"Горчива луна" от Паскал Брюкнер

Романът „Горчива луна” както казва френския писател Паскал Брюкнер е роман на жестокостта. Бих добавил, че повествованието в книгата много умело сгъстява сюжетното развитие, за да подсили интереса и вниманието на читателя и изостри напрежението в конфликтните ситуации. В сюжета на книгата със силата и красотата на словото са отразени дивите и жестоки страсти между Дидие и Беатрист.
Тази история за тъмната страна на любовните чувства и страсти води до краха и провала на една връзка и напразните надежди.
Дидие и Беатрис водени от желанието за страстно пътешествие, се качват на голям презокеански кораб, без да подозират какво ще им поднесе съдбата, след фаталната среща със сакатия Франц и предстоящите чувства към съпругата му Ребека.
По време на пътешествието, което има своята цел, инвалида Франц потапя Дидие в тъмните води изпълнени с животинска и жестока сексуална перверзност с новата връзка – Ребека.
Този роман е една блестяща история, описана с изключително умение, талант и чрез художественото слово на писателя Брюкнер.
В книгата се разказва за дивите и животински сексуални желания на главния герой към Ребека, правейки се на животно и за моралния упадък на личността от съвременното общество в западния свят през 50 – те години на 20-ти век.
Романът „Горчива луна” е ярка и блестяща картина на модернистичните и филисофско-психологически възгледи на писателя, който не само обгрижва с любов своите герои, но ги изтласква и потапя в крайностите на сексуалните страсти на любовта, изпълнени със животинска стръв и отровна жлъч.
На преден план в сюжета изпъква една нова реалистична житейска картина по време на модернизма, описана с изключителен и стегнат стил и качественото слово на Брюкнер като писател, публицист и есеист.
Бих добавил, че в повествованието на този вълнуващ и драматичен роман се усещат философските възгледи на автора относно личността, която е носител на морала и ниските страсти в западния свят през първата половина на двадесети век.
В конкретния случай се стига до най-хубавата идея – на всеки се дава възможността да управлява съдбата си, за подобряване на своето съществуване. За целта е необходимо личността трябва да открие най-напред в себе си тъмната страна и яростния сексуален хедонизъм, ако има такива, независимо от степента им.
В края на повествованието на романа се стига до инфарктното клинично състояние на чувствата и ситуациите.
Според мен не става дума за една обикновена любов. Тук любовта е изключително страстна. Тя достига до крайност на емоционалното и сексуално състояние, завършвайки с провала на една силна връзка и последиците, които остават след апокалипсиса на страстите и химерите .
Още от първите редове книгата грабва вниманието на читателя и не дава възможност да се откаже от четенето. А това е така, защото ни завладява с изключителния стегнат стил на френския писател, публицист и есеист Паскал Брюкнер и умението му да си служи със словото.
Романът заслужава да бъде прочетен.
………….
Николай Пеняшки
20.04. 2014 г.
Добрич

ЦИТАТИ ОТ РОМАНА

„Винаги съм предпочитал срещнатите от самия мен хора пред онези, с които ме запознават приятелите ми. Защото съм убеден, че съдбата, която е наредила да се срещнем, по тайнствен начин ще продължи да оплодотворява нашия съюз. А непредвиденото си остава единствената сила, способна да спре живота.”

„Трябваше да мине известно време, преди плътските ни отношения да се издигнат на висотата на шумния ни и разнообразен съвместен живот. Веднага заобичах това пищно тяло, чийто апогей не беше талията и което биеше на очи с ясно различимите си чудеса като притегателни центрове. От косата до пръстите на краката тя запазваше ясните извивки на обемите, които извиваха високите й гърди: двете колони на бедрата й израстваха изведнъж от земята, преминавайки в един гръб, който безкрайно се проточваше чак до финия и малък череп.”

„В нашето общество женската голота е мярката за всички неща, възнаграждението и мечтата на всекиго от люлката до гроба. Нарисувах Ви една пресилена картина на тялото на Ребека, възхвалявах й пропорции, главозамайващия и корем, но още нищо не съм Ви казал за онова, което наистина ме подлудяваше у нея: това беше задникът й , най-красивият който някога ми се е случвало да видя.”

