СЪДБОВНИ ГОДИНИ - роман - глава шеста

Тази болезнена ситуация, която се стовари върху живота на Диян, особено последната, го изкара извън релси.
В случая не можеше да прецени времетраенето на тази история. Вместо да върви на подобряване, нещата тръгнаха по - зле.
Даде сила на волята и разума, за да не затъне в блатото на зловещите и мрачни мисли. Само силата на бистрия разум можеше да му помогне…
Бърза помощ и полицията бяха вече пред входа.
- Тука ли е…? - не се доизказаха едновременно полицейския инспектор и лекарят.
- В хола…
Инспекторът направи жест да не пристъпва никой до тежко пострадалия и нареди на хората си, да огледат навсякъде и да вземат необходимите отпечатъци. Провери лежащия дали има все още пулс.
- Дишането е много слабо. Действайте…! - нареди на представителите на бърза помощ, които за секунди направиха необходимото.
Сетне се обърна към Диян.
- Вие ли се обадихте?
- Да.
- Елате с мен!
Разговаряха подробно. Разпита съседката и пожела да разговаря със Стела.
Малко преди това му предадоха личните документи на пострадалия.
Инспекторът погледна снимката и името му. Показа я на бабето и попита:
- Познавате ли го? Не е във ваша полза да криете, възрастна жена сте! За всяка ваша дума ще отговаряте пред съда.
Отговорът й беше отрицателен.
Баба Мария влезе при Стела, за да й обясни за случилото се, с цел да я подготви психически, но не успя напълно.
Старицата предупреди инспектора за състоянието й.
- Не може ли да изчакате ден - два, докато се успокои…? Дори в момента е по – зле. А и няма да се подобри, имайки предвид, че се опита втори път да сложи край на живота си.
- Момичето има ли живи роднини?
- Знам, че е имала брат, който е работил в Англия, но е загинал при автомобилна катастрофа. Това е, което мога да кажа.
- Благодаря Ви за информацията.
Сетне инспекторът влезе при Стела и много тактично и внимателно разговаря с нея, държейки ръката й… Преди да тръгне и каза:
- Почивайте си и се успокойте!
Диян го попита дали ще може да се почисти и сложи в ред апартамента, за да се премести момичето. След като получи одобрението, се захвана за работа.
Петър му помогна за всичко, дори и бабето се включи според силите си.

*****
Мария ги покани да вечерят, като помоли да не й отказват.
Започнаха със салатата и домашна ракия. Бяха мълчаливи.
Известно време старицата приличаше на статуя. Лицето е беше бледо, а дъха - замрял.
Диян го измъчваха разнопосочни мисли:

„ Какво ли търсеше този човек при заключен апартамент и каква е каква е причината за състоянието му?!”

А според обстановката личеше, че са били двама, също и следи от сбиване. Явно този който е посегнал на живота му е имал ключ от апартамента. „Всичко е толкова странно и пълно със загадки.”
Сетне загледа въпросително бабата и я попита:
- Какво мислите за случилото се? Кой друг може да има ключ за апартамента?! На следователя не казахте нищо, но Ви моля да не криете от мен! Ще може ли Стела да бъде спокойна в къщи при тази ситуация?
Бабето го погледна спокойно, а змийските й очи не изразяваха никаква емоция. Дишаше спокойно и шумно. Преглътна, облиза устните си и прехапа долната.
- Може. Не се притеснявайте!
Пред Диян вече съществуваха доста проблеми освен работата му. Предстояха повече задължения отколкото очакваше. Мислите непрекъснато плуваха в съзнанието му. Въздъхна дълбоко, но запази самообладание. Задаваше си въпроси, отговорите на които все още бяха загадка. Въпреки, че беше в компания, имаше усещането, че беше сам в безпорядъка на мисли, неизвестности и отговорности. Но всичко това не го притесняваше. Винаги успяваше да намери решение независимо от ситуациите. Мислеше как една младо и очарователно момиче като Стела може да остане сама в живота.
„Колко жестока е съдбата!” - помисли си той.

