ТАЗИ ЧАРОДЕЙКА, ПРОЛЕТТА - импресия от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Природата се притопли и у нас се събуди предчувствие за поролетта. Пролетта се събужда първо в нашите души, а сетне - и в природата. Защото сме я чакали с нетърпение. За да отпуснем душите си след дългото зимно свиване от студа.

Така и природата се отпуска след дългата сковаваща прегръдка на зимните студове.

Пролетта е празник за хората, природата, животните… Тя е празник за всемира!

Ето я – отново пристъпва от юг – усмихната, приветлива и весела.

С нея крачи и верният й спътник – топлият  вятър, който наричаме  Беломорец. Ту припка пред нея, ту поизостава; ту е ласкав и немирен, ту - буен и неудържим. Разтребва й пътя… Шепне й топли думи за красотата, за любовта...

Цялата природа потръпва и заиграва с него веселия танц на пролетното обновление.

Започва необузданото пролетно буйство на природата…

Цялата природа постепенно бива обхваната от великото таинство на тази неподражаема чародейка – Пролетта!

Слънцето се усмихва. Бавно преде бялата къделя на планинския сняг. Пъргавото му вретено се върти с весел звън. Бистрата нишка придърпва къделите на преспите и те се смаляват, смаляват… Докато се влеят в реките, а сетне – в морето.

Свънцето грижовно изприда снега от всички поляни.

Вятърът ги изтупва и премахва от тях всякакви повяхнали останки от есента – шума, трева, съчки…

Пролетните дъждове измиват зимната ръжда от земната повърхност и навред замятат пъстрия губер от резеда, цветя, свежест…

Слънчевата прегръдка притопля цялата земя.

Живителните пролетни сокове бликат от корените по стеблата на треви, храсти, дървета…

Мразовитите тръпки отстъпват. Хукват пред топлия вятър, избягват до планинските върхове и оттам отлитат на север.

Студенината отстъпва. Отстъпват и зимната пустота, и бялата тишина…

Цялата природа се буди от зимния сън...

Всяко зрънце, прикътано в глъбините на плодородния чернозем,  се стопля и покълва. Щиковете на острите стръкчета пробиват земята, за да се срещнат със светлината, с въздуха…Жадувана, вълнуваща, животворна среща.

Отдавна кокичетата са завързали белите си панделки. След тях и минзухарите кривват златистите си калпаци. Под ласките на пролетния топлик едно след друго се усмихват безброй разкошни цветя. И се впускат в лудия пролетен танц под бодрите звуци на звънката песен на работливите пчели.

Златните пчели вдигат благословени наздравици и пият сладкия нектар, налят от пролетта в чашките на шарените цветя и съцветия.

Птичките я посрещат с весели, звучни  песни.

Пролетта идва с упойващия аромат на пъстрите цветя, с живителния вкус на копривата и лапада, на киселеца и спанака. С омайната резеда, обхванала ширинето.

Тази невероятна чародейка, Пролетта!

Тя носи щедри дари за всеки. Нежната й ласка прониква до всяко сърце. Влива му топлина и вяра.

Редом с пролетта у хората напира и един друг сезон – този на надеждата! Надеждата, че животът ще се подобри. Надеждата, че най-сетне страната ни ще тръгне към по-добро.

Ето поради всичко това посрещаме пролетта с по-ведро настроение. С приповдигнато чувство и с трепетно очакване, че както пролетта възражда природата, подобно обновление ще настъпи и в нашия живот.

Живеем в ритъма на четирите сезона, с техните дадености, проблеми  и капризи. С прехода от един сезон към друг. С устрема на непрекъснато изтичащото време през всички сезони. И с трепетно очакване следващият сезон да ни донесе нещо хубаво. И още – с неизбежната мъничка тъга, че  изтичащият сезон, а с него и нещо от нас безвъзвратно си отиват, изчезват в небитието.  

Затворени в четириизмерното време на сезоните, ние посрещаме с надежди и  останалите три сезона, но най-вълнуващо е очакването на пролетта!

Тя носи не само обновление в природата, но и подем в душите на хората.

Поради това сезонът на сезоните си остава Пролетта!

Тя е сезонът на раждането на всичко в природата. Сезонът на възраждането и възкресението. Тя е символ на младостта.

Извечен е човешкият стремеж към здраве и сполуки, към щастие и радости.

