ОРХИДЕИ И ДИАМАНТИ

Старта на действието в романа е през 1907 г., когато красивата и очарователно невинна Жулиет Кладел се връща в Париж и с помощта на по-голямата си сестра се отдава изцяло на висшата мода.
Още в началото на кариерата си в прочутата модна къща „Ланден”, чиято собственичка е сестра и, пленителната Жулиет се влюбва от пръв поглед в елегантния и очарователен руски граф Николай Карасвин – скулптор и бохем.
Двамата влюбени се разделят от обстоятелствата, когато той е принуден да се върне в Русия, за да изпълни семейния си дълг, а Жулиет заминава в Италия. Там се озовава в капана на Първата Световна война и на един брак без любов.
Идва момента, когато съдбата отново ги среща в Париж едва сред края на войната. Жулиет е протеже на прочутия моделиер Фортуни, а Николай се е отдал безвъзвратно на скулптурата, след като революцията помита завинаги руската аристокрация.

РОМАНЪТ „ЛОЛИТА” – ВЛАДИМИР НАБОКОВ

   Лолита е героиня от едноименния роман на Набоков. Нейната история е скандална от момента, когато книгата излиза на пазара, като книжно тяло.

  В романът почти често се среща думата „нимфетка”, която е рожба на писателят Набоков, която неговият герой – протагонист определя като сексуално привлекателните вече „зрели” момичета от 12 до 14 годишна възраст.

   Известно е, романът „Лолита” на знаменития руско-американски писател Владимир Набоков е изключително скандален поради своя характер и сюжет.

 Историята разказана в романа отразява необузданото сексуално влечение на главния герой и протагонист Хумберт Хумберт, литератор -  роден през 1910 г. в Париж, чиито мисли са обзети от малките „нимфи” – така той нарича малките – красиви и сексуално привлекателни момичета на възраст от 12 – 14 години.

 Въпреки, че книгата „Лолита” е остро критикувана от известни литературоведи и критици, е един искрящ и привлекателен „Бисер” в световната художествената литература и като бестселър носи изключителна слава на своя баща – писателя Владимир Набоков.

  По-сериозно влечение Хумберт има спрямо доведената си дъщеря Долорес, която е наречена галено Лолита, което е в резултат на несподелена детска любов.

  В романът ненатрапчиво се усещат трагичните вътрешни терзания на главния герой и психическата му борба  с изгарящите сексуални желания. Причината за това е травмата, получена на млади години нереализирани сексуални връзки, без любов, нежност и ласки, и загуба на неговата първа любов.

  Романът се откроява с неповторим и изящен стил, и ама своите класически аспекти. Отличава се с изключителния начин на разказване, своеобразна писателска техника с цел стремеж за пълно и задълбочено описание на персонажите, и тяхната социална маргиналност. Всичко това показва и доказва всеобхватния поглед и мирогледа на писателя спрямо житейските проблеми и съдби.

                              ОТКЪСИ ОТ РОМАНА „ЛОЛИТА”

       1.

   Лолита светлина на живота ми, огън за слабините ми. Мой грях, моя душа, Ло-ли-та: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се сблъсква в зъбите. Ло. Ли. Та.

   Сутринта тя беше Ло, просто Ло, на ръст метър и половина (без няколко пръста и по едно чорапче). Тя беше Долорес върху пунктира на бланките. Но в моите прегръдки бе винаги Лолита. 
   А имаше ли предшественички? Разбира се – имаше… Ще кажа нещо повече: дори изобщо не би имало Лолита, ако през едно далечно лято не бих се влюбил в едно изначално момиче.
………………..

       2.
    А сега искам да изложа следната мисъл. Във възрастовите грани-

ци между девет и четиринадесет години се срещат момиченца, които за някои омагьосани страници, два или много пъти по-възрастни от тях, разкриват истинската си същност – тя не е човешка, а нимфа (т.е. демонска); така предлагам да наричаме тези малки избранички: нимфетки.

  Читателят ще забележи, че замествам пространствените понятия с времеви. Нещо повече: бих искал той да съзре границите от 9 до 14 години, като видими очертания (огледални плитчини, аленеещи скали) от омагьосания остров, на който се срещат тези мои нимфетки и който е заобиколен от обширния мъглив океан. Пита се: дали в тези възрастови граници всички момиченца са нимфетки? Разбира се, не. Иначе ние, посветените, ние, самотните мореплаватели, ние, нимфолептите, отдавна сме се побъркали. Обаче и красотата не е критерии, докато вулгарността или поне това, което наричат вулгарност в една или друга среда, нека не наричат тайнстгвени черти – приказна страна: грация, неуловимият капризен и ласкав чар, който отличава нимфетката от връстничките й, доста повече зависещи от пространствения свят на еднократните явления, отколкото от безтегловния остров на омагьосаното време, където Лолита играе със себеподобните си. В същите си възрастови граници броят на истинските нимфетки е доста по-малък от този на грозните или просто „миловидните”, или дори „хубавките”, но съвсем банални пухкави, размъкнати, студенокожи, човешки по естеството си момиченца с кръгли коремчета, с плитчици, такива, които могат или не могат по-късно да се превърнат, както се казва, в красиви жени (погледнете някоя отвратителна поничка с черни чорапи и бяла шапка как се преобразява в дивна кинозвезда). ……….
……………………

       11. 

   Нощта. Никога не съм изживявам такива терзания. Бих искал да опиша лицето, движенията й – а не мога, защото озове ли се наблизо, страстта ме заслепява. По дяволите – не съм свикнал в компанията на нимфетки! Затворя ли очи, виждам само застиналата част от нейния образ, рекламен диапозитив, проблясък на прелестна гладка кожа отвътре на бедрото, когато тя, седнала и вдигнала високо коляно под карираната поличка, завързва обувките си. „Долорес Хейз”, не монтре ла вуа жамб” (така говори майка й, като си мисли, че знае френски). {Не си показвайте краката – на български}}
   …….

  Неделя. Тя е изменчива, тя е капризна, тя е непохватна, изпълнена с тръпчивата грация на палаво хлапе. Неудържимо е привлекателна от глава до пети (давам цяла Нова Англия за перото на популярна романистка!) – като се почне от готовата панделка и фибите в косата, и се свърши с малкия белег долу на стройния й глезен (ритнало я момче от Писки с ролкова кънка), точно над равнището на бялото късо вълнено чорапче. Току-що тръгна с майка си за хамилтънови – май щели да празнуват рождения ден на нейната майка. Памучна карирана рокля с бухнала пола. Гърдичките са май добре оформени. Къде бързаш, моя прелест? …….
……………………..
 

   12.
   Читателят е забелязал и друго: занимателния мираж на езерото. Логично би било от страна на мистър Мак Фатум (както искам да нарека моя дявол) да ми приготви малко подаръче на обетования бряг, в предвидената борова горичка. Всъщност хрумването на Хейзица криеше коварна измама: тя не ме предупреди, че Роузичка Хамилтън (много сладка мургавелка) също ще дойде на излета и че нимфетките ще си шепнат отстрани, ще играят отстрани, ще се веселят съвсем отделно от нас — а в същото време мисис Хейз и нейният красавец квартирант ще си приказват почтено полуголи доста далеч от любопитните, очи. Очите все пак дебнеха и езиците клюкарствуваха.
   Какво нещо е животът! Опълчваме срещу си тъкмо онези сили на Фатума, които бихме искали да умилостивим. Преди пристигането ми хазайката имала намерение да покани една стара мома, мис Фалън (майка й някога била готвачка у Хейзица), да поживее при Лолита и при мен, а самата домакиня, чиновничка по натура, да си намери служба в големия град. Тя си представяла цялата работа съвсем ясно: настанява се прегърбеният, очилат хер Хумберт със средноевропейските си сандъци и потъва в прах из дебрите на къщата, затрупан от камара вехти книги; безинтересната за всички неугледна дъщеря е под строгия надзор на мис Фалън, която веднъж, през 1944 година, вече държала Лолита под досадното си крило (Ло си спомняше онова лято разтреперана от възмущение), а мисис Хейз служи в елегантна фирма. Обаче съвсем простичко произшествие попречило на плана: мис Фалън си счупила бедрото в Савана (Джорджия) в деня, когато пристигнах в Рамсдейл.

………………..

