"ВИДЯХ ГО СЪС СЪРЦЕТО СИ"... - рецензия от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

„През живота си човек среща много хора. С едни се разминава, с други се сприятелява, с трети се свързва за цял живот. Истинско щастие е, ако Съдбата ни предостави възможност да срещнем необикновени, изключителни личности, които напълно покриват представите ни за Човек с главна буква”...

Така започва Пенка Иванова своя разказ „Видях го със сърцето си – книга за видния писател и общественик Петко Огойски”... Простичко и проникновено, тя споделя с читателя мислите, които я вълнуват при досега й с Петко Огойски, човек напълно непознат за нея, който постепенно се превръща в ярък огън, осветил нейния свят, накарал я да преосмисли, да препрочете историята на тоталитарна България, житейските битки на хората от близкото минало и днес, своя собствен жизнен път. Скоро за мен тази изповед се превърна в мълчалив и вълнуващ диалог... Може би защото често прочетените думи отекваха в съзнанието ми като мои, може би защото често беззвучно я допълвах, вплитах своите впечатления, размисли и оценки, предизвикани от моето докосване до човека и твореца Огойски. Понякога спорех, понякога разбирах, че нещо съм пропуснала.

Не е нужно да казвам, че не оставих книгата, преди да съм прочела последната страница. Трудно ми е да определя жанра на тази творба, която носи белезите и на очерка, и на мемоарно-изповедната литература, и на епистоларния роман (за което способства самобитния, цветен стил на цитираните писма на Огойски, както до авторката, така и до други личности). Според мен, обаче, най-ценното в книгата е задълбоченият литературен анализ върху цялостното писмено наследство на Петко Огойски, оставило трайна диря в съвременната българска литература. Макар той да е познат автор, с огромно по обем и значимост творчество с широко жанрово разнообразие, новият прочит на Иванова е интересен, жив, оригинален. Често стилът й и начинът, по който вплита в анализа на отделната литературна творба авторовата личност и житейски път, ме връщаха в детството и юношеството, към ученическата скамейка, когато човек се учи не само да пише и мисли, но и да отстоява себе си. В този контекст, неизбежен е паралелът, който Пенка Иванова прави между личността и творчеството на Захари Стоянов и Петко Огойски, като сравнява „Записки по българските въстания” със „Записки за българските страдания”. Макар и не така директно назован, не може да не се усети и внушеният от авторката паралел между личността на поета и поезията при Ботев и Огойски. Патриотизмът, изразен при Огойски преди всичко като като любов към народ и Родина, като гордост от миналото величие и болка от днешната нищета на духа и битието, по никакъв начин не се противопоставя на възрожденския патриотизъм на Ботев и Стоянов.  Прави впечатление как авторовата оценка за значимостта на най-голяма по обем, литературна и историческа стойност творба на Огойски (трилогията „Записки за българските страдания”) се превръща в стимул за написването на цялото произведение „Видях го със сърцето си”. Тук е мястото да подчертая, че Пенка Иванова е един безпристрастен читател, неангажиран политически, но човек с жива съвест и живо чувство, и с талант, способен да я превърне в автор на произведение, което вълнува.

Трудно е да кажа кога и по какъв повод за първи път чух името й, но със сигурност бе от Петко Огойски. Неговото уважение към възрожденското й дело като председател на читалище „Ахинора-2006” в село Яворово, Чирпанско и редактор на читалищния вестник „Ахинора” неусетно се пропи в мен. Нейната биография и професионален път – акушерка и гимназиална учителка по български език и литература, ме накараха да я почувствам близка.

Погледът през сърцето на Пенка Иванова е дълбок и проникновен. След като се запознава с творчеството на Петко Огойски, тя осъзнава, че „наред с нашия на пръв поглед подреден живот е имало и един друг паралелен свят, в който хората са били преследвани, измъчвани, убивани ... единствено заради политическите си убеждения”. В книгата си тя докрай остава политически неизкушена, но точно това е най-ценното – възможността да видим един живот и едно творчество, подчинени на земеделската идеология, на политическата борба за отстояването й, през един непомрачен от политиката поглед.

Текстът е структуриран в 20 глави, предисловие, заключение и 9 приложения, в които естествено се преливат житейското и творческото начало в личността на Петко Огойски. Графичното оформление и богатия снимков материал водят читателя към авторовия замисъл и правят по-лесно „виждането със сърцето”. И обектът на това изследване със сърце и разум ни гледа ведро, тревожно, замислено... от немного далечната 2010, от 1989, от 1961... По-ранни снимки няма. От по-рано идват „зелената грива на довечния и отвечен Балкан” и „каменните шепи на вирове и подмоли” на родното село, идват „трохите от хляба” – мислите, терзали го в затвора, идват стиховете, които събарят видими и невидими стени, за да ни преведат към свободата.

В книгата има много цитати – отделни мисли и сентенции, както и цели стихотворения на Огойски. Можем да прочетем отзиви за неговото творчество в различни печатни издания, а също оригинална поезия на други автори, посветена на него, както в основния текст, така и в приложенията („Отзиви за творчеството на Петко Огойски” и „Творби, посветени на Петко Огойски”).

Всяка от 20-те глави разглежда отделна черта от характера на твореца – обект на изследването, в който е вплетена основна тема от неговото творчество. Трудно, непосилно е за читателя да отдели едното от другото. И това е така, защото Петко Огойски е монолитна личност, в която творецът и човекът са неотделими. Това ни внушава с всяка страница от книгата си Пенка Иванова. И се опитвам да забравя, че познавам героя на нейния очерк, опитвам се просто да вървя по трохите, които авторката рони върху пътеката, по която ни води към същностните му характеристики.

Наред с естествения разказ, в който вплита автобиографични елементи, историята на запознанството си с Огойски, предадена и чрез фрагменти от негови писма до читалище „Ахинора”, Иванова неусетно преминава към задълбочен анализ на произведенията на твореца. Не е чудно, че основната тежест пада върху трилогията „Записки по българските страдания”. Детайлно, с разбиране и чувство, тя ни поднася своя поглед върху проблема.

