СКЪПОЦЕННИЯТ КАМЪК

автор: ДОБРИ НЕМИРОВ
...

    Аз, мама и дядо се връщахме от църква. Мама носеше в кърпата си две хапки нафора, а ние с дядо си купихме мекици и лакомо правехме закуската си. Бях истински щастливец, когато мама ме повеждаше в църква, защото ми предстояха две удоволствия: едното беше хорът, който ме омайваше със своите хубави песни, и другото — мекикът, който ме придружаваше от църковната порта чак до дома.
    Хубаво нещо! Това се случваше рядко и може би затова се и услаждаваше. Йордан и Коста можеха всеки ден да ядат мекици, но не искаха. Когато можеш лесно да имаш едно нещо, не се стремиш силно към него. Но когато го нямаш лесно…
    И тъй, като се връщахме един неделен ден от църква, погледът ми, които шареше на всички страни, съвсем случайно падна върху едно светло стъклено зърно. Дигнах го от земята. Загледах го. Дядо, проследил това, също спря поглед върху него.
    - Какво е туй? — попита той и го взе от ръката ми
    - Копче — отвърнах аз, като си спомних, че Йордановата майка имаше на дрешката си също такива стъклени гиздави копчета.
    - Копче ли? То от пръстен, бе!
    Аз не знаех значи ли нещо тази разлика и оставих стъкленото зрънце в ръцете на дядо. И може би съвсем щях да го забравя, но дядо сам ме подсещаше за него. Той ту го скриваше в джоба на жилетката си, ту го вадеше и го обръщаше десетки пъти пред очите си. Любопитството му го правеше пъргав, караше го да бърза, да се развеселява, сегиз-тогиз да си казва по някоя думичка.
    Дори ме догневя, че намерих това зрънце, защото то изцяло погълна вниманието на дядо. Иначе щяхме да се разговаряме чак до дома.
    - Хвърли го бе, дядо! Все за него ли ще мислиш? — рекох аз, като замахнах презрително към копчето. — Ако искаш, мога да ти намеря двайсет такива.
    - Хе — отвърна дядо. — Ти сам не знаеш какво си намерил.
    - Какво?
    - Елмаз бре, муле! Я го гледай! Сляп да е човек, пак ще познае, че е елмаз.
    - Аз се учудих, макар да не ми беше напълно ясно какво е всъщност елмаз. Знаех само, че го турят на пръстените, но скъпо нещо ли е — не знаех.
    - Мама чак тогава се сети да прекъсне разговора с една своя приятелка, която вървеше близо до нас. Като разбра, че този разговор не трябва да бъде чут от други, побърза да си вземе сбогом от приятелката и да я пусне напред.
    - Какво било? — попита мама сепнато.
    - А бе я го виж! Дочко намери един елмаз!
    - Мама ококори очи.
    - Елмаз ли?
    - Елмаз ами! На, гледай!
    Той й го показа.
    Сдържано оживена, тя взе камъчето, почука с него по зъбите си и каза:
    - Не знам… Не ми се вярва.
    - Ти не вярваш, ама аз вярвам. Не е ли то камъче от пръстен?
    - От пръстен е.
    - Тогаз бъди сигурна, че е елмаз.
    - Ама защо?
    - Защото аз ти казвам.
    - Де, де, на стъклото вика елмаз.
    - Стъклото тъй не бива. Аз и в тъмнината мога да позная кое е елмаз, кое не е. Я го виж как свети!… Пък и колкото лешник голямо.
    Мама пак посегна да го вземе от дядо, но той си дръпна ръката.
    - Чакай, стой си настрана! Може да го изтървеш.
    - Как ще го изтърва? Дай, дай да го видя!
    Дядо не даваше.
    - Я гледай, не го дава! Пък дай го най-после! То е Дочково нещо.
    - Хубаво де! Трай си сега! Ще го скрия, да не го угадят хората, пък в къщи си го гледай колкото искаш.
    Дядо стана още по-пъргав, лицето му сияеше от радост. Той вече не вървеше, а подтичваше из улицата… Подтичваше и мама, а след нея и аз. Трябваше да се бърза, за да не ни спре някой, да си го поиска.
    Аз се радвах най-много, защото и двамата казваха, че ако не бях отишъл с тях на църква, не щяхме сега да имаме скъпо камъче.
    - Колко ли ще струва? — попита мама. От бързина ли, или от радостно вълнение, тя се беше силно задъхала.
    - Колко ли? Хиляди!
    - Мама като че ли престана да диша.
    - Хиляди! — но като се съвзе бързо, добави: — Ти все на едро приказваш.
    - Разбира се, елмаз е то. Не е шега!
    Мама се огледа и тихо рече:
    - Хайде, мълчи сега! Като си отидем, тогаз ще говорим.
    - Ние мълчаливо бързахме из улицата. Колкото по бързахме, толкова по-дълъг ставаше пътят. Най-после стигнахме и се блъснахме в двора. Тате седеше на хаетя и пушеше.
    Мама влезе в къщи, а дядо повика тате с движение.
    Трябваше ние четиримата да се уверим, че в нашия дом има цяло богатство.
    Татко добре разгледа камъчето и като прехапа долна устна, смаян и смутен, прошеп-
на:
    - Сега я наредихме! Елмаз!!
    За мама татковата дума беше най-силното и най-вярното нещо. Ето защо и тя се увери, че това камъче, голямо колкото лешник, не е нищо друго, освен елмаз.
    - Ами колко ще струва бе, Ламбо?
    - Колко ли?
    Той не отговори, а ей тъй замахна с ръка, отгдето разбрахме, че много нещо струва.
    Мама, бледна, ококорена и слисана, преглътна смутено и устните й се разтеглиха в широка, но плаха усмивка.
    - Я гледай! — едва произнесе тя.
    - Гледай, не гледай, толкоз!
    - Едно зрънце елмаз преобрази цялата ни къща. Татко, мама и дядо като че ли станаха други хора. Те ту се тревожеха за нещо, ту се оглеждаха с невяра един към друг, ту пък започваха шепнешком да се разправят — нещо, което избиваше на караница.
    Аз не разбирах какво значи това, но започнах да се безпокоя. Във време на такива тайни разговори татко и дядо неочаквано избухваха, бързо се отрупваха с груби думи и веднага замлъкваха.
    - Не съм бе, човече! — оправдаваше се дядо.
    - Как не си? Вчера подир обед камъчето не беше в сандъка. Не виждам ли аз, че си ходил на златаря с него?
    - Не съм ходил!
    - Не си ходил?! Закълни се де!
    - Пък, ако щеш, вярвай!
    - Ами кой е ходил?
    - Кой! — сепна се дядо. — Жена ти! Ама да знаеш, че чудо ще направя, ако липсва камъчето. Имаме еднакъв дял, туй трябва да се знае!
    - А бе, хора! Казах, казвам и сега. Никой да не показва камъчето по златарите, защото, който го е загубил, ще узнае где е и ще си го вземе. Чакайте да мине някой другиден… да се позабрави!
    Аз разбрах, че камъчето се е позагубвало от сандъка и се е връщало пак на три пъти. Значи, всеки поотделно го е носил на златаря и не е обаждал за това. Само че не можах да разбера защо е носено на златар.
    Но по-после и това разбрах. Само златарят можел да каже колко струва.