     14.
   А сега се полюбувайте на наградата, която получих заради страданията си. Лолита не се върна с майка си — отишла на кино с Чатфийлдови. Масата за вечеря се оказа сервирана за двама, твърде изящно: горяха свещи (ах, моля ви се). Сред тази превзета аура Хейзица леко докосваше сребърните прибори от двете страни на чинията, сякаш досягаше клавиши, и се усмихваше на празната си чиния (пазеше диета), и ме питаше дали ми харесва салатата (по рецепта от дамско списание). Интересуваше се също дали обичам студено говеждо. Каза, че прекарала деня извънредно приятно.
  Прекрасна жена била тази мисис Чатфийлд. Филис (дъщерята) заминавала утре на летен лагер за момичета. За три седмици. Решено било Лолита да бъде изпратена там следващия четвъртък. Вместо да чакат до юли, както било решено преди. Щяла да прекара там по-дълго от Филис. Чак до започване на училище. Много мила перспектива, клето мое сърце!
  Ах, колко ме потресе това! Излизаше, че ми отнемат душичката тъкмо когато скришом я сторих своя. За да обясня мрачното настроение, което ме обзе, се наложи да се аргументирам със същия зъбобол, който симулирах сутринта. Зъбът наистина беше кътник, грамаден, с възпаление колкото вишня от компот.
  „В нашия град — каза Хейзица — имаме чудесен дентист. А именно нашият съсед, доктор Куилти, роднина на известния драматург. Ще мине ли според вас? Добре, както искате. Наесен ще сложим на предните й зъби „машинка“, както се изразяваше мама. Може би тя ще обуздае нашата Лолитка. Безпокоя се, че тя ужасно ви пречеше напоследък. И предвиждам два-три доста бурни дни, преди да замине. В началото категорично отказа да замине и да ви призная, оставих я у Чатфийлдови, защото ме е страх да се озова насаме с нея, докато е в такова настроение. Може би киното ще я успокои. Филис е чудесно момиченце, чудя се защо не я понася. Наистина, мосю, искрено ми е мъчно за вас заради зъбобола ви. Ще е доста по-разумно да се свържа с Айвър Куилти още утре заранта, ако продължи да ви боли. Да ви кажа, според мен летният лагер е доста по-полезен за момичето — толкова по-смислен е, отколкото да се шляе из ливадите край града и да отмъква червилото на майка си, да пречи на скромния джентълмен да работи, на всичкото отгоре да прави сцени за щяло и нещяло.“

………………………….

       15.
   В сряда успях да примамя Лолита за няколко секунди: това се случи на стълбищната площадка, където тя по фланелка и бели панталонки, изцапани отзад със зелено, ровеше из скрина. Умишлено произнесох нещо приятелско и смешно, но тя само презрително изфуча, без да ме погледне. Окаяният, умиращ Хумберт неумело я погали по края на гръбнака, а малката го цапардоса, и то много болезнено, с един от калъпите за обувки на покойния господин Хейз. „Подъл предател“ — каза тя, а аз се повлякох надолу и си търках рамото с вида на дълбоко обиден. Тя не благоволи да вечеря с Хуми и с мамчето: изми си косата и си легна заедно с глупашките книжлета; а в четвъртък безстрастната й майка я откара за лагера „Ку“.
   Както пишат авторите, по-утвърдени от мен: „Читателят лесно може да си представи…“, и тъй нататък. Впрочем ще сритам по задника това прехвалено въображение. Знаех, че съм се влюбил навеки в Лолита; но знаех също, че тя няма да остане навеки Лолита: на първи януари ще навърши тринайсет години. След още две години ще престане да бъде нимфетка и ще се превърне в „млада девойка“, а сетне в „колиджгърл“, тоест в „студентка“ — едва ли може да се измисли нещо по-отвратително. Думата „навеки“ се отнасяше единствено към страстта ми, само към тази Лолита, която непоклатимо се отразяваше в кръвта ми. Към същата Лолита, чиито тазови кости още не са се разширили, към Лолита, достъпна днес за моето осезание и обоняние, за моя слух и зрение, острогласата и лъскаворусата Лолита с подравнена отпред, но отстрани вълниста и отзад разлюляна на букли коса, към Лолита, чиято шийка бе толкова гореща и лепкава, а лексикончето толкова вулгарно — „гаднярско“, „върха“, „печен“, „скапан“, „смотаняк“, — тази Лолита, моята Лолита щеше да загуби навеки клетият Катул.
   Но как в такъв случай ще преживея без нея два месеца — летни, безсънни? Цели два месеца, отнети от двете оставащи нимфетски годинки? Дали, мислех си аз, да не се облека като мрачна старомодна мома, идиотска мадмоазел Хумберт, да не опъна палатка до лагера „Ку“ с надеждата, че порижавелите от слънцето нимфетки ще се развикат: „Ах, нека да вземем при нас в лагера тази бежанка с дебелия глас!“, и ще помъкнат към огъня си тъжната, смутено усмихната Berthe au Grand Pied. Берта ще сподели леглото на Долорес Хейз!

…………………………
       27.
   Преди още колата да спре, Лолита се гмурна в прегръдките ми. Като не смеех, не смеех да си дам воля — не смеех да осъзная, че именно това (сладката влажност, разлюленият огън) е началото на този неизразим живот, който с усилието си и при умелата подкрепа на съдбата най-сетне бях осъществил, — като не смеех истински да я целувам, докосвах горещите й разтварящи се устни с огромно благоговение, пиех я на малки глътки — о, напълно безсрамно! Но тя, като нетърпеливо се размърда, притисна устата си до моята толкова силно, че почувствувах едрите й предни зъби и споделих с нея ментовия вкус на слюнката й. Разбира се, знаех, че от нейна страна това е само невинна игра, лудория на хлапачка. Подражаване и имитация на фалшив роман. Всеки душелечител, както и всеки развратител ще ви потвърди, че границите и правилата на тези детски игри са разлети или най-малкото са твърде детински субтилни, за да ги долови един възрастен партньор, затова ужасно се страхувах да не стигна прекалено далеч и тя да се отдръпне уплашено, отвратена и тъй като най-много, най-мъчително ми се искаше час по-скоро да я преведа под полите си в херметичното усамотяване на „Омагьосаните ловци“, докъдето имаше още осемдесет мили, благословеният усет разтвори прегръдката ни — четвърт секунда, преди до нас да спре колата на пътната полиция.

 

„Да убиеш присмехулник“ - Харпър Ли

 „Да убиеш присмехулник“ печели награда „Пулицър“ през 1961 година, а през следващата, 1962 година, излиза и едноименният филм. Обявен е за най-добрия роман на 20 век от американското списание Library Journal и за най-добрия роман на всички времена във Великобритания.

 *****

„Да убиеш присмехулник” е роман за няколко деца, тях-ното детство, чиято възраст варира между 6-7 и 12-13 години.
Романът на Харпър Ли е прецизен разрез на американ-ското общество на 20-ти век, взаимоотношения между бялата и черната раса (омразата и презрението).
Главните герои са две момчета Джем и Дил, и сестрата на първия Скаут, която се явява главния разказвач. Въпреки, че е 9 – годишна, тя се чувства наравно във всяко едно отношение с момчетата и най-непоносимата мисъл за нея е,че трябва да облече рокля, за да стане дама. Те живеят в градчето Мейкоб, щата Алабама с баща си Атикус (когото наричат по име) и тяхната чернокожа икономка – Калпурния. Интригуващият разказ се развива неотлъчно през техния поглед и сърце, допълващ се с техните детски усещания, желания, и амбиции в съпровод с житието на тайнствения Бу Редли, който за нищо на света не би напуснал къщата си.

Съществуващата южняшка расова омраза е неделима част от съдържанието на романа. Бащата на децата Атикус е адвокат и е назначен за да защитава млад, сакат негър обвинен в изнасилване. Семейството на жертвата на тази жестока постъпка, което го обвинява е най-бедното в града, е презирано от всички. За него всичко е загубено поради непримиримата омраза и неприязън между бели и черни. Атикус доказва убедително, че подсъдимия е невинен, но присъдата е „виновен”.
Тази болезнена присъда оказва болезнено отражение в сърцата на децата. Те са убедени и чистосърдечно вярват в невинността на негъра.

Съдебният процес се усложнява поради причината, че пияницата Юел, обвинил негъра в изнасилването на дъщеря си, заплашва адвоката Атикус, че ще си отмъсти, че защитава чернокож. Прицел на отмъщението са децата на адвоката.

Въпреки трудностите и проблемите, които съпровождат семейството на адвоката, децата  правят всичко въз-можно да му помогнат, за да преодолее болезнените си-туации, причинени от южноамериканския расизъм.  

Романът „Да убиеш присмехулник” на писателката Харпър Ли е прецизен разрез на конкретно историческо време, което отразява безброй болезнени и поучителни неща от реалния човешки живот, които остават своя отпечатък в сърцата и съзнанието, дори и на читателите. В него се усеща блестящото и силно слово, което е изключително чисто и то прави романа блестящ.

