КОСТАДИН

Костадин бе тридесетгодишен с тъмна коса и жизнен поглед. Беше от средностатическо семейство. Понякога посещаваше местния пункт на евро – футбол, където пиеше кафе и се срещаше с интересни хора, с които споделяше злободневни теми.
Имаше първи братовчед от Балчик, който се казваше Борислав – живеещ във Варна.
Боби работеше в корабостроителния завод на висока длъжност. Животът за него бе извор или механа, от които можеше да граби и консумира каквото му попадне без каквито и да е задръжки.
Той бе човек, който живееше в друг свят. Добрите взаимоотношенията с братовчед му бяха като далечен спомен във времето, когато сплотеността между тях бе братска.
Костадин бе светлата страна на живота, докато Борислав по подобие на Анакин от „Междузвездни войни” прие тъмната страна.
Коста си спомни времето когато двамата бяха неразделни, а душата му се пълнеше с топлина. „Отдавна не съм се виждал с братовчед си! Как ли е той и какво прави? Какви времена бяха!”
Преди десет години като войник в Балчик, братовчед му идваше често да се видят и почерпят. Коста приемаше с усмивка всяка изречена от него дума.
Настъпи злощастен момент за нашия герой – в рамките на три месеца починаха бащата, дядото и баба му.
Загубата на най – близките се отрази болезнено.
Три месеца след смъртта им, двамата братовчеди имаха уговорена среща в едно кафене.
Коста очакваше духовна подкрепа, но поведението на Борислав бе отблъскващо…
- Ако загубиш и майка си, изобщо не те виждам! Ще си останеш сирак, иначе казано кръгла нула! – рече подигравателно.
Коста бе поразен от думите му. Вместо да получи братска подкрепа за смекчаване на болката, беше наранен… Като че в душата на братовчед му се бе вселил дявола.
След раздялата им, Коста се качи на автобуса за да се прибере. Чувстваше се унизен, а в очите му се четеше болка.
- Какво му става на братовчед ми?! Това ли бе човекът, с когото растяхме заедно и деляхме всичко по братски.
След време Костадин забрави този болезнен разговор и реши да прости.
В един светъл ден Борислав го посети в дома му. Галина – майката на Коста посрещна племенника си. Разговаряха десетина минути в присъствието на Коста, който се чувстваше пренебрегнат.
След като замина госта, той попита майка си:
- Какво му става на Боби?! Дори внимание не ми обърна!
- Какво имаш предвид?! – попита тя учудена и с изненада – Не виждаш ли, че е зает и за това се случи така!
На Коста му стана ясно, че в братовчеда бе настъпила голяма промяна. Тревожеше го и това, че майка му го защити. Реши да му прости за последно. Какво толкова, бил много зает…!
Към края на лятото имаха наново посещение. Този път Борислав беше със съпругата си.
- Добре дошли! – посрещна ги с усмивка домакина и подаде ръка.
- Добре заварил! – отговори със студен тон Борислав и не подаде ръка на братовчед си.
Той и съпругата му отделиха повече внимание на вуйна си. Коста за тях не съществуваше. Между тях се бе отворила дълбока бездна.
Гостите решиха да си отиват.
Костадин се обърна към братовчед си.
- Кога си свободен, да ти дойда на гости за да се видим?
- Обади се и ще се уговорим! – тонът на гласа му отлиташе надалече.
След десетина дни Коста се опита да се свърже няколко пъти, но безуспешно. В един слънчев есенен ден успя да се свърже с него, а това което чу го потресе.
- Здравей, Бориславе! Как си?
- Абе, как да съм! Ти откъде се обаждаш? – прозвуча с неприятен и дрезгав глас Боби.
- От Добрич се обаждам! Защо…?!
- А бе…, ти се сети за нас?! Какво ти става?! Ебаваш ли ни, или ни мразиш?! Много ли ни мразиш?
Коста затвори телефона с тъга на сърцето. Думите на братовчед му го нараниха жестоко. Този кратък и болезнен разговор бе последен в живота на двамата. Явно в сърцето и душата на Борислав се бе вселил злият демон, който бе отнел човешките достойнства в него.
Тази жестока действителност опорочаваше определени личности, които обичаха властта, парите и какво ли не още…
Въпреки всичко Костадин вярваше, че в някой светъл ден доброто ще надделее.

Разказът е по действителен случай.

автор: Николай Пеняшки – Плашков

 

ЛЮБОВ ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД

„Природата е създала женския пол за
любов, а не за жестокост; жената трябва
буди нежност, а не страст…“
                                             Лесинг

Сутринта се събудих рано. Заредих по навик кафеварката. За кратко време кафето беше готово. На фона на прекрасната утрин се лееше песен на „Щурците“. С първата глътка от кафето запалих цигара. Жена ми сновеше из апартамента и мърмореше тихичко, докато търсеше нещо. Не си казахме нито дума.
Телефонът звънна продължително.
- Киро, Пламен те търси! – провикна се Стела.
- Здравей! Чакам те да пием кафе и да тръгваме! До пет минути да си в къщи!
Докато изядох сандвича, на вратата се звънна. Беше Пламен.
- Голям бързак си! – казах усмихнат с пълна уста.
- Здрасти! Къде е жена ти? – попита той, влизайки в антрето. Държеше цветя и парфюм.
- Сега идвам! – откликна тя, навярно чула разговора ни.
Извадих и моя подарък. Беше ден на будителя. Жена ми работеше като учителка в близката детска градина. Когато се появи в антрето, Пламен и аз й връчихме подаръците и цветята. Бях й купил черна дамска чанта от естествена кожа, за каквато отдавна си мечтаеше.
- Не очаквах, признавам си! Когато се приберете, ще ви почерпя както се полага! – закани се целувайки и двама ни.
Изпихме кафето и излязохме. Отпрашихме с мерцедеса към Варна. Бяхме поканени в едно читалище за празника. Двамата костюмирани, ухаещи на скъп парфюм летяхме по пътя. Слънцето блестеше в очите ми и се отразяваше в тях като в огледало. Сложих тъмните очила, а мислите в главата ми прииждаха като вълни и се застигаха една друга. Като опитен морски вълк държах кормилото и владеех кораба. Въпреки хаоса в главата ми  успявах почти винаги да се справя.
- Кажи нещо! Много си мълчалив! – подхвана Пламен.
С него отдавна бяхме приятели и не си спомнях да е мълчал повече от десет минути.Така, че и този път говореше повече отколкото трябва.
- Какво си се размечтал? Не след дълго  ще те запозная с една красавица – направи красречив жест, поглаждайки самодоволно брадата си – А за мене остава една чародейка! Готина мадама, с черна коса и възможно най-финното бедро което някога би съзерцавал!
- Стига си бърборил! Лесно ти е на тебе, като не си женен – отговорих раздразнен.
В мене се бореха различни чувства. Обичах жена си и имах задължения към семейството, но страстта към нежния пол ми пречеше. Поне жена ми да беше дала някакъв повод, но нямаше  за какво да я упрекна. Пуснах музика.
Хитовете на „Куин“ изпълниха пространството. Натиснах педала и полетяхме по пътя. Скоростта беше другата ми слабост. Пристигнахме бързо и паркирах колата на подходящо място пред читалището. Повечето гости не бяха дошли.
- След малко се връщам – каза Пламен и влезе в сградата.
Появи се на изхода с една чернокоса красавица под ръка – навярно неговата чародейка.
- Запознай се с приятеля ми! – обърна се към нея.
- Аз съм Наталия! – протегна грациозно ръка.
- Удоволствието е мое! – представих се, поех ръката й, която целунах галантно. Успях да я разгледам. Наистина беше  красавица. Вече тайно завиждах на Пламен за откритието му.
- Да отидем в съседното кафене! Има още доста време – предложи Наталия – След малко ще дойде една приятелка.
Очаквах нещо подобно, защото мъжете са солидарни в търсене на компания, а моят приятел винаги мислеше за мен.
Не след дълго към нас се присъедини изискана дама около четиридесетгодишна, която в първия момент ме впечатли. Когато спря погледа си върху мене, имах чувството, че през същността ми протича електричество. Не осъзнавах какво точно се случва, но когато седна срещу мен, потънах в гълъбовите й очи. Изведнъж разбрах, че се влюбвам и то от пръв поглед. Ако някой ми беше казал допреди час, че ще ми се случи нещо подобно на моята възраст, щях да му се изсмея в лицето. Но сега се случи и бях като омагьосан.
- Казвам се Нина!… – промълви тя и се усмихна невинно.
- Кирил… – отговорих тихо и поех ръката й. Докоснах я с устни и сякаш летях в облациите. Обзе ме такава безтегловност и си мислех, че ако се изправя, няма да се задържа и сигурно ще отплавам нанякъде.
Разглеждах я с нескрит интерес. Кестенявата й коса падаше върху раменете привидно небрежно, а красивото й лице сякаш беше модел – представено от ренесансов художник. Отгатвах великолепните форми на тялото й под дрехите и не бях на себе си. Тя ме изпиваше с поглед и продължаваше да ми се усмихва.
- Какво да Ви поръчам? – сетих се да попитам – Какво ще желаете?
- Хайде да си говорим на „ти“, нали нямаш възражения? Днес още не съм пила кафе.
Пламен и Наталия си говореха нещо, и не пречеха на разговора ни, ако въобще това беше разговор.
- Казаха ми, че си инженер, математик и обичаш поезията. Дори пишеш стихове…- гледаше ме с не скрито любопитство. Аз преподавам по литература, така че имаме обща тема за разговор.
- Вярно е! Навремето баща ми настояваше да запиша инженерна специалност, въпреки че ме влечеше литературата. Не съжалявам, че го послушах, но не се отказах от писането, макар че е трудно да вършат две различни неща – не знаех какво друго да й кажа и замълчах.
- Някой беше казал, че поезията е математика… – погледна ме с проницателните си гълъбови очи.
- Сигурно е вярно, но в живота често взема връх чистата проза. Писането ми е отдушник от напрежението… – мислех, че говоря глупости.
В друг случай едва ли бих казал такива неща, но тя някак ме караше да бъда откровен.
- Харесвам мъжете от твоя тип и имам слабост към тях – беше директна и това ме порази. Между нас вече се оформяше нещо страхотно и то с такава скорост, че свят да ти се завие.
Не си бях представял, че за половин час, ще съм така хлътнал. Сякаш беше сън…
- Очарован съм от теб и от искреността ти! Много си красива и интелигентна, а малко жени притежават тези качества.
Сякаш се гледах отстрани и се чувствах изумен, как сипя комплименти на тази почти непозната жена.
- Искрен си и го оценявам! Това има голямо значение за мене – каза ми тя, като продължаваше да ме съзерцава – Можеш ли да ми кажеш някое твое стихотворение? – погледът й ме умоляваше и бях готов да направя всичко за нея.
Въпреки, че досега не бях рецитирал стихове особено в бар, го направих. По-късно щях да се чудя, но в момента не бях на себе си.
Изрецитирах любимото си стихотворение, което й направи страхотно впечатление.
- Прекрасно е! – възкликна развълнувана – Кажи ми още някое!… – и аз продължих. Харесваше ми  да имам такава почитателка.
А тя сякаш бе открила съкровище. Очите й блестяха. Сигурно сме изглеждали доста задълбочени, защото другите двама се извиниха и ни оставиха насаме. След около час трябваше да започне празненството. Забравих за какво бях дошъл. Едва се въздържах. Изпитвах силно желание, да протегна ръце към нея и да я притегля, а после…, не смеех да си представя какво ще последва.
Тя се премести до мен и погали ръката ми. Прегърнах я. И тогава се случи нещо неестествено и неочаквано… Целувката…! Беше зашеметяваща и не приличаше на нито една през живота ми. Имаше нещо необикновено в нея, в тази жена и в този ден… Ако това наистина беше любов от пръв поглед, значи до този момент не я бях изпитвал и не знаех нищо… Само съм си въобразявал…
Всичко това ми дойде, като гръм от ясно небе.
Мисълта да я любя веднага, ме изпълваше докрай и нищо друго не ме интересуваше. Но изведнъж осъзнах, че губя разсъдъка си и трябваше да се овладея.
- Нина, всичко това е толкова неочаквано…! Просто не разбрах как се случи… Прости ми…! – не знаех какво друго да кажа в момента.
- Няма за какво да ти прощавам. Аз... изпитвам същото. Случвало ми се е много отдавна и почти бях забравила какво е… – тя ме гледаше по детски чисто и открито.
Отново я целунах.
- И… какво да правим…? – попитах.
- Да отидем някъде…! Този миг е наш и ще е жалко, ако го пропуснем!
Подчиних се. Исках го повече от нея в момента. Платих сметката и отпрашихме с колата към най – близкия хотел. Не мислех за празника, нито за концерта, нито за жена ми, която сигурно щеше да ни чака, сложила масата. Сякаш бях в някаква мъгла, която ме отнасяше все по-нататък.
Дори не помня какво говорихме в колата.