И продължава пътуването ни към същността на творчеството и личността на Петко Огойски. Начало или завръщане е родната Огоя – с историята на семейството, с природата, със спомена за детството и майката – „усещам винаги незнайна сила, щом стъпя в твоите дъбрави”? А избуяването на силния корен, дори когато е затрупан под камък – литературен образ ли е, или биографичен факт? И вездесъщата за живота му земеделска идея – първопричина ли е за страданията на твореца, или е творческият му заряд? Шопският хумор убежище ли е за автора, или е просто онова невъзможно – „сто шила в торба”, което дава цвят и живец на монотонния делник? А България -Родината, раздирана, разпъвана на кръст от хайдушките поляни до Персин? Всяка страница е стъпка към Петко Огойски. И неговият патриотизъм, накарал го да съгради седеметажна средновековна кула в двора си, да създаде музейната сбирка към нея, да възстановява оброци, паметници и параклиси, ни става близък.  Още по-близък ни става с любовта и всеотдайността си към семейство и близки, въплътили неговата надежда за завет и безсмъртие.   

Може би личното ми познанство и уважението, което изпитвам към човека и твореца Петко Огойски са оставили отпечатък и върху прочита ми на книгата за него, и върху тези редове. Дано това не ми е попречило да бъда безпристрастна при оценката ми за творбата на Пенка Иванова.

Без колебание ще кажа: книгата „Видях го със сърцето си” е вик към днешния ден. Един опит да бъде разтърсено днешното ни душевно угойство,  да бъде разцепен днешния скотски хоризонт. С пестеливи изразни средства и добър подбор на произведения и факти, авторката изгражда ярък портрет на Петко Огойски и по този начин постига целта си, заявена с подзаглавието. Без съмнение тази книга – един апотеоз на своя герой, е и добро доказателство за таланта на своя автор. Тя говори ясно и силно за достойнствата и на двамата – като личности и като творци. 

Габриела Цанева,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 3(9), година ІІ, май-юни 2013 г.

ДО КОГА - есе от АНА ВАСИЛЕВА

Рой мисли се надпреварват, летят, а аз не мога да ги хвана и подредя. Вали сняг, но къде са нашите едри, галещи снежинки? Варненският вятър носи по улиците нещо като тънки, остри иглички, които се забиват в лицата и в земята, хората ги тъпчат и продължават по пътя си, а аз се питам:

Защо? Докога??? Зад човешкия гняв и недоволство все ще се търси - кой стои, кой е поръчителят, кой е подбудителят...

Няма...

1948...

Това е годината, в която завършвам средното си образование, годината в която тръгвам към моето пълнолетие, година на младежки мечти.

Випускът 1947/1948 г. като че ли беше преломен момент в образованието. През 1944 г. всички се стремяхме към средното образование. През 1948 г. по-голям процент от завършващите го мечтаеше за висше. Аз бях една от тях.

Но нека не бързам. През ваканцията, която съвпадна с Великден, съм на село – да помагам с каквото мога. На село разбрах, че 1948 е и годината, в която се основа ТКЗС. Активистите, представители на Новата власт, преметнали шмайзери, ходят от двор на двор и въдворяват „равенство”.

Тази пролет хората притеснени излизаха и под очи оглеждаха портите и стените на къщите. По някои от тях бе написано с блажна боя „КУЛАК”, „ВРАГ НА НАРОДА”, „ТУК ЖИВЕЕ ВРАГ” и т.н. Правеха се, че не са видели нищо и не коментираха, прибираха се по домовете си в очакване на нощта.

Привечер жените, излезли да посрещат добитъка от паша, слушаха разясненията за „оскубаното птиче” от жената на партийния секретар.

„Всичко ще бъде общо” – казва тя пред учудените погледи и продължава – „Ще вземем всичко – ниви, добитък, инвентар, всичко. Ето, гледайте, в тази ръка държа птиче, отварям я и то пи-и-и-р-р-р... литва. И в другата ръка държа птиче, отварям я, а то лежи, не помръдва на дланта ми... Защото няма перца. Оскубано е, та няма и мъх по телцето. Всички ще станат такива оскубани, послушни, не ни трябват птици, които могат да летят” – заключва агитаторката. Жените потръпват от предадения им урок и бързат да се приберат.

Чувствах напрежението и страха. Виждах сведените погледи на хората, потисканото недоволство, болката, че трябва да се разделят с имот, събиран с много труд и лишения от тях, от родители и от деди. Чувах тихо изречени думи-въпрос – „До кога???” Въпрос, замръзнал на устата още в първите години на обещаната правда и свобода. И ето, че написах този въпрос. Как, защо, не зная, не мислех, а чувствах и просто го написах:

„ДО КОГА ЩЕ ТРАЕ БЕСНЕЕНЕТО НА КОМУНИСТИТЕ? КОМИТЕТ ЧОВЕЩИНА, април 1948 г.”

Смущаваше ме думата „беснеене”, чута от старите и патилите, но я написах така, както я чувах. За по-голяма тежест добавих „комитет Човещина”. През 1945 г. бях чела разхвърляни позиви по дворовете в Русе, подписани от този комитет.

И така, лозунгът-въпрос бе написан, и подпомогната от приятелката ми Надя го залепих на селската чешма.

Ваканцията свърши, училището продължи. По въпроса за лозунга – пълна тишина. Дипломирах се и се върнах на село. Хората от селото, останали извън ТКЗС-то, включително моето семейство, изнемогваха от непосилните държавни доставки.

Не смеех да спомена за висше образование. Ходех на нивата всеки ден, а в нощите тайничко се готвех за конкурсен изпит. Не зная защо тогава, през 1948 г. конкурса се проведе в нашата девическа гимназия – „Баба Тонка”. Това ме улесни и никой у дома не разбра за моето кандидатстване. Те не знаеха и за написания и разлепен от мен лозунг. Със свито сърце ден и нощ очаквах милицията да ме потърси за обяснение, а от друга страна чаках и резултата от конкурса.

По средата на август милицията ме потърси, а резултат от изпита все още нямах.

Ана Василева, из „Мигове от младостта”, 

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 2(8), година ІІ, март-април 2013 г.

ТАЗИ ЧАРОДЕЙКА, ПРОЛЕТТА - импресия от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Природата се притопли и у нас се събуди предчувствие за поролетта. Пролетта се събужда първо в нашите души, а сетне - и в природата. Защото сме я чакали с нетърпение. За да отпуснем душите си след дългото зимно свиване от студа.

Така и природата се отпуска след дългата сковаваща прегръдка на зимните студове.

