вторник, 29 март 2011 г.

ИСТОРИЯ НА КИТАЙСКАТА ПИСМЕНОСТ

Обърнете внимание на историята и развитието на китайската писменост, на която ще проследим произхода.

В китайската система за написването и, е кредитирана като най-старата писмена система, която е била в непрекъсната експлоатация. Най-ранните следи от писмена система, която е получила само незначителни промени с течение на времето, датират от повече от пет хиляди години. Китайците имат всички причини да се гордеят с това невероятно явление, което е важна част от тяхната култура.
Системата, която съществува и днес, се възползва от характера на символите, известни като Хан знаци.
Общият брой на символите в китайската писмена система е в съприкосновение близо до петдесет хиляди души. Съвременните символи за използване на езика, независимо дали се четене, говорене  или за писане, се не повече от четири хиляди знака. Останалите се употребяват  от доста време, но все още са в съзвучие със събирането на тази древна система за писане.
Като нация Китай е далеч напред в сравнение с нейните съседни страни в дните. Тя е първата  сред източноазиатските държави,  в която се разработва официално писмена система на свои собствени буквени знаци. Именно от тяхната система се развиват японската, корейската и виетнамската писмени системи.
Това е причината да се намери богатото използване на китайските символи в техните езици.

Разработването на система за писане
Исторически писмената система е ограничена до използването на един смисъл, символи, които биха могли да бъдат опростени, нито да се добавят един с друг и да се произвеждат  повече думи.
С течение на годините обаче писмената система получи някои промени, който включват въвеждането на поли – сричкови знаци. Тези символи са направени от съчетанието на два или повече други символи. Това е нещо, което не спада към писмената  система, преди това време.
Винаги е имало няколко различни диалекти на китайския език. В писмен вид системата остава точно в един и същ за цялата страна. Единствената разлика е по отношение на произношението. В писмен вид система е известна като sinography и китайски йероглифи се наричат ​​sinogrphs.

Проследявайки произхода
Последните археологически открития са отблъснати от датите на произхода на китайската система и за написването и от преди повече от пет хиляди години. Изглежда, че дълбоко се рови в историята на китайската система с цел подробното и написване във времето назад.
Има някои периодични констатации, които предизвикват голям интерес. Някои дори твърдят, че система за писане датира от повече от осем хиляди години. Тези твърдения обаче не са сто процента сертифицирани, защото изолираните открития затрудняват да се уточнят конкретните изводи за цялата система.
Въпреки това,  археолозите с основателна причина подозират, че китайската писмена система надхвърля значението си в настоящия  момент. Най-старият скрипт, който е получил единодушното потвърждение е великолепен сценарий  “оракул кост”, която принадлежи на периода, известен като династията Шанг.
Именно в това е доказателството, че ръстът на китайската писмена система е документиран.
.
автор, превод и разработка: Николай Пеняшки – Плашков
.
Ползвани материали от Интернет / на английски/

четвъртък, 24 март 2011 г.

ЕДРЮ БРИТЪН - БИОГРАФИЯ


Андрей Павел лозаро-Бритън / Андрю Бритън / е роден в Питърбъро, Англия ( 6 – ти януари, 1981 – 18 март, 2008 ) и прекарва годините си в Англия и Camlough, Северна Ирландия, малко село, който е дом на голяма част от семейството на майка му.

Когато е на 23 години публикува първият си роман.
Впоследствие емигрират в Съединените щати и живеят в Гранд Рапидс, Мичиган. Последно се преместват в Роли, Северна Каролина.

По Късно Бритън се присъединява към Американската Армия и служи като военен инженер продължение на три години и служи в Корея.

Следва в Университета в Северна Каролина в Чипъл Хил икономика и психология.

Бритън е автор на:

*Американецът
* Убиецът
* Невидимото
* Заточението / публикувана 2010 /

Книгите му са преведени на международните продажби, и са публикувани на разширеното Ню Йорк Таймс бестселър списък.

„Американецът” на Ендрю Бритън



Издател: Бард

Автор: Ендрю Бритън

Раздел: Трилър
******************************


За романът "Американецът" бих казал, че е един богат архив на американската действителност, която е
пълна с опасности и наемни убийци, от които трудно може
да се
избяга.

Джейсън Марч е един от най-безжалостните наемни убийци в света, полиглот, експерт по експлозивите и отличен снайперист.

Той притежава изключителните способности да изчезва като сянка и е готов на убийства, които човешкият мозък е неспособен да си представи.

Марч е застанал на страната на могъща близкоизточна терористична мрежа, поставила си за цел пълното унищожение на Съединените щати.

Срещу него изпращат бившия му наставник – Райън Кийли,
който възнамерява да наруши всички възможни правила, за да залови своя ученик. Докато сглобява ужасяващия пъзeл, неуловимият Марч сякаш му се подиграва – винаги e с една крачка пред него.
Райън открива, че лудият убиец е тръгнал на кръстоносен поход, воден от дълбока омраза. Часовникът отброява последните секунди и съдбата на страната виси на косъм.

„Американецът” е зашеметяващо пътуване из съзнанието на терориста.
Стивън Фрай


Накратко за първите стихотворения

Веднага след като азбуката е била измислена, първото стихотворение е написано.
Писането на стихотворения е едно от първите ангажименти на човешкият талант и ум, на второ място след труда, който трябва да се полага с цел човешкото оцелявани и съществуване.
Най – ранните стихотворения, написани някога на листа и дървесни кори, за съжаление не са оцелели.
Тези стихове, написани някога на папирус, пещерни и скални стени са имали късмета да оцелеят във времето.


сряда, 23 март 2011 г.

ОТРАЖЕНИЕ - роман - глава десета

Животът на Наталия преди срещата с Иван и баща й бе обикновено ежедневие – на работа, в къщи, контакти и срещи без съществена обвързаност.
Това, че представителите на мъжкия пол я задяваха, тя не позволяваше съществена близост. Въпреки това, че толерантното притеснение от силната страна беше мимоходна игра, която бе израз на внимание към всяка красива жена.
Мъжете привличаха с интелигентност и красноречие, но за нея все още не съществуваше близкия човек, който би могъл да запълни сърцето и душата й.

Но настъпи моментът, в който откри любовта на живота си в лицето на Иван. В началото усещаше тайнственост и въздържаност в поведението му. Тези качества я привличаха и по свой начин се опитваше да ги разгадае. Харесваше й неговата самоувереност, толерантност, а и желанието му да ръководи нещата; както се казва да хване бика за рогата. Усещаше в него огромна енергичност, изисканост и подреденост.
Беше събудена, мислеше върху всичко което се случи около нея, а за нещата които предстояха, не смееше. Имаше моменти, когато се притесняваше и не знаеше истинската действителност за смъртта на майка си. Вчерашният следобед и вечерта бяха щастливи мигове – срещата с баща й, и близостта с любимия, който все още спеше. Той бе смисъла на живота й.
Обърна се към него, прегърна го и му подари страстна целувка. Той се събуди и отговори по същия начин.
- Добро утро! – каза тя, погали го по челото и се усмихна.
- Добро да е! Как се чувстваш? – попита усмихнат.
- Щастлива. А ти?
- Аз също – отговори той, погледът му бе загадъчно – привлекателен, а очите леко присвити и предизвикателни… – Какво ще кажеш да се доизлежаваме?
- Съгласна съм! – отговори тя, разтривайки гърдите и корема, разбирайки намека му – Ще ме целунеш ли?
Той я притисна до себе си, а целувката бе дълга и продължителна, продължи по шията, раменете и сочните й гърди. Ръцете галеха фината кадифена кожа с желанието да запази този красив и нежен момент.
- Обичам те скъпи! Искам те завинаги!
- Той обходи с ръце гърба й. Сетне я целуна.
Мълчаха прегърнати и се наслаждаваха на тишината, която възвеличаваше любовта им.
- Знаеш ли? – тя наруши мълчанието – За мен ти си прекрасен човек, внимателен и толерантен… Ще ти бъда благодарна цял живот, за това което направи най – вече за баща ми! Нямаш представа колко те обичам! За това което ми разказа, не знам как си могъл да имаш доверие на непознат като него, особено в състоянието което е бил, имайки пред вид начина му на живот.
Сетне го целуна с цялата си страст. Очите й плуваха в сълзи. В този вид бяха още по – красиви. Иван предпочете да не казва нищо. Достатъчно бе да я прегърне…
- Благодаря ти, миличък!
Гледаха се в очите. Той обхвана с длани лицето й, после я целуна по челото.
- Знаеш ли? – каза той и след кратко мълчание продължи – Готов съм да ти дам цялото щастие, което е възможно да ти се случи!
В думите му се четеше искреност и топлота.
След като закуската беше готова, Иван покани Стефан.
- Добро утро! – поздрави той с ведра усмивка. – Как е момичето ми?
- Добро утро! Чувствам се щастлива…! – отговори тя усмихната, а очите й сияеха от щастие.
Топлото и ведро утро изразяваше настроението на тримата.

Следва продължение…

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

вторник, 15 март 2011 г.

Джон Роналд Роуел Толкин


Джон Роналд Роуел Толкин е роден на 3 Януари 1892 година в град Блумфонтен в Южна Африка от родители англичани. Баща му Артър се преместил със семейството си там заради получено повишение в банката, в която работил в Англия. През април 1895 година, Джон (който тогава се наричал Роналд), майка му и брат му Хилъри се завръщат в Англия, а баща му остава там с идеята да се събере със семейството си когато времето разреши. Но скоро след това, на 15 февруари същата година, Артър умира в резултат на сериозна кръвозагуба. Той страдал и от тежка форма на ревматизъм в продължение на много месеци. Така и повече не видял своето семейство. След смърта му семейството се премества в една къща в Бирмингам.