Любихме се страстно и неочаквано нежно…Тя беше толкова различна от другите ми връзки, че дори не се опитвах да я сравнявам.
Животът понякога е изумителен. Сякаш отваря за нас вълшебната си кутия и като фокусник прави чудеса, които никога няма да си обясним. Този ден беше такъв за мене.
Да казвам ли, че останах с Нина и през нощта и че после често се виждахме…!?
И нека Бог ми прости, ако любовта която изпитвах, беше грях।

Разказът е написан по действителен случай.

© Николай Пеняшки – Плашков

 

СТАНИМИР

Беше роден в един красив провинциален град, намиращ се в дебрите на Стара Планина.Тя му даде силния дух на българските войводи и скритата сила на мощната балканска снага. Очите му с цвят на родното небе, омайваха с усмивката и искреността си.
Родителите му го учеха от малък на трудолюбие, честност, уважение, дори и да оценява стойностите на живота.
Беше ученик последна година в местния техникум. Станимир или Стан, както го наричаха приятелите и съучениците беше винаги център на внимание и душата на всяка една компания. Обгръщаше всички с уважение, развеселяваше ги, но и съществуваха моменти на сериозни разговори.
Почти винаги след училище се събираха и разговаряха на различни теми. Вълнуваха се за предстоящата абитуриентска вечер.
Както винаги не се разделяше с китарата си и изпълняваше почти всички желания. Гласът му с нежността проникваше в сърцата и разлистваше разпилените им мисли.
Дори птиците спираха да летят и припяваха, а Балканът спираше дъха си.
Стан се увличаше по рок, джас, кънтри и блусове. Освен хубавите български песни обичаше руски, английски и френски.
При всяка сбирка от двете му страни седяха едни и същи момичета.
Едната се казваше Петя – с дълга черна коса, с очи на кошута и не откъсваше поглед от него. Другата – Ирина, беше с тъмнокестенява не много дълга коса прихваната с панделка, която откриваше нежната кадифена кожа и фината  лебедова шия. В дъха й се усещаше нежния полъх на балканския вятър и аромата на горски цветя. Зениците плуваха като два облака в небесната синева.
Често приятелите му го караха да рецитира части от „Хамлет“, а понякога сонети от Шекспир.
Определена част от съучениците му чувстваха дълбоко в себе си неговата извисеност. Тя бе като ореол над него и това го отличаваше от останалите.
Момчетата тайно му завиждаха, а той с усмивката си и широката душа не обръщаше внимание на злобните им погледи.
- Станимире, откъде този талант бе…?! – попита отсечено Димитър, гледайки го с усмивка и завист.
- Слушай приятелю, или го имаш – или го нямаш! Ако го имаш, трябва да го усетиш навреме, но трябва и развитие. Във всеки един има заложена дарба. Останалото следва от това което казах преди малко – отговори Стан усмихнат а очите му огряваха наоколо.
- Сигурно е така, но хубавите гаджета все около теб се въртят. Едната с кърпичка челото ще бърше, другата те гледа с любовен поглед мила – засмена, третата в леглото ще те тръшне, а четвъртата…
- Много добра интерпретация…! Хареса ми! Всички знаем, че си отличник по литература – така го погледна с проницателните си очи, че другия насреща онемя.
След като се разделиха, Станимир остана с Ирина. Бяха съученици и приятели от първи клас, но последните две години стигнаха до интимност.
Привечер ходеха на театър, а след това решиха да се разходят в градината. Нощта бе приятна. От близкия ресторант се разстилаше прекрасна италианска песен галеща душите им. Звездите като влюбени очи ги следяха с нежността си, а луната им се усмихваше и закриляше.
Вървяха прегърнати. Последва продължителна целувка.
Малко след това от близките храсти изкочиха двама с ножове в ръце. Лицата им бяха закрити с черни качулки.
Ирина се уплаши и стъписа, но се изтегли бързо назад.
Стан знаеше много добре какви са времената. Винаги го учеха да бъде добре подготвен, дори и при най-сложните ситуации. Никой не знаеше скритият му талант за самоотбрана, дори и срещу въоръжени с хладно оръжие. От осем години тренираше усилено карате в полицията. 
Нападателите бяха на достатъчно разстояние до него и имаше възможност да реагира. Направи неочакван отскок, изби ножовете от ръцете им и ги повали от земята.
Ударът бе достатъчно силен, за да ги зашемети.
- Рени, имаш ли торбичка в чантата си и кърпички?
- Да! – отговори тя все още уплашена.
- Успокой се мила! Страшното мина. Вземи внимателно ножовете с кърпичките и ги завий с торбата!
- Няма ли да се обадиш на полицията? Какво ще правим сега? – попита тя, все още не излязла от уплахата.
Ръцете й леко потрепваха, а думите бяха накъсани.
- Стан, моля те …, обаждай се на полицията и да се прибираме?! Става късно! 
- Добре! Мамка ви мръсна! Не знаете с кого си имате работа! – рече той на нападателите си, и ги срита. 
Беше изкарал колана от панталона си, който бе достатъчно прилепнал по него, с цел да върже ръцете им.
- Станимире, моля те не викай полицията?! – помолиха почти едновременно двамата нападатели.
- Кои сте вие бе? Мамка ви…! – попита ядосан той  и пак ги срита. 
Гласовете им се сториха познати. Двамата бяха все още с качулките. Той ги хвана и изтегли от главите им.
- Вие?! Не може да бъде! Очаквах всичко друго от вас, но не и това!
- Искахме само да те сплашим! – заоправдавайки се единия с треперещ глас – Моля те не викай полицията?! Какво ще стане с живота ни…?
Ирина бе дошла на себе си и викна почти гневно.
- Няма прошка за вас! Постъпката ви е престъпление…!
След около две минути полицията ги прибра!