автор: Николай Пеняшки - Плашков

Следва продължение….

СЪДБОВНИ ГОДИНИ - роман - глава пета

Диян имаше приятел ключар, на когото имаше доверие, не само че щеше да свърши работа, но и да запази случая в тайна, понеже не знаеше как ще се развият нещата …
По пътя му обясни деликатната ситуация.
Пред него стоеше проблемът как да процедира по нататък със Стела, а именно да съхрани нейното спокойствие. Всичко за него беше неясно, имайки предвид, че ще бъде сама и няма кой да я наглежда, а беше обещал вниманието си към нея. Струваше му се, че нещата около младата дама са забулени в някаква злокобна тайна, а това го притесняваше, дори и смущаваше.
Беше му ясно, че не я познаваше… Забърка се с нея и живота й, но сърце не му даваше да я остави, да се хвърли в морето, дори и още по лошо – самотата която й предстоеше. Пред него бяха работата и ангажиментите, най – важните неща в живота му, а и неприятната раздяла с Димитрина все още живееше в него, въпреки че си постави за цел да я забрави, което не беше проблем.
Въпреки вярата, че нещата ще се оправят, пред него възникваха проблемите около Стела, а те бяха факт.
Мислите му бяха прекъснати от ключаря Петър.
- А кой ще се грижи за нея? Струва ми се, че този проблем е доста труден и не знам как ще го решиш! Не ти ли се струва, че ситуацията около тази млада жена е загадка и най – вече, че си няма никого на този свят? Мисля, че е абсурдно. Не се ли замисли по този въпрос? Какво ще кажеш?

Диян го погледна стреснат от логичният въпрос. Присви замислените си очи, прокара ръка през темето и преглътна трудно. Изкашля се със затворена уста и въздъхна шумно.
- Да, да! Прав си, Петьо! Ситуацията е доста сложна и заплетена - Ако наистина е така…, но кой ли знае? А твърди, че наистина е сама - замисли се, погледна приятеля си, присви наново очи и на лицето му се появи кисела усмивка – Ако е така и се страхува от някого?! Какво ще кажеш? Не е ли възможно?

- Ами ако е така, какво ще правиш? Та ти не я познаваш! Не знам какво да кажа и посъветвам – погледна го с разтворени очи и задиша учестено – Чувствам, че тръпки ме побиват, след като отворя апартамента й. Имам някакво неприятно усещане. Не знам! Но ще отворя, обещах ти, както и за мълчанието. Ако ти се наложи помощ от моя страна, имаш я!
Положи ръка на рамото му и се усмихна приятелски.
- Благодаря, приятелю! – отговори Диян и се усмихна – Каквото и да стане, знам, че мога да разчитам на теб. Искаш ли да изпием по една бира, преди да свършиш работа.
- Какво стана с твоята приятелка Димитрина? Как е тя?
Диян не очакваше този въпрос, който му подейства зле. Замълча и въздъхна, изкашля се и на лицето му се появи неприятна гримаса.
- Какво ти стана?! – попита ключарят – Да не сте се скарали?

Двамата бяха седнали в кафенето, намиращо се близо до дома на Стела.
- Разделихме се окончателно – отговори с неприязън Диян и разказа за случилото се.
Бирите бяха сервирани.
- Наздраве, Дидо!
- Наздраве! – отговори нашият приятел и се замисли.
Отпиха и настъпи кратко мълчание.
- Разбирам, какво те притеснява – каза неочаквано Петър – Убеден съм, че става дума кой ще бъде около Стела, за да не направи някоя глупост, докато си вършиш работата. Познах ли? – попита той и се усмихна.
- Да! – отговори кратко Диян.
- Знаеш ли? Ще уредим този проблем! – усмихна се занаятчията – Имам някого предвид, така че успокой топката.
- Ти сериозно ли говориш?! – попита учуден и изненадан Дидо – Свали огромен камък от душата ми! Ще ти бъда вечно благодарен! – и положи ръка върху рамото на приятеля си.
- Няма защо! Нали за това сме близки? – отсече той и се усмихна.
- Петьо, искам да ти платя предварително за работата.
Разбраха се и оправиха сметката.
Качиха се горе.
Докато ключарят си вършеше работата, Диян се обади на баба Мария, за да види Стела.
Тя беше легнала и очите й бяха отправени в една точка на тавана.
- Здравей! Как си? – попита той.