    Най-после всички си признаха, че са го носили, но че всеки златар различно го е оценявал. Едни казвали, че е елмаз, други — че е от праха на елмаза, а трети — че е само стъкло.
    Таткови вярваха само на оня, който казал, че е елмаз, защото той беше най-старият и най-опитният златар.
    И аз вече вярвах. Един човек отивал на църква или се връщал оттам и като ударил пръстена си о нещо твърдо, камъчето паднало. Така си мислех и, изглежда, така ще да е станало.
    Но какво направи това камъче? Обърка всички ни, замая ни, накара ни само за него да мислим!
    Татко каза, че най-добре е да отиде с него в Букурещ и там да го продаде.
    - Добре си намислил — рече дядо и добави: — Ще дойда и аз с тебе.
    - Защо си ми?
    Той се усмихна загадъчно и отвърна:
    - А бе нека дойда и аз, че да ми е мирна главата.
    - Искаш да кажеш, че нямаш доверие в мене?
    - Не е за доверие думата… Трябва да сме си на ясно и на чисто. Пък ако искаш да знаеш, аз имам доверие само в себе си.
    - Ти ли искаш да идеш в Букурещ.
    - Пък защо да не ида?
    Но мама заядливо възрази:
    - Ха! На тебе останало да ходиш в Букурещ! Не си грамотен. Ще те излъжат. Нека Ламбо иде.
    - Де, де! — отвърна също тъй заядливо дядо. — Колкото Ламбо все ще сме грамотни.
    - Добре, господине — отвърна татко. — Заповядай, иди!
    Всички се съгласихме, че камъчето трябва да се продаде в Букурещ, а никой не тръгваше. Сякаш нещо ги спираше.
    Един ден камъчето изчезна. И тримата наклякаха пред сандъка, извадиха и разпръснаха всичките парцали отвътре, но камъчето не се намери.
    Те шевно се изгледаха. Татко процеди през зъби към дядо:
    - До един час камъкът да бъде в сандъка!
    Тези думи бяха изговорени тъй, че кръвта ми се смрази в жилите.
    Дядо сепнато се изправи:
    - Слушай, Ламбо! — със закана произнесе той. — Наместо да ми ръмжиш тъй и да ми се преструваш, по-добре остави камъчето на мястото му, защото… не знам какво ще стане!
    - Искаш да кажеш, че съм го взел аз ли?
    - Ти, ами кой!
    - Татко се дръпна настрана. Той беше бледен от гняв. Сякаш чакаше да чуе една дума от дядо, за да го смачка с един удар.
    - Вуйчо! — обърна се мама към дядо. — Не искам аз такива работи! Върни камъчето, не ставай такъв! Най-напред, то е Дочково. Дай му го, нека той го даде, на когото иска.
    И тоя път камъчето пак се върна от разходката си. Един го вземаше, носеше го в себе си един ден и пак го слагаше на мястото му, за да го вземе другият.
    Нито татко ходеше на работа, нито дядо се отлъчваше далеч от къщата, а когато случайно мръдваше за малко, мама и татко — ако беше вече мръкнало — изгасяха лампата, туряха камъчето на кревата и като се дръпваха настрана, гледаха към него, за да видят свети ли в мрачината.
    - Гледай, гледай! — викаше той. — Нали свети?
    - Мама гледа известно време и с радостно вълнение отговаря:
    - Виждам, виждам, Ламбо! Сякаш малка звездичка.
    - Повече на светулка прилича.
    Как виждаха светлината — бог знае! Аз не виждах нито звездичка, нито светулка. Мрак и нищо повече.
    - Где свети, ма! Аз не виждам!
    - Хайде, хайде, отваряй си очите по-добре! — сгълчава ме тя недоволна.

    Мама и тате образуваха партия срещу дядо, който, от весел и шеговит човек, стана зъл като оса. Не можеш нищо да го попиташ, дума не можеш да му кажеш.
    Нашата къща потъмня. Като че дяволът беше влязъл и обърнал всичко надолу с главата. От мисъл за богатството мама беше запуснала къщата, забравяше ястията на огъня и те прегаряха, докато станат горчиви като пелин.
    Никой вече не се засмиваше, а мама, която сутрин обичаше да пее, стана залисана, сопната и плаха. Само нощем чувах как тя и татко крояха да си наредят живота, каква къща ще си построят и на кое място ще си купят лозе. Но на сутринта пак мълчание от всички.
    Аз видях ясно, че загубвам и баща, и майка, и дядо. Тия умни, добри и мъдри хора станаха груби, студени и тъпи!…
    Една сутрин, като играех с приятели из улицата, един от тях ми пукна главата с камък. При такъв случай по-рано мама ще ме цери, ще кълне приятелите ми и ще ги гони с точилка из улицата, а този път не обърна никакво внимание. Нещо друго беше за нея важното, а моята рана не е голямо нещо. „Ще оздравее като на кученце!“
    Това именно ме накара да видя, че съм загубил и майка, и баща, и дядо. Смутих се. Проклинах часа, когато намерих тоя омразен камък. Идеше ми да го взема и да го запратя някъде или да го стрия на прах с теслата.
    Но един добър случай ми дойде на помощ. Една сутрин на площадката между двете улички барабанчето заби.
    Аз изтичах и с радост изслушах думите на глашатая: „Загубен е един камък от пръстен близо при църквата «Св. Троица». Който го е намерил, да го предаде на семейство Иван Гатеви, еди-коя си улица и еди-кой си номер, срещу добро възнаграждение.“
    Глашатаят добави още, че за трети и последен път подканя гражданството.
    Тая новина се посрещна у дома не с благодарност. Мама здраво нагълча татко, защото се забавил и не продал в Букурещ камъка, а дядо се ухили широко и победоносно.
    - Ха сега да видим какво ще правите! Докато не знаехте чий е камъкът, свободно си крояхте високи и скъпи работи. Ами сега? Ха де? Продайте го де!
   - Че защо да не мога? — рече татко сухо. — Да не са го загубвали! Мога още утре да го продам. Това е намерен камък.
   -  Хубаво, намерен! Ха, продай го де! За мене не се грижи. Халал да ти е всичко. Змийска кост не ща.
    На следния ден татко не намери камъка в сандъка, но не обади. Вечерта той каза:
    - Тоя ваджийски камък пак липсва. До гуша ми дойде от него. Който го е взел, да го остави, пък утре ще го върнем на хората. Съсипахме се от него. Живота си развалихме. Хайде, казвайте кой го е взел!
    Всички мълчаха.
    Тогава аз извадих от джоба си една шепичка левове и ги показах.
    - Ето! — извиках.
    - Какво е туй!
    - Тази сутрин аз взех камъка и го занесох у Иван Гатеви. Голяма похвала получих от тях и… тези пари.
    Облекчителна усмивка озари потъмнелите лица на моите старци.
    Ние пак се намерихме, слава богу! 

СЪН - разказ от НИКОЛА БЕЖАНСКИ

     Може би сънищата са се появили с появата на човека. Въпреки многобройните съновници,  отговорите на техните тълкувания са най-различни.

От практика знаем и на шега сме запушвали едната ноздра на някой дълбоко спящ приятел, като сме чакали с нетърпение да се събуди и ни разкаже предизвикания от тежкото дишане сън. Да не говорим за войници, затворници и клети изгнаници, за които сънят е свиждане, радост и ги прави щастливи като деца, когато сънуват близки – майка, баща, брат или сестра, приятел и любима.

Но има и кошмари, от които човек се събужда с вик или подскача като пред разстрел. Безбройните и най-разнообразни сънища са предсказание за едни, други не вярват в тях, а трети изобщо не ги помнят или не сънуват. Баба ми казваше: „Сън като прозявка и въздишка...”

Но позволете ми, драги читатели, да ви разкажа един истински случай – съня на един учител от село Меден кладенец, Ямболско. Моля, не ми казвайте: „Какво ще ни губиш времето със сънища”. Именно, думата ми е за загубеното време. Но не минути и часове, отнася се за цели дванадесет години.

Това се случва с 25 годишния учител Христо Добрев Минчев – слабичък, мургавичък, с черни блестящи очи и куц с левия крак.

Аз го заварих в Пазарджишкия затвор. Беше излежал 9 години и му оставаха още 3, подложен на строг режим, т.е. имаше право да получава само по едно писмо и един колет от 5 кг. на три месеца. Бяхме в съседни килии и понякога правехме заедно „каре”.

Но чуйте сега как Христо Добрев е сънувал, че бяга за Гърция и точно когато преплувал река Марица, за да отиде на спасителния бряг, милицията и граничарите с кучета започнали да стрелят по него. Учителят, „ранен” и изпотен... се събудил. Било призори, точно когато денят прокужда нощта.

Какъв ли е смисълът на този сън?

Гърмежите изпълнили с радостна надежда учителя и той тръгнал по-рано за училище, та да имат време с учителките да разгадаят най-подробно съня.

-            Драги колежки, преди да влезем в класните стаи, аз най-приятелски ви моля да чуете какво съм сънувал.

-            Какво, какво? Разкажи ни, Ице.

През това време директорът влязъл намръщен и важен.

-            Сънувах, че бягам за Гърция и стрелят по мен, даже ме раниха...

-            Чудесен сън, Христо! Гърмежите са хабер – писъмце ще получиш от Ямбол, от твоята годеница.

Директорът, обаче, истерично изревал в лицето му:

-            Как може такава мерзост? – и за да подчертае, че предава по история, казал: - Навремето Василий Българоубиец е ослепил 14000 български войници, като е оставил на всеки сто по един с едно око, за да ги води обратно за България. От тази варварска гледка нашият цар Самуил е получил разрив и е умрял. А ти с куц крак си тръгнал за Гърция да бягаш! Къде се намираш?

-            Но това беше насън, другарю директор!

-            Не ме интересува! Ще те науча аз тебе! – червеният историк набрал телефонния номер на МВР и извикал шефа да дойде веднага.

Младите учителки с насълзени очи, уплашени и онемели, видели как джипът полетял с бясна скорос и откарал техния млад колега там, където „птички не пеят и любов не цари”.

Христо ми разказваше как се разиграл в Съдебната палата фарсът на лъжата:

„Аз само попитах:

-Въз основа на какво ме съдите и с какво право?

-С юридическото право на нашата Димитровска конституция!

-Но това беше сън!

-Щом си сънувал, ти си мислел да избягаш! А в нашите закони всяко помислено деяние е равностойно на извършено и е наказуемо!

-Не е вярно, другарю съдия! Аз не съм и помислял!

