БУДИТЕЛИТЕ - ДУХОВНИ ВОДАЧИ НА НАРОДА - статия от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Денят на народните будители – първи ноември – е светъл празник в българския духовен календар. На този ден нашият народ отдава заслужена почит на своите духовни водачи – дейците на националното възраждане, на просветата и културата, на науката и изкуствата. Възрожденският порив на народните будители, техният кристално чист морал, апостолската им безкористна дейност за Отечеството са добродетели, които трябва да служат като светъл пример и на днешните поколения.

Думата будител има санскритски корен – буда,която означава зрящ,буден.

За първи път този празник е честван през 1909 г. в Пловдив от група учители. Те решили да го честват на 19 октомври, когато българската православна църква почита небесния закрилник на България – свети Йоан Рилски.  По новия календарен стил първи ноември е определен за празник на будителите. Свободолюбивите, хуманни и патриотични дела на Иван Рилски с право го поставят в началото на народните будители.

 Гордост за нас, земеделците е, че празникът на народните будители е обявен за общонационален от правителството на Александър Стамболийски през 1922 г.  Това става с Окръжно писмо № 17 742 от 25 юли 1922 г., подписано от министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски.Писмото е изпратено до ректорите на университетите и академиите, учителските институти, всички училища, регионалните отдели на министерството. Ето какво се казво в Окръжното:

„Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели...И още: любов и почит към стариннобългарското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално дело, старание и съревнование към доброто и хубавото. Тия добродетели бидоха основно разклатени от отрицателните резултати на войните преди всичко в самото общество, а оттам и отражението на отрицателните прояви в училищата и младежта. Последната се увлече по всекидневното, забавителното в живота и... полека-лека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото...”

За съжаление след жестокия преврат срещу законното земеделско правителство, а и по-късно народните будители бяха забравени. Улисани в своите лични и теснопартийни интереси много правителства проспаха Деня на народните будители. 

След 1944 г. Денят на народните будители е отменен от комунистическото правителство. Празникът бе възстановен през 1992 г. с решение на Народното събрание.

Корените на будителството срещаме още при великото дело на св. Кирил и Методий, из църквите и манастирите, из килийните училища. Първите народни будители са духовници, учители, поборници за народни правдини и свобода. Искрите на голямото народно пробуждане хвърля Отец Паисий с написването, преписването и четенето на „История славяноболгарская” през 1872 г. Сетне идват последователите и продължителите на неговото дело: Софроний Врачански, Неофит Рилски,Петър Берон, Димитър и Константин Миладинови, Георги Раковски, Найден Геров и много други.

Те пръскаха искрите на знанието и свободолюбието из цялата ни поробена Родина. Повечето от тях са и борци за национално освестяване и освобождение. Делото и заветите на първобудителя Паисий продължават Петко Рачов Славейков, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов...Щафетата е продължена и от стотиците учители, духовници, читалищни дейци, книжовници...И всякакви други напредничави българи. Всички те работят безкористно за духовното издигане и националното самоосъзнаване на народа ни. Тези титани на българския дух със своя безграничен и неудържим порив към свобода, справедливост и напредък запалиха зората на Възраждането на българската духовност и нация, отдадоха силите, таланта и живота си за най-висшия идеал – свободата и напредъка на Отечеството. Техният патриотичен и високоблагороден пример бе подет от стотици монаси, даскали, книжовници, поети, писатели, революционери...

Безкраен е техният списък:  Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Капитан Петко Киряков, Ильо войвода, Георги Бенковски, Бачо Киро, Ангел Кънчев, Баба Тонка и синовете й, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Тодор Каблешков...Всички те и още стотици като тях бяха приели  свободолюбивите идеи на първобудителите, тяхната апостолска и неуморна работа в служба на Отечеството. И изпълниха достойно своя дълг. А техните верни последователи в освободената Родина тачеха патриотиичната им дейност, славните им подвизи и светлата им памет.

Българските възрожденци бяха обладани от патриотичен стремеж и решителност за саможертва в името на своя народ. Те бяха истински народни будители в най-точния смисъл на думата. Благодарение на тях и техните последователи България оцеляваше, извоюваше свободата си и се развиваше през вековете.

