Ужасяващата история за човека с медните пръсти

автор: ДОРОТИ СЕЙЪРС

Клубът на егоистите е едно от най-гостоприемните места в Лондон. Там можеш да отидеш, за да разкажеш странния сън, който си сънувал снощи, или пък да оповестиш какъв добър зъболекар си намерил. Ако искаш, можеш да пишеш писма, стига да имаш нрава на Джейн Остин, защото там няма зала за тихи занимания, а би било нарушение на клубните правила да се покажеш зает или погълнат от нещо, когато друг член на клуба се обърне към теб. За голф и риболов обаче не трябва да се споменава и ако предложението на благородния Фреди Арбътнот се приеме на следващото заседание на клубния комитет (а настроението поне засега е в полза на това), ще бъде забранено да се говори и за новините по радиото. Както каза онзи ден лорд Питър, докато се спореше по въпроса в пушалнята, по тия теми можеш да разговаряш където и да е другаде. Иначе клубът не е с ограничен достъп. Всеки може да бъде допуснат до членство, стига да не е сериозен и мълчалив. Кандидатите обаче трябва да минат проверка, за чието естество красноречиво говори фактът, че един виден изследовател си изпатил, като изпушил предложената му силна пура „Трихинополи“ като допълнение към портвайн от ’63 година. От друга страна, добрият стар Роджър Бънт (разносвачът, който стана милионер, след като спечели 20 000 лири от лотарията, организирана от един неделен вестник, и разгърна огромен бизнес с хранителни стоки в Централните графства) бе горещо препоръчан и единодушно избран, след като откровено заяви, че му стигат бирата и лулата. И пак според думите на лорд Питър: „Никой няма нищо против липсата на финес, но човек трябва да тегли граница пред грубостта.“
Тази вечер Мастърман (поетът-кубист) бе довел гост — млад мъж на име Вардън. Вардън бе започнал кариерата си като професионален спортист, но претоварване на сърцето го принудило да сложи край на бляскавата си спортна кариера и да се възползува от своето красиво лице и изключително хубавото си тяло чрез филмовия екран. Той бе дошъл в Лондон от Лос Анжелос, за да подпомогне рекламата за новия си голям филм „Маратон“ и се оказа приятна, непокварена от популярността си личност — за голямо облекчение на клубните членове, тъй като гостите на Мастърман можеха да бъдат най-разллчни.
Заедно с Вардън тази вечер в кафявата стая бяха осем човека. В клуба имаше пет или шест малки пушални, но тази беше може би най-уютната и приятната — с ламперия по стените, с мека светлина от лампите и плътни сини завеси. Разговорът беше започнал съвсем непринудено с разказа на Армстронг за някаква любопитна случка, на която станал свидетел същия ден следобед на Темпъл Стейшън, а оттам Бейс бе продължил, като каза, че това е нищо в сравнение с наистина странното произшествие, станало с него самия една нощ в гъста мъгла на Юстън Роуд.
Мастърман заяви, че по-усамотените лондонски площади изобилствуват с материал за сюжети, които само чакат своя автор, и даде като пример как се бил сблъскал с една разплакана жена и умряла маймуна, а после Джадсън подхвана темата и разказа как в някакво отдалечено предградие късно през нощта се натъкнал на женски труп, проснат на паважа с нож в гърба, а наблизо стоял неподвижно един полицай. Попитал може ли да помогне с нещо, но полицаят отговорил: „На ваше място не бих се бъркал, сър, тя си получи заслуженото.“ Джадсън призна, че не може да престане да мисли за видяното, а после Петифър разказа един необясним случай от лекарската си практика, когато някакъв съвършено непознат човек го завел в Блумсбъри в някаква къща, където една жена била отровена със стрихнин. Мъжът му помагал с вещина цяла нощ и когато пациентката била вече вън от опасност, напуснал къщата и не се появил никога повече; странното тук било, че когато той (Петифър) разпитал жената, тя изненадана заявила, че никога през живота си не била виждала този човек, когото взела за асистент на Петифър.
— Това ми напомня — каза Вардън — за нещо още по-странно, което ми се случи веднъж в Ню Йорк. Луд ли беше този човек, лош номер ли ми бяха погодили, или наистина едва се отървах от някаква опасност — не зная и до днес.
Началото беше многообещаващо и всички заувещаваха госта да продължи.
— Е, добре, това започна много отдавна, има седем години оттогава — малко преди Америка да влезе във войната. Бях на двадесет и пет и от две години вече работех във филмовия бранш. Имаше един човек — Ерик П. Лоудър, доста известен тогава в Ню Йорк, който можеше да бъде много добър скулптор, ако нямаше прекалено много пари, поне така казваха хората, които разбираха от подобни неща. Той представяше много работи, имаше много самостоятелни изложби, на които ходеха интелектуалци. Работеше главно с бронз. Сигурно сте чували за него, Мастърман.
— Не съм виждал негови неща — отговори поетът, — но си спомням някои снимки от „Изкуството утре“. Бяха добри, но доста демоде. Не правеше ли и статуетки от злато и слонова кост? Предполагам, че само и само за да докаже, че може да си позволи лукса да купува материалите.
— Да, това беше в стила му.
— Разбира се. Той направи и една много претенциозна, но и много грозна скулптурна група, доста реалистична, наречена „Лусина“, и има наглостта да я отлее от масивно злато и да я постави в салона си.
— О, онова нещо ли? Да, наистина беше отвратително и не намирах нищо артистично в хрумването. Сигурно ще кажете рализъм. Аз харесвам картините, скулптурите, които пораждат приятно чувство, иначе защо са създадени? Въпреки всичко у Лоудър имаше нещо много привлекателно.
— Как се запознахте с него?
— А, да — той ме гледал в онова филмче, „Аполон пристига в Ню Йорк“, може би го помните.
За първи път ми даваха роля на звезда. Разказваше се за една съживена статуя — за древен бог, как се оправя в един модерен град. Добрият стар Рубънсън беше продуцент. Ето, това беше човек, който можеше да направи филм с ненадмината артистичност. Филмът беше издържан с много вкус, от началото до края нямаше нищо скандализиращо, макар че в първата част единственото ни облекло бе някакво наметало, заимствувано от античната статуя.
— Аполон Белведерски ли?
— Предполагам. И така, Лоудър ми писа, че се интересува от мене като скулптор, защото съм бил подходящ за модел и така нататък и ме покани да го посетя в Ню Йорк, когато остана свободен. Поразпитах за него, реших, че това ще е добра реклама и когато договорът ми изтече и се поосвободих, отидох му на гости. Посрещна ме много добре и ми предложи да остана в дома му няколко седмици, докато поразгледам наоколо.
Лоудър имаше голяма разкошна къща на около осем километра извън града, цялата натъпкана с картини, антики и други подобни неща. Той беше, струва ми се, някъде между трийсет и пет и четирийсет, чернокос и младолик, с живи, бързи движения. Много хубаво говореше — изглежда, нямаше място, където да не е ходил, и нещо, което да не е видял, и за никого нямаше кой знае колко добро мнение. Човек можеше да го слуша с часове; знаеше анекдоти за всекиго — като започнеш от Папата и стигнеш до онзи Фенеас Е. Грут от Чикагската банда. Обаче нямах желание да го слушам, когато разказваше пикантни истории. Не искам да кажа, че ми е неприятно, когато се поотпуснат хората след вечеря, не, сър, не искам да ме мислите за прекален светец, но докато раз-казваше, погледът му така се впиваше в тебе, сякаш те подозира, че имаш нещо общо с това. Виждал съм жени да го правят, виждал съм и мъже да се държат така, когато има жени в компанията, а жените да не знаят къде да се дянат от смущение, но той е единственият мъж, който ме е карал мен да изпитвам такова чувство.
Като изключим това, Лоудър бе най-очарователният човек, когото някога съм познавал. Освен това, както вече казах, имаше прекрасен дом и чудесна кухня.
Той обичаше да притежава от всичко хубаво — най-хубавото. Ами каква беше любовницата му — Мария Морано! Не мога да намеря сравнение, а когато човек работи в киното, той има доста високи критерии за женска красота. Беше висока, спокойна, с изящни движения, беше ведра, с широка, спокойна усмивка. В Щатите такива жени не се раждат. Бе дошла от юг, Лоудър казваше, че била танцувала из кабарета и тя не възразяваше. Той се гордееше с нея, а и тя като че ли бе привързана към него по своему. Лоудър често я караше да застава гола, само с някакво подобие на смокинов лист, на видно място в ателието, изправяше я до някоя от статуите, за които бе позирала, и ги сравняваше детайл по детайл. Имаше, буквално казано, само един сантиметър от тялото й, който не удовлетворяваше изискванията му на художник — вторият пръст на лявото й стъпало беше по-къс от големия. Разбира се, в статуите той поправяше този недостатък. Тя се отнасяше към всичко това с добродушна усмивка, някак смътно поласкана, макар че според мен понякога й омръзваше да я оглеждат така. От време на време тя откриваше къде съм, идваше при мен и ми доверяваше, че винаги е мечтала да има собствен ресторант с кабаретна програма, с много готвачи в бели престилки и с лъскави готварски печки. „И тогава — казваше тя — ще се омъжа, ще имам четирима сина и една дъщеря“, и ми изброяваше имената, които бе избрала. Всичко това ми се струваше много тъжно и трогателно. Лоудър влезе веднъж към края на един такъв разговор. Подхилваше се, затова предположих, че е подслушвал. Не мисля, че му отдаде някакво значение, от което пролича, че не разбира момичето. По, струва ми се, Лоудър не допускаше, че има на тоя свят жена, способна да се откаже от живота, на който той я бе свикнал, и макар че в отношението му имаше нещо собственическо, той поне никога не й даде повод за ревност. Защото с всичките му приказки и неприятни статуи тя го бе спечелила и съзнаваше това.
Прекарах чудесно там почти цял месец. На два пъти Лоудър получи творчески пристъп, затваряше се в ателието да работи и не пускаше никого при себе си дни наред. Той имаше слабост към подобни номера; минеше ли пристъпът — давахме прием, на който идваха всички негови приятели и почитатели, за да видят творението му.
Лоудър работеше над статуята на някаква нимфа или богиня, която възнамеряваше да отлее от сребро, и Мария му позираше. Като изключим тези моменти, той ходеше навсякъде и успяхме да видим всичко, което можеше да се види.