През есента на 1899 Роналд подал молба да постъпи в училище “Крал Едуард”, но бил приет едва следващата година. В този период майката и децата се местели няколко пъти. През 1902 майка му – Мейбъл била принудена да го премести заедно с брат му в училище “Сент Филипс” с цел да спести малко пари. Скоро обаче Роналд показал добри резултати в учението и успял да спечели стипендия за училище “Крал Едуард” и отново се върнал там през 1903. На 14 ноември 1904, Мейбъл умира след 6 дневна диабетна кома. Роналд и брат му остават под опеката на отец Франсис Морган – свещеник в Бирмингамската оратория. В началото на 1908 година двете момчета се местят на Дъшес Роад 37, зад ораторията и Роналд започва първата си година в Оксфорд. На 17 Декември 1911 той получава и първата си награда в Еxeter college . Толкин постъпва в Оксфорд за семетъра на 1911. Той получава стипендията от Еxeter college. Живял е в стаи в колежа, които вече не съществуват. На приземният етаж се намира магазинът за "Картини и плакати на Блекуел", но стаите над него все още приемат студенти, като входът за тях сега е отворен на улицата отдясно - улица Търл. През втората си година в колежа, той полага основен за тогавашното английско образование изпит. След това, поради големите му интереси към езиците бива посъветван да запише английски през 1913. През 1914 започва първата световна война. Няколко години преди това се запознал с момиче на име Едит Брат. Tе се харесали от пръв поглед и срещите им зачестили, но отец Франсис забелязал влечението им един към друг и провел сериозен разговор с Роналд, като го посъветвал първо да завърши образованието си и след това да мисли за женитба. Той решил да послуша съвета на отеца и си обещали с Едит да се срещнат когато завърши обучението си. Така и направили. През 1915 Толкин завършва Оксфорд със специалност Английски език и литература. На 22 март през 1916 те встъпват в брак. Веднага след това се записва за тенировките за офицери. Скоро след това се записва в Lancashire Fusiliers и заминава за Франция. След битката при Соме където става свидетел на ужасите на войната и където загива един от добрите му приятели. Когато се разболява, се връща в Англия до края на войната, в началото се лекува в болница, а когато оздравява започва работа като Офицер-треньор.
Когато нещата се успокояват, Толкин си намира работа в "Английски Оксфордски речник". Той първо се премества на улица 50 St John's в близост до мястото където е живял като студент. По късно той се премества на ъгъла на улица Алфред №1 (улица Пърсей в наше време). През 1917 година се родил първият син на Толкин, когато той работeл в Оксфордското издание на Английски речник във Old Ashmolean Building на улица Броад. Сега тази сграда е музей на науката и историята.
През 1902 година се премества във факултета на Английският университет в Лийдс. Тогава се ражда и първият му син. Той също се казвал Джон. Година след това се родил и вторият му син Майкъл. През 1921 Толкин започнал да преподава Английски език като учител в университета в Лийдс. Тогава семейството се премества в къща на Alfred Street м която се намира на ъгъла с улица St. Johns, близо до мястото където е живял преди това. Там живеят 3 години - 1919 - 1921.
3 години по-късно станва професор и в същата година се рожда и третият му син Кристофър. През 1925 година писателя се мести в Оксфорд в качеството си на професор по Англо-саксонски, като преподавал в Pembroke College през следващите 24 години. 4 години след началото на престоя му в Оксфорд се ражда и дъщеря му Пресила. Когато Толкин се премества в Оксфорд, той си купува къщата на улица 22 Northmoor Rd , където живее от 1925 до 1930 година. След няколко години започва писането на епичния цикъл от митове и легенди за Средната земя, наречена Силмарилион. Всъщност истината е, че Толкин почва да пише поеми, включени по-късно в същата книга още по фронтовете на Първата Световна Война, но едва тогава почва да пише основната част от повествованието. През 1930 година, семейството на Толкин се премества в съседната къща на №20 където живеят до 1947. През 1933 година Толкин казва на децата си за странно дребно същество на име Билбо и през 1936 завършва “Хобитът” – първата му издадена книга, свързана със Средната земя. Причината да започне тази книга била в децата му. През времето когато започнал да пише “Силмарилион” започнал да разказва на семейството си за този измислен от него свят, но децата му не го харесали много поради сложноста на историята – изпълнена с героични битки и събития трудно разбираеми за малко дете. Поради тази причина започнал и писането си върху “Хобитът”. Той публикува разкази като част от книгата чрез издателство “Стенли Ънуин”. Те се оказали толкова успешни, че сър Стенли – собственикът на издателството, скоро попитал за продължение. Пълната версия на романа излиза през 1948. През 1945 в Merton College на Толкин е връчена титлата Професор по английски език и литература. На улица Manor 3 Толкин и неговата съпруга живеят от 1947 до 1950. Къщата е собственост на Merton College . Основна част от текстовете по “Властелинът на пръстените” Толкин пише още преди началото на Втората Световна война, но издава “Задругата на пръстена” и “Двете кули” чак през 1954, а “Завръщането на краля” година по-късно. През 1957, Толкин прави пътуване до Америка, където отива по покана на няколко университета, от които получава различни награди, като признание за неговия талант и принос към развитието на англоезичната литература. След това той бърза да се върне в Англя, тъй като жена му Едит е болна. Толкин се пенсионира и спира да преподава като професор през 1959 година. През 1965 издават “Властелина” в САЩ. През 1968, семейството на Толкин се мести в Пуул на улица Sandfield 76. През 1971 Съпругата му Едит Брат умира и Толкин се връща в Оксфорд където живее в общежитие на улица Merton №21. Джон Роналд Реуел Толкин умира на 2 септември 1973, на 81 години в частна болница, в Bournemouth преди излизането на “Силмарилион”, която бива редактирана и довършена от сина му Кристофър и публикувана през 1977. Докато живял на улица Merton, Толкин имал любимо дърво. То се намирало в ботаническата градина срещу Magdalen College .
Една от църквите, където Толкин често ходел се намира на улица Woodstock. На същата улица се намира и друга църква в която ходел - St. Aloysius . През 1992 се навършиха 100 години от рождението на Толкин. Асоциациите " Митология" и "Толкин" засадиха 2 дървета близо до мемориала му в университетският парк на Оксфорд. Това са Silver-leafed Maple и False Acacia символизиращи Телперион и Лаурелин - двете митически дървета съществували в зората на Толкиновата вселена и описани в Силмарилион.
www.endorion.org



Всички по-значителни произведения на Толкин

Линкове към книги онлайн:

Някои от произведенията на Толкин на български онлайн
Толкин - Силмарилионът, Недовършени предания том 1 и 2, Хобит, Властелинът на Пръстените

English:
Jrr Tolkien - The Lord Of The Rings.doc (@ Data.bg)
E-Book - JRR Tolkien - Elven Dictionary.pdf (@ Data.bg)
E-Book - JRR Tolkien - Farmer Giles Of Ham.pdf (@ Data.bg)
E-Book - JRR Tolkien - History Of Middle-Earth.pdf (@ Data.bg)
E-Book - JRR Tolkien - The Silmarillion.pdf (@ Data.bg)
Още Толкин @ Data.bg


*** www.endorion.org - Български сайт посветен на Толкин
*** www.bgtolkienforum.org
- Българският Толкин Форум
*** fest.endorion.org
- Български Толкин Фестивал
*** www.armenelos.org
- Онлайн университет "Арменелос"
*** lotrfans.7.forumer.com
- Български форум посветен на Толкин

събота, 12 март 2011 г.

НЕОБУЗДАНИ СТРАСТИ

След като се настани в хотела, той отседна в близкото бистро за закуска и кафе.
Утрото обсипваше с нежност навсякъде, а коприненото небе прегръщаше с любовта си. Слънцето галеше и даряваше топлина.
Той пиеше кафето си, а очите му обикаляха наоколо. Усети странно и приятно вълнение.
Ето я..., музата на чувствата. За първи път виждаше толкова красота и нежност. Тя стоеше срещу него, а усмивката й беше предизвикателна.
Морският бриз разпиляваше дългата катранена коса и надигаше бялата рокля, която очертаваше прелестите й. Тази девствена красота разбунтува кръвта и страстите му. Сякаш скулптор я беше моделирал.

- Здравей, Наско! - неочаквано го поздрави негов приятел, с когото не бяха се виждали доста време - Тази красавица..., ти ли я сваляш, или тя тебе?
- Яа-а-а-а кого виждам?! Много ми е приятно! Да бях те търсил, нямаше да те открия! - отговори усмихнат нашия човек - От години не сме се виждали!
- Вярно! - отговори с жива усмивка другия - Току що си дошъл в морската ни столица и започваш със свалки. Няма да се промениш, ще си останеш същия...!

Пламен, (или Пацо - както му казваха), беше с бял костюм, черна копринена риза и бяла вратовръзка. Беше сравнително висок и с черна коса. Стройното атлетическо тяло му придаваше величествена осанка. Свали черните си очила и както винаги усмивката му сияеше. Леко обгорялата кожа на лицето изразяваше съществена чаровност. Очите бяха небесна синева.

Наско го посрещна изправен с тържествена усмивка и си стиснаха ръцете.
- Къде си отседнал приятелю? - попита Пламен.
Все още държаха мускулестите си ръце и се смееха от сърце. Преди години бяха спортисти и винаги предпочитаха да поддържат фигурите си.
- В съседния хотел отдясно.
- Аа-а-а така! Значи си ми гостенин! - а на лицето му се появи лека и горда усмивка.
- Ти сериозно ли...?!
- Разбира се! Аз съм собственика! - отговори гордо и се изкашля, поставяйки ръка пред устните си.
Пацо стоеше с цялото си величие. В настоящият момент беше сериозен, а огъня в очите му не изгасна. Не беше от хората, които се колебаеха и преценяваше обстановката, дори и хората.
Наско също не падаше по долу в това отношение. Като студенти бяха почти неразделни.
Обичаха светския живот, а тънката част бе тяхната слабост.

Денят се очертаваше да бъде хубав, въпреки палавия морски бриз, който подмяташе покривките на външните маси и шеговито надигаше полите, и роклите на минаващите красавици. Те се опитваха по своему да прикрият предизвикателните си части, а очите им играеха наоколо...

Този умерен морски бриз подскачаше безгрижно като необязден жребец под копринения покрив на небето.