-Ти си лишен от правото да ме наричаш „другар”! Твои другари са контрите, престъпниците, изменниците на Родината! А за това, че уж не си мислел да бягаш, че не било вярно, след като полежиш 12 години, сам ще повярваш...

Тук, в затвора, видях и научих всичките мръсотии на комунистите, как и защо са осъдени хиляди съвсем невинни хора и как напълно са погазени човешките права. Трябва упорита борба, борба на живот и смърт срещу това жестоко и еднооко червено царство, което тълкува дори и сънищата така, както дяволът – евангелието!”

Христо Добрев продължаваше:

„Тук, в затвора ми тежи най-много това, че съм изпълнен с мъжка сила, която не мога да използвам в борбата против тези тирани.Но пък вярвам в бъдещето на човешката свобода. Това е най-тежката присъда за комунистите, за това, че те прегърнаха драконовите закони на самозвания диктатор от Кремъл...”

Никола Бежански, из „Шепа вода”, издателски център на Фондация „Ал. Стамболийски”, 1991 г., София,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

КУЧЕТА

автор: Николай Хайтов



Отдавна не бях виждал куче с тъй навита, накеркелена опашка. То вървеше из улицата с лека стъпка — весело куче, пъргаво, отбиваше се да вдигне крак до някой дувар и засит-
няваше отново с вдигната глава.
Друго куче седеше на улицата — мръсно, жълто, без опашка, с клепнали уши. Като  забе-
ляза онова с вирнатата опашка, то се шмугна в къщата, а когато се върна, до него върве-
ше едроглав, с проскубана шия, мрачен пес.
Двете кучета — гуджукът и проскубаният — застанаха по средата на улицата, през където щеше да мине кучето с навирена опашка, и когато то ги наближи — нападнаха го  извед-
нъж. Така се блъснаха в него, че и трите подрипнаха, увиснаха за миг във въздуха, а след това тупнаха и намерили се на земята — завъртяха се в ръмжащо кълбо. Претърколи се кълбото няколко пъти и се „развърза“. Първи отлетя гуджукът, отблъснат от веселото куче със силен удар, а след него — и мрачният пес, с окървавено ухо. Озъбени и настръхнали, двамата нападатели застанаха на почетно разстояние, изхапани, изглежда, както трябва.
Веселото куче се отърси и понечи да продължи пътя си; в тоя момент от една съседна врата, дочул врявата, изрипна нов противник, един старичък пес с кърваво око и без кле-
пач. Той връхлетя с такава ярост върху накеркелената опашка, че в първия миг и двете паднаха на земята, само че веселото веднага се изправи и впуснало се върху  нападате-
ля като стрела, блъсна го с яд. Кървавото око залитна от този съкрушителен „нокаут“ и щеше навярно много да изпати, ако гуджукът и мрачният пес не бяха се впуснали в нова атака. И тогава всичко се сви в една кучешка вихрушка, вдигна се грозен прахоляк и вече не можеше нищо да се види. Чуваше се само тракане на зъби, ръмжене и хриптене. Най-сетне прахолякът се разнесе и се видя, че заградено от тримата си нападатели, сра-
зено, веселото куче беше си подвило опашката, а враговете му повече не го нападаха. И не само не го нападаха, но се отместиха, дадоха му път и то си тръгна унило й раздърпа-
но, ала с подвита между кълките опашка.

поставил: Николай Пеняшки

НА ПАЗАРА

-Хайде на фасула-а-а! На евтиния, сладкия фасул! Няма хиляда, няма хиляда и двеста – само осемстотин лева. Нашенски фасул, на наша земя расъл, наше слънце го пекло. Хайде, не остана, не остана.

Спрях се и се загледах в трътлестия селянин: одухотворено лице, украсено с хубава усмивка. Докато му се любувах, събраха се неколцина мъже и почнаха да го здрависват:

-Ненко, ти не си само на думи земеделец, а? На пазара излизаш.

-Добър ден, бай Ненко. Ти пак ни даваш урок.

А той все така усмихнат, отговаря:

-А бе лани се скъсах да купувам фасул. Тая година саднах повечко – даде Господ, роди се. Рекох си: чакай поне неколцина сиромаси да зарадвам с малко по-евтин фасул. Па и пазарът да види, че може по-евтино да се продава. А то, както е тръгнало, живот няма.

-Знаеш си ти работата, знаеш.

Докато разговарят, спряха се и купувачи.

-Хайде на евтинията, хайде-е-е-е! – провикна се Ненко и подава пликовете с боб.

-Дали е точно кило, брей, да не ни лъжеш?

-Ей ти там кантар, булке, иди провери. Грам по-малко ако е, давам ти го без пари.

-Тоя човек не лъже. Ако беше до лъжа и той щеше да го продава като другите по хиляда и двеста – обажда се един от селяните.

Идва наперена, на средна възраст жена.

-Колко ти е фасула, бре?

-Осемстотин лева, госпожо.

-Не, не – колко килограма имаш всичко, питам?

-Ами, май слезе вече към осемдесетте – отговаря Ненко и подава пликовете на струпалите се купувачи.

-Не продавай повече, ще го купя всичкия!

-А-а-а, тая няма да я бъде.

-Защо, бре?

-На търговци не продавам, продавам на сиромаси хора. Ти като видя евтина стока, искаш да я купиш и после да я продаваш колкото на пазара, нали? Няма да стане ная – говори Ненко и подава пликове.

-Ох, чума те ръгнала. Ти продаваш – аз купувам. Какво те интересува по-нататък? Това си е моя работа.

-Там е въпросът, че не е само твоя работа. Няма да се разберем с теб, госпожо. Ни не знаеш що значи земеделец. Ние живеем от труда си и уважаваме всички, които от труда си живеят. Изкарал съм тук това за такива като мен, що живеят от труда си. Мога и аз да го продавам по хиляда и двеста лева, ама сърце не ми дава, като знам как живеят хората. Хайде повече да не се разправяме, няма да се разберем.

Жената чумосва още веднъж, връцва се и си тръгва разлютена, сподирена от смеха на мъжете- „Добре й го каза” – обади се един.

Зад Ненко се чува плачлив детски глас – „Чичо-о-о”. Той се обръща и се навежда над дребничко, слабичко момченце.

-Какво, чичковото?

-Мама е болна и си нямаме пари. А на мен много ми се яде фасул.

-А-а-а, такава ли била работата? Не плачи – слага ръце на раменете му Ненко и се изправя. Поглежда насъбраните мъже. Някои навели глави, други гледат в страни с помръкнали лица.

-Познавате ли го? – пита Ненко.

-Как да не го познаваме – обажда се един от по-възрастните. – Комунистите изядоха дядо му още когато правеха ТКЗС-то. Баща му беше колкото е то сега. Като наякна, емнаха го по затвори, по лагери, с години. После, години ходеше като замаян. С никого не приказваше. Ожени се, когато помислихме, че комунистите са паднали от власт. Но... нема късмет да види детенцето си. Почина. А невестата, майката на детето, се бъхти сама, ето вече десет години. Болна ще е, как няма да е.

Ненко позина да каже нещо, но прехапа устни и замълча за миг-два. А после каза:

-Постойте тук за малко. Стой и ти, малкия. Ще занесеш фасул да свари майка ти – и забърза към отсрещния магазин. След малко се върна с голям найлонов плик, издут от нещо в него. Разгърна го и сложи три плика фасул.

-Ето, заповядай сега и носи на майка. А! Чакай! Ти не можеш да го занесеш. Ай да се не види, макар. Далече ли живете?

-Аз ще му помогна. Ние живеем нататък – обади се млад мъж и пое чантата. – Сполай ти, бай Ненко, сполай ти за урока. Ако всички бяха като теб, светът щеше да бъде рай.

-Светът няма да стане рай, докато казваме „Ако всички бяха”, а не „бяхме”. – Тебе си къде слагаш? Не си разбрал добре урока ми. – отговори Ненко.

-Ето, това е истинският урок за нас – обади се един от по-възрастните. – Хайде, човекът си продаде стоката, сложи печалбата в чантата на детето, сега да си ходим.

-Няма по-хубава печалба от това – да знаеш, че в един сиромашки дом ще има, барем два-три дни радост. – отговори Ненко.

Стоях и гледах тоя здрав, с приятно усмихнато лице селяк и се чудех на простата му житейска философия: „Ако всички бяхме!”

                         

Цветко Николаев

„Усилни години”, разкази, издание на СПЗБ, София, 2001 г.

в-к "Литературно земеделско знаме"  

ЕДИН ЧАС ПО БЪЛГАРСКИ

автор: КРАСИМИР БАЧКОВ 

.