Признавам, яд ме беше, че всичко свърши. Обявиха войната, а предварително бях решил, че ще отида доброволец. Заради сърцето си не можех да искам назначение за окопите, но се надявах че ще съумея с упоритост да получа някаква служба, стегнах си багажа и заминах.
Не очаквах, че Лоудър ще се натъжи така искрено от раздялата. Той все повтаряше, че скоро ще се видим пак. Но аз получих назначение в санитарните части, прехвърлиха ме в Европа и едва през 1920 година го видях отново. Беше ми писал още преди това, но през деветнайсета година трябваше да участвувам в два големи филма, така че нямаше как да се видим. Но през двайсета се оказах отново в Ню Йорк за рекламата на „Миг на страст“ и получих от Лоудър бележка — канеше ме да погостувам и пишеше, че иска да му позирам. Това щеше да бъде, нали разбирате, реклама на негови разноски, така че се съгласих. Имах договор с „Мистофилмс лимитед“ за „Джейк от мъртвешката пустиня“ — един филм за джуджета, който се снимаше извън студиото сред австралийските бушмени. Телеграфирах на компанията, че ще ги настигна в Сидней през третата седмица на април и заминах при Лоудър.
Той ме посрещна сърдечно, но ми се видя поостарял. Станал бе по-нервен. Беше — как да кажа — по-напрегнат, някак си по-естествен. Говореше с присъщата му циничност, сякаш наистина мислеше нещата, които изрича, и създаваше впечатление, че думите му са насочени пряко към теб. Преди смятах, че неверието му във всичко бе артистична поза, но започнах да разбирам, че съм бил несправедлив към него. Виждах добре, че той наистина е нещастен, а скоро узнах и причината. Още в колата попитах как е Мария. „Тя ме напусна“ — отговори той. Знаете ли, това наистина ме изненада. Да си призная честно, не очаквах от момичето такава ак-тивност и казах: „Ами! Да не е отворила ресторанта, за който толкова мечтаеше?“
„О, тя ви е разказвала за ресторанта?! Е, да, вие сте от тоя тип мъже, на които жените доверяват подобни неща. Не, тя постъпи като последна глупачка. Отиде си.“
Не знаех какво да кажа. Бяха засегнати и гордостта, и чувствата му. Измърморих обичайните за такива случаи фрази и добавих, че това навярно е било голяма загуба — и за работата му, и в друго отношение. Той отговори, че е така. Поисках да разбера кога се е случило и дали е успял да завърши статуята, над която работеше. Той отвърна, че я завършил и направил друга, нещо наистина оригинално, което сигурно щяло да ми хареса.
И така пристигнахме, вечеряхме, после Лоудър ми каза, че съвсем скоро щял да отпътува за Европа — всъщност няколко дена след като си замина и аз самият. Нимфата беше поставена в трапезарията, в специална ниша на стената. Беше наистина великолепна, не така показна, както повечето му работи, и удивително приличаше на Мария. Лоудър ме сложи да седна срещу нея, така че да мога да я гледам, докато вечерям, и наистина едва откъсвах очи. Той безспорно се гордееше с творението си и непрекъснато подчертаваше колко много се радва, че го харесвам. Направи ми впечатление, че е придобил навика да повтаря едно и също нещо.
След вечерята се преместихме в пушалнята. Тя беше подредена по нов начин и първото нещо което се набиваше на очи, беше едно голямо канапе пред камината. Беше високо към половин метър, долната му част бе оформена като римска кушетка — с възглавници и дълга, висока облегалка, изработена от дъб с инкрустация на сребро, и върху нея, образувайки истинското място за седене, ако сте ме разбрали, имаше голяма сребърна фигура на гола жена в естествен ръст, легнала с отметната назад глава и протегнати върху двете страни на канапето ръце. С няколко големи възглавници ставаше възможно да ползуваш това нещо като истинско канапе, но трябва да си призная, че ако човек искаше да седне прилично, не беше никак удобно. Щеше да е изключително подходящо като сценичен декор, за да изразява разпуснатост, но ми ставаше много противно, като гледах Лоудър проснат върху него пред собствената си камина.
„Аз ви казах — рече той, — че е нещо оригинално.“ Тогава се вгледах по-внимателно и видях, че фигурата е всъщност на Мария, макар че лицето бе само леко загатнато, ако разбирате какво искам да кажа. Навярно Лоудър бе решил, че за мебел повече подхожда едно по-смело решение. След като видях кушетката, си помислих, че у Лоудър има нещо извратено. През следващите две седмици се чувствувах все по-неудобно в негово присъствие. Този негов маниер да насочва нещата пряко към теб ставаше от ден на ден все по-подчертан и често, докато му позирах, той седеше и ми разправяше разни ужасии с отвратително впит в лицето ми поглед, просто за да види как ще реагирам. Честна дума, макар че той се отнасяше към мен изключително добре, започнах да изпивам чувството, че ще ми бъде много по-спокойно сред бушмените.
Сега идва странното в тази история.
Всички се поизправиха и се заслушаха с повече нетърпение.
— На следващия ден трябваше да отпътувам за Ню Йорк — продължи Вардън. — Седях си следобед …
В този момент някой отвори вратата на кафявата стая и Бейс му направи знак да не вдига шум. Новодошлият озадачено се отпусна на един фотьойл и си наля уиски много внимателно, за да не смути разказвача.
— Седях си в пушалнята — продължи Вардьн — и чаках Лоудър. Къщата беше на мое разположение — Лоудър беше пуснал прислугата да иде на някакво представление ли, на лекция ли, а самият той се стягаше за предстоящото пътуване и бързаше за уговорената среща с човека, който движеше деловите му въпроси. Навярно съм задрямал, защото вече се бе смрачило, когато се сепнах и видях до себе си млад мъж. Той нямаше вид на крадец, а още по-малко приличаше на призрак. Облечен бе в сив английски костюм, беше преметнал сиво-бежово палто през ръката си и държеше мека шапка и бастун. Светлата му коса беше пригладена, а лицето му беше доста глуповато с дълъг нос и монокъл. Втрещих се, защото знаех, че външната врата е заключена, но още преди да дойда на себе си, той заговори.
Гласът му беше особен, колеблив и дрезгав, с подчертан английски акцент. За моя най-голяма изненада той попита: „Вие сте мистър Вардън, нали?“
„Вие знаете повече за мен, отколкото аз за вас.“
„Моля да ме извините, че нахълтах така. Наистина малко невъзпитано изглежда, но трябва да изчезнете оттук колкото се може по-скоро, не се ли сещате?“
„Какво, до дяволите, искате да кажете?“ — по-питах аз.
„Нямам желание да ви обиждам, но разберете — Лоудър не ви е простил и има намерение да ви превърне в закачалка за шапки, лампион или нещо от този род.“
Господи! Казвам ви, не знаех какво да сторя. Гласът му бе така спокоен, маниерите — безупречни и все пак думите му бяха безсмислени. Нали казват, че лудите са изключително силни и аз тръгнах към звънеца, но изведнъж застинах — та аз бях съвсем сам в къщата.
„Как влязохте?“ — попитах смело аз.
„Да си призная — с шперц — отвърна той така нехайно, като че ли се извиняваше, че не носи визитната си картичка. — Не можех да бъда сигурен, че Лоудър не се е върнал. Но наистина смятам, че трябва да се махнете оттук колкото можете по-бързо.“
„Вижте какво — казах аз. — Кой сте вие и какво, по дяволите, целите? Какво значи това, че Лоудър не ми е простил? Какво да ми прости?“
„Ами за … моля да ме извините, че се бъркам в личния ви живот… за Мария Морано.“
„По дяволите, какво пък за нея? Какво всъщност знаете за тази жена? — извиках аз. — Тя го е напуснала, докато съм бил на война. Какво общо имам аз с това?“
„О! — възкликна странният млад мъж. — Изглежда, съм се предоверил в преценките му. Ама че глупаво, не ми мина през ум, че той може да греши. Лоудър смята, че сте станали любовник на Мария, когато сте били тук миналия път.“
„Любовник на Мария! — извиках аз. — Ама че абсурд! Мария е заминала със своя любим, кой-то и да е бил той. Лоудър трябва да знае, че тя не си е тръгнала с мен.“
„Мария никога не е напускала този дом — каза младият мъж — и ако не тръгнете веднага, не ви гарантирам, че й вие ще успеете да го напуснете някога.“
„Какво, за бога, искате да кажете?“ — извиках аз изгубил всякакво търпение.
Мъжът се обърна и дръпна синята възглавница от края на сребърното канапе.
„Вглеждали ли сте се някога внимателно в пръста?“ — попита той.
„Не особено — отвърнах аз, озадачен все по-вече и повече. — А защо?“
„Знаете ли Лоудър да е правил друга статуя на Мария освен този с подобен пръст на левия крак?“
Е, и тогава аз се вгледах внимателно и видях, че той е прав. Вторият пръст на лявото стъпало беше по-къс.
„Така е — казах аз, — нозащо не, в края на краищата?“
„Защо не наистина? — отвърна младият мъж. — Искате ли да разберете, защо от всичките статуи на Мария Морано, които Лоудър е правил, само на тази стъпалото е като на живата жена? Гледайте!“ — каза той и замахна с ръжена. Със сила, каквато не подозирах у него, мъжът стовари ръжена върху сребърната кушетка. Ударът попадна върху лакътната свивка на едната ръка и проби грапава дупка в среброто. Мъжът дръпна силно ръката на статуята и я изтръгна. Тя беше куха и честен кръст — в нея имаше дълга, изсъхнала човешка кост. Вардън млъкна и отпи голяма глътка уиски.
— И?! — извикаха няколко изпълнени с напрежение гласа.
— И — продължи Вардън — не ме е срам да призная, че се измъкнах от къщата като заек, подушил приближаването на ловеца. Вън чакаше кола и шофьорът ми отвори вратата. Вмъкнах се вътре, но после ми дойде наум, че това може да е клопка, измъкнах се веднага и тичах, докато стигна до тролейбусната спирка. Обаче на другия ден намерих багажа си на гарата, регистриран за Ванкувър. Когато дойдох на себе си, зачудих се какво ли си е помислил Лоудър за внезапното ми изчезване. Но за нищо на света не бих се върнал в онази ужасна къща, по-скоро бих глътнал отрова. На другия ден заминах за Ванкувър и повече не видях нито един от двамата. И досега нямам представа кой беше русият и какво е станало с него, но по заобиколен път разбрах, че Лоудър е умрял май че при нещастен случай.
Настана мълчание, след което …
