петък, 23 март 2012 г.

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА

Когато говорим за литература, би трябвало да започнем с произхода на думата. Тя е от латински произход – lit(t)еra, lit(t)eratura; в случая говорим за произведения в писмен вид, в които авторът разказва конкретна история, пресъздавайки определен сюжет.
Във всяко свое произведение авторът има за цел да накара читателя да се развълнува и замисли върху прочетеното четиво. То провокира определени емоции – радост, тъга, негодувание и други.
Много важно е читателят да открие част от себе си в характерите на някои от героите и да се поучи от допуснатите грешки.
Литературата като буквален превод от латински е учение за буквите. Това определение е сравнително ново, понеже в миналото се е приемало като изкуство. Тя се разделя в два основни дяла – поезия и проза със съответните подраздели.

Всеки автор на конкретно произведение има своя стил и разбиране за живота, и заобикаля-
щата го действителност, и с красотата на словото представя в книжен вид своята история и емоции, било в поетична форма или в проза.
Всяка прочетена книга притежава своя свят, пълен с красота, любовни чувства, приятел-
ство, предателства, предразсъдъци и т.н.

Красотата на литературата се състои в това, че разширява кръгозора на читателя, предоставя възможността да се докосне и пренесе в непознати светове, отдалечавайки се от притискащото сиво ежедневие.
Докосването до книжното тяло и прочита му позволява на читателя да наслади на красотата на художественото слово и вълшебното му въздействие. То може да бъде прекрасно, любвеобвилно, но и подтискащо, или болезнено. Именно в това се състои неговата магията.

Колкото повече се чете, особено подрастващото и младото поколение обогатяват речнико-
вия си фонд, разширяват познанията, дори помага за по-лесно справяне с правописните проблеми.

Литературата като такава се дели по периоди, по език или страна, по автори.

НАПРИМЕР:

ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА

— Проторенесанс = Предренесанс

Този период предшества Ренесанса и представлява същинския преход от Средновековие към Ресанс. Проторенесанса е период, а не епоха.

* Италиански Проторенесанс 1265 – 1321 г.

В общи линии времето на ИП се припокрива с живота на Данте Алигери 1265 – 1321 г.

Причини за възникването първо в Италия

В Италия най-рано са назрели условия за пробив в средновековното феодално общество и оттам за проби в средновековната култура.

ПРИЧИНИТЕ СА:

- Обществено политически причини;

Възникване на буржоазна класа, географско положение на Италия – център на средиземноморска търговия.

- Културни предпоставки;

Кралство Италия е обединено едва след 1860г., предренесансова Италия не е обединена, а се състои от множество градове-републики (Геноа, Венеция) и феодални владения. Италия е наследник на културата на Римската империя – език, литература, архитектура, древни паметници.

- Други предпоставки;

Ренесансът се появява първо в прованса, но по-значително е развитието му в Италия, защото през втората четвърт на 13 век започват войни, които стават причина „възраждането” по тези земи да угасне.

=Данте Алигиери= 1265-1321

Произхожда от аристократичен род, силно обеднял през 13 век. Данте се гордее с рода си. Флорентинец.
В края на 13 век младият Данте желае да участва активно в политическия живот, на приетия устав, забраняващ господарстващите аристократи да участват в политическия живот му попречва.

ОТ АНГЛИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА известни литературни произведения са романите на Съмърсет Моам - „Лайза Ламбет”(1897), „Души в окови”(1915), „Каталина” (1948)

Чарлс Дикенс – „Дейвид Копърфийлд”, „Приключенията на Оливър Туист”, „Повест за два града”;
Шекспир и неговата поезия ( „Сън в лятна нощ”)


ОТ БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА:

Иван Вазов, Христо Ботев, Алеко Константинов, Димитър Димов, П. К. Яворов, Елин Пелин, Й. Йовков, Л. Каравелов, Чудомир, Васил Попович, Григор Пърличев и др.

ОТ СЪВРЕМЕННИТЕ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ:

Анжел Вагенщайн, Алек Попов, Румен Леонидов, Анжела Димчева, Дела Раи, Александър Томов, Васил Станилов, Евтим Евтимов, Людмила Филипова, Калин Терзийски, Стефан Цанев, Весела Люцканова, Иво Беров, Любомир Николав, Едвин Сугарев и много други.


© автор: Николай Пеняшки – Плашков



сряда, 15 февруари 2012 г.

За човека и неговата същност

Човекът е същество със силно развит главен мозък, даващ възможността за разсъждение, говор и самоанализ.
Като примат, човекът е социално същество, което притежава високоразвити комуникационни , изразни и организационни способности.
Обществените взаимоотношения взаимодействия между хората са повод за установяване на значими и разнообразни социални норми, ритуали, традиции, които са залегнали в основата на човешкото общество.
Човекът се отличава не само с желанието, но и с възможността и способността си да разбира нещата, които го заобикалят, да ги анализира, и използва алтернативни методи за използване на природните ресурси и явления. Тази негова дейност и способност води до развитие в литературата, изкуството, науката, техниката и в други сфери.
Човекът притежава вродено качество, така нареченото „любопитство”; което води до развитието на редица умения, знания и качества.
С промяната на качеството на живота и неговото развитие, с въвеждането на знаците, буквите ( думите, писмеността) води до появата на така нареченото понятие – съзнание. То е едно от основните понятия залегнали в социологията, психологията и философията.
Съзнанието като понятие се обособява в две форми: индивидуално(личностно) и обществено съзнание.
В конкретния или (по-тесен) смисъл под съзнание се разбира висша форма на психическо отражение свойство на общественоразвития човек, т.е. идеалната страна на целенасочената му трудова дейност.
В науката „Социология” съзнанието се разглежда като съвокупност от всички форми на духовния живот на обществото.
Имайки предвид, че човекът е биологично същество, което има и притежава своите влечения ( така нареченото „либидо).
По-точно казано сексуално влечение.
Либидо от латински означава ( libido, желание). То има и своето по-широко значение на творческа съзидателна сила.
Либидото като понятие се разглежда и популяризира от Карл Юнг и Зигмунд Фройд.
Либидото е изключително важно влечение за човека, но в положителната му страна ( продължаване на човешкия род).
При този конкретен случай пред личността стои отговорността към семейството и бъдещите деца.
Човекът в пълния смисъл на еволюционното развитие е много повече от една сложна материя.
Като организъм е животно, но е спорно дали е връх на еволюцията.
Човекът като личност е субект, който е в състояние да избира сам своите цели, да определя и насочва своето поведение. Именно по този начин управлява своя живот.
Личността се създава от обективните обстоятелства, чрез цялостната и дейност. Изключително важно за сформирането на личността е богатството и качеството на връзките на индивида със света.
Важно качество при човека е волята, която го отличава от обкръжаващия го животински свят. А това е способността съзнателно да регулира своите постъпки и да ги насочва към съзнателно поставени цели, и да преодолява всички възможни трудности и препятствия, за постигане на поставените цели и желания.
Човекът притежава своя характер, с който се отличава в обществото. А характерът е система от индивидуални черти, изразени в действията на личността спрямо други хора в определени ситуации.
Поведението на личността е производна функция на мисълта му, която от своя страна е израз на придобитите знание, умения, които са проекция на поетапното личностно развитие.
Човекът е творческа личност. Той непрекъснато създава нови технологии, машини, съоръжения, космическа апаратура, съвременно и модерно строителство, военна техника, медицинска апаратура и много други.
Всичко това доказва целта на личността към съвършенство, било в полза на обществото или неговото унищожение. Творческата изява на човека е изключително важна за обществото и неговото духовно и качествено развитие.
А за бъде така, пред личността е свободата и неговото право на избор в нашия съвременен свят.
Човекът е прогресивно променяща се материя на база интелектуално и професионално развитие.

=
© 14. 02. 2012 ; Николай Пеняшки – Плашков