„Топлата, гъвкава, разкошна Ребека твърдо бързо се превърна в съвокупността от всички жени, които я бяха предшествали в сърцето ми. За мен тя беше несекващ извор на размисъл и възторг. Навсякъде я следваше корона от светлина, омагьосан кръг, в който отивах да си изгоря крилете като пеперуда, смаяна от лампата, която ще я изпепели.”

„ Простете всичко на един луд човек, прикован към одъра си, и отживялата сантименталност и баналността на неговата история. Сома Ви моля: не осъждайте бъркотията, предизвикана от прекалено силните чувства.”

„ Трябваше да спрем до дотук: любовниците трябва да се разделят в най-силния миг на страстта си, да избягват един от друг от прекалената хармония, както някои се самоубиват от прекалено много щастие. Вярвахме, че сме в зората на света, но трябваше човек да е глух, за да не чуе шума на прибоя, който оповестява спускането на нощта. С многообразието на фантазиите, към които ме бе привикнала, Ребека бе разтърсила у мен единствения вкус, който дремеше в душата ми още от детските ми години, вкуса към новото заради това, че е ново. Аз очаквах винаги нещо повече от нея, изисквах тя да ме учудвах, да ме изненадва с ослепителни пируети и изобретения. ”

„ Преситен от сладострастие и изобилие, аз довършвах разрушаването на магията. Бях гладен за шум, за оживление, за тълпи, за врява. Скоро между Ребека и мен се установи атмосфера на глухо раздразнение: аз охладнявах, непостоянният ми характер, задушен за малко от умопомрачителна индивидуалност на приятелката ми, отново изплуваше на повърхността. Ребека беше за мен това, което аз бях за нея; един брутален шок, огнен дъх, който бе помел всичко. Тази вече освободена дива енергия сега се обърна срещу нас. Бурите и мощните флуиди, които бяхме натрупали, нямаше да закъснеят да избухнат в истински стихии.”

„Ликувах: играех си на феминист, смазвах Ребека в името на достойнството й, намирах у себе си известен талант за просветена мерзавщина.”

„ Изтезанията, които налагах на Ребека, криеха в себе си тази малко налудничава мечта: от мрачните води на унижението да избликне отпечатъкът на едно ново и добре закалено чувство. И тъй като не исках да повярвам, че химерите ни затъват като в пясък, жестокостта представляваше поредната извратена тактика за прелъстяване. Който иска, нека да разбере.

„Така митичният ореол, с който бях обградил Ребека, странността й, която ме тероризираше и същевременно опияняваше, вече ми станаха познати до втръсване.”

„Не можех да се освободя от увереността, че истинският живот е другаде, далеч от жалкия кърпеж в семейните отношения и добродетелните глупащини на лудата любов (която на практика е върхът на охладняването, защото има за цел да ни направи поносимо до безкрайност присъствието на едно и също лице). Мисълта, че трябва да влача тази жалка връзка в безконечния мрак на едно опропастено съществуване, ме караше да настръхвам.”

„ Повечето мъже гледат как минават жени, които желаят, които никога нямат да имат, и се примиряват; аз бях безутешен по тези мимолетни минувачки и всяка една беше рана, която не преставаше да кърви. Болеше ме от пропуснатите възможности, както у ампутирания го боли отрязаната ръка.”

„Разбира се, ходих и с курви, подлудяваха ме като някаква паша, трептящи от живот, с полуразголени гърди, освободени бедра, слабини, украсени с дантели и жартиери, приканващи минувачите към просташки удоволствия в тъмни бърлоги. Ценях ги от епикурейство, от любов към скоростта като един бърз начин да имам възможно най-много тела за възможно най-малко време. Служех си с плащането само да съкратя дистанцията между апетита си и задоволяването му.”

„Ребека ме бе нарекла мръсник: признавах този недостатък в себе си. Бях избрал злото заради удобството, за да бъда нещо, а не нищо.”

"ВИДЯХ ГО СЪС СЪРЦЕТО СИ"... - рецензия от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

„През живота си човек среща много хора. С едни се разминава, с други се сприятелява, с трети се свързва за цял живот. Истинско щастие е, ако Съдбата ни предостави възможност да срещнем необикновени, изключителни личности, които напълно покриват представите ни за Човек с главна буква”...