— Страшно хубава история, мистър Вардън — каза Армстронг, който се занимаваше съвсем дилетантски с разни ръчни изработки и всъщност главно заради него мистър Арбътнот беше направил предложението си за радиото, — вие наистина ли предполагате, че в сребърната отливка е имало цял скелет? Да не искате да кажете, че Лоудър го е сложил в сърцето на калъпа, когато са отливали статуята? Би било ужасно трудно и опасно. При най-малката случайност Лоудър е щял да се издаде пред майсторите. И освен това статуята трябва доста да е надхвърляла естествения човешки ръст, за да се покрие добре скелетът.
— Мистър Вардън несъзнателно ви подведе, Армстронг — обади се внезапно тих, дрезгав глас от полумрака зад стола на Вардън. — Фигурата не беше от плътно сребро, а беше посребрена чрез галванопластика върху медна основа, отложена направо върху тялото. Жената фактически беше плакирана със сребро. Допускам, че след завършването на процеса меките части на тялото са били разложени с пепсин или някакъв друг подобен препарат, но не съм сигурен в това.
— Ей, Уимзи — извика Армстронг, — вие ли влязохте преди малко? И откъде накъде сте така категоричен?
Поразително бе въздействието, което гласът на Уимзи оказа върху Вардън. Той бе скочил от стола си и бе насочил лампата така, че да освети лицето на Уимзи.
— Добър вечер, мистър Вардън — каза лорд Питър. — Радвам се да ви видя отново и моля да ме извините за безцеремонното ми държане в случая, за който току-що разказахте.
Вардън пое протегнатата ръка, но остана безмълвен. — Значи с тая ваша мания да се правите на загадъчен, вие сте били Великият Непознат на Вардън, а? — попита Бейс. — Е, да — допълни той предизвикателно, — трябваше да се досетим по образното описание.
— Аз мисля, че след като сте тук, — каза Смит Харингтън, представителят на пресата, — трябва да ни разкажете края на тази история.
— Шега ли е било? — попита Джъдсън.
— Не, разбира се — прекъсна го Петифър, преди още лорд Питър да успее да отговори. — Откъде накъде? Уимзи е видял с очите си толкова странни неща, че няма защо да си губи времето да измисля странни положения.
— Много вярно — каза Бейс — и причината е, че разбира от логика и че има навика да си пъха носа там, където е по-добре да не се рови.
— Прав сте, Бейс — отговори негова светлост. — Но ако не бях споменал някои неща пред Вардън в онази нощ, какво щеше да стане с него?
— Да, какво? Точно това искаме да знаем — каза Смит Харингтън настойчиво. — Хайде, Уимзи, не се измъквайте! Трябва да чуем тази история.
— Цялата история! — добави Петифър.
— И нищо друго освен историята! — каза Бейс и ловко измъкна изпод носа на лорд Питър бутилката уиски и пурата. — Хайде, почвайте, драги. Няма да видите нито глътка, нито пура, преди да сте изчуруликали всичко.
— Бруте! — извика жаловито негова светлост. — Всъщност — продължи той, като рязко смени тона — не искам тази история да се разчуе. Може да изпадна в много неудобно положение заради нея — да ме обвинят в непредумишлено, а може би и в предумишлено убийство.
— О, боже! — възкликна Бейс. — Няма страшно! — каза Армстронг. — Никой няма да проговори. Знаете, че не можем да си позволим да ви загубим като член на клуба. Само дето Харингтън ще трябва да обуздае страстта си да записва.
След като от всички страни бяха дадени обещания за дискретност, лорд Питър се облегна удобни назад и започна своя разказ.
— Необикновеният случай на Ерик П. Лоудър е само още един пример за странния начин, по който някаква сила извън слабата ни човешка воля насочва нашите дела. Наречете я провидение, наречете я съдба …
— Ние ще й намерим име — каза Бейс. — Можете да пропуснете тази част.
Лорд Питър изпъшка и започна отначало.
— И така, първото нещо, което привлече вниманието ми към Лоудър, бе неволната забележка на един чиновник от службата за визи в Ню Йорк, където случайно бях отишъл по повод на онази глупава история с мисис Билтс. Той каза: „Какво, по дяволите, ще прави Ерик Лоудър в Австралия? Мислех, че Европа го интересува повече.“
„Австралия?! — рекох аз. — Заблуждавате се, друже. Оня ден той-самият ми каза, че след три седмици заминава за Италия.“
„Ами, Италия, нищо подобно! — отвърна чиновникът. — Днес обиколи цялата служба, разпитваше как се стига до Сидней, какви са необ-ходимите формалности и така нататък.“
„Аха! — рекох аз. — Предполагам, че ще пътува през Тихия океан и ще спре за малко в Сидней.“ Но се зачудих защо Лоудър не ми бе казал нищо такова, когато се видяхме преди два дни. Той със сигурност спомена, че ще отплува за Европа, ще се отбие в Париж и ще продължи за Рим. Така дяволски ме загриза любопитството, че две вечери по-късно посетих Лоудър. Стори ми се че доста ми се зарадва, беше преизпълнен с мисли за предстоящото пътуване. Отново го попитах за маршрута и той съвсем определено заяви, че ще мине през Париж.
И това беше, пък и не ми влизаше в работата къде ще ходи човекът, така че побъбрихме за други неща. Каза ми, че мистър Вардън щял да му погостува в дните до заминаването и че се надявал да направи една фигура, ако той се съгласи да му позира. Спомена, че не бил виждал мъж с толкова съвършено тяло. „Аз и преди исках да го използувам като модел — каза той, — но избух-на войната, Вардън замина в армията, преди да успея да започна.“
Той се излежаваше на онова отвратително канапе, аз случайно се обърнах и за миг зърнах в очите му едно злобно пламъче, от което ме побиха тръпки. Той галеше врата на фигурата и се подхилваше.
„Дано да не е пак някое от вашите постижения в посребряването“ — казах аз.
„Ами имам намерение да ги направя двойка заедно с тази. «Спящият атлет», да речем, или не-що подобно.“
„По-добре е да я отлеете — рекох аз. — Защо сте положили такъв дебел слой сребро? Губят се изящните детайли.“
Това го подразни. Не обичаше да слуша възражения, насочени към тази негова творба.
„Това беше експеримент — каза той. — Следващата ще бъде истински шедьовър. Ще видите!“
Мисля, че бяхме стигнали дотук, когато икономът влезе да пита дали да ми приготвят легло, тъй като нощта била отвратителна. Не бяхме обърнали никакво внимание на времето, макар че като тръгвах от Ню Йорк, имаше всички изгледи да се развали. Погледнахме навън и видяхме, че вали като из ведро. Ако не бях с малка, открита състезателна кола и без връхна дреха, нямаше да има никакво значение, но да карам осем километра в този порой не беше, общо взето, привлекателна перспектива. Лоудър настоя да остана и аз се съгласих.
Бях изморен и си легнах веднага. Лоудър каза, че иска първо да поработи малко в ателието си и го видях да се отправя по коридора.
Вие не искате да споменавам провидението, затова ще кажа само едно — беше много странно, че се събудих в два часа през нощта целият във вода. Икономът беше пъхнал грейка в леглото, което не бе използувано напоследък, и тя за проклетия се бе отпушила. Полежах буден десетина минути, мокър и нещастен, докато събера сили да проверя какво е станало. Открих, че положението е безнадеждно: чаршафите, одеялата, дюшекът — всичко беше подгизнало. Погледът ми попадна върху креслото и тогава ми хрумна чудесна идея. Сетих се, че в ателието има прекрасен огромен диван, покрит с голяма кожа и цяла купчина възглавници. Защо да не дочакам там края на нощта? Взех електрическото фенерче, което винаги нося със себе си, и тръгнах.
Ателието беше празно, затова предположих, че Лоудър е привършил работа и си е легнал. Диванът беше на мястото си, закрит отчасти с разгърнат параван, така че се завих с кожата и се приготвих да подремна. Тъкмо хубавичко се унасях, когато чух стъпки, но не от коридора, а, както изглежда, от другата страна на коридора. Учудих се, тъй като не знаех да има изход в тази посока. Продължих да лежа тихо и скоро видях ивица светлина, която се процеди през шкафа, в който Лоудър държеше разни инструменти и материали. Ивицата се разшири и самият Лоудър се появи, с електрическо фенерче в ръка. Много внимателно затвори след себе си вратата на шкафа и с леки стъпки прекоси ателието. Спря се пред статива и го отви — наблюдавах го през един процеп на паравана. Постоя няколко минути, като се взираше в скицата на статива, и след това се изсмя — най-отвратителния гърлен смях, който някога съм чувал. И да бях възнамерявал да разкрия непозволеното си присъствие, в този момент изоставих всякаква подобна мисъл. Междувременно Лоудър отново покри статива и излезе през вратата, през която бях влязъл и аз.
Изчаках, докато се убедя, че той си е отишъл и станах, много тихо, смея да твърдя. Отидох на пръсти до статива, за да видя какво е това чудно произведение на изкуството. Веднага разбрах, че е скица на фигурата на спящия атлет, а докато я гледах, усетих, че в мен се прокрадва увереност в нещо ужасно. Мисълта сякаш се зароди в стомаха ми и запълзя нагоре към корените на косата ми.
Моите роднини твърдят, че съм много любопитен. Мога само да кажа, че нямаше сила на тоя свят, която да ме възпре да не разгледам както трябва този шкаф. С чувството, че може да се срещна с нещо наистина гнусно — бях малко възбуден, а и всичко ставаше по това отвратително време на нощта — сложих смело ръка върху топката на вратата. За мое най-голямо учудване тя дори не беше заключена. Отвори се веднага и пред погледа ми се разкриха цял ред безобидни и подредени лавици, но явно Лоудър не би могъл да стои на това тясно място. Вече горях от възбуда, така че започнах да търся секрета — бях убеден, че трябва да има такъв — и го открих без особено затруднение. Дъното на шкафа безшумно се отвори като врата и аз се озовах в горния край на тясно стълбище. Бях достатъчно благоразумен да проверя дали вратата може да се отваря отвътре, преди да продължа, и освен това избрах от лавиците едно добро, здраво чукало от хаван — за оръжие, ако ми се случи премеждие. После затворих вратата и леко като приказен елф заслизах по тези чудесни стари стълби. В долния край имаше още една врата, но бързо открих и нейния секрет. Напрегнат до краен предел, стиснал чукалото, отворих вратата. Стаята обаче изглеждаше празна. Фенерчето ми улови блясъка на нещо течно, а после открих къде е ключът за лампата.