Понякога хората с добри намерения, могат да ти причинят повече неприятности от останалите. Влизам в двора на даскалото и моята съученичка Стефи ме спира с въпрос:
    - Думата "принчипеса" как ти звучи, Тони?
    - Надуто! Като принцеса, например.
    - То точно това си и значи, само че на италиански! А ти си прекалено голям селяндур, за да направиш разлика в мелодията на думите.
    - Както кажеш, царице! - съгласявам се. - Ако питаш мен, и Стефка ми звучи като кошче, но според мен кошчето е по-полезното нещо. Особено ако е кошче за смет!
    Моята доста симпатична съученичка, която адски мрази да я наричат с истинското и име, ме поглежда като скумрия в консерва и просъсква:
    - Не те питам, глупако! След 300 години, ако се научиш на обноски, мога да реша да те питам колко е часът, например! Но до тогава ще стоиш на не по-малко разстояние от една галактическа година от мен! Ясно? Кретен такъв! - тропва с крак и ми обръща едно съвсем не за пренебрегване задниче. Завърта го като професионална манекенка и аз тръгвам несъзнателно подире и.
    Всъщност, ако трябва да бъда честен, между един дванадесетокласник като мен и мъжко улично куче има много малка разлика и тя определено е в полза на кучето. Особено ако има наблизо разгонена кучка. Според мен кучетата са много по-достойни същества от хората, но това заключение си го пазя за себе си, защото иначе такива като Стефи не биха разменили и дума с мен. Така, воден от хормоните и недостойните си мисли, влизам в училище и първият час започва.
    Имаме български, час който не ме кефи изобщо. Бас хващам, че от целия ни клас няма нито един ученик, който да може да напише граматически правилно дори само едно сложно изречение. А днес българичката Рафаилова е нещо напушена и ни дава есе на тема: "Защо обичам милата си родина." Ако аз поставях темата, тя щеше да е: "Защо още не съм се спасил от мизерната си родина?", или "Защо обичам родината, а мразя държавата си." Само че такива като мен по принцип никой не ги пита за нищо и може би точно затова даскалото е тъпо. Захапвам химикалката и се опитвам да мисля. Пред мен, в ляво до прозореца, стои Мая и машинално си оправя падналия виолетов кичур , от рапърската прическа. Вратлето и е доста нежно с тоя светъл мъх, преди да започне косата и е само за целуване. Представям си меките извивки на ханша и гърдите и, и притварям очи. Като в оная реклама за бира, тя стои само на една ръка разстояние от мен, но аз геройски се сдържам и изявявам първосигналния си мерак само с една въздишка.
    - Какво, Тони? - засякла ме е Рафаилова. - Трудна ли е темата?
    - Защо? Не! - отвръщам категорично.
    - Нещо много тежко въздишаш! - продължава явно незадоволената през нощта даскалица.
    - Може пък да въздишам по Вас! - не и оставам длъжен, на което тя приближава и ме шляпва гальовно по главата:
    - Толкова хубави момичета в класа, ти по мен ще въздишаш! Я не се занасяй!
    - Той си пада по зрели ябълки, госпожо! - обажда се Косьо някъде отзад.
    Всички се хилят, докато Рафаилова не ни усмирява:
    - Хайде, стига! Пишете сега!
    Да пиша, ама като нищо не ми ражда главата! Всъщност ражда, но само сексуални фантазии. Сега вместо есе даскалицата да ме поканеше у тях! К`во като е на трийсет и кусур години? Тя иначе хваща окото старата чанта! Всичко и е о`кей и като нищо бих я изплющял, но отде тоз късмет!

    В този момент се сещам за онзи сперматозоид премиера, който вчера по телевизията говореше велики глупости за родината ни. И то на фона на лудите кражби и кошмарните убийства напоследък! Опитвам се да напиша нещо подобно, но за да сътвориш такива небивалици, трябва да си не по-малко луд от депутат или министър. Как да е претупвам есето защото знам, че Рафаилова ще ми пише поне тройка. Отдавна съм наясно, че си пада по мен, но не върви да го признае, щото е даскалица все пак. Още от девети клас се пробва да ме излъже да вляза в някакъв литературен кръжок, дето го води в гимназията, но аз не съм толкоз прост. Тя вика, че било за мое добро, щото съм бил доста зрял за годините си и можело да стана един ден журналист или писател. Аз знам, че съм узрял, но малко под пъпа. А за журналист не се натискам, щото като чета вестници си мисля, че тия, дето ги пишат, са хванати направо от улицата. По-зле са и от мен, горките, и откъм граматика, и откъм текст. А доколкото съм чувал, и заплатите им не са за завиждане. То изобщо какво ли е за завиждане у нас, в България? Една хубава природа имаме, но и нея осрахме с хотели и кръчми.

    Звънецът бие и часът свършва. Предаваме есетата и излизаме на двора, да изпушим по една цигара. На мен определено не ми харесва да пуша, но не върви някак да се деля от другите. Събираме се на игрището, под баскетболния кош, и над нас се вдига дим като от запален контейнер с боклук. Не се крием, щото от никого не ни пука. В този момент, сякаш нарочно, директорката идва на работа, но далновидно ни заобикаля, като гледа на другата страна. Тя не е толкоз глупава, че да седне да ни прави забележки, за някакви цигари. Нали веднага можем да я запитаме, какви кинти вади от далаверата с бригадата, дето строи новия физкултурен салон. Тя си трае и ние също. Така си я караме кротко и спокойно, като всичко в шарената ни държавица.
    Към групичката ни се приближава Нейчев, даскалът по физическо. Спира точно пред мен, прегръща ме през рамо и свойски пита:
    - Тони, `айде да те запишем за турнира по шах? Няма кой да представи училището тази година!
    Внимателно свалям ръката му от рамото си и скромно отвръщам:
    - Аз ли съм единственият балък в т`ва даскало бе, господине?! Всички дупки ли с мен ще запълвате?
    - Що бе, Тони? Че ти и мен биеш на шах! Кажи някой друг, дето да играе добре като тебе!
    - То вас и лелката, дето ни продава хамбургери, ще ви бие! Хванете си друг будала!
    - Виж, сега! - не се предава Нейчев. - Ти отиваш на турнира, а аз още довечера ти уреждам среща с Невена от 12-ти" а"! Става ли?
    Хитрото копеле играе нечестно, както винаги впрочем. Знае, че всички искаме да се уредим с Невена, щото е адски хубава. А той при нея много върви, щото я е вкарал в художествената гимнастика. Тя дори играе в националния отбор. Гледам го замислено, а той кове желязото докато е горещо:
    - Даже "Хондата" ще ти отпусна като премия, стига да не я издуваш много! - и вади ключовете на мотоциклета, за който всички му завиждаме.
    - Ама честно? - не мога да повярвам в щедростта му. Явно доста му е припарило с тоя турнир по шах.
    - Мъжка дума! - вдига длан той и двамата пляскаме ръцете си.
    Момчетата наоколо цъкат с уста като часовници, учудени до немай къде. Така, в очакване на вечерта, минават и останалите часове. За всеки случай се завъртам край стенното огледало на стълбището и си оправям леко косата. Според мен хващам окото, но дали и Невенчето ще мисли така? Долу на двора, до "Хондата", вече ме чака хубавата гимнастичка, а няколко момчета се правят, че се възхищават на мотора. Всъщност зяпат Невена и сега е моментът да им покажа кой е номер едно в това даскало. Спирам до нея и нехайно питам:
    - Готова ли си?
    - Разбира се! - усмихва се красавицата. Тя каквото и да каже, все звучи умно, но сега направо събира очите на другите:
    - Винаги съм искала да се возя на такъв мотор! Много ти благодаря, Тони! - и пред всички най-неочаквано ме целува. Аз, естествено, само дето не получавам инфаркт, но външно се държа и двамата се мятаме на японския звяр. Натискам стартера и двигателят изръмжава страхотно. Невена ме обгръща здраво с ръце, а гърдите и буквално ми запалват гърба. В очите на момчетата встрани блести такава завист, каквато едва ли и Том Круз е забелязвал някога у съперниците си. Давам газ и излитаме
    от двора на училището. По улиците на града съм пълен цар, щото с мотоциклета мога да се провирам през всякакви задръствания.
    - Накъде да ходим? - обръщам се към Невена.
    - Където искаш! - отвръща въодушевено тя. - Само да е извън града!
    Леле! Не мога да повярвам! Това момиче да не би да си пада по мен?! Излизаме от крайните квартали и хващам пътя за морето. С тая хала можем да стигнем до там за петнадесетина минути. Издувам Хондата яко, а феята зад мен се страхува, но си трае и само по-здраво ме стиска с нежните си ръчички. По някое време пристигаме на високия бряг, при село Топола. Спускам се бавно по чакълестия път към брега и спирам там, където лятото опъваме палатки и ходим на плаж. Сега е октомври, но времето е приятно и слънцето все още не е залязло. Невероятно тихо е. Само встрани, от време на време, се чува глухо чукане. То идва от новите грозни хотели, които са нацвъкани като курешки върху красивия бряг. Морето е зелено като сибирска елха и притихнало, сякаш специално за нас.
    - Тук е страхотно! - въздъхва очарована Невена. Изпъчвам се, като че ли цялата заслуга за това е моя. Момичето ме поглежда с някакво очакване и аз, като привлечен от магнит, заставам пред нея. Тя свежда очи и ме прегръща през врата. Целувам я. Буквално политам от възторг!
    - Невена! - започвам, но тя слага пръст на устните ми.
    - Не казвай нищо, Тони! Аз помолих Нейчев да ти даде мотора. Не ми се сърдиш, нали?
    Да и се сърдя?! Това момиче е изкрейзило! Та аз и в най-смелите си мечти не съм си въобразявал, че може да ме огрее такъв луд късмет! Целуваме се още няколко пъти и после си тръгваме замаяни, сякаш сме се напушили с трева. Карам бавно, за да запазя всичко възможно по-дълго. Вечерта е красива и нежна като пеперуда. Запалвам фара и пътят светва пред нас, тук-там прободен от черните очи на дупките по асфалта.
    По някое време застигам две коли, които карат една до друга успоредно. Един малък "Опел" се опитва да изпревари едно малко "Рено", но нещо не се получава. Двамата шофьори надуват до дупка скапаните си таратайки и се съмнявам, че знаят какво искат да си докажат един на друг. На кого колата е по-счупена или кой е по-голям тъпак? И както карам почти залепен за тях, изведнъж Реното подскача, вероятно уцелило някоя дълбока дупка, и се удря в другата кола странично. Един дълъг миг, двете коли стържат с ламарините си, после едната се завърта пред другата и като на кино започват да се търкалят по шосето. Удрям спирачки, но кой знае защо и моторът поднася. Политаме с Невена и последното, което си мисля е, че провалих най-хубавия момент в живота си.

