“Равносметката” - Съмърсет Моъм

Книгата “Равносметката” е невероятна и автобиографична, изпълнена с философски и дълбоки размишления но отношение на изкуството и човешката творческа същност. Мислите изложени в това произведение са изключително точно, ясно и казани на място чрез майсторското слово на писателя. Тя е последната книга от творческата дейност на Съмърсет Моъм. Неговите размишление и сентенции са залегнали под формата на есета и мемоари, в които се усеща блестящите познания и богатия житейски опит на писателя.

С богатството и красотата на словото тази книга е истински литературен бисер. Отразени са размишленията на писателя по отношение на изкуството във всичките му категории – литература, автори, театър, кино до философията като откровение, дори наставления как се пише качествена литература, включително драматургия и сценарии.
Книгата “Равносметката” е изпълнена с вълнуващи и уникални размишления на база равносметка, с насоченост в полза за изграждането на писателя като качествен творец с изграден стил и неустоим дух.
На базата на последните редове, Ви предлагам следния цитат от книгата, написан чрез майсторското слово на Съмърсет Моъм:
“Предпочитам вулгарния пред предвзетия писател, защото животът е вулгарен, а писателят търси  да изобрази именно живота”.

ПРЕДЛАГАМ ВИ ОТКЪСИ ОТ “РАВНОСМЕТКАТА”

 Още не съм се справил с проблема за злото. Той придобива особено значение, когато преценявате дали съществува Бог и (ако съществува) какъв трябва да си го представяме. Един всемогъщ Бог може съвсем справедливо да бъде обвинен за съществуването на злото в света и би било глупаво да се отнасяме с възхищение към него или да се прекланяме пред него. Но умът и сърцето въстават против идеята за един невсеблаг Бог. Тогава ние сме принудени да приемем предположението, че Бог не е всемогъщ; един такъв Бог не съдържа в себе си обяснение за своето собствено съществуване и съществуването на създадения от него свят.

 

 Много от нас изпитват неудобство, когато ни отправят цветисти комплименти. Странно е вярващите да си въобразяват, че Бог е доволен от това щедро отрупване с комплименти. На младини имах един по-възрастен от мен приятел, който често ме канеше на гости. Дълбоко религиозен, той четеше всяка сутрин молитви пред домашните си. Той обаче бе зачертал с молив всички пасажи от молитвеника, които възхваляват Бога. Той казваше, че няма нищо по-вулгарно от това, да възхвалявате хората право в лицето, и като джентълмен, не можеше да допусне, че това ще се понрави на Бога, защото, в края на краищата и самият Бог е джентълмен…

Хората са страстни, хората са слаби, хората са глупави, хората са жалки; да понесат върху себе си такова грандиозно нещо като гнева Господен ми изглежда твърде безсмислено.

 

Бог толкова настойчиво иска да му вярвате, като че без вашата вяра не е убеден в собственото си съществуване. Той обещава награди на онези, които вярват в него, а неверниците заплашва с ужасни наказания. Що се отнася до мен, аз не мога да вярвам в онзи Бог, който ми се сърди за това, че не вярвам в него. Аз не мога да вярвам в един Бог, който е по-нетърпелив от самия мен. Аз не мога да вярвам в Бог, у когото няма нито чувство за хумор, нито здрав разум. Преди много години Плутарх изрази всичко това само с няколко думи: “Нека по-скоро – пише той – да кажат, че Плутарх не съществува и никога не е съществувал, отколкото, че Плутарх е непостоянен, капризен и избухлив, способен да си отмъщава по най-малък повод и да се обижда от дреболии.”

