ГОРАТА КАТО РЕСУРС НА ПРИРОДАТА И НЕЙНОТО ОПАЗВАНЕ

Гората като природна даденост винаги е вдъхновявала и вълнувала всеки един от нас с изящната си красота, и всичките нейни дадености, които са от съществено значение за живота. Нейните божествено красиви пейзажи и благоуханните цветя, и билки са били винаги отклик в българските митове и легенди; и в произведенията на много творци на литературата, и изкуството.

    Смесените широколистни и иглолистни гори оформят множество ме-ста за отдих, санаториуми и балнеосанаториуми.

    Гората е от съществено значение за човека, неговото здраве, стопанска дейност и отдих за много туристи – български и чужди. Всичко това води до осъзнаване за неограничените възможности на горските масиви и природните дадености като място на възобновяеми и нови алтернативни  енергийни източници.

    Тя е като основен ресурс на природата и привлича вниманието на обществото за опазване на околната среда и решаване на проблемите на енергоснабдяването; вятър и слънце.

    Изключително важно значение е осъзнаването на необходимостта от разумното използване на горските ресурси и опазването на екосистемата.

   Трябва всички ние да се пренастроим, т.е. да се изчистим от пагубните „стари ценности” и „навици” които са страшна тирания, тегнеща над на-родите.

    Затриването на ценности като за по-добро възпитание, морал, достойн-ство, авторитет, за учение, справедливост и други, води до отдалечаване на личността от здравното и проспериращо „микро” и „макро” общество. Всичко това води до неправилно отношение към природни дадености и опазване на околната среда. Хвърлят се всевъзможни боклуци по улиците, булевардите, градските паркове и горите.

    Замърсяването на околната среда, породено от небрежността и нехай-ството на човешките индивиди, от различни фабрики, предприятия и все още съществуващи химико-технологични заводи, и фармацевтични предприятия води до изключителна вреда за нашето здраве, околната среда, и почвата, които раждат нашата храна. Тя е извор и на водата, която пием ние и животните, които дават необходимата за нас храна. Това е така, защото както ние, така и животните зависим от гората и природата като цяло.

    Друг значително важен проблем е незаконното изсичане на горските

масиви от разни бракониери с цел забогатяване. Тук е важен моментът , да се води отговорна и безмилостна борба от контролните и охранителните органи, с цел опазване на така необходимите за всички нас гори и горски масиви.

    Колкото по-навреме поемем отговорността за опазване на горите и при-родата като цяло, толкова по-навреме ще намалим вероятността от еко-логична катастрофа.

    Въпреки това, много трудно може да се спре технологично-икономически просперитет на света, но реално казано това е невъзможно и никога няма стане.

    Този изключително важен проблем за „глобалната екология” е от световен аспект и е водеща „еко-политика”.

    Единственият шанс е въвеждането на авангардни-екологични техноло-гии, които да са в полза на цялото човечество, флората и фауната на планетата Земя.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

10.10. 2013 г.

Есето е включено в списание „КРАЕЗНАНИЕ”, издание на дружество на краеведите „Отец Павел Атанасов” и на Клуб „Родинознание” – гр.Добрич

ЛЕГЕНДАТА СТАМБОЛИЙСКИ - есе от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Александър Стамболийски е един от най-великите синове на България. Нарежда се сред най-достойните, най-свидните чеда на нашия народ в цялата ни национална история.

Защото през краткия си земен път остави незаличима следа на Човек и Държавник. Защото приживе бе станал знаме на българското селячество и неотстъпно го водеше по пътя на правдата, свободата и народовластието. Защото измина борчески, славен жизнен път. Той казваше: „В борбата е нашата чест, нашето спасение, в борбата е смисълът на живота”. И целият му живот беше борба.