Както живителните сокове на пролетта възкресяват природата за нов живот, така и у хората тя буди съкровени спомени, светли мечти и пориви към красота, духовност, обич…

За земеделските стопани пролетта е начало на новия трудов сезон, на исконното сливане с майката земя, на много работа и надежди за добра реколта.

Колелото на живота се върти само напред. Както и сезоните. Живеем в ритъма на сезоните  и на непрекъснато развиващия се свят.

А сега навлизаме в най-хубавия сезон на годината– вълшебницата Пролет!

Честита Пролет!

Кирил Назъров,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 2(8), година ІІ, март-април 2013 г.

ЗАВРЪЩАНЕ - рецензия от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

Няма да скрия, че новата стихосбирка на Кирил Назъров „Завръщане” (изд. „Мултипринт”, София, 2012 г.) дълбоко ме развълнува. Завръщане – към дома, към корена? Завръщане към себе си? Или може би просто завръщане към „сериозната” поезия, онази, която е насочена към възрастните... Както авторът споделя в предисловието, такава поезия е писал като юноша, а след това, във времената на цензура, все по-рядко „и то за най-съкровени, сакрални неща в живота”. Може би точно затова стихосбирката, събрала тези емоционални ерупции, докосва най-дълбоките и скрити кътчета в душата на читателя.

Композицията на книгата на пръв поглед е безструктурна, проста поредица от 26 стихотворения. Но първият поглед, както често се случва, подвежда. Кирил Назъров ни повежда по една духовна спирала, която ни отвежда от изконното начало („Оттук България започва”) до космическата необятност и безкрая („Животът продължава”).

Всяко стихотворение е с явно или скрито посвещение. И това не е формалност, а отражение на същностната връзка между автора и лирическия аз. Не бива да забравяме, че Кирил Назъров е преди всичко сатирик и детски поет. Спецификата на сатирата и литературата за деца изисква от пишещия безусловна честност и пълно покриване на човешката същност/позиция с художественото послание. Тук няма място за многословие, няма място за лицемерие, скрито зад многото думи. Сатирата не би била сатира, ако не разкрива голата същност на автора... а литературата за деца? Е, децата са перфектния лакмус за истина и за качество.

Но да се върнем към „Завръщане”.

„Полъхва кестенов топлик от юг...” – още първата строфа ни очарова с многоцветието на словото. Само пет думи, а вече всички сетива са отключени. С кожата си усещаме погалването на вятъра, който носи жега и прохлада, гърдите ни се изпълват с аромата на кестени, пред очите ни разцъфтяват белите свещи на кестеновите цветове, вкусът на прашеца им е върху устните ни, а слухът ни се докосва до петпръстните кестенови листи, шумящи в клоните, в короните, в горите. Но не това е важното за поета и за лирическия герой. Вслушвайки се в шепота на природата, ние стигаме до философския въпрос за началото и края, но и до онова дълбоко скрито в същността ни родолюбие, което кара кожата да настръхва дори във време като днешното, когато, в добрия случай, яхвайки идеята за глобализация се наричаме граждани на света, а в лошия случай... е лошите случаи са много...

Но каквото и да се случи, по каквито и житейски и философски пътища и пътеки да поемем, винаги има едно завръщане, което дава стойност на живота:

Къде и да ме води друма

на моя скитнишки живот,

ще свърне някой ден към Струма

под южния озвезден свод.

Макар и различни като стихосложение и изказ, „Завръщане” и следващото стихотворение от две части, „На път”, са логически свързани и образуват един диптих, който отразява вечното движение в авторовия живот и изразява неговата житейска позиция, а именно – пътят и завръщането са неразривно свързани.

На могъщата и прекрасна природа са посветени „Огражден планина”, „Маркови кладенци” и „Петрич”, на родното село - „Драгуш”. Но не само към природата, близка и кърмеща с красота, е завръщането на лирическия аз. След преминаването през тази най-първична стихия, идва ред на следващото стъпало – родителите, човешкият ни корен; съпругата, човешкият ни двойник; децата – стремежът ни към завършеност, към съвършенство. На бащата и неговия невербален завет е посветено стихотворението „На гроба на баща ми” – „Превиваше по цял ден гръб,/ но само над земята свята.” Целият житейски и творчески път на поета, на земеделеца Кирил Назъров, е озарен от този бащин образ. Но какво е човекът, без гласа на майката – оня глас, чуван над люлката, оня глас, слят с природата. Строфите звънят – в речната вода, в небитието, в песента на славея, с полета на орела и с крехката красота на забравено цветче. Тези две, и следващите две стихотворения, посветени на съпругата („Възпев”) и на децата („Бъди”), представляват един поетичен поглед в миналото, настоящето и бъдещето.