Вярата в безсмъртието не е обезателно свързана с вярата в Бога, но да отделите едното от другото е трудно. На практика, както знаем всички, тези две понятия са така неразривно свързани, че задгробният живот се е разглеждал като най-мощното средство на Бога в неговите отношения с хората. Той дава възможност на милосърдния Бог да награждава праведните и с удовлетворение да наказва неверниците. Доказателствата за безсмъртието са много прости, но не се ли вземат като предпоставка за съществуването на Бога, стават безсмислени, слабо убедителни…

Ако Бог е любов, тогава хората за него са ценност и не е възможно да се вярва, че онова, което е ценно за Бога, може да се остави да загине. Но тази точка поражда съмнение. Обикновеният опит, особено този на философите, сочи, че много от хората не представляват кой знае каква ценност. Безсмъртието е твърде величествено понятие, за да се свързва с него съдбата на простосмъртните. Те са толкова нищожни, че не заслужават вечни мъки, нито пък са достойни за вечно блаженство…

Ако тогава отхвърлим като твърде съмнителни съществуването на Бога и възможността за задгробен живот, за да се ръководим от тях, необходимо е да решим къде се крие смисълът и предназначението на живота. Ако смъртта слага край на всичко, ако не бива да се надявам в идването на доброто, нито да се страхувам от злото, тогава трябва да се запитам защо съм дошъл на тази земя и как трябва да се държа. Отговорът на тези въпроси е твърде прост, но той е толкова неприятен, че повечето хора отбягват да застанат лице в лице с него. В живота няма нито цел, нито смисъл. Ние сме временни заселници на незначителна планета, въртяща се около малка звезда, която на свой ред е частица на една от безброй много галактики… След цяла вечност ще изчезне и човекът. Тогава не е ли все едно дали човекът някога е съществувал? Той ще остане само една глава от историята на Земята, така безполезна, както и главата, в която се говори за живота на странните чудовища, населявали Земята в праисторически времена…

Болшинството хора мислят недостатъчно. Те приемат без разсъждение своето присъствие в света: слепи роби на онази сила, която ги движи, те се въртят насам-натам, за да удовлетворят своите естествени импулси и когато силата изчезне, угасват като пламъка на свещта. Техният живот е чисто инстинктивен. Възможно е да проявяват в това по-голяма мъдрост.

“По-късно опознах в разни страни много политици с високи постове.  И непрестанно недоумявах от посредствеността на техните умове. Установих, че са зле информирани за най-обикновените неща в живота, и твърде рядко откривах у тях остър ум или яркост на въображението. По едно време бях склонен да мисля, че дължат своето знатно положение изключително на ораторския си талант, защото е невъзможно човек да се издигне на власт в едно демократично общество, ако не е в състояние да грабне слуха на публиката; а ораторския талант, както всички знаем, не винаги е съчетан с умствени способности. Но въпросът явно не стои така, понеже видях държавници, които по моему не бяха много умни, а направляваха обществените дела с известен успех. Изглежда, за да управлява една нация, човек се нуждае от специфичен талант, който съществува извън сферата на общите способности. По същия начин опознах и редица делови хора, които спечелиха огромни състояния и доведоха до разцвет големи предприятия. Но по отношение на всичко извън тяхната работа те бяха лишени дори и от най-прост разум.”

 ”Почти всички хора обичат да говорят за себе си и им пречи само обстоятелството, че другите не искат да ги слушат.”

Романът “Червено злато” на Людмила Филипова

Романът “Червено злато” е вторият по ред след дебютната книга на българската писателка и журналистка Людмила Филипова “Анатомия на илюзиите”, която от своя страна се превърна в един от най-продаваните романи за 2006 год.

Писателката се наложи с умението и таланта да преработва и съчетава документалистиката във вълнуваща художествена литература, на малко известни факти.
Бих казал, че структурното сюжетно изграждане на романа “Червено злато” се приближава да така наречения почти готов “сценарий” за филм. Това се усеща при четенето на романа, най-вече чрез майсторското изграждане във фабулата и композицията на литературното произведение.

Самото заглавие на романа подсказва за историята залегнала в него, а именно за аферата „Червено злато“ – търговия със заразена кръвна плазма и за разследването на детектива Рахмапури, за опита на една сестра да измъкне колежките си и сестра си, за впечатленията на д-р Здравко Георгиев и др. от затвора в който са били; за „Усилията“ които родното правителство е полагало да спаси сънародниците ни … за политическия скандал, в който са били намесени нищо неподозиращите медицински работници, които са работили отдадено и с желание да спасят всеки пациент от болницата, в която са работили…

На Либийска земя Ева, Даря, Варя, Жана и други са изкупителни жертви на тази жестока и убийствена действителност.