Въпреки странното спокойствие, което изпитваше Наско, мислите му летяха като палави птици по красавицата, която беше видял. Тя, както ненадейно се появи, така изчезна.
Реши да се разходи. Обикаляше с поглед наоколо, с намерението да я открие. Предусещаше неочакваното. Мислите му се разлистваха като непрочетена книга.
"Дали няма да се забъркам в нещо?" - питаше се той, но без отговор.
Случваше се, да се забърка в някои ситуации с особена стръв или атака, била тя плод на някакви въздействия, или на нещо друго.
Погледът му се спря на позната фигура. Беше тя... Толкова прелестна жена не беше виждал. Кръвта му закипя. Имаше усещането, че рояк буболечки пълзяха по цялата му същност до възбуда. Въпреки пълното съзнание в което беше, не знаеше как да подходи в момента.
Тя го следеше и гледаше предизвикателно. Усмивката й бе енигматична. Беше облечена в бяло, но този път с панталон и блуза с дълбоко деколте. Дългата й черна коса беше прибрана за да не се разпилява, и се очертаваше прекрасната й лебедова шия. Грация отвсякъде. Беше като част от морската бездна - привлекателна, но криеща своите потайности.
Наско й отговори по същия начин. Тръгнаха почти едновременно един срещу друг. Такова странно запознанство не беше преживявал. Влязоха в съседното кафене на усамотено място. Разговаряха доста време седнали на ъглово канапе един до друг.
Казваше се Наталия. По професия беше психоаналитик. Обожаваше историята, литературата и философията. При нея съществуваше необяснимо покритие и съчетание на външна и вътрешна красота.
Той се смути от нейната скрита необузданост, която усети на два пъти. Когато тя положи ръка върху бедрото му и сви пръсти, нашия човек почувства особена страст. Тя присви красивите си очи, показа върха на езика и раздвижи дългите фини бедра. Дишаше учестено, с готовност да изръмжи. Беше като лъвица, готова да разкъса жертвата си. Очите й святкаха и пленяваха.
За какво ли му трябваше да се запознава с нея? Та тя беше самата напаст, или може би самият дявол се бе вселил в нея, въпреки ангелския си вид.
Той се включи се в играта, която трябваше да изиграе до края, пък каквото стане...
- Слушай, скъпи! - поде тя - Няма да я бъде така! Не искам да чакам до довечер, желая те още сега...! Ти си моята жертва в живота! - гледаше го с цялата си страст - Няма да ти се размине!
Наско не очакваше такава развръзка, особено толкова бързо. От такава жена човек би могъл да се страхува, но при него не минаваха такива заплахи.Той й доказа същото желание, като пъхна ръката си на подходящото място, в удобен и тактичен момент.

Бяха в хотелската му стая. Никога до сега не беше правил секс с толкова необуздана и сексапилна жена. За негово учудване беше девствена...
Докато бяха на почивка Наталия не се отдели от него. Допаднаха си във всяко отношение, но дойде моментът когато тя му сподели, че е влюбена в него.
- Обичам те, скъпи и не мога без твоето присъствие! Бих желала да споделя живота си теб!
Лежеше притисната до него, а той чувстваше топлината на прекрасното й тяло.
През дните прекарани заедно съществуваха моменти когато беше груб с нея, а тя - необузданата в леглото, желаеше любовта му.
- Миличък, искаш ли да се оженим? - попита неочаквано тя и го галеше по тялото.
После легна отгоре му, започна да го целува, а ръцете й лудуваха...
- Ще ми отговориш ли? - попита настървена и продължи...
Той мълчеше като риба, галеше гърба й и меките части. Сетне смениха позата.
Престоят им в черноморската столица бе изпълнен с много страст и нежност.
За негова изненада се оказа, че живееха в един град.


© Николай Пеняшки - Плашков

понеделник, 7 март 2011 г.

МУЗИКА

автор: ЖУЗЕ ЛУИШ ПЕЙШОТУ
********************************
като лъч, набраздяващ живота, като цвят
прекомерен, разцъфтяващ, като град потаен
който се вдига тук от земята, като хляб и вода,

като миг единствен в живота, като цвят
прекомерен, разцъфтяващ, като венчелистче от цвят,
който се вдига тук от земята, като хляб и вода

така в моя поглед се роди, така те видях,
цвят огромен, разцъфтяващ, миг единствен,
повдигащ се тук от земята, набраздяващ живота,

така в моя поглед се роди, така те обикнах,
живот и вода, хляб и лъч, набраздяващ потайния град,
който се вдига тук от земята, цвят прекомерен, разцъфтяващ.


превод от португалски: Сидония Пожарлия



ЖОЗЕ ЛУИШ ПЕЙШОТУ


Роден е през 1974 г. в Галвейаш, Португалия. Завършил е специалност “Съвременни езици и литератури” (английски, немски) в Нов Лисабонски университет. Бил е преподавател на Острови Зелени Нос. Отдава се на журналистика. Дълги години е в младежката страница на в. “Диариу де нотисиаш”. Сега има своя рубрика в авторитетния “Литературен вестник”. Той е поет и прозаик, високо ценен от критиката. Носител е на многобройни отличия, сред които наградата “Жузе Сарамагу” (2001), Голямата награда за роман и новела на Португалската асоциация на писателите, на Португалския ПЕН-клуб и др. Представя страната си на международни форуми (в Париж, Мадрид, Франкфурт, Загреб, Ню Йорк). Превеждан е в чужбина на седем езика, в скоро време и на български. Произведения: поезия – “Детето в разруха” (2001), “Тъмата” (2002); проза – “Аз умрях” (2000), “Никакъв поглед” (2001), “Дом в тъмата” (2002), “Противоотрова” (2003).

събота, 5 март 2011 г.

ЛЮБОВ ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД


„Природата е създала женския пол за
любов, а не за жестокост; жената трябва
буди нежност, а не страст…“
Лесинг

Сутринта се събудих рано. Заредих по навик кафеварката. За кратко време кафето беше готово. На фона на прекрасната утрин се лееше песен на „Щурците“. С първата глътка от кафето запалих цигара. Жена ми сновеше из апартамента и мърмореше тихичко, докато търсеше нещо. Не си казахме нито дума.
Телефонът звънна продължително.
- Киро, Пламен те търси! – провикна се Стела.
- Здравей! Чакам те да пием кафе и да тръгваме! До пет минути да си в къщи!
Докато изядох сандвича, на вратата се звънна. Беше Пламен.
- Голям бързак си! – казах усмихнат с пълна уста.
- Здрасти! Къде е жена ти? – попита той, влизайки в антрето. Държеше цветя и парфюм.
- Сега идвам! – откликна тя, навярно чула разговора ни.
Извадих и моя подарък. Беше ден на будителя. Жена ми работеше като учителка в близката детска градина. Когато се появи в антрето, Пламен и аз й връчихме подаръците и цветята. Бях й купил черна дамска чанта от естествена кожа, за каквато отдавна си мечтаеше.
- Не очаквах, признавам си! Когато се приберете, ще ви почерпя както се полага! – закани се целувайки и двама ни.
Изпихме кафето и излязохме. Отпрашихме с мерцедеса към Варна. Бяхме поканени в едно читалище за празника. Двамата костюмирани, ухаещи на скъп парфюм летяхме по пътя. Слънцето блестеше в очите ми и се отразяваше в тях като в огледало. Сложих тъмните очила, а мислите в главата ми прииждаха като вълни и се застигаха една друга. Като опитен морски вълк държах кормилото и владеех кораба. Въпреки хаоса в главата ми успявах почти винаги да се справя.
- Кажи нещо! Много си мълчалив! – подхвана Пламен.
С него отдавна бяхме приятели и не си спомнях да е мълчал повече от десет минути.Така, че и този път говореше повече отколкото трябва.
- Какво си се размечтал? Не след дълго ще те запозная с една красавица – направи красноречив жест, поглаждайки самодоволно брадата си – А за мене остава една чародейка! Готина мадама, с черна коса и възможно най-финото бедро което някога би съзерцавал!
- Стига си бърборил! Лесно ти е на тебе, като не си женен – отговорих раздразнен.
В мене се бореха различни чувства. Обичах жена си и имах задължения към семейството, но страстта към нежния пол ми пречеше. Поне жена ми да беше дала някакъв повод, но нямаше за какво да я упрекна. Пуснах музика.
Хитовете на „Куин“ изпълниха пространството. Натиснах педала и полетяхме по пътя. Скоростта беше другата ми слабост. Пристигнахме бързо и паркирах колата на подходящо място пред читалището. Повечето гости не бяха дошли.
- След малко се връщам – каза Пламен и влезе в сградата.
Появи се на изхода с една чернокоса красавица под ръка – навярно неговата чародейка.
- Запознай се с приятеля ми! – обърна се към нея.
- Аз съм Наталия! – протегна грациозно ръка.
- Удоволствието е мое! – представих се, поех ръката й, която целунах галантно. Успях да я разгледам. Наистина беше красавица. Вече тайно завиждах на Пламен за откритието му.
- Да отидем в съседното кафене! Има още доста време – предложи Наталия – След малко ще дойде една приятелка.
Очаквах нещо подобно, защото мъжете са солидарни в търсене на компания, а моят приятел винаги мислеше за мен.
Не след дълго към нас се присъедини изискана дама около четиридесетгодишна, която в първия момент ме впечатли. Когато спря погледа си върху мене, имах чувството, че през същността ми протича електричество. Не осъзнавах какво точно се случва, но когато седна срещу мен, потънах в гълъбовите й очи. Изведнъж разбрах, че се влюбвам и то от пръв поглед. Ако някой ми беше казал допреди час, че ще ми се случи нещо подобно на моята възраст, щях да му се изсмея в лицето. Но сега се случи и бях като омагьосан.
- Казвам се Нина!… – промълви тя и се усмихна невинно.
- Кирил… – отговорих тихо и поех ръката й. Докоснах я с устни и сякаш летях в облаците. Обзе ме такава безтегловност и си мислех, че ако се изправя, няма да се задържа и сигурно ще отплавам нанякъде.
Разглеждах я с нескрит интерес. Кестенявата й коса падаше върху раменете привидно небрежно, а красивото й лице сякаш беше модел – представено от ренесансов художник. Отгатвах великолепните форми на тялото й под дрехите и не бях на себе си. Тя ме изпиваше с поглед и продължаваше да ми се усмихва.
- Какво да Ви поръчам? – сетих се да попитам – Какво ще желаете?
- Хайде да си говорим на „ти“, нали нямаш възражения? Днес още не съм пила кафе.
Пламен и Наталия си говореха нещо, и не пречеха на разговора ни, ако въобще това беше разговор.
- Казаха ми, че си инженер, математик и обичаш поезията. Дори пишеш стихове…- гледаше ме с не скрито любопитство. Аз преподавам по литература, така че имаме обща тема за разговор.
- Вярно е! Навремето баща ми настояваше да запиша инженерна специалност, въпреки че ме влечеше литературата. Не съжалявам, че го послушах, но не се отказах от писането, макар че е трудно да вършат две различни неща – не знаех какво друго да й кажа и замълчах.
- Някой беше казал, че поезията е математика… – погледна ме с проницателните си гълъбови очи.
- Сигурно е вярно, но в живота често взема връх чистата проза. Писането ми е отдушник от напрежението… – мислех, че говоря глупости.
В друг случай едва ли бих казал такива неща, но тя някак ме караше да бъда откровен.
- Харесвам мъжете от твоя тип и имам слабост към тях – беше директна и това ме порази. Между нас вече се оформяше нещо страхотно и то с такава скорост, че свят да ти се завие.
Не си бях представял, че за половин час ще съм така хлътнал. Сякаш беше сън…
- Очарован съм от теб и от искреността ти! Много си красива и интелигентна, а малко жени притежават тези качества.
Сякаш се гледах отстрани и се чувствах изумен, как сипя комплименти на тази почти непозната жена.
- Искрен си и го оценявам! Това има голямо значение за мене – каза тя, като продължаваше да ме съзерцава – Можеш ли да ми кажеш някое твое стихотворение? – погледът й ме умоляваше и бях готов да направя всичко за нея.
Въпреки, че досега не бях рецитирал стихове особено в бар, го направих. По-късно щях да се чудя, но в момента не бях на себе си.
Изрецитирах любимото си стихотворение, което й направи страхотно впечатление.
- Прекрасно е! – възкликна развълнувана – Кажи ми още някое!… – и аз продължих. Харесваше ми да имам такава почитателка.
А тя сякаш бе открила съкровище. Очите й блестяха. Сигурно сме изглеждали доста задълбочени, защото другите двама се извиниха и ни оставиха насаме. След около час трябваше да започне празненството. Забравих за какво бях дошъл. Едва се въздържах. Изпитвах силно желание, да протегна ръце към нея и да я притегля, а после…, не смеех да си представя какво ще последва.
Тя се премести до мен и погали ръката ми. Прегърнах я. И тогава се случи нещо неестествено и неочаквано… Целувката…! Беше зашеметяваща и не приличаше на нито една през живота ми. Имаше нещо необикновено в тази жена и в този ден… Ако това наистина беше любов от пръв поглед, значи до този момент не я бях изпитвал и не знаех нищо… Само съм си въобразявал…
Всичко това ми дойде като гръм от ясно небе.
Мисълта да я любя веднага, ме изпълваше докрай и нищо друго не ме интересуваше. Но изведнъж осъзнах, че губя разсъдъка си и трябваше да се овладея.
- Нина, всичко това е толкова неочаквано…! Просто не разбрах как се случи… Прости ми…! – не знаех какво друго да кажа в момента.
- Няма за какво да ти прощавам. Аз... изпитвам същото. Случвало ми се е много отдавна и почти бях забравила какво е… – тя ме гледаше по детски чисто и открито.
Отново я целунах.
- И… какво да правим…? – попитах.
- Да отидем някъде…! Този миг е наш и ще е жалко, ако го пропуснем!
Подчиних се. Исках го повече от нея в момента. Платих сметката и отпрашихме с колата към най – близкия хотел. Не мислех за празника, нито за концерта, нито за жена ми, която сигурно щеше да ни чака, сложила масата. Сякаш бях в някаква мъгла, която ме отнасяше все по-нататък.
Дори не помня какво говорихме в колата.