Неочаквано се обади баба Мария. Беше разтревожена. Ключарят го викаше спешно. Диян се извини и излезе.
Приятелят му беше изплашен.
- Какво има? Какво е станало?! – попита притеснен Диян.
- Там…, там… вътре има труп! Не знам, дали е мъртъв!
- Какво…?!
- Влез! – и посочи с трепереща ръка към апартамента.
Дидо влезе с бързи крачки. В хола на жилището лежеше млад мъж – около двадесет и пет годишен със забит нож в корема. Бабата влезе след него разтревожена.
- Боже – е - е, какво е станало…?! – подвикна уплашена и положи разтреперената си ръка на устата.
Диян я прегърна през рамо.
- Познаваш ли го? – попита я той.
- Аз, аз…, не знам какво е станало, не съм го виждала? Боже-е-е …!
- Моля, никой да не пипа нищо, докато не дойде полиция и бърза помощ!
Той се приближи до трупа и напипа пулса му.
- Жив е! – каза той и се обади на полицията и бърза помощ.

Следва продължение...

автор: Николай Пеняшки - Плашков

СЪДБОНИ ГОДИНИ - роман - глава четвърта

На другия ден отиде при Стилян.
Познаваха се от юношеските години и беше излишно да излага фактите на неговото развитие. Уважаваше качества му като рационалност, деликатност и ред други...
Разговорът им продължи дълго.
Диян не очакваше толкова положителна развръзка на нещата около него. Излезе от офиса в отлично настроение. Почувства лекота в душата си. Като че тежък камък бе паднал от нея. Вече имаше средствата, дори и в повече за да развие бизнеса си. А и лихвата беше минимална. Двама със Стилян имаха своята уговорка.
Прибра се в къщи и зарадва родителите си. Нахрани се за обяд и реши да провери как е Стела.
Звънна на съседката й. Баба Мария го посрещна с неособено настроение.
- Добър ден! Идвам при Стела. Как е тя? – попита притеснен, имайки пред вид вида й.
- Дал бог добро, синко! – отговори бабата – Не може да се каже, че е добре. Почти не яде и от време на време на плаче.Събитията които се случиха около нея бяха доста жестоки. Заповядайте, влезте! Нека не говорим на вратата.
Тя му разказа как са загинали родителите на младата дама и за брат й - починал преди три години.
- Тежката депресия в която е изпаднала, няма да отмине скоро! Няма си никого. Опита се снощи да пререже вените си. Добре, че я видях навреме. Колкото и да искам, да я наглеждам, нямам пълната възможност. След няколко дни ще дойдат дъщерята с децата и трябва да им обърна внимание. Предполагам, че ме разбираш. Виждам ги веднъж в годината, понеже живеят в София. А ти трябва да направиш нещо за Стела! Загубила е ключа за апартамента. Извинявай, но не желая да натрапвам мнението си. А ти имаш ли си приятелка?