В края на романа една важна рядка птица на два крака трябва да бъде спасена и мъдростта отсича, че не бива да се убива този човешки присмехулник. Именно  от това основание идва и заглавието на романа „Да убиеш присмехулник”.

Откъси от романа

1.

Малко преди да навърши тринайсет години, брат ми Джем си счупи ръката в лакътя. После счупеното зарасна, Джем вече не се страхуваше, че ще му забранят да играе футбол и рядко се сещаше за случая. Лявата му ръка остана малко по-къса от дясната; когато стоеше или ходеше, дланта му се извръщаше под прав ъгъл към тялото, а палецът заставаше успоредно на бедрото. Но на Джем му беше безразлично това, щом можеше да подава и шутира топката.
След няколко години, като обсъждахме спокойно миналото, често разсъждавахме какво беше довело до нещастния случай. Аз смятам, че всичко започна от Юеловци, но Джем, който е четири години по-голям от мене, каза, че всичко било започнало много по-рано. Според него, започнало през лятото, когато Дил дойде при нас и пръв ни внуши мисълта да изкараме Бу Редли навън.
Аз казах, че ако се погледне по-общо на въпроса, то цялата работа е започнала с Андрю Джексън. Ако на времето генерал Джексън не беше прогонил индианците от речното племе нагоре по реката. Саймън Финч нямаше да отплава с лодката си по Алабама и тогава щяхме ли да се родим ние? Бяхме вече твърде порасли, за да решаваме споровете с юмруци, и затова се допитахме до Атикус. Баща ни каза, че и двамата сме прави.
Понеже бяхме южняци, някои членове на нашия род се срамуваха, че нямаме нито един прадядо, който да се е сражавал в битката при Хейстингс, било от едната, било от другата страна. Имахме си само Саймън Финч, аптекар и ловец на кожи от Корнуол, който е бил толкова благочестив, че неговото благочестие е било надминато само от скъперничеството му. В Англия Саймън бил раздразнен от преследванията, на които били подлагани методистите от страна на своите по-свободомислещи братя, и понеже Саймън също се смятал за методист, прекосил Атлантическия океан до Филаделфия, оттам отишъл в Ямайка, оттам в Мобил, и нагоре до Сейнт Стивънс. Саймън помнел, че Джон Уесли осъжда многото приказки в търговията и бързо натрупал състояние от медицинската си практика, но се страхувал да продължи по този път, за да не бъде изкушен и противно на божията премъдрост да се кичи със злато и скъпи дрехи. По този начин той забравил какво казва неговият учител за робовладелството, купил трима роби и с тяхна помощ си построил ферма край реката Алабама, около четиридесет мили над Сейнт Стивънс. Той се върнал в Сейнт Стивънс само веднъж, за да си намери жена и с нея сложили началото на род, в който се раждали повече дъщери. Саймън доживял до дълбока старост и умрял богат.
Мъжете от нашия род обикновено оставаха във фермата на Саймън „Пристанището на Финч“ и живееха от добив на памук. Имението задоволяваше само нуждите си; в сравнение с околните империи „Пристанището“ изглеждаше скромно, но въпреки това произвеждаше всичко необходимо за човешкото съществуване, с изключение на лед, пшеничено брашно и дрехи, които му доставяха речните параходи от Мобил.
Саймън би изпаднал в безсилна ярост от разпрата между Севера и Юга, защото заради нея потомците му останали само със земята си; но традицията да се живее във фермата не била нарушена и едва в двадесетия век моят баща, Атикус Финч отишъл в Монтгомъри да учи право, а по-малкият му брат заминал за Бостон да следва медицина. Сестра им Александра била единственият член на семейството, останал в „Пристанището“; тя се омъжила за един мълчаливец, който повечето време лежеше в хамак край реката и се чудеше дали се е хванала риба на въдиците му.
Когато баща ми станал адвокат, той се върнал в Мейкомб и започнал да практикува. Мейкомб се намира на около двадесет мили източно от „Пристанището на Финч“ и е център на окръга Мейкомб. Кантората на Атикус беше в съдебната сграда и побираше закачалката, плювалника, шахматната дъска и един малко употребяван сборник със законите на Алабама. Първите му клиенти бяха последните двама души, които са били обесени в окръжния затвор на Мейкомб. Атикус се бе помъчил да ги убеди, че трябва да приемат великодушието на щата, според което, щом се признаеха за виновни в непредумишлено убийство, щяха да спасят живота си; но те бяха Хейвърфордовци, а в окръга това име е синоним на магарешки инат. Най-добрият ковач в Мейкомб несправедливо им задържал една кобила, покрай възникналото недоразумение двамата го изпратили на оня свят, имали неблагоразумието да го направят в присъствието на трима свидетели и въпреки това настояваха, че „тъй му се падало на кучия му син“, и че нямат нужда от друга защита. Вместо да се признаят за виновни в непредумишлено убийство, те предпочели да не се признават виновни в предумишлено убийство, така че Атикус не можел да им помогне с друго, освен да присъствува на техния край и от този случай вероятно произтичаше дълбокото отвращение на баща ми към наказателните дела.
През първите пет години в Мейкомб Атикус се занимавал главно със спестявания; няколко години влагал своите печалби в следването на брат си. Джон Хейл Финч е десет години по-млад от баща ми и избрал да учи медицина по време, когато не си струвало да се отглежда памук. Но след като помогнал на чичо Джек да стъпи на крака, Атикус почнал да си докарва прилични доходи от адвокатската работа. Той обичаше Мейкомб, беше роден и отрасъл в окръга Мейкомб; познаваше хората, те го познаваха и поради неуморните усилия на Саймън Финч имаше кръвно или сватовско родство с почти всяко семейство в града.
Мейкомб беше стар град и имаше уморен вид още когато за първи път го опознах. При дъжд улиците се превръщаха в червени локви; по тротоарите растеше трева, съдебната сграда на площада беше леко наклонена. По онова време бе някак по-горещо; през лятото черните кучета страдаха; дъбовете на площада хвърляха изнемощяла сянка, а под нея костеливи мулета, впрегнати в талиги, разгонваха с опашките си мухите. Колосаните яки на мъжете омекваха до девет часа сутринта. Дамите се къпеха сутрин и подир следобедната дрямка и все пак вечерно време приличаха на сладки хлебчета, покрити с глазура от пот и пудра.
По онова време хората се движеха бавно. Те се разхождаха по площада, влачеха крака из околните магазини и не бързаха за нищо. Денонощието беше от двадесет и четири часа, но изглеждаше по-дълго. Никой не бързаше, защото нямаше къде да се отиде, нямаше какво да се купи, нямаше пари за купуване и нямаше нищо, което да заслужаваше да се види извън границите на окръга Мейкомб. Но за някои хора това беше време на неясен оптимизъм: наскоро преди това бяха казали за окръга Мейкомб, че не бива да се страхува от нищо освен от самия страх.
Живеехме на главната улица — Атикус, Джем и аз плюс Калпурния — нашата готвачка. Джем и аз намирахме баща си задоволителен; той участвуваше в игрите ни, четеше ни и се отнасяше с нас учтиво и безпристрастно.
Калпурния беше съвсем друга. Беше цялата ъгловата и костелива, късогледа, кривогледа, а ръката й бе широка колкото креватна табла и два пъти по-тежка. Тя непрекъснато ми заповядваше да изляза от кухнята, питаше ме защо не мога да бъда послушна като Джем, макар да знаеше, че той е по-голям от мене, и ме викаше в къщи, когато не ми се искаше да се прибирам. Нашите битки бяха епични и винаги завършваха по един начин. Калпурния ги печелеше, главно защото Атикус всякога заставаше на нейна страна. Тя живееше в къщи от раждането на Джем и откакто се помня, постоянно съм усещала нейното тиранично присъствие.
Майка ни умряла, когато съм била на две години, така че никога не съм чувствувала липсата й. Тя била от рода Греъм от Монтгомъри; Атикус я срещнал, когато бил избран за пръв път в Законодателното събрание на щата. По онова време бил на средна възраст и петнадесет години по-стар от нея. След първата година от техния брак се появил Джем, след четири години съм се родила аз, а след две години майка ни внезапно умряла от сърдечен удар. Казват, че това често се случвало в техния род. На мен тя не ми липсваше, но мисля, че Джем скърбеше по нея. Той си я спомняше ясно и понякога посред игрите ни изпускаше дълга въздишка и отиваше да си играе сам зад гаража. Щом изпаднеше в такова настроение, знаех, че е по-добре да не го закачам.
Бях почти на шест години, а Джем близо десетгодишен и през лятото нашите граници бяха къщата на мисис Хенри Лафайет Дюбоуз през две врати северно от нас и домът на Редли през три врати южно от нас (тоест такова разстояние, че Калпурния винаги да може да ни викне). Ние никога не изпитвахме изкушението да нарушим тези граници. Домът на Редли беше обитаван от едно неизвестно същество и бе достатъчно само да ни го опишат, за да се държим прилично няколко дни; а колкото до мисис Дюбоуз, тя бе същинска вещица.
Същото лято Дил дойде при нас.
Една сутрин ние с Джем отрано започнахме да играем в задния двор и чухме нещо между зелевите лехи в съседната градина на мис Рейшъл Хевърфорд. Отидохме до телената ограда, за да видим дали не е някое кученце — фокстериерът на мисис Рейшъл трябваше да се окучи, — и вместо кученце намерихме едно момче да седи и да ни гледа. Седнало, то не беше много по-високо от зелките. Ние се опулихме насреща му, а то заговори:
- Здрасти.
- Здрасти и ти. — отвърна вежливо Джем.
- Аз съм Чарлз Бейкър Харис — каза момчето. — Мога да чета.
- Та що от това? — казах аз.

