СЪДБОВНИ ГОДИНИ - роман - глава шеста

Тази болезнена ситуация, която се стовари върху живота на Диян, особено последната, го изкара извън релси.
В случая не можеше да прецени времетраенето на тази история. Вместо да върви на подобряване, нещата тръгнаха по - зле.
Даде сила на волята и разума, за да не затъне в блатото на зловещите и мрачни мисли. Само силата на бистрия разум можеше да му помогне…
Бърза помощ и полицията бяха вече пред входа.
- Тука ли е…? - не се доизказаха едновременно полицейския инспектор и лекарят.
- В хола…
Инспекторът направи жест да не пристъпва никой до тежко пострадалия и нареди на хората си, да огледат навсякъде и да вземат необходимите отпечатъци. Провери лежащия дали има все още пулс.
- Дишането е много слабо. Действайте…! - нареди на представителите на бърза помощ, които за секунди направиха необходимото.
Сетне се обърна към Диян.
- Вие ли се обадихте?
- Да.
- Елате с мен!
Разговаряха подробно. Разпита съседката и пожела да разговаря със Стела.
Малко преди това му предадоха личните документи на пострадалия.
Инспекторът погледна снимката и името му. Показа я на бабето и попита:
- Познавате ли го? Не е във ваша полза да криете, възрастна жена сте! За всяка ваша дума ще отговаряте пред съда.
Отговорът й беше отрицателен.
Баба Мария влезе при Стела, за да й обясни за случилото се, с цел да я подготви психически, но не успя напълно.
Старицата предупреди инспектора за състоянието й.
- Не може ли да изчакате ден - два, докато се успокои…? Дори в момента е по – зле. А и няма да се подобри, имайки предвид, че се опита втори път да сложи край на живота си.
- Момичето има ли живи роднини?
- Знам, че е имала брат, който е работил в Англия, но е загинал при автомобилна катастрофа. Това е, което мога да кажа.
- Благодаря Ви за информацията.
Сетне инспекторът влезе при Стела и много тактично и внимателно разговаря с нея, държейки ръката й… Преди да тръгне и каза:
- Почивайте си и се успокойте!
Диян го попита дали ще може да се почисти и сложи в ред апартамента, за да се премести момичето. След като получи одобрението, се захвана за работа.
Петър му помогна за всичко, дори и бабето се включи според силите си.

*****
Мария ги покани да вечерят, като помоли да не й отказват.
Започнаха със салатата и домашна ракия. Бяха мълчаливи.
Известно време старицата приличаше на статуя. Лицето е беше бледо, а дъха - замрял.
Диян го измъчваха разнопосочни мисли:

„ Какво ли търсеше този човек при заключен апартамент и каква е каква е причината за състоянието му?!”

А според обстановката личеше, че са били двама, също и следи от сбиване. Явно този който е посегнал на живота му е имал ключ от апартамента. „Всичко е толкова странно и пълно със загадки.”
Сетне загледа въпросително бабата и я попита:
- Какво мислите за случилото се? Кой друг може да има ключ за апартамента?! На следователя не казахте нищо, но Ви моля да не криете от мен! Ще може ли Стела да бъде спокойна в къщи при тази ситуация?
Бабето го погледна спокойно, а змийските й очи не изразяваха никаква емоция. Дишаше спокойно и шумно. Преглътна, облиза устните си и прехапа долната.
- Може. Не се притеснявайте!
Пред Диян вече съществуваха доста проблеми освен работата му. Предстояха повече задължения отколкото очакваше. Мислите непрекъснато плуваха в съзнанието му. Въздъхна дълбоко, но запази самообладание. Задаваше си въпроси, отговорите на които все още бяха загадка. Въпреки, че беше в компания, имаше усещането, че беше сам в безпорядъка на мисли, неизвестности и отговорности. Но всичко това не го притесняваше. Винаги успяваше да намери решение независимо от ситуациите. Мислеше как една младо и очарователно момиче като Стела може да остане сама в живота.
„Колко жестока е съдбата!” - помисли си той.

автор: Николай Пеняшки - Плашков

Следва продължение….

СЪДБОВНИ ГОДИНИ - роман - глава пета

Диян имаше приятел ключар, на когото имаше доверие, не само че щеше да свърши работа, но и да запази случая в тайна, понеже не знаеше как ще се развият нещата …
По пътя му обясни деликатната ситуация.
Пред него стоеше проблемът как да процедира по нататък със Стела, а именно да съхрани нейното спокойствие. Всичко за него беше неясно, имайки предвид, че ще бъде сама и няма кой да я наглежда, а беше обещал вниманието си към нея. Струваше му се, че нещата около младата дама са забулени в някаква злокобна тайна, а това го притесняваше, дори и смущаваше.
Беше му ясно, че не я познаваше… Забърка се с нея и живота й, но сърце не му даваше да я остави, да се хвърли в морето, дори и още по лошо – самотата която й предстоеше. Пред него бяха работата и ангажиментите, най – важните неща в живота му, а и неприятната раздяла с Димитрина все още живееше в него, въпреки че си постави за цел да я забрави, което не беше проблем.
Въпреки вярата, че нещата ще се оправят, пред него възникваха проблемите около Стела, а те бяха факт.
Мислите му бяха прекъснати от ключаря Петър.
- А кой ще се грижи за нея? Струва ми се, че този проблем е доста труден и не знам как ще го решиш! Не ти ли се струва, че ситуацията около тази млада жена е загадка и най – вече, че си няма никого на този свят? Мисля, че е абсурдно. Не се ли замисли по този въпрос? Какво ще кажеш?

Диян го погледна стреснат от логичният въпрос. Присви замислените си очи, прокара ръка през темето и преглътна трудно. Изкашля се със затворена уста и въздъхна шумно.
- Да, да! Прав си, Петьо! Ситуацията е доста сложна и заплетена - Ако наистина е така…, но кой ли знае? А твърди, че наистина е сама - замисли се, погледна приятеля си, присви наново очи и на лицето му се появи кисела усмивка – Ако е така и се страхува от някого?! Какво ще кажеш? Не е ли възможно?

- Ами ако е така, какво ще правиш? Та ти не я познаваш! Не знам какво да кажа и посъветвам – погледна го с разтворени очи и задиша учестено – Чувствам, че тръпки ме побиват, след като отворя апартамента й. Имам някакво неприятно усещане. Не знам! Но ще отворя, обещах ти, както и за мълчанието. Ако ти се наложи помощ от моя страна, имаш я!
Положи ръка на рамото му и се усмихна приятелски.
- Благодаря, приятелю! – отговори Диян и се усмихна – Каквото и да стане, знам, че мога да разчитам на теб. Искаш ли да изпием по една бира, преди да свършиш работа.
- Какво стана с твоята приятелка Димитрина? Как е тя?
Диян не очакваше този въпрос, който му подейства зле. Замълча и въздъхна, изкашля се и на лицето му се появи неприятна гримаса.
- Какво ти стана?! – попита ключарят – Да не сте се скарали?

Двамата бяха седнали в кафенето, намиращо се близо до дома на Стела.
- Разделихме се окончателно – отговори с неприязън Диян и разказа за случилото се.
Бирите бяха сервирани.
- Наздраве, Дидо!
- Наздраве! – отговори нашият приятел и се замисли.
Отпиха и настъпи кратко мълчание.
- Разбирам, какво те притеснява – каза неочаквано Петър – Убеден съм, че става дума кой ще бъде около Стела, за да не направи някоя глупост, докато си вършиш работата. Познах ли? – попита той и се усмихна.
- Да! – отговори кратко Диян.
- Знаеш ли? Ще уредим този проблем! – усмихна се занаятчията – Имам някого предвид, така че успокой топката.
- Ти сериозно ли говориш?! – попита учуден и изненадан Дидо – Свали огромен камък от душата ми! Ще ти бъда вечно благодарен! – и положи ръка върху рамото на приятеля си.
- Няма защо! Нали за това сме близки? – отсече той и се усмихна.
- Петьо, искам да ти платя предварително за работата.
Разбраха се и оправиха сметката.
Качиха се горе.
Докато ключарят си вършеше работата, Диян се обади на баба Мария, за да види Стела.
Тя беше легнала и очите й бяха отправени в една точка на тавана.
- Здравей! Как си? – попита той.

Неочаквано се обади баба Мария. Беше разтревожена. Ключарят го викаше спешно. Диян се извини и излезе.
Приятелят му беше изплашен.
- Какво има? Какво е станало?! – попита притеснен Диян.
- Там…, там… вътре има труп! Не знам, дали е мъртъв!
- Какво…?!
- Влез! – и посочи с трепереща ръка към апартамента.
Дидо влезе с бързи крачки. В хола на жилището лежеше млад мъж – около двадесет и пет годишен със забит нож в корема. Бабата влезе след него разтревожена.
- Боже – е - е, какво е станало…?! – подвикна уплашена и положи разтреперената си ръка на устата.
Диян я прегърна през рамо.
- Познаваш ли го? – попита я той.
- Аз, аз…, не знам какво е станало, не съм го виждала? Боже-е-е …!
- Моля, никой да не пипа нищо, докато не дойде полиция и бърза помощ!
Той се приближи до трупа и напипа пулса му.
- Жив е! – каза той и се обади на полицията и бърза помощ.

Следва продължение...

автор: Николай Пеняшки - Плашков