Той я слушаше внимателно. Ситуацията беше доста сериозна. Присви очи и въздъхна тежко. Подпря ръце на масата, сви дланите в юмрук и подпря брадата. Нямаше време да протака нещата. Събраха се в едно предстоящата му работа и проблемите около Стела. Сърце не му даваше да я остави на произвола съдбата, без ничия подкрепа. Въпреки, че бяха чужди един за друг, съзнанието му не позволяваше да постъпи антихуманно. С чиста съвест реши, редом с работата, да даде всичко от себе си, за здравето и щастието на това момиче. Някой може би щеше да каже, че постъпва наивно или необмислено, но той не смяташе така.
Мария прекъсна мислите му, които напираха на талази.
- Да, да… - каза той и усмихна се приветливо – Имах приятелка, но се разделихме. Не се оказа много добра. Не случих. А ситуацията около Стела се оказа екстремна. Ще намеря решение на въпроса и няма да я оставя сама. Ще дам всичко възможно от себе си. А колкото до Вас, нямам моралното право да изисквам грижи от ваша страна. Това което направихте до сега, Ви прави чест. Жалко за красивото момиче, а заслужава да живее и някой ден да получи щастието… Колко жестока е съдбата понякога?! След малко ще вляза при нея. Извинявам се, но в тази торбичка съм взел продукти да наготвиш. Моля те, не ми отказвай!
- Но защо? Не мога да приема! Колко му е, да сготвя едно ядене!
- Недей така! – усмихна се той – Приеми заради Стела и мен!

Той влезе при нея. Тя беше седнала на леглото със свити и прегърнати крака, на които беше положена главата й, и плачеше.
Диян се приближи. В него се бореха различни чувства. Задиша учестено. Чудеше се как да постъпи. Вътрешният му глас проговори: „ Боже, дай ми сили! Моля те, покажи ми как да постъпя?!”
Положи лявата си ръка на рамото й. Тя вдигна глава. Красивите й очи бяха потънали в сълзи и изразяваха неопределима тъга.
- Здравей! – каза с треперещ глас момичето – Не искам да живея! Моля те, помогни ми за това? Желая да остана някъде сама, на произвола на съдбата, докато издъхна!
Очите й бяха широко разтворени и уплашени. Дишаше тежко.
- Не говори глупости! Колкото и да е трудно, и шока в който си изпаднала, всичко ще се оправи. Никога няма да те оставя! Бъди сигурна, че ще бъде така ! Имаш нужда от внимание, грижи и обич!
Последната дума, която каза без да се усети, беше от чисто човешко чувство.
Тя не очакваше подобни слова. Погледна го със смесени чувства. Дали говори истината, или думите му бяха за успокоение, щеше да разбере по – нататък. Та той беше я спасил от смъртта и довел на сигурно място. Би трябвало да е искрен. Въздъхна бавно и тежко, и премигна няколко пъти, като че искаше да прогони тъгата. Погледът й се избистри.
- Истината ли говориш?! Никой досега не ми е говорил така. Мога ли да ти вярвам?
Диян мълчеше, а очите му излъчваха безкрайна любов. Галеше косата и лицето й. Сетне я прегърна и притисна до себе си. Тя почувства сърцебиенето му, а очите й се напълниха със сълзи и отговори на прегръдката по същия начин.
- Няма да ме оставиш сама, нали? Ти си моят ангел пазител. Ще ти бъда благодарна, докато съм жива!
Положи ръце на лицето му и го целуна продължително. Притегли го към себе си, за да легне до нея и положи глава на рамото, прегръщайки го. Имаха усещането, че сърцата им се сливат.
- Стела, трябва да намеря ключар, да отвори апартамента ти и да сменя патрона, а после ще решим какво да правим. Не можеш да останеш дълго тук ! Бъди сигурна, че ще бъда винаги до теб !
Тя не откъсваше поглед от него и галеше лицето му. Мълчанието и дългата целувка бяха най- прекрасното …
Какво ли щеше да поднесе съдбата по нататък ?