© Николай Пеняшки - Плашков

МИГЛЕНА

Миглена слезе от таксито на бившия си приятел. Връщаха се от "Дъбовете" - ресторант намиращ се в едноименната гориста местност, която беше на седем километра от града.
Владимир я беше поканил на вечеря.
Излизанията й с него, бяха най-вече за запълване на времето, а бяха съученици още от деца. Семействата им подържаха връзка от много години.
Родителите на Владо и майката на Миглена, бяха загинали при автомобилна катастрофа, преди три години.
Баща й останал сам и дълго време не можа да преодолее загубата на съпругата си.
Вина за тази трагедия, беше изпреварващ автомобил, навлязъл в
тяхното платно с висока скорост, управляван от пиян шофьор.
Напоследък бащата на Миглена имаше много работа на вилата, която строеше - намираща се в лозята.
Владимир му помагаше във всичко. Между тях съществуваше много близка връзка, като между баща и син.

През годините Владо и Меги - като съученици бяха много добри приятели, дори и след това. Изпитваха силни чувства един към друг. След казармата, приятелството им лродължи няколко месеца. Дори имаха сериозни намерения.
Изведнъж Миглена охладня към него. Излизаха когато се прибираше в Добрич, тъй като беше студентка в Софийския университет.
Преди да се прибере в къщи, тя се обърна към него с особено настроение.
- Владо,... имам молба към теб! Моля те, не ме търси повече по какъвто и да е повод!
Думите й бяха като нож, забит в сърцето му. Беше като попарен.
- Какво ти стана?! Нищо ти нямаше! Защо постъпваш така? Винаги съм бил внимателен към теб. А освен това...
- Разбирам, какво искаш, да кажеш.
- Добре-е-е, добре! Баща ти, така ли…?
- Ти, какво искаш бе? Като помагаш на баща ми и сте като баща и син, трябва непременно да съм с теб?! Така ли? Не си познал! Забрави за мен!
Погледът й шареше наоколо и се взря в далечината над главата му.
Градът бе безмълвен. Нощта го бе притиснала с черния ся си плащ.
Явно Миглена бе предпочела да се раздели с него. Предстоеше й да се връща в София. Беше студентка втора година - журналистика. За нея беше унизително да поддържа приятелски отношения с таксиметров шофьор - човек със средно - специално образование. Не знаеше, че той също беше студент, но задочник - специалност "Архитектура".
Владимир нарочно не й каза тази подробност...
Двамата стояха един срещу друг, готови да си издерат лицата. Погледите им се преплитаха. Не излъчваха омраза, а студенина, която растеше между тях.
- Добре, както желаеш! Така да бъде! Повече нищо няма да ти кажа!
- Дори не желая да те чуя! Не ме интересуваш! - вдигна гордо брадичката си и присви великодушно красивите студени очи - Не искам да имам нищо общо с теб, с един ...!
- Слушай, какво ще ти кажа! Не си мисли, че като следваш в Софийския, си хванала Господ за шлифера! Един ден ще съжаляваш, ще ме молиш за прошка!
- Яя-я-я-яа, кой го каза! Ти никога не можеш да бъдеш на моето ниво, ама никога...!
- Не казвай силни думи! Понякога живота носи изненади. Никога не подценявай другия до себе си! Не си мисли, че можеш да бъдеш по-умна от другия до теб! Така няма да спечелиш приятелство, дори и любов! Познавам те от години и си ми ясна отвсякъде. Въпреки това те обичах. Колкото и да ми е тежко, ще го преодолея.

Мракът стана още по-гъст и леден. Вечерницата и звездите бяха скрити. Нощният вятър биеше шамари с широките си шепи по лицата им. И не само той, а и думите на Миглена бяха достатъчно силни. Сърцето му се сви на топка.
Въпреки поведението й и острите думи, които го нараниха, той постъпи тактично ... Така сметна за правилно.
Въпреки студеният вятър те все още стояха един срещу друг и мълчаха.
Край тях мина млад човек - на възраст почти колкото Владимир.
- Оо-о-о-о, Владо, здравей приятелю! Как си? Как е студентският живот в София. В твое лице виждам един бъдещ архитект в нашия град. Преди да тръгнеш за очни занятия, обади се, да пътуваме заедно!
Владимир се изненада от срещата с колегата си Стоян.
- Здравей! - отговори той - Радвам се, че те виждам! Как си?
- Благодаря, добре! Изпратих приятелката си и си отивам.
- И аз тръгвам! Влизай в колата, да те закарам! Тъкмо ще си правим компания.
- А-а-а-а така-а-а, и Миглена виждам! Приятелят ми много хубави неща е говорил за теб. Трябва да се гордееш, че имаш такъв другар, като Владо. Той е прекрасен човек и верен приятел. Бъди сигурна, че говоря искрено!...
Тя стоеше като истукана и изненадана от думите, които чу за Владимир. Разбра много добре, защо той не й каза и се почувства гузна... Изражението й се промени и тръгна към тях.
- Владо, не знаех …, аз…
Той обърна гръб, влязоха с приятеля си в колата и преди да потеглят я погледна с тъга.
Тя замръзна като статуя. Очите й се напълниха със сълзи. Мра-
зеше се за постъпката си.
"Колко съм цинична и несъобразителна! Загубих човека, с когото се обичахме години наред!" - помисли си тя и се разплака на глас.
Прибра се в кьщи с насълзени и зачервени очи. Не можа да спи цяла нощ.
Заспа чак към сутринта. Събуди се слетобяд с главоболие.
Беше решила да направи всичко възможно, да си върне човека, когото обичаше. Не се знаеше, дали щеше да й прости!


Разказът е написан по действителен случай.

© 2010, Николай Пеняшки - Плашков

ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ

Димитър израсна в семейство на заможни родители. Баща му Теодор, българин по бащина линия, бе роден във Франция, а баба му беше французойка – наследничка на кралска династия.
След смъртта й Теодор се оказа единствения жив наследник, който получи цялото имуществено притежание, а то не беше никак малко.
Той се оказа собственик на няколко имота, и голямо предприятие в Париж и Марсилия. Поради големите си задължения рядко идваше в България.
Майката на Митко, Мария, работеше в една френска фондация.
Двамата родители бяха възпитали сина си в почтеност, лоялност и коректност в отношенията с хората.
Като юноша беше луда глава. Увличаха го плуването и различните изкуства. Никога не се разделяше с китарата си, а когато се срещаше с приятели обичаше да ги черпи, въпреки това предпочиташе да инвестира в разумни, перспективни начинания, които му носиха приходи.

В един слънчев есенен ден баща му пристигна. Искаше да се видят и поговорят. Разговорът беше дълъг и необичаен.
- Одобрявам нещата с които се занимаваш, но не си мисли, че те са смисъла на живота ти… - поучаваше го Теодор, въпреки че не желаеше да внушава на сина си своите възгледи за нещата – Животът има други измерения. Трябва да сме полезни на хората, защото в един миг всички си отиваме от този свят. Ние сме само пътници, и най-ценното се оказва доброто, което оставяме след себе си. Е…, човек работейки има нужда да печели, но парите трябва преди всичко да помагат на хората. Има една мисъл на Русо, според която животът като живот не представлява нищо. Цената му зависи от това как ще го използваш.

Димитър слушаше баща си и думите му попиваха в неговото съзнание, без дори да го осъзнава напълно.
Не винаги водеха подобни разговори, но старият явно бе решил да се застрахова един вид за бъдещето. Митко бе съгласен със всичко това и обеща на баща си, че ще се опита да стори каквото е по силите му. Пък и възпитанието нямаше да му позволи да пристъпи принципите, с които живееха родителите му, и които бяха придали и на самия него във времето.

- Открил съм солидна банкова сметка на твое име. Говорих с влиятелни хора, които се ползват с авторитет и ще ти помогнат, ако решиш да създадеш фондация с общественополезна дейност. Всичко зависи от тебе. Ще можеш да ангажираш тези хора да участват в управителния съвет на фондацията. Парите ще използваш само и единствено за целите на организацията. Това е моето условие. Ако си готов с решението си, ще ти връча веднага документа за дарението. Открих също и лична сметка на твое име, за да живееш спокойно, а и за семейството ти, ако скоро създадеш такова. Докато съм жив и здрав, искам да съм полезен. Наполовина съм българин, а животът е твърде кратък; затова трябва да се живее достойно.
Имаше намерение да попита дали смята скоро да се задоми, но му се стори прекалено в този разговор да засяга такава лична тема, макар че се отнасяше за собствения му син. Чувстваше, че всичко ще бъде както подобава и не бива да бърза. Синът му бе разумен, пък и твърде добре се познаваха един - друг.
Този разговор повече не се повтори. Той оказа голямо влияние върху по – нататъшния живот на Димитър.
Митко направи това, за което говориха, а след няколко години се задоми и му се роди син.

Дейността на фондацията подпомагаше старчески домове, сираци и училища. Изпращаше студенти във Франция и Англия. Поощряваше млади творци в изкуствата.Дарителската дейност беше всеобхватна – в областта на литературата, изкуствата и здравеопазването. Създаваше школи и центрове за квалификация.
Прибираше се вечер изморен, и имаше малко време да се порадва на сина си и съпругата. Въпреки всичко чувстваше голямо удоволствие от изминалия ден, а усмивката на лицето му бе оправдана и спокойна. Очите му излъчваха топлина и всички които се срещаха с него, го усещаха. А съпругата му го подкрепяше безрезервно във всичко.

В един от обичайните работни дни се прибра по – рано. Поигра със сина си, поговори и с Ирина. Предстоеше му командировка в София. На сутринта пиха кафе, целуна ги и излезе.