Пролетта е празник за хората, природата, животните… Тя е празник за всемира!

Ето я – отново пристъпва от юг – усмихната, приветлива и весела.

С нея крачи и верният й спътник – топлият  вятър, който наричаме  Беломорец. Ту припка пред нея, ту поизостава; ту е ласкав и немирен, ту - буен и неудържим. Разтребва й пътя… Шепне й топли думи за красотата, за любовта...

Цялата природа потръпва и заиграва с него веселия танц на пролетното обновление.

Започва необузданото пролетно буйство на природата…

Цялата природа постепенно бива обхваната от великото таинство на тази неподражаема чародейка – Пролетта!

Слънцето се усмихва. Бавно преде бялата къделя на планинския сняг. Пъргавото му вретено се върти с весел звън. Бистрата нишка придърпва къделите на преспите и те се смаляват, смаляват… Докато се влеят в реките, а сетне – в морето.

Свънцето грижовно изприда снега от всички поляни.

Вятърът ги изтупва и премахва от тях всякакви повяхнали останки от есента – шума, трева, съчки…

Пролетните дъждове измиват зимната ръжда от земната повърхност и навред замятат пъстрия губер от резеда, цветя, свежест…

Слънчевата прегръдка притопля цялата земя.

Живителните пролетни сокове бликат от корените по стеблата на треви, храсти, дървета…

Мразовитите тръпки отстъпват. Хукват пред топлия вятър, избягват до планинските върхове и оттам отлитат на север.

Студенината отстъпва. Отстъпват и зимната пустота, и бялата тишина…

Цялата природа се буди от зимния сън...

Всяко зрънце, прикътано в глъбините на плодородния чернозем,  се стопля и покълва. Щиковете на острите стръкчета пробиват земята, за да се срещнат със светлината, с въздуха…Жадувана, вълнуваща, животворна среща.

Отдавна кокичетата са завързали белите си панделки. След тях и минзухарите кривват златистите си калпаци. Под ласките на пролетния топлик едно след друго се усмихват безброй разкошни цветя. И се впускат в лудия пролетен танц под бодрите звуци на звънката песен на работливите пчели.

Златните пчели вдигат благословени наздравици и пият сладкия нектар, налят от пролетта в чашките на шарените цветя и съцветия.

Птичките я посрещат с весели, звучни  песни.

Пролетта идва с упойващия аромат на пъстрите цветя, с живителния вкус на копривата и лапада, на киселеца и спанака. С омайната резеда, обхванала ширинето.

Тази невероятна чародейка, Пролетта!

Тя носи щедри дари за всеки. Нежната й ласка прониква до всяко сърце. Влива му топлина и вяра.

Редом с пролетта у хората напира и един друг сезон – този на надеждата! Надеждата, че животът ще се подобри. Надеждата, че най-сетне страната ни ще тръгне към по-добро.

Ето поради всичко това посрещаме пролетта с по-ведро настроение. С приповдигнато чувство и с трепетно очакване, че както пролетта възражда природата, подобно обновление ще настъпи и в нашия живот.

Живеем в ритъма на четирите сезона, с техните дадености, проблеми  и капризи. С прехода от един сезон към друг. С устрема на непрекъснато изтичащото време през всички сезони. И с трепетно очакване следващият сезон да ни донесе нещо хубаво. И още – с неизбежната мъничка тъга, че  изтичащият сезон, а с него и нещо от нас безвъзвратно си отиват, изчезват в небитието.  

Затворени в четириизмерното време на сезоните, ние посрещаме с надежди и  останалите три сезона, но най-вълнуващо е очакването на пролетта!

Тя носи не само обновление в природата, но и подем в душите на хората.

Поради това сезонът на сезоните си остава Пролетта!

Тя е сезонът на раждането на всичко в природата. Сезонът на възраждането и възкресението. Тя е символ на младостта.

Извечен е човешкият стремеж към здраве и сполуки, към щастие и радости.

Както живителните сокове на пролетта възкресяват природата за нов живот, така и у хората тя буди съкровени спомени, светли мечти и пориви към красота, духовност, обич…

За земеделските стопани пролетта е начало на новия трудов сезон, на исконното сливане с майката земя, на много работа и надежди за добра реколта.

Колелото на живота се върти само напред. Както и сезоните. Живеем в ритъма на сезоните  и на непрекъснато развиващия се свят.

А сега навлизаме в най-хубавия сезон на годината– вълшебницата Пролет!

Честита Пролет!

Кирил Назъров,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 2(8), година ІІ, март-април 2013 г.

ЗИМНИ ВЕЧЕРИ - из "Мигове от младостта", спомени от АНА ВАСИЛЕВА

Всяка вечер, след проверката на плаца, под студената светлина и пронизващия вятър, следваше заповед: „Към помещенията, ходом марш!”.

Чува се тътрене на уморени крака и добитъкът тихо влиза - всеки в своето помещение, в своя обор. Няма смях, висок говор, шум. По неписана и нечетена заповед, всичко се върши тихо.

И така - безшумно се събличаме, опъваме затворническите клинове под одеалата – да ни е по-топличко, а и да се поизгладят. Първа на нара се качва Надя Христова от София и се долепва до стената. Тя е около 30-годишна, миньонка с маслинени засмени очи и къдрава коса. Гледайки я през своите 17 години, тя ми изглеждаше възрастна. Толкова нощи делим твърдите дъски на този нар, а нищо не знаем една за друга. До нея се свива Гина Шаркова от Асеновград. Лицето й вече се е изгубило в мъглата на изминалите години. Идва ред на моята приятелка Надя, онази, която е тук, защото не ме предаде в ДС. Притискаме се една в друга, да не падне крайната и въздъхваме облекчено.

Тишина. Лампата е загасена и всяка от нас разговаря с мислите си.

Зимният вятър свири около помещението и лудей на воля. Хихика на малките прозорчета, а после тича и блъска на вратата.