автор: Николай Пеняшки - Плашков

Съдбовни години - роман - глава трета

Болката, която беше причинена от Димитрина, може би дълго време щеше да го дебне. Беше ясно, че тя не би могла да бъде жената на живота му. Рано или късно щеше да се случи всичко това. Имаше нужда от другарка до себе си… Реши да не мисли повече за нея, въпреки че не беше много лесно. А бяха приятели доста години… Станалото, станало.
Все някога щеше да срещне истинската любов в живота си.
За него беше важно да запази самообладание и необходимото спокойствие, и да действа по начертания път, и бизнес проекта.
Предстоеше да се срещне със свой приятел от детските години, който се казваше Мариан. Същият се занимаваше със строителство, производство и търговия. Строеше хотел на Златните пясъци, чийто пусков срок наближаваше. Той беше амбициозен човек във всяко едно отношение и успяваше в своите начинания.
Диян имаше намерение, да му предложи различни оферти, без да се страхува от плагиатство от страна на Мариан.
А той от своя страна не обичаше недодяланите и необмислени неща, и се отнасяше с недоверие към тях.
Чуваха се различни слухове, за неговите невероятни способности и мащабност. Беше комбинативен и с голям размах. Никога не се интересуваше от мнението на другите. Правеше това, което му носеше доходност. За него бизнесът е преди всичко умение, мениджмънт, знания и далновидност. Уважаваше персонала и работниците във фирмата си, плащаше им според знанията, вложения труд и на всеки шест месеца даваше премии.

***
Вечерта Диян излезе да се разходи в морската градина. Слезе надолу към плажа.
На не голямо разстояние от него се движеше бавно млада жена с дълга спусната коса. Тя се спираше на моменти и тръгваше към края на вълнолома.
По едно време клекна и подпря главата си с ръце. Беше в тази поза известно време.
Като, че нещо проговори в Диян и той реши да изчака…
Тръгна към нея тихо.
Младата дама се изправи и тръгна.
Нашият герой тръгна по-бързо. Явно бе опит за самоубийство. Тя застана на края и се накани да скочи в идващата голяма вълна.
Диян беше на крачка от нея, успя да я хване през кръста, с усилие я издърпа назад и викна уплашен.
- Какво правиш по дяволите?! Какво…? – дишаше тежко, а очите му бяха широко разтворени.
Вълната се разби във вълнолома и ги изпръска.
Младата жена се обърна с лице към него. Опита се да скочи с гръб в морето, поставяйки длани на гърдите му, но Дидо я държеше здраво и извика заповеднически.
- Недей! Не прави глупости! Чуваш ли? Няма смисъл…!
Тя се разплака на глас и зарида. Той я прегърна през раменете и каза с приятелски тон.
- Успокой се! Спокойно…! Добре-е-е, поплачи си, това помага!

Тази русокоса хубавица го прегърна и продължи да плаче на рамото му. Така стояха известно време. След това се поуспокои. Гледаше го безмълвно с тъжните си небесни очи, а ръцете й все още бяха на раменете и каза с треперещ глас.
- Благодаря! Но-о-о защо го направи? Откъде знаеш, че няма да направя нов опит?
- Не знам. Но ще се опитам, по някакъв начин да ти попреча, защото няма да те оставя сама, въпреки, че не те познавам! Как ти е името!
- Стела.
- Имаш ли къде да отидеш и при кого?
- Имам, но си нямам никого – каза тя и наново заплака.
- Извинявай, че те попитах и може би засегнах, но бях длъжен…
- Лошото е, че нямам близки. А ти как се казваш?
- Диян. Не можем да стоим повече тук. Трябва да те заведа у вас!
Извинявай, но къде живееш? Не мога да те оставя сама! Знам, че звучи странно и може би непочтително, но трябва да бъдеш доста време под надзор, докато излезеш от тази депресия! Моля те, не мисли за подобни глупости! Обещаваш ли?
- Това което казваш, звучи много странно! Защо постъпваш така спрямо мен? Чувствам се неудобно. Въпреки това, съм ти прекалено задължена.
- Няма защо! Не искам да те насилвам повече, но трябва да се намери решение! Считай, че отсега нататък ще бъда твой ангел хранител, дори и повече! Не бива да бъдеш сама!
Той я заведе до дома й. Оказа се, че живеят в един район. На вратата на апартамента й имаше два некролога. Предположи, че са на родителите й.
Звънна на нейна съседка, която беше пенсионерка. Диян и обясни, какво се е случило. Тя се оказа добра жена. Съгласи се да наглежда Стела за едно денонощие и да не я оставя сама.
Диян взе номерата на телефоните на Стела и на съседката й. Даде и своя номер за комуникация. Обеща да се обади на следващия ден. Имаше чувството, че се отваря нова страница в живота му, но каква ще бъде тя, не знаеше…
Беше загадка.