Вследствие на търговията със заразената кръвна плазма и прилагането ù, са налице много жертви.
Главните герои са подложени на психически тормоз, недохранване, жестоко изтезаване, изнасилване и т.н.
Писателката Людмила Филипова със силата на словото дава динамика във фабулата на романа, за да покаже на преден план сложността и глобалността на проблема.
Романът е вълнуваща драма, която разкрива множество жестоки човешки съдби, написана чрез убедителното майсторско слово на писателката Людмила Филипова.

                                             ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

“…. Пътят и минаваше покрай Националния център по кръвопреливане. Корина се сети, че не бе идвала от месеци да дава кръв. Ако не ходеше редовно може би щяха да и вземат картата на кръвен донор, помисли си тя. Последните месеци все и беше зле и тя отлагаше за следващата седмица. Сигурно от преумора. Тя все тичаше, тичаше…

“…Състоянието на Лейла се влошиш отново нощес. Детето не бе яло близо 24 часа… Пиеше само по малко вода. Повръщаше често. Айша се опитваше да му дава глюкоза, но то отказваше…”

“… Мъжете се приближаваха към нея. Когато бяха само на крачка, единия от тях неочаквано я дръпна за ръката. Блъсна я в стената с лице към нея. Стана толкова бързо, че Софùя не успя дори да извика. Мъжът ù изви двете ръце на гърба, закопча ги с белезници и без да обясни каквото и да е, я задърпа към някаква странична врата. …”

“… Мъжете с автоматите подредиха българите в редица. Софùя бе последна. До нея стоеше Варя. Софùя се обърна към нея, за да я попита знае ли нещо, все пак тя бе от дневната смяна. Не можа да изрече и дума. От главата на Варя течеше кръв. Беше ударена лошо. Софùя ахна и отвори ужасена уста. Обърна се назад, където стоеше друг неин колега.”

“…Чу се мощен гръм изпод рейса. Не бе минал и половин час откак бяха тръгнали от болницата. Той започна да криволичи и да друса силно. Спря. Софùя никога нямаше да забрави как сърцето ù се разтупа в този момент. Най-сетне са ги намерили, помисли си тогава тя.”

“… На шестия ден започваха да изкарват жените по четири от килия. Тези, които се връщаха мълчаха. Когато ги питаха какво са им правили, те отговаряха само…разпитваха ни.
Мъжете с автоматите връзваха очите им и ги водеха в друга сграда. Разпитваха ги една по една.

Всяка по около час.

Дойде ред на Софùя. Отведоха я двама униформени. В стаята свалиха превръзката ù.
Мъжете които стояха около нея, ù се сториха страшни… гадни. Лицата им бяха пъпчиви и мръсни.
Някои имаха отблъскващи белези. Миришеха на… Те ту я бутаха, ту нагло ù се усмихваха, показвайки без свян развалените си зъби. Сложиха я да седне на един стар ръбест стол.”

“Дадоха им дюшеци и ги заключиха за през нощта. Жените се изплашиха,че може би това не е е краят на ареста, а началото на нов. Двама от въоръжените мъже останаха да ги пазят. Не им даваха да доближават каквито и да е врати и прозорци. Студът пронизваше телата им. Толкова студено им бе, че не можеха да мислят за нищо друго. Сгушиха се една до друга и така дочакаха до изгрева. На другата вечер ги пуснаха. По тъмно, да не ги види никой от къде излизат. Отново ги предупредиха да не забравят, че са били на гости.”

Излезе от печат нова книга от авторитетната литературна поредица „Библиотека Романия“

 

Творба на първата френска писателка в историята – Мари дьо Франс – излезе у нас в превод от старофренски. „Куртоазни новели-Ле” (ИК „Изток-Запад”) полагат началото на нов жанр в световната литература.