Будителите винаги са били духовна опора на народа ни. Те са ни нужни и днес в нашето бездуховно, задрямало и забързано време, за да ни будят. Особено са ни нужнив в днешните тежки и тъжни за обикновените хора дни.  Затова нека не проспиваме Деня на будителите. Нека не го отбелязваме само формално. Днешнте и бъдещи поколения българи трябва да се учат от родолюбивите идеи, от нравствената чистота и от всеотдайната служба на Отечеството, завещани ни от народните будители. Техният възвишен пример ни е нужен днес и утре.За да имаме моралното право да се наречем техни потомци и достойни граждани на Република България. За да се постигне по-достойна участ за народа и Отечеството ни.

Кирил Назъров,

в-к „Литературно земеделско знаме”, брой 6, ноември-декември 2012 г.

Повест –художествено повествователно литературто произведение

Повестта е един от традиционните епически видове в литературата, който по обсег, обем и творческо внушение заема средно място между разказа и романа.

Разликите са по отношение на сюжетното развитие: по-добре разгърнато в сравнение с разказа, в посока съществени моменти и все пак еднопланово и ограничено  в сравнение с романа. Главните герои в повестта не участват в сложни взаимоотношения помежду си.

Повестта е по-близо до разказа, отколкото до романа.

В българската литература повестта се заражда в дух на хроника.

Въпреки че основоположници на повестта са френски писатели от края на 18 – началото на 19-ти век, като оноре дьо Балзак и Бернарден дьо Сен-Пиер,бурно и съществено развитие на този литературен епичен вид претърпява в Русия.

Майстори на повестта са писатели като Александър Пушкин („Капитанската дъщеря”), Антон Павлович Чехов („Степ”), Лев Толстой („Младост”, „Дявол”), Николай Гогол („Шинел”, „Каляска”).

 Както се спомена по-горе, повестта е преходна форма от разказа към романа, казано по друг начин, от малката епическа форма към по-голямата. Сюжетната линия в повестта в сравнение с разказа е по-задълбоче-на, но отстъпва значително от тази в романа. Епизодите в нея са значителни с цел да представят характера на един или двама герои и разбира се задълбоченото развитие на същия. Именно това обстоятелство води до по-голяма сложност на сюжета; веригата от събития в повестта е по-дълга, а броя на действащите лица е по-голям, но главното внимание се съсредочава върху един-двама главни герои, чиито характер се представя най-широко. 

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА

Когато говорим за литература, би трябвало да започнем с произхода на думата. Тя е от латински произход – lit(t)еra, lit(t)eratura; в случая говорим за произведения в писмен вид, в които авторът разказва конкретна история, пресъздавайки определен сюжет.
Във всяко свое произведение авторът има за цел да накара читателя да се развълнува и замисли върху прочетеното четиво. То провокира определени емоции – радост, тъга, негодувание и други.
Много важно е читателят да открие част от себе си в характерите на някои от героите и да се поучи от допуснатите грешки.
Литературата като буквален превод от латински е учение за буквите. Това определение е сравнително ново, понеже в миналото се е приемало като изкуство. Тя се разделя в два основни дяла – поезия и проза със съответните подраздели.

Всеки автор на конкретно произведение има своя стил и разбиране за живота, и заобикаля-
щата го действителност, и с красотата на словото представя в книжен вид своята история и емоции, било в поетична форма или в проза.
Всяка прочетена книга притежава своя свят, пълен с красота, любовни чувства, приятел-
ство, предателства, предразсъдъци и т.н.

Красотата на литературата се състои в това, че разширява кръгозора на читателя, предоставя възможността да се докосне и пренесе в непознати светове, отдалечавайки се от притискащото сиво ежедневие.
Докосването до книжното тяло и прочита му позволява на читателя да наслади на красотата на художественото слово и вълшебното му въздействие. То може да бъде прекрасно, любвеобвилно, но и подтискащо, или болезнено. Именно в това се състои неговата магията.

Колкото повече се чете, особено подрастващото и младото поколение обогатяват речнико-
вия си фонд, разширяват познанията, дори помага за по-лесно справяне с правописните проблеми.

Литературата като такава се дели по периоди, по език или страна, по автори.

НАПРИМЕР:

ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА

— Проторенесанс = Предренесанс

Този период предшества Ренесанса и представлява същинския преход от Средновековие към Ресанс. Проторенесанса е период, а не епоха.

* Италиански Проторенесанс 1265 – 1321 г.

В общи линии времето на ИП се припокрива с живота на Данте Алигери 1265 – 1321 г.

Причини за възникването първо в Италия

В Италия най-рано са назрели условия за пробив в средновековното феодално общество и оттам за проби в средновековната култура.