Така започва Пенка Иванова своя разказ „Видях го със сърцето си – книга за видния писател и общественик Петко Огойски”... Простичко и проникновено, тя споделя с читателя мислите, които я вълнуват при досега й с Петко Огойски, човек напълно непознат за нея, който постепенно се превръща в ярък огън, осветил нейния свят, накарал я да преосмисли, да препрочете историята на тоталитарна България, житейските битки на хората от близкото минало и днес, своя собствен жизнен път. Скоро за мен тази изповед се превърна в мълчалив и вълнуващ диалог... Може би защото често прочетените думи отекваха в съзнанието ми като мои, може би защото често беззвучно я допълвах, вплитах своите впечатления, размисли и оценки, предизвикани от моето докосване до човека и твореца Огойски. Понякога спорех, понякога разбирах, че нещо съм пропуснала.

Не е нужно да казвам, че не оставих книгата, преди да съм прочела последната страница. Трудно ми е да определя жанра на тази творба, която носи белезите и на очерка, и на мемоарно-изповедната литература, и на епистоларния роман (за което способства самобитния, цветен стил на цитираните писма на Огойски, както до авторката, така и до други личности). Според мен, обаче, най-ценното в книгата е задълбоченият литературен анализ върху цялостното писмено наследство на Петко Огойски, оставило трайна диря в съвременната българска литература. Макар той да е познат автор, с огромно по обем и значимост творчество с широко жанрово разнообразие, новият прочит на Иванова е интересен, жив, оригинален. Често стилът й и начинът, по който вплита в анализа на отделната литературна творба авторовата личност и житейски път, ме връщаха в детството и юношеството, към ученическата скамейка, когато човек се учи не само да пише и мисли, но и да отстоява себе си. В този контекст, неизбежен е паралелът, който Пенка Иванова прави между личността и творчеството на Захари Стоянов и Петко Огойски, като сравнява „Записки по българските въстания” със „Записки за българските страдания”. Макар и не така директно назован, не може да не се усети и внушеният от авторката паралел между личността на поета и поезията при Ботев и Огойски. Патриотизмът, изразен при Огойски преди всичко като като любов към народ и Родина, като гордост от миналото величие и болка от днешната нищета на духа и битието, по никакъв начин не се противопоставя на възрожденския патриотизъм на Ботев и Стоянов.  Прави впечатление как авторовата оценка за значимостта на най-голяма по обем, литературна и историческа стойност творба на Огойски (трилогията „Записки за българските страдания”) се превръща в стимул за написването на цялото произведение „Видях го със сърцето си”. Тук е мястото да подчертая, че Пенка Иванова е един безпристрастен читател, неангажиран политически, но човек с жива съвест и живо чувство, и с талант, способен да я превърне в автор на произведение, което вълнува.

Трудно е да кажа кога и по какъв повод за първи път чух името й, но със сигурност бе от Петко Огойски. Неговото уважение към възрожденското й дело като председател на читалище „Ахинора-2006” в село Яворово, Чирпанско и редактор на читалищния вестник „Ахинора” неусетно се пропи в мен. Нейната биография и професионален път – акушерка и гимназиална учителка по български език и литература, ме накараха да я почувствам близка.

Погледът през сърцето на Пенка Иванова е дълбок и проникновен. След като се запознава с творчеството на Петко Огойски, тя осъзнава, че „наред с нашия на пръв поглед подреден живот е имало и един друг паралелен свят, в който хората са били преследвани, измъчвани, убивани ... единствено заради политическите си убеждения”. В книгата си тя докрай остава политически неизкушена, но точно това е най-ценното – възможността да видим един живот и едно творчество, подчинени на земеделската идеология, на политическата борба за отстояването й, през един непомрачен от политиката поглед.

