Показват се публикациите с етикет Ана Василева. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Ана Василева. Показване на всички публикации

сряда, 27 март 2013 г.

ДО КОГА - есе от АНА ВАСИЛЕВА


Рой мисли се надпреварват, летят, а аз не мога да ги хвана и подредя. Вали сняг, но къде са нашите едри, галещи снежинки? Варненският вятър носи по улиците нещо като тънки, остри иглички, които се забиват в лицата и в земята, хората ги тъпчат и продължават по пътя си, а аз се питам:
Защо? Докога??? Зад човешкия гняв и недоволство все ще се търси - кой стои, кой е поръчителят, кой е подбудителят...
Няма...
1948...
Това е годината, в която завършвам средното си образование, годината в която тръгвам към моето пълнолетие, година на младежки мечти.
Випускът 1947/1948 г. като че ли беше преломен момент в образованието. През 1944 г. всички се стремяхме към средното образование. През 1948 г. по-голям процент от завършващите го мечтаеше за висше. Аз бях една от тях.
Но нека не бързам. През ваканцията, която съвпадна с Великден, съм на село – да помагам с каквото мога. На село разбрах, че 1948 е и годината, в която се основа ТКЗС. Активистите, представители на Новата власт, преметнали шмайзери, ходят от двор на двор и въдворяват „равенство”.
Тази пролет хората притеснени излизаха и под очи оглеждаха портите и стените на къщите. По някои от тях бе написано с блажна боя „КУЛАК”, „ВРАГ НА НАРОДА”, „ТУК ЖИВЕЕ ВРАГ” и т.н. Правеха се, че не са видели нищо и не коментираха, прибираха се по домовете си в очакване на нощта.
Привечер жените, излезли да посрещат добитъка от паша, слушаха разясненията за „оскубаното птиче” от жената на партийния секретар.
„Всичко ще бъде общо” – казва тя пред учудените погледи и продължава – „Ще вземем всичко – ниви, добитък, инвентар, всичко. Ето, гледайте, в тази ръка държа птиче, отварям я и то пи-и-и-р-р-р... литва. И в другата ръка държа птиче, отварям я, а то лежи, не помръдва на дланта ми... Защото няма перца. Оскубано е, та няма и мъх по телцето. Всички ще станат такива оскубани, послушни, не ни трябват птици, които могат да летят” – заключва агитаторката. Жените потръпват от предадения им урок и бързат да се приберат.
Чувствах напрежението и страха. Виждах сведените погледи на хората, потисканото недоволство, болката, че трябва да се разделят с имот, събиран с много труд и лишения от тях, от родители и от деди. Чувах тихо изречени думи-въпрос – „До кога???” Въпрос, замръзнал на устата още в първите години на обещаната правда и свобода. И ето, че написах този въпрос. Как, защо, не зная, не мислех, а чувствах и просто го написах:
„ДО КОГА ЩЕ ТРАЕ БЕСНЕЕНЕТО НА КОМУНИСТИТЕ? КОМИТЕТ ЧОВЕЩИНА, април 1948 г.”
Смущаваше ме думата „беснеене”, чута от старите и патилите, но я написах така, както я чувах. За по-голяма тежест добавих „комитет Човещина”. През 1945 г. бях чела разхвърляни позиви по дворовете в Русе, подписани от този комитет.
И така, лозунгът-въпрос бе написан, и подпомогната от приятелката ми Надя го залепих на селската чешма.
Ваканцията свърши, училището продължи. По въпроса за лозунга – пълна тишина. Дипломирах се и се върнах на село. Хората от селото, останали извън ТКЗС-то, включително моето семейство, изнемогваха от непосилните държавни доставки.
Не смеех да спомена за висше образование. Ходех на нивата всеки ден, а в нощите тайничко се готвех за конкурсен изпит. Не зная защо тогава, през 1948 г. конкурса се проведе в нашата девическа гимназия – „Баба Тонка”. Това ме улесни и никой у дома не разбра за моето кандидатстване. Те не знаеха и за написания и разлепен от мен лозунг. Със свито сърце ден и нощ очаквах милицията да ме потърси за обяснение, а от друга страна чаках и резултата от конкурса.
По средата на август милицията ме потърси, а резултат от изпита все още нямах.

Ана Василева, из „Мигове от младостта”, 
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 2(8), година ІІ, март-април 2013 г.

вторник, 26 февруари 2013 г.