ПРИЧИНИТЕ СА:

- Обществено политически причини;

Възникване на буржоазна класа, географско положение на Италия – център на средиземноморска търговия.

- Културни предпоставки;

Кралство Италия е обединено едва след 1860г., предренесансова Италия не е обединена, а се състои от множество градове-републики (Геноа, Венеция) и феодални владения. Италия е наследник на културата на Римската империя – език, литература, архитектура, древни паметници.

- Други предпоставки;

Ренесансът се появява първо в прованса, но по-значително е развитието му в Италия, защото през втората четвърт на 13 век започват войни, които стават причина „възраждането” по тези земи да угасне.

=Данте Алигиери= 1265-1321

Произхожда от аристократичен род, силно обеднял през 13 век. Данте се гордее с рода си. Флорентинец.
В края на 13 век младият Данте желае да участва активно в политическия живот, на приетия устав, забраняващ господарстващите аристократи да участват в политическия живот му попречва.

ОТ АНГЛИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА известни литературни произведения са романите на Съмърсет Моам - „Лайза Ламбет”(1897), „Души в окови”(1915), „Каталина” (1948)

Чарлс Дикенс – „Дейвид Копърфийлд”, „Приключенията на Оливър Туист”, „Повест за два града”;
Шекспир и неговата поезия ( „Сън в лятна нощ”)

ОТ БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА:

Иван Вазов, Христо Ботев, Алеко Константинов, Димитър Димов, П. К. Яворов, Елин Пелин, Й. Йовков, Л. Каравелов, Чудомир, Васил Попович, Григор Пърличев и др.

ОТ СЪВРЕМЕННИТЕ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ:

Анжел Вагенщайн, Алек Попов, Румен Леонидов, Анжела Димчева, Дела Раи, Александър Томов, Васил Станилов, Евтим Евтимов, Людмила Филипова, Калин Терзийски, Стефан Цанев, Весела Люцканова, Иво Беров, Любомир Николав, Едвин Сугарев и много други.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

Кратка история на Персийската литература

Старата Персийския империя е запазена в много клиновидни надписи и е един индоевропейски език с близки сходства със санскрит и Avestan (на езика на зороастрийски свещени текстове). След падането на Achaemenians древният разработени език, в провинция Pars, в Близкия персийски или Пахлави (едно име, произлязло от Parthavi – това е, Партия). Пахлави е използван цялият Sassanian период. Макар и малко сега остава на това, което трябва веднъж да бъде значителна литература.
Около сто Пахлави текстовете оцеляват, най-вече на религиозните и всички в проза. Пахлави колекции от романси, предвидени обаче са голяма част от материала за Шах-наме на Фирдоуси.

След арабските завоевания, знанието на арабският се налага, защото е бил не само на езика на новите управници и им състояние, но и на религията. Те донесоха със себе си и – по-късно – на новия живот. Макар Пахлави продължи да се говори в Личен живот, арабският доминираше в официалните среди за един век и половина. С отслабването на централната власт, модифицираната форма на Пахлави ясно доминира, с европейските си индо-граматически структури, но опростена и с голяма инфузия на арабски думи . Това е модел на персийският в употреба днес.

Арабският продължава да бъде използван в Иран, макар и намаляваща сила, като Латинският е бил използван в Европа, което е, като език на учащите се.
Като такъв той е служил на Авицена, Ал-Бируни, Rhazes, Ал Газали и други; В действителност, много от най-известните имена в литературата на арабски, са на мъже от Персийски произход.

Персийският се развива бързо в една голяма литература, както и преди, и дълго разпространява своето влияние на съседни земи . В Индия, персийски език и поезия стана мода в двора на император Акбар Moghul . Персийски е приет за официален език; разпространение оттам и по-късно се слива с хинди, и е в основата на езика урду.

Персийският оказва силно влияние върху езика и литературата на Турция. Турски стих се основава на персийски модели по отношение на формата и стила, и са с богат речников запас.

Значима особеност на персийският език, е че до известна степен се
променя малко през хиляда или повече години от съществуването си като книжовен език.
По този начин стихотворението на Rudaki, който първият персийски поет. Персийската литература също има няколко забележителни характеристики, най-забележителните от които е изключителното присъствие на поезията.

Прозата се ограничава най – вече в историята, географията, философията, религията, етиката и политиката, и то е, че поезията формира главният пазар за художествено изразяване.