На връщане по пътя, един тир влезе в платното му за изпреварване и го блъсна челно. Ударът бе жесток. Митко почина по пътя към пловдивската болница. Животът му в полза на другите приключи рано…

© Николай Пеняшки – Плашков

ПОСЛЕДЕН РИТЪМ

Теодор седеше на канапето в хола по домашен халат, елегантно кръстосал крака и четеше „24 – часа”. Беше пуснал музикален канал, а музиката се разстилаше нежно във въздуха.
Навън валеше ситен дъжд, чиито капки се стичаха бавно по стъклото на прозореца и оставяха тънки дири след себе си, а после изчезваха.

Теодор изправи глава, раздвижи я, сякаш врата му беше се схванал, сви вежди; сгъна вестника, остави го на канапето, прехапа долната устна и се прозя. Разтри с пръсти челото, слепоочията, очите и изпъшка шумно. Бяха го обхванали болезнени мисли и се опитваше с музиката, и вестника да се разсее. Предстоеше му една раздяла и нова страница в живота, а това не му даваше покой. С нетърпение чакаше да поеме новия път…

Годеницата му бе излязла от банята по розов незакопчан хавлиен халат. Косата й бе прибрана и загърната с дълга хавлиена кърпа като чалма. Пееше тихо някаква песен и се приближи към Тео. Красивите й морски очи го гледаха предизвикателно, а той не усети как потъна в тях, въпреки че не го желаеше. Елена бе няколко години по – млада, красива, а стройното й елегантно тяло предизвикваше. Гърдите й стегнати, оформени – обичаха да бъдат масажирани.
Беше спряла да пее. Разтвори крака и единственото което желаеше бе да хвърли халата, и да затанцува гола и предизвикателно срещу младия черноок красавец. Досега никога не беше правила това, въпреки необуздания, неуравновесен и разпилян характер. Не й пукаше от нищо.

Дъждът се засили. Гръмотевица продъни небето, а електрическата искра бе доста голяма – наподобяваща взаимоотношенията…
Водните струи ръкопляскаха бурно по стъклата. Приличаха на водопади и изразяваха своята философия да опитомят живота, с цел подчиняване на реда, духовната сила и желанията…

Тео бе спокоен, уравновесен и ангажиран човек. Обичаше да степенува нещата и всичко да има своята последователност. Държеше на принципите, които осигуряваха удобство и сигурност.

Елена продължаваше да стои в същата поза, а погледът й бе съсредоточен и въздействаше хипнотизиращо. Дишаше спокойно.
Беше леко разкрачена и не откъсваше поглед от приятеля си. Въпреки всичко знаеше какъв ще бъде края…
От музикалният канал се чуваше нежна песен.
Нашият приятел продължаваше да седи с кръстосани крака, а ръцете му бяха положени една върху друга, легнали върху бедрото.
Съзерцаваше я неотлъчно, но реакция никаква. Въздъхна дълбоко и тихо. Преглътна бавно и раздвижи устни. Погледът му обходи голото й тяло.

Усещайки всичко това, тя раздвижи тялото си елегантно под въздействие на музиката, сви леко устни, като че изпращаше въздушна целувка. Облиза устни устни предизвикателно, а тялото не спираше ритъма си… Приличаше на струна, готова да изсвири своята мелодия. Опъна лявата си ръка с дланта нагоре и опънат показалец. После го сви, сякаш канеше Теодор на танц.
А той бе в същата поза и продължаваше да я съзерцава. Нямаше намерение да реагира. Дори и дишането му бе спокойно. След няколко минути попита възмутен.
- Какво правиш?! Мамка му!
Имаше усещането, че каквото предстоеше да се случи, ще стане. Виждаше я за пръв път в такова състояние на похотливост.
Въпреки ситуацията, от негова страна нямаше ответна реакция, но в мислите и съзнанието имаше промяна. Потискаше го нарочно, дори не знаеше защо… Емоционалните му струни бяха изопнати и настроени за всичко възможно.

Елена се приближи към него. Хвана го под мишници, изправи го и съблече дрехите, без той да реагира.
Играта му хареса. Въпреки това знаеше, че е за последно…
- А-а-ах, тази разкрепостена Елена! – Мислеше си той. – Дори и Парис не би устоил на такава красота. Ще се оставя да ме обладае.
Дълбоко в съзнанието и въображението бе решил да бъде зрител, но и да изпълнява ролята на второстепенен герой. Остави се изцяло в ръцете и привлекателното тяло на разголената, и възбудена лъвица. Сетивата му вече не издържаха и се отдаде с цялата си страст, и обаяние за последно.

Знаеха, че между тях беше невъзможно да има сериозна връзка.


P.S. Разказът е по действителен случай.

БЕДНЯКЪТ

Първа част  

    Беше студена декемврийска вечер. Наближаваше 21 часа, а гражданите в този  про -провинциален град бързаха да приключат последно пазаруване за Коледните празници. 

    Между тях се движеше беден самотник, в джоба на който имаше дребни монети, кои-

то не биха му стигнали дори и за хляб. Погледът му излъчваше тъга.

   От небето се сипеха едри снежинки. Студеният вятър ги разпиляваше в различни по- 

соки. Красивите бели кристали падаха усмихнати, покриваха земята, дрехите на мина-

ващите, а сетне плачеха и сълзите им щипеха лицата на малки, и големи, и припомняха както за красотата на зимата, така и за нейната безпощадност.

   Млади и щастливи двойки минаваха край скитащия бедняк. На моменти се прегръща-

ха и си раздаваха бързи целувки. Повечето от тях бяха почти на годините на децата му..

   Гореща болка обхващаше неговата душа и сърце, когато се сещаше за тях. Те бяха много малки, когато жена му постъпи жестоко с него и го напусна най-безцеремонно.

   Този декември бе много студен. Кучият студ бе сковал града и всичко живо се криеше на топло.

   Беднякът усети чувството, че кръвта му замръзва. Духна в ръцете си. Разтри ги, а сет

не масажира и лицето. Зави с овехтелия вълнен шал устата и носа.

   Знаеше много добре причината за случилото се и трагедията която го споходи. Как му се искаше да му се случи поне малък късмет, за да стъпи краката си, и да подходи към някакво отмъщение на тази жена – наречена някога съпруга.

   „- Мамка му живот” – помисли той.

   Заподскача на едно място за да се стопли. Пъхна ръце в джовете на дрипавото зимно палто. Ушанките на стария калпак бяха спуснати.

   Вятърът ги подмяташе.

   Веждите и миглите бяха заскрежени, а очите – ледени езера.

   Оглеждаше празничните витрини на магазините. Чувстваше се унижен, смачкан и ненужен на това общество  като стар вестник. Никой за нищо не го имаше. Не желаеше да си спомня за миналото...

   Действителността сега бе друга.

   Спря се пред денонощния супермаркет. Загледа се и няколко пъти и преглътна бавно.

   „– Мамка му! Дори на кучетата подхвърлят...!”

    Разплака се, въпреки че не беше присъщо за него. Болеше го всичко.

    Влезе в тясното фойе на супермаркета и седна на самотния стол, поставен в дъното, за да не пречи на пазаруващата тълпа. Сложи калпака до нозете. Разтри лицето, очите и заподсмърча. От джоба извади стара и мръсна кърпа за се почисти. Мразеше мръсотия-

та, но нямаше друг изход. Раздвижи устните и се облиза. Въздъхна бавно. Разтри ръце- 

те за да ги стопли. Потропваше с крака.

    На излизане от магазина, минаха край него мъж и жена – почти на неговите години, съпроводени от двама млади (младеж и девойка). Явно бяха семейство.

    Младите се спряха до него. Девойката бе около осемнадесет годишна, а младежа над двадесет години.

    Девойката положи ръка на рамото му, загледа се в тъжните небесносини очи на скит- 

ника, сложи торбичка с продукти и пусна няколко банкноти в калпака. Същото напра- виха младежа и възрастните. 

    Нямаше сили да благодари от вълнение. Бе подпрял с ръка наведената си глава. Позна минаващите край него. Разплака се. Сълзите напираха...

 --------------  Следва продължение...
 
*** Разказът е написан по действителен случай.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

ВЛЮБЕНИТЕ

Наско влезе във входа и се качи с асансьора на шестия етаж, където живееше първата му любов от години, но вече женена.

Тя беше му се обадила, че е сама в къщи и го чака. Знаеше със сигурност, че мъжът и ще отсъства няколко часа.

Асансьора спря на шестия етаж, а Наско пристъпи с тихи котешки стъпки до входа на апартамента, където живееше Ренета.

Той изпрати SMS, за да не звъни.

Тя отвори безшумно вратата. Бе усмихната и полуразголена.Хвана ръката му, светкавично го вкара в къщи, и заключи вратата…..

Още в антрето се залепиха като гербови марки, дори и в банята почти не се отлепиха.

Какво им стана, само дяволът знаеше. Мълчаха като уплашени котараци. Само ръцете, краката и целувките говореха.

Любовната игра бе неукротима, като че ли не бяха се виждали сто години, толкова бяха ненаситни.

Двамата се обичаха от ученическите години и с нетърпение чакаха кога най-после Наско ще излезне от казармата, за да се оженят.

Но родителите на момчето не желаеха момичето за снаха, защото семейството й не беше на тяхното ниво и образование. По тази причина искаха да унищожат прекрасната им любов. Успяха като изпратиха сина си за няколко години в чужбина.