Често обаче не го чуваме, във въздуха се носи тих ласкав глас. Лея пее. Никой не помръдва. Забравяме изтръпналите ръце и крака. Като че ли спираме и да дишаме, за да не прекъснем това приказно очарование. Аз действително виждах как звезда със звезда си говори за нашите човешки неволи. Лея сигурно чувстваше каква топлина и мечтание ни дарява и гласът й ставаше още по-топъл, не глас, а нежен галещ лъх. Пълна тишина. Смълчаните жени под продънения покрив, под протритите одеала, тихата благодарност, струяща от всяко сърце... това не може да се сравни и с най-бляскавата сцена, и с най-възторжената публика. Вълшебните нощи, които Лея ни подаряваше, не могат да се сравнят с нищо. Тя ни понасяше с копнежа си, нас, жените откъснати от дом и близки, и ни даваше широтата на целия свят, окъпан от красотата на песента й.

А виелицата, уморена и засрамена, тихо подсвирква и дооформя натрупаните преспи край обора, в който живеехме.

Във въздуха трепти последния звук на песента и всяка уста на изнурените лагернички шепти „И звезда звездую говори-и-и-и-и”.

* * *

Снежинките падат зад прозореца ми, скрили звездите, или самите те превърнали се в звезди... В нощи като тази, отново и отново застава пред мен силуетът на Лея Иванова, неуловим, като топлия й глас, който топлеше най-студените ми нощи... понякога виждам немирните й коси, стегнати в памучна забадка, чувам смеха й... и се опитвам да си спомня думите, които сме си казвали, но те бягат, бягат...

Ана Василева,

из „Мигове от младостта”, спомени

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

ЗАВРЪЩАНЕ - рецензия от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

Няма да скрия, че новата стихосбирка на Кирил Назъров „Завръщане” (изд. „Мултипринт”, София, 2012 г.) дълбоко ме развълнува. Завръщане – към дома, към корена? Завръщане към себе си? Или може би просто завръщане към „сериозната” поезия, онази, която е насочена към възрастните... Както авторът споделя в предисловието, такава поезия е писал като юноша, а след това, във времената на цензура, все по-рядко „и то за най-съкровени, сакрални неща в живота”. Може би точно затова стихосбирката, събрала тези емоционални ерупции, докосва най-дълбоките и скрити кътчета в душата на читателя.

Композицията на книгата на пръв поглед е безструктурна, проста поредица от 26 стихотворения. Но първият поглед, както често се случва, подвежда. Кирил Назъров ни повежда по една духовна спирала, която ни отвежда от изконното начало („Оттук България започва”) до космическата необятност и безкрая („Животът продължава”).

Всяко стихотворение е с явно или скрито посвещение. И това не е формалност, а отражение на същностната връзка между автора и лирическия аз. Не бива да забравяме, че Кирил Назъров е преди всичко сатирик и детски поет. Спецификата на сатирата и литературата за деца изисква от пишещия безусловна честност и пълно покриване на човешката същност/позиция с художественото послание. Тук няма място за многословие, няма място за лицемерие, скрито зад многото думи. Сатирата не би била сатира, ако не разкрива голата същност на автора... а литературата за деца? Е, децата са перфектния лакмус за истина и за качество.

Но да се върнем към „Завръщане”.

„Полъхва кестенов топлик от юг...” – още първата строфа ни очарова с многоцветието на словото. Само пет думи, а вече всички сетива са отключени. С кожата си усещаме погалването на вятъра, който носи жега и прохлада, гърдите ни се изпълват с аромата на кестени, пред очите ни разцъфтяват белите свещи на кестеновите цветове, вкусът на прашеца им е върху устните ни, а слухът ни се докосва до петпръстните кестенови листи, шумящи в клоните, в короните, в горите. Но не това е важното за поета и за лирическия герой. Вслушвайки се в шепота на природата, ние стигаме до философския въпрос за началото и края, но и до онова дълбоко скрито в същността ни родолюбие, което кара кожата да настръхва дори във време като днешното, когато, в добрия случай, яхвайки идеята за глобализация се наричаме граждани на света, а в лошия случай... е лошите случаи са много...

Но каквото и да се случи, по каквито и житейски и философски пътища и пътеки да поемем, винаги има едно завръщане, което дава стойност на живота:

Къде и да ме води друма

на моя скитнишки живот,

ще свърне някой ден към Струма

под южния озвезден свод.

Макар и различни като стихосложение и изказ, „Завръщане” и следващото стихотворение от две части, „На път”, са логически свързани и образуват един диптих, който отразява вечното движение в авторовия живот и изразява неговата житейска позиция, а именно – пътят и завръщането са неразривно свързани.

На могъщата и прекрасна природа са посветени „Огражден планина”, „Маркови кладенци” и „Петрич”, на родното село - „Драгуш”. Но не само към природата, близка и кърмеща с красота, е завръщането на лирическия аз. След преминаването през тази най-първична стихия, идва ред на следващото стъпало – родителите, човешкият ни корен; съпругата, човешкият ни двойник; децата – стремежът ни към завършеност, към съвършенство. На бащата и неговия невербален завет е посветено стихотворението „На гроба на баща ми” – „Превиваше по цял ден гръб,/ но само над земята свята.” Целият житейски и творчески път на поета, на земеделеца Кирил Назъров, е озарен от този бащин образ. Но какво е човекът, без гласа на майката – оня глас, чуван над люлката, оня глас, слят с природата. Строфите звънят – в речната вода, в небитието, в песента на славея, с полета на орела и с крехката красота на забравено цветче. Тези две, и следващите две стихотворения, посветени на съпругата („Възпев”) и на децата („Бъди”), представляват един поетичен поглед в миналото, настоящето и бъдещето.

Стръмен е пътят по духовната спирала на Назъров. След природата и семейството, идват онези, които градят обществото. Списъкът им е много къс и без съмнение – неизчерпателен - „Христо Ботев”, „Гоце Делчев”, „Чедо на Огражден” (Антон Попов). Защо поетът е включил точно тези личности, не мога да кажа. Това, което мога да кажа е, че с удоволствие прочетох стихотворенията, които им е посветил.

Тръгвайки от природата, минавайки през семейството и общестено значимите личности, отново се завръщаме към природата. Но тази природа, вече не е същата. В нея нещо се е променило:

Тъй както много пролети преди

тя можеше череши да роди.

Но плод не иска гладен роб –

черешата превърна в топ.