Класическата персийска литература е произведена почти изцяло под кралското покровителство, която се изразява под формата на хвалебствие стих, и оказва влияние най-малко еднаква мощност в религията, и по-специално Sufism, която вдъхновява изключително голяма част от мистичната поезия.

ПЕРСИЙСКА ПОЕЗИЯ

Класическата персийска поезия винаги е в рима. Основните форми стих са qasida, masnavi, Газал и ruba’i. В qasida или ода е дълго стихотворение в monorhyme, обикновено е хвалебствие, с дидактически или религиозни съображения, а masnavi са написани в рими – героични, романтични, или разказ стих, а Газал (ОДУ или лирически) е сравнително кратко стихотворение, обикновено любовни или мистични и различни 4-16 стихове, които са в рима.
Конвенцията на Газал е въвеждането в последния куплет, на псевдонима на поета (takhallus). В ruba’i е четиристишие с особен м, както и колекция от четиристишия се нарича „ruba’iyyat“ (множествено число на ruba’i).
Накрая , колекцията от поета ghazals са един и други стихотворения, подредени по азбучен ред в съответствие с рими.

Тук не може да има място за специфични трудности при тълкуването на персийската поезия от читателите в Западните държави.

В клопките общи за всички преводи от стихове трябва да се отбележи, и най-вече от персийската поезия, което е особена трудност.

Честото свободно ползване на суфите е в образност. Корана и други указания и намеци, а и общата заетост на monorhyme, форма и много ефективни в Персийския, са неподходящи за повечето други езици.
Но най-важното от всичко е фактът, че поезията на Персия зависи до по-голяма степен от тази на повечето други народи от красотата на езика за последиците от него.

Ето защо много от големите обеми „qasidas в чест на принца“ все още могат да се четат с удоволствие в оригинал, макар че той до голяма степен не съответства на превода .

В следващата кратка скица на огромното поле на персийски литература ние не можем да се надяваме да се направи нещо повече от спомена за някои от най-известните автори, и да посвети една точка или две всеки на най-известния от всички.

В началото литература

Въпреки съществуващите фрагменти от персийските стихотворения се смята, че датата, от още през осми век от н.е., историята на персийската литература по правило започва с малка династии от девети и десети век, които възникнаха с упадъка на халифата. Най-важните от тези бяха Samanids, основал най-Bokhara първата от много брилянтни съдилища, които е трябвало да гледат на обучение и писма. Тук Абу Али Sina, по-известен на Запад като Авицена, който е производител на лекарства и философ в древна Гърция, и пише много произведения, които са упражнявали значително влияние не само в Изтока, но в Европа, където, преведени на латински, са били в употреба едва през седемнадесети век. Авицена пише най-вече на арабски език, но е съставил енциклопедия – за датското Nameh-YE Ala’i – в Персийския.

Най-известните на съда са били поети като Rudaki и Daqiqi. Rudaki, които се считат за първите от големите персийски поети, които са написали много голямо количество от стихотворения, от които малко са оцелели. Неговият стил директен, прост и неполиран. Daqiqi, композитор на епоси. На него е било възложено да напише произведение на древните царе на Персия, но е завършил хиляди стихове преди смъртта си . Някои от тях бяха включени по- късно в празника на Шах-наме.

В Ghaznavid и началото на Seljuq периоди:

Тя се казва, че четиристотин поети са били прикрепени към Съда на султан Махмуд; от тях, най-съществените са Unsuri, най-големият от на panegyrists Махмуд, следвана от Farrukhi, Manouchehri и Asadi. От проза писатели, най-прочутите е Бируни, автор на „Хроника на Древна нация“, който пише изключително на арабски език.

Ерата Seljuq, считани за втора класическия период на литературата персийски, е една богата, както в проза и поезия. Известни проза произведения са влиятелни съживяване на Газали на религиозни науки в арабски и персийски си резюме право Kimiya-YE Sa’adat (алхимията на щастието); История Baihaqi на Ghaznavids: на Siasat Nameh, един трактат за изкуството на управление от ул. Низам-Мулк, везир на Алп Арслан и Малик Шах, а забавни Qabus Nameh на Кай Ka’us, преведен от проф. такси „Огледална за принцове“; събиране на животински басни от индийски произход, озаглавено Калила VA Димна от Насър Ullah; чаровната Chahar Maqala или четири Беседи на низами Aruzi; на Фарс Nameh на Ибн ал-Balkhi, и отбелязва трактат за поетиката на Рашид-и Vatvat. Четири от горните работи – на Chahar Maqala, историята на Baihaqi, на Qabus Nameh и Siasat Nameh – се разглеждат от поета Bahar като четири големи шедьоври от началото на персийската проза.