Независимо от всичко младите поддържаха връзка с желанието и намерението да се съберат независимо от родителите…..

Наближаваше моментът за развод от двете страни, и те много искаха да заживеят заедно….

Наско бе почнал да се облича.

Някой звънна на входната врата.

Ренета го изкара на терасата, както бе по слипове и чорапи.

И за да не бъде разкрит, яхна климатика и остана там, за да изчака удобния момент, и да си отиде….

Добре, че беше лято…

*** Разказът е написан по снимка, публикувана в „ИСТИНСКИ И НЕПРИМИРИМИ” от РАДКА КАЦАРОВА ( млад човек по слипове върху климатик )

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

Почти невъзможна любов

Приятелката ми Катя бе една от най-красивите в града – красива като кошута, с дълга черна коса, накратко казано нямаше нищо, което да и липсва.
Най – изтънченият поет или писател не биха могли да намерят думи, а и едва ли най-великия художник или скулптор биха могли да пресъздадат красотата й.
В баланс на всичко това бяха и недостатъците, които притежаваше. Като антипод на красотата й, бе нейната непримирима ревност, магарешки инат, необуздана страст, с готовност да изнасили дори любимия.
Въпреки всичко това, бях лудо влюбен в нея…
„ Ах, тази Катя! – Казвах си аз, и се питах. – Кога ли ще отговори на чувствата ми? – държах ръцете, а сетне галех лицето й, целувах кадифената кожа на челото, и страните й.
Изричах възможно най – нежните и красиви думи, дори и казах, че прилича на разярена котка…
За отбелязване бе, че мълчеше като мумия. Очите и бяха широко разтворени. Имах чувството, че криеха неописуема енергия, готова да изригне. А прекрасните и изящни, овални форми приличаха на желани и недокосвани сочни плодове.
В мен се бореха антагонистични чувства, но бях наясно с любовта която изпитвах, а и химията живееше в нас, когато се докосвахме.
Дъхът и бе толкова ухаещ, че предизвикваше желанието ми да целувам прекрасните й устни, шията и цялата физическа същност.
Тя положи ръце на раменете ми, сетне ме прегърна, целуна по бузата, въздъхна бавно, дълбоко, а прекрасните й очи не изразяваха нищо.
- Слушай, миличък! Нека не бързаме и времето да покаже! Но това, което направихме снощи, бе моментно влечение.
В този момент изражението й не изразяваше съжаление, а това за мен означаваше много.

- Искам да знаеш – каза тя спокойно, - че в подобна ситуация бях изпаднала с братовчед ти Петър. Той също очакваше нещо съществено, но не се получи, въпреки че ми се обясни в любов. Бъди сигурен, че не желая да се кълна в чувствата ми към теб, въпреки съществуването на някаква химия, но не се отчайвай!
- Стига, престани…! Аз…, братовчед ми…! Какво ме интересува той?!
Бях ядосан, но любовта бушуваше в мен. А дали беше невъзможна?!
Между нас нямаше разногласия, предстоеше да се изясним, а това го доказа една прекрасна вечер на свещи, изпълнена с много нежност и любов, а и времето доказа съществуването й.

-
Николай Пеняшки – Плашков

Случка в чалга дискотеката

Тази декемврийска вечер беше характерна с кучия си студ и силна виелица.
При всяко отваряне на вратата на дискотеката, проникваше студен въздух, който напомняше за своето бездушие… А той бе един от господарите на зимата и вилнееше както и когато си иска.
Марков, или както му казваха „шведския”, седеше в чалга – дискотеката и пиеше кафе с кола. Посещаваше я винаги в края на деня. Често подхвърляха, че бе абониран за нея.
На съседната маса седяха двама – облечени в спортни екипи.
- Аа-ама, че студ, Мартине! Кога ще свърши тая зима?!
- Митко-о-о, Митко, ще мръзнем още дълго време – каза Мартин, почесвайки се по челото. – Абе, бармане, дай по едно уиски!
Не след дълго влязоха и други с екипи, които не обърнаха внимание на Митко и Мартин.
Треньорът им Марков се бе вглъбил в себе си. Не проявяваше интерес към нищо.
Въпреки, че в дискотеката бе топло, в душата на всички вилнееше зимния вятър. Изпитваха нужда от нещо друго.
Беше средата на декември. Джобовете на всички бяха отънели.
В крайното сепаре Мартин и Митко пиеха уиски. Митко черпеше събеседника си. Останалите не съществуваха за него.
Чуваха се злобни и ехидни подхвърляния спрямо тях.
Един младеж, чиято коса бе с гел, говореше на останалите.
- Я ги вижте, Мартин и Митко лочат уиски и хич не им пука за никого. Хрантутници на гърба на всички, а ние от две седмици сме само на кола и кафе. Мамка им идиотска.
- А бе, Валери! – обърна се към него едно високо момче – Гледаш постоянно в канчето на другия. Нали беше и ти една година в Италия? Какво постигна там?
- Не се сърди! – подхвърли друг от компанията – Мартин и Митко поне са се реализирали, а ти за една година не можа да направиш нищо.
- Ее-е-е, голям Ганьо си! – обади се друг от близкото сепаре.
- Какъв е тоя Ганьо? – попита Валери – Познавам Алисия, но Ганьо не.
На плазмения телевизор даваха поредния фолк – кич на Ивана.
- Пий едно за подгряване! – изкомандва Валери.
- Какво да пием, като сме на кола и кафе?! Нашият шеф Боби съвсем ни забрави и изхвърли в трета глуха – като опустели вагони.
- Нищо! – отговори друг от сепарето – Гладна мечка хоро не играе. Като не ни плащат овреме, няма да играем! Мамка им…!
Навън вятърът обърна посоката, както бе променена стратегията на националния отбор.
Външната врата хлопаше и вземаше, но не даваше.
На улицата пред дискотеката бе паркиран автомобил – втора употреба, собственост на треньора Марков.
Пред заведението стояха двама фенове, които искаха да влязат, но охраната не ги пускаше.
- А бе, приятел! – обърна се единия към съседа си – Защо не ни пускат? А и какво стана с патриотичните изказвания, че националния отбор е на всички българи!
- Ще ти отговоря! Това е отживелица, приятелю. Сегашният национал не се вълнува, нито се трогва от патриотични изказвания.
- Едно време не вземаха много пари и играеха за България – възмути се първия. – Нали виждаш какво става? Корупция има не само в държавата, но и във футбола, а и къде ли не… Отврат. Всеки ламти за пари. Покупки и продажби. Навсякъде мирише … Нали знаеш, рибата се вмирисва от главата…? Чакали са парите, а като ги вземат малко им се вижда. Мамицата им, не се наядоха…
- Така е! Абсолютно си прав! Ние се чудим как да преживяваме, а като почнеш от управляващите, депутатите и какви ли не – станаха милионери. Да си чул някой от тях да е останал в затвора? Откупуват си свободата и пак са навън, и вилнеят безнаказано… Тя не ще и дума. Според мен трябва референдум в тая държава. И на всички да се изземат имотите и хотелите! Въпреки това, трудно ще стане.
С лакти върху масата и подпрял брадичка със свити пръсти в юмрук, треньорът Марков размишляваше: „ Сигурно тук ще бъда до началото на пролетта, а после не се знае? От две години се връщам и поемам един и същ отбор. Такова животно като мен май нема.”
Музиката бе спряла да свири.
На другото сепаре се водеше следния разговор:
- Я виж! Купил съм си нови футболни обувки.
- И какво от това?! – попита учуден събеседника му, почесвайки се по челото – Каквито и обуеш, все си с два леви крака.
В дискотеката настъпи тишина. Само Митко и Мартин пъшкаха тежко, сърбайки уискито. Заведението заприлича на потъваща подводница, която не предвещаваше нищо особено, но на Мартин и Митко не им пукаше…
Бяха пияни.

© Николай Пеняшки – Плашков

Ноктюрно

„Любовта не гледа с очите, а с душата…“

Шекспир „Сън в лятна нощ“

Борислав се събуди рано сутринта с главоболие. Не му се ставаше. Разтриваше слепоочията си и се опитваше да облекчи болката, но тя се инатеше и не отшумяваше. Не бързаше за никъде. Нямаше работа. Добре че не живееше под наем. Родителите му купиха това жилище, докато беше студент. Желанието му бе, да остане в София. Всички казваха, че в столицата има повече възможности за работа, но за засега не можеше да открие подходящо място за себе си. А беше млад, обещаваш компютърен специалист и добър математик. Даваше таванската си стая под наем и докарваше други странични доходи, така че за сега можеше да си позволи да живее без работа. Главоболието постепенно отшумя. Стана, разкърши рамене и си направи кафе. От кофеина главата съвсем се оправи. Изяде два сандвича и запали цигара. Телефонът звънна настоятелно. – Ало! Здравей, Сашо! – беше приятелят му – Къде ще се видим? Добре! – и затвори. Имаха уговорена среща. Сашо щеше да го чака в кафенето на театъра, което бе наблизо. Борислав се облече и излезе. Трябваха му десетина минути до там. Избра по-сенчеста маса на лятната тераса. Зърна Сашо на отсрещната страна. Приближаваше към него с две красавици. Неговият приятел не си губеше времето, ама никак. Чудеше се на умението му, да осъществява бързо контакти особено с нежния пол. Борислав беше по-скован и по-затворен от него.