Променяйки стихосложението, Назъров постига двоен ефект – не само накъсва ритъма на куплета, но и внушава, че именно черешата е живата, действена фигура – „тя можеше череши да роди”... Някак, макар и изгубила предназначението си – да ражда, тя, макар и превърната в топ (оръжие за унищожение на живота), остава жизнепораждащата сила. Назъров успява да ни внуши, че този топ, направен от череша, няма да сее смърт, а ще роди – свобода... или поне стремеж към свобода. Именно тук, в тази симбиоза, в която естеството и обществото се сливат, намира своята връхна точка и стъпалото, по което тръгнахме с „Христо Ботев”.

Одухотворяването на природата, хуманизирането на птици и животни продължава. Все по-нагоре по спиралата вървим. Следват „Кълвач”, „Шурец”, „Детски дни”, „Ябълка”, „Река”... изобилието на образи и звуци ни оставя без дъх. Все по-нагоре вървим и... се завръщаме... Пак там, откъдето сме тръгнали. Пак там, в детството, където е първата книга, първата приказка, първият стих. Тук разцъфняват изразните средства, характерни за детската поезия на Назъров. Не само в образи и сравнения ще намерим сродното между тези стихотворения и онези, които знаем от „Ловец на дъжд”, „Ало, Слънчице”, „Хоровод”, „Буквички скокливи”, „Цветница” и разбира се, „Чудесата на децата”. Паралелът между детската и „сериозната” поезия на Назъров най-добре звучи в звукографията –

Ябълката кичи си клонака

с бухнали камбанки-цветове

„Зън-зън-зън” зазвънка всяка –

с цветен звън пчеличките зове.

(„Ябълка”)

Много мъдрост е въплътена в „Песничка за приятелството”. Дали пише за възрастни или за деца, все едно – Кирил Назъров деликатно потупва читателя си по рамото. Звукографията и тук изиграва своята роля на Оня, който нашепва „Щом тупка ритмично сърце до сърце”. За нас остава само да чуем този шепот - тупкането на сърцето... и рефрена – „приятел се избира по делата”.

Завръщането към детството не е краят на пътя. Сърцето на поета откликва на страданието и на усещането за общност. Той посвещава две стихотворения на две градчета и техните хора, далеч отвъд родния дом и родната планина – „Стражица” (след земетресението от 1986 г.) и „Сичево” (на международен творчески пленер от 1996 г.). По този начин не само е отдадено дължимото на широкия свят, не само е прехвърлена границата на личното и родината, но е постигнато онова единство, което е нужно, за да продължим по Пътя. С „Моят път” и „Животът продължава” ние се изкачваме до върха на спиралата, която нарекохме „духовна” и по която тръгнахме с „Оттук България започва”. Но върхът не е край – той е началото на безкрая.

В заключение ще отбележа, че лично мен най-дълбоко ме развълнуваха стихотворенията, посветени на пътя – пътя на твореца, пътя на личността, пътя към родината, пътя навътре към същността и духа, пътя назад, към завръщането и корена...

Колко мъдрост е нужна, за да се направи разлика между „корена” и „извора”, между същността и избора. Да, завръщането на Кирил Назъров е завръщане към корена, но не към извора „Подобно хората е съща/към извора не се завръща” („Река”). Изворът – като начало на житейския път, като начало на поредицата от избори, които всеки прави в живота си – като проявление на свободната воля, като въплъщение на съдбата, която градим – този извор не е достъпен за завръщане. 

Но все едно, животът продължава... Животът, като къс от вечно течащото време, което все още не сме опитомили:

Животът свършва – дълъг или къс,

но из космичните пространства -

въздигана или разпъвана на кръст -

душата винаги ще странства...

Така завършва „Завръщане”-то на Кирил Назъров.

А нашето?

Габриела Цанева, 

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1 (7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

ГОСПОДАРИ НА ЧЕРНОЗЕМА - импресия от ВАСИЛ КАЛФОВ

Беше привечер, на залез слънце. Бабата вървеше с притаен дъх и с присвити крехки гърди, а дядото, с дъх на овнешка супа със спанак и чесън, въртеше потури с препасан ален пояс. Дългите ръкави на разкопчаната бяла свилена риза, изпод която се показваха космати гърди, му придаваха едно превъзходство и великолепие. Лице с полски загар, със засукан дълъг мустак и кривнал калпак над челото. С оня орлов балкански поглед и благ славянски характер, изпъчен над накъдрените си телешки опинци, потвърждаваха трудовото му великолепие. Една канара! Истински исполин, стъпващ здраво на краката си.

Полският труд го беше направил знатен човек с твърд характер. Баща, дядо, прадядо – черноземът ги беше прибрал в своите обятия.

Ширналото се поле след есенната оран, над което се рееха черни грачещи врани, го правеха още по-щастлив. Морното чело и напуканите длани, отдали се на кърския труд, му даваха увереност, че утрешният ден ще бъде плоден, натежал от житни класове. Хамбарите ще бъдат пълни, ще има хляб. А има ли го, животът им ще бъде добър. Деца, жени, старци, всички ще бъдат щастливи.

Васил Калфов,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

ЦЪРКОВНИТЕ МИШКИ -откъс от роман на ЙОРДАН БОРИСОВ

По примера на софийските гимназии, преди Коледа Попантонов издаде наредба за въвеждане на задължителна ученическа униформа. Според тази наредба, фуражката на ученика трябва да бъде изпъната с пружина и да има монограмът на гимназията. Панталонът се изискваше да бъде винаги чист и добре изгладен, а куртката и шинела да бъдат закопчани до горе и да имат бяла якичка. Директорът на девическата гимназия не остана по-назад. Той излезе с наредба за задължителна униформа за ученичките. Те трябваше да носят черни престилки с ръкави, бяла якичка и барета с монограм на гимназията. Това въведение преследваше затягане на дисциплината в училищата, което предизвика неодобрението на абитуриентите. Димитър неочаквано бе повикан от директора. Навъсен като черен облак, Антонов пристъпи към него.

- Диловски, ще трябва да уредим въпроса да имаш изрядна ученическа униформа.

- Господин директоре, остават ми пет-шест месеца до матурата. Нямам пари за нови дрехи. Ще пришия монограм на фуражката.

- Диловски, ти си уважаван ученик в гимназията. По тебе се равняват останалите момчета. Знаеш какво е казармена дисциплина. Такива са изискванията на Министерството на просветата.

Мекият тон на директора постигна целта. Димитър се усмихна.