В духа на възрожденските традиции Александър Стамболийски е и пламенен журналист. Редом с политическата си дейност повече от две десетилетия той пише статии за в. "Земеделско знаме". През 1899 г. публикува първите си дописки в "Земеделска защита", през 1902 г. вече е в редакцията на вестник "Земеделско знаме", а през 1904 г. вече е редактор на съюзния орган.Той добре знае силата на публицистичното слово и го използва като оръжие в борбата, като средство за организиране на земеделското движение, за просвета и пробуждане на селячеството и т. н. Пише уводни и обзорни статии, пише коментари и анализи, води политически полемики...Не престава да пише статии за вестника дори когато е в затвора.

Александър Стамболийски е и поет. Поради липса на време не се посвещава на поезията и не се развива достатъчно като поет, но дарбата личи и от епизодичните му стихотворения. В тях се откроява цялостното му познаване на обществено-политическата действителност у нас, както и творческото му дарование. Повечето от стиховете на Стамболийски са публикувани в началото на миналия век под псевдонима Милен. А някои, както и редица статии - с псевдонимите: Стамбол, Великан, Мариус и други.

А след геройската му смърт на 14 юни 1923 г. се превърна и в легенда. Легенда не само за България, но и за света. Вече почти един век легендата за вожда на българското селячество и на целия български народ се предава от поколение на поколение. И не само че не помръква, а става все по-ярка, все по-актуална! Легендата за неговата държавническа дейност, за неговия живот и мъченическата му гибел е свидна за всяко българско сърце.

Измеренията на легендата за Стамболийски са много – от устните предания, до безбройните народни и авторски песни, стихотворения, разкази, повести, романи, драми...

Легендата за Александър Стамболийски е пресякла границите на България още докато е бил жив. А след зверското му убийство легендата за него отеква по много кътчета на света. Да припомним само книгата на американския професор Джон Д. Бел „Селяни на власт: Александър Стамболийски и Българският земеделски народен съюз”, издавана и преиздавана в България с подкрепата на земеделци-емигранти в САЩ.

Плодната българска земя е родила и откърмила много и свидни безсмъртни чеда, чиито имена са записани със златни букви в олтара на Родината. Много са и легендите за тях, които нашият народ е съхранил в сърцето си и в националната история.

Измежду най-великите синове на България е земеделският водач и недостижим държавник Александър Стамболийски. Легендата за него е незабравима. Другото нейно име е безсмъртие!

 

Кирил Назъров 

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 4, юли-август, 2012 г.

ЗА СВОБОДАТА

Според мен тази тема има не само личен, но и обществено-национален характер. Погледнато от тематичен аспект, свободата е полифонична, но независимо от това е ограничена.
В библията са заложени общовалидни принципи относно най-добрата употреба на нашето време. С една дума, „Всичко е позволено, но не всичко е полезно.” „Всичко е полезно, но не всичко е назидателно” (1 Коритяни 10:23-24, Римляни 14:19)

    Правя това леко и моментно отклонение поради причината, личността да има правото да подбира желаната дейност, която ще върши. Изключително важно е, тя да бъде не само в личностна, но и в обществена полза.
Така, че свободата, която ни е отредена като възможност за подбор, за да живеем, съществуваме и с правото да се развиваме, и усъвършенстваме в позитивен аспект е похвално.
Свободата да избираме, не е свободия. Свободата на избор за изпълнение на нашите желания в положителен и градивен аспект  не бива да се променя заради обърканите, необмислени а понякога и порочни желания на шепа хора, независимо кои са.

   Не може да съществува устойчиво и прогресивно развитие на обществото, без свободата на неговите членове, въпреки бюрократичните ограничения… (някъде са повече, а някъде по-малко).

    Появата на личността при човека е дълъг полифоничен процес на базата на социални и обществено-исторически фактори, условия и инструменти.

    Личността е изграден субект, личностно дефиниран с необходимото образование, придобито в индивидуалното развитие на човека.

     Личността не би могла да съществува и да се усъвършенства

(в позитивен аспект) без възможността за правото на социална свобода, а това означава и предполага равнопоставеност на социалните субекти и да изявяват свободната си воля.