– Здравей! Запознай се с приятелката ми…, – и я представи галантно – а тази прекрасна дама е нейна братовчедка… – погледна я закачливо.

Катя и Елена / така се казваха момичетата /, се разположиха удобно, и завързаха разговор. Първоначалната неловкост се стопи и Борислав се почувства в свои води. Елена /братовчедката/ беше седнала срещу него и от време на време му хвърляше закачливи погледи. Това момиче обичаше да флиртува, но дали го правеше със всекиго, или само с онзи, когото харесваше… Борислав се питаше и отпиваше на глътки питието. Елена беше прекалено красива. Маслиненочерната й коса, кафявите големи очи и финия профил на лицето й, галеха погледа му. Под оскъдните летни дрехи личаха овалните й възбуждащи форми. Всеки мъж би бил впечатлен от тази красива принцеса. Сашо говореше и заради него, а след това пое и ролята на сервитьор, и на гид в разговора. Борислав съвсем се изключи, сякаш беше случайно попаднал на тази маса. По едно време приятелят му се усети, че го пренебрегва и реши да се реабилитира за поведението си.

– А Борислав е скромна, но действаща личност и ще го представя от другата му страна.

– Но Сашо, моля те… - прекъсна го той притеснен.

– Не ме прекъсвай…! – отговори Сашо – Аз държа на нашето приятелство и искам дамите да знаят, с кого си имам работа! – усмихна се и продължи уверено – Той е умен и компетентен компютърен гений. За него програмирането е голямо удоволствие. Освен това е и страхотен математик. Говоря ви самата истина. Необходимо е някой, който да го оцени по достойнство.

Борислав се усмихна за самоотбрана.

– Е…, Сашо понякога малко преувеличава… Чак пък гений…! Човек трябва да е амбициозен и последователен в начинанията си. Ако е прекалено скромен и не е агресивен като мен, никога няма да си намери работа, но нека не говорим само за мен… А ти няма ли да кажеш нещо за себе си? – и погледна закачливо към Елена. Тя му харесваше и това стана ясно на всички.

– Аз ли?! – тя не очакваше такъв въпрос – Според мене последователността и амбициозността на човека зависят от неговия характер и вътрешната му нагласа.

Борислав не очакваше такъв отговор. Не само, че беше красива, но се оказа и интелигентна. От този момент, той вече я гледаше по съвсем друг начин. Май започваше още повече да я харесва. Разговорът им продължи доста необичайно. Накрая заговориха за филми, музика и решиха да се видят четиримата отново. Елена се усмихваше загадъчно, присвила закачливо очи, продължаваше да флиртува с Борислав, а той на свой ред и хвърляше нежни погледи. След първата им среща, последваха още през това лято, изпълнени с емоции. Връзката им се задълбочи и укрепна. Борислав се отнасяше внимателно към нея, не бързаше веднага да се впусне в любовна авантюра. Желанието му беше, да се опознаят по-добре. Не искаше да я загуби и постоянно подхранваше в нея интерес към себе си, и й заявяваше чувствата си. Умееше точно в подходящия момент да я прегърне, или целуне, но изчакваше мига за нещо по-интимно, а той според него още не беше настъпил. На свой ред Елена оценяваше поведението му и неусетно се увличаше все повече към него. В свободните минути, мислите й се стремяха все повече към Борислав. Започваше да мечтае тайничко за момента, в който ръцете му ще погалят тялото й и да се случи онова хубаво, и нежно докосване, за което всяка жена мечтае.

Скоро желанието й се сбъдна. Борислав е покани у дома си, да послушат музика. Беше обещал да й пусне страхотни мелодии, които откри в Интернет, записани на отделен диск специално за нея. Мислеше да и го подари.

Въпреки че имаше моменти, когато спореха и не винаги стигаха до едно и също мнение, между тях се установи интимност, която им харесваше. Двамата до този момент, не бяха имали по – сериозни връзки. Но през тази нощ двата остри камъка някак притъпиха докосването и успяха да преодолеят различията си. Любовта извърши своето чудо и двамата го усещаха, и разбираха.

Неусетно лятото се изниза. Четирите месеца откакто се познаваха, им се сториха много повече. Често Борислав отстъпваше пред упоритостта на Елена, но когато грешеше в преценките и постъпките си, той деликатно й намекваше, че не е на прав път. Стремеше да избягват караниците и обичайните скандали, които останалите двойки имаха. Елена оценяваше това и за нищо на света не искаше да загуби Борислав, макар че често се цупеше и правеше на сърдита.

– Винаги правиш нещата така, че да влезеш в сърцето ми, а аз понякога съм голям инат… Прости ми… – и го целуваше дълго, сякаш да го умилостиви.

– Такава си ми хитруша и лудетина… – усмихваше й се нежно той.

– А ти си несравним артист…Трябвало е да работиш в театъра! – весело го иронизираше.

– Аз ли?! Не обичам скандалите, а и те обичам повече отколкото си представяш, въпреки, че си доста ината, буйна и суетна дама, но ако не беше такава, сигурно нямаше да те харесвам толкова.

– Има ли жена да не е суетна?! – правеше обидена гримаса, но с крайчеца на окото го следеше.

– Ти да не се разплачеш сега ? Ела миличка! – и я притегляше в обятията си, а тя се сгушваше в него и пъхаше ръце под ризата му.

Започна едно лудо боричкане, което неизменно приключи в леглото. Двамата играеха с удоволствие всеки път, този техен спектакъл и така любовта им беше още по – гореща, и истинска.

Случи се голяма беда и прекъсна тези сладки моменти. Бащата на Борислав почина внезапно. Беше получил инсулт и нищо не можа да му помогне. За няколко дни човекът си отиде, а за единствения му син това бе неочакван удар под пояса. Той обичаше баща си и макар че не живееха в един град, говореха често по телефона, и споделяха много неща за живота си. Борислав трябваше да замине в Бургас за погребението. Не знаеше дали Елена, ще иска да го придружи, затова реши да не я задължава, да пътува с него, освен ако сама не пожелае. Тя държеше да бъде до него в този тежък момент и отпътуваха заедно.

Майката на Борислав въпреки събитията и това, че бе съсипана от ненадейната смърт на най-близкия си човек, оцени присъствието на Елена позитивно. Момичето на сина й направи много добро впечатление и ги помоли да останат още няколко дни, докато свикне с положението, макар че едва ли се свиква лесно, и бързо със самотата. Вечерта Борислав заспа в обятията на Елена измъчен и тъжен.Тогава тя за пръв път разбра, че го обича много и пожела да бъде негова съпруга до края на живота си. Не му каза, тъй като момента не беше подходящ, но като се върнаха в София, му разказа за решението си.

Той беше трогнат от искреното й признание и реши, че е време да опитат да живеят заедно. Тя се пренесе при него.

Застанал до прозореца, Борислав гледаше първия сняг и си мислеше, че понякога смъртта води след себе си и хубави моменти. А навън вятърът свиреше своето зимно ноктюрно за тях.

Разказът е написан по действителен случай.

© Николай Пеняшки – Плашков

СРЕЩА В ЕДНО ПЛАНИНСКО СЕЛО

Вървя замислен по леко стръмния сокак на едно почти изоставено старопланинско село, скътано в дебрите на планината.
Времето e прекрасно, а слънчевите лъчи обгарят с нежността си кадифената ми кожа.
Въпреки горещото време във въздуха се чува песента на птиците,
съпроводена с нежната музика на щурците.
Множеството къщи, край които минах бяха не много големи, мазилката им бе паднала, вратите изкъртени а дворовете обрасли с трева и бурени.
Тази тъжна картина се запечата задълго в сърцето и мислите ми.
Сокака е почти тревясал, но личеше, че скоро бе минала каруца.

Наблизо прелетя самотна птица, която изпляска с крилете си, за да засили скоростта и се чу задавения и крясък.
Усетих аромат на торище, което свидетелстваше за живот в това почти изоставено, забутано и забравено от управляващите село.

По това, което виждах, прецених, че няма осветление в селото, дори и комуникации.
Във въздуха се отрони гърлест мъжки глас. Малко след това видях доста възрастен мъж, който разпрягаше своето непослушно магаре и го ругаеше с непристойни думи.
От първоначалното ми наблюдение подразбрах, че къщата и

двора бяха доста добре поддържани.

Магарето изпръхтя по своему, тропна няколко пъти с дясното копито, мяташе с опашка, гонейки мухите и завъртя вироглаво главата си. Сетне изпръхтя още веднъж.

- Стой бе, майката ти магарешка! – отсече той и го шибна по врата

- Хайде миличък, хайде… Ако не си ти, какво ще правя без теб?
Магарето го погледна, облиза устни и поклати приятелски глава, като че разбра, какво му се говореше и раздвижи весело опашка.
- Обичам те, приятелю! – рече старецът и го погали.

***

Дворът бе разделен на две части с висока ограда.
В близост до къщата бе направена голяма дървена постройка, където домакинът събираше зимнината си.
В частта пред къщата, която бе на два етажа имаше лехи с цветя

и овощни дръвчета с натежали от плод клони, и насят зеленчук.
Пътеката пред къщата и отстрани бе направена от широки тротоарни плочи, дори и участъка от вратницата до къщата.