Пред погледа ми се разкри доста просторна квадратна стая, обзаведена като работилница. На дясната стена имаше голямо електрическо табло, с под него — тезгях. От тавана висеше голям прожектор, който осветяваше стъклена вана, дълга повече от два метра и широка около един. Включих прожектора и погледнах във ваната. Тя беше пълна с тъмнокафява течност, в която разпознах обичайния електролит на цианид с меден сулфат, който се използува при галванизирането с мед.
Пръчките висяха с празни куки, но в единия край на стаята някой, изглежда, беше започнал да отваря някакъв сандък и като дръпнах капака, видях вътре наредени медни аноди — достатъчно на брой за покритие от половин сантиметър, като се нанася върху фигура с човешки ръст. Имаше и по-малък сандък с още неразкован капак — по вида и тежестта му предположих, че съдържа среброто, нужно, за да се довърши процесът. Търсех още нещо и скоро го открих — значително количество приготвен графит и голям съд с лак.
Разбира се, нямаше всъщност никакво доказателство за нещо нередно. Защо Лоудър да не направи гипсова отливка, и да я посребри, щом това му харесва? Но след това открих нещо, което не би могло да дойде по законен път. На тезгяха имаше овална медна плочка, дълга около четири сантиметра, навярно тазнощното творение на Лоудър. Тя представляваше копие от печата на консулската служба — този, с който подпечатват снимката ти, за да не я махнеш и подмениш с тази на приятеля ти, който би желал да напусне Англия, защото се ползува с твърде голяма популярност в Скотланд Ярд.
Седнах на столчето на Лоудър и разработих едно тънко планче във всичките му подробности. Разбрах, че всичко се върти около три неща. На първо място, трябваше да разбера дали Вардън не се кани да пътува в скоро време за Австралия — защото ако той нямаше такова намерение, цялата ми елегантна версия рухваше. На второ място, щеше да стане много по-ясно, ако се окажеше, че косата на Вардън е тъмна като тази на Лоудър, защото, видите ли, между двамата имаше прилика — във всеки случай достатъчна, за да съответствува на данните от паспорта. Бях виждал Вардън само в онзи филм като Аполон Белведерски, когато носеше руса перука. Но знаех, че ако се навъртам тук, ще го видя, когато дойде да погостува на Лоудър. И на последно място трябваше да разбера дали Лоудър има някакво основание ла мрази Вардън.
И така, реших, че да стоя повече в онази стая е нездравословно. Лоудър можеше да се върне всеки момент, а не бях забравил, че вана, пълна с меден сулфат и цианкалий, е много удобно средство да се отървеш от някой прекалено любопитен гост. И мога да кажа, че нямах особено желание да се превърна в част от мебелировката на Лоудър. Винаги съм мразил предмети, направени във формата на нещо друго — томове на Дикенс, които се оказват метална кутия за бисквити, и всякакви такива подвеждащи хитроумия; и въпреки че не храня непреодолим интерес към собственото си погребение, бих желал то да бъде издържано с вкус. Стигнах дотам да изтрия всички отпечатъци, които предполагах, че съм оставил, после се върнах в ателието и оправих дивана. Имах чувството, че Лоудър няма да се зарадва, ако разбере, че съм бил тук.
Любопитен бях да разбера още нещо. Минах на пръсти през хола и влязох в пушалнята. Сребърното канапе лъсна на светлината на фенерчето ми. Стори ми се сто пъти по-неприятно от преди. Както и да е, стегнах се и внимателно огледах стъпалото на фигурата. Бях слушал всичко за прословутия втори пръст на Мария Морано.
В крайна сметка останалата част от нощта прекарах в креслото.
Онази история с мисис Билтс, някои други работи, които трябваше да свърша, както и сведенията, които трябваше да събера — всичко това ме принуди да отложа за доста по-късно намесата си в малката игра на Лоудър. Открих, че Вардън му е бил на гости няколко месеца преди красивата Мария Морано да изчезне. Страхувам се, че в този случаи не се оказах особено умен, мистър Вардън. Помислих, че наистина е имало нещо.
— Не се извинявайте — каза Вардън с лек смях. — Киноартистите се ползуват със славата на покварени хора.
— Защо трябва да я подсилваме? — отвърна, леко засегнат, Уимзи. — Извинявам се. Но колкото до Лоудър, това наистина е така. Имах нужда от още едно малко доказателство, за да бъда напълно убеден. Галванопластиката, по-точно деликатната работа, която очаквах, че предстои, не можеше да се свърши за една нощ; от друга страна, изглежда, беше необходимо мистър Вардън да бъде виждан жив и здрав в Ню Йорк до определения за заминаване ден. Освен това беше ясно, че Лоудър е искал да си осигури възможността да докаже, че някой си мистър Вардън е заминал благополучно от Ню Йорк, така както се е предвиждало и действително е пристигнал в Сидней.
Един мним мистър Вардън трябваше съответно да отпътува с документите и паспорта на Вардън, но с нова снимка, надлежно подпечатана с консулското клеймо, да изчезне мирно и тихо в Сидней и да се превърне отново в мистър Ерик Лоудър, пътуващ с напълно редовния си паспорт. Но при това положение очевидно беше необходимо на „Мистофилмс лимитед“ да се изпрати телеграма, за да чакат Вардън с по-късен параход. Прехвърлих тази част от работата си на моя камердинер Бънтър, който е изключително способен. Този доверен служител ходи цели три седмици по петите на Лоудър и най-сетне в деня преди Вардън да отпътува, телеграмата беше изпратена от един пощенски клон в Бродуей, където за щастие (провидението още веднъж) дават моливи с много твърд графит за попълваме на бланките.
— Дявол да го вземе! — извика Вардън. — Сега си спомням, че като стигнах, ми казаха за някаква телеграма, но никога не съм я свързвал с Лоудър. Реших, че е някаква тъпотия, измислена от хората на „Уестърн електрик“.
— Тъй. И след като узнах това, забързах към дома на Лоудър с шперц в единия джоб и пистолет в другия. Взех Бънтър със себе си — той е много опитен и му наредих, ако не се върна след известно време, да извика полиция. Както виждате, всичко беше добре подсигурено. Бънтър беше шофьорът, който ви чакаше, мистър Вардън, но вие станахте подозрителен — съвсем не ви упреквам за това, — така че единственото, което можахме да направим, беше да изпратим багажа ви на влака.
На отиване към дома на Лоудър срещнахме прислугата му, с кола на път за Ню Йорк, което показваше, че сме на вярна следа и освен това, че задачата ми ще бъде съвсем лека.
Чухте вече всичко за разговора ми с мистър Вардън. Не мисля, че бих могъл да добавя нещо към неговия разказ. След като изпратих и него, и вещите му, аз се отправих към ателието. То беше празно, така че отворих тайния вход и както очаквах, съзрях ивица светлина под вратата на работилницата в долния край на коридора.
— Значи Лоудър е бил там през цялото време, така ли?
— Разбира се. Стиснах здраво в ръка пистолета и внимателно отворих вратата. Лоудър беше застанал между ваната и електрическото табло и прансше нещо много съсредоточено — толкова съсредоточено, че не усети влизането ми. Ръцете му бяха целите изцапани с графит от голямата купчина, разстлана на лист хартия върху пода, а той държеше дълга намотка от медна жица, свързана с трансформатора. Големият сандък беше отворен и всички куки над ваната бяха заети.
„Лоудър“ — извиках аз.
Той се обърна към мен с нечовешки израз на лицето.
„Уимзи! Какво, по дяволите, правите тук?“ „Дойдох да ви кажа, че знам по какъв начин птичката ще влезе в капана“ — и му показах, пистолета.
Той изкрещя, втурна се към таблото и изключи осветлението, така че да не мога да се прицеля. Чух го, че се хвърля към мен и след това в тъмното се разнесе трясък, плисък, а след това такъв вик, какъвто през живота си не съм чувал дори и през петте години война, а и не бих искал да чуя някога отново.
Слепешката затърсих електрическото табло. Разбира се, включих какво ли не, преди да налучкам ключа на осветлението, но най-после го открих — от прожектора над ваната плисна силен, ослепителен лъч.
Лоудър беше паднал във ваната и все още леко потреперваше. Сигурно знаете, че цианидът предизвиква почти най-бързата и болезнена смърт. Разбрах, че е мъртъв, преди да успея да направя каквото и да е — отровен, удавен и мъртъв. Жицата, в която се бе препънал, също бе паднала във ваната. Пипнах я, без да се замисля, и бях здравата зашеметен от удара на тока. Тогава разбрах, че съм пуснал шалтера, когато исках да включа осветлението. Погледнах отново във ваната. Падайки, Лоудър се бе хванал за жицата. Намотките се извиваха около пръстите му и електрическият ток отлагаше равномерно тънък слой мед върху ръцете му, почернели от графита.
Все пак бях в състояние да разбера, че Лоудър с мъртъв и че ако всичко това излезе наяве, за мене щеше да стане много неприятно, след като бях стигнал дотам да го заплашвам с пистолет.
Претърсих наоколо, докато открия припой и поялник. После се качих горе и извиках Бънтър, който се беше върнал много бързо. Отидохме в пушалнята, запоихме ръката — доколкото ни беше по силите. След това занесохме обратно всичко в работилницата. Избърсахме отпечатъците от пръсти и заличихме следите от присъствието си. Оставихме електрическото табло и осветлението така, както си бяха преди, и по много заобиколен път се прибрахме в Ню Йорк. Единственото, което взехме със себе си, беше копието от консулския печат, което хвърлихме в реката.
Лоудър беше намерен от иконома си на следващата сутрин. Прочетохме във вестниците за това как бил паднал във ваната по време на някакви експерименти с галванопластика. Коментираше се ужасният факт, че ръцете на мъртвия били плътно покрити с мед. Не било възможно да я отстранят, без да се стига до неприятни крайности, затова го погребали така.
Това е всичко. Ако обичате, Армстронг, мога ли да си получа уискито със сода?
— Какво стана с канапето? — попита междувременно Смит Хартингтън.
— Купих го, когато се разпродаваха вещите на Лоудър — отговори Уимзи, — свързах се с един добър, стар католически свещеник, когото познанах, разказах му цялата история и той се закле да пази тайна. Той беше оправен човек, много свестен и разбран и така една вечер двамата с Бънтър закарахме кушетката с колата до неговата черква, на няколко километра извън града, и я погребахме по християнски в края на гробището. Това беше най-доброто, което можехме да направим.
.......
© 1928 Дороти Сейърс
© 1984 превод от английски: Владимира Накова - Трачева