- Господин директоре, нямам нищо против униформата. Но аз съм една църковна мишка. Такива като мен са стотици мои другари – сиромаси. За нас е невъзможно да имаме нов панталон, а трябват фуражка, монограм, куртка, бяла якичка. Та аз нося дрехите на Георги Вълков и Николай Нейков, които всеки ден кърпя по шевовете, а фуражката ми е втора употреба.

- Диловски, ще уредим нещо. Ще говоря с полковник Кожухаров. Върви в клас!

- Бащата на Бистра?! – възкликна Димитър.

- Да, с него сме съученици.

Ден по-късно, адютантът на полковник Кожухаров, капитан Донев, влезе при директора на мъжката гимназия.

- Господин директоре, трябва да отведа ученика Диловски при полковия шивач за нова ученическа униформа.

- Да, господин капитан. Сега ще повикам ученика.

Така, синът на 17-ти Доростолски полк, Димитър Диловски бе облечен с нови ученически дрехи, ушити по неговия ръст.

Йордан Борисов,

из „Поет на нацията”, том 2, изд. „Майобо”, Враца, 2005 г.

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1 (7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

СЛУЧКИ ОТ ДАЛЕЧНАТА КАЗАРМА - сатира от СТОЯН КОЛДОВ

След като ни остригаха нула номер, старшината нареди под строй да отидем на баня в града. В този момент Иван, когото наричахме Зевзека, с острото на ножа се почесал по главата. Сигурно от някой косъм го е засърбяло. Старшината видял това и извика:

"Редник Иванов пред строя!"

Зевзека, без да подозира, че нещо е прегрешил, бързо кацна пред строя.

-Иванов, обясни предназначението на войнишкия нож - заповяда му старшината.

-Ами, войникът да го сложи на дулото на пушката си и когато другарят старшина заповяда "На атака", да тръгне напред, като го насочи срещу врага.

-Браво, добре го знаеш. А защо ти се чешеш с него по главата? Така уронваш авторитета му.

-Ами, другарю старшина, то си има важна причина - отвърна сконфузен Зевзека.

-Причина ли? С какво си наумил да се оправдаваш?

Затаили дъх, всички чакахме с нетърпение следващото зрелище.

-Ами, другарю старшина, още от дете, дядо ми, лека му пръст, с болка все ми повтаряше: "Иванчо, момчето ми, ти имаш дървена глава." Тогава не разбирах какво искаше да ми каже, но когато пред военната комисия отговорих на няколко въпроса, до мен приближи един от докторите, присви средния пръст на едната си ръка, обърна дланта нагоре, почука ме по главата и каза на другите: "Пишете - глава дървена, като я чукнеш, бие на кухо". Чак тогава, др. старшина, разбрах, че дядо ми е бил прав.

-Това няма нищо общо с въпроса, който ти поставих! - скара му се старшината.

-Аааа има общо, има, др. старшина. След резултата от военната комисия аз вече не смея да се почеша с пръсти по главата, да не би под ноктите ми да се забие някоя треска, защото много ще ме заболи, др. старшина!

Всички, заедно със старшината се превивахме от смях. Така Иванчо Зевзека отърва наказанието.

Стоян Колдов,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1 (7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

ЕСЕННА ГОРА - импресия от ЦОНЬО НЕДЕЛКИН

И сам не мога да си обясня защо, но от юношески години най-обичам есента. Но не заради плодовете, натежали в градините, нито пък за меда, стаен в кехлибара на лозята. А заради есенната гора. И досега не мога да забравя многобагрието на лъките край Скът, където отраснах. Любувах им се всяка есен и всяка есен те ме окриляха, пришиваха ми някакви невидими криле за полет и труд.

Истински богат и щастлив, обаче, се почувствах много по-късно, в Средна гора, където дърветата, сякаш заловени за ръце, навлизаха в Копривщица, та да я направят още по-прелестна.

Ето, нагоре по Бялата река, над щирокия пояс от иглолистни насаждения, вечно зелени – но лишени от чара на преображението, буковите гори пламтят в най-различни цветове. Преобладава златистият, но някъде той е леко порозовял, другаде е червен и гори като истински пламък, а на други места е кърваво-ален.

Освен буките, в златни дрехи светят тополите и брезите, бакъреночервени са дивите круши, дрянът и тук-таме прокрадналите се ясени. Тези багри примамват очите ми, но не те, а нещо друго ме повежда натам. Какво е то? Дали тишината, в която се чуват дори моите стъпки и пропукването на случайно сгазени съчки, падането на листата, което не е така звънко, както го определя поетът, а е по-скоро безшумно. Не знам. Важно е тово, че ми е приятно, че удивителна лекота ме обзема, че въздухът в този слънчев и спокоен ден е особено благ и здравотворен.

Птици като че ли няма в есенната гора, пък и ако ги има, те сякаш са забравили да пеят, прехвръкват безгласни насам-натам. Идва зима. И те сигурно знаят това, но не изглеждат уплашени и разтревожени.

Напротив, сякаш спокойствието на есенната гора е направило летежа им по-плавен.

И може би тъкмо това спокойствие, в което човек може с мечта да другарува и в сърцето си да запали огънчето на една нова песен, ме е карало да обичам есента и да откривам в нея красота, по-удивителна от тази на сребърния зимен пейзаж, пролетното обновление или летния зной. Не знам това, но вървя из гората, из нейния прозрачен въздух, из нейната с нищо не смущаваща тишина, сред великолепието на нейните багри и славя гората.

Есенна гора!!!

Цоньо Неделкин,

„Сърцето на България”, изд. „Дирекция на музеите Копривщица”, 2005 г.,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1 (7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

СЪН - разказ от НИКОЛА БЕЖАНСКИ

     Може би сънищата са се появили с появата на човека. Въпреки многобройните съновници,  отговорите на техните тълкувания са най-различни.

От практика знаем и на шега сме запушвали едната ноздра на някой дълбоко спящ приятел, като сме чакали с нетърпение да се събуди и ни разкаже предизвикания от тежкото дишане сън. Да не говорим за войници, затворници и клети изгнаници, за които сънят е свиждане, радост и ги прави щастливи като деца, когато сънуват близки – майка, баща, брат или сестра, приятел и любима.

Но има и кошмари, от които човек се събужда с вик или подскача като пред разстрел. Безбройните и най-разнообразни сънища са предсказание за едни, други не вярват в тях, а трети изобщо не ги помнят или не сънуват. Баба ми казваше: „Сън като прозявка и въздишка...”