Любихме се страстно и неочаквано нежно…Тя беше толкова различна от другите ми връзки, че дори не се опитвах да я сравнявам.
Животът понякога е изумителен. Сякаш отваря за нас вълшебната си кутия и като фокусник прави чудеса, които никога няма да си обясним. А този ден беше такъв за мене.
Да казвам ли, че останах с Нина и през нощта и че после често се виждахме…!?
И нека Бог ми прости, ако любовта която изпитвах, беше грях



Разказът е написан по действителен случай.


© Николай Пеняшки – Плашков

четвъртък, 3 март 2011 г.

ФАДО - "НЕКА ГОСПОД МИ ПРОСТИ"

ИЗПЯТА МЪКА

Ако моята душа прикрита
можеше да се покаже
и това, от което страдам мълчаливо,
можеше да се разкаже,
тогава всички биха ме видели
колко отвътре съм нещастна
и как престорена е радостта ми,
докато под формата на песен плача...
Нека Господ ми прости,
ако е престъпно или грях,
но това съм аз!
Ако от фадото избягам,
значи от себе си да бягам.
Когато пея, глас издигам -
така не ме боли.
А в случай, че е грешно
фадо да е любовта ми,
нека Господ ми прости.

Когато пея, аз не мисля
колко болка има във живота,
дори не си принадлежа,
от лошото не ме боли.
Действителността започвам да харесвам
и бленувам, много силно аз бленувам
как наоколо е всичко радост
и няма капчица тъга.


" Нека Господ ми прости" , фадо на Амалия Родригеш

ЩО Е "ФАДО"

Фадо е популярен жанр в традиционната португалска и вокална музика, същността на който често се изразява с непреводимата дума „соудаде” / на португалски soudade/, съчетаваща в себе си понятия като самота, носталгия, копнеж по непостижимото и любовна мъка. То е непоносима вътрешна болка, която трябва да се изпее.

"Фадо" е латинска дума "fatum", която означава съдба, фаталност, живот. Така че фадистите пеят за най-големите чувства на човешката душа и за живота с неговата красота и мизерия едновременно, за всичко! Има по-жизнерадостно фадо и по-тъжно фадо, но фадо не винаги означава музика, в която се пее за самотата. То просто е много дълбоко и изначално в посланията си.

Фадото като жанр се оформя и налага в началото на 19 век като смесица на характерни гръцки ( например лаика ), романски и арабски музики, и най – вече под влияние на бразилската. Фадо оказва съществена роля в националната самоидентификация на португалската нация, тъй като прокарва ясна граница между ярките и живи испански ритми, и меката меланхолична душа на португалския народ.
Като популярен жанр се изпълнява в малки гостилнички ( на португалски taska
), известни като дом на фадо То се изпълнява в съпровод от две китари, обикновено от акустична китара и португалска китара (с шест двойки струни).
В португалия съществуват два основни центъра на фадо: Лисабон и Коимбра. За разлика от лисабонския, коимбренският стил е неразривно свързан с местната академична традиция и
поради тази традиция се нарича „студентско”. Характерна негова черта, е че се изпълнява от мъже.
За кралица на фадото се смята известната и почитана певица
Амалия Родрегеш, която популяризира жанра по света.

ИЗПЪЛНИТЕЛИ:

- Амалия Родригеш
- Дулсе Понтеш
- Карлуш ду Карму
- Криштина Бранку
- Мариза

КИТАРИСТИ:

- Антониу Шаиню
- Карлуш Паредеш

сряда, 2 март 2011 г.

ЕДНА ЧОВЕШКА СЪДБА

Тази година се случи горещо лято. Пожарите унищожиха горите и реколтата.
За капак на всичко управниците изгориха душата на почти всички сънародници.
Бяхме изпратени в най – глухия и забутан коловоз на живота.
Такива мисли сноваха в главата ми – мисли на бдителен, честолюбив и отговорен човечец; който бе част от голямото семейство на този обрулен и осакатен народ. Той бе основния механизъм, способен да трансформира действителността около себе си. Практически не беше така поради ред причини…
За съжаление действителността бе жестока, болезнена, потиснала с ярема си гръбнака на отрудения народ. А той дори и глава не вдига, камо ли да стори нещо друго.

Спи народа, от време на време някои мърморят, или бистрят политиката на чашка; а онези горе – оядени, с каменни сърца, самодоволно множат парите си…
Случваше ми се, да се надсмея над собствените си размишления… Едва ли можеха нещо да ми помогнат? Така де!
„Сама птичка пролет не прави” – гласи поговорката, а и още нещо – „Сам човек , само за тоалетната.”
Обвинявах се често за подобни размишления – понякога елементарни и изтъркани.
Стана ми гадно като си помисля, в какво сметище сме, та дори и в помийна яма. Направо ми иде да повърна. Добре, че бях сам в колата и се оригнах.
- Мамка му мръсна! – казах почти на глас.

Прибирах се от Шумен. Колата се движеше с нормална скорост, а двигателят работеше монотонно, с особено настроение, като че се радваше за скорошното си прибиране в собствената бърлога.
Беше притъмняло. Нощта спускаше черната си пелерина и прегръщаше с нежността си. Звездите премигваха като сърдити. Дори и щурците не се чуваха. Луната гледаше тъжно. Сякаш и природата предчувстваше , че ще се случи нещо.
Чувствах се особено, дори неспокойно.
След около стотина метра в тревата край шосето лежеше човек.
Сякаш косата ми се изправи. Не смеех да се приближа до него. Бях на около двадесет метра от лежащия. Той дори не помръдна.
Обадих се на бърза помощ и полицията.
Дойдоха сравнително бързо, понеже бях близо до града.

Тръгнах след бърза помощ.
Единственото което разбрах, че е получил инфаркт и е все още жив. Оказа се, че живял на Добротица, в нашия блок през два входа и имал шансове да се оправи. Зарадвах се, а също и за това, че ми се отдаде случай да му върна живота.

***
Разказах на жена си и децата за постъпката ми.
За тях не беше новост, тъй като за трети път съм бил причина за връщане на нечий живот.
Малко по късно ме подложиха на „брейнсторм”. Справих се отлично.
- Гледай ти, какъв баща имаме! – възхитен реагира малкият ми син Пепо.
- Вярно бе! – потвърди брат му Стоян – А бе баща ми, ти си готов да получиш „Нобелова” награда за скоростно мислене и точни отговори!
- Защо не! Как я мислете вие?! Трябва пример да вземете от мен!
- Какво им има на децата?! – засече ме жена ми – Не ги нападай така! Помисли си, щом те подлагат на такива въпроси!
- Стига де! Отвори една бира!
- Браво на теб! Ти да пиеш, а ние да те гледаме, така ли?
Тя отвори четири бири и седна. Положи лакти на масата и въздъхна.
- Сети ли се кой е Стефан? – попита ме тя и отпи от бирата.
Погледнах я въпросително.
- Не се сещам!
- На кака Желка мъжа й. Имат син в Стожер, който непрекъснато им трови живота.
- Вярно бе! Не се сетих. Скъпа, смятам в други ден да му отида на свиждане и да занеса малко плодове.
- Прав си! – потвърди тя – Радвам се, че мислиш така. Имай пред вид, че е особен човек и е с труден характер!
- Права си скъпа! Благодаря, че ми напомни! А вие момчета – обърнах се към синовете си – Имаше ли положителни резултати докато ме нямаше ?
- Има! – отговориха почти едновременно.
- По спокойно, един по един! – изкомандвах с усмивка.
Разказаха ми подробно и с охота, как вървят нещата около тях. Зарадвах се за успехите им и за позитивизма, който притежаваха.
- Браво! Наздраве за успехите! Гордея се с вас.