    След малко болката ме свестява и с голям труд се надигам. По пътя куцайки към мен, идва Невена.
    - Здрав ли си, Тони? - загрижено ме пита тя.
    Лявата ми ръка изгаря, защото е счупена над китката, а гръдният ми кош от дясно сякаш е смазан, но успявам да отвърна, че съм добре. Тя ме гледа с недоверие и внимателно избърсва някакви мехурчета от устните ми.
    - Имаш белодробни наранявания!
    - Добре съм! - изпъшквам и тръгвам към преобърнатите коли, от които се носят глухи стонове. Добре, че поне не са се запалили! В този момент пак губя съзнание и се събуждам вече в линейката. Невена е наведена над мен и внимателно изтрива лицето ми.
    Някъде по пътя пред нас, се чува сирената и на друга линейка.
    Няма що, весело завършва тоя ден!
    Аз, разбира се, вече се оправям. Не съм допускал, че всички от класа са ми толкова близки приятели! Без изключения вече трети ден, съучениците ми идват вечерта на свиждане. Мъкнат толкова много сокове и портокали, че раздавам после на болните от цялото отделение. Невена идва и преди обяд и забелязвам, че един млад доктор доста я позаглежда. Като ми се оправи ръката, май трябва да я пробвам върху нахалната му физиономия. Без да искам се превърнах в нещо като герой, макар да не се сещам какво толкоз важно съм сторил. Добре, че загинали от двете коли няма, а най-хубавото е, че Хондата няма никакви повреди! Само едното и огледало било счупено. Невена ми прошепна на ухото, че помолила Нейчев, като ме изпишат и се оправя, пак да ми даде мотора да се повозим. Така се правело, за да не се стресира човек след катастрофата.
    Аз се радвам и не мога да сваля поглед от нея. Толкова е хубава и добра, че е като измислена! И сега чакам утре да ме изпишат, чакам учебната година да свърши, чакам абитуриентския бал и всички хубави и лоши неща след него, които ми предстоят в живота. Чакам и държавата ни да се оправи, макар да се съмнявам,че това ще стане докато съм жив. Обичам най-хубавото момиче на света и искам всички да са щастливи като мен!
    Понякога хората с добри намерения могат да ти причинят повече неприятности от останалите, но е добре, че ги има! С тях е весело, а иначе денят ще е тъжен - като час по български език, в края на учебната година.

Разказът е защитен съгласно закона за авторските права!

Животът, но само понякога ®

автор: Христо Карастоянов

Новата хиляда деветстотин осемдесет и еди коя си година го заварила на легло, с няколко неясни и за лекарите от тукашната поликлиника болки в краката, отзад в лявото рамо и нагоре по врата, с пет малки борча от познати, абонамент за "Стършел" за дванайсет месеца и още един за "Работническо дело" за шест. В ония призрачни времена играел на тото с едни и същи тягостни числа всяка седмица и тъй неизлечимо ги помнел и шестте, че редовно посървал в покруса и нетърпелив страх, ако забравел да пусне фиша в събота преди да затворят. Рядко пропущал, но се случвало, и тогава ужасно внимавал да не гледа в телевизора в неделя и направо се махал като чуел да почва тегленето на тиража, а след това в понеделник никога не отгръщал вестника на последната страница (да не би да зърне случайно числата, а те да се окажат неговите!) и чак до четвъртък заобикалял настръхнал тотото на ъгъла до аптеката.
Есента преди това в К. умрял Енчо Махлата.
Бил светла личност и напук на восъчното си лице на юродив вярвал дяволски в три неща: в Дядо Мраз, за когото още от септември, най-късно октомври започвал да подвиква щастливо на всички и да ги дърпа за ръкавите; в цирка; и най-сетне в трамвая, който според Енчо все някога щял да мине с грохот и опасен звън през града. В шумната си мечта за ония оранжеви вагони, за жиците горе, откъдето щели да се сипят непрекъснато искри, и за бръмчащите релси долу по стария паваж той така и не се уморил да тича в кръг по площада или надолу и нагоре по още неасфалтираната "Георги Димитров". Ходел по цяла година закичен с мартеница и като го питали тая мартеница там защо не я свали вече, той им отговарял, че още не е видял щъркел. "И къде да го видя тоя щъркел - викал, - като съм се заврял като малоумник в тоя гараж."
Нямало никакъв гараж, но той все така казвал - че се е заврял в тоя гараж и как да видел щъркел.
Едничкото друго нещо, което той чул от Енчо, било, че звездите са много големи. Бил го спрял през август именно на "Георги Димитров", точно пред новия магазин на "Родопа", и там му го казал. Помълчал и добавил: "Една звезда - казал, - като нищо може да дойде колкото Сливенски окръг." Пак помълчал и накрая отсякъл: "Знам аз! Всичко знам!..."
Когато през октомври умрял, целият площад с пропукания асфалт между старата поща с часовника и "Трите вятъра" опустял без лудия. Бил се стопил без да си дочака жълтия трамвай, без некролог и с една смърт, дотолкова обвита в мътилката от тъмни догадки, че к.-чани дълго щели да таят зловещия слух как Енчо Махлата, този най-безобиден в цял К. мъж, бил убит с ритници от неизвестни негодници, понеже ги изненадал като разбивали павилион заради няколкото пакета марлборо и кент на витрината - или може би когато изнасилвали ученичка според други - и как после го захвърлили (разпарцаливен, със слабини колкото баскетболна топка и целите кървавосини) край циментираната к.-ска река, там, където гнусно изтичали лайняните, гниещи и отровни сапунени води от минералната баня.
Банята отдавна не била минерална, но името й си останало.
Той също чул този слух и сърцето му се свило.

2.

После зимата връхлетяла отведнаж и една сряда намерил във входа премръзнала кукумявка.
Веднага я прибрал да я съживява, но съседката отгоре, Наса, го хванала, че носи вледенената птица към апартамента си и писнала да я махал веднага тая пакост, защото - му викала - преди години, когато в махалата берял душа не знам си чий дядо, някой пак така намерил замръзнала кукумявка и също я прибрал като него да я съживява и уж за добро, а след това дядото до три дена умрял. Вече от вратата й казал, че нямало такива работи, обаче Наса не му давала да затвори, а нареждала ли нареждала, че ако ставало въпрос, то и оная кукумявка била уж само премръзнала, само че дядото после все пак умрял. "Това поне не можеш да го отречеш, нали!..." - викала и нахълтала подире му чак вътре да кълне кукумявката и да прокобва ужаси в антрето, после и в кухнята му, а той тогава също се ядосал и викнал, че да не би според Наса тая кукумявка от хубаво да е дошла да се навира на хората в краката! Вече бил пъхнал птицата под пуловера, а с другата ръка изровил отнякъде парцалив брой на "Огонек", прелистил го отмъстително и светкавично й тикнал под носа снимка на куче, което умирало полузасипано от сняг в телефонна кабина с откъртена врата отпред и изпотрошени стъкла отстрани. "Ей това представляваме, душа! - й казал. Виж - й казал, - как те гледа само и после пак ми приказвай! Недей - казал, - се дърпа сега; няма, казал, да те ухапе!" Кучето от снимката действително гледало с угасващите очи на музикант и скитник, но Наса и тогава казала, че какво я убеждавал и че да го махал туй скапано списание. "Бе той - викнала, - градът пълен с помияри и мастии; от котки - викала, - не можеш да се разминеш при казаните да си хвърлиш боклука като хората; сляп ли си, какво си - викала, - ами ще ме баламосваш ти мене с "Огонек"! И тоя парцал там - викала, - още сега да го махаш, че не е на хубаво!" - и додето те се препирали, кукумявката се стоплила под пуловера, живнала и се задърпала уплашено.
Тогава той я измъкнал, бързо отворил прозореца и птицата се стрелнала навън в оня зимен ден. "Видя ли! - ухилил се той - на, отиде си - казал, - махна се. Ти, казал, нали това искаше?" - а Наса само изхъмкала разочаровано преди да си тръгне, че щяла да я види тая работа. "Много интересна фраза - продължавал да се хили той - за да не кажа нещо по-неприятно."