Първата френска писателка Мари дьо Франс, живяла и творила през втората половина на ХІІ век, полага началото на нов жанр: „повествователното ле” – къс разказ в стихове, който спада към куртоазната литература, има редица сходни черти с рицарския роман, но и се отличава от него чрез своите новели.

Дори днес не е известно много за Мари. Предполага се, че е живяла в един от тогавашните духовни центрове – двора на английския крал Хенри ІІ Плантагенет, управлявал страната в периода 1154–1189 г. Около 1180 г. Мари адаптира от английски на френски в стихове сборник с езопови басни (общо 102 на брой), за чийто автор се смятал английският крал Алберт Велики. Най-вероятно французойката е научила английски език в самата Англия, но по-интересното е, че в края на своята адаптация на въпросните басни тя пише: „Името ми е Мари и съм от Франция.“ Самото твърдение „аз съм от Франция“ по онова време е равнозначно на „аз съм от Ил дьо Франс“ – областта около Париж в централната част на Северна Франция. Οт ХVІ в. насам вече я наричат Мари дьо Франс. Това име – знак за самоличност на пребиваващия в чужбина – става своеобразна емблема и на нейното творчество. Тя твори „на чужда територия“, доколкото не е автор на своите сюжети и черпи материал от книгите на другите или от устната традиция.

Сюжетите в сборника „Куртоазни новели-Ле” Мари е почерпила от бретонски песни и келтски предания. Записала ги е в стихотворна форма, осъществявайки по този начин преход от фолклор към литература. Централна тема е любовта и препятствията пред нея. Всеки разказ представя в нова светлина любовната връзка, която протича според куртоазната етика. В този актуален за времето контекст Мари вгражда приказни мотиви и елементи от келтската митология, превръща ги в символи, в които откриваме тънко поетическо чувство, духа на една далечна епоха и непреходни истини за любовта.

„Куртоазни новели-Ле” е втората книга от поредицата „Библиотека Романия“, в която излезе и първият рицарски роман – „Роман за Граала” на Робер дьо Борон.

==
източник: kafene.bg

МЪЖЪТ ОТ СЪСЕДНИЯ ГРОБ от КАТАРИНА МАСЕТИ

Катарина Масети (род. 1944 г.) е сред най-шумните имена в съвременната шведска литература. Работи като преподавател по английски език, продуцент и журналист в радиото. В продължение на двайсет години живее със своя спътник и четирите си деца във ферма в Северна Швеция. Автор е на детски книжки, на литературна критика, на публицистични произведения.

 Дебютният ѝ роман за възрастни, „Мъжът от съседния гроб“, достига тираж 450 000, преведен е на 22 езика, адаптиран за театъра и киното. През 2002 г. филмът предизвиква огромен интерес, гледан е от един милион шведи.

За романът "БЕЗПОЩАДНО" - САНДРА БРАУН

Романът е вълнуваща и интересна история за своенравната и упорита Сейър Линч. Когато научава, че любимият и по-малък брат Дани се е самоубил, решава да разбули загадъчните обстоятелства около смъртта му. Това желание я принуждава да наруши клетвата, да не се връща никога в родния си град Дестини. 

Чрез настоятелните си действия и опити относно разгадаването смъртта на любимия брат, младата и предизвикателна красавица Сейър често влиза в остри конфликти с богатия си и властен баща и по-голям брат Крис. 

При тези обстоятелства тя се среща и с младия адвокат Бек Мърънт  партньор на баща й, който по никакъв начин не му отстъпва по безкрупулност.

Поради тази причина Сейр често влиза в кръстосан дуел с него. Хапливите и словесни пререкания с младия и привлекателен адвокат са съпроводени по своему сгорещите искри на чувствата между тях. Но дали искрите между два остри камъка ще доведат до една силна и гореща любов, ще разберете, когато прочетете книгата. 