*****
Купих портокали и посетих Стефан в болницата.
- Здравей! – поздравих с лека усмивка – Виждам, че си по-добре и това ме радва. Нося ти плодове.
Беше сериозен и мълчалив. После попита:
- Ти ли ме намери и повика бърза помощ …?
- Аз! – отговорих кратко.
Гледах го сериозно и след това се усмихнах приятелски.
- Не трябваше да го правиш! – подчерта той и въздъхна тежко.
Очите му бяха сериозни и излъчваха тъга. Като че огънят на живота му бе изгаснал, дори сърцето и тона на гласа бяха студени. Сякаш дяволът се бе вселил в него.
- Не биваше да идваш! – рече Стефан още веднъж.
- Все пак сме хора, дори съседи! Човешката ми същност не позволи да те оставя…
Не ме остави да се доизкажа и не откъсна студения си поглед.
- Мисля, че казах! Остави ме сам!
Оставих плодовете и преди да тръгна отговорих.
- Хора сме бай Стефане, сърце не ми даваше да те оставя. Дори не знаех, че си ти. Научих в болницата. Бих постъпил по същия начин към когото и да било! Пак ще дойда! Жив и здрав!
Съседът ме гледаше мълчаливо и сериозно. Като че студ полази в мен. Усмихнах му се и тръгнах.

В къщи бяха жена ми и Желка – съпругата на болния. Разказах им как протече посещението ми. Имах усещането, че буца бе заседнала в гърлото.
Съседката ме гледаше с учудване, без да продума. После ми разказа с болка как стоят нещата. Не можех да повярвам.
„ Как е възможно синът им да постъпи така?”
Не след дълго съседката се прибра, а очите й бяха плувнали в сълзи.

След десетина дни Стефан дойде в къщи, като донесе домашна луканка, ракия и вино. Останах изненадан от посещението му.
- Заповядай! Добре дошъл! – поканих го с приятна усмивка.
- Здравей, Данчо! – отговори ми той и подаде ръка.
Поех ръката му, а другата положих на рамото.
- Радвам се, че те виждам! – усмивката не падна от лицето ми.
- Искам да се извиня за поведението си в болницата! Съжалявам, че се държах абсурдно!
- Няма защо! На всеки може да се случи.
- При мен ситуацията е друга. Имам големи проблеми със сина си. Двамата с майка му сме дали достатъчно за него и образованието му. Тази пуста псевдодемокрация оказа негативно влияние върху него, както и така наречените негови „приятели”. Стана алчен и се срамува от нас „ като бедни” и обикновени хора. Наложи се пеша да си тръгна за града с болка в душата и сърцето. По едно време ми стана зле и паднах в тревата край пътя. С една дума не вярвам ни на управляващи, нито на тази опорочена демокрация. Именно тя позволи на доста хора да забогатеят баснословно и да вилнеят безнаказано, дори да си откупуват свободата. Стоят зад кулисите, а за тях работят млади подставени лица, повечето от които изменят човешката си същност. Мамка му мръсна… Ние сами си направихме живота такъв – гаден, злобен и безслънчев. Тази нежна и безкръвна реформа която стана в държавата ни, даде тласък на негативите в обществото…, да се мразим и какво ли още не.
Очите му се натъжиха и заприличаха на водопади. Седна и се облегна на фотьойла, сетне изпи хапчето си за успокояване. Постоя десетина минути и си замина.
- Боже Господи! – казах и аз – Докъде я докарахме?!


© Николай Пеняшки – Плашков

вторник, 1 март 2011 г.

Отражение - роман - глава девета

След като обядваха, Иван и Наталия излязоха да се разходят. Тръгнаха по посока морската градина. Горещият въздух се дишаше тежко. Бяха се хванали за ръце и разговаряха оживено. Разказваха за себе си с желанието да се опознаят и на други теми.
Тя сподели, че има проблеми с неин познат, който се опитвал да я задява, въпреки желанието ù да го отбягва. Същият е бил двойник на шефа ù.
- Искаш ли да изядем по един сладолед? – предложи Иван.
- Може – отговори с радост Наталия.
Седнаха в заведението, където се бяха запознали. Дадоха поръчката си, която бе изпълнена почти веднага. Двамата седяха един срещу друг, мълчаха и се гледаха. Той наруши мълчанието и попита:
- Как смяташ да се отървеш от този нахалник? – попита притеснен.
- Няма страшно! Държа на него само като на приятел, а и нямам никакви други намерения. Имам усещането, че съществува особено привличане, както спрямо него, така и спрямо шефа ми. Озадачава ме приликата между тях, като че са еднояйчни близнаци. Когато разговарям с господата, изпитвам някакво особено чувство.
- Да не пострадаш?
- Няма страшно!
- Отдавна ли се познавате?
- От година и половина.
- Аа-а-а-а… как се казва?
- Костадин. Двадесет и деветгодишен е.
Иван мълчеше, поглаждайки брадата си, сетне и долната си устна. Гледаше Наталия в очите, фината лебедова шия и прелестните гърди. Върна погледа си на красивото ù лице. Тази прелестна кошута живееше от самото начало в съзнанието и сърцето му. Беше готов на всичко за нея по всяко време на денонощието. Знаеше със сигурност, че тя ще бъде жената на живота му.
Тя също не смъкваше поглед от него. Откакто се запознаха, усещаше промяна в себе си. Чувстваше не само опора, но и сигурност в любимия.
- Какъв е бизнесът на Костадин?
- Какво толкова разпитваш за него?
- От интерес! Но като архитект и проектант, може някой ден да съм му от полза или обратното! Въпрос на бизнес! Ти как мислиш?
- Собственик е на строителна фирма. Освен това е производител на мебели и кухненско обзавеждане.
- А шефът ти?
- Какво за него?! Защо питаш? Какъв е проблемът?
- Искам да знам за обстановката, в която работиш и що за човек е той?!
- Не мога да разбера защо толкова живо се интересуваш от тези близнаци! Нямаш ли си проблеми за разрешаване, та мислиш за чуждите?! Учудваш ме!
- Скъпа, откакто те познавам, мисля непрекъснато за теб и всичко свързано с твоята личност … – гласът му леко заглъхна, преглътна, въздъхна шумно, прехапа долната устна и повдигна вежди. – Затова те моля да ме извиниш! – засега не желаеше да споделя защо пита. – Ще те помоля да продължиш!
- А докъде бях стигнала? – попита тя с енигматична усмивка, а очите светеха като звезди и озаряваха лицето ù. В случая изглеждаше още по-красива.
- Въпросът ми беше, що за индивид е началникът ти – и на лицето му цъфна редовната усмивка.
- Името му е Явор. На двадесет и девет години е. Не много висок, елегантен човек, който държи на вида си. Собственик е на рекламно-издателска къща, печатна база и склад на едро на материали и консумативи за същата дейност. Доколкото знам, се занимава и с някакво производство. Изключително разтропан човек е и с широк замах. Има отлични организаторски качества, дисциплинираност и изисква всичко това от подчинените си. Като човек е общо взето добър.
Иван я слушаше внимателно. Погледна я деликатно и попита:
- Искам да ме извиниш за следния въпрос и не го приемай за ревност! А отношението му към теб какво е? – и на лицето му се появи защитна усмивка.
- Като към служителка. Винаги е внимателен и учтив. Струва ми се, че изпитвам някакви особени чувства към него и обратното - от него към мен. Имаше моменти, когато ми се обясняваше, а след това се извиняваше за поведението си. Но като се замисля и ги съпоставя двамата с Костадин, ми се струва, че в тях съществуват много общи неща; както във външен вид, така и в поведение. Досега не ми е идвало наум за това. Скъпи, моля те, не ми се сърди, че споделям тези неща. Усещането е коренно различно от това, което изпитвам към теб. Загубих доста в живота, най-напред майка ми; лека ù пръст; баща ми – който не знам как изглежда. Но не зная истината, кой е прав и кой е виновен; или и двамата. За мен всичко това е доста болезнено.
Иван слушаше думите ù с внимание, а сетне я прегърна.
- Успокой се, скъпа! – притисна я нежно до себе си и целуна нежно по челото.
Предпочиташе да не говори в момента. Разказаното от Наталия до настоящия момент беше логично, че познава братята си, без да знае, че са те. Мислеше си дали има моралното право да се бърка в живота на това разбито семейство, независимо от чувствата, които съществуваха между него и любимата му.
- Защо мълчиш? Да не криеш нещо от мен? – попита нервно тя. – Бях ти казала и предупредила нещо – допълни красавицата, раздвижвайки раменете си с намерение за атака – както със сила, така и словесна.
За нея той беше все още загадка и знаеше, че в живота винаги е така.
Иван усети вътрешното напрежение и намерението ù. Втренчи поглед в нея с присвити очи, усмихна се по необичаен начин, запали спокойно цигара, хвана я за ръката и каза бавно със сериозен тон.
- Не си права! Моля те, не ме изнудвай с разни заплахи! Няма да ме уплашиш! Не бих позволил такова отношение към мен! Разбирам те много добре, но трябва търпение. Но има неща, за които сега не е моментът. Не съм човекът, който да обира разни луфтове и не желая да изпълнявам ролята на буфер! Не си мисли, че пълната отговорност за решаването на семейните ви проблеми трябва да падне върху мен! Мога само да помогна, доколкото позволява човешката ми същност и когато дойде денят за равносметка, да бъда с чиста съвест; и поглеждайки към изминалата от мен пътека, да видя положителното отражение на делата ми. Искам да знаеш, че много те обичам и чувствата ми към теб са изключителни.