Някои от авторите на този период пишат проза и поезия. Една от най-ярките от тях е Насир-и Khosrow, автор на близо петнадесет работи в проза и стихове 30 000, от които са оцелели по-малко от половината. Най-известните му проза работа е Сафар Nameh, отчет за пътуването му до Египет. Повечето от-и Khosrow на стихотворения Насир са дълги оди, главно по религиозни и етични теми, те са отбелязани за чистота на езиковите и ослепителен технически умения. По мнението на учените Мирза Мохамед Qazvini, името на Насир-и Khosrow трябва да се добавят към тези от шестте поети – Фирдоуси, Хаям, Anvari, Руми, Саади и Хафез – които „практически всички“ се споразумяват да разгледат шестте най-персийски поети, всеки в неговия специален област. Други известни стихове на периода, включва дейността на мистика Ансари, Абу Sa’id и Баба Тахир на Хамадан, а оди на Qatran; романтичен епос Gurgani на Vis о Рамин, и дивани от двете роденият в Индия поети Mas’ud-и Sa’di Салман и Runi. Седем други поети на периода са с отлично слава и блясък, тъй като те са Хаям, Sana’i, Mu’izzi, Anvari, Khaqani, низами и розово.

Хаям – „единственият човек, който знае за мен“, казва Бертран Ръсел: „Който е както поет, така и математик“ – и е един от най-известните и най-високо ценен персийски поет в Европа и Америка. Имаше значителен скептицизъм дали той действително е автор на всички или някои от четиристишията приписани на него, но откриването неотдавна на ръкописи по-древен, отколкото някой от по-рано известен е да отстранят тези съмнения.

Поезията Хаям е до голяма степен пренебрегвана в Иран до края на ХIХ век и предимно без съмнение се дължи на недоверието на Православието.
Когато с преводите си Фицджералд го изведнъж популяризира на запад от Иран и започна да преоценява заслугите му като поет, и някои местни критици вече са готови да му предоставят място в поетичен пантеон. Тъй като той използва образи, общи за суфите, Хаям често е приветствана личност като суфи, но докато някои от неговите четиристишия може да понесат мистично тълкуване, и общото впечатление от работата му е един хедонизъм примесен с лека меланхолия, роден за приемане на трагичната преходностт на живота, силата на съдбата и последното невежество на човека.

Sana’i, който пише в стил, подобен на този на Насир-и Khosrow, е автор на две големи суфи епоси, на прототипи на по-късните шедьоври на розово масло и Руми, както и на един огромен диван.
Mu’izzi, приветстваха с „Абас Ighbal като“ един от художествените виртуози на персийски език „, пише главно хвалебствие стих в силно сложен стил. Anvari, автор на множество поетични творби, най-вече с хвалебствие, пише в един труден стил, понякога изискващи коментари; той е считан от някои като един от най-големите персийски поети. поезията на Khaqani е още по-обноски. Последните три споменати поети – Mu’izzi, Anvari и Khaqani – са известни в Иран, главно за техническият им блясък, но, е особено трудно да се преведат, и не са толкова ценени на Запад.

Низами, роден в Гянджа в Кавказ през 1140, е плодовит писател известен най-вече за неговата Khamseh или квинтет, серия от пет големи романса и епоси. Те се състоят от Makhzan Ал Asrar или съкровищница на тайните, мистично вдъхновения епос от Sana’i; популярните романси от Ширин и Laila O Majnun; на Iskandar Nameh или история на Александър и дръжка Paikar, животът и историята на Бахрейн Гур. низами стил Khosrow е оригинален и колоритен; неговите творби се радват на огромна популярност, и епизоди от своите романтични стихотворенията са любими теми.

Farid UD-Дин розов, който е роден вероятно около 1136, е бил страхотен и оригинален поет, които пише многобройни религиозни и дидактически произведения. Той е по същество една мистична личност, и като такъв, извършвана голямо влияние върху Руми. Най-известните му работи , на UT Mantiq-Tair (в превод от Фицджералд като птица парламент), е мистична алегория…

Това е история, която символизира стремежа на душите за единение с Бога, завършва с откритието, че те нямат съществуване отделно от обекта на тяхното търсене.

автор и превод: Николай Пеняшки – Плашков