ЗИМНИ ВЕЧЕРИ - из "Мигове от младостта", спомени от АНА ВАСИЛЕВА

Всяка вечер, след проверката на плаца, под студената светлина и пронизващия вятър, следваше заповед: „Към помещенията, ходом марш!”.
Чува се тътрене на уморени крака и добитъкът тихо влиза - всеки в своето помещение, в своя обор. Няма смях, висок говор, шум. По неписана и нечетена заповед, всичко се върши тихо.
И така - безшумно се събличаме, опъваме затворническите клинове под одеалата – да ни е по-топличко, а и да се поизгладят. Първа на нара се качва Надя Христова от София и се долепва до стената. Тя е около 30-годишна, миньонка с маслинени засмени очи и къдрава коса. Гледайки я през своите 17 години, тя ми изглеждаше възрастна. Толкова нощи делим твърдите дъски на този нар, а нищо не знаем една за друга. До нея се свива Гина Шаркова от Асеновград. Лицето й вече се е изгубило в мъглата на изминалите години. Идва ред на моята приятелка Надя, онази, която е тук, защото не ме предаде в ДС. Притискаме се една в друга, да не падне крайната и въздъхваме облекчено.
Тишина. Лампата е загасена и всяка от нас разговаря с мислите си.
Зимният вятър свири около помещението и лудей на воля. Хихика на малките прозорчета, а после тича и блъска на вратата.
Често обаче не го чуваме, във въздуха се носи тих ласкав глас. Лея пее. Никой не помръдва. Забравяме изтръпналите ръце и крака. Като че ли спираме и да дишаме, за да не прекъснем това приказно очарование. Аз действително виждах как звезда със звезда си говори за нашите човешки неволи. Лея сигурно чувстваше каква топлина и мечтание ни дарява и гласът й ставаше още по-топъл, не глас, а нежен галещ лъх. Пълна тишина. Смълчаните жени под продънения покрив, под протритите одеала, тихата благодарност, струяща от всяко сърце... това не може да се сравни и с най-бляскавата сцена, и с най-възторжената публика. Вълшебните нощи, които Лея ни подаряваше, не могат да се сравнят с нищо. Тя ни понасяше с копнежа си, нас, жените откъснати от дом и близки, и ни даваше широтата на целия свят, окъпан от красотата на песента й.
А виелицата, уморена и засрамена, тихо подсвирква и дооформя натрупаните преспи край обора, в който живеехме.
Във въздуха трепти последния звук на песента и всяка уста на изнурените лагернички шепти „И звезда звездую говори-и-и-и-и”.
* * *
Снежинките падат зад прозореца ми, скрили звездите, или самите те превърнали се в звезди... В нощи като тази, отново и отново застава пред мен силуетът на Лея Иванова, неуловим, като топлия й глас, който топлеше най-студените ми нощи... понякога виждам немирните й коси, стегнати в памучна забадка, чувам смеха й... и се опитвам да си спомня думите, които сме си казвали, но те бягат, бягат...

Ана Василева,
из „Мигове от младостта”, спомени
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

понеделник, 19 ноември 2012 г.

СЛУЧКИ В ГОРАТА - приказка от АНА ВАСИЛЕВА

Есен е. Шумолят изсъхналите листа при всяка стъпка и разказват неписани приказки. Тихо, тихо... нека послушаме...

Върви горският из гората, оглежда дърветата, отбелязва болните, счупените или изтръгнати от бури. Слуша – шумолят пожълтелите листа, падат. Гарван грачи, сврака кряска... тишина... А после – туп-туп-туп-туп... Това е брадва.
Тръгва тихо горският, прикрива се зад оголелите клони.
„Да, пак е Дамян!”, мисли си, вдига пушката и вика силно и страшно – „Стой!”
Човекът изпуска брадвата, стои като закован, не прави опит за бягство.
- Пак ли ти, бе, Дамяне? Нали обеща, че няма да се повтори? Защо, не си чак толкова беден?
Полуотсеченото дърво се навежда и пада с болка на земята.
- Хайде да вървим, вземи дървото – нека ти тежи и при всяка стъпка да ти шепти: „крадец, крадец, крадец!”. Дано се засрамиш най-после!
Без дума да каже, Дамян вдига дървото на рамо, взема брадвата в другата ръка и тръгва. Отиват в Общината, а тя е в центъра на селото. Върви Дамян с наведена глава, а погледите от дворовете на всички хора го горят. В Общината оставя дървото, подписва Акта и мълви:
- Не, няма да преживея втори път такъв срам, че и детето ми ме видя, какво ще му река?

Минаха дни, гората съвсем оголя. А горският ходи, ходи и слуша. Тихо е. Всички пойни птички са отлетели на юг, а нашите са се свили от студ. Как се слуша тишината?
Изведнъж, някъде между сухите храсти се мярва черен силует. Мечка? Стиска здраво пушката и се притаява до грапав ствол. А силуетът, клатушкайки се, приближава...
- О-о-о, ти ли си бе, дядо Юсуф? – пита горският с облекчение.
Дядо Юсуф вдига глава, вижда Горския, вижда Закона, и изпуска снопчето сухи съчки.  Облизва сухи устни и промълвя:
- Аз съм, Горски, аз съм...
- Е, хайде, седни на съчките да отдъхнеш и да се съвземеш от уплахата... дай да изпушим по една цигара...
Облегнат на дървото горският вади две листчета от стар вестник, слага сухи листа от тютюн, свива цигара и я подава на стареца. После запалва и той.
- Как е бабата, дядо Юсуф, прави ли чорбица?
- Добре, добре, ама само със слама на огнището е трудно. Рекох да й занеса малко сухи съчки. Това не е добро без разрешение, знам, ама заради бабата...
Цигарите вече са изпушени и всеки е загасил своя фас. Дядо Юсуф разбутва сухите листи и прави дупка с клечка в земята, в която поставят фасовете и ги заравят с пръст.
- Тъй правя аз винаги, Горски. Показвам на децата и внучетата, уча ги как да загасят огнището на двора. Те знаят, че една искра може да изгори цялата къща, цялото село, цялата гора... Страшен е огъня, с него шега не бива...
- Така е, дядо Юсуф. Хайде да вървим, че работа ни чака. Дай да ти наместя на гърба вързопчето със съчките, а ти друг път преди да влезеш в гората ми се обаждай за разрешение – такъв е Законът... Трябва да го спазваме.
- Тъй, тъй, чожум, да си жив и здрав дълги години!
И всеки поема по своя път, а последните позлатени листи се отронват с вятъра, летят... бързат да разкажат случките в гората, които после стават приказки.

Ще попитате защо са станали приказки?
Ами, защото са се случили много, много отдавна, в един изгубен вече свят...

Ана Василева,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 5, септември-октомври 2012 г.