Наталия се почувства засегната и може би с право. Положи ръката си върху неговата и въздъхна бавно. Погледът ù се смени. Гледаше го с извинение и нежност. Погали ръката му и я обгърна с ръцете си.
- Съжалявам, скъпи! Прав си! Далеч съм от мисълта да искам отговорност за неща, независещи от теб. Нямам моралното право за това. Доколкото разбирам, искаш да подготвиш баща ми за срещата ни. А той има ли информация за мен…? И ако е така, има ли желанието да се видим? Предполагам, че знаеш какво мисли по въпроса. Щеше ми се да знам къде живее и как е?… Трудно ми е да обясня какво желание изпитвам да го видя…!
Иван се бе облегнал на стола, изработен от камъш, захапа леко долната устна и премигна със замислени очи. Дишаше почти шумно и дълбоко. Лактите му бяха подпрени на стола, а пръстите сключени в юмрук. Мислите се гонеха на приливи и изхвърляха ненужното. Не съжаляваше, че срещна и помогна на Стефан, а сетне запознанството с Наталия, която в настоящия момент обичаше с цялата си душа.

Тези допълнителни и странични моменти в живота му не бяха пречка на неговия бизнес и ангажименти, напротив, бяха му стимул.
Мислите му се пренасочиха към предстоящите задачи.

Пристройката на сградата беше готова. Оставаше да се измаже отвътре с минерална мазилка и да се нанесе обзавеждането. Предстоеше изместването на агенцията в един от офисите, за да не плаща наем. Най-важното за него бе да има собствени сгради за бизнеса си и да затвори цикъла. Целта му бе да изпревари свои конкуренти, най-вече с качество и разширяване на пазарите. Финансово бе стабилен и обезпечен. Трите му големи обекта бяха готови и платени на зелено. Не обичаше да пълни чуждите фирмени джобове, за да купува материали. Затова бе предприел да затвори цикъла производство – търговия – услуги. До един месец цехът за производство на алуминиева дограма започваше работа. Всеки момент очакваше одобряване на лиценза за „Център по образование, квалификация и преквалификация” на кадри, свързани с неговата и други дейности. На база на последното бе сключил договор с бюрото по труда. Беше убеден в решението си да привлече Стефан към фирмата си – човек с опит във финансите и счетоводството.
А срещата му с Наталия и любовта им беше като дар от бога. Тайно в себе си знаеше, че тя ще бъде жената в живота му. Погледнато отстрани, ако някой знаеше амбициите и интересите в живота му, щеше да го упрекне във властолюбие, алчност и егоцентризъм. Иван не би се притеснил от такива упреци. В подобни, би се защитил според закона. Беше убеден, че човек работи това, което знае, може и най-важното - да осигурява работа на хората, да им плаща добре, за да ги задържа като специалисти. Държеше на хората, които му работят, помагат и да бъдат финансово осигурени според възможностите и положения труд.

Той разтри челото и слепоочията си, запали цигара и загледа прекрасното лице на Наталия.
- Скъпа… извинявай за мълчанието ми, но се бях замислил! Това не означава, че присъствието ти е излишно, напротив… то ми дава амбиция да живея…!
- Благодаря ти за прекрасните думи! – каза тя с чаровна усмивка. – Помниш ли какви бяха последните ми въпроси?
- Искаш ли още нещо, или да ставаме? – прекъсна я той.
- По-добре да ставаме и да се разходим.
- Добре! Ще говорим в движение, а сетне ще напазаруваме и се прибираме вкъщи. Ще приемеш ли поканата ми?
- Знаеш много добре, че ще дойда – отговори тя с настроение.– Най-искреното ми желание е да бъда винаги с теб и то по всяко време! А ти…?
- Как мислиш?
Иван плати сметката и станаха.
- И така-а-а, чакам отговор на въпросите, които ти зададох!
- А какви бяха те? За съжаление забравих. Не, че ме е хванала склерозата, но се бях замислил за други неща, за което се извинявам и моля да ми простиш?
- Разбира се.
Тя му напомни и го хвана под ръка.
Иван въздъхна бавно и се закашля. Притесненията му вече изчезнаха. Чувстваше се леко и приятно, защото усещаше присъствието и топлината ù. Дъхът и ароматът ù стопляха душата му. Потвърди желанието на баща ù да се срещне с нея, но не сподели подробности, които би могла да чуе от него.
- Натали… доколкото имам информация, знам, че имаш двама братя близнаци.
- Ти-и-и, сериозно ли говориш?! – попита озадачена и учудена тя. Очите ù бяха широко разтворени от изненада. Вече вярваше във всичко, казано от него. – Може би ще науча подробности по-нататък, за да не ми се събере много?!
- Така е! – потвърди Иван.
- Знаеш ли, струва ми се, че Бог ни събра? Отредено е да бъдем заедно. А и нещата, които знаеш за близките ми, ме озадачават. Изпитвам огромното желание да те прегърна, притисна и отдам цялата си нежност. Освен това искам да видя баща си още днес! Може ли… ще ми позволиш ли това прекрасно удоволствие? – попита тя развълнувана и с насълзени очи.
Извади от чантата еднократна кърпичка, да попие сълзите си.
Иван я прегърна през кръста и внимателно притисна тялото ù към себе си.
Наталия усети неговото вниманието, положи ръце на гърдите му, целуна го и с приятна усмивка каза:
- Благодаря ти, скъпи!
- Няма защо! Нали затова сме приятели?
- Не! Смятам, че сме много повече от приятели! Нали така? – и се усмихна енигматично.
- Аз съм на същото мнение!

Минаха край магазина и напазаруваха.
- Знаеш ли? – каза тя с лека усмивка. – Ще трябва да отидем у дома, за да си взема някои неща, които ще ми трябват. Нали ще бъда твоя домакиня, приятелка, любовница и годеница. Имаш ли нещо против?
- Разбира се, че съм съгласен! Колкото до последното, мислех да ти предложа, но ти ме изпревари. Ще се чувствам щастлив, когато до мен е жената, която е смисълът на живота ми.
- Напълно споделям чувствата ти! – каза с чаровна усмивка Наталия.
Взеха такси, нещата, които ù трябват, и по най-бързия начин бяха в неговото жилище. Оставиха багажа в хола. Първото, което направиха, беше продължителната страстна целувка. Той пожела да я съблече, но Наталия му каза:
- Нямам нищо против, но нека вечеряме и после ще решим какво да правим!
- Добре, миличка! За какво ти е този голям сак? – попита шеговито той.
- Ами-и-и… най-различни дрехи, халат за баня, бельо и други. – отговори игриво тя, като го целуна и направи бърз оглед на хола. – Охо-о-о… има пиано и китара! Значи после ще свирим! А сега да се преоблека и да се мятам в кухнята.
- Добре. Преоблечи се! Ще те чакам там!
Той изкара продуктите, които бяха накупили, а някои сложи в хладилника. Постави две чаши на масата, на която вече имаше портокалов пунш. Сипа си и отпи. Чувстваше се щастлив. Причината беше Наталия. Тя бе феята, както в душата му, така и във въздуха, който дишаше. Беше благодарен с цялата си същност на Венера и Веста.
Наталия влезе при него. Беше с дънки и светлосиня тениска. Златистата ù коса бе прибрана под формата на кок. В този вид изглеждаше още по-привлекателна.
- Сядай да пием по един сок и после ще приготвиш вечерята! Имам следната молба. Приготви три порции! Включил съм скарата да се нагрява. След малко ще дам и картофи.
- Кого имаш предвид за третата порция? – попита Наталия озадачена.
- Искам да те запозная с един приятел, на когото много държа! – каза Иван, без да сподели, че ще бъде баща ù.
Той запали цигара, като си помисли, че по този начин ще скрие вълнението си, но Наталия усети лекото му неспокойствие, усмихна се и попита:
- Да не ми готвиш изненада?
Той усети намека ù и поклати одобрително глава.
- Мисля, че няма нищо лошо в намерението ми! – отговори Иван, с цел да се защити.
- Не съм те обвинила в нищо! Напротив! Смятам, че подходът ти като начало е много добър. Мога да се гордея с теб за това, което правиш!
На думите ù отговори с усмивка.
- Ще отида се преоблека!
След като свърши тази процедура, отиде при Стефан и го покани да слезе за вечеря след час. Помоли го да се приведе в друг вид. Сетне се прибра и пусна музика. Седна, положи лакти на масата и обхвана дланите си. Обходи с поглед тялото на Наталия, а след това погледите им се срещнаха. Тя се приближи към него, погали лицето му, седна на коляното; прегърна го през рамото и се целунаха.
- Обичам те! Искам да бъда винаги с теб! – каза тя и пак го целуна.
За него беше важно да подложи на изпитание взаимните чувства между тях, за да бъде сигурен както в себе си, така и в нея. Гледаха се неотлъчно. Положи ръце на страните ù и ги задържа. Сетне целуна челото ù.
- Време е да обърна пържолите и да подготвя каймата за кебапчета и кюфтета!
- Добре! Аз ще обеля картофите и ще ги подготвя за пържене.

Свърши обещаното с удоволствие. Беше му ясно, че бе преживял една любов с Невена, която завърши нещастно за него и въпреки това запазиха добро приятелство, без злоба един към друг. Но този път към Наталия изпитваше особено чувство, в което вярваше, че тя ще бъде половинката на сърцето му за дълги години.
Вечерята бе почти готова.
Очакваше се Стефан да дойде всеки момент. Как ли щеше да протече срещата между баща и дъщеря? Не беше я виждал от дете.
Звънна се на входната врата. Иван отвори, покани Стефан и влязоха в кухнята.
- Добър вечер! – поздрави той и погледна Наталия, която подреждаше масата.
Тя се обърна към него и погледите им се срещнаха. Стояха като заковани и се чуваше само дишането им.
- Добър вечер! – отговори тя с лека, но и чаровна усмивка.
Тримата мълчаха за известно време. Ситуацията бе нелепа. Иван реши, че по-правилно би било да реагира първи. Обърна се към Стефан и каза:
- Стефане… да ти представя Наталия!… Тя… тя е твоя дъщеря!
Почувства, че този момент за него бе доста труден и въпреки това сметна, че постъпва правилно.