3.

Тъй или иначе посрещнал празниците на легло. Наса слизала час по час да го наглежда и да се тюхка, че никога не слушал какво му се приказва; суетяла се тежко из кухничката, варяла му липов чай, туряла му омотана в хавлия ютия на краката и го питала пил ли си си е поне лекарствата. "Белята не признава празник, а?" - й викал той, а Наса му отвръщала: "Ти ще мълчиш!..."
По Нова година кожата му вече приличала на кора от банан и единственото хубаво нещо, което имало в тежката несрета на онова залежаване, било каквото се виждало през прозорците му; теменужните балкани на север, а откъм хола му на юг - керемидените покриви на старата тамошна махала с гърбавите плочници и с едрия като калдаръм паваж, сивите дувари и клекналите из дворчетата зад зидовете къщи. И навсякъде в ония дни било бяло, докъдето му стигал погледът.
Към края на януари обаче си признал, че е съвсем зле.
Чак тогава се вдигнал, та - уловен под ръка от Наса - все пак отишъл да го видят докторите. К.-ската поликлиника по онова време била вече пълна с мрачни и напъдени хора и той висял два часа подпрян пред три кабинета поред, изслушал докрай кавгите на Наса кой кого е прередил и кога точно са дошли те, а накрая му казали, че се налагало да му направят такива и такива изследвания. И че трябвало да остане два дни и две нощи в градската болница под обоселия и побелял Свети пророк Илия. Върнал се притеснен в къщи, колкото да си вземе туй-онуй за в болницата, а след това наистина изкарал там ония две денонощия, навлечен с унизителната болнична пижама, която кой знае защо през цялото време му миришела на шевна машина, в халат от чудовищен цвят върху пижамата и не можал нито веднаж да се насили да се докосне до тамошното ядене и до гнусния им чай сутрин и вечер. "Това е положението, Насе! - изхъмкал, когато жената дошла да го види първата сутрин. - Железните мъже - й казал, - да знаеш, ръждясват първи..." - а тя веднага го нахокала, че много му разбирала главата и че все много знаел.
И се разплакала.
- Много ревеш, Насе! - й казал той тогава - От нищо нещо и ревеш!
Случило се обаче, че през тия два дни времето омекнало и когато той най-сетне навлякъл донесените обратно от Наса негови си дрехи, та се махнал от там, навън нагазил вместо в предишния сняг в киша.
А когато се прибрал, видял как пред прозореца му, който уж гледал на север, сега се чернеел първобитен изкоп.
Ахнал и попитал какво става тука, а Наса, както се мотаела из кухничката, свила гнусливо устни и казала, че и тя това се питала и че вече била ходила в съвета да се кара.
- И в съвета какво? - изтръпнал той.
- Какво какво! - изсумтяла тя - Те там гледат през тебе, все едно че те няма, ти ми викаш "какво"!...
Помълчала малко, после изсумтяла повторно и казала убедено:
- Да знаеш, че хората всъщност са много по-глупави, отколкото изглеждат!...
Погледнал я смаян и изхъмкал:
- Което понякога дори им личи.
После пролетта в К. се оказала дъждовна и мрачна като парцал. От магазините били изчезнали не само картофите, саламът, верото и ракията с цигарите - нещо, с което всички били почнали малко по малко да свикват след онзи напразен ропот по опашките: сега отведнаж се свършили и захарта, сиренето, маслото и, вече кой знае защо, дамското бельо. Казала му го пак Наса. Е това вече чисто безобразие! - кипнала тя един ден; това ГАЩИ да не можеш да си намериш!... - изкрещяла и той за първи път я чул да псува грозно и до смърт.

4.

А на четвърти април рано сутринта тежък грохот разтърсил цялата кооперация.
Рипнал озадачен, дръпнал пердетата и надзърнал навън.
И видял булдозерите.
Мръсни, големи и оранжеви, суровите машини били заръфали уличките на оная махала и разкъртвали тревясалите плочници и паважа. Тръпчивият мирис на изровена земя и стари коренища бързо се разтапял в лошата воня на изгоряла нафта. До обед тя попила през прозорците - чак вътре. Работели бързо и до петък изринали и тротоарчетата, и зеления стар паваж, а през това време други работници с други машини сринали в тухлен и каменен трошляк дуварите отстрани. И къщите отведнаж се озовали беззащитни и притеснени направо на улицата. Самата пък улица се била проснала нашироко от единия край до другия: багерите светкавично изсипвали пръстта в сините самосвали, после самосвалите изчезвали с рев зад ъгъла, но тозчас се връщали, изгърбени вече от тонове сив чакъл, и го изсипвали с грохот на мястото на изринатата градска земя. И уж гледал непрекъснато през цялата седмица, а така и не разбрал кога са изкоренили дърветата. Само видял, че къщите съвсем осиротели в някогашните си дворчета, от които накрая били останали само разградените им места, а после пристигнали още машини - скрепери и валяци - и тъй, сред димилища, пукот и воня, без да знаят умора, те лесно асфалтирали всичко наоколо. После вече нищо не останало да е каквото било преди те да минат от там, защото когато в петък асфалтът спрял да дими, той видял - махалата я нямало, а наоколо навсякъде се носели коли.
А хора не се мяркали.
В оная сутрин, загледан през оловната и восъчна мътилка отвъд прозореца, усетил как всичко, което го било боляло дотогава, сега започнало да го боли още по-силно. Следобед черната болка просто лумнала и се впила във всяка костица на съсипаното му тяло. върнал се с пъшкане в леглото, свил се в усуканите си постели с ютията на Наса в краката и повече не се вдигнал. Обаче нали било петък, та помолил жената да иде да му пусне тотото. Издиктувал й едно по едно всичките онези шест числа и Наса тръгнала с недоволно мърморене да пуска фиша, а когато се върнала обратно уж да го пита пил ли си е лекарствата, намерила го бял и успокоен веднаж завинаги.

5.

Когато на другия ден го отнесли на гробищата, над цял К. валял противен и студен дъжд. Били дошли малцина - един или двама от някогашната му служба в съвета, трима случайни роднини от Враца и от Кърджали и самата Наса, която се вайкала, додето другите нетърпеливо се гърбели срещу косия горчив дъжд. Накрая всички хвърлили набързо по една шепа кал в мокрия гроб и побързали да хукнат, за да не изпуснат автобуса, който вече бълвал парцалив пушек пред новите гробища.
А вечерта Наса го сънувала.
В съня си тя го видяла пак такъв измъчен и изкривен, какъвто си бил през последните няколко месеца, но този път й намигнал.
И уж те двамата пак били в кухничката му.
И той уж й казал, че вече е видял Енчо Махлата.
Тя се засмяла през сълзи, а той й казал, че няма майтап и че Енчо и там тичал в кръг, продължавал все още да дърпа връвчицата и викал, без да спре, "дрън-дрън! - дрън-дрън!"...
И като й казал той така, Наса и тя чула как някой вика "дрън-дрън! - дрън-дрън!"... Погледнала през прозореца и видяла, че там си стои старата махала и че по гърбави паваж тича юродивият.
- За Бога! - възкликнала Наса - Че той Енчо, милият, никога не е идвал чак тука! Той само там по площада си тичаше... Аз - казала - даже нямам представа защо му викаха Махлата...
- И аз не знам какво да ти кажа - й отвърнал той. - Имам чувството - казал, - че всичко се е объркало...

6.

... Събудила се в досадата на една самотна неделя. Мотала се насам и натам през целия ден, объркана и разсеяна от спомена за съня, който все не можела да забрави, а късно следобед, като чула, че по телевизия почва тегленето на тиража на тотото - втренчила се в екрана. Топките затракали бързо в прозрачното изпонадупчено кълбо и първата отведнаж паднала в улея отдолу. Наса припряно изровила от чантата си фиша, който той й бил заръчал да му пусне в петък, разгънала го, погледнала числото на екрана..., погледнала и фиша, и изтръпнала: числото от телевизора ГО ИМАЛО зачеркнато и върху фиша.
В същия миг се изтърколило и второто топче и жената смаяно се ококорила: и второто число го имало във фиша.
После изтракало и третото, после четвъртото..., петото...
И когато накрая видяла как и шестото число върху последното издухано от сферата топче било ясно зачеркнато върху зелената хартийка в ръцете й, жената усетила как отмалява и как незнайна болка я опарва през корема и гърдите.
Отстъпила назад, отпуснала се на крайчеца на стария си стол и безпомощно промълвила:
- Не може да бъде.