Текстът е структуриран в 20 глави, предисловие, заключение и 9 приложения, в които естествено се преливат житейското и творческото начало в личността на Петко Огойски. Графичното оформление и богатия снимков материал водят читателя към авторовия замисъл и правят по-лесно „виждането със сърцето”. И обектът на това изследване със сърце и разум ни гледа ведро, тревожно, замислено... от немного далечната 2010, от 1989, от 1961... По-ранни снимки няма. От по-рано идват „зелената грива на довечния и отвечен Балкан” и „каменните шепи на вирове и подмоли” на родното село, идват „трохите от хляба” – мислите, терзали го в затвора, идват стиховете, които събарят видими и невидими стени, за да ни преведат към свободата.

В книгата има много цитати – отделни мисли и сентенции, както и цели стихотворения на Огойски. Можем да прочетем отзиви за неговото творчество в различни печатни издания, а също оригинална поезия на други автори, посветена на него, както в основния текст, така и в приложенията („Отзиви за творчеството на Петко Огойски” и „Творби, посветени на Петко Огойски”).

Всяка от 20-те глави разглежда отделна черта от характера на твореца – обект на изследването, в който е вплетена основна тема от неговото творчество. Трудно, непосилно е за читателя да отдели едното от другото. И това е така, защото Петко Огойски е монолитна личност, в която творецът и човекът са неотделими. Това ни внушава с всяка страница от книгата си Пенка Иванова. И се опитвам да забравя, че познавам героя на нейния очерк, опитвам се просто да вървя по трохите, които авторката рони върху пътеката, по която ни води към същностните му характеристики.

Наред с естествения разказ, в който вплита автобиографични елементи, историята на запознанството си с Огойски, предадена и чрез фрагменти от негови писма до читалище „Ахинора”, Иванова неусетно преминава към задълбочен анализ на произведенията на твореца. Не е чудно, че основната тежест пада върху трилогията „Записки по българските страдания”. Детайлно, с разбиране и чувство, тя ни поднася своя поглед върху проблема.

И продължава пътуването ни към същността на творчеството и личността на Петко Огойски. Начало или завръщане е родната Огоя – с историята на семейството, с природата, със спомена за детството и майката – „усещам винаги незнайна сила, щом стъпя в твоите дъбрави”? А избуяването на силния корен, дори когато е затрупан под камък – литературен образ ли е, или биографичен факт? И вездесъщата за живота му земеделска идея – първопричина ли е за страданията на твореца, или е творческият му заряд? Шопският хумор убежище ли е за автора, или е просто онова невъзможно – „сто шила в торба”, което дава цвят и живец на монотонния делник? А България -Родината, раздирана, разпъвана на кръст от хайдушките поляни до Персин? Всяка страница е стъпка към Петко Огойски. И неговият патриотизъм, накарал го да съгради седеметажна средновековна кула в двора си, да създаде музейната сбирка към нея, да възстановява оброци, паметници и параклиси, ни става близък.  Още по-близък ни става с любовта и всеотдайността си към семейство и близки, въплътили неговата надежда за завет и безсмъртие.   

Може би личното ми познанство и уважението, което изпитвам към човека и твореца Петко Огойски са оставили отпечатък и върху прочита ми на книгата за него, и върху тези редове. Дано това не ми е попречило да бъда безпристрастна при оценката ми за творбата на Пенка Иванова.

Без колебание ще кажа: книгата „Видях го със сърцето си” е вик към днешния ден. Един опит да бъде разтърсено днешното ни душевно угойство,  да бъде разцепен днешния скотски хоризонт. С пестеливи изразни средства и добър подбор на произведения и факти, авторката изгражда ярък портрет на Петко Огойски и по този начин постига целта си, заявена с подзаглавието. Без съмнение тази книга – един апотеоз на своя герой, е и добро доказателство за таланта на своя автор. Тя говори ясно и силно за достойнствата и на двамата – като личности и като творци. 

Габриела Цанева,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 3(9), година ІІ, май-юни 2013 г.

ЗАВРЪЩАНЕ - рецензия от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

Няма да скрия, че новата стихосбирка на Кирил Назъров „Завръщане” (изд. „Мултипринт”, София, 2012 г.) дълбоко ме развълнува. Завръщане – към дома, към корена? Завръщане към себе си? Или може би просто завръщане към „сериозната” поезия, онази, която е насочена към възрастните... Както авторът споделя в предисловието, такава поезия е писал като юноша, а след това, във времената на цензура, все по-рядко „и то за най-съкровени, сакрални неща в живота”. Може би точно затова стихосбирката, събрала тези емоционални ерупции, докосва най-дълбоките и скрити кътчета в душата на читателя.