ЛУИС

автор: Съмърсет Моъм
..
Така и не разбрах защо Луис се занимаваше с мен. Тя определено не ме харесваше и аз си знаех, че зад гърба ми рядко пропускаше случай да каже нещо против мен. Беше твърде деликатна, за да го изрече, но намираше начин да се изрази чрез знаците и жестовете на прекрасните си ръце. Беше богиня в подигравките. Истина е, че за двадесет и пет години бяхме научили почти всичко един за друг, но ми бе невъзможно да повярвам, че е била повлияна от старата ни дружба. Смяташе ме за груб, жесток, циничен и вулгарен тип. Чудех и се, защо така и не ме остави на мира. Не правеше нищо мило, но така и не ме остави сам, постоянно ме канеше на обеди и вечери, а един-два пъти годишно изкарвах уикендите у тях, на село. Най-сетне си помислих, че съм разкрил мотивите и. Тя таеше съмнение, че не и вярвам и то беше не само защото не ме харесваше, но и защото бе схванала истинското ми мнение за нея и злобееше, че гледам на нея като на комична героиня и не искаше да се откаже, докато аз самият не разбера, колко се лъжа. Може би бе прозряла, че съм видял истинското и лице, зад маската, и рано или късно ще успея да го извадя на бял свят. Никога не съм бил напълно сигурен, дали е завършена шарлатанка. Чудех се дали не лъжеше себе си, както мамеше света и дали нямаше поне искрица хумор в празната и глава. Може би бяхме привлечени от това, като двойка мошеници, които знаят определена тайна, скрита от останалия свят.
Познавах Луис, преди да се омъжи. Беше нежно, деликатно момиче, с големи меланхолични очи. Майка и и баща и благоговееха пред нея с нескрито обожание, но някаква болест, ужасна треска, отслаби сърцето и, но бе принудена да поеме грижата за себе си. Когато Том Майлънд и предложи брак, те му отказаха, тъй като смятаха, че тя е прекалено млада и крехка за съпружески живот. Но пък бяха бедни, а Том Майлънд-богат. Той обеща да стори всичко на света за доброто на Луис и накрая те му повериха своята безценна дъщеря. Том беше голям як мъж, добре изглеждащ и прекрасен атлет. Беше влюбен във Луис. Но с нейното слабо сърце, не можеше и да се надява, че тя ще живее дълго, така че си обеща да направи всичко възможно, за да я направи щастлива за малкото и останало време на земята. Той изостави любимите си спортове и то не защото тя го пожела, беше горда, че той може да играе голф и да ловува, а поради фактът, че тя получаваше неизменно сърдечни кризи, в мига, в който той я оставяше и за един ден сама. Ако успееха да се скарат за нещо, тя непременно се съгласяваше с него и въобще беше най-покорната съпруга, която може да има човек, но сърцето и я предаваше и тя трябваше да лежи в тишина и покой поне за седмица в стаята си. А той не можеше да бъде толкова лош, че да я притеснява. Така си спретваха една малка тиха свада кой да победи и в крайна сметка ставаше по нейната воля. Един ден, гледайки я как извървя 8 мили сама пеша, казах на Том Мейлънд, че тя е сто пъти по-силна, отколкото някой би си помислил. Той се хвана за главата и въздъхна.
— Не, не! Тя е крехка до смърт! Била е при най-добрите лекари на света и те всичките са се съгласили, че животът и виси на косъм. Но има непобедим дух.
Казал и, че съм забелязал нейната издръжливост.
— Ще ти платя за това утре! — ми прошепна после, по нейния си неясен начин. — Ще ти платя! Ще почукам на вратата на смъртта.
— Понякога си мисля, че си достатъчно силна да вършиш всичко, което искаш! — измърморих.
Отбелязах само, че ако партито и хареса, тя може да танцува  до  5 сутринта, а ако и доскучее, веднага се разболява и Том трябва да я кара вкъщи рано-рано. Страхувам се, че не хареса забележката ми, тъй като ми се усмихна доста патетично, но не усетих и грам смях в сините и очи.
— Може би, очаквате да падна мъртва, за да ви угодя?
Луис надживя съпруга си. Умря от треска, след като при едно пътешествие с лодки, тя пожела всички дърва за огрев само за себе си. Той и завеща една дъщеря и удобно бъдеще. И тя прекрасно преживя шока. Приятелите и очакваха бързо да последва съпруга си в гроба. Наистина, съжаляваха Ирис, дъщеря и, че ще остане сираче. Визираха и Луис. Те не и позволиха да си мръдне и пръста, настоявайки че ще направят всичко на света, за да я спасят от бедите. Те и трябваше, тъй като, ако се случеше да направи нещо уморително или необичайно, получаваше сърдечна криза и изглежда чукаше на вратата на смъртта. Казваше, че би се затрила без мъж до себе си и че не знаела как, с това деликатно здраве, би оставила Ирис сама на този свят. Приятелите и предлагаха да се омъжи отново. Ох, с това сърце не трябвало да и се задава този въпрос и въпреки че знаела, че скъпият Том го иска и вероятно това би било най-доброто за Ирис, но кой би се занимавал с болен инвалид, като нея? Странно, но точно един млад мъж пое риска и година след смъртта на Том, тя се остави на Джордж Хобхаус да я заведе пред олтара. Той беше красив, почтен мъж и въобще не беше злобен. И не съм виждал човек по благодарен на съдбата, че е бил оставен да се грижи за толкова чупливо нещо.
— Няма дълго да живея, за да те ядосвам! — каза тя.
Беше войник и много амбициозен млад мъж, но си подаде оставката. Здравето на Луис я накара да прекара зимата в Монте Карло, а лятото в Дювил. Той се поколеба малко да си остави кариерата и Луис изпърво не искаше и да чуе за това, но накрая отстъпи, както винаги е отстъпвала и той реши да направи жена си толкова щастлива, колкото може да бъде.
— Няма да трае дълго! Ще се помъча да не съм ти в тежест. — каза тя.
И следващите две три години Луис се помъчи, без да обръща внимание на сърдечните си атаки, да посещава всичките балове, облечена по последна мода, да рискува на комар, да танцува и дори да флиртува с високите и стройни младежи. Но въпреки че Джордж Хобхаус нямаше издръжливостта на първият съпруг на Луис, той трябваше да се вземе в ръце, и с чаша твърд алкохол да се заеме с ежедневната работа на втори съпруг. Този навик растеше, което не се харесваше на Луис, но за нейно щастие скандалите намаляваха. Той се върна в полка си и след три месеца бе убит. Тя почувства, обаче, че в тези кризисни времена не бива да се дава воля на частната скръб и че ако получи сърдечна криза, никой няма да я чуе. И за да забрави, тя превърна вилата в Монте Карло в болница за възстановяване на офицери. Приятелите и казваха, че никога няма да може да преживее напрежението.
— Разбира се, че ще ме убие! Но на кого му пука? Трябва да изпълня дълга си.
Не я уби! Имаше още да живее. И нямаше по популярна болница от нейната в цяла Франция. Случайно я срещнах в Париж. Обядваше в Риц с висок и много приятен наглед млад французин. Обясни ми, че е бизнес-среща, свързана с болницата. Сподели, че офицерите били много мили с нея. Знаели, колко слаба е тя и не я оставяли да върши почти нищо сама. Всички се грижели за нея, почти като съпрузи. Въздъхна.
— Горкият Джордж, кой можеше да си представи, че аз, с моето слабо сърце, ще го надживея?
— И горкият Том! — казах аз.
Така и не разбрах, защо ми се ядоса толкова. Подари ми една от нейните страдалчески усмивки и прекрасните и очи се напълниха със сълзи.
— Говорите така, като че ли ми завиждате за малкото години живот, които ме очакват.
— Между другото, сърцето ви е по-добре, нали?
— Не може да е добре. Днес кардиологът ми каза, че трябва да се подготвя за най-лошото.
— Но вие се подготвяте за него от двадесет години, нали така?
Когато войната свърши, Луис се установи в Лондон. Сега бе жена на 40, с тънка и нежна осанка, с огромни очи и бледи страни и не изглеждаше на повече от 25. Ирис, която доскоро ходеше на училище, порасна и заживя с майка си.
— Сега тя ще поеме грижата за мен! — разказваше Луис. — разбира се, ще и е тежко да се грижи за такъв инвалид като мен, но ще е за толкова кратко, че тя не би имала нищо против.
Ирис бе прекрасно момиче. Израснала бе със знанието, че здравето на майка и зависи от други. Като дете не и е било позволявано да вдига шум. На нея винаги и е било забранявано да тревожи майка си. И сега Луис и каза, че не иска и да чуе за саможертви в името на такава уморена стара жена, каквато е. Не ставало въпрос за саможертва, казваше Ирис, би било щастие за нея да се грижи за горката си стара майка.
— На детето се харесва да бъде полезно! — каза тя.
— Не мислите ли, че то трябва да поеме по пътя си и да успее в живота? — питах аз.
— Това е и онова, което винаги съм и казвала. Не мога да я спра да се забавлява. Небесата знаят, от никого не съм искала нищо за себе си.
Ирис, когато я попитах каза:
— Бедната ми стара майка, тя иска да се забавлявам с приятели и да ходя на балове, но получава сърдечна криза в мига, в който тръгна, така че предпочитам да си седя вкъщи.
Но скоро се влюби. Един млад мой приятел, прекрасно момче и предложи да се ожени за нея и тя прие. Харесвах това дете и се радвах на предоставеният му шанс да поеме по своя път. Тя май и не е предполагала, че това е възможно. Но после този същият млад мъж дойде при мен в голямо отчаяние и ми каза, че женитбата им се отлага за неопределено време. Ирис почувствала, че не може да изостави майка си. Разбира се, това не ми влизаше в работата, но приех да отида и да поговоря с Луис. Тя винаги посрещаше с радост стари приятели на по чай и сега остарявайки бе създала цяло общество от писатели и художници, които я посещаваха.
— Чух, че Ирис не искала да се омъжва. — започнах.
— Не знам за това. Тя не иска да се жени скоро, колкото и да го желая. Молих я на колене да не мисли за мен, но тя категорично отказа да ме изостави.
— Не мислите ли, че и е тежко?
— Ужасно! Разбира се, че е само за няколко месеца, но не желая някой да се жертва за мен.
— Скъпа Луис, вие надживяхте двама съпрузи, не мога да си обясня причината да не погребете и още двама?
— Мислите това за забавно? — използва такъв тон, като че ли говори на престъпник.
— Предполагам, никога не ви е идвало на ум, че сте достатъчно силна, за да правите каквото си искате и че бедното ви сърце е само извинение да вършите онова, което ви е скучно?
— О знам, знам какво мислите за мен! Никога не сте вярвали, че съм болна, нали?
Изгледах я отгоре до долу.
— Никога! Мисля, че 25 години просто блъфирате. Мисля че сте най-себичната и чудовищна жена, която познавам! Съсипахте живота на двама бедни прекрасни мъже и сега сте готова да съсипете живота на собствената си дъщеря!
Нямаше да се учудя много, ако Луис се бе оплакала от сърце след това. Очаквах да изпадне в истерия. Но тя само се усмихна приветливо.
— Мой скъпи приятелю, някой ден наистина ще съжалявате, че сте ми казал всичко това!
— Вие ли сте причината, Ирис да не иска да се омъжи за този млад човек?
— Молих я да се омъжи за него. Знам, че ще ме убие, но не ми пука. Никой не се грижи за мен. Аз съм тегло за всички.
— Казахте ли и, че това ще ви убие?
— Тя ме принуди!
— Да, колкото някой друг на този свят ви е принуждавал да направите нещо, което да не искате.
— Може да се омъжи за него още утре, стига да иска! Ако това ме убие, просто ще ме убие!
— Ами, нека поемем риска, а?
— Нямате ли поне малко милост към мен?
— Не мога да съжаля, някой, който така да ме развеселява, както вие в момента!
Червени петна заляха бледите бузи на Луис и тя пак се усмихна, но сега очите и издаваха гняв и ярост.
— Ирис ще се омъжи до месец и се надявам ако нещо се случи с мен, ти и тя да можете да си простите.
Луис бе дала дума и я изпълни. Бе определена датата. Зестрата бе дадена, поканите бяха написани. Ирис и моето момче сияеха. В дена на сватбата, в десет часа, сутринта, точно преди да излязат пред олтара, Луис, тази дяволска жена получи сърдечна криза и…почина. И умирайки, милостиво прости на Ирис, че е причинила смъртта и.