    Съществуват следните видове социална свобода:

    – на отделната личност;
- на общности на личността;
- юридическа;
- религиозна;
- морална;
и пр.
- мнима;
- действителна;
Не винаги свободата може да се разглежда от правната положителна страна.
Следейки парламентарната аудитория, бих могъл да наблегна на факта върху така наречената неподражаема „партизанска” реторика и спираща дъха умозаключения, които я кореспондират оттук-оттам  с фактите, дори нямат никаква връзка с релността.
Именно такава изява бих нарекъл „Словесна свободия”. Точно такива политици определящи лицето на държавата, изразяват своето държание и речи извън необходимия протокол и словоред.
Съществува и друг вид свобода, която трябва да се спазва – информационната.
Именно чрез нея потребителите получават реалната възможност да творят, да се развиват и усъвършенствуват, ползвайки скъпоструващ софтуер напълно безплатно (поради безпаричие).
„Информационната свободия” на която е подложен нашия съвременник, го води до мързел, който реално погледнато не
води до прогрес.
Криворазбраната свобода подведе доста хора, начина на мислене, дори и техния изказ (погледнато в ретрограден аспект).
Свободата като право на избор, отношение, търсене, решаване, слово и т.н. се ражда в демократично общество.
Всички знаем, че е така. Не случайно го казвам.
Раждането на демокрацията в нашата мила  родина, не означава, че е налице такава както трябва да бъде. В началния и стадий за повечето граждани  на страната се промени възприемането на „Свободата” като такава. Промениха се много неща, дори се родиха доста крехки „недъгави” и „болни” отрочета.
Свободата не е тази, която се ражда, а тази която всевишния ни предлага след нашето раждане, но не е сто процентова. Тя предлага своите трудни моменти, които трябва да преодолеем,
дори и препятствията и ограниченията, които ще съществуват вечно.
Бих добавил и темата за любовта, понеже без свободата да се обича, животът е немислим.
Любовта към другия, позволява да му се даде правото да бъде себе си във всяко едно начинание и да не се жертва заради егоистичните намерения (включително и близките), за да се развива личностно и творчески.
Имайки предвид  жертвата, която правят „Великите учители” за да подпомагат хората за тяхното духовно развитие е доказателство за едно от ограниченията на свободата.
По същия начин се тълкуват и ограниченията, в които се впримчват родителите  за да отгледат и изучат децата си.
Съгласно една от теориите на Дзен, е да отвори очите на съзнанието за истинския смисъл на съществуването. Той настоява за постигане на този факт, а свободата тук се разбира като освобождаване на всички неестествени прегради, в  тава число и такива, които и ние сами си  поставяме.
Когато говорим за ограничения, прегради, не да се забравя и правото на  свободното слово. То е изключително важно …
В едно ново общество езикът следва политическите и икономическите промени.
Темата за свободата на словото и на българският език  породи редица дискусии, най-вече в медиите, които реагираха негативно спрямо ползването на чуждици.
Явиха се нови поддръжници за чистотата на българския език.
Като обобщение искам да напомня, че всеки народ се е борил за свободата си, и я отстоявал до края на живота си, както постъпиха Левски, Ботев и други наши велики герои за „чиста и свята република”.
Свободата е тази, която ражда надеждата.

…
©  Николай Пеняшки – Плашков

 