Стръмен е пътят по духовната спирала на Назъров. След природата и семейството, идват онези, които градят обществото. Списъкът им е много къс и без съмнение – неизчерпателен - „Христо Ботев”, „Гоце Делчев”, „Чедо на Огражден” (Антон Попов). Защо поетът е включил точно тези личности, не мога да кажа. Това, което мога да кажа е, че с удоволствие прочетох стихотворенията, които им е посветил.

Тръгвайки от природата, минавайки през семейството и общестено значимите личности, отново се завръщаме към природата. Но тази природа, вече не е същата. В нея нещо се е променило:

Тъй както много пролети преди

тя можеше череши да роди.

Но плод не иска гладен роб –

черешата превърна в топ.

Променяйки стихосложението, Назъров постига двоен ефект – не само накъсва ритъма на куплета, но и внушава, че именно черешата е живата, действена фигура – „тя можеше череши да роди”... Някак, макар и изгубила предназначението си – да ражда, тя, макар и превърната в топ (оръжие за унищожение на живота), остава жизнепораждащата сила. Назъров успява да ни внуши, че този топ, направен от череша, няма да сее смърт, а ще роди – свобода... или поне стремеж към свобода. Именно тук, в тази симбиоза, в която естеството и обществото се сливат, намира своята връхна точка и стъпалото, по което тръгнахме с „Христо Ботев”.

Одухотворяването на природата, хуманизирането на птици и животни продължава. Все по-нагоре по спиралата вървим. Следват „Кълвач”, „Шурец”, „Детски дни”, „Ябълка”, „Река”... изобилието на образи и звуци ни оставя без дъх. Все по-нагоре вървим и... се завръщаме... Пак там, откъдето сме тръгнали. Пак там, в детството, където е първата книга, първата приказка, първият стих. Тук разцъфняват изразните средства, характерни за детската поезия на Назъров. Не само в образи и сравнения ще намерим сродното между тези стихотворения и онези, които знаем от „Ловец на дъжд”, „Ало, Слънчице”, „Хоровод”, „Буквички скокливи”, „Цветница” и разбира се, „Чудесата на децата”. Паралелът между детската и „сериозната” поезия на Назъров най-добре звучи в звукографията –

Ябълката кичи си клонака

с бухнали камбанки-цветове

„Зън-зън-зън” зазвънка всяка –

с цветен звън пчеличките зове.

(„Ябълка”)

Много мъдрост е въплътена в „Песничка за приятелството”. Дали пише за възрастни или за деца, все едно – Кирил Назъров деликатно потупва читателя си по рамото. Звукографията и тук изиграва своята роля на Оня, който нашепва „Щом тупка ритмично сърце до сърце”. За нас остава само да чуем този шепот - тупкането на сърцето... и рефрена – „приятел се избира по делата”.

Завръщането към детството не е краят на пътя. Сърцето на поета откликва на страданието и на усещането за общност. Той посвещава две стихотворения на две градчета и техните хора, далеч отвъд родния дом и родната планина – „Стражица” (след земетресението от 1986 г.) и „Сичево” (на международен творчески пленер от 1996 г.). По този начин не само е отдадено дължимото на широкия свят, не само е прехвърлена границата на личното и родината, но е постигнато онова единство, което е нужно, за да продължим по Пътя. С „Моят път” и „Животът продължава” ние се изкачваме до върха на спиралата, която нарекохме „духовна” и по която тръгнахме с „Оттук България започва”. Но върхът не е край – той е началото на безкрая.

В заключение ще отбележа, че лично мен най-дълбоко ме развълнуваха стихотворенията, посветени на пътя – пътя на твореца, пътя на личността, пътя към родината, пътя навътре към същността и духа, пътя назад, към завръщането и корена...