 …
превод от английски: Мирена Пламенова

РОАЛД ДАЛ

Роалд Дал (на норвежки Roald Dahl, произношение в Англия Роуалд Даал, произношение в Норвегия Руал Дал) е уелски писател-хуморист от норвежки произход, известен с късите си разкази с неочакван край и произведенията си за деца. Кръстен е на полярния изследовател Руал Амундсен. Когато е само на 4 годинки, умират сестра му и баща му. През Втората световна война участва като пилот. На 19 септември 1940 г. самолетът му се разбива и той е тежко ранен. За известно време губи зрението си. В началото на 1942 година той се възстановява и се връща на бойното поле като пилот.

Висок е почти 2 метра. Женен е за американската актриса Патриша Нийл от 1953 до 1983 г., с която имат пет деца. Две от тях умират при трагични обстоятелства. Автор е на книги за деца като „Чарли и шоколадовата фабрика“, „Матилда“, „Вещици“, „Г.Д.В.“, „Вълшебният пръст“, „Семейство Тъпашки“, „Фантастичния господин Фокс“, а също и за възрастни — романа „Моят чичо Осуалд“, „Разкази с неочакван край“ и др.
Умира на 74-годишна възраст от рядка болест, наподобяваща левкемия.

ЛАТИНОАМЕРИКАНЕЦЪТ

автор: Роалд Дал / разказ с неочакван край

Наближаваше шест часът, затова реших да си купя една бира, да изляза навън и да се изтегна в някой шезлонг край басейна, за да уловя малко от късното следобедно слънце.Влязох в бара, купих си бирата, изнесох я навън и тръгнах през градината към плувния басейн.Беше хубава градина с обширни тревни площи, лехи с азалии и високи кокосови палми. Вятърът силно духаше във върховете на палмите и караше листата да съскат и пропукват, сякаш пламтяха. Виждах сноповете големи кафяви орехи, увиснали под листата.Около басейна имаше много шезлонги и бели масички под огромни пъстри чадъри, край които седяха загорели мъже и жени по бански. В басейна имаше три-четири момичета и около дузина момчета, които пляскаха във водата, вдигаха страхотна врява и си подхвърляха някаква гумена топка.Спрях се и ги загледах. Момичетата бяха англичанки от хотела. За момчетата не знаех нищо, но говореха като американци и реших, че най-вероятно са курсанти, слезли на брега от американския учебен кораб, който сутринта беше пристигнал в пристанището.Седнах под един жълт чадър, където имаше четири свободни места, налях си бирата, запалих цигара и блажено се изтегнах назад.Беше ми много приятно да седя така на слънцето, да отпивам от бирата си и да дръпвам от цигарата. Приятно ми беше да седя и да наблюдавам къпещите се, които пляскаха из зеленикавата вода.Американските момчета чудесно се разбираха с англичанките. Бяха достигнали етапа, в който се гмуркаха под водата, хващаха ги за краката и ги вдигаха нагоре.Точно тогава забелязах някакъв дребен възрастен човечец, който пъргаво крачеше по ръба на басейна. Беше облечен в безупречен бял костюм и вървеше много бързо, с лека подскачаща походка, като при всяка крачка се повдигаше високо на пръсти. На главата си имаше голяма кремава панамена шапка, припкаше край басейна и оглеждаше хората и столовете.Спря до мен и се усмихна, разкривайки два реда много дребни, неравни, леко пожълтели зъби. Аз също му се усмихнах.— Извинете, моля, може аз седна тук?— Разбира се — отвърнах. — Сядайте.Той подрипна зад стола, провери здравината му, после седна и кръстоса крака. Белите му обувки от шевро бяха целите на дупчици — за проветрение.— Хубава вечер — каза той. — Тук в Джамайка всички вечери хубави.Не можех да определя дали говореше с италиански или испански акцент, но бях сигурен, че е латиноамериканец. А беше и доста стар, като го погледнеш отблизо. Сигурно някъде около шейсет и осем — седемдесет.— Да — отвърнах. — Тук е прекрасно.— И кои, ако аз смея запита, са всички тез? Тез не хотелски хора. — Той сочеше къпещите се в басейна.— Мисля, че са американски моряци. Американци, които се учат за моряци.— Разбира се, те американци. Кой друг на свят може вдига такъв шум. Вие не американец, нали?— Не — отвърнах. — Не съм.Изведнъж един от американските курсанти изникна пред нас. От тялото му се стичаше вода, а до него стоеше едно от момичетата.— Заети ли са местата? — попита той.— Не — отвърнах.— Имате ли нещо против да седнем?— Сядайте.— Благодаря — каза момчето. В ръцете си държеше пешкир и щом седна, го разгъна и извади отвътре пакет цигари и запалка. Предложи цигара на момичето, но то отказа, после предложи на мен и аз си взех. Дребосъкът до мен каза:— Благодаря, не, но аз мисля изпуша пура.Отвори табакера от крокодилска кожа, взе си една пура, после извади и ножче, в края на което имаше ножичка, и отряза края на пурата.— Ето сега ще ви запаля — протегна запалката си американчето.— Това няма пали в такъв вятър.— Разбира се, че ще запали. Винаги пали.Дребосъкът извади незапалената пура от устата си, наклони глава на една страна и погледна момчето.— Винаги? — повтори бавно.- Разбира се, никога не отказва. Или поне когато аз я паля.Главата на човечето беше все още наклонена встрани и той продължаваше да гледа момчето.— Така, така, значи, вие казва тоз прочута запалка никога не отказва. Нали това казва?— Разбира се — отвърна момчето. — Точно така.Беше около деветнайсет или двайсетгодишно, с дълго луничаво лице с доста остър, като птича човка нос. Гърдите му не бяха много загорели и по тях също имаше лунички и тук-там кичурчета светло-червеникави косми. Държеше запалката в дясната си ръка, готов да врътне колелцето.— Никога не отказва — повтори той леко усмихнат, защото съзнателно преувеличаваше качествата на малката си гордост. — Давам ви дума, че никога не отказва.— Едно моментче, моля. — Ръката, която държеше пурата, се вдигна нагоре с отворена длан, като че ли спираше улично движение. — Само едно моментче. — Имаше някакъв странен, мек и безизразен глас и през цялото време не сваляше поглед от момчето.— Може би ние се хване на един малък бас? — Той се усмихна на момчето. — Не искаш ли ние хване на малък бас дали ваша запалка пали?