Островът на човека

автор: АЛЕК ПОПОВ
******************************

(Вярвам в... Бъдещето на...)

I.

Сава се гърчеше на пода, а върху му се сипеха ударите на мъжете от Униформените Отряди за Сигурност (УОС). Той знаеше, че дълго няма да го бъде ако продължават така, но пък ако кажеше само една дума в знак на протест... щеше да е последната му. Той просто скимтеше и се гърчеше.Вече бяха минали 11 минути, конференцията на ФСХ още не бе започнала. Мит започна да нервничи... Смут също. Това никога преди не бе се случвало и Мит остана много учуден от тишината... Смут пък от шума, който му се стори, че чу преди малко. Може би са отложили конференцията поради мерки за сигурност с персонална поща и него са забравили... Невъзможно. Може да е малка риба в организацията, но в нея всички са равни по отношение на Информацията. Или пък... Невъзможно. Та това е абсурд. Мит пак се размърда неспокойно... Смут също. Проклетото куче или е пипнало някоя бълха или пак го притеснява нечие мише присъствие. Та това куче не мърда от едно място по няколко дни ( самото олицетворение на Мързела и Апатията ). НО бълхи отдавна не съществуват, а последната ( и първа ) мишка, която Мит видя беше с краката нагоре ( и освен това тогава беше 7 годишен ), но това не попречи на Смут да се държи далеч от мястото, където гадинката беше хвърлила топа, цяла седмица."Дезинфекционна". И още е жив ("... добре - яко копеле излезе ,Сава, яко копеле!"). Ако остане жив само още 1 час вероятно пак ще се запознае с някой привични за живота явления (като например Омраза, Гняв , Болка)....O не, пак се започва...Две секунди по-късно Мит беше в тунела и мъкнеше Смут за ушите към най-близкия видеофон (намиращ се само на някакви си 7 километра). В тунелите не бе влизал доста отдавна и се страхуваше, че ако се изгуби скоро нямаше да види видеофон (може би никога вече ), но пък ако се беше забавил само още малко... кой знае. Може пък Смут просто да се е събудил от постоянната си летаргия.Взрив отзад. Не Смут определено е бил уплашен до смърт (всъщност кучето беше създадено именно заради това - да чува Опасността - заради себе си и заради господаря си). Слава Богу, че не го пренебрегна. Но какво по дяволите се е случило с ФСХ...Беше тъмно, толкова тъмно, че не можеше да разбере дали очите му са затворени или не. Хубавото беше, че бе издържал боя и "формалните" процедури... И БЕШЕ ЖИВ!!! Мозъкът му в момента не функционираше беше зациклил, за да си почине малко ( ... циклеше на "УБИЯ" ). Важното е, че беше жив сега основната му цел беше да продължава да живее, а второстепенната да се добере до компютър... рано или късно.

II.

Дотук добре. Сега само трябваше да провери... да набере номера и да провери. Но той дори не докосна скенера на отпечатъци (отговарящ за коректното заплащане на услугата). Ако го направеше щеше да е по-лошо отколкото да извика с пълно гърло "Ето ме! Това съм аз! ЕЛАТЕ МЕ ХВАНЕТЕ!!!". Ех, ако само се бе сетил да помъкне и SC36-то (SC36<=>Sofia Center 36 NetSerf 801886DМX1,9 Trade Mark of IBM-Intel Corp.). Нищо, ... е ще трябва да си припомни стария занаят. Прекалено грубо е, но си струва да опита. Значи... трябваше му част от шибания видеофон.30 секунди по-късно видеофона бе изкормен, изтърбушен и... останал само на по- ловина. В същият този момент Мит прикачваше една набързо скалъпена плетеница от биочипове към една инфрачервена камера в ЦУМ, докато Смут всяваше смут сред клиентите на магазина забавлявайки се с гонещият го "Робот за Услуги на Гражданите" от щанда за микрокомпютърни системи (,в който Мит си имаше малко работа). Когато Смут стигна до стълбището внезапно спря да обръща внимание на робота и затича спокойно до краката на тинейджер носещ черен сак на Sillicon, докато покрай тях "на 4-та" мина запъхтян мъж от охраната с униформа на УОС.Времето беше прекрасно. Онова спокойно пролетно време, в което майките държат дистанционното в ръка и бавно се разхождат след плъзгащата се на 30тина см от земята бебешка количка. Слънцето пари лицата , а неоозонният купол над 19 милионния град е по прозрачен от всякога. В Борисовата градина всичко се е раззеленило и паркът изглежда така сякаш си в гората на някоя планина по времето, когато слънцето и дъждът все още не са представлявали опасност за живите същества на планетата. Всички бяха усмихнати и доволни от това, което имат, дори Смут спеше усмихнат, но не беше такова положението с Мит. Терминалът, който беше сглобил след като открадна и един преносим видеофон, който прикачи към вече задигнатия PC , мълчеше упорито. Беше изчезнало всичко - конференции, файлове, пощи та дори и видеофонните номера на членовете на ФСХ. Единственото, което бе останало от нелегалната организация гигант бяха тайните канали за свръзка, но на "входовете" им имаше повече датчици от обикновено, което смути Мит и той не посмя да ги използва. Оставаше му само едно : да потърси Сава - единственият човек, който Мит знаеше къде точно може да намери. Той стана прибра терминала и срита безцеремонно Смут (Кучето, което само преди 3 часа му бе спасило живота). Горкият рунтав пес се надигна лениво и се затътри след господаря си. Той все още не знаеше, че отива в Бункера най-прокълнато и преебано от забравата (и може би единствено по рода си) място в града (в същност само входа се намираше в града). Убежището за всеки Обречен ( включително плъховете и може би бълхите).Беше ден, когато Сава се събуди (сега съжаляваше, че го е направил тъй като не можеше да не се запита дали в ада би боляло повече?!). Осветлението беше запалено. Топката окървавено месо и парцали сгърчена в ъгъла на килията не го виждаше, защото не можеше да отвори очите си, но усещаше, че от време на време по някой лъч преминава през обезобразените (почти бивши) зеници. Беше му студено, толкова студено, че чак се тресеше, а това му костваше още толкова болки. Но пък студът опресни съзнанието му и сега той се опитваше да установи причините, поради които беше все още жив... трудничко намираше такива. Опита се да се размърда и пак съжали. Най-вероятно стенанията му накараха надзирателя да отвори вратата. Сава знаеше, че ако започнат отново да го бият няма да издържи и 10 минути. Но вместо това получи купичка с нещо димящо в нея и нечия ръка със студен мокър парцал започна да чисти внимателно засъхналата кръв от лицето му. Когато то придоби пак човешки вид мъжът домъкна одеялото от отсрещната страна на килията и го зави без да се опитва да го мести на "леглото" ( хамак от полирани метални вериги ). После тихо излезе без да каже нищо. След като посвикна с болката Сава се надигна малко и изпи изстиналата храна. След няколко часа сън се чувстваше доста по-добре, но все още болката не му даваше мира. Спомените му започнаха да се изясняват... имаше стая - тъмна стая - терминалът му беше включен ( той постоянно си стоеше включен ), чакаше... чакаше директната връзка... в ФСХ беше обявена тревога предишния ден... бяха открили хипно- предател в организацията. Беше обявено всеобщо задължително "Събрание" за следващият ден. Но терминалът така и не бе пипнат, още 4 минути преди началото на конференцията стената пред Сава се превърна в огън и бетонни отломъци. Той все още не бе изгубил съзнание когато през дупката влязоха УОСи със заредени електрокамшици, който веднага започнаха да използват по предназначение . След това го хванаха за краката и го помъкнаха към черната бронирана кола, чакаща само на 30тина метра от входа на сградата. Сава успя да види още един нещастник, когото мъкнеха към колата преди всичко да се превърне в пурпурна мъгла.

III.