ТИТ ЛУКРЕЦИЙ КАР - "ЗА ПРИРОДАТА НА НЕЩАТА"

Древноримски поет и фолософ ТИТ ЛУКРЕЦИЙ КАР. е (роден около 98 г., умрял в 55 г.). Автор е на забележителната поема За природата (или както обикновено превеждат буквално латинското заглавие За природата на нещата De rerum natura).
Биографичните сведения за Лукреций са извънредно оскъдни. Ние не знаем нищо за неговия произход и образование, за жизнения му път и връзките му с другите представители на епикурейското учение. Според едно не съвсем достоверно съобщение в хрониката на християнския писател Хиероним Лукреций страдал от периодични припадъци на безумие, предизвикани уж от "любовно питие, и завършил живота си със самоубийство. Неговата поема, която не била окончателно обработена, била издадена след това от Цицерон. Авторът възнамерявал да посвети своето произведение на едного от представителите на знатния род на Мемиевците, обаче това посвещение не е прокарано във всички части на поемата: Лукреций или не е довел своя план докрай, или се е отказал от първоначалното си намерение. Тази поема видяла бял свят с многобройни следи от своята незавършеност, с повторения, неугледност и непълноти в изложението. Избирайки за своя философски трактат формата на дидактична поема, Лукреций възобновява просветната традиция на Ений (с. 345), която възлиза на свой ред към философските поеми на древните сицилийци (с. 111). За последователи на Епикур стихотворната форма на изложението до известна степен е неочаквана.

ЕТО НЯКОИ ЧАСТИ ОТ КНИГАТА:

... Нищо не се ражда никога от нищо под влиянието на някаква божествена сила.

... Ако нещата произлизаха от нищо, всеки вид би могъл да се ражда от всичко и нищо не би имало нужда от зародиш. ...

... Ако нямаше наистина творчески елементи, присъщи на всяко нещо, можеха ли да имат нещата едно определено начало? Но понеже всички неща са създадени от определени зародиши, всяко нещо се ражда и явява на бял свят там, гдето е неговата материя и неговите първи начала. Тъй че всички неща не могат да произлязат от всичко поради това, че всяко определено нещо има свои особени свойства.

... Всички тези неща обаче трябва да се състоят от материална субстанция, понеже могат да възбуждат нашите сетива; защото едно нещо може да докосва
и да бъде докосвано само ако е материално.

... Обаче цялото пространство не е изпълнено и заобиколено отвсякъде с материя, а в нещата има и празно пространство. Това познание ще ти бъде полезно в много отношения и не ще допусне да блуждаеш в съмнение всякога, когато изследваш същността на света и когато се съмняваш в моите думи. И тъй,
съществува едно пространство, неосезаемо и незаето - празно пространство. Ако то не съществуваше, по никакъв начин не биха могли да се движат нещата, тъй като свойството на съществуващата материя е да препятствува и да оказва
съпротива и тя би се изпречвала навсякъде и винаги; и никое тяло не би могло да се движи, понеже никое друго не би дало началото на разместването. ...

... Освен това колкото и плътни да изглеждат телата, може обаче да се види, че
те са проницаеми. ...

... Никой, трябва да се признае, няма чувството за времето само за себе си, отделено от движението и покоя на нещата. ...

... И тъй, материята, която се състои от непроницаеми елементи, може да бъде вечна, докато всичко останало се разлага.

... И така, първите елементи са неразрушими поради тяхната непроницаемост и
неделимост;тяхното по-плътно съединяване дава възможност да се образуват твърдите тела и да оказват по-голяма съпротива.

... Най-после на всеки вид неща е поставен предел на тяхното растене и на продължителността на живота им, тъй като от законите на природата е определено какво те могат и какво могат; и нищо не се променя, а всичко постоянствува дотам, че различните птици от поколение на поколение показват върху тялото си общите белези на рода си. Поради това тяхното тяло трябва да е образувано от непроменлива субстанция.