— Разбира се, че ще се обзаложа — отвърна момчето. — Защо не?— Вие обича да се хваща на бас?— Разбира се. Винаги се хващам на бас.Мъжът замълча и започна да разглежда пурата си. Трябва да си призная, че начинът, по който се държеше, не ми хареса особено. Имах чувството, че вече се опитва и да спечели нещо, и да накара момчето да се почувства неловко, като същевременно предвкусва удоволствието от някаква своя малка тайна.Той отново погледна момчето и бавно каза:— Аз също обича да се хваща на бас. Защо не се хване на хубав бас за това нещо? Хубав, голям бас.— Един момент — отвърна курсантът. — Не ми е възможно. Но ще се обзаложа на четвърт долар. Ще се обзаложа дори на цял долар или на местни пари, някакви шилинги, предполагам.Дребосъкът отново замаха с ръка.— Слушай мен. Сега ние ще се забавлява. Ще се хваща на бас. После се качва в моя стая в хотела, дето няма вятър, и аз се хваща на бас, че ти не може запалиш твоя прочута запалка десет пъти поред, без да откаже нито веднъж.— Обзалагам се, че мога — каза момчето.— Много добре. Чудесно. Ние се хваща на бас, да?— Разбира се. Залагам един долар.— Не, не. Аз ти предлага много хубав бас. Аз богат човек, който обича риска. Слушай. Пред хотела стои моя кола. Много хубав кола. Американска. От твоя страна — кадилак…— Е, е, чакайте малко. — Момчето се облегна назад в шезлонга и се засмя. — Не мога да отговаря с подобна вещ. Това е направо щура идея.— Въобще не щура. Ти успяваш запали десет пъти поред твоя запалка и кадилак твой. Ти искаш този кадилак, да?— Разбира се, че бих искал да имам кадилак. — Момчето се усмихваше.— Добре. Чудесно. Ние се хваща на бас и аз залага моя кадилак.— А аз какво да заложа?

Дребосъкът бавно отлепи червения бандерол от все още незапалената си пура.

— Аз никога не кара тебе, мой приятел, заложи нещо, което няма. Разбираш?— Тогава какво да заложа?— Аз направи това много лесно за тебе, да?— О’кей. Направете го лесно.— Нещо дребно, което ти можеш позволиш да дадеш и ако се случи така, че ти загубиш, няма да се чувстваш много зле. Нали така?— Какво например?— Например, може би малко пръстче на твоя лява ръка.— Моето какво? — Момчето спря да се усмихва.— Да. Защо не? Ти печели, ти взима кола. Ти губи, аз взима пръст.— Не разбирам. Как така вие взимате пръста?— Аз го отсека.

— Хиляди дяволи! Що за шантав бас! Мисля, че ще остана само на един долар.

Дребосъкът се облегна назад, разпери ръце с дланите нагоре и леко презрително сви рамене.— Така, така, така — каза той. — Аз не разбира. Ти казва, че тя пали, а не иска да се басира. Тогава да се откажем, да?Момчето седеше съвсем неподвижно, втренчило поглед в къпещите се. После внезапно си спомни, че не си беше запалило цигарата. Пъхна я между устните си, скри запалката между шепите и завъртя колелцето. Фитилът се запали и загоря с малко устойчиво жълто пламъче. Така както си държеше ръцете, вятърът изобщо не достигаше до него.— Може ли и аз да запаля? — обадих се.— Господи, съжалявам. Забравих ви.Протегнах ръка за запалката, но той стана и дойде при мен да ми запали.— Благодаря — казах и момчето се върна на мястото си.— Добре ли прекарвате? — попитах го.

— Чудесно — отвърна той. — Тук си го бива.

После настъпи тишина. Беше ми ясно, че с нелепото си предложение дребосъкът е успял да наруши душевния покой на курсанта. Той седеше неподвижно и се виждаше как лека-полека вътрешно започва да се напряга. После взе да се върти на мястото си, да се поглажда по гърдите и почесва по врата, докато накрая сложи ръце върху коленете си и забарабани с пръсти по капачките си. Скоро вече потропваше и с единия крак.— Я нека пак да уточним този ваш бас — каза най-после. — Вие предлагате да се качим в стаята ви и ако запаля тази запалка десет пъти поред, ще спечеля кадилак. Ако откаже само веднъж, тогава ще платя с малкия пръст на лявата си ръка. Така ли е?— Точно така. Това бас. Но аз мисля, че тебе страх.— Какво ще направим, ако загубя? Сам ли трябва да си държа пръста, докато го сечете?— О, не! Това не добре. А и ти може изкушиш и откажеш да държиш пръст. Това, което аз направи, е следно. Аз върже твоя ръка за маса, преди ние започне, и застане до нея с ножа, готов да каже клъц, щом твоя запалка откаже.— Коя година е кадилакът? — попита момчето.— Извини. Аз не разбира.— Коя година — на колко години е кадилакът?

— А! На колко години. Да. Последна година. Съвсем нова кола. Но аз вижда, че ти не обичаш да се басира. Всички американци такива.

Момчето замълча само за миг, през който погледна първо към момичето, а след това към мен.— Добре — каза рязко. — Ще се обзаложа с вас.

— Чудесно! — Човечето тихичко плесна с ръце. — Прекрасно — каза. — Ние направи това сега. А вие, сър — обърна се към мен, — може би вие бъде така добър да… как се казва… да бъде рефер.

Имаше бледи, почти безцветни очи с мънички блестящи черни зеници.

— Според мен — казах — този бас е безумен. Мисля, че не ми харесва особено.

— И на мен също — каза момичето. Обаждаше се за първи път. — Това е един глупав, шантав бас.

— Сериозно ли възнамерявате да отсечете пръста на това момче, ако загуби? — попитах.

— Разбира се. Също и да му дам кадилак, ако спечели. Хайде. Ние отива в моя стая.

Той се изправи.

— Ти иска първо облечеш дрехи?

— Не — отвърна момчето. — Ще дойда така. — После се обърна към мен. — Ще ми направите голяма услуга, ако дойдете с нас в ролята на арбитър.

— Добре — отвърнах. — Ще дойда, но басът не ми харесва.

— Ти също ела — каза той на момичето. — Ела да гледаш.

Дребосъкът ни поведе през градината към хотела. Сега беше оживен и възбуден и това като че ли го караше да подрипва още по-високо на пръсти.

— Аз живее в странично крило. Вие иска види първо кола? Тя ето тук.

Заведе ни до място, откъдето се виждаше централният паркинг на хотела, спря и ни посочи лъскав бледозелен кадилак, паркиран наблизо.

— Ето я. Зелена кола. Тебе харесва?

— Уха, бива си я! — каза момчето.

— Добре. Сега ние качи горе и види дали ти може спечели нея.

