"ВИДЯХ ГО СЪС СЪРЦЕТО СИ"... - рецензия от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

„През живота си човек среща много хора. С едни се разминава, с други се сприятелява, с трети се свързва за цял живот. Истинско щастие е, ако Съдбата ни предостави възможност да срещнем необикновени, изключителни личности, които напълно покриват представите ни за Човек с главна буква”...

Така започва Пенка Иванова своя разказ „Видях го със сърцето си – книга за видния писател и общественик Петко Огойски”... Простичко и проникновено, тя споделя с читателя мислите, които я вълнуват при досега й с Петко Огойски, човек напълно непознат за нея, който постепенно се превръща в ярък огън, осветил нейния свят, накарал я да преосмисли, да препрочете историята на тоталитарна България, житейските битки на хората от близкото минало и днес, своя собствен жизнен път. Скоро за мен тази изповед се превърна в мълчалив и вълнуващ диалог... Може би защото често прочетените думи отекваха в съзнанието ми като мои, може би защото често беззвучно я допълвах, вплитах своите впечатления, размисли и оценки, предизвикани от моето докосване до човека и твореца Огойски. Понякога спорех, понякога разбирах, че нещо съм пропуснала.

Не е нужно да казвам, че не оставих книгата, преди да съм прочела последната страница. Трудно ми е да определя жанра на тази творба, която носи белезите и на очерка, и на мемоарно-изповедната литература, и на епистоларния роман (за което способства самобитния, цветен стил на цитираните писма на Огойски, както до авторката, така и до други личности). Според мен, обаче, най-ценното в книгата е задълбоченият литературен анализ върху цялостното писмено наследство на Петко Огойски, оставило трайна диря в съвременната българска литература. Макар той да е познат автор, с огромно по обем и значимост творчество с широко жанрово разнообразие, новият прочит на Иванова е интересен, жив, оригинален. Често стилът й и начинът, по който вплита в анализа на отделната литературна творба авторовата личност и житейски път, ме връщаха в детството и юношеството, към ученическата скамейка, когато човек се учи не само да пише и мисли, но и да отстоява себе си. В този контекст, неизбежен е паралелът, който Пенка Иванова прави между личността и творчеството на Захари Стоянов и Петко Огойски, като сравнява „Записки по българските въстания” със „Записки за българските страдания”. Макар и не така директно назован, не може да не се усети и внушеният от авторката паралел между личността на поета и поезията при Ботев и Огойски. Патриотизмът, изразен при Огойски преди всичко като като любов към народ и Родина, като гордост от миналото величие и болка от днешната нищета на духа и битието, по никакъв начин не се противопоставя на възрожденския патриотизъм на Ботев и Стоянов.  Прави впечатление как авторовата оценка за значимостта на най-голяма по обем, литературна и историческа стойност творба на Огойски (трилогията „Записки за българските страдания”) се превръща в стимул за написването на цялото произведение „Видях го със сърцето си”. Тук е мястото да подчертая, че Пенка Иванова е един безпристрастен читател, неангажиран политически, но човек с жива съвест и живо чувство, и с талант, способен да я превърне в автор на произведение, което вълнува.

Трудно е да кажа кога и по какъв повод за първи път чух името й, но със сигурност бе от Петко Огойски. Неговото уважение към възрожденското й дело като председател на читалище „Ахинора-2006” в село Яворово, Чирпанско и редактор на читалищния вестник „Ахинора” неусетно се пропи в мен. Нейната биография и професионален път – акушерка и гимназиална учителка по български език и литература, ме накараха да я почувствам близка.

Погледът през сърцето на Пенка Иванова е дълбок и проникновен. След като се запознава с творчеството на Петко Огойски, тя осъзнава, че „наред с нашия на пръв поглед подреден живот е имало и един друг паралелен свят, в който хората са били преследвани, измъчвани, убивани ... единствено заради политическите си убеждения”. В книгата си тя докрай остава политически неизкушена, но точно това е най-ценното – възможността да видим един живот и едно творчество, подчинени на земеделската идеология, на политическата борба за отстояването й, през един непомрачен от политиката поглед.