Следва продължение…
© Николай Пеняшки - Плашков

СЪДБОВНИ ГОДИНИ - роман - глава втора

Влезе в техния вход и звънна на апартамента.
Димитрина отвори, погледна го с маслинените си очи и се усмихна.
- Здравей! – поздрави той, като отговори на усмивката й. Подаде букет червени рози.
- Здравей, скъпи! Влизай! Благодаря за вниманието!
Тя го прегърна с нежните си като върбови клони ръце. Целуна го и влязоха в хола.
- Разполагай се! Ще заредя кафеварката и идвам.
Диан седна и се облегна на фотьойла.
Холът бе доста голям. Имаше голяма библиотека, която обхващаше две трети от стената. Беше претъпкана с книги. В ъгъла имаше голям фикус. До него бе поставена статуетка на Афродита. Личеше, че всичко е подбрано и подредено с добра аранжировка.
Баща й беше капитан на търговски кораб, а майка й Мария имаше финансово – счетоводна фирма.
Димитрина бе 26 годишна красавица и работеше като преподавателка по английски в Технически университет – Варна.
Диян не откъсваше поглед от красивата картина на Ван Гог – „Житно поле с врани”, която бе изящен художествен печат с размери 94 на 53 см., подарък от брат й, който работеше в Лондон като борсов брокер.
- Какво си се размечтал? – попита Димитрина, влизайки в хола с поднос – Заповядай кафето, торта парфе и водка Борзой. Сега ще донеса и кола.
Постави подноса на масата и сервира. Сетне донесе безалкохолно и купичка лед.
- А ти, ще сипеш напитките като кавалер! – и се усмихна дяволито.
Големите й красиви очи бяха като маслини. Тънките й фини вежди придаваха чаровност на леко мургавото й лице. Катранената коса се разпиляваше по нежните й рамене, а лебедова шия добавяше готически вид на неговата възлюбена. Финото тяло което притежаваше, бе обзаведено с бял панталон и розова риза прилепнала по нея. Заоблените форми които изпъкваха, възбуждаха мъжкото му достойнство.
Той сипа водка в кристални чаши.
- Наздраве и добре дошъл! – наведе се и го целуна – Желая те скъпи!
- Не бързай! Има време за всичко! Наздраве! Ако обичаш, подай един пепелник!
- Извинявай, че не се сетих!
Тя отвори барчето и извади красиво изработен пепелник, и цигари. Двамата седяха, мълчаха и се гледаха. Бяха като два полюса подложени под напрежение…
- Ти-и-и…? – казаха едновременно двамата, нарушавайки мълчанието и се засмяха на глас.
Диян отпи от водката и запали цигара. Мълчанието продължи. Положи ръка на лицето й.
- Приближи се до мен, моля те! – каза той и я привлече до себе си.
Прегърна я. Последва целувка. После отново, но продължително, докато усетят химията…
- Обичам те, скъпи! Нека пием за нас двамата!
- За нас! Наздраве! – отговори той, като наблюдаваше заоблените й форми - Скъпа, нещата около мен се промениха и в най – скоро време…
- Нека говорим по-късно за това! – прекъсна го тя.
Той нямаше намерение да й казва подробности. Може би така беше по-добре, а и мъжкото му достойнство не позволяваше това.