За отбелязване беше, че в тази част на двора имаше и кладенец. Беше решен и проблема с осветлението, като на няколко места бяха поставени красиво изработени фенери със свещи.
Приятно беше на човек да стои сред красивата природа ухаеща
на полски аромат и от красивите цветя засадени от домакините.
В другата част от двора, имаше кокошки, които леко чоплеха с крак, за да търсят червеи. Сред тях петелът пристъпваше надменно. Той избираше от време на време някоя от тях и започваше да се върти наоколо и с кратко позитивно къткане, а кокошката лениво се изправяше и го приемаше спокойно, като прегъваше крака и го поддържаше с крилете си.

В дъното на тази част от двора имаше куче, което бе вързано на железен лост забит в земята в близост до неговата къщурка, а в
близката кошара имаше пет овце, които лежаха на сянка и преживяха. Край едната от тях имаше две агънца, които бозаеха.
Всичко това бе прекрасна идилия, която би стоплила душата и сърцето на всеки, който би решил да живее и да се отдаде на прекрасния селски живот, независимо, че той ежедневно изисваше
изключително много труд и всеотдайност.

***
От едната част на лятната постройка се усещаше силна и ароматна миризма на готвено.

- Добър ден! – поздравих с усмивка домакина.
- Добър ден, синко! Извинявай, че говоря така, но такъв ми е дерта. – усмихна се той и зъбите му блеснаха като бисери, озарени от слънцето.
Очите му изразяваха смесени чувства, дори и неопределена тъга.

- Какво те води насам, момко? - попита той изненадан – Тука е почти забравено от бога място.

- Обичам природата и непознатите места, а те са предизвикателство за мен и още нещо…
Възрастният мъж ме огледа отгоре до долу, фотоапарата и камерата, и се усмихна.
- Ти да не си …?! – попита с усмивка и учудване планинеца.

- Неща подобно… - усмихнах се приятелски – Приятно ми е, Стефан се казвам – и протегнах ръка.

- Драго ми е, аз съм Стоян! – отговори той, изкашля се леко, поставяйки ръка пред устните.

- Стоене, покани човека да си отпочине! – обади се домакинята, която бе излязла пред къщата.

- Добре, Пено, добре. Не се вълнувай толкоз! Пази си здравето, скъпа! Идваме.
- Заповядай, момко, заповядай! Радваме се когато ни дойде някой на гости. За нас е голямо удоволствие… Сигурно си изморен, от похода в това горещо време. Сядай! Какво ще пиеш, чай или кафе.

- Благодаря, кафе… и ако може чаша вода!

- Аз съм с кола, но я оставих долу в низкото и реших да се разходя до тук и да направя снимки на тази прекрасна природа. Наистина, много е вълнуващо и прекрасно! Трябва да се радваме и гордеем с красивата ни природа, и това което не предлага. Но това не означава, че другаде има също красиви и прекрасни места, с тази разлика, че в нашата мила родина има четири красиви сезона и красива природа, която не отстъпва по нищо, дори и на Швейцарската. Трябва да се гордеем с нашата история и култура.
А и братята Кирил и Методий са дали на всички славянски народи
своята азбука. Но за съжаление след преврата политиката на тогавашните действащи политици, след свалянето на Тодор Живков
беше с цел пълно ограбване на държавата и какво ли не още…
- Така е, млади момко! – отговори с горчилка домакина – Навсякъде по селата стана така. Обезлюдяха.

***
Разговаряхме надълго и широко за проблемите на българското село и неговите жители. Темата на разговора бе обстойна и задълбочена. Домакините нямаха нищо против да запиша всичко.
Дядо Стоян беше на седемдесет години, а съпругата му на шестдесет и осем Имаха деца и внуци в близкия град намиращ се на петнадесет километра от селото, които ги посещаваха в почивните дни.
Възрастните не желаеха да се отделят от земята и своя дом, и да досаждат на децата си. Чувстваха се спокойни в това село състоящо се от четиридесет къщи, пет от които бяха населени, скътани в красивия балкан и носеща живот природа.
Тука им беше родното място. Тука бяха пуснали корени…
Природата бе обляна от зеленината на полето, зеленината на тревата, а полските и горските цветя пораждаха съществена тръпка за живот и любов към родната земя.

Не можех да откъсна очи от възрастните хора, които ме изпратиха с най-добри пожелания.

За мен те бяха стожерите на живота…

© Николай Пеняшки - Плашков

ПОЧТИ ВИРТУАЛНА ЛЮБОВ

Бях на 23 години. По голяма част от личното си време прекарвах в самота и четене на книги.
Почти нямах приятели, а и доста често се чувствах като аутсайдер.
Като ученик в техникума, се изявявах в часовете активно и получавах отличните оценки на учителите, но за сметка на това съучениците ми не одобряваха това мое афиширане и гледаха на мен като на натегач. Но не беше така. Бях от семейство, което ме възпитаваше в любов към знанието и книгите. Независимо от това, книгите за мен бяха мой ежедневен спътник.
В часовете по литература учителят Михов забелязваше отличните ми знания, дори и донякъде ораторските ми качества, които според мен не бяха на някакво съществено ниво.
За кратко време станах популярен в техникума.
Обичах да рецитирах Шекспир, Гьоте, Ботев, Вазов, Яворов, дори и мои любовни стихове.
Само някои по-красиви момичета се опитваха да усетят моята близост, но не почувствах афинитет към никоя от тях. Дори не го почувствах от общите ни разговори и това ме затвори още повече…
Доста време се борех със самотата в реалния живот. Поради тази причина предпочитах да чета и често посещавах сайтове за литература и запознанства, дори и Фейсбук.
Често попадах на позитивни потребители, с които можех да разговарям нормално и да общувам на различни теми, за да почувстваме както се казва духовна близост. Публикувахме свои мисли за живота, стихове и проза.
Дори на техни стихотворения коментирах в стихотворна форма.

И така с времето напред.
Неусетно се появи моята сродна виртуална душа. Казваше се Татяна.
Беше невероятна, както в словото, начина на мислене, отношението и към живота и човешките взаимоотношения. А лиричната и поезия докосваше сърцето ми. Често разговаряхме и по скайп; за много лични неща, къде живеем, за литература и изкуство. Паснахме си от всякъде като сродни души. Като че бяхме родени от една майка. Изпрати ми своя снимка,. Същото направих и аз. Чувствахме се щастливи, дори го споделяхме. Прекарвахме свободното си време в непрекъсната виртуална връзка и си посвещавахме любовни стихове.
Така продължихме близо месец. Вече знаех, че живеехме в един град.

Дойде моментът да си определим среща. Мястото беше Морската градина.
След като се срещнахме в уречения час, имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Въпреки това имах своето притеснение. Друго беше да разговарям с Татяна в глобалната мрежа, а друга бе действителността. Как ли щеше да реагира тя? Дали нямаше да се пробие моментът и да си остана същия аутсайдер.

И ето какво се случи.
Тя беше усмихната, стройна като фиданка, с дълга черна коса прихваната с диадема, леко мургаво лице, фини и тънки като гайтани вежди, прекрасни клепачи, очи като на сърна и шия като на лебед.
Имах чувството, че съзерцавах статуята на Афродита, на която се наслаждавах. За миг усетих как ме прободе стрелата на Амур и почувствах
приятна болка. Вече знаех, че ще бъде тя – жената на живота ми.
Вътрешно разбрах, че красавицата изпита същото, когато хвана нежно ръката ми и помоли да се срещаме често.
Бяхме седнали на кафе, държахме ръцете си, мълчахме, а само крайниците и очите говореха.

В случая глобалната мрежа ни изхвърли в реалния живот – изпълнен със своите позитиви и негативи.
Бяхме благодарни на виртуалния свят, който ни събра и сърцата ни в едно прибра.
Как исках да прегърна таз кошута и да седне нежно в скута, за да почувствам дъха и сладък.
И в този час ний решихме…, любовта си удовлетворихме.

След тази дългоочаквана и прекрасна среща, узаконила вече нашата виртуална любов, последваха много вълнуващи дни и седмици.
Съществуваха моменти когато имахме усещането, че се сливаме, както се сливаха небето и земята.

След около два месеца ежедневни срещи, дори съвместни вечери, които бяха доказателство за нашата любов, аз я помолих да се ожени за мен и тя прие.
Родителите ни знаеха за нас и одобриха връзката ни.
Когато им съобщихме за нашето намерение, те се зарадваха, а за нас беше най-щастливият момент.

© Николай Пеняшки – Плашков

ГОСТЕНКАТА

Румен Петров беше 47 – годишен, не много висок, снажен, с леко побеляла кестенява коса и морско сини очи.
Известно време беше останал без работа. Мразеше бездействието. Стремеше се да гледа с перспектива на нещата - свързани с живота му.
Беше специализирал информационни технологии с тенденцията да се развива и да работи в тази област. Дойде моментът, в който да приложи своята професионална подготовка. Включи в ход фирмата си. Поддържаше договорни взаимоотношения с няколко фирми, дори и частни лица.
В момента подготвяше дизайн на корица на една книга, на която беше подготвил предпечата.