Текстът е структуриран в 20 глави, предисловие, заключение и 9 приложения, в които естествено се преливат житейското и творческото начало в личността на Петко Огойски. Графичното оформление и богатия снимков материал водят читателя към авторовия замисъл и правят по-лесно „виждането със сърцето”. И обектът на това изследване със сърце и разум ни гледа ведро, тревожно, замислено... от немного далечната 2010, от 1989, от 1961... По-ранни снимки няма. От по-рано идват „зелената грива на довечния и отвечен Балкан” и „каменните шепи на вирове и подмоли” на родното село, идват „трохите от хляба” – мислите, терзали го в затвора, идват стиховете, които събарят видими и невидими стени, за да ни преведат към свободата.

В книгата има много цитати – отделни мисли и сентенции, както и цели стихотворения на Огойски. Можем да прочетем отзиви за неговото творчество в различни печатни издания, а също оригинална поезия на други автори, посветена на него, както в основния текст, така и в приложенията („Отзиви за творчеството на Петко Огойски” и „Творби, посветени на Петко Огойски”).

Всяка от 20-те глави разглежда отделна черта от характера на твореца – обект на изследването, в който е вплетена основна тема от неговото творчество. Трудно, непосилно е за читателя да отдели едното от другото. И това е така, защото Петко Огойски е монолитна личност, в която творецът и човекът са неотделими. Това ни внушава с всяка страница от книгата си Пенка Иванова. И се опитвам да забравя, че познавам героя на нейния очерк, опитвам се просто да вървя по трохите, които авторката рони върху пътеката, по която ни води към същностните му характеристики.

Наред с естествения разказ, в който вплита автобиографични елементи, историята на запознанството си с Огойски, предадена и чрез фрагменти от негови писма до читалище „Ахинора”, Иванова неусетно преминава към задълбочен анализ на произведенията на твореца. Не е чудно, че основната тежест пада върху трилогията „Записки по българските страдания”. Детайлно, с разбиране и чувство, тя ни поднася своя поглед върху проблема.

И продължава пътуването ни към същността на творчеството и личността на Петко Огойски. Начало или завръщане е родната Огоя – с историята на семейството, с природата, със спомена за детството и майката – „усещам винаги незнайна сила, щом стъпя в твоите дъбрави”? А избуяването на силния корен, дори когато е затрупан под камък – литературен образ ли е, или биографичен факт? И вездесъщата за живота му земеделска идея – първопричина ли е за страданията на твореца, или е творческият му заряд? Шопският хумор убежище ли е за автора, или е просто онова невъзможно – „сто шила в торба”, което дава цвят и живец на монотонния делник? А България -Родината, раздирана, разпъвана на кръст от хайдушките поляни до Персин? Всяка страница е стъпка към Петко Огойски. И неговият патриотизъм, накарал го да съгради седеметажна средновековна кула в двора си, да създаде музейната сбирка към нея, да възстановява оброци, паметници и параклиси, ни става близък.  Още по-близък ни става с любовта и всеотдайността си към семейство и близки, въплътили неговата надежда за завет и безсмъртие.   

Може би личното ми познанство и уважението, което изпитвам към човека и твореца Петко Огойски са оставили отпечатък и върху прочита ми на книгата за него, и върху тези редове. Дано това не ми е попречило да бъда безпристрастна при оценката ми за творбата на Пенка Иванова.

Без колебание ще кажа: книгата „Видях го със сърцето си” е вик към днешния ден. Един опит да бъде разтърсено днешното ни душевно угойство,  да бъде разцепен днешния скотски хоризонт. С пестеливи изразни средства и добър подбор на произведения и факти, авторката изгражда ярък портрет на Петко Огойски и по този начин постига целта си, заявена с подзаглавието. Без съмнение тази книга – един апотеоз на своя герой, е и добро доказателство за таланта на своя автор. Тя говори ясно и силно за достойнствата и на двамата – като личности и като творци. 

Габриела Цанева,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 3(9), година ІІ, май-юни 2013 г.