За Стефан този момент бе стресов, шоков. Като че горещ огън премина през тялото му. Очите му се напълниха със сълзи, преглътна с болка, бавно, а пръстите на ръцете се свиваха нервно. Мислите му като че бяха спрели и не знаеше как да реагира. Беше отписал в живота възможността да срещне някога дъщеря си, въпреки огромното желание да я види и прегърне.
Наталия знаеше от Иван, че ще се види с баща си и въпреки това вълнението ù беше голямо. От малка беше разделена от него, с благословията на майка си. Ако имаше вина майка ù за случая, сигурно не би ù простила; въпреки че е починала. Може би щеше да дойде денят, когато ще научи истината. Сметна за правилно да реагира първа и да пристъпи към него. Приближи се с насълзени очи и го прегърна.
Стефан постъпи по същия начин.
От вълнение не можеха да кажат и дума. Прегръдката продължи доста. Стефан я целуна първи, а след това и тя. Той погали с треперещи ръце косата и лицето ù. От нейна страна последва същото.
- Толкова се радвам… да те видя, татко! – каза Наталия с развълнуван глас, а очите ù плуваха в сълзи.
- Аз… също, малката ми! Не можеш… да си представиш…! – гласът му трепереше от вълнение и радост, дори не можа да си каже думите.
Иван стоеше до тях и вълнението, което чувстваше, беше тъждествено…
Стефан освободи едната си ръка, за да прегърне Иван от благодарност, който се бе приближил към него.
- Благодаря ти… приятелю…! – каза все още развълнуван Стефан.
- Моля те… няма защо! Аз…! – рече Иван, като не се доизказа.
Наталия се поуспокои и предложи да седнат. Изкара „Троянска сливова” от хладилника.
- Скъпи, къде стоят чашите за ракия? – обърна се тя към любимия, без да се усети, че баща ù е при тях. Все пак нямаше значение.
Стефан бе изненадан от обръщението ù към хазяина му. Гледаше ги с приятно чувство и топлота. Душата му се напълни с радост. За него щеше да бъде огромно щастие, ако Иван стане негов зет. Беше убеден, че това ще се случи. Сърцето му се изпълни с любов.
Тримата изкараха една прекрасна вечер.
Какво ли щеше да предложи времето напред?


Следва продължение.


© Николай Пеняшки – Плашков


Отражение - роман - глава осма

След като изпрати Наталия, Иван се прибра и реши да се обади на Стефан. Звънна на вратата му.
- Здравей! – поздрави усмихнат.
- Здравей! Влизай! – отговори Стефан.
- Как изкара днес?
– В разходка, телевизия, четене, дори и в размисъл. Ще пийнеш ли нещо?
- Бих желал безалкохолно!
- Има тоник и кола.
- Тоник! Това е добре, но върви с джин. След малко ще донеса – промени намерението си Иван, а в гласа му се усещаше лека нервност.
Стефан запали цигара и го погледна многозначително.
- Какво е станало?! – попита с недоумение – Извинявай, но не искам да бъда причина за неща, които могат да се случат около теб, а и не желая да се натрапвам! С една дума се чувствам неадекватно.
Иван слушаше думите му с привидно хладнокръвие. В него се бореха обърканост и припряност – смесени с нежни чувства към Наталия. Беше почти убеден, че тя е дъщерята на Стефан.
- Наистина… имам проблем който трябва да разреша, но засяга само мен! – отговори той, а лицето му изразяваше лека многозначителна усмивка – А колкото до това, което каза, нямаш основателна причина да се чувстваш така! Щом съм те поканил, значи съм преценил достатъчно добре. Моля те за последно, да не говорим повече на тази тема! Може би господ е решил така! Ще сляза долу, да взема джин – а усмивката криеше нервно и объркано настроение.
През това време Стефан извади лед от хладилника. Иван донесе питието, сипа в две чаши и сложи лед.
- Наздраве! – рече той.
- Наздраве!
Мислите на Иван летяха по Наталия. В настоящият момент, според него беше нетактично да сподели със Стефан близката съдба на Наталия с неговата версия.
- За какво се замисли, ако не е тайна?!
- Чувствам се объркан и затруднен, а и не знам как да започна за да ти кажа, тъй като ситуацията е доста забъркана. Нека оставим за друг път! – умълча се за кратко и продължи – Извинявай, но би ли ми казал, къде си живял със семейството си?
Стефан го погледна стреснат и притеснен. Дръпна нервно от цигарата и изпусна тънка струя дим. Очите му се помрачиха, заприличаха на неспокойна нощ, в която се виждаха две далечни и изоставени звезди, обгърнати с мъглявина – подобна на цигарения дим и задиша тежко.
Разтри челото и лицето си с дясната ръка, и впери поглед в лицето на Иван. В очите му се четяха смесени чувства. Преглътна от питието и въздъхна продължително. Заклати глава бавно и с положително намерение.
- Жилището ни е на няколко преки – нагоре по Владислав Варненчик. Апартаментът е доста голям и е на третия етаж. В него живее от доста време млада руса дама. Там все още имам багаж, книги, дори и семейни снимки. Имаше моменти, когато желаех да спра момичето, но не знаех как… и какво да я питам. Това желание и намерение, ми се стори много деликатно и невъзможно. Случвало се е когато съм минавал покрай нея, в сърцето ми да бушуват странни и смесени чувства. Питал съм се „защо ли живее там и дали има нещо общо с жилището?”. Не е ли много странно всичко това? А историята и обстоятелствата около апартамента са доста сложни и забъркани. Животът като дар божи е прекрасен, но всеки сам си го забърква и си дроби, и сърба попарата, особено когато е подведен от най-близкия до себе си, за добро или зло. Всички можем да допуснем грешки, които могат да се случат фатални.
Иван слушаше думите му, които бяха като лава, която изгаряше и унищожаваше всичко по пътя си. Стефан беше безумно прав. Знаеше, че му трябва да мине доста време, за да изгасне този вулкан. Мислеше как да реагира и какво да говори. Трудно му бе да каже, а може би не беше и момента за това, което знаеше по случая. И на кого да каже по-напред, на него или на Наталия. За сега предпочиташе да задава коректни и безболезнени въпроси, за да анализира ситуацията. Не желаеше повече да се натрапва, за да не рови повече в душата на човека, пълна с дълбоки рани. Но му се щеше да изясни още някои неща.
- Какво се е случило? – попита Стефан със затаен дъх – Какво има?
- Нищо… нищо ми няма! Защо питаш? – замисли се и попита неочаквано – Извинявай, но как се казва покойната ти съпруга? По каква причина е отсъствала от Варна с дъщеря ти? А нейното име?!
Стефан не очакваше подобни въпроси. Те се забиваха като пирони в сърцето му. Почувства се като закован. Очите му изглеждаха като мрачна и дъждовна нощ, пълни със страх и тъга.
Иван усети всичко това и реши да овладее положението.
- Съжалявам за безпокойството! Предполагам как изживяваш всичко това. Искам да ти помогна да откриеш дъщеря си. Иначе не бих ти задавал подобни въпроси. Моля те, позволи ми това!? Все пак от някъде трябва да се тръгне! Ами-и-и ако дойде моментът да се изправиш срещу нея, как би реагирал?
Стефан го гледаше като прострелян, прикован и уплашен. Като че гърлото му пресъхна и е заседнала буца в него. Дишаше бавно и тежко. Имаше усещането, че в мозъка му пълзяха рояк мравки. Глътна от питието, за да дойде на себе си и въздъхна.
Телефонът на Иван наруши тишината.
- Здравей, скъпа!
- Може ли да се видим?
- Кога?
- Тази вечер! Моля те, имам нужда от теб! Обичам те, скъпи!
- Не мога в момента, зает съм! Бъди сигурна, че това не е повод за ревност!
Иван и Стефан поговориха около петнадесет минути.
- Имам усещането, че знаеш нещо за дъщеря ми и не смееш да кажеш.
Иван запази привидно спокойствие. Опита се да запази това, което знаеше, за известно време, докато дойде подходящият момент, за да разкрие истината. Тя бе като огледало, в което всеки можеше да се огледа продължително, за да види не само облика си, но и внимателно да разбере и проучи отражението на собственото си „его”, променено във времето. А дали ще се хареса…?
В края на краищата, една такава ситуация важи за всеки. Никой не може да избяга от този момент, стига да не е последния на диханието си… А тогава…?
- Да не те задържам? – рече Стефан, нарушавайки мълчанието.
- Не! Не ме задържаш – отговори събеседникът му замислен.
Сетне звънна на Наталия.
- Да не те събудих? – попита той виновно.
- Не, не си. Лежа и си мисля, кое е по-важно за теб, разговорът ти или аз? Може би…?
- Не говори така! От самото начало ли започваш така?
- А за какво да мисля по това време? Цяла нощ ли ще водиш разговори?! Това ли са чувствата ти към мен?
- Знаеш ли защо ти звъннах?
- Да кажеш, че няма да дойдеш ли?!
- Не – е – е, напротив! Скоро ще бъда при теб.
- Нима! Реши ли се?
- Не ме ли искаш? Кажи ми, за да знам какво да правя!
- Сам прецени!
- Идвам!
- Слава богу!
- Как искаш да дойда? Изкъпан или не? – попита той с ехидна усмивка.
- Подиграваш ли се? За каква ме мислиш?
- Не разбираш ли от шега? Независимо от всичко, трябва да знаеш, че те обичам! В движение съм и скоро ще дойда.
- Сериозно ли…? Реши ли се най-сетне? Защо не ме попита дали те искам? Как си позволяваш да ме безпокоиш след полунощ?
- Добре тогава. Съжалявам за безпокойството. Имах сериозен разговор, за да изясня някои неща, но явно няма да се разбираме, въпреки че се влюбих в теб. Болезнено ще ми бъде да те забравя. Може би нямам право да ти говоря така. Въпреки малкото време, откакто се познаваме, имам чувството, че ти ще бъдеш жената на живота ми. Струва ми се, че ако те загубя, ще остана заклет ерген. Щом не желаеш да дойда, въпреки че ми звънна - когато можеше да спя. Колкото и да ми е болно ще изпълня желанието ти, за да не те притеснявам. Знай, че не бих те забравил никога! Чао!
- Чакай, чакай, моля те, не се прибирай! – каза тя, дишайки учестено – Исках да проверя чувствата ти към мен. Като дойдеш, ще говорим!
- Ти си била голяма лудетина и хитруша! – отбеляза усмихнат Иван, като че камък бе паднал от сърцето му.
Изкараха една прекрасна вечер, изпълнена с много нежност и красиви чувства.