Последвахме го в страничното крило и тръгнахме нагоре по стълбите.

Той отключи вратата и всички се скупчихме в голяма, приятна на вид стая с две легла. На ръба на едното беше преметнат дамски пеньоар.

— Първо — каза човечето — ние пием по едно малко мартини.

Питиетата бяха върху една масичка в отсрещния ъгъл и само чакаха да бъдат приготвени. Имаше и шейкър, и лед, и много чаши. Той се зае с мартинитата, но междувременно бе натиснал звънеца и скоро на вратата се почука и в стаята влезе прислужница.

— А! — възкликна той, остави бутилката с джина, извади портфейла от джоба си и измъкна банкнота от една лира. — Ти сега направиш нещо за мен, моля — каза, като й подаде банкнотата. — Задръж това. Ние тук смята играе една игра и затова аз иска ти намериш две — не, три неща. Аз иска пирони, иска чук и още иска един сатър, месарски сатър, който ти можеш намериш в кухня. Ти можеш намериш тези, да?

— Сатър? — Прислужницата широко разтвори очи и скръсти ръце пред гърдите си. — Искате да кажете, истински сатър.

— Да, да, разбира се. Побързай сега, моля. Аз знам ти може намери тези неща за мен.

— Да, сър. Ще се опитам, сър. Разбира се, че ще се опитам да ги намеря.

И тя излезе.

Дребосъкът раздаде мартинитата. Стояхме и отпивахме от питиетата — момчето с дългото луничаво лице и острия нос, голо, с изключение на избелелите кафяви плувки; англичанката — русо момиче с едър кокал и бледосин бански, което нито за миг не сваляше очи от момчето и го наблюдаваше над ръба на чашата си; човечето с безцветните очи и с безупречния бял костюм, което отпиваше от мартинито и гледаше момичето в бледосиния бански. Не знаех какво да си мисля за цялата работа. По всичко личеше, че латиноамериканецът приема баса сериозно и наистина възнамерява да отсече пръста на момчето. Но какво, по дяволите, щеше да стане, ако момчето загуби? Тогава трябваше да го откараме в болницата с кадилака, който не беше спечелил. Чудо работа щеше да стане, няма що! И изобщо, ако питаха мен, цялата тази история беше идиотска, глупава и напълно излишна.

— Не смятате ли, че басът е доста глупав? — обадих се аз.— Мисля, че е добър бас — отвърна момчето. То вече беше обърнало едно двойно мартини.— А аз мисля, че е глупав и нелеп — каза момичето. — Какво ще стане, ако загубиш?

— Няма значение. Като се замисля, не си спомням досега да съм имал полза от малкия пръст на лявата си ръка. Ето го тук, а досега не е направил нищо за мен. Така че защо да не го заложа? Според мен басът е хубав.

Дребосъкът се усмихна, взе шейкъра и отново напълни чашите ни.

— Преди ние започне — каза, — аз връча на рефер ключ от кола. — Той извади от джоба си ключ за кола и ми го подаде. — Документи — продължи, — документи за собственост и застраховка в жабка на кола.Прислужницата отново се появи. В едната си ръка държеше малък сатър — с такива месарите разсичат кокалите, — а в другата чук и торбичка с пирони.— Браво! Ти донесла всичко. Благодаря. Сега можеш вървиш. — Той я изчака да затвори вратата, после постави инструментите върху едното легло и каза:— А сега ние се приготви, да? — И се обърна към момчето: — Помогни, моля, с тази маса. Ние малко премести.Беше най-обикновена хотелска писалищна маса, съвсем проста, четириъгълна, около метър на метър, с попивателна, мастилница, писалки и листа.Те я преместиха към средата на стаята, далече от стената, и махнаха принадлежностите за писане.

— А сега — каза той — стол. — Взе един стол и го постави до масата. Беше много пъргав и оживен като организатор на игри по детските забави. — А сега — пирони. Аз трябва да забие пирони. — Донесе ги и започна да ги забива в масата.

Всички останали стояхме наоколо — момчето, момичето и аз, — държахме по чаша мартини в ръце и наблюдавахме дейността на дребосъка. Видяхме как заби два пирона в масата на около осем сантиметра един от друг. Не ги вкарваше до края; оставяше по една малка част да стърчи отвън. После провери с пръсти дали са здраво забити.

Човек би си помислил, че копелето и друг път го е правило. Не се колебаеше нито за миг. Маса, пирони, чук, кухненски сатър. Знаеше точно какво му трябва и как да го използва.

— А сега нужен само малко конец. — Той намери някакъв конец. — Добре. Най-после ние готови. Ти седне, моля, тук, до маса — обърна се той към момчето.

То остави чашата си и седна.

— Сега постави лява ръка между тези два пирона. Пирони тук само за да може аз завърже ръка. Добре, чудесно. Сега аз здраво завърже твоя ръка за маса. Така.

Той омота конеца около китката, после няколко пъти около широката част на дланта му и накрая здраво го завърза за пироните. Така добре изпипа всичко, че когато привърши, и дума не можеше да става момчето да издърпа ръката си. Но можеше да движи пръстите си.

— Сега, моля, стисни ръка в юмрук. Трябва оставиш малък пръст да стърчи. Чу-десно! Чу-десно! Сега ние готови. С дясна ръка ти работиш със запалка. Но само момент, моля.

Той отскочи до леглото и взе сатъра. Върна се и застана с него в ръка до масата.

— Всички готови? Господин рефер, вие трябва каже кога започваме.

Момичето в бледосиния бански стоеше точно зад стола на момчето. То просто гледаше, без да промълви нито дума. Момчето седеше неподвижно, държеше запалката в ръка и гледаше сатъра. Дребосъкът гледаше мен.

— Готов ли сте? — попитах момчето.— Готов съм.— А вие? — обърнах се към дребосъка.— Напълно готов — отвърна той, вдигна сатъра във въздуха и го задържа на около половин метър от пръста на момчето, готов да замахне. Курсантът го проследи с поглед, но не трепна, устните му изобщо не помръднаха. Само повдигна вежди и се намръщи.— Добре — казах. — Започвайте.Момчето се обърна към мен.— Моля ви, бихте ли съобщавали високо броя на запалванията.— Добре.С палеца си той отвори капачката на запалката и пак с палеца рязко завъртя колелцето. Камъчето проблесна, фитилът пламна и загоря с жълто пламъче.- Едно! — извиках.Момчето не духна пламъка; затвори капачката и почака около пет секунди, преди отново да я отвори.Завъртя колелцето много силно и фитилът отново загоря с пламъче.— Две!Никой от останалите не проронваше нито дума. Момчето не сваляше поглед от запалката. Дребосъкът държеше сатъра във въздуха и също наблюдаваше запалката.— Три!— Четири!— Пет!— Шест!— Седем!Очевидно това беше от онези запалки, които работеха без засечка. Пламъчето даваше голяма искра и фитилът беше с подходяща дължина. Гледах как палецът затвори капачката върху пламъка. Последва пауза. После палецът отново повдигна капачката. Цялата работа се извършваше само от палеца. Той вършеше всичко. Поех дъх, готов да кажа „осем“. — Палецът превъртя колелцето. Камъчето проблесна. Пламъчето се появи.— Осем! — казах и докато го изричах, вратата се отвори. Всички се обърнахме и видяхме, че на прага беше застанала жена — дребна, чернокоса, вече доста възрастна; тя остана така около две секунди, а после се втурна напред, като викаше: „Карлос! Карлос!“ Сграбчи човечето за китката, отне му сатъра, хвърли го на леглото, хвана го за реверите на белия му костюм и започна да го разтърсва много енергично, като през цялото време му говореше бързо, високо и яростно на някакъв език, който ми заприлича на испански. Тресеше го толкова бързо, че вече почти не го виждахме. Превърна се в бледо мъгляво бързо движещо се очертание като спиците на въртящо се колело.После тя забави темпото и човечето се появи отново. Жената го помъкна през стаята и го събори по гръб на едно от леглата. Той седна на ръба, като примигваше и проверяваше дали главата му все още може да се върти на врата му.— Съжалявам — каза жената. — Ужасно съжалявам, че това трябваше да се случи. — Говореше почти безупречен английски. — Много лошо — продължи. — Може би за всичко съм виновна аз. За десет минути го оставих сам, колкото да ми измият косата, връщам се и пак го заварвам да се занимава с това. — По вида й личеше, че бе силно разстроена и много съжалява.

Момчето развързваше ръката си от масата. Двамата с момичето стояхме и мълчахме.

— Той е истинска напаст — продължи жената. — Там, където живеем, е отрязал четирийсет и седем пръста на най-различни хора и е загубил единайсет коли. Накрая ни заплашиха, че ще го приберат в психиатрия. Затова и го доведох тук.— Само се хванахме на малък бас — промърмори дребосъчето от леглото.— Предполагам, че е заложил кола — каза жената.— Да — отвърна момчето. — Кадилак.— Той няма кола. Тя е моя. И това е най-лошото. Обзалага се, когато няма нищо, което да заложи. Срамувам се и много съжалявам.Изглеждаше ужасно мила жена.

— Ами… — казах — тогава ето ви ключа от колата.

Поставих го на масата.

— Само се хванахме на бас — повтори дребосъкът.— Не му остана нищо, което да залага — каза жената. — Няма нищо на света. Нищичко. Между другото аз самата спечелих всичко от него — доста отдавна. За това ми беше необходимо време, много време. И усилия, но накрая спечелих всичко.Тя погледна момчето и се усмихна. Усмихна се бавно и тъжно, а после пристъпи напред и протегна ръка да вземе ключа от масата.

И сега я виждам тази нейна ръка; имаше само два пръста — палец и показалец.

превод от английски: Правда Митева