За човека и неговата същност

Човекът е същество със силно развит главен мозък, даващ възможността за разсъждение, говор и самоанализ.
Като примат, човекът е социално същество, което притежава високоразвити комуникационни , изразни и организационни способности.
Обществените взаимоотношения взаимодействия между хората са повод за установяване на значими и разнообразни социални норми, ритуали, традиции, които са залегнали в основата на човешкото общество.
Човекът се отличава не само с желанието, но и с възможността и способността си да разбира нещата, които го заобикалят, да ги анализира, и използва алтернативни методи за използване на природните ресурси и явления. Тази негова дейност и способност води до развитие в литературата, изкуството, науката, техниката и в други сфери.
Човекът притежава вродено качество, така нареченото „любопитство”; което води до развитието на редица умения, знания и качества.
С промяната на качеството на живота и неговото развитие, с въвеждането на знаците, буквите ( думите, писмеността) води до появата на така нареченото понятие – съзнание. То е едно от основните понятия залегнали в социологията, психологията и философията.
Съзнанието като понятие се обособява в две форми: индивидуално(личностно) и обществено съзнание.
В конкретния или (по-тесен) смисъл под съзнание се разбира висша форма на психическо отражение свойство на общественоразвития човек, т.е. идеалната страна на целенасочената му трудова дейност.
В науката „Социология” съзнанието се разглежда като съвокупност от всички форми на духовния живот на обществото.
Имайки предвид, че човекът е биологично същество, което има и притежава своите влечения ( така нареченото „либидо).
По-точно казано сексуално влечение.
Либидо от латински означава ( libido, желание). То има и своето по-широко значение на творческа съзидателна сила.
Либидото като понятие се разглежда и популяризира от Карл Юнг и Зигмунд Фройд.
Либидото е изключително важно влечение за човека, но в положителната му страна ( продължаване на човешкия род).
При този конкретен случай пред личността стои отговорността към семейството и бъдещите деца.
Човекът в пълния смисъл на еволюционното развитие е много повече от една сложна материя.
Като организъм е животно, но е спорно дали е връх на еволюцията.
Човекът като личност е субект, който е в състояние да избира сам своите цели, да определя и насочва своето поведение. Именно по този начин управлява своя живот.
Личността се създава от обективните обстоятелства, чрез цялостната и дейност. Изключително важно за сформирането на личността е богатството и качеството на връзките на индивида със света.
Важно качество при човека е волята, която го отличава от обкръжаващия го животински свят. А това е способността съзнателно да регулира своите постъпки и да ги насочва към съзнателно поставени цели, и да преодолява всички възможни трудности и препятствия, за постигане на поставените цели и желания.
Човекът притежава своя характер, с който се отличава в обществото. А характерът е система от индивидуални черти, изразени в действията на личността спрямо други хора в определени ситуации.
Поведението на личността е производна функция на мисълта му, която от своя страна е израз на придобитите знание, умения, които са проекция на поетапното личностно развитие.
Човекът е творческа личност. Той непрекъснато създава нови технологии, машини, съоръжения, космическа апаратура, съвременно и модерно строителство, военна техника, медицинска апаратура и много други.
Всичко това доказва целта на личността към съвършенство, било в полза на обществото или неговото унищожение. Творческата изява на човека е изключително важна за обществото и неговото духовно и качествено развитие.
А за бъде така, пред личността е свободата и неговото право на избор в нашия съвременен свят.
Човекът е прогресивно променяща се материя на база интелектуално и професионално развитие.

=
© 14. 02. 2012 ; Николай Пеняшки – Плашков

ЗА ЛЮБОВТА

Основата на любовта е емоцията породена от въздействието, дори и химията между двама, които изпитват чувства един към друг.
Следователно, това е първият етап, или „първите моменти на взаимодействие” от съкровеното желание на двете страни да бъдат заедно, дори „неразделни”.
Не мога да се съглася с твърдението за любов от пръв поглед, понеже тя би могла да бъде силен (краен) емоционален стадий или етап на развитие под въздействие на чувствата, които се развиват и надграждат.
Любовта е следствие от максималното развитие на нейните компоненти – емоцията, хармонията, привързаността, взаимното допълване в едно общо ( чувство, взаимна потребност, духовна привързаност).
Любовна е чувство на отговорност, коректност, честност и внимание, привързаност, привличане, симпатия към любимия.
Може да се каже, че любовното чувство е често съпътствано от сексуално привличане. Именно в такъв момент може да се каже, че един брак между съпрузите е стабилен и социално здрав.
Създаденото младо семейство на базата на чистата и етична любов е основата за създаване на поколение, готово да спазва морално-етичните норми и ценности в живота и обществото.
Любовта е комплексно понятие – любов към семейството, към ближния, родината, знанието, работата.
В общият смисъл любовта е чувство характерно не само за хората.
В психологически аспект любовта е силната привързаност към друг човек, индивид, докато в биологично-физиологичен контекст.
Любовта може да се изрази с грижата на родителите към малките.
Само тогава дадена личност ще се чувства достоен гражданин на своята държава, на глобалното общество, с цел запазване на световния мир.
Любовта е двигател за възпроизводството на света, за изграждането му в положителен аспект; с една дума - развитие на ценностната система на личността.
Само тогава мога да кажа с чиста съвест, че любовта е не само основа на брака за създаване и развитие на семейството, но и за приобщаването му към обществото, дори и в глобален аспект.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