- Рекох, че ще ви е приятно да знаете, че мога да чета. Ако имате нещо за четене, мога да ви го прочета…
- На колко си години — попита Джем, — на четири и половина ли?
- Наближавам седем.
- Какво се хвалиш тогава? В това няма нищо чудно — продължи Джем и ме посочи с палец. — Скаут чете, откак се е родила, а още не е тръгнала на училище. Виждаш ми се дребен за седем години.
- Нисък съм, ама съм голям.
Джем отметна косата от челото си, за да го види по-добре.
- Защо не дойдеш при нас, Чарлз Бейкър Харис? — каза той. — Боже, какво име!
- Не е по-смешно от твоето. Леля Рейшъл ми каза, че се казваш Джереми Атикус Финч.
Джем се намръщи.
- Аз съм си достатъчно голям, за да ми прилича името — отвърна той. — А твоето име е по-дълго от тебе. С цял фут е по-дълго.
- Викат ми просто Дил — съобщи Дил и се пъхна под телената ограда.
- По-добре да беше прекрачил, вместо да се пъхаш — казах аз. — Откъде идваш?
Дил идвал от Меридиан, щата Мисисипи, за да прекара лятото при леля си Рейшъл и занапред щял да прекарва всяко лято в Мейкомб. Семейството му произхождало от окръга Мейкомб, майка му работела при един фотограф в Меридиан, изпратила една негова снимка на конкурса за красиви деца и спечелила пет долара. Дала парите на Дил и с тях той ходил двадесет пъти на кино.
- Тук нямаме кино, само понякога в съда дават филми за Исус Христос — каза Джем. — А ти гледал ли си нещо по-свястно?
Дил беше гледал „Дракула“ и това откритие накара Джем да го загледа с уважение.

- Разкажи ни го! — помоли той.
Дил беше любопитно създание. Носеше сини панталонки от лен, които се закопчаваха за ризата му, косата му беше снежнобяла и стърчеше над главата като пачи пух: беше една година по-голям от мене, но аз бях по-висока. Докато ни разправяше старата история за Дракула, сините му очи ту светваха, ту потъмняваха, изсмиваше се внезапно и от сърце; често подръпваше кичура коса посред челото си.
Когато Дил разби Дракула на пух и прах и Джем каза, че филмът бил по-хубав от книгата, аз попитах Дил къде е баща му:
- Нищо не ни каза за него.
- Нямам баща.
- Умрял ли е?
- Не…
- Щом не е умрял, трябва да имаш баща, нали?
Дил се изчерви и Джем ми каза да си трая, а това беше сигурен знак, че вече е проучил Дил и го е намерил за приемлив, от този ден лятото премина в редовни занимания. Редовните занимания бяха да поправим нашата въздушна къщичка, опряна между двете стъбла на огромния платан в задния двор: да се караме и да разиграваме наред представления по книги на Оливър Оптик, Виктор Епълтън и Едгар Райе Бюроуз, Тук Дил се оказа незаменим. Той играеше ролите, които дотогава се предоставяха на мен — горилата от „Тарзан“, мистър Дамън от „Том Суифт“. Така Дил стана за нас един подръчен малък Мерлин, чиито мозък кипеше от необикновени желания и особени фантазии.
………………………………….

2.

В първите дни на септември Дил ни напусна, за да се върне в Меридиан. Ние го изпратихме до автобуса, който тръгваше в пет часа, и аз се почувствувах много нещастна без него, докато не се сетих, че след седмица тръгвам на училище. През живота си нищо друго не съм очаквала с такова нетърпение. Зиме с часове стоях в нашата къщичка на платана и наблюдавах училищния двор, разглеждах тълпите деца през бинокъла на Джем, изучавах игрите им, следях червеното сако на Джем, когато играеха на сляпа баба, тайно споделях техните нещастия и дребни победи. Ужасно ми се искаше да бъда е тях.
През първия учебен ден Джем благоволи да ме заведе на училище, нещо, което обикновено се правеше от родителите, но Атикус каза, че и Джем с удоволствие щял да ми покаже моята класна стая. Струва ми се, че в тази спогодба участвуваше и известна парична сума, защото завивайки покрай ъгъла на Редли, чух необичайно звънтене в джоба на Джем. Когато забавихме крачките си пред училищния двор, Джем внимателно ми обясни, че докато сме на училище, не бивало да му досаждам, не бивало да го моля да играем на „Тарзан и хората мравки“, да го поставям в неудобно положение със забележки за личния му живот, нито да се мъкна подир него през междучасията. Аз трябвало да си седя при първокласниците, а той при петокласниците. Накъсо, трябвало да го оставя на мира.
- Значи няма вече да играем двамата? — попитах аз.
- В къщи ще си караме, както досега — каза той. — Но ти ще видиш… в училище е малко по-друго.
В училище наистина беше по-друго. Преди да свърши сутринта, мис Каролайн Фишер, нашата учителка, ме изправи пред целия клас и нашиба дланта ми с линията си, а след това ме остави да стоя в ъгъла до обед.
Мис Каролайн не беше на повече от двадесет и една година. Имаше ярко кестеняви коси, розови бузи и червено лакирани нокти. Беше с високи токове и рокля на бели и червени черти. Приличаше и миришеше на ментов бонбон. Тя живееше срещу нас, една къща по-надолу, у мис Моди Аткинсън, беше наела там предната стая на горния етаж, и когато мис Моди ни я представи, Джем дни наред ходеше като в мъгла.
Мис Каролайн написа името си на черната дъска и каза:
- Ето, това тук значи, че аз съм мис Каролайн Фишер. Аз съм от Северна Алабама, от окръга Уинстън.
Класът възбудено зашепна, защото хората от този окръг никак не бяха цвете. (Когато на 11 януари 1861 година Алабама се отцепила, от съюза на Южните щати, окръгът Уинстън се отцепил от Алабама и всяко дете от окръга Мейкомб го знаеше.) Северна Алабама беше пълна със спиртни предприятия, текстилни заводи, стоманодобивни компании, републиканци, професори и други подобни лица без родословие.
Като начало мис Каролайн ни прочете една приказка за котки. Котките водеха дълги разговори помежду си, обличаха се в красиви малки дрешки и живееха в топла къщичка под една кухненска печка. В мига, в който госпожа Котачка позвъни в аптеката, за да поръча шоколадени сушени мишки, целият клас се извиваше на чиновете като купчина червеи. Мис Каролайн явно не разбираше, че одърпаните първокласници в дочени ризи и поли от зебло, повечето от които бяха почнали да берат памук и да хранят свинете, веднага щом се бяха научили да ходят, не бяха възприемчиви към изящната литература. Мис Каролайн свърши приказката и каза:
- Много хубава приказка, нали?
После отиде до черната дъска и написа с огромни печатни главни букви азбуката, обърна се към класа и попита:
- Знае ли някой какво е това?
Всички знаеха; повечето първокласници бяха повтарачи.
Предполагам, че избра мене, защото ме познаваше. Когато започнах да чета азбуката, веждите й се присвиха и след като ме накара да изчета на глас повече от половината буквар и борсовия бюлетин от „Мобил реджистър“, тя откри, че съм грамотна и ме изгледа с леко отвращение. Мис Каролайн ми каза да кажа на баща си да не ме учи вече, защото това щяло да попречи на моите …….