Но позволете ми, драги читатели, да ви разкажа един истински случай – съня на един учител от село Меден кладенец, Ямболско. Моля, не ми казвайте: „Какво ще ни губиш времето със сънища”. Именно, думата ми е за загубеното време. Но не минути и часове, отнася се за цели дванадесет години.

Това се случва с 25 годишния учител Христо Добрев Минчев – слабичък, мургавичък, с черни блестящи очи и куц с левия крак.

Аз го заварих в Пазарджишкия затвор. Беше излежал 9 години и му оставаха още 3, подложен на строг режим, т.е. имаше право да получава само по едно писмо и един колет от 5 кг. на три месеца. Бяхме в съседни килии и понякога правехме заедно „каре”.

Но чуйте сега как Христо Добрев е сънувал, че бяга за Гърция и точно когато преплувал река Марица, за да отиде на спасителния бряг, милицията и граничарите с кучета започнали да стрелят по него. Учителят, „ранен” и изпотен... се събудил. Било призори, точно когато денят прокужда нощта.

Какъв ли е смисълът на този сън?

Гърмежите изпълнили с радостна надежда учителя и той тръгнал по-рано за училище, та да имат време с учителките да разгадаят най-подробно съня.

-            Драги колежки, преди да влезем в класните стаи, аз най-приятелски ви моля да чуете какво съм сънувал.

-            Какво, какво? Разкажи ни, Ице.

През това време директорът влязъл намръщен и важен.

-            Сънувах, че бягам за Гърция и стрелят по мен, даже ме раниха...

-            Чудесен сън, Христо! Гърмежите са хабер – писъмце ще получиш от Ямбол, от твоята годеница.

Директорът, обаче, истерично изревал в лицето му:

-            Как може такава мерзост? – и за да подчертае, че предава по история, казал: - Навремето Василий Българоубиец е ослепил 14000 български войници, като е оставил на всеки сто по един с едно око, за да ги води обратно за България. От тази варварска гледка нашият цар Самуил е получил разрив и е умрял. А ти с куц крак си тръгнал за Гърция да бягаш! Къде се намираш?

-            Но това беше насън, другарю директор!

-            Не ме интересува! Ще те науча аз тебе! – червеният историк набрал телефонния номер на МВР и извикал шефа да дойде веднага.

Младите учителки с насълзени очи, уплашени и онемели, видели как джипът полетял с бясна скорос и откарал техния млад колега там, където „птички не пеят и любов не цари”.

Христо ми разказваше как се разиграл в Съдебната палата фарсът на лъжата:

„Аз само попитах:

-Въз основа на какво ме съдите и с какво право?

-С юридическото право на нашата Димитровска конституция!

-Но това беше сън!

-Щом си сънувал, ти си мислел да избягаш! А в нашите закони всяко помислено деяние е равностойно на извършено и е наказуемо!

-Не е вярно, другарю съдия! Аз не съм и помислял!

-Ти си лишен от правото да ме наричаш „другар”! Твои другари са контрите, престъпниците, изменниците на Родината! А за това, че уж не си мислел да бягаш, че не било вярно, след като полежиш 12 години, сам ще повярваш...

Тук, в затвора, видях и научих всичките мръсотии на комунистите, как и защо са осъдени хиляди съвсем невинни хора и как напълно са погазени човешките права. Трябва упорита борба, борба на живот и смърт срещу това жестоко и еднооко червено царство, което тълкува дори и сънищата така, както дяволът – евангелието!”

Христо Добрев продължаваше:

„Тук, в затвора ми тежи най-много това, че съм изпълнен с мъжка сила, която не мога да използвам в борбата против тези тирани.Но пък вярвам в бъдещето на човешката свобода. Това е най-тежката присъда за комунистите, за това, че те прегърнаха драконовите закони на самозвания диктатор от Кремъл...”

Никола Бежански, из „Шепа вода”, издателски център на Фондация „Ал. Стамболийски”, 1991 г., София,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

БУДИТЕЛИТЕ - ДУХОВНИ ВОДАЧИ НА НАРОДА - статия от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Денят на народните будители – първи ноември – е светъл празник в българския духовен календар. На този ден нашият народ отдава заслужена почит на своите духовни водачи – дейците на националното възраждане, на просветата и културата, на науката и изкуствата. Възрожденският порив на народните будители, техният кристално чист морал, апостолската им безкористна дейност за Отечеството са добродетели, които трябва да служат като светъл пример и на днешните поколения.

Думата будител има санскритски корен – буда,която означава зрящ,буден.

За първи път този празник е честван през 1909 г. в Пловдив от група учители. Те решили да го честват на 19 октомври, когато българската православна църква почита небесния закрилник на България – свети Йоан Рилски.  По новия календарен стил първи ноември е определен за празник на будителите. Свободолюбивите, хуманни и патриотични дела на Иван Рилски с право го поставят в началото на народните будители.

 Гордост за нас, земеделците е, че празникът на народните будители е обявен за общонационален от правителството на Александър Стамболийски през 1922 г.  Това става с Окръжно писмо № 17 742 от 25 юли 1922 г., подписано от министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски.Писмото е изпратено до ректорите на университетите и академиите, учителските институти, всички училища, регионалните отдели на министерството. Ето какво се казво в Окръжното:

„Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели...И още: любов и почит към стариннобългарското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално дело, старание и съревнование към доброто и хубавото. Тия добродетели бидоха основно разклатени от отрицателните резултати на войните преди всичко в самото общество, а оттам и отражението на отрицателните прояви в училищата и младежта. Последната се увлече по всекидневното, забавителното в живота и... полека-лека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото...”

За съжаление след жестокия преврат срещу законното земеделско правителство, а и по-късно народните будители бяха забравени. Улисани в своите лични и теснопартийни интереси много правителства проспаха Деня на народните будители. 

След 1944 г. Денят на народните будители е отменен от комунистическото правителство. Празникът бе възстановен през 1992 г. с решение на Народното събрание.

Корените на будителството срещаме още при великото дело на св. Кирил и Методий, из църквите и манастирите, из килийните училища. Първите народни будители са духовници, учители, поборници за народни правдини и свобода. Искрите на голямото народно пробуждане хвърля Отец Паисий с написването, преписването и четенето на „История славяноболгарская” през 1872 г. Сетне идват последователите и продължителите на неговото дело: Софроний Врачански, Неофит Рилски,Петър Берон, Димитър и Константин Миладинови, Георги Раковски, Найден Геров и много други.