Езикът като средство за общуване

Говорната способност на хората възниква в далечното праисторическо време. Тогава се поява началото и се оформят езиковите семейства, които съществуват при появата на писмеността.
Езикът е основно средство за общуване между хората, което е специфично за тях..Необходимо е да се отбележи, че той се явява вторично изражение при човека.

Реално погледнато от страна на логиката, на първо място е мисълта.
Именно в това отношение човекът се различава от животните, и по този начин се гради социален космос – необходимостта от общуване със себеподобните.

Терминът „език” има няколко отделни значения. Най-видимата негова проява са говоримите езици, като български, английски и други. Паралелно с тях съществува и писмената форма на езиците, както и други системи от правила, речниково съдържание – суровината на речта.
Говорейки за езика като средство за общуване, трябва да имаме предвид неговото съответно разделение; а именно:

--- книжовен;

--- език, говорен от медиите;

--- език, използван в официалните документи и от образованите хора;

--- език, използван в художествената литература;

--- диалекти;

--- социалекти;

Книжовният език е еволюирал от диалектите, и е речниково обогатен. Смята се за официален език от дадена страна.

Социалектите се говорят на даден език, организирани не само на регионален, но и на социален принцип. Те се говорят от хора с идентично социално положение, професия, занимание и т.н. В социалектите често се използват специфични думи и изрази.

Всеки от нас може смело да твърди, че може да разговаря, (общува) с другите. Но това не е достатъчно.

Важното е, да сме убедени, че притежаваме най-елементарното – умението да се изказваме пред публика, за да бъдем не само разбрани, но и да притежаваме необходимото дар слово, богат речников запас, с цел качествена словоохотливост и убедителност, за да привлечем и спечелим вниманието и слушателите на своя страна.
Без горепосочените качества и необходимата качествена подготовка, комуникацията не би могла да се проведе на съответното ниво, с цел печелене на позиции, преговори и т.н.
Най-важната цел в общуването (диалога) е да бъдат разбрани всички страни (събеседници). Само тогава можем да твърдим, че комуникацията е качествено осъществена, и са постигнати необходимите резултати.
Ако не можем да бъдем разбрани в съответния диалог, това означава, че не сме достатъчно убедителни (поради липса на факти, познания, знания, речников запас, дори и красноречие); следователно сме откъснати от езика на социалния свят, изолирани, с една дума непълноценни личности.

Без необходимата подготовка за комуникация, човекът се явява непълноценна единица към съответния социум.
Общуването със себеподобните е изключително важно за всеки човек, по причината, че научава от другите неща, които не е знаел.