Колко мъдрост е нужна, за да се направи разлика между „корена” и „извора”, между същността и избора. Да, завръщането на Кирил Назъров е завръщане към корена, но не към извора „Подобно хората е съща/към извора не се завръща” („Река”). Изворът – като начало на житейския път, като начало на поредицата от избори, които всеки прави в живота си – като проявление на свободната воля, като въплъщение на съдбата, която градим – този извор не е достъпен за завръщане. 

Но все едно, животът продължава... Животът, като къс от вечно течащото време, което все още не сме опитомили:

Животът свършва – дълъг или къс,

но из космичните пространства -

въздигана или разпъвана на кръст -

душата винаги ще странства...

Така завършва „Завръщане”-то на Кирил Назъров.

А нашето?

Габриела Цанева, 

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1 (7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

БУДИТЕЛИТЕ - ДУХОВНИ ВОДАЧИ НА НАРОДА - статия от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Денят на народните будители – първи ноември – е светъл празник в българския духовен календар. На този ден нашият народ отдава заслужена почит на своите духовни водачи – дейците на националното възраждане, на просветата и културата, на науката и изкуствата. Възрожденският порив на народните будители, техният кристално чист морал, апостолската им безкористна дейност за Отечеството са добродетели, които трябва да служат като светъл пример и на днешните поколения.

Думата будител има санскритски корен – буда,която означава зрящ,буден.

За първи път този празник е честван през 1909 г. в Пловдив от група учители. Те решили да го честват на 19 октомври, когато българската православна църква почита небесния закрилник на България – свети Йоан Рилски.  По новия календарен стил първи ноември е определен за празник на будителите. Свободолюбивите, хуманни и патриотични дела на Иван Рилски с право го поставят в началото на народните будители.

 Гордост за нас, земеделците е, че празникът на народните будители е обявен за общонационален от правителството на Александър Стамболийски през 1922 г.  Това става с Окръжно писмо № 17 742 от 25 юли 1922 г., подписано от министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски.Писмото е изпратено до ректорите на университетите и академиите, учителските институти, всички училища, регионалните отдели на министерството. Ето какво се казво в Окръжното:

„Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели...И още: любов и почит към стариннобългарското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално дело, старание и съревнование към доброто и хубавото. Тия добродетели бидоха основно разклатени от отрицателните резултати на войните преди всичко в самото общество, а оттам и отражението на отрицателните прояви в училищата и младежта. Последната се увлече по всекидневното, забавителното в живота и... полека-лека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото...”

За съжаление след жестокия преврат срещу законното земеделско правителство, а и по-късно народните будители бяха забравени. Улисани в своите лични и теснопартийни интереси много правителства проспаха Деня на народните будители. 

След 1944 г. Денят на народните будители е отменен от комунистическото правителство. Празникът бе възстановен през 1992 г. с решение на Народното събрание.

Корените на будителството срещаме още при великото дело на св. Кирил и Методий, из църквите и манастирите, из килийните училища. Първите народни будители са духовници, учители, поборници за народни правдини и свобода. Искрите на голямото народно пробуждане хвърля Отец Паисий с написването, преписването и четенето на „История славяноболгарская” през 1872 г. Сетне идват последователите и продължителите на неговото дело: Софроний Врачански, Неофит Рилски,Петър Берон, Димитър и Константин Миладинови, Георги Раковски, Найден Геров и много други.

Те пръскаха искрите на знанието и свободолюбието из цялата ни поробена Родина. Повечето от тях са и борци за национално освестяване и освобождение. Делото и заветите на първобудителя Паисий продължават Петко Рачов Славейков, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов...Щафетата е продължена и от стотиците учители, духовници, читалищни дейци, книжовници...И всякакви други напредничави българи. Всички те работят безкористно за духовното издигане и националното самоосъзнаване на народа ни. Тези титани на българския дух със своя безграничен и неудържим порив към свобода, справедливост и напредък запалиха зората на Възраждането на българската духовност и нация, отдадоха силите, таланта и живота си за най-висшия идеал – свободата и напредъка на Отечеството. Техният патриотичен и високоблагороден пример бе подет от стотици монаси, даскали, книжовници, поети, писатели, революционери...

Безкраен е техният списък:  Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Капитан Петко Киряков, Ильо войвода, Георги Бенковски, Бачо Киро, Ангел Кънчев, Баба Тонка и синовете й, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Тодор Каблешков...Всички те и още стотици като тях бяха приели  свободолюбивите идеи на първобудителите, тяхната апостолска и неуморна работа в служба на Отечеството. И изпълниха достойно своя дълг. А техните верни последователи в освободената Родина тачеха патриотиичната им дейност, славните им подвизи и светлата им памет.