P.S.
За Лукреций се знае много малко. Информацията е доста оскъдна. Споменава се,
че е страдал от умопомрачение и през време на просветление е писал. Пита се,
как би могъл да събере такъв огромен материал, да направи своите наблюдения,
да ги обобщи, да проучи и други философски учения. За цялата тази творческа дейност на Лукреций се иска много време, напрежение, както ясен и силен ум, като се има предвид, че съдържанието на книгата се базира преди всичко на философски размишление, дори и поетично творчество.
За Лукреций може да се твърди най-вече, че е страдал от крайна нервна изтънченост /напреднал стадий " Сърдечна невроза"/

Произведението "ЗА ПРИРОДАТА НА НЕЩАТА" НА ТИТ ЛУКРЕЦИЙ КАР се състои от 6 книги, и е написано в стихотворна форма, в хексаметри.
По всяка вероятност е издадено след неговата смърт от Цицерон. В книгата се
редуват разсъждение и чувство, мисъл и вдъхновение и поетични образи.

Лукреций е бил високо ценен от римските писатели, най-вече от Вергилий, Овидий и Хораций. Те са го разучавали усърдно, но първите двама дават висока оценка само за учението му.

За философските познания и учение на Лукреций може да се говори много, но смятам,че не е мястото тук.

Романът ЕКВИЛИБРИСТИКА НА "Аз-а" на Маламир Спасов

В Добрич, в книжарница Хеликон на 14.04. 2012 г. младият автор Маламир Спасов представи своя нов роман "Еквилибристика на "Аз-а"

Водещ на официалното представяне на книгата, която вече е на пазара, бе Драгомил Георгиев, който е литературен критик към Сдружението на писателите в гр.Добрич, същевременно учител по БЕЛ и автор на редица книги по литература за СОУ.
С представянето на романа си Маламир Спасов обясни, че с книгата си иска да покаже психологията на българите между двете световни войни на достъпен за широката публика публичен език.

МАЙКЪЛ КЪНИНГАМ

Кънингам е роден в Синсинати, Охайо и израства в Пасадена, Калифорния . Учи английска литература в университета в Станфорд , където получава степен . По-късно, в Университета на Айова, получава Michener Fellowship и магистърска степен по изящни изкуства степен от Айова, Работна среща на писателите. Докато учи в Айова, пише разкази, публикувани в Atlantic Monthly и Париж за преглед на. Неговият кратък разказ, "Белият ангел", е по-късно се използва като една глава в романа "Дом на края на света". Той е включен в "най-добрите американски разкази, 1989 г.", публикуван от Houghton Mifflin.

През 1993 г., Кънингам получи Guggenheim стипендия и през 1998 г. от Националната фондация за изкуствата Fellowship. През 1995 г. той е удостоен с награда на Уайтинг писателите . Кънингам е преподавал във Fine Arts Center в Provincetown , Масачузетс и в МВнР по програма за творческо писане в Бруклин College . В момента той е професор по творческо писане в Йейлския университет .

Кънингам е основна сила в американските писателски среди, а и романът му "Specimen Days", е много добре приет от американските критици.

Майкъл Кънингам е редактор на книгата с поезия и проза от Уолт Уитман, Закони за Creations , и е написана, със Сюзън Minot , а сценарият е адаптиран от романа на Evening Minot. Той е и продуцент на филма от 2007 г. , Вечер, която звездите Глен Клоуз, Тони Колет , и Мерил Стрийп.

РОМАНИ

--- ЧАСОВЕТЕ;

--- ПЛЪТ И КРЪВ;

--- КОГАТО ПАДНЕ МРАК;

--- ДОМ НА КРАЯ НА СВЕТА;

--- ДНИ НА ОБРАЗЦИ

РОМАНЪТ "ЧАСОВЕТЕ"

автор: МАЙКЪЛ КЪНИНГАМ
/носител на награда "ПУЛИЦЪР"/
------------------------------------

Романът
"Часовете" е драматично и завладяващо произведение, в което
са вплетени, до болка разтърсващи истории на три жени.
Клариса Воън е изцяло отдадена за подготовката на прием, в
чест на рожденния ден на любимия човек.
Другата, Лора Браун, чувства, че бавно се задушава от теглото
на идеалния семеен живот и потискащ ред в предградията на
Лос Анжелис.
А Вирджиния Улф възстановявайки се под вниманието и ком-
панията на съпруга си, живущи в Лондонско преградие, се отдава да пише за "Мисис Далауей".
Писателят Кънингам с голямо майсторство, умение и богатство
на словото отразява три уникални и вълнуващи съдби, които се преплитат по оригинален начин, за да стигнат своя болезнено-изящен финал.

Романът "Часовете" е уникално произведение, което вълнува с дълбочината на мисълта и
философията за живота.

В романа ми харесаха много, много моменти и откъси. С удоволствие ще представя някои от тях:

..." През лятото, когато беше осемнайсетгодишна, и се струваше, че всичко е възможно, че

абсолютно всичко е възможно, че абсолютно всичко може да се случи,......"

..." Когато се развикаш силно и продължително, хората започват да се събират от любител-

ство към шума. Това е природата на тълпата."

..."Клариса не преставаше да си мисли: "Вземи ме със себе си! Копнея за обречена любов. Копнея за улици нощем, за вятър и дъжд, и никой да не мисли за мен."

..."Мошеничка, помисли си Клара. Подмамила си дъщеря ми, но мен не можеш излъжеш. Познавам такива завоевателки, щом ги зърна. Знам какви ги вършиш, за да изглеждаш интересна. Не е никак трудно..."

..."Но тук отвън е светът(къща, небе, първата едва блещукаща звезда) и той е пълната противоположност на това малко тъмно петънце от кръг рози. То е просто отпадък и нищо повече. Красотата и достойнството са илюзии, измислени от деца и подхратвани от тях."

РОМАНЪТ "НЕВЪЗМОЖНО БЯГСТВО" - СЪМЪРСЕТ МОЪМ

Накратко за романа "НЕВЪЗМОЖНО БЯГСТВО"
**************

"Невъзможно бягство” е роман, който се базира преди всичко на психологическия анализ на човешкия характер и природа.

Сюжетът на романа е изключително е вълнуващ и интересен.

Чувства се уникалния талант на Съмърсет Моъм, който пленява и очарова читателя с изключителното си майсторство да описва образите на своите герои и човешките взаимоотношения.

В тази вълнуваща творба писателят, като че се превъплъщава в образа на д-р Сондърс, оприличавайки живота му, настроенията и психологическия самоанализ със своя, имайки предвид, че самият той е имал лекарско образование и напуска Англия със скандал.

Романът се явява като огледало на злободневните душа и характер, в отрицателния им смисъл, като безсрамие, циничност, мерзост, арогантност и мошенничество, така и хуманността, уважението и т.н. „Невъзможно бягство” е великолепно и вълнуващо четиво, от което читателят трудно може да се отдели.

Романът "БЯГСТВО" на САНДРА БРАУН

Анотация

 


  

Репортерката Тийл Маккой пътувайки за Ню Мексико попада на шумна сензация. Като професионалистка, тя преценява, че този вълнуващ и изпълнен с напрежение и драматизъм случай, не е за бренебрегване.
  Става дума за отвличане на непълнолетната дъщеря на Тексаския милионер Ръсел Денди.
В действителност истината се оказва друга и то доста заплетена.
   Репортерката Тийл решава да промени намеренията си, с цел еднолично отразяване на събитията, на основание професионализъм и конкуренция,  в медията, която работи.

   Романът „Бягство” уе изпълнен с много драматизъм и откровености  за живота, и доказва изключителния талант на разказвач, прекрасен и увлекателен стил на Сандра Браун. 

Анотация

   Политиката винаги е била мръсна и нечестна игра. А и правосъдието не е оставало по-назад.
   В основата на всичко това са играли не много пари и власт, а свръх много пари, циничност и безскрупулност.

   В основата на романа се чувства  всичко това , дори и повече.

   В едно малко градче Булмор, намиращо се в щата Мисисипи, съдебните заседатели обявяват шокираща и тежка присъда, която е невероятно по размер обезщетение в размер на 41 милиона долара, и шокира корпоративна Америка, връщайки усмивките
на обикновените граждани.

   Тази присъда е насочена срещу могъща химическа компания „Крейн Кемикъл”, която е обвинена в натравянето на водопроводната система на градчето, предизвиквайки рекорден брой ракови заболявания сред жителите, дори и смъртни случаи.

   Именно по тази причина, огромната фирма-нарушител трябва да заплати колосалната сума на жената, загубила семейството си (съпруг и син).

   А това е само една малка фибра от вълнуващата история на политико-социалната същност на романа.

   Собственикът на „Крейн Кемикъл”, Карл Трюдо, който няма намерение да плаща, е един от най-богатите в страната и е сред най-безмилостните, безкомпромисни и алчни играчи на Уолстрийт.

   Неговите адвокати обжалват присъдата пред върховния съд на щата.

   В най-подходящия момент, когато предстоят избори за нови членове на Върховния съд, Трюдо замисля перфектния си план.   

   „Колко ли струва един върховен съдия? Осем милиона долара?”

   Това е един пренебрежим разход за един безскрупулен милиардер, който умее да манипулира общественото мнение в своя полза, за да бъде избран като най-подходящия кандидат.

   А купуването на гласове зад гърба на обществото и големите медии, никога не е проблем за тези, които умеят и знаят как.
   Не е желателно да споделям финала на увлекателния и изпълнен с какви ли не интриги и политико икономически игри на свръх богатите и политиците роман написан с изящното и богато слово на  ненадминатия американски писател Джон Гришам.  

   Който не е чел този увлекателен и вълнуващ роман, заслужава да му обърне внимание и да го прочете.

   P.S.  Приятно четене.

Николай Пеняшки – Плашков     

ВЕРСИЯ ПЕЛИКАН - ДЖОН ГРИШАМ

Двама съдии от върховния съд са убити.
Една самотна студентка по право, научавайки за тези убийства, решава да приложи своите знания до момента, да вложи всичко от себе си, да разнищи този сложен и заплетен казус.
Идва моментът, когато тя споделя своята чисто теоретична версия, базираща се на точната и ясна логика на разследваща, незавършила адвокатка. Нейното теоретично изложение води до шокиращи последици на най-високо правителствено ниво.
Тя, съвместно с решителен разследващ репортер, искат да разкажат на света какво са разкрили - най-вече ако успеят да останат живи.
Книгата е изпълнена с много динамика, имайки предвид силното слово и майсторския стил на великия писател Джон Гришам.
Гонитбата спрямо двамата герои започва. Въпреки че са преследвани почти през цялото време, те непрекъснато са подвижни мишени.

"НОРМАНДСКА ШЕГА" на МОПАСАН

Ги дьо Мопасан е един безспорните майстори на словото използвайки истинския, чистия и неподправен френски език.
В неговите разкази са залегнали проблемите във френското село, където с изключително майсторство и богат езиков речник, сполучливо е описана френската природа и любовта към родната Нормандия.

Сборникът от разкази "Нормандска шега" за мен е един своеобразен и много добре сформиран и подреден албум с образи на селяни, природни картини и богат на житейски събития.

Чувства се изключителния усет и познание на селската човешка душа, нейните вълнения, интимности, зов към природата и нейната красота. Усещат се и носталгични нотки спрямо детството на автора.

Изключително място заемат и разказите на ловна тематика. В тях се усеща майсторството на словото, с което е описана горската флора и фауна.
В разказите на Мопасан се чувства дълбокото познание на човешката душа и народопсихологията. Именно в тази насока виждаме авторовата стихия. Спокойно мога да
отбележа, че Ги дьо Мопасан може да бъде много добър учител в това отношение.
Особено важно място в неговото творчество заема и Френско - пруската война.
Сборникът от разкази доказва качествата и достойнствата на Мопасановата проза. Той е изключителен майстор на словото и ни изненадва със своите умения да разказва.