© Николай Пеняшки – Плашков

Животът начин на употреба

Всичко което ни заобикаля определя начина на живот и мисловния процес. Анализирайки моментите които ни съпътстват и нещата около нас, помага да определяме, и подобряваме битието си…
Следователно този процес е тясно свързан със заобикалящите ни материални неща, които са жизнено необходими за нашето съществуване и задоволяване на духовните потребности. С една дума, съдържанието и необходимостта за живот, развитие, усъвършенстване, дори себевъзпроизвеждане, определя всичко, и то е най-важното.
Определят се настоящите психологически, естетически норми на поведение, дори и моментните философски настроения.
Всеки притежава своето духовно съдържание, а причините за това са най-различни, дори и от материален характер. Бедният човек се бори как да живее, камо ли да мисли за духовно богатство… Този проблем е доста болезнен за много хора, но въпреки това някои от тях желаят да усетят красотата на духовното богатство.
Така, че начинът на живот е не само индивидуален, но и социален, със своите отговорности и задължения.
Нека погледнем на битието с векове назад. Тогава древният човек е имал своята алтернатива, определяща начина му на живот. Използвал е природните ресурси за своето съществуване.
Ясна е формулировката, че мислещият човек от първобитното общество до съвременното ни развитие, със своите познания и практика употребява природата около себе си съгласно своите възможности, за да живее по – добре.
Човекът е част от природата – създаден от нея, за да извърви своя път и извърши това което трябва.
Говорейки за живота в пълния му смисъл, гледаме на него в глобален аспект, дори и неговите природни закони.
Ние сме частица от Вселената, която употребяваме, за своето съществуване и развитие.
Налице е следната мисъл на Тит Лукреции, който казва: „Най-после, понеже ние виждаме, че обработените места, превъзхождат необработените и дават на трудещия се по – добри плодове, явно е, че в земята има първични начала на нещата, които ние подбуждаме към живот, когато превръщаме с палешника плодородната почва и разработваме земята. Ако те не съществуваха, ти щеше да видиш всичко да става без нашия труд, от само себе си и много по-добре.
Нека добавя тук и това: Природата разлага всяко тяло пак на неговите елементи, но никога не го унищожава напълно…“
Жалко, че в днешния 21 век, цивилизованият човек работи както за своето самоусъвършенстване, подобряване на битието, така и собственото си унищожение. А то трудно може да се предотврати, но не и невъзможно… Не ни остава нищо друго освен вярата.

© Николай Пеняшки – Плашков

Диалогът като същност, смисъл и разбиране чрез другия

Диалогът е разговор между две или няколко лица. Той се явява основен способ за излагане на мнения на отделния човек относно даден проблем, ситуация и т.н. в разговорна форма, в устен или текстови вариант.
Когато говорим за устната форма на диалога, имаме предвид терминът „изказване” в процеса на възникналия и разгръщащ се разговор между страните.
В един устен разговор не винаги може да се вникне в логиката и смисъла на изказаните становища, за да бъдат грижливо премислени.
Най – сериозното предизвикателство пред изказването е неговото удържане в структурата на диалога.
Най - голямото значение в диалога е красноречието, а то е един от факторите за убедителността на конкретнота личност за да бъде разбрана.
А това означава, че изказа трябва да бъде уникален сам по себе си.
В един прочетен и добре осмислен текст въздействието и разбирането е коренно различно. Асимилацията и възприятията са други.
От голямо значение са композицията, структурата, стиловата оформеност на изказването, сюжетната конфигурация на наративната фабула; най – сетне от достъпността на езика. Ако читателят на писмения текст е потенциален, а слушателят на устното изказване е реално съществуващ и само тогава може да бъде удостоверена адекватността на неговото разбиране. А това разбиране предполага не само терминологична необремененост на езика, но и пречистеност от чуждици. В случаят съществува следната мисъл на Аристотел: „достойнството на речта е да бъде ясна, без да бъде ниска”.
Един красив,стегнат текст без излишни думи и пречистен,винаги може да бъде разбран.
Разговорът в диалога може да бъде в битова рамка,в литературно, философско и психологическо пресъздаване на действителността.
В зависимост от целта на диалога – смисълът му е различен.
За произхода на диалога като литературен жанр е казано много. Негов създател е Платон, който има собствени литературни образци в диалозите от комедиите на Арикстофан и Епихарм, в епизоди от Херодот и Тукидид. Платон е първият на Сократически диалози.
Диалогът възниква като подражание на разговор, но целта му е да се използва въпросо-отговорната структура за разгръщане на диалектически подход към поставен проблем; в “чистата” си форма може по драматичен начин да пресъздаде жив диалог.
Казвам Сократически, понеже диалогът е изобретен от Сократ и развиван през хилядолетията, имащ своите важни качества.
Диалогът е признание за равенство на събеседниците пред истината. За разлика от самоуверените софисти, които повече приличали на проповедници – произнасяли бляскави речи пред смълчани слушатели или атакували своите противници с хитроумни доводи – Сократ се стремял да чуе другата страна и да разбере своите събеседници.
Мъдростта е и въпрос, а не само отговор. А умен е този въпрос, който помага на събеседника сам да разкрие душата си и да ни каже истини за себе си, които дори той едва сега открива за самия себе си. Тази помощ да се разкрие чуждата душа напомняла на Сократ за изкуството на акуширането при раждане на дете и затова той го нарекъл “майевтика” (от старогръцки – “акуширане”).
Диалогът може да използва ирония, ако някой от събеседниците е твърде горделив и надменен. Иронията е привидна похвала на несъществуващи достойнства. Сократ отначало приспива вниманието на събеседника като му казва нещо, което той иска да чуе – някаква похвала. Но след това от тази похвала по логичен път самият горделивец стига до неприятни за себе си истини, които го карат да изтрезнее и да се освободи от надменността си.
Диалогът е толерантен разговор. Към равенството на събеседниците спрямо истината се добавя свободата на аргументи и защита на собствени позиции. При диалога събеседникът не може да бъде дискредитиран със софистични уловки. Никой няма монопол върху истината – нито в началото на разговора, нито след това. Достигането до истини е съвместно и те само увеличават общото между участниците в разговора.
Диалогът е безкраен разговор. За разлика от добре премерената реч (с увод, изложение и заключение), диалогът е открит за всякакви отклонения – може да се акцентира върху един или друг детайл на темата, може да се свързва с други теми. Затова диалогът е безкраен, както е безкрайно многообразието на гледни точки и аргументи, с които ние можем да участваме в един умен разговор. Диалогът не може да бъде разделен на части,защото е безкраен, а безкрайното няма среда.
Тези особености на диалога дават повод на Карл Ясперс да каже, че великите философи водят диалог в голямото време на историята. Затова и ние можем да оприличим историята на човешката култура на един разговор с вариации върху вечни въпроси.