*
*
*

4.

Следващите ми училищни дни не бяха по-благоприятни от първия. Всъщност, те представляваха един безкраен „Проект“, който постепенно се приемаше „с единодушие“ и за който щатът Алабама изхарчи огромни количества хартия и моливи в благородното си, но безплодно усилие да ме изучи на „Групови действия“. Това, което Джем наричаше „Десетичната система на Дюи“, към края на моята първа учебна година обхвана цялото училище, така че аз не можах да я сравня с други образователни системи. Виждах само това, което бе около мен: Атикус и чичо ми, които бяха учили в къщи, знаеха всичко — или поне, което не знаеше единият, другият го знаеше. Освен това не можех да не забележа, че татко от години биваше избиран в законодателното събрание на щата, без никой да гласува против него, а нямаше и представа за хитроумните методи, необходими, според моите учители, за възпитаването на добрите граждани. Джем беше възпитан наполовина по десетичната система и наполовина по обикновената и изглежда добре се справяше както самостоятелно, така и в група, но Джем не беше сполучлив пример: нямаше такава образователна система, измислена от хората, която да го спре да не чете. А пък аз знаех само каквото бях прочела в списанието „Таим“ и от книгите, които ми попадаха в къщи, но в училище се влачех след образователната система на окръга Мейкомб и през цялото време ми се струваше, че ме мамят с нещо. С какво точно, не знаех, но не можех да повярвам, че щатът е предвидил за мене дванадесет години такава непобедима скука.
През годината моите часове свършваха половин час преди Джем, който трябваше да стои до три часа следобед, тогава аз изтичвах покрай къщата на Редли, колкото мога по-бързо, и не спирах, докато не се намеря в безопасност на нашата веранда. Един следобед, както си тичах така, забелязах нещо, което ме накара да поема дълбоко дъх, да се огледам и да се върна назад.
Там, където свършваше дворът на Редли, растяха два вирджински дъба; корените им се подаваха на страничния път и го правеха неравен. Нещо върху стеблото на едното дърво привлече вниманието ми.
В една дупка от чеп, на височина колкото мен, ми намигаше парче станиол и отразяваше следобедното слънце. Застанах на пръсти, още веднъж се огледах бързо, посегнах към дупката и извадих две дъвки без горната им обвивка.
В първия миг поисках да ги напъхам, колкото мога по-бързо в устата си, но си спомних къде съм. Изтичах в къщи и на предната веранда разгледах своята …..

 

ЯПОНСКИ ЗАГАТКИ

Инсенсу” е под номер 16 в поредицата „Японски загадки”. Действието се развива в Едо през XVIII век. Бедата идва от земетресение, което обърква живота в столицата. Дворецът е сринат почти до основи. Смъртта си намират хиляди обикновени и знатни граждани. Уплахата предизвиква хаос в целия град, а единственият, който би могъл да поддържа реда в размирните времена е дворцовият управител и заместник-главнокомандващ на шогуна – Сано Ичиро. Това обаче се оказва доста трудна задача. В същото време смъртта на две знатни сестри заплашва да стане повод за бунт срещу шогуна.
Японски загадки: Инсенсу
ISBN: 9789543982714
Автор: Лора Джо Роуланд
Издадена: 2012
Жанр:Криминални романи, кн. 16 от поредица "Японски загадки"
Размери: 13x21
Брой страници: 416
Корица: мека
Националност: Американска
без илюстративен материал
Цена: 11.99 лв.
Преводач: Жана Тотева

 

източник: kafene.bg

 

ОРХИДЕИ И ДИАМАНТИ - РОЗАЛИНД ЛЕЙКЪР

Старта на действието в романа е през 1907 г., когато красивата и очарователно невинна Жулиет Кладел се връща в Париж и с помощта на по-голямата си сестра се отдава изцяло на висшата мода.

Още в началото на кариерата си в прочутата модна къща „Ланден”, чиято собственичка е сестра и, пленителната Жулиет се влюбва от пръв поглед в елегантния и очарователен руски граф Николай Карасвин – скулптор и бохем.

Двамата влюбени се разделят от обстоятелствата, когато той е принуден да се върне в Русия, за да изпълни семейния си дълг, а Жулиет заминава в Италия. Там се озовава в капана на Първата Световна война и на един брак без любов.

Идва момента, когато съдбата отново ги среща в Париж едва сред края на войната. Жулиет е протеже на прочутия моделиер Фортуни, а Николай се е отдал безвъзвратно на скулптурата, след като революцията помита завинаги руската аристокрация. 

 

ВЕЩИЦИТЕ ОТ ИСТУИК

Великият писател Джон Ъпдайк ни поднася поредния роман „Вещиците на Истуик”, който го прави световно известен. В сюжета на романа се разкриват историите, отразяващи копнежите на три модерни жени – вдовици; Александра, Джейн и Суки, които се завръщат да прекарат лятото в малко крайбрежно градче в Роуд Айланд. Всяка от тях копнее да срещне мъжа на живота си. Със своята артистичност и стаст, те успяват да прелъстят дори и най-закостенелите мъже.

Настъпва моментът и в града пристига тайнствен и красив богаташ Дарил Ван Хорн, който омайва с чаровността си зажаднелите женски души.

Навлизайки в тяхното трио, той ги примамва в своя замък и събужда заспалите чувствени фантазии, и тъмната им женска злосторност.

Над Истуик надвисват скандалът и трагедиите.

Цялата тази история е описана и отразена в изтънчената, иронична и порочна творба на Джон Ъпдайк, която е отражение на красотата и силата на словото на писателя. 

 ОТКЪСИ ОТ РОМАНА:  

  Всъщност тя беше тази, която го дразнеше като развързваше тъмночервените му обувки от мека щавена кожа, какви-то носеха мъжете в колежите, веднага щом той ги завързваше на фльонга; докато той се предаваше и се изнизваше с развързани връзки на обувките, не успял да защити суетата и приличния си външен вид. Стъпките му затихваха по стълбището, звукът от едната преливаше в звука на другата и те затихваха все повече и повече, а затръшването на вратата й изглеждаше като най-малката кукличка от боядисано дърво на загнездените една в друга руски кукли-матрьошки.

............

  Трите жени бяха верни на собствената си природа. И ако светът ги обвиняваше, че се набутват между мъжете и съпругите им опитвайки се да разкъсат семейните връзки, че забиват свредела в местата, в които се проявява импотентността или емоционалната хладина  във вътрешността на нечий брак, привидно изглеждащ сигурен в своя уютен похлупен с покрив притъмнял вечерен дом, и светът не само ги обвиняваше, а ги изгаряше живи върху кладата на езиците на възмутеното обществено мнение, то това мнение щеше да бъде цената, която те трябваше да платят. Стремежът им се раждаше от дълбините им, беше инстиктивен: жената е родена да лекува, да налага с лапа примирената плът или раната на мъжкото желание....

   Сълзите предизвикани от студа в очите на Суки, дариха другите жени с аурата на една разноцветна дъга, а самата тя почувства, че изпитва болка когато говори. По твърдата част на алеята Суки се впусна внезапно в спринт, а зад гърба й останалите я последваха като самотен тромав звяр, който се тътреше по чакълестата настилка....

...

  - Курви, невротици и позор за обществото. А ти, след като „Уърд” е предназначен да бъде гласът на обществеността и негова законна защита, защото осигуряваш работа на тази, тази личност, която не може дори да напише и едно изречение на правилен английски? Защо и позволяваш да разпръсква отровата си в ушите на всички, защо й даваш възможност да властва над хората от града?! Малкото добри хора, които са останали в него се плашат, когато минават край ъглите, край всички тези пороци и безсрамия, които се вършат навсякъде.

РОМАНЪТ "КЕНТАВЪРЪТ" - ДЖОН ЪПДАЙК

С романът „Кентавърът” големият американски писател Джон Ъпдайк се налага сред над големите американски автори на американския критически реализъм.

Сюжетът на романа е откъснат от реалната действителност на живота – жива, изстрадана и силна. В него се чувства вплита-нето на античните митове със съвременната действителност в Пенсилвания през периода на 1947 г.

На базата на една древногръцка легенда и в съчетание със спомените за своето детство, писателят Ъпдайк преразказва историята през погледа на днешния човек.

Въз основа на всичко това Олинджър се превъплъщава в Олимп, а боговете Зевс, Хефест, Хера, жената на кентавъра Харикло и дъщеря му Окироя също са превъплатени в реални хора. Мъдрият Хирон е представен чрез образа на учителя Колдуел, а неговият син, както казва Ъпдайк – „това бях аз”.