Композицията на книгата на пръв поглед е безструктурна, проста поредица от 26 стихотворения. Но първият поглед, както често се случва, подвежда. Кирил Назъров ни повежда по една духовна спирала, която ни отвежда от изконното начало („Оттук България започва”) до космическата необятност и безкрая („Животът продължава”).

Всяко стихотворение е с явно или скрито посвещение. И това не е формалност, а отражение на същностната връзка между автора и лирическия аз. Не бива да забравяме, че Кирил Назъров е преди всичко сатирик и детски поет. Спецификата на сатирата и литературата за деца изисква от пишещия безусловна честност и пълно покриване на човешката същност/позиция с художественото послание. Тук няма място за многословие, няма място за лицемерие, скрито зад многото думи. Сатирата не би била сатира, ако не разкрива голата същност на автора... а литературата за деца? Е, децата са перфектния лакмус за истина и за качество.

Но да се върнем към „Завръщане”.

„Полъхва кестенов топлик от юг...” – още първата строфа ни очарова с многоцветието на словото. Само пет думи, а вече всички сетива са отключени. С кожата си усещаме погалването на вятъра, който носи жега и прохлада, гърдите ни се изпълват с аромата на кестени, пред очите ни разцъфтяват белите свещи на кестеновите цветове, вкусът на прашеца им е върху устните ни, а слухът ни се докосва до петпръстните кестенови листи, шумящи в клоните, в короните, в горите. Но не това е важното за поета и за лирическия герой. Вслушвайки се в шепота на природата, ние стигаме до философския въпрос за началото и края, но и до онова дълбоко скрито в същността ни родолюбие, което кара кожата да настръхва дори във време като днешното, когато, в добрия случай, яхвайки идеята за глобализация се наричаме граждани на света, а в лошия случай... е лошите случаи са много...

Но каквото и да се случи, по каквито и житейски и философски пътища и пътеки да поемем, винаги има едно завръщане, което дава стойност на живота:

Къде и да ме води друма

на моя скитнишки живот,

ще свърне някой ден към Струма

под южния озвезден свод.

Макар и различни като стихосложение и изказ, „Завръщане” и следващото стихотворение от две части, „На път”, са логически свързани и образуват един диптих, който отразява вечното движение в авторовия живот и изразява неговата житейска позиция, а именно – пътят и завръщането са неразривно свързани.

На могъщата и прекрасна природа са посветени „Огражден планина”, „Маркови кладенци” и „Петрич”, на родното село - „Драгуш”. Но не само към природата, близка и кърмеща с красота, е завръщането на лирическия аз. След преминаването през тази най-първична стихия, идва ред на следващото стъпало – родителите, човешкият ни корен; съпругата, човешкият ни двойник; децата – стремежът ни към завършеност, към съвършенство. На бащата и неговия невербален завет е посветено стихотворението „На гроба на баща ми” – „Превиваше по цял ден гръб,/ но само над земята свята.” Целият житейски и творчески път на поета, на земеделеца Кирил Назъров, е озарен от този бащин образ. Но какво е човекът, без гласа на майката – оня глас, чуван над люлката, оня глас, слят с природата. Строфите звънят – в речната вода, в небитието, в песента на славея, с полета на орела и с крехката красота на забравено цветче. Тези две, и следващите две стихотворения, посветени на съпругата („Възпев”) и на децата („Бъди”), представляват един поетичен поглед в миналото, настоящето и бъдещето.

Стръмен е пътят по духовната спирала на Назъров. След природата и семейството, идват онези, които градят обществото. Списъкът им е много къс и без съмнение – неизчерпателен - „Христо Ботев”, „Гоце Делчев”, „Чедо на Огражден” (Антон Попов). Защо поетът е включил точно тези личности, не мога да кажа. Това, което мога да кажа е, че с удоволствие прочетох стихотворенията, които им е посветил.

