Есен е. Шумолят изсъхналите листа при всяка стъпка и разказват неписани приказки. Тихо, тихо... нека послушаме...
Върви горският из гората, оглежда дърветата, отбелязва болните, счупените или изтръгнати от бури. Слуша – шумолят пожълтелите листа, падат. Гарван грачи, сврака кряска... тишина... А после – туп-туп-туп-туп... Това е брадва.
Тръгва тихо горският, прикрива се зад оголелите клони.
„Да, пак е Дамян!”, мисли си, вдига пушката и вика силно и страшно – „Стой!”
Човекът изпуска брадвата, стои като закован, не прави опит за бягство.
- Пак ли ти, бе, Дамяне? Нали обеща, че няма да се повтори? Защо, не си чак толкова беден?
Полуотсеченото дърво се навежда и пада с болка на земята.
- Хайде да вървим, вземи дървото – нека ти тежи и при всяка стъпка да ти шепти: „крадец, крадец, крадец!”. Дано се засрамиш най-после!
Без дума да каже, Дамян вдига дървото на рамо, взема брадвата в другата ръка и тръгва. Отиват в Общината, а тя е в центъра на селото. Върви Дамян с наведена глава, а погледите от дворовете на всички хора го горят. В Общината оставя дървото, подписва Акта и мълви:
- Не, няма да преживея втори път такъв срам, че и детето ми ме видя, какво ще му река?
Минаха дни, гората съвсем оголя. А горският ходи, ходи и слуша. Тихо е. Всички пойни птички са отлетели на юг, а нашите са се свили от студ. Как се слуша тишината?
Изведнъж, някъде между сухите храсти се мярва черен силует. Мечка? Стиска здраво пушката и се притаява до грапав ствол. А силуетът, клатушкайки се, приближава...
- О-о-о, ти ли си бе, дядо Юсуф? – пита горският с облекчение.
Дядо Юсуф вдига глава, вижда Горския, вижда Закона, и изпуска снопчето сухи съчки. Облизва сухи устни и промълвя:
- Аз съм, Горски, аз съм...
- Е, хайде, седни на съчките да отдъхнеш и да се съвземеш от уплахата... дай да изпушим по една цигара...
Облегнат на дървото горският вади две листчета от стар вестник, слага сухи листа от тютюн, свива цигара и я подава на стареца. После запалва и той.
- Как е бабата, дядо Юсуф, прави ли чорбица?
- Добре, добре, ама само със слама на огнището е трудно. Рекох да й занеса малко сухи съчки. Това не е добро без разрешение, знам, ама заради бабата...
Цигарите вече са изпушени и всеки е загасил своя фас. Дядо Юсуф разбутва сухите листи и прави дупка с клечка в земята, в която поставят фасовете и ги заравят с пръст.
- Тъй правя аз винаги, Горски. Показвам на децата и внучетата, уча ги как да загасят огнището на двора. Те знаят, че една искра може да изгори цялата къща, цялото село, цялата гора... Страшен е огъня, с него шега не бива...
- Така е, дядо Юсуф. Хайде да вървим, че работа ни чака. Дай да ти наместя на гърба вързопчето със съчките, а ти друг път преди да влезеш в гората ми се обаждай за разрешение – такъв е Законът... Трябва да го спазваме.
- Тъй, тъй, чожум, да си жив и здрав дълги години!
И всеки поема по своя път, а последните позлатени листи се отронват с вятъра, летят... бързат да разкажат случките в гората, които после стават приказки.
Ще попитате защо са станали приказки?
Ами, защото са се случили много, много отдавна, в един изгубен вече свят...
Ана Василева,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 5, септември-октомври 2012 г.