Те пръскаха искрите на знанието и свободолюбието из цялата ни поробена Родина. Повечето от тях са и борци за национално освестяване и освобождение. Делото и заветите на първобудителя Паисий продължават Петко Рачов Славейков, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов...Щафетата е продължена и от стотиците учители, духовници, читалищни дейци, книжовници...И всякакви други напредничави българи. Всички те работят безкористно за духовното издигане и националното самоосъзнаване на народа ни. Тези титани на българския дух със своя безграничен и неудържим порив към свобода, справедливост и напредък запалиха зората на Възраждането на българската духовност и нация, отдадоха силите, таланта и живота си за най-висшия идеал – свободата и напредъка на Отечеството. Техният патриотичен и високоблагороден пример бе подет от стотици монаси, даскали, книжовници, поети, писатели, революционери...

Безкраен е техният списък:  Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Капитан Петко Киряков, Ильо войвода, Георги Бенковски, Бачо Киро, Ангел Кънчев, Баба Тонка и синовете й, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Тодор Каблешков...Всички те и още стотици като тях бяха приели  свободолюбивите идеи на първобудителите, тяхната апостолска и неуморна работа в служба на Отечеството. И изпълниха достойно своя дълг. А техните верни последователи в освободената Родина тачеха патриотиичната им дейност, славните им подвизи и светлата им памет.

Българските възрожденци бяха обладани от патриотичен стремеж и решителност за саможертва в името на своя народ. Те бяха истински народни будители в най-точния смисъл на думата. Благодарение на тях и техните последователи България оцеляваше, извоюваше свободата си и се развиваше през вековете.

Будителите винаги са били духовна опора на народа ни. Те са ни нужни и днес в нашето бездуховно, задрямало и забързано време, за да ни будят. Особено са ни нужнив в днешните тежки и тъжни за обикновените хора дни.  Затова нека не проспиваме Деня на будителите. Нека не го отбелязваме само формално. Днешнте и бъдещи поколения българи трябва да се учат от родолюбивите идеи, от нравствената чистота и от всеотдайната служба на Отечеството, завещани ни от народните будители. Техният възвишен пример ни е нужен днес и утре.За да имаме моралното право да се наречем техни потомци и достойни граждани на Република България. За да се постигне по-достойна участ за народа и Отечеството ни.

Кирил Назъров,

в-к „Литературно земеделско знаме”, брой 6, ноември-декември 2012 г.

СЛУЧКИ В ГОРАТА - приказка от АНА ВАСИЛЕВА

Есен е. Шумолят изсъхналите листа при всяка стъпка и разказват неписани приказки. Тихо, тихо... нека послушаме...

Върви горският из гората, оглежда дърветата, отбелязва болните, счупените или изтръгнати от бури. Слуша – шумолят пожълтелите листа, падат. Гарван грачи, сврака кряска... тишина... А после – туп-туп-туп-туп... Това е брадва.

Тръгва тихо горският, прикрива се зад оголелите клони.

„Да, пак е Дамян!”, мисли си, вдига пушката и вика силно и страшно – „Стой!”

Човекът изпуска брадвата, стои като закован, не прави опит за бягство.

- Пак ли ти, бе, Дамяне? Нали обеща, че няма да се повтори? Защо, не си чак толкова беден?

Полуотсеченото дърво се навежда и пада с болка на земята.

- Хайде да вървим, вземи дървото – нека ти тежи и при всяка стъпка да ти шепти: „крадец, крадец, крадец!”. Дано се засрамиш най-после!

Без дума да каже, Дамян вдига дървото на рамо, взема брадвата в другата ръка и тръгва. Отиват в Общината, а тя е в центъра на селото. Върви Дамян с наведена глава, а погледите от дворовете на всички хора го горят. В Общината оставя дървото, подписва Акта и мълви:

- Не, няма да преживея втори път такъв срам, че и детето ми ме видя, какво ще му река?

Минаха дни, гората съвсем оголя. А горският ходи, ходи и слуша. Тихо е. Всички пойни птички са отлетели на юг, а нашите са се свили от студ. Как се слуша тишината?

Изведнъж, някъде между сухите храсти се мярва черен силует. Мечка? Стиска здраво пушката и се притаява до грапав ствол. А силуетът, клатушкайки се, приближава...

- О-о-о, ти ли си бе, дядо Юсуф? – пита горският с облекчение.

Дядо Юсуф вдига глава, вижда Горския, вижда Закона, и изпуска снопчето сухи съчки.  Облизва сухи устни и промълвя:

- Аз съм, Горски, аз съм...

- Е, хайде, седни на съчките да отдъхнеш и да се съвземеш от уплахата... дай да изпушим по една цигара...

Облегнат на дървото горският вади две листчета от стар вестник, слага сухи листа от тютюн, свива цигара и я подава на стареца. После запалва и той.

- Как е бабата, дядо Юсуф, прави ли чорбица?

- Добре, добре, ама само със слама на огнището е трудно. Рекох да й занеса малко сухи съчки. Това не е добро без разрешение, знам, ама заради бабата...

Цигарите вече са изпушени и всеки е загасил своя фас. Дядо Юсуф разбутва сухите листи и прави дупка с клечка в земята, в която поставят фасовете и ги заравят с пръст.

- Тъй правя аз винаги, Горски. Показвам на децата и внучетата, уча ги как да загасят огнището на двора. Те знаят, че една искра може да изгори цялата къща, цялото село, цялата гора... Страшен е огъня, с него шега не бива...

- Така е, дядо Юсуф. Хайде да вървим, че работа ни чака. Дай да ти наместя на гърба вързопчето със съчките, а ти друг път преди да влезеш в гората ми се обаждай за разрешение – такъв е Законът... Трябва да го спазваме.

- Тъй, тъй, чожум, да си жив и здрав дълги години!

И всеки поема по своя път, а последните позлатени листи се отронват с вятъра, летят... бързат да разкажат случките в гората, които после стават приказки.

Ще попитате защо са станали приказки?

Ами, защото са се случили много, много отдавна, в един изгубен вече свят...

Ана Василева,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 5, септември-октомври 2012 г.