Тя седна на краката му, прегърна го и се целунаха. Разкопча ризата. Целуваше го по гърдите и раменете.
- Да не дойде някой от вашите? – попита Диян притеснен.
- Няма, не са в града. Утре ще си дойдат. Времето е с нас, миличък. Желая те! – и го захапа леко по ухото, а пръстите й играеха по слабините му.
Тя свали ризата му, после и своята. Пленителните й овални форми разбунтуваха страстите.
Всичко мина нежно и прекрасно. Тя лежеше върху него и целуваше гърдите.
- Нека повторим всичко, моля те! – и положи глава върху рамото му – Хайде да се изкъпем!
На излизане от банята той я понесе на ръце и положи на леглото. Обхождаше с целувки тяло й. То трепереше като пролетен лист, изразяващ емоциите на живота. Беше сочно като неизядена апетитна ябълка. Всичко мина и свърши по – прекрасно от първия път.
Лежаха прегърнати и мълчаха. Усещаха приятна топлина която стопляше сърцата им. Изпитваха желанието да полетят, да усетят порива на свободата и синевата на простора. Това чувство бе необяснимо, а любовта – енигматична.
Димитрина беше като русалка. Тя въвличаше Диян в дълбините на любовта. Те бяха безкрайни и загадъчна.
- Щеше да казваш нещо? – тя въздъхна тихо и дълбоко, а очите й играеха предизвикателно.
- Да! Така е! Знаеш, че закъсах с бизнеса. Дълго обмислях нещата. Имам идея и решение с какво да започна.
- Каквото и да започнеш, ще ти трябва първоначален капитал.
- Ще си реша проблема в скоро време. Половината средства ги имам, дори и малко повече. Знам, какво мога и искам. Убеден съм, че ще успея – той я целуна и погали по лицето – Да миличка! Нали за това сме повече от приятели, за да си споделяме и обичаме?
Тя го гледаше, а очите й бяха неподвижни… Въздъхна бавно и дълбоко. Преглътна трудно, сякаш буца бе заседнала в гърлото й.
- Какво ти стана изведнъж?! – попита той озадачен.
- Ако мислиш, че ще разчиташ на мен, много грешиш! Няма да стане! Затова ли дойде?! – погледът й се промени до неузнаваемост и това го засегна.
Диян не очакваше подобни думи и поведение.
- Ако смяташ, че за това съм дошъл, сбъркала си. Няма да ти простя! Не очаквах такова отношение, а мислех, че ме обичаш. Ако имаше истински чувства към мен, нямаше да кажеш подобни думи и да ме нараниш, но не съжалявам, че дойдох при теб с най – добри чувства и с любовта си. Мислех,че си жената, с която бих споделял всичко. Вместо да бъдеш съпричастна като приятелка, ти ме отблъсна. Това не е истинска любов. Обичала си не човека в мен, а този който е печелил пари и ти е правил скъпи подаръци. С поведението си, ти унищожи най – прекрасното между нас. Как можа…?! Ще се опитам, да те забравя с времето, колкото и да ме боли.
Димитрина бе застанала на разстояние от него. Гледаше го с широко отворени очи и дишаше тежко. Приличаше на разярена тигрица, която бе готова да разкъса жертвата си.