Входът както обикновено бе затворен. Синята плазмена решетка и дебелата сигурно към метър и половина стоманена врата изглеждаха доста голямо препятствие към Отвъд. А малката клавиатура, зад капака с надпис "Само за Оторизиран Персонал", беше ключът към мощната преграда. Тя искаше само някакви си "Име за достъп" и ..."Парола" едното беше произволно голямо а другото някакви си 36 символа. Малко бяха хората обаче, които знаеха, че те са написани върху капака, но така, че да могат да ги четат само определени хора ( всъщност "хората" бяха хакери, фрикъри, и всякакви други "типчета", членове на ФСХ). Мит извади от пазвата си малък медальон-плочка , който постави върху капака и на плочката с бледи петна се оформиха два низа от сим-воли - "Бунт" и "GEO3K760OW12KMFDM03G3YEE8862J092BNPR". Мит набра първо единия, а след това и другия. Решетката се стопи а вратата се отвори широко. На дисплея над малката клавиатура се появи надписа "Броене:" и бавно намаляващи числа започнали от 12. Толкова бяха секундите дадени на "Оторизираното лице" да премине през преградата. Мит и Смут го направиха.Сега за Сава беше периодът на "Въпросите на които не може да се даде отговор". Един от тях беше как бяха разбрали какъв е. Знаеше че има сериозна причина да е тук - беше член на ФСХ - техно партизаните - едната от двете групировки( забранена от закона още със създаването и преди 14 години )борещи се срещу политико-социалната система наречена Самоуправляем Град не само с думи( т. е. както законните организации ). Другата беше ... е, всъщност никой не знае коя е. Тя дори няма име. Но пък има доста добър оръжеен арсенал. Терористи, които нападат, унищожават и се скриват. Те нямаха искания, нямаха политика и не получаваха нищо за това което вършеха - анархисти и нихилисти. Просто създаваха много главоболия на Градския Съвет и УОС (военно-полицейската организация контролираща реда в Града). ФСХ също не жалеше Съвета, но тя приличаше по скоро на древната ИРА - имаше си искания, вътрешни закони, политика, но взривяваше своите "бомби" в областта на висшите технологии и отвличаше информация( най-вече жизнено важната за управниците ). Как я отвличаше ли? Ами "достигаше" до нея, преместваше я някъде, където Съвета да не може да я намери, поставяше исканията си и определяше срок на изпълнението им. След като изтече я унищожаваха( безвъзвратно ). ФСХ имаше около 4000 членове управлявани от 11 Водачи. Сава беше съветник по въпросите на Проникването на един от Водачите.... Ако само имаше терминал сега ... би си изяснил всичко и би се измъкнал оттук( след като разбира се отмъсти хубавичко за стореното му), но да получи достъп до такъв той не се и надяваше. Вероятно тук щеше и да си изгние.

IV.

Смут се въртеше и душеше неспокойно, но не както в деня на "Голямото Измъкване За Една Бройка От Касата с Лайна". Това беше що годе добър признак. Нищожното осветление, миризмата на изгнило и стичащата се от всякъде вода напомняха за средновековните инквизиторски ями, но всъщност това бяха просто старите като света подземия на София - обичайни за градостроителството от края на 20 и началото на 21 век. ФСХ бе направила частичен план на тези смърдящи останки от миналото с цел да укрива там нелегалните си( предимно загазили с УОС) членове. Всеки от които имаше картата на тунелите, но малко бяха тези, които я изучаваха подробно ( всъщност повечето не я и поглеждаха през живота си). Мит често слизаше тук заради Сава, но познаваше само пътя, по който се стигаше до Леговището( малка стая вероятно използвана в миналото от работниците по поддръжка ). Сава имаше доста проблеми с властите заради работата, която вършеше (т. нар. Проникване), а Мит го снабдяваше с провизии когато беше долу. Обикновено му трябваха по около 75 минути, за да стигне, но този път се забави заради песа( Смут никога не бе слизал с господаря си ). След час и половина уморително ходене из вода(а може би не точно вода) те стигнаха до полузатрупания вход. Мит надникна вътре предпазливо и остана едновременно и доволен и разочарован тъй като нищо не му отхапа главата, но и Сава го нямаше. Е поне тук беше сухо, имаше слаба биофосфоресцентна лампа, а намери и малко храна и патрони за Чезера( малък цифров автоматичен пистолет "Ceser"111 стрелящ с магнезиеви куршуми със скорост 2048/s). Оръжието беше едно от нещата, които Сава ползваше най-често. В подземията се въдеха какви ли не мутанти - дори разумни. Понякога застрелваше и хора приличащи на диваци от каменната ера опитващи се да му отмъкнат храната или друго жизнено необходимо нещо. После с Мит ги изхвърляха в "Реката" - един oт тунелите, в които водата имаше доста силно течение, за да не вонят. Мит реши все пак да прекара нощта в убежището надявайки се приятелят му все пак да се появи. Той наля вода в лампата и слабата зеленикава светлина нашари стените със загадъчни сенки. Биолампите бяха едно от най големите изобретения на Техно Ренесанса - те съдържаха бактерии, които при размножаването си фосфоресцираха и се нуждаеха единствено от вода, в която да го правят( добре регулираният им канибализъм спестяваше проблемите свързани с промяната на количеството и изхранването им). Въпреки светлината обаче нито Мит нито Сава се чувстваха спокойни и с пълно право, макар да не подозираха, че след тази нощ ще се промени коренно живота и на двамата....Седеше пред 3DGAта и жадно поемаше красивите черти на жената, с която тихичко разговаряше. Това нежно създание опияняваше събеседника си не само с телесния си чар, но и с острия като бръснач ум, който все по-често успяваше да подбие доводите му. Но последните две изречения, които бе казал очевидно я учудиха и объркаха. Лицето и направи странна гримаса след, което се отпусна и усмихна... миг по късно на мястото му се намираше грубо и озлобено мъжко лице което крещеше с неимоверна сила. В същият момент светкавично от екрана излетя контурна ръка, като че дошла от кошмарите на древен създател на виртуални реалности и сграбчи в бетонната си хватка шията му. Не по-бавно той се озова изсмукан в монитора и с метален звън захранването изчезна, а с него и Сава...Стресна се и се събуди. Уплашен и потен той се огледа озадачено и не след дълго си спомни къде всъщност беше. В този момент надзирателят тъкмо отделяше ръката си от дръжките на затръшналата се само преди миг зад него метална врата. Слава Богу просто бе сънувал... сърцето му се поуспокои и той се надигна доколкото смъдящите му стави позволиха.-- От кога съм тук ? - попита той с дрезгав и по нищо не приличащ на предишният му глас стон.-- Почти 4 денонощия. - отвърна спокойно надзирателя. - През по голямата част от времето обаче беше в лечебния автомат. Хубаво те бяха пообработили. Даже ги мъмриха защото още не си бил осъден. Как си сега?-- По-добре. - отвърна неуверено Сава - Ти кой си?-- Аз ще съм твой надзирател, адвокат и санитар. Все още имаш нужда от медик, но сега в машината има друг човек.-- Защо не са ми осигурили електронен адвокат?-- За да не успееш да се измъкнеш синко. Той може да докара работата до "Липса на доказателства", което означава, че си невинен и разбира се свободен.-- Сега никой не е свободен... освен може би терористите. Но те са варвари, за какво им е свобода?!-- Май не познаваш добре терористите, а момче? Виждал ли си някога терорист?-- Не, но това, което вършат е абсолютно безсмислено. Даже се чудя за какво го правят. - отвърна Сава със същия спокоен и дрезгав глас.-- За да се прикриват момче... за да се прикриват. Донесъл съм ти малко храна . Беше топла, но пътят до тук е дълъг. Никак няма да ти е лесно да избягаш. Особено щом не познаваш терористи...-- Че може ли да избяга някой от Затвора? Тези неща са се случвали за последен път преди техно ренесанса. - скептично отговори Сава.-- О да, такава е официалната версия, но в момента в Затвора няма нито един терорист. А само преди месец хванаха двама, седмица по-късно ги осъдиха на смърт и тъкмо да ги сработят... хоп и ги няма. Изпариха се. Говори се че имат вътрешен човек сред нас... кой знае може и да е вярно. Но досега не са разбрали нищо от тях. Те или умират или се чупят.-- Значи имам шансове? - попита полу затворени в недоверчива гримаса очи Сава.-- Съжалявам момче, но оттук са бягали само терористи, а ти каза, че не познаваш такива. Дай сега да поговорим за нещо по-сериозно. Първо ми разкажи как и при какви обстоятелства те заловиха...Мит не заспа, но се правеше на заспал с готов за стрелба Чезер. Така евентуалните му врагове щяха да са по-малко предпазливи и предимството на изненадата щеше да е на негова страна. И не съжаляваше, че го е направил защото само два часа след полунощ през една цепнатина в стената срещу Скривалището се измъкна лигаво черно същество с издължено тяло и гладка неокосмена кожа. Когато се намираше само на 4-5 стъпки от Смут то захапа два куршума, които прогориха вътрешностите му там където заседнаха. Мит с погнуса го изхвърли от стаята. До сутринта нямаше проблеми освен, че "нещо" отмъкна трупа нанякъде (с което само спести черната работа на Мит).Сава все още го нямаше и след като разните твари не ги беше страх да се приближат явно въобще не е идвал наскоро тук. Мит нахрани песа и себе си обилно, след което натовари в една раница храна и разни други дреболии, окачи автомата на рамото си и напъха някакъв стар нож в гумените ботуши, които явно някога са принадлежали на Сава. След това се измъкна през вратата поогледа се и хвана посоката водеща извън Града. Надяваше се да намери някое старо превозно средство и по релсите му да стигне до съседният Град. Така щеше да има някакви шансове да оцелее. В новото общество щеше да е незаконен, но с помощта на хубав терминал нещата щяха да се променят.