Българските възрожденци бяха обладани от патриотичен стремеж и решителност за саможертва в името на своя народ. Те бяха истински народни будители в най-точния смисъл на думата. Благодарение на тях и техните последователи България оцеляваше, извоюваше свободата си и се развиваше през вековете.

Будителите винаги са били духовна опора на народа ни. Те са ни нужни и днес в нашето бездуховно, задрямало и забързано време, за да ни будят. Особено са ни нужнив в днешните тежки и тъжни за обикновените хора дни.  Затова нека не проспиваме Деня на будителите. Нека не го отбелязваме само формално. Днешнте и бъдещи поколения българи трябва да се учат от родолюбивите идеи, от нравствената чистота и от всеотдайната служба на Отечеството, завещани ни от народните будители. Техният възвишен пример ни е нужен днес и утре.За да имаме моралното право да се наречем техни потомци и достойни граждани на Република България. За да се постигне по-достойна участ за народа и Отечеството ни.

Кирил Назъров,

в-к „Литературно земеделско знаме”, брой 6, ноември-декември 2012 г.

ЛЕГЕНДАТА СТАМБОЛИЙСКИ - есе от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Александър Стамболийски е един от най-великите синове на България. Нарежда се сред най-достойните, най-свидните чеда на нашия народ в цялата ни национална история.

Защото през краткия си земен път остави незаличима следа на Човек и Държавник. Защото приживе бе станал знаме на българското селячество и неотстъпно го водеше по пътя на правдата, свободата и народовластието. Защото измина борчески, славен жизнен път. Той казваше: „В борбата е нашата чест, нашето спасение, в борбата е смисълът на живота”. И целият му живот беше борба.

В духа на възрожденските традиции Александър Стамболийски е и пламенен журналист. Редом с политическата си дейност повече от две десетилетия той пише статии за в. "Земеделско знаме". През 1899 г. публикува първите си дописки в "Земеделска защита", през 1902 г. вече е в редакцията на вестник "Земеделско знаме", а през 1904 г. вече е редактор на съюзния орган.Той добре знае силата на публицистичното слово и го използва като оръжие в борбата, като средство за организиране на земеделското движение, за просвета и пробуждане на селячеството и т. н. Пише уводни и обзорни статии, пише коментари и анализи, води политически полемики...Не престава да пише статии за вестника дори когато е в затвора.

Александър Стамболийски е и поет. Поради липса на време не се посвещава на поезията и не се развива достатъчно като поет, но дарбата личи и от епизодичните му стихотворения. В тях се откроява цялостното му познаване на обществено-политическата действителност у нас, както и творческото му дарование. Повечето от стиховете на Стамболийски са публикувани в началото на миналия век под псевдонима Милен. А някои, както и редица статии - с псевдонимите: Стамбол, Великан, Мариус и други.

А след геройската му смърт на 14 юни 1923 г. се превърна и в легенда. Легенда не само за България, но и за света. Вече почти един век легендата за вожда на българското селячество и на целия български народ се предава от поколение на поколение. И не само че не помръква, а става все по-ярка, все по-актуална! Легендата за неговата държавническа дейност, за неговия живот и мъченическата му гибел е свидна за всяко българско сърце.

Измеренията на легендата за Стамболийски са много – от устните предания, до безбройните народни и авторски песни, стихотворения, разкази, повести, романи, драми...

Легендата за Александър Стамболийски е пресякла границите на България още докато е бил жив. А след зверското му убийство легендата за него отеква по много кътчета на света. Да припомним само книгата на американския професор Джон Д. Бел „Селяни на власт: Александър Стамболийски и Българският земеделски народен съюз”, издавана и преиздавана в България с подкрепата на земеделци-емигранти в САЩ.

Плодната българска земя е родила и откърмила много и свидни безсмъртни чеда, чиито имена са записани със златни букви в олтара на Родината. Много са и легендите за тях, които нашият народ е съхранил в сърцето си и в националната история.

Измежду най-великите синове на България е земеделският водач и недостижим държавник Александър Стамболийски. Легендата за него е незабравима. Другото нейно име е безсмъртие!

 

Кирил Назъров 

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 4, юли-август, 2012 г.