Диян се облече и на излизане каза „Сбогом”.
Какво ли щеше да стане занапред…?
Само съдбата щеше да покаже.

Следва продължение. . .

СЪДБОВНИ ГОДИНИ - глава първа

„Дали това, в което се стремим,
е само земната човешка сграда,
или ни чака път несътворим,
или ни чака Раят или Адът”.
Иван Атанасов

Диян седнал на плетения от камъш шезлонг, беше с притворени очи и преосмисляше досегашния си живот. Бяха години, когато бизнесът му просперираше и кроеше големи планове за развитието…
За съжаление в живота идват моменти, когато нещата се обръщат и всичко отива по дяволите. Така се случи и при него, въпреки, че вината не беше само негова. За негово нещастие, причина за това беше един от най – близките му хора. Въпреки тежкото моментно състояние, той реши да не се предава толкова лесно.
Слънцето препичаше младежкото му лице. То подсказваше неговото вътрешно безпокойство.Леко удълженият му вид, правите тънки вежди и присвитите, плътни но не много широки устни, определяха характера му.
Неговите 26 години бяха малък период от време, но изпълнен с много труд и ангажименти.
На ниската, близка маса имаше бутилка студена бира и кутия цигари. Диян отвори очи, глътна от бирата, огледа се наоколо, въздъхна и запали цигара. В небесните му очи, се четеше безпокойство. Мисълта, че животът му би могъл да протече по друг начин, не му даваше спокойствие. От доста време имаше чувството, че мислите му кръжат в един и същи периметър, където всичко се изражда в едни илюзии без разумно обяснение и в отчайваща последователност.
От къщата излезе голям черен котарак и скочи в скута му.
- О-о-о, Лъки, как си приятелю? – попита той и го погали по гърба.
Красивата животинка легна кротко, положи глава на бедрата му и замърка. За нея бяха далечни човешките проблеми.
Диян имаше решение, какъв бизнес да започне. Не се даваше да го влачи водата. Не му трябваха много средства, за да стартира. Доизпи бирата и дръпна от цигарата.
- Искаш ли още бирата? – попита Ренета.
Майка му беше излязла от къщи с леген в ръце.
- Дияне, какво има сине? Успокой се! Не е дошъл краят на света. Все още си млад. Знам, че ти тежи, но все някак ще се решат нещата. Ще говорим със сестра ти … Пак ще успееш, да стъпиш на краката си. Убедена съм.
- Говорих вече с нея. Отряза ме като кисела краставица. Помоли да не я търся повече за нищо. Не знам защо, но не желае вече да се чуваме… От 25 години откакто живеят във Франция, забравиха за нас. Знаеш много добре как стоят нещата.
- Не говори така! – прекъсна го майка му – Ще и мине.
- Няма да стори нищо. Каквото каже, го прави. Знаеш много добре.
Той говореше сърдито, с яд, а веждите му като гайтани се движеха рязко. Направи замах с ръката си, сякаш разсече въздуха.
Ренета слушаше думите, които падаха като камъни от устата му. Сетне донесе две бири и фъстъци, и седна до сина си. Наля в две чаши и каза:
- Наздраве, сине!
- Наздраве!
Той глътна от бирата, въздъхна тихо и втренчи поглед в майка си.
Тя беше неуморна жена, с борчески дух и никога не изпадаше в униние.
Посрещаше трудните моменти спокойно, дори често усмихната. Не и личаха нейните 60 години.
- Татко къде е? – попита сина й и присви вежди.
- Замина с микробуса на село.
- Не поръча ли нещо?
- Не. Ще си дойде утре вечер.
- Няма ли да простираш прането?
- Ще отдъхна малко, докато изпия бирата. А ти, какво ще правиш!
- Ще се изкъпя и ще се видя с Димитрина.
Диян доизпи бирата и след около половин час излезе.
Вървеше замислен по посока центъра, където живееше Димитрина. Тя беше всичко за него. Имайки предвид любовта си спомни следната мисъл на Лесинг, която гласеше:

„ Природата е създала женския пол за любов,
а не за жестокост; жената трябва да буди
нежност, а не страх; само в прелестите й
трябва да се крие нейната сила; тя трябва
да владее само с ласки и да владее само
толкова, с колкото би могла да се насити…”

„ Колко добре го е казал - мислеше си той. – Усеща се, че геният на твореца продължава да живее и в наше време. Въпреки, че образите му са изградени от епохата на просвещението през 18 – ти век в Германия, живееха и в днешно време.”
Диян се чувстваше ужасно. Беше готов да води битка с всички проблеми,
които му пречеха. Не можеше да си позволи, да се възстановява бавно, а и не беше в натурата му. Не биваше да допуска, каквато и да е съпротива по пътя, който трябваше да поеме.
Мислите му се насочиха към неговата възлюбена. Димитрина будеше в душата му нежни чувства, но напоследък усещаше, че чувствата й не бяха равнозначни на неговите.

Следва продължение…
© автор: Николай Пеняшки – Плашков
© електронно издателство: фондация „ОИК”