Първото издание на романа „Кентавърът” е през 1967 г. В него се чувства една особена и своеобразна форма на бунтовност на писателя срещу така наречената „упадъчност” или непозната за нас нравствена свобода.

Романът се чете с изключителен интерес и се чувства една блестяща белетристика, която издига Ъпдайк на едно от най-високите нива в съвременната американска литература, а това се дължи на неговият своеобразен и изключителен индивидуален стил и майсторско слово, изпълнено сарказъм, но и със скъсване с формалните традиции.

ПРЕДСТАВЯМ ВИ И ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

Небето е творение, неразбираемо за човека; Земята е творение, разбираемо за него. Сам той е създание, застанало на границата между Небето и Земята.

Карл Барт

Но трябвало да бъде отдаден още един живот за изкуплението на древния грях — открадването на огъня. Случило се тъй, че по него време Хирон, най-благородният от всички кентаври (които са получовеци и полуконе), бродел по света, разяждан от рана, нанесена му при необикновен злощастен случай. На сватбено пиршество сред лапидите в Тесалия един от непокорните кентаври се опитал да отвлече невястата. Последвала люта битка и в настъпилата бъркотия, макар и невинен, Хирон бил ранен от намазана с отрова стрела. Безкрайно измъчван от раната, за която нямало лек, безсмъртният кентавър закопнял за смъртта и се примолил да бъде приет като изкупителна жертва за греха на Прометей. Боговете чули неговата молитва и му отнели болката и безсмъртието. Умрял като уморен простосмъртен, а Зевс го поставил сред звездите като светящ Стрелец…

Из Преразказани древни гръцки народни приказки от Джоузефин Престън Пийбоди, 1897 г.

^***

 

Колдуел се обърна и с обръщането в глезена му се впи стрела. Класът избухна в смях. Болката плъпна нагоре по нежната сърцевина на прасеца, завъртя се из лабиринта на коляното и вече набъбнала и още по-мълниеносна, се покатери към червата. Очите му останаха насила приковани горе, в черната дъска, на която бе написал с тебешир числото 5 000 000 000 — предполагаемата възраст на вселената в години. Прераснал от първоначалния остър лай на изненадата в преднамерено освиркване, смехът на класа сякаш връхлетя отгоре му, срина чувството на уединеност, тъй силно желана от него, уединеност, в която можеше да остане насаме с болката си, за да претегли силата й, да изчисли времетраенето й, да разгледа анатомията й. Болката провря пипало в главата му, разпери мокрите си криле покрай стените на гръдния кош и в тази внезапна и аленочервена слепота той сам се помисли за грамадна птица, събудена от сън. Черната дъска, млечноматова плоча със следи от сношното избърсване, се изпъна в съзнанието му като мембрана. Сякаш болката постави на мястото на сърцето и белите му дробове своите собствени космати отрязъци; и докато зрееше, стегнала го за гърлото, той почувствува, че издига мозъка си като нафора в дискос, нависоко, по-далеч от ръцете на гладните. Няколко момчета с ярки ризи във всички цветове на дъгата се бяха изправили до чиновете, смигаха и подвикваха на учителя си и качваха кални обувки върху подвижните седалки. Хаосът стана непоносим. Колдуел се добра с накуцване до вратата и като я тръшна подире си, прекъсна неудържимия празничен шум.

При всяка стъпка в коридора перушиненият край на стрелата дращеше пода. С металическото скърцане дразнещо се сля и твърдият съсък. Стомахът му се залюля от желание да повърне. Мрачните и дълги стени на боядисания в охра коридор се разклатиха; вратите на класните стаи, с вградените в тях номерирани четвъртити прозорци, нашарени като с ледени цветя, му се сториха предметни стъкълца, натопени в активирана течност, която е наситена с детски гласове, тананикащи на френски език, пеещи химни, спорещи по въпросите на социологията. Aves-vous une maison jolie? Oui, j’ai une maison trés jolie за кехлибарените развълнувани жита, за теменужни върхове над плодородните поля нашата история, ученици и ученички (това беше гласът на Фол), федералното правителство натрупа престиж, мощ и авторитет, но не бива да забравяме, ученици и ученички, че по произход ние сме съюз на суверенни републики, Съединените над теб се лее божа благодат и коронясва с братство… хубавата песен упорито се въртеше в главата на Колдуел… до грейналата морска шир. Все старите глупости. За първи път ги бе чул в Пасаик. Колко странно се е променил оттогава! Горната му половина се носеше в звездния простор на идеалите, дето ечаха младите гласове; останалата част от съществото му дълбоко затъваше в блато, където трябваше най-сетне да се удави. При всяко бръсване на перата по пода острието се забиваше навътре в раната. Помъчи се да не докосва пода с този крак, ала неравният тропот на останалите три копита тъй гръмко закънтя, че се стресна: току-виж, отворила се една от вратите и на пътя му застанал някой от другите учители. В този критичен миг му се стори, че неговите колеги са пастири на терора, които го заплашват отново да го тикнат в стаята при учениците. Отмалелите му черва се присвиха: върху лъскавите полирани дъски, точно пред шкафа със спортните трофеи, зяпнал го със стотици сребърни очи, той изхвърли от себе си, без да забавя крачки, един тъмен и димящ разлат конус. Грамадните му, изпъстрени със сиво бутове се сгърчиха от отвращение, но главата и трупът му, подобно статуя върху носа на пробит потъващ кораб, напираха напред.

Притегли го дрезгавото воднисто премрежваме на светлината над страничните врати. Тук, в другия край на коридора, външната виделина проникваше през прозорците, запречени отвън срещу крадци, влизаше в училището и безсилна да се разпростре в лепкавата, гланцирана атмосфера, си оставаше над входните отверстия, пленена като капка вода в масло. Нощната пеперуда, пърхаща у Колдуел, поведе неговото високо, красиво и примирено тяло към този синкав мехур от светлина. В корема му нещо се сви; насекомо го докосна по небцето и прашно пипало. Но пак там, на небцето, той жадно усети и чистия въздух. Въздухът просветна. Той блъсна двойната врата, чиито мръсни стъкла бяха подсилени с желязна мрежа. Сред гневната експлозия на болката — стрелата изтрополя край стоманения парапет — той се хвърли през няколко стъпала към бетонната площадка. Изкачвайки се по тези стъпала, някой ученик набързо бе надраскал с молив върху потъмнялата излъскана стена ЛАЙНО. Колдуел сграбчи месинговата дръжка и стиснал непоколебимо устни под смалени уплашени очи, изхвръкна навън.

^.........

Нощната пеперуда, пърхаща у Колдуел, поведе неговото високо, красиво и примирено тяло към този синкав мехур от светлина. В корема му нещо се сви; насекомо го докосна по небцето и прашно пипало. Но пак там, на небцето, той жадно усети и чистия въздух. Въздухът просветна. Той блъсна двойната врата, чиито мръсни стъкла бяха подсилени с желязна мрежа. Сред гневната експлозия на болката — стрелата изтрополя край стоманения парапет — той се хвърли през няколко стъпала към бетонната площадка. Изкачвайки се по тези стъпала, някой ученик набързо бе надраскал с молив върху потъмнялата излъскана стена ЛАЙНО. Колдуел сграбчи месинговата дръжка и стиснал непоколебимо устни под смалени уплашени очи, изхвръкна навън.

В ноздрите му зашаваха две ледени пера. Беше януари. Ясната синевина на далечното небе изглеждаше осезаема и все пак тайнствена. Обширната, равна, окосена поляна край училището, очертана в ъглите с група борове, макар и посред зима, беше зелена; багрите бяха обаче замръзнали, парализирани, остатъчни, изкуствени. Зад двора на училището, меко подрънкващ, трамваят плаваше нагоре по главната улица към Ийли. Всъщност празен — защото бе единайсет часът и пазаруващите до един слизаха в обратна посока, към Олтън, — той леко се полюшваше върху релсите, а сламените седалки пръскаха през прозорците дъжд от златни искри. Вън, сравнена с величието на пространството, болката, изглежда, се засрами. Сниши се, отдръпна се в глезена, стана твърда, потискаща и окаяна. В странните очертания на Колдуел изплува достойнство; раменете му — малко тесни за такова голямо същество — се изправиха и той тръгна, макар и не тъй наперено, но с такова напрегнато стоическо великолепие, че накуцването се претопи в стъпките му. Пое по павираната алея между замръзналата трева и граничещия с нея паркинг. Намръщената решетка проблясваше под търбуха му на бялото зимно слънце; драскотините по хрома изпускаха лъчи като елмази. Студът почна да ускорява дишането. Зад гърба му, в оранжевочервения корпус на гимназията, зазвуча приглушен звънец — той разпускаше класа, от който бе избягал. В сподавена предобедна глъчка учениците си тръгваха.