***
По едно време се звънна на входната врата.
Не му стана приятно, понеже имаше доста работа. Намръщи се, въздъхна тежко, сне очилата, които увиснаха на връзката.
- Мамка му мръсна! – каза той гласно, постави наново очилата за да хвърли последен поглед върху станалото досега и поклати одобрително глава – Кой ли ме безпокои по това време?! Като знам, колко работа ме чака…!
Звънна се втори път продължително.
- Кой ли звъни толкоз настоятелно?! – попита се учуден и полугласно – Един момент! – подвикна и отвори вратата.
Срещу него стоеше слаба дама, около 47 – годишна с леко матова гладка кожа, не много дълга черна коса, с черен панталон, червена тениска очертаваща прелестите й, и тюркоазено колие. Очите й бяха скрити от черни слънчеви очила. Ухаеше на скъп парфюм.
Стояха няколко секунди мълчаливо. Тя дори не поздрави. Финото й грациозно тяло изразяваше особено величие и изтънченост. Дишаше бавно, но се усещаше леко напрежение. На рамото и висеше дамска чанта, красиво изработена от крокодилска кожа. Обувките й с къси токчета, бяха изработени от същия материал. Явно дамата беше от висшата класа.
„ За какво ли се изтипоса такава скъпарска дама пред дома ми и кого ли търси?!” – попита се Румен.
- Добър ден, госпожо, или госпожице! – поздрави той, гледайки я учуден …, понеже тя все още мълчеше – Кого търсите? Ако Ви трябва жена ми, тя е на работа и ще се прибере по – късно. Потърсете я след шестнайсет часа. Извинете, но достатъчно много ангажименти и работа имам, за да ми губите времето.
Дамата въздъхна бавно, тежко и се усещаше че плаче без глас. Сетне свали флегматично очилата си. Очите й бяха пълни със сълзи. Дишаше учестено, а устните й бяха леко разтворени. Все още мълчеше. Положи дясната ръка на гърдите си с намерение да облекчи дишането. Сълзите й не спряха.
- Извинете! Какво Ви е? – попита с неудобство Румен – Коя сте Вие и кого търсите?!
- Батко…! Аз съм…! – гласа й трепереше.
- Таня!… Ти ли си? Боже Господи! Откъде се взе?! – Попита учуден той. Имаше усещането, че ток премина през него и мравки пълзяха през тялото, и мозъка му.
Тя бе променена изцяло, с друг външен вид и мутирал глас.
- Знам, че ме мразиш, но все пак ще ме пуснеш ли в къщи?
- Слушай, госпожо Илиева! Не те мразя и бъди сигурна, че скоро няма да ти простя заради постъпките ти спрямо майка и татко! Лека им пръст! Най – напред майка се разболя от мъка по теб и внуците си, а след около три години татко влезе в болница и почина от инсулт. Питаш ли ме, какво мина през главата ми и колко мъка изживях…? Дори не се поинтересува…
Тя го прекъсна, а очите й бяха потънали в сълзи. Като, че водопади падаха на талази.
- Ще ме пуснеш ли в къщи? Ще бъдеш ли…?
Той също я прекъсна. Беше обхванат от напрежение…
- Слушай, сестро! Ще те пусна в къщи, за да не говорим на вратата…, въпреки че не заслужаваш…

***
Влязоха. Покани я в стаята си, която беше оборудвана като офис. Навремето беше детска стая – но доста голяма. Насреща беше ъгловото бюро с компютъра, принтерите, скенера, а отстрани имаше средно голяма библиотека и кожен въртящ стол.
В близост имаше плотер, които бе свързан с компютъра. До южната стена на стаята имаше кожено канапе, ниска маса и четири табуретки, а до библиотеката имаше мини хладилник.
- Какво те води насам? – попита Румен, сядайки на стола си и с реверанс й посочи канапето – Заповядай, госпожо Илиева! - погледна я със загадъчна усмивка.
Кръстоса краката си. Разтри с пръсти главата, челото и слепоочията. Запали цигара „Марлборо” и впери тъмносините очи в сестра си. Този път я пронизваше със студен поглед. Никога нямаше да забрави постъпките й и сатъра с който го бе ударила през кръста, с намерение да съсипе живота му; за да подреди семейството си.
На Румен трябваше много време упорит труд за да стъпи наново на краката си и да издържа децата докато уредят живота си. Освен това имаше прекрасна съпруга, с която се обичаха. Имаше задължения и за дома си. Държеше много на прагматизма. Като всеки човек, имаше и своите недостатъци.
А тази негова сестра, която обичаше преди много години и много пъти й помагаше, постъпи жестоко с него. Дори й помогна, като за начало да стъпи на краката си, за да подеме своя живот в Германия, където избягаха цялото семейство като емигранти по ред причини.

А когато се случи големия фалит Румен се обърна два
пъти към нея, не за пари, а за услуга, с цел решаване на конкретни имотни проблеми, а тя го отряза като краставица, а на третия път му каза: „ Брат ми, забрави за мен и не ме търси за каквото и да е!”
А освен това от години му дължеше 6000 долара.
Брат и сестра мълчаха.
Той я огледа внимателно и не можеше да повярва на коренната промяна на вида, и мутацията на гласа й.
Явно за това би трябвало да има сериозна причина. А за такова нещо, задължително се иска разрешение от съпруг и деца. Всичко това беше като на филм. Беше му неудобно да я пита. За миг в сърцето му заседна и го стопли братската обич.
Именно Господ ни е учил да обичаме ближния, дори да прощаваме и ред други неща. Нали за това са писани 10-те божи заповеди?
В сърцето на Румен се таяха смесени чувства; любов, болка и гняв. В реда на принципите му беше да прощава. Но в случая ставаше дума за друго – за постъпките на сестра му. Много пъти си мислеше, дали да прости или не.
Продължаваше да я гледа, но погледът му беше студен. Изправи се, раздвижи пръсти върху бюрото, присви сериозните си очи, разтри с дясната си ръка челото и темето. Сетне отвори малкия хладилник, извади водка и уиски. От малката остъклена част на библиотеката извади чаши и бадеми.

-Какво ще пиеш? – попита я той – Ще ти дойде добре!
- Уиски! – отговори кратко и неспокойно тя.
Той сипа в чашите и подаде нейната. Отвори стъкления похлупак и постави стъкленицата с ядките пред сестра си.
- Наздраве, госпожо!

-Наздраве батко! – тя го гледаше с тъжни очи, които бяха готови да пролеят наново сълзи – Моля те, прости ми! Та ние сме една кръв…!
- Минаха доста години откакто ми каза: „ Брат ми, забрави за мен и не ме търси за нищо!” Не помисли ли, как преживях тези думи, изречени от теб. Заби ми ножа, а после ме молиш за прошка. А защо навремето продаде магазина по най-долния начин, когато бях в болница, взе моя дял и каза на жена ми, да пия една студена вода, за да ги прибавиш като лихви към твоите. Аз не съм виновен, че забавиха толкова дълго кооперацията. Животът в нашата мила Родина не е като в Германия, която е уредена държава. Впрочем, прибираш се там само за Коледа и Нова година. През останалото време светът е в краката ти. А сега за какво идваш?! Почти си като богиня! Знаеш ли? Не ми пука вече от нищо! Имам си работата, печеля много добре, радвам се на добро здраве, обичаме се с жена си и да са живи и здрави децата ни. Не ламтя за милиони и да имам гузна съвест. Когато погребах родителите ни, ти не дойде на кончината им. А когато работеше в Германия и
имаше голямо собствено заведение, помниш ли какво беше
обещала на майка? Отговори ми! Или си забравила? Кажи де! Защо не й плати билет за вашата любима Германия да ти гостува, да се порадва на внуците си и да се увери, че сте добре, за да се успокои. Както плетеше терлици на децата, мислите и душата й бяха там в Берлин – твоята голяма къща, заведението и бизнеса ти. Много добре ми е ясно, как се живее в развита и уредена държава, за да се издържа семейство. Специално за това нямам думи. Не съм господар на твоя живот, бизнеса и парите ти, нямам право на това. В нашата мила Родина, системата е пълна анархия, а за управниците да не говоря. А в законодателната и правната система трябва много ремонт. На всички е ясно, че рибата се вмирисва от главата. Ти, ако си на мое място, би ли простила подобни постъпки?! Попита ме, дали те мразя? Казах ти, че не бих могъл да го направя! Една майка ни е раждала, която загубихме заради твоето поведение. Знам, каква причина ще изтъкнеш за оправдание и ако ти простя, ще бъде заради това. А за дългото ти мълчание, ще си помисля! Не искам да обиждам мъжа ти, но знам, какво ти е казал: „ Щом, аз не се обаждам на родителите си и не ги посещавам, нямаш право и ти да се обаждаш на твоите, и на брат си!” Как я мислите, да отделяте децата от бабите и дядовците им?! Твоят мил съпруг е сам на майка и баща, а ти имаш брат, който много те обичаше, а и само той ти остана. Може би ще ме попиташ, дали те обичам сега?! Как мислиш? Знаеш ли, че когато се сещам за всичко това и за теб, в сърцето ми се събира много горчилка, гняв, но и много любов – след всичко това което каза Румен, очите му се напълниха със сълзи – Разбра ли ме? – попита с болка в сърцето.

Тя слушаше дългия монолог на брат си, изпълнен с много горчилка, болка, гняв, но и с обич. Въздъхна тежко и бавно. Сякаш буца бе заседнала в гърлото и преглътна трудно.
- Прав си батко! Така е! Моля те, прости ми…! – каза с болка тя и се разплака.
Той пристъпи и седна до нея, помилва я и целуна. Сетне я прегърна нежно. Усети неравния ритъм на сърцето й, а в неговото пламна братска любов. Целуна я още веднъж – дълго и нежно, с желанието да успокои сестра си, но и да докаже човешкото в него. Тя също го прегърна. Очите й бяха потънали в сълзи.

- Обичам те, батко! Само ти ми остана…!
- Поплачи, скъпа! Облегни се на мен! Нали за това съм ти батко!

Разказът е написан по действителен случай.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков