Вървя замислен по леко стръмния сокак на едно почти изоставено старопланинско село, скътано в дебрите на планината.
Времето e прекрасно, а слънчевите лъчи обгарят с нежността си кадифената ми кожа.
Въпреки горещото време във въздуха се чува песента на птиците,
съпроводена с нежната музика на щурците.
Множеството къщи, край които минах бяха не много големи, мазилката им бе паднала, вратите изкъртени а дворовете обрасли с трева и бурени.
Тази тъжна картина се запечата задълго в сърцето и мислите ми.
Сокака е почти тревясал, но личеше, че скоро бе минала каруца.
Наблизо прелетя самотна птица, която изпляска с крилете си, за да засили скоростта и се чу задавения и крясък.
Усетих аромат на торище, което свидетелстваше за живот в това почти изоставено, забутано и забравено от управляващите село.
По това, което виждах, прецених, че няма осветление в селото, дори и комуникации.
Във въздуха се отрони гърлест мъжки глас. Малко след това видях доста възрастен мъж, който разпрягаше своето непослушно магаре и го ругаеше с непристойни думи.
От първоначалното ми наблюдение подразбрах, че къщата и
Магарето изпръхтя по своему, тропна няколко пъти с дясното копито, мяташе с опашка, гонейки мухите и завъртя вироглаво главата си. Сетне изпръхтя още веднъж.
- Стой бе, майката ти магарешка! – отсече той и го шибна по врата
- Хайде миличък, хайде… Ако не си ти, какво ще правя без теб?
Магарето го погледна, облиза устни и поклати приятелски глава, като че разбра, какво му се говореше и раздвижи весело опашка.
- Обичам те, приятелю! – рече старецът и го погали.
Дворът бе разделен на две части с висока ограда.
В близост до къщата бе направена голяма дървена постройка, където домакинът събираше зимнината си.
В частта пред къщата, която бе на два етажа имаше лехи с цветя
и овощни дръвчета с натежали от плод клони, и насят зеленчук.
Пътеката пред къщата и отстрани бе направена от широки тротоарни плочи, дори и участъка от вратницата до къщата.
За отбелязване беше, че в тази част на двора имаше и кладенец. Беше решен и проблема с осветлението, като на няколко места бяха поставени красиво изработени фенери със свещи.
Приятно беше на човек да стои сред красивата природа ухаеща
на полски аромат и от красивите цветя засадени от домакините.
В другата част от двора, имаше кокошки, които леко чоплеха с крак, за да търсят червеи. Сред тях петелът пристъпваше надменно. Той избираше от време на време някоя от тях и започваше да се върти наоколо и с кратко позитивно къткане, а кокошката лениво се изправяше и го приемаше спокойно, като прегъваше крака и го поддържаше с крилете си.
В дъното на тази част от двора имаше куче, което бе вързано на железен лост забит в земята в близост до неговата къщурка, а в
близката кошара имаше пет овце, които лежаха на сянка и преживяха. Край едната от тях имаше две агънца, които бозаеха.
Всичко това бе прекрасна идилия, която би стоплила душата и сърцето на всеки, който би решил да живее и да се отдаде на прекрасния селски живот, независимо, че той ежедневно изисваше
изключително много труд и всеотдайност.
***
От едната част на лятната постройка се усещаше силна и ароматна миризма на готвено.
- Добър ден! – поздравих с усмивка домакина.
- Добър ден, синко! Извинявай, че говоря така, но такъв ми е дерта. – усмихна се той и зъбите му блеснаха като бисери, озарени от слънцето.
Очите му изразяваха смесени чувства, дори и неопределена тъга.
- Какво те води насам, момко? - попита той изненадан – Тука е почти забравено от бога място.
- Обичам природата и непознатите места, а те са предизвикателство за мен и още нещо…
Възрастният мъж ме огледа отгоре до долу, фотоапарата и камерата, и се усмихна.
- Ти да не си …?! – попита с усмивка и учудване планинеца.
- Неща подобно… - усмихнах се приятелски – Приятно ми е, Стефан се казвам – и протегнах ръка.
- Драго ми е, аз съм Стоян! – отговори той, изкашля се леко, поставяйки ръка пред устните.
- Стоене, покани човека да си отпочине! – обади се домакинята, която бе излязла пред къщата.
- Добре, Пено, добре. Не се вълнувай толкоз! Пази си здравето, скъпа! Идваме.
- Заповядай, момко, заповядай! Радваме се когато ни дойде някой на гости. За нас е голямо удоволствие… Сигурно си изморен, от похода в това горещо време. Сядай! Какво ще пиеш, чай или кафе.
- Благодаря, кафе… и ако може чаша вода!
- Аз съм с кола, но я оставих долу в низкото и реших да се разходя до тук и да направя снимки на тази прекрасна природа. Наистина, много е вълнуващо и прекрасно! Трябва да се радваме и гордеем с красивата ни природа, и това което не предлага. Но това не означава, че другаде има също красиви и прекрасни места, с тази разлика, че в нашата мила родина има четири красиви сезона и красива природа, която не отстъпва по нищо, дори и на Швейцарската. Трябва да се гордеем с нашата история и култура.
А и братята Кирил и Методий са дали на всички славянски народи
своята азбука. Но за съжаление след преврата политиката на тогавашните действащи политици, след свалянето на Тодор Живков
беше с цел пълно ограбване на държавата и какво ли не още…
- Така е, млади момко! – отговори с горчилка домакина – Навсякъде по селата стана така. Обезлюдяха.
***
Разговаряхме надълго и широко за проблемите на българското село и неговите жители. Темата на разговора бе обстойна и задълбочена. Домакините нямаха нищо против да запиша всичко.
Дядо Стоян беше на седемдесет години, а съпругата му на шестдесет и осем Имаха деца и внуци в близкия град намиращ се на петнадесет километра от селото, които ги посещаваха в почивните дни.
Възрастните не желаеха да се отделят от земята и своя дом, и да досаждат на децата си. Чувстваха се спокойни в това село състоящо се от четиридесет къщи, пет от които бяха населени, скътани в красивия балкан и носеща живот природа.
Тука им беше родното място. Тука бяха пуснали корени…
Природата бе обляна от зеленината на полето, зеленината на тревата, а полските и горските цветя пораждаха съществена тръпка за живот и любов към родната земя.
Не можех да откъсна очи от възрастните хора, които ме изпратиха с най-добри пожелания.
За мен те бяха стожерите на живота…
© Николай Пеняшки - Плашков
Няма коментари:
Публикуване на коментар