Тръгвайки от природата, минавайки през семейството и общестено значимите личности, отново се завръщаме към природата. Но тази природа, вече не е същата. В нея нещо се е променило:

Тъй както много пролети преди

тя можеше череши да роди.

Но плод не иска гладен роб –

черешата превърна в топ.

Променяйки стихосложението, Назъров постига двоен ефект – не само накъсва ритъма на куплета, но и внушава, че именно черешата е живата, действена фигура – „тя можеше череши да роди”... Някак, макар и изгубила предназначението си – да ражда, тя, макар и превърната в топ (оръжие за унищожение на живота), остава жизнепораждащата сила. Назъров успява да ни внуши, че този топ, направен от череша, няма да сее смърт, а ще роди – свобода... или поне стремеж към свобода. Именно тук, в тази симбиоза, в която естеството и обществото се сливат, намира своята връхна точка и стъпалото, по което тръгнахме с „Христо Ботев”.

Одухотворяването на природата, хуманизирането на птици и животни продължава. Все по-нагоре по спиралата вървим. Следват „Кълвач”, „Шурец”, „Детски дни”, „Ябълка”, „Река”... изобилието на образи и звуци ни оставя без дъх. Все по-нагоре вървим и... се завръщаме... Пак там, откъдето сме тръгнали. Пак там, в детството, където е първата книга, първата приказка, първият стих. Тук разцъфняват изразните средства, характерни за детската поезия на Назъров. Не само в образи и сравнения ще намерим сродното между тези стихотворения и онези, които знаем от „Ловец на дъжд”, „Ало, Слънчице”, „Хоровод”, „Буквички скокливи”, „Цветница” и разбира се, „Чудесата на децата”. Паралелът между детската и „сериозната” поезия на Назъров най-добре звучи в звукографията –

Ябълката кичи си клонака

с бухнали камбанки-цветове

„Зън-зън-зън” зазвънка всяка –

с цветен звън пчеличките зове.

(„Ябълка”)

Много мъдрост е въплътена в „Песничка за приятелството”. Дали пише за възрастни или за деца, все едно – Кирил Назъров деликатно потупва читателя си по рамото. Звукографията и тук изиграва своята роля на Оня, който нашепва „Щом тупка ритмично сърце до сърце”. За нас остава само да чуем този шепот - тупкането на сърцето... и рефрена – „приятел се избира по делата”.

Завръщането към детството не е краят на пътя. Сърцето на поета откликва на страданието и на усещането за общност. Той посвещава две стихотворения на две градчета и техните хора, далеч отвъд родния дом и родната планина – „Стражица” (след земетресението от 1986 г.) и „Сичево” (на международен творчески пленер от 1996 г.). По този начин не само е отдадено дължимото на широкия свят, не само е прехвърлена границата на личното и родината, но е постигнато онова единство, което е нужно, за да продължим по Пътя. С „Моят път” и „Животът продължава” ние се изкачваме до върха на спиралата, която нарекохме „духовна” и по която тръгнахме с „Оттук България започва”. Но върхът не е край – той е началото на безкрая.

В заключение ще отбележа, че лично мен най-дълбоко ме развълнуваха стихотворенията, посветени на пътя – пътя на твореца, пътя на личността, пътя към родината, пътя навътре към същността и духа, пътя назад, към завръщането и корена...

Колко мъдрост е нужна, за да се направи разлика между „корена” и „извора”, между същността и избора. Да, завръщането на Кирил Назъров е завръщане към корена, но не към извора „Подобно хората е съща/към извора не се завръща” („Река”). Изворът – като начало на житейския път, като начало на поредицата от избори, които всеки прави в живота си – като проявление на свободната воля, като въплъщение на съдбата, която градим – този извор не е достъпен за завръщане. 

Но все едно, животът продължава... Животът, като къс от вечно течащото време, което все още не сме опитомили:

Животът свършва – дълъг или къс,

но из космичните пространства -

въздигана или разпъвана на кръст -

душата винаги ще странства...

Така завършва „Завръщане”-то на Кирил Назъров.

А нашето?

Габриела Цанева, 

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1 (7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.