КАК ДА СТАНЕШ ИЗВЕСТЕН

автор: ФРЕДЕРИК  БЕГБЕДЕ

Животът ми е гаден и смятам да приключа с него. Писна ми да возя разни кретени, които вонят на афтършейв и ръсят кокаин по задната седалка. Яко се насмуках с мастика, натъпках се с прозак^[1] и изобщо не ми пука за бухналите им прически като от някой бразилски сериал. Как я докарах дотук? Когато бях малък, си мислех, че животът е пред мен. Сега съм едно дебело нищожество, шофьор на временен договор за Париж и предградията, който в момента кара по улица „Риволи“. От двете страни се редят шикозни апартаменти с изглед към парка „Тюйлери“, фрашкани с изрусени курви, които се шибат отзад с разни телевизионни водещи върху канапета марка „Ромео“. Зад мен клиентката се киска на поредната идиотщина на мургавия пич до нея. „Дарлинг, купих си нов хеликоптер за яхтата — или пък нова яхта за хеликоптера? Или пък самолет, за да правим 4×4 в басейна?“ Да ти го начукам, простако. Ще ти видя сметката като две и две четири. Пиян съм до козирката и натискам газта до дупка. Дебна го в огледалото за обратно виждане с напудрения му нос, напомадената коса и златната верижка на часовника. Неговата шафрантия няма ли най-после да си затвори плювалника? Все се надявах, че животът ще ми даде някакъв шанс, че ми готви някаква изненада. Ама кур! Изненадите са за богатите. Животът на бедните е предвидим и можеш да го разкажеш предварително. Бъдещето не се отнася до мен. Аз съм грозен, зле облечен. Те гледат дебелия ми тил, бичия ми врат, а самите са красиви, миришат на хубаво и ме презират. Тя сигурно ми се подиграва, но аз ще сложа край на всичко това. Площад „Конкорд“? Нощем градът е прекрасен. Ето на, дори това не съм го измислил аз.

Аз съм един нещастен бедняк и следователно беден нещастник. От онези, с които не ти се и седи. От онези, които ги наричат по малко име с „господин“ отпред, както се полага на слугите. Моята съдба никога не е приличала на площад „Конкорд“, а прилагателни като „сияен“ и „бляскав“ са запазена марка на други. Пия, за да забравя, че съм забравен. Давам газ, защото ми писна да карам по банкета. Хайде готово, тя отвори дюкяна на нейния арабин и му налапа грездея. Честна дума, виждам всичко в огледалото, а те сигурно се възбуждат, като си мислят, че ги гледам. Докато тя му го смуче, той смърка кокаин. Да пукнат дано, писна ми все аз да съм прецаканият. Какво толкова му намира на тоя, освен мангизите? Защо на мен, мамицата му, никога не ми се е случвало да ми лижат ташаците на задната седалка на лимузина? От къде на къде тази пачавра ще ме гледа състрадателно с разпуснатата си коса и с натрапчивия си парфюм „ела ми го изяж“? Гади ми се от любезността на богатите, от усмивките им, които ти казват „чупка“, и от които се чувствуваш като просяк. Ясно ми е колко съм грозен и нищожен.

По радиото се лее „Viva Forever“ на Спайсгърлс. Усилвам звука. Аз съм най-неинтересното нещо в тази кола. Тръгнал отникъде заникъде. Поемам по крайбрежния. Копелето с лъснатата коса нарочно пъшка, като някой актьор от порнофилм. Тръгнал отникъде, за да стигне доникъде. И аз съм свалял жени, но грозни, а и от мен само им ставаше кофти. С нищо не можех да ги смая. Съжаляваха, че са тръгнали с мен. На никоя от тях не й се прииска да остарее заедно с мен. (Дори и на мен самия.) Никога не съм бил влюбен, никога никого не съм докарвал до оргазъм. Любовта струва скъпо, а аз все нямах пари. Дебел съм, пръстите, с които стискам волана, са космати и подпухнали, като на нищо и никакъв шофьор. Баща ми непрекъснато ми повтаряше, че съм бил некадърник, а аз направих каквото можах да излезе прав. Така и не се изучих, все висях пред телевизора, а след това си губех времето в къркане. Единственият изпит, който успях да взема, беше за шофьорската книжка (и то докато бях в казармата).

За какво ги има на света хора като мен? Ние сме безполезни и досадни. За нас не пише в списания като „Воаси“, На погребението ми я дойде някой, я не. Боже, ако те има, обясни ми защо открай време съм толкова зле облечен? Готово, мръсникът й се изпльока в устата. Тя плюе в носната си кърпичка. Дори не можа да го глътне, е, не е като чер хайвер от Иран. Може и да си продава задника курвата му с курва, ама чак да пие арабска сперма? Виж ги колко им е гот. Направо като на картичка. Но ще си намерят майстора. Седях си кротко облакътен в бар „Забрава“, обръщах мастика след мастика и ръсех расистки приказки пред други човешки отрепки, когато мобилният ми взе, че записука, трябвало да върна обратно онези, за да могат те да ме треснат с непорочното си щастие право в тъпия сурат, а на всичко отгоре и да им благодаря?

Арабеската пъха маникюрените си пръсти в косите на изрусената. „Viva Forever“. Да имате да вземате. Я да ги видя как ще изглеждат, когато мутрите им на джетсетъри^[2] се нафрашкат с натрошени стъкла. Всеки рано или късно получава своя шанс. На мен ми идва за пръв път тази нощ. Днес е последният ден от остатъка на моя живот. Отвсякъде са ме гонили, но тази вечер вземам нещата в свои ръце. За пръв път в живота си имам амбиция: когато си провалил живота си, трябва да се опиташ да успееш поне в смъртта.

— Mister Paul, you’re driving too fast^[3]!

Ами да! Принцесата вече я е шубе. Да не съм луд да пропусна такъв случай. Наближаваме моста „Алма“ и аз навлизам в тунела с двеста в час. Хайде хоп, едно завъртане на волана, нямам какво да губя: насочвам право към стената. Ебете си майката! Целият свят ще научи за мен.

Една смърт голяма колкото хотел „Риц“.

Откъде да знам, може пък да остана прочут чак до 2000 година.

превод от френски: Красимир Петров

[1] Антидепресант. — Бел.прев.

[2] Хора от висшето общество, които притежават частни самолети или често наемат частни полети. — Бел.прев.

[3] Господин Пол, карате много бързо! (англ.) — Бел.ред.

ДЕНЯТ, КОГАТО МОМИЧЕТАТА МЕ ХАРЕСАХА

автор: ФРЕДЕРИК БЕГБЕДЕ