© Николай Пеняшки – Плашков

Хармонията между човека и природата

Природата със своя уникален и съвършен вид, ни прави щастливи, дава смисъл и стимул да живеем сред красотата й.
Когато човек успее да вникне в същността на нещата, само тогава може да почуства красотата, величието и силата на природата, да види и усети нейното разнообразие, и да разбере, че уникалните неща като продукт на своя създател – ароматните цветя, столетните дървета, прекрасните водопади, Белоградчишките скали и много други, не бива да се рушат.
Но за да го разбере, човекът трябва да вникне в същността на нещата, да ги почувства, за да намери отговора и едва тогава може да открие хармонията между себе си, и заобикалящата среда.
Дори земята върху която вървим без да се замисляме, е най – великото творение на природата.
Когато се намираме в близост до нея и вникваме в нейната същност, само тогава можем да дадем отговор на нашите въпроси.
Човекът живее в непрекъсната борба и съревнование със себеподобните си за да се развива, с цел съвършенство и като такъв се стреми да открие съвършенството във всичко останало, дори и в природата.
А именно тя е най – важната за нашето съществуване. Без нея, неговото пребиваване е невъзможно, понеже тя дава въздуха, водата, слънцето и храната, а в замяна на това какво правим? – Рушим всичко около себе си, дори тровим и въздуха с нашето нехайство, безотговорност, дори и неблагодарност.
Природата е най – скъпият дар за нас и ние трябва да го разберем, а времето минава неусетно.
Човекът има възможностите, знанията и силите да взаимодейства с нея. Търсейки да извлече всичко ценно той я унищожава неусетно, като не се замисля за последиците; дори погубва всичко по пътя си.
Пази и обичай природата, и я съхранявай такава каквато трябва да бъде – чиста и прекрасна. Бъди достоен българин и се гордей с красотата, даровете и благата на родната природа. Тогава тя ще ти отговори по същия начин.

© Николай Пеняшки - Плашков