Рой мисли се надпреварват, летят, а аз не мога да ги хвана и подредя. Вали сняг, но къде са нашите едри, галещи снежинки? Варненският вятър носи по улиците нещо като тънки, остри иглички, които се забиват в лицата и в земята, хората ги тъпчат и продължават по пътя си, а аз се питам:
Защо? Докога??? Зад човешкия гняв и недоволство все ще се търси - кой стои, кой е поръчителят, кой е подбудителят...
Няма...
1948...
Това е годината, в която завършвам средното си образование, годината в която тръгвам към моето пълнолетие, година на младежки мечти.
Випускът 1947/1948 г. като че ли беше преломен момент в образованието. През 1944 г. всички се стремяхме към средното образование. През 1948 г. по-голям процент от завършващите го мечтаеше за висше. Аз бях една от тях.
Но нека не бързам. През ваканцията, която съвпадна с Великден, съм на село – да помагам с каквото мога. На село разбрах, че 1948 е и годината, в която се основа ТКЗС. Активистите, представители на Новата власт, преметнали шмайзери, ходят от двор на двор и въдворяват „равенство”.
Тази пролет хората притеснени излизаха и под очи оглеждаха портите и стените на къщите. По някои от тях бе написано с блажна боя „КУЛАК”, „ВРАГ НА НАРОДА”, „ТУК ЖИВЕЕ ВРАГ” и т.н. Правеха се, че не са видели нищо и не коментираха, прибираха се по домовете си в очакване на нощта.
Привечер жените, излезли да посрещат добитъка от паша, слушаха разясненията за „оскубаното птиче” от жената на партийния секретар.
„Всичко ще бъде общо” – казва тя пред учудените погледи и продължава – „Ще вземем всичко – ниви, добитък, инвентар, всичко. Ето, гледайте, в тази ръка държа птиче, отварям я и то пи-и-и-р-р-р... литва. И в другата ръка държа птиче, отварям я, а то лежи, не помръдва на дланта ми... Защото няма перца. Оскубано е, та няма и мъх по телцето. Всички ще станат такива оскубани, послушни, не ни трябват птици, които могат да летят” – заключва агитаторката. Жените потръпват от предадения им урок и бързат да се приберат.
Чувствах напрежението и страха. Виждах сведените погледи на хората, потисканото недоволство, болката, че трябва да се разделят с имот, събиран с много труд и лишения от тях, от родители и от деди. Чувах тихо изречени думи-въпрос – „До кога???” Въпрос, замръзнал на устата още в първите години на обещаната правда и свобода. И ето, че написах този въпрос. Как, защо, не зная, не мислех, а чувствах и просто го написах:
„ДО КОГА ЩЕ ТРАЕ БЕСНЕЕНЕТО НА КОМУНИСТИТЕ? КОМИТЕТ ЧОВЕЩИНА, април 1948 г.”
Смущаваше ме думата „беснеене”, чута от старите и патилите, но я написах така, както я чувах. За по-голяма тежест добавих „комитет Човещина”. През 1945 г. бях чела разхвърляни позиви по дворовете в Русе, подписани от този комитет.
И така, лозунгът-въпрос бе написан, и подпомогната от приятелката ми Надя го залепих на селската чешма.
Ваканцията свърши, училището продължи. По въпроса за лозунга – пълна тишина. Дипломирах се и се върнах на село. Хората от селото, останали извън ТКЗС-то, включително моето семейство, изнемогваха от непосилните държавни доставки.
Не смеех да спомена за висше образование. Ходех на нивата всеки ден, а в нощите тайничко се готвех за конкурсен изпит. Не зная защо тогава, през 1948 г. конкурса се проведе в нашата девическа гимназия – „Баба Тонка”. Това ме улесни и никой у дома не разбра за моето кандидатстване. Те не знаеха и за написания и разлепен от мен лозунг. Със свито сърце ден и нощ очаквах милицията да ме потърси за обяснение, а от друга страна чаках и резултата от конкурса.
По средата на август милицията ме потърси, а резултат от изпита все още нямах.
Ана Василева, из
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 2(8), година ІІ, март-април 2013 г.