^..........

До централната и по-голяма част от гаража се влизаше по асфалтирана рампа, която бе тъй грапава, набраздена, насечена, омърсена и подпухнала, че приличаше на застинала вулканична река. В грамадната зелена врата, която пропускаше моторните возила, се отваряше друга малка врата за хората, на която под дръжката, с блажна синя боя, трепереща ръка бе написала ЗАТВАРЯЙ. Колдуел натисна бравата и влезе. Раненият крак изруга обръщането, необходимо за затваряне на вратата.

Искри осветяваха дълбокия и топъл мрак. Подът на пещерата чернееше, полиран от накапалото масло. В оттатъшния край на дългия тезгях две безформени мъжки фигури със защитни очила галеха някакво голямо, провиснало ветрило от пламък, който се разбиваше в сухи капки. Друг един, облещил нагоре кръгли очни орбити — бели върху черното му лице, — се търколи по гръб и изчезна под каросерията на съседния автомобил. Посвикнали с мрачината, очите на Колдуел забелязаха наоколо прекатурени автомобилни части, крехки и фантасмагорични: брони като трупове на костенурки, настръхнали мотори, сякаш изтръгнати сърца. В разноцветно зацапания въздух витаеха съсъци и гневни удари. Недалеч от мястото, където бе застанал Колдуел, вехта издута печка хвърляше през шевовете си ярка розовина. Той се поколеба да излезе от кръга на топлината й, макар че в глезена му онова нещо се топеше, а стомахът трябваше да поглъща някакви неукротими потръпвания.

На прага на работилницата застана самият Хъмъл. И като тръгнаха един срещу друг, Колдуел изпита измамното чувство, че върви срещу огледалото, защото Хъмъл също накуцваше. След падане в детинство единият му крак бе останал по-къс от другия. Стори му се сгърбен, побледнял, прахосан; през последните години ненадминатият механик се беше смалил. Няколко пресечки по-надолу по главната улица фирмите „Ессо“ и „Мобилгаз“ бяха построили сервизни станции и сега, след свършването на войната, когато всеки можеше с припечелените през това време пари да си купи нова кола, търсенето на ремонтни услуги рязко бе спаднало.

— А, Джордж! Стана ли вече време за обед? — Макар и слаб, гласът на Хъмъл бе майсторски нагласен да пронизва шума на работилницата.

Когато Колдуел понечи да отвърне, няколко необикновено остри последователни металически удара гръмнаха във въздуха и сплескаха думите; изтънял и напрегнат, гласът му като че увисна, заглушен и в собствените му уши.

— Не, за бога, точно сега съм в час.

— Тогава какво? — Чувствителното посивяло лице на Хъмъл, още по-светнало от сребристата небръсната брада, плахо се изопна, сякаш неочакваното би имало власт да му навреди. Причина за това бе жена му, Колдуел знаеше.

— Я виж — каза Колдуел — какво ми направи едно от тия проклети хлапета. — Той вдигна ранения крак на един изкривен калник и дръпна панталона.

Механикът се наведе над стрелата и предпазливо докосна перата й. В ставите на пръстите му дълбоко бе проникнала мръсотия, смазочното масло омекотяваше техния допир.

— Стоманено острие — рече той. — Добре, че се е забило без разкъсвания.

После направи знак и по неравния черен под към него с дрънчене сам-самичко се приближи триножниче на колела. Хъмъл взе от него една резачка за тел от ония, които на едната си челюст имат палец за допълнителна опора. И както връвта на пълен с хелий балон се изплъзва от разсеяните пръсти на детето, тъй страхът понесе нагоре съзнанието на Колдуел. В това свое главозамаяно откъсване той се помъчи да разгледа резачката като диаграма: полезната работа се равнява на теглото върху силата минус триенето, дължината на рамото AF (опорната точка представляваше гайка) върху дължината FB, при което B е точката, в която блестящата челюст като полумесец захапва тела, всичко умножено по вторичната полезна работа на допълнителната комбинация опорна точка-лост, на свой ред умножено по полезната работа на спокойната и мръсна работническа ръка на Хъмъл, стегната в действието на свиващите се мишци и коравите фаланги, пет на брой, МА Х МА Х 5МА равно на нещо ТИТАНИЧНО. Хъмъл наведе гръб, за да може Колдуел да се подпре на раменете му. Несигурен в това, което му се предлага, неподготвен да го предположи, Колдуел остана прав и зарея поглед нагоре. От постоянния дим и следите на паяците равно подредените дъски на тавана бяха станали кадифени. С коляното си Колдуел усети гърба на Хъмъл, който се поместваше и присвиваше да заеме удобна позиция; през чорапа до кожата му достигна докосването на метал. Калникът неустойчиво затрепера. Раменете на Хъмъл се напрегнаха от усилие, а Колдуел стисна зъби да спре вика — стори му се, че клещите захапват не металическото острие, а оголен в тялото му нерв. Челюстите-полумесеци се стегнаха; с рязък телескопичен скок болката на Колдуел се стрелна нагоре; проблесна; после плещите на Хъмъл се отпуснаха.

^{.............}

 

На една от тях имаше котка с вдигната лапа, на друга — гигант, който напразно се мъчи да скъса някакъв патентован радиаторен ремък. Имаше надпис: ПРЕДИ ВСИЧКО БЕЗОПАСНОСТ, а на друг, залепен на едно от стъклата, пишеше: ПАЗИ СИ ! ВТОРИ ЧИФТ НЯМА ДА ПОЛУЧИШ.

Сякаш залян от материален химн за материалната природа, тезгяхът беше осеян с каучукови пръстени, медни тръби, коксови пръчки, износени железни палци, кутии с масла, дървени чукани, парцали, капки и потънали в прах отпадъци от всички елементи. Това изпълнено с инструменти безредие се прорязваше от ослепителните пламъци, изригващи при двамата работници в другия край на тезгяха. Донагласяха нещо, което наподобяваше украсен бронзов пояс за жена с тънък кръст и силно издадени бедра. Хъмъл надяна азбестова ръкавица на лявата си ръка и от купчината избра широка ивица ламарина. С резачката проряза отвор в средата и с отсечено чевръсто движение умело сгъна ламарината като фуниеобразен щит, който надяна около стрелата в глезена на Колдуел.

— Тъй по-малко ще ти пари — обясни той и щракна с пръстите на голата си ръка. — Арчи, би ли ми подал за миг оксижена?

Помагачът му донесе ацетиленовата горелка, като внимаваше да не замотае нозе в последвалия го кабел. Горелката представляваше малко черно гърне, плюещо бял пламък със зелени краища. Там, където пламъкът изтичаше от дюзата, се образуваше прозрачна празнина. Колдуел сключи челюсти да обуздае страха. Стрелата му се струваше едва ли не жив нерв. И се напрегна за неизбежната болка.

Болка не последва. По свръхестествен начин той изведнъж се намери в центъра на огромен неосезаем ореол. Светлината събуди за живот резки триъгълни сенки от всички страни — по тезгяха, по стените. Хванал с ръкавицата ламаринения щит, без да се скрие под защитни очила. Хъмъл присви очи към парещото пулсиращо сърце на Колдуеловия глезен. В лицето му, мъртвешки бледо и поразително скъсено, очите фанатично заблестяха. Колдуел погледна надолу и в този миг кичур от уморената посивяла коса на Хъмъл отхвръкна напред, сгърчи се и изчезна в облаче дим. Работниците наблюдаваха занемели. Изглежда, нямаше да свърши скоро. Сега Колдуел усети горещината; ламарината до крака му започна да ври. Но затваряйки очи, Колдуел виждаше някъде в горната половина на черепа си как стрелата се извива, стапя, как се разпада на молекулите си. На пода издрънча дребен къс метал. Обръчите, които стягаха крака му, паднаха. Отвори очи и горелката угасна. Жълтата електрическа светлина му се стори кафява.

— Рони, дай, моля ти се, един мокър парцал. — После Хъмъл обясни на Колдуел: — Не искам да я вадя гореща.

— Дявол те взел, голям си майстор — каза Колдуел. Гласът му беше по-слаб, отколкото бе очаквал, и затова похвалата излезе безкръвна. Той видя Рони — еднооко момче със смъкнати рамене — как взе омазнен парцал и го топна в малкото ведро с черна вода, оставено под една от отдалечените електрически крушки. Отразената светлина, сякаш освободена, закипя и заскача в разбърканата вода. Рони подаде парцала на Хъмъл, а Хъмъл клекна и го сложи. Студена мокрота прокапа в обувката на Колдуел и до ноздрите му стигна слаб благоуханен съсък.