ЗАВРЪЩАНЕ - рецензия от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

Няма да скрия, че новата стихосбирка на Кирил Назъров „Завръщане” (изд. „Мултипринт”, София, 2012 г.) дълбоко ме развълнува. Завръщане – към дома, към корена? Завръщане към себе си? Или може би просто завръщане към „сериозната” поезия, онази, която е насочена към възрастните... Както авторът споделя в предисловието, такава поезия е писал като юноша, а след това, във времената на цензура, все по-рядко „и то за най-съкровени, сакрални неща в живота”. Може би точно затова стихосбирката, събрала тези емоционални ерупции, докосва най-дълбоките и скрити кътчета в душата на читателя.

Композицията на книгата на пръв поглед е безструктурна, проста поредица от 26 стихотворения. Но първият поглед, както често се случва, подвежда. Кирил Назъров ни повежда по една духовна спирала, която ни отвежда от изконното начало („Оттук България започва”) до космическата необятност и безкрая („Животът продължава”).

Всяко стихотворение е с явно или скрито посвещение. И това не е формалност, а отражение на същностната връзка между автора и лирическия аз. Не бива да забравяме, че Кирил Назъров е преди всичко сатирик и детски поет. Спецификата на сатирата и литературата за деца изисква от пишещия безусловна честност и пълно покриване на човешката същност/позиция с художественото послание. Тук няма място за многословие, няма място за лицемерие, скрито зад многото думи. Сатирата не би била сатира, ако не разкрива голата същност на автора... а литературата за деца? Е, децата са перфектния лакмус за истина и за качество.

Но да се върнем към „Завръщане”.

„Полъхва кестенов топлик от юг...” – още първата строфа ни очарова с многоцветието на словото. Само пет думи, а вече всички сетива са отключени. С кожата си усещаме погалването на вятъра, който носи жега и прохлада, гърдите ни се изпълват с аромата на кестени, пред очите ни разцъфтяват белите свещи на кестеновите цветове, вкусът на прашеца им е върху устните ни, а слухът ни се докосва до петпръстните кестенови листи, шумящи в клоните, в короните, в горите. Но не това е важното за поета и за лирическия герой. Вслушвайки се в шепота на природата, ние стигаме до философския въпрос за началото и края, но и до онова дълбоко скрито в същността ни родолюбие, което кара кожата да настръхва дори във време като днешното, когато, в добрия случай, яхвайки идеята за глобализация се наричаме граждани на света, а в лошия случай... е лошите случаи са много...

Но каквото и да се случи, по каквито и житейски и философски пътища и пътеки да поемем, винаги има едно завръщане, което дава стойност на живота:

Къде и да ме води друма

на моя скитнишки живот,

ще свърне някой ден към Струма

под южния озвезден свод.

Макар и различни като стихосложение и изказ, „Завръщане” и следващото стихотворение от две части, „На път”, са логически свързани и образуват един диптих, който отразява вечното движение в авторовия живот и изразява неговата житейска позиция, а именно – пътят и завръщането са неразривно свързани.

На могъщата и прекрасна природа са посветени „Огражден планина”, „Маркови кладенци” и „Петрич”, на родното село - „Драгуш”. Но не само към природата, близка и кърмеща с красота, е завръщането на лирическия аз. След преминаването през тази най-първична стихия, идва ред на следващото стъпало – родителите, човешкият ни корен; съпругата, човешкият ни двойник; децата – стремежът ни към завършеност, към съвършенство. На бащата и неговия невербален завет е посветено стихотворението „На гроба на баща ми” – „Превиваше по цял ден гръб,/ но само над земята свята.” Целият житейски и творчески път на поета, на земеделеца Кирил Назъров, е озарен от този бащин образ. Но какво е човекът, без гласа на майката – оня глас, чуван над люлката, оня глас, слят с природата. Строфите звънят – в речната вода, в небитието, в песента на славея, с полета на орела и с крехката красота на забравено цветче. Тези две, и следващите две стихотворения, посветени на съпругата („Възпев”) и на децата („Бъди”), представляват един поетичен поглед в миналото, настоящето и бъдещето.

Стръмен е пътят по духовната спирала на Назъров. След природата и семейството, идват онези, които градят обществото. Списъкът им е много къс и без съмнение – неизчерпателен - „Христо Ботев”, „Гоце Делчев”, „Чедо на Огражден” (Антон Попов). Защо поетът е включил точно тези личности, не мога да кажа. Това, което мога да кажа е, че с удоволствие прочетох стихотворенията, които им е посветил.