Призори сънят му бе неспокоен, дори започна да бълнува. Наталия слушаше думите му внимателно, но и неспокойно.
Някакъв глас проговори в нея и намери подходящия момент да го събуди нежно с целувка.
- Добро утро! Хей, сънчо, събуждай се! – и се усмихна.
- Добро да е! Знаеш ли, че ти си една сладка лудетина, която плени сърцето ми? Обичам те!
- Аз също, скъпи! Дори повече от теб! Преди да те събудя, бълнуваше и това, което каза, ми направи голямо впечатление. Мисля, че сега не е момента да те питам. Дори спомена и за мен.
- Шегуваш ли се?! – попита учуден той.
- Не, сериозно говоря! Предлагам да се изкъпем, закусим и ще говорим!
- Скъпа… колко стана часа? – попита Иван, разтривайки челото и слепоочията си с цел да се разсъни.
- Часът е девет – отговори тя, поглеждайки часовника, който бе на нощното шкафче.
- Благодаря! Ще се обадя в офиса на колегата, който ме замества, когато отсъствам. Освен това от две години не съм ползвал отпуск.
- Ще се радвам да я ползваш! Да се съчетае с моята и да прекараме красиви и щастливи дни.
Той се усмихна и се замисли. Наистина беше време да разкрие действителните факти на Наталия и после на баща й. Нямаше смисъл да протака повече.
След като Наталия се изкъпа, Иван свърши същото. По характер не обичаше да излива душата си пред когото и да било и за проблемите, които го притискат. В случая нещата бяха съвсем други. Виждаше в Наталия нежността, любовта, интелигентността, порива на вятъра, бурята в морето, утрото което ражда деня; и всичко прекрасно което допълваше, и оформяше другата половина на сърцето му. Душите им се преплитаха, прегръщаха и целуваха. Сърцата пулсираха в хармония и се сливаха. Мислите му работеха бързо и се гонеха на приливи. Очите му – два черни въглена, бяха подпалени наново от жаркия пламък на любовта, която никога нямаше да изгасне.
Той влезе в кухнята с приятна усмивка.
Наталия се обърна към него, свали престилката, с която шеташе, преметна я на близкия стол, приближи се към любимия; прегърна го и се целунаха продължително.
- Как искам всеки ден да сме заедно, дори и нощите, да си помагаме, да споделяме всичко, което ни вълнува и обичаме! Искам да знаеш, че мразя измамата и лъжата! Както мога силно да обичам, така и мразя! Имам причини за това…
- Аз съм на същото мнение! Затова трябва да знаем всичко един за друг, за да се опознаем напълно! Желателно е да нямаме скрити помисли. Извинявай, но ще изляза на терасата да изпуша една цигара – каза той с усмивка – Разрешаваш ли?
- Защо на терасата?
- Не ми е удобно вътре.
- Сядай, ще ти правя компания! – предложи тя, като притисна раменете му – Няма за какво да се притесняваш! Аз също понякога паля по някоя друга цигара с кафе, или когато съм на банкет. Обичам да се веселя и танцувам. Освен това съм много добра танцьорка. Минала съм през тази школа.
- Браво! Кои са любимите ти танци? – попита Иван с усмивка.
- Българските, латиноамерикански, гръцки и други.
- Я – я – я гледай каква танцьорка си имам! Радвам се! Предполагам, че имаш и други скрити заложби!? – беше приятно изненадан.
- Предполага се! – отговори тя с усмивка – Предлагам да закусим, а след това ще решим какво ще правим!
- Дадено! Но първо искам една целувка!
След закуската Наталия сипа кафе и натурален сок. Иван подразбра, че донякъде се допълваха и по вкусови качества. По подредбата и хигиената си личеше, качеството й като домакиня. Обади се на колегата си да го замести, докато е в отпуск. Запали цигара, погледна сериозно, но и с любов красивите й очи. В душата му пърхаха възможно най-нежните чувства, които можеше да изпитва. Хвана ръката й и се усмихна.
Тя усети всичко това и отговори по същия начин. Беше решен да каже всичко за баща й по най-деликатния начин. Притесняваше се да не загуби любовта, а освен това каква ли щеше да бъде реакцията й спрямо баща си, като се имаше предвид, че от малка не го е виждала? Срещата сигурно щеше да бъде болезнена и за двамата. А за братята й…?
- Натали, имаш ли снимки на родителите си и ако е възможно да ги видя?
- Може! Защо питаш? А-а-а… и между другото, снощи, преди да дойдеш, ми подметна нещо! Спомняш ли си?
- Беше ми разказала за тях. Затова питам… Сещам се какво ти казах снощи!
- Извинявай, че те прекъсвам, но нека отидем в хола! Ще долея кафе и сок! – предложи Наталия.
Влязоха в хола, който беше обзаведен в доста изискан стил. В ъгъла, откъм остъклената част имаше кактус и непосредствено до него, на красиви стойки бяха поставени вази с цветя. Библиотеката бе доста голяма и претъпкана с книги. На подходящо място беше инсталирано пиано, а непосредствено до него и китара.
- Я виж… какво има тук?! – възкликна Иван изненадан и възхитен.

Освен професията, музиката живееше в него, действаше като животворна и притегателна сила, наред с рисуването и дизайна. Той инстинктивно седна до пианото и засвири „Лунната соната”. Музиката се лееше във въздуха, вливаше се и затопляше сърцата на двамата. Наталия застана до него и го прегърна през рамо.
- Разкошен си! С една дума съм възхитена!
Иван грабна китарата, провери дали е настроена и изпълни едно парче на „Куинс”. След кратко мълчание, през което той я гледаше в очите и изпълни за финал песента от филма „Осъдени души”.
Наталия седна на коляното му, прегърна го и помилва по челото, и лицето. След това положи глава на рамото му. Така постояха известно време. Иван беше я обхванал през кръста.
- Знаеш ли, че кафето изстина? – каза той с лека усмивка.
- Сега ще го стопля.
Малко след това, седнали един срещу друг, пиеха кафе и натурален сок.
- Ако искаш да запалиш цигара, не се притеснявай! – подкани го тя и сложи пепелник на ниската маса. – Дори и аз ще ти прави компания!
Тя взе не много голям албум и го поднесе на Иван. Той се загледа в картините на отсрещната стена за известно време, а на лицето му се появи привлекателна и одобрителна усмивка.
- Картините са прекрасни! Кой е художникът? – попита възхитен.
- Моя милост! – отговори кратко тя с особена усмивка.
- Имаш голяма дарба! – отговори усмихнат.
Наталия го гледаше притеснена. В нея живееха смесени чувства…
- Знаеш ли… струва ми се, че има нещо, което те притеснява и вълнува, и търсиш подходящия момент да ми кажеш?! Казвай това, което знаеш, за да ти олекне! – промени темата Наталия.
Иван не очакваше тази промяна в разговора. Нормално беше да се случи.
- Имаш право! Трябва да се абстрахирам от притесненията в мен!
- За какво говориш?! Свързано ли е мен?!
Колкото и да се опитваше да запази спокойствие, вълнението му се усещаше.
- Така е! Мм-м-м – реагира той, гледайки я в очите, кръстосал крак върху крак, сключил ръцете в юмрук върху коляното и след продължителна тежка въздишка продължи.
– А-а-а - м - м… първо притеснението ми е в това, да не загубя любовта ни!
- Какъв е проблемът? Защо мислиш, че ще загубим съществуващата ни близост? Бъди сигурен, че няма да се случи!
- Обещаваш ли?
- Обещавам! – отговори тя, като го гледаше нежно – Вярвай ми! Моля те, не ме дръж в неведение и напрежение?!
- Добре-е-е! – каза той, запазил позата, която беше заел – Как би реагирала… ако разбереш… че баща ти е жив и се изправи срещу теб?
Тя изтръпна от неочаквания въпрос. Като че ток мина през нея. Усети пареща болка в гърдите. Очите й се разшириха. В този си вид изглеждаха още по-красиви. Задиша учестено. Глътна от безалкохолното и запали нервно цигара.
- О-о-о, Господи! Какво говориш?!… Сигурен ли си?… Нима е възможно?!
Той мълчеше, гледайки я в очите, подреди мислите си и продължи:
- Хм-м-м!… Как да ти кажа?… Възможно е! Моля те, отговори ми на въпроса? Предполагам, че си мислела за него?! Би трябвало да таиш някакви чувства?! Искам да знаеш, че познавам баща ти!
- Познаваш баща ми?! Ти-и-и… сериозно ли говориш?
Иван отключи ръце и смени позата. Разтри челото и слепоочията, отпи от сока и запали цигара. Хвана ръката на Наталия, целуна я и я погали по косата.
- Прости ми, скъпа! Моля те! Вярно е. Дори сме в много добри отношения. Запознанството ми с него стана случайно. Разказа ми съдбата си, която напълно съответства с историята, която чух от теб. Това е, което исках да ти кажа…!
- Миличък, това не трябва да те безпокои! – гледаше го с широко отворени очи - Чувствата ми към теб няма да се променят! – отговори тя, като го прегърна и целуна – Знам, че все още няма обяд, но предлагам да глътнем по една малка водка за отпускане!
Тя стана без да чака отговор, сложи две чаши на масата и наля водка „Търговище”. Сипа и натурален сок.
- Наздраве, скъпи!
- Наздраве!
Мълчаха. Държаха си ръцете, като че се сливаха един друг.
- Може би чакаш реакцията ми…? Въпреки че от малка не съм го виждала, нямам моралното право да имам лоши чувства към него. По-скоро бих имала неприязън към вторите си родители, ако са знаели някаква истина и са криели от мен. За покойната ми майка нищо не мога да кажа! Предполагам, че с течение на времето от баща си бих могла да разбера каква е истината, колкото и да е болезнена.
- Натали, нека да разведрим атмосферата! – предложи Иван с приветлива усмивка – Чувствам се прекрасно с теб и изпитвам желанието да усетя дъха ти, аромата на нежната ти кожа и…
Разговаряха доста време на различни теми.
Само времето можеше да покаже какво ги очаква по нататък.

Следва продължение…

© Николай Пеняшки – Плашков