— Малко почакай — рече Хъмъл все тъй клекнал, предпазливо повдигнал панталона на Колдуел от раната. Колдуел срещна втренчените погледи на тримата работници — третият бе излязъл изпод автомобила — и самосъжалително се усмихна. Сега, когато облекчението бе дошло, той вече можеше да се почувствува смутен. Усмивката му накара помагачите да се намръщят. Изпитаха чувството, че някой автомобил е направил опит да проговори. Колдуел позволи на очите си да излязат от фокус и се замисли за далечни неща, за зелени поляни, за Харикло като кръшна млада жена, за Питър като бебе, за това как го возеше в детското му автомобилче, бутайки го по паважа под дивите кестени с дълга, чаталеста в единия край пръчка. Бяха твърде бедни, за да си позволят бебешка количка; но така детето се научи да кормува — прекалено рано може би? Останеше ли му време, мислеше за детето.

— Хайде, Джордж! Стискай се! — каза Хъмъл. Стрелата се плъзна назад с незабележим прилив на болка. Хъмъл се изправи, целият порозовял — или от облъчването на огъня, или от задоволство. Тримата смахнати помагачи се скупчиха наоколо, бутайки се кой по-напред да види сребристото острие, обагрено в голия си край с кръв. Най-сетне освободен, глезенът на Колдуел омекна, почувствува се разкован; стори му се, че обувката се пълни с топла, небързаща течност. Болката бе променила цвета си, бе преминала в спектъра на изцелението. Тялото усети. Сега болката достигаше сърцето ритмично. Природата отново дишаше.

Хъмъл се наведе и вдигна нещо. Доближи го до носа си и помириса. После, още свистящо от горещина, го постави в дланта на Колдуел. Беше върхът на стрелата. Тристенен, тъй заострен, че ръбовете му изглеждаха вдлъбнати, той беше твърде грациозен, за да причини такова грамадно смущение. Колдуел забеляза, че дланите му са целите в петна от вцепенение и усилие; челото му се покри с пот. Попита Хъмъл:

— А защо го помириса?

— Питах се дали не е намазан с отрова.

— Но не може да бъде, нали?

— Знам ли? Тия, днешните деца… — После добави: — Нищо не подуших.

— Не мисля, че могат да направят такова нещо — настоя Колдуел и се сети за Ахил и Херкулес, Язон и Асклепий, тези внимателни, изпълнени с уважение лица.

— Отде намират пари? Туй искам да знам — каза Хъмъл, сякаш любезно се стараеше да откъсне съзнанието на Колдуел от един безнадеждно тежък въпрос. Той вдигна останалата без острие стрела и обърса с ръкавица кръвта. — Хубава стомана. Пари струва тая стрела!

— От бащите си, негодници такива! — Колдуел се почувствува по-силен, с избистрен мозък. Класът! Трябваше да се върне.

— С много пари се играе — с безцветна злоба рече старият механик. — Купуват всеки боклук, който се произвежда в Детройт. — Лицето му бе възвърнало сивия си цвят, ацетиленовата си окраска; набърчено и поизтъняло като често прегъван станиол, в тихата си горест то изглеждаше почти женско и Колдуел се подразни.

— Ал, колко ти дължа? Трябва да се връщам, че Зимърман ще ми извие врата.

— Нищо, Джордж. Голяма работа! Радвам се, че можах да ти услужа! — Той се засмя. — Не ми се случва всеки ден да вадя с огън стрела от човешки крак.

— Не ми е удобно. Помолил съм един занаятчия да ми услужи със занаята си… — Колдуел неискрено посегна към вътрешния си джоб.

— Забрави, Джордж! Отне ми само една минута! Бъди достатъчно широк по душа и приеми услугата. Вира казва, че там си един от малцината, които не се мъчат да й затрудняват живота.

Колдуел усети, че лицето му се вдървява; почуди се — дали знае Хъмъл кое затруднява живота на Вира. Но трябваше да се върне.

— Ал, много съм ти задължен. Повярвай! — Човек просто не може истински да предаде благодарността си. Живял си в един град, понякога си обирал хората в него и никога не си им казвал това, защото се срамуваш.

— Вземи — каза Хъмъл, — не си ли я искаш? — Той протегна лъскавата снага на стрелата. Без да съзнава, Колдуел бе пуснал върха в джоба на сакото си.

— Не, опазил ме бог. Задръж я!

— Ами, за какво ми е? Работилницата и без това е пълна с боклуци. Покажи я на Зимърман. Един учител в нашата държавна училищна система не би трябвало да търпи подобни щуротии.

— Окей, Ал, печелиш. Благодаря ти. Много ти благодаря. — Сребърната пръчка беше твърде дълга; тя щръкна от джоба на сакото му като автомобилна антена.

— Учителят трябва да бъде защитен от такива хлапаци. Кажи го на Зимърман…

— Кажи му ти. Тебе може да послуша.

— Може, защо не? Не се шегувам. Може и да послуша.

— Не исках да кажа, че се шегуваш.

— Както знаеш, бях в съвета, който го назначи.

— Знам, че си бил, Ал.

— И често съжалявам.

— Недей, по дяволите.

— Защо?

— Интелигентен човек.

— Да, така е. И все пак нещо му липсва.

— Зимърман добре схваща властта си, но не поддържа дисциплината. — Нова болка нахлу в коляното и прасеца на Колдуел. Никога не бе виждал Зимърман тъй ясно — помисли той, — нито пък се бе изразявал тъй добре по този въпрос. Досадно нечувствителен, Хъмъл просто повтори собствената си забележка:

— Нещо му липсва.

Чувството, че времето тече, подействува върху стомаха на Колдуел, червата му се стегнаха.

— Трябва да се връщам — рече той.

— На добър час! Кажи на Каси, че градът тъгува за нея.

— Господи, там се чувствува отлично, като чучулига. Вечно за това мечтаеше.

— Ами какво прави татко Крамър?

— Таткото е най-добре. Гони стотака.

— Не ти ли тежи разкарването с колата насам и нататък?

— Не, да ти кажа право, доволен съм. Имам възможност да разговарям със сина. Като живеехме в града, почти не се виждахме.

— Умно момче имаш ти. Вира разправяше.

— Взел е ума на майка си. Моля единствено бога да не се метне на мен по грозотия.

— Джордж, да ти кажа ли нещо?

— Кажи.

— За твое добро.

— Кажи каквото искаш, Ал. Нали сме приятели.

— Знаеш ли какво ти е лошото?

— Че съм опърничав и невежа.

— Бъди сериозен.

Лошото ми е — помисли си Колдуел, — че кракът ужасно боли.

— Какво тогава?

— Много си скромен.

— Сега вече го каза! — рече Колдуел и понечи да тръгне.

Но Хъмъл продължи да го задява.

— Добре ли е колата?

Преди да се преместят на десет мили извън града, Колдуелови караха без автомобил. В Олинджър навсякъде можеше да се иде пеша, а до Олтън отиваше трамвай. Но когато откупиха старото имение на Крамър, колата стана необходимост. Хъмъл им уреди да вземат един буик от трийсет и шеста година само за 375 долара.

— Просто чудна. Чудна кола. Всеки ден ругая как можаха да й смачкат решетката.

— Не може да се запои, Джордж. Но иначе мотора го бива, нали?

— Мечта. Много съм ти благодарен, Ал, не мисли, че не съм.

— Как няма да е добър моторът, когато човекът никога не е карал с повече от четирийсет. Беше собственик на погребално бюро.

Хъмъл повтаряше това за хиляден път. Този факт като че го изпълваше с възхищение.

— Не ме е страх — каза Колдуел, представяйки си как Хъмъл вижда автомобила пълен с призраци. Всъщност беше най-обикновен автомобил с четири врати; за трупове нямаше място. Но действително това бе най-черната кола, която Колдуел бе виждал в живота си. За тия стари буици наистина не жалеха шеллака.

Разговорът с Хъмъл го правеше нетърпелив. В главата му тиктакаше часовник; училището настойчиво го зовеше. Стори му се, че несвързана музика разтегля измореното лице на Хъмъл. Образът на стария приятел се покри с паяжина от разчленени стави, протъркани върви, въглеродни утайки, изнурен метал: нима се разпадаме? В собственото му съзнание някакъв механизъм продължи да протраква: Шеллак на тия стари буици, шеллак, шеллак............