Тръгвайки от природата, минавайки през семейството и общестено значимите личности, отново се завръщаме към природата. Но тази природа, вече не е същата. В нея нещо се е променило:

Тъй както много пролети преди

тя можеше череши да роди.

Но плод не иска гладен роб –

черешата превърна в топ.

Променяйки стихосложението, Назъров постига двоен ефект – не само накъсва ритъма на куплета, но и внушава, че именно черешата е живата, действена фигура – „тя можеше череши да роди”... Някак, макар и изгубила предназначението си – да ражда, тя, макар и превърната в топ (оръжие за унищожение на живота), остава жизнепораждащата сила. Назъров успява да ни внуши, че този топ, направен от череша, няма да сее смърт, а ще роди – свобода... или поне стремеж към свобода. Именно тук, в тази симбиоза, в която естеството и обществото се сливат, намира своята връхна точка и стъпалото, по което тръгнахме с „Христо Ботев”.

Одухотворяването на природата, хуманизирането на птици и животни продължава. Все по-нагоре по спиралата вървим. Следват „Кълвач”, „Шурец”, „Детски дни”, „Ябълка”, „Река”... изобилието на образи и звуци ни оставя без дъх. Все по-нагоре вървим и... се завръщаме... Пак там, откъдето сме тръгнали. Пак там, в детството, където е първата книга, първата приказка, първият стих. Тук разцъфняват изразните средства, характерни за детската поезия на Назъров. Не само в образи и сравнения ще намерим сродното между тези стихотворения и онези, които знаем от „Ловец на дъжд”, „Ало, Слънчице”, „Хоровод”, „Буквички скокливи”, „Цветница” и разбира се, „Чудесата на децата”. Паралелът между детската и „сериозната” поезия на Назъров най-добре звучи в звукографията –

Ябълката кичи си клонака

с бухнали камбанки-цветове

„Зън-зън-зън” зазвънка всяка –

с цветен звън пчеличките зове.

(„Ябълка”)

Много мъдрост е въплътена в „Песничка за приятелството”. Дали пише за възрастни или за деца, все едно – Кирил Назъров деликатно потупва читателя си по рамото. Звукографията и тук изиграва своята роля на Оня, който нашепва „Щом тупка ритмично сърце до сърце”. За нас остава само да чуем този шепот - тупкането на сърцето... и рефрена – „приятел се избира по делата”.

Завръщането към детството не е краят на пътя. Сърцето на поета откликва на страданието и на усещането за общност. Той посвещава две стихотворения на две градчета и техните хора, далеч отвъд родния дом и родната планина – „Стражица” (след земетресението от 1986 г.) и „Сичево” (на международен творчески пленер от 1996 г.). По този начин не само е отдадено дължимото на широкия свят, не само е прехвърлена границата на личното и родината, но е постигнато онова единство, което е нужно, за да продължим по Пътя. С „Моят път” и „Животът продължава” ние се изкачваме до върха на спиралата, която нарекохме „духовна” и по която тръгнахме с „Оттук България започва”. Но върхът не е край – той е началото на безкрая.

В заключение ще отбележа, че лично мен най-дълбоко ме развълнуваха стихотворенията, посветени на пътя – пътя на твореца, пътя на личността, пътя към родината, пътя навътре към същността и духа, пътя назад, към завръщането и корена...

Колко мъдрост е нужна, за да се направи разлика между „корена” и „извора”, между същността и избора. Да, завръщането на Кирил Назъров е завръщане към корена, но не към извора „Подобно хората е съща/към извора не се завръща” („Река”). Изворът – като начало на житейския път, като начало на поредицата от избори, които всеки прави в живота си – като проявление на свободната воля, като въплъщение на съдбата, която градим – този извор не е достъпен за завръщане. 

Но все едно, животът продължава... Животът, като къс от вечно течащото време, което все още не сме опитомили:

Животът свършва – дълъг или къс,

но из космичните пространства -

въздигана или разпъвана на кръст -

душата винаги ще странства...

Така завършва „Завръщане”-то на Кирил Назъров.

А нашето?

Габриела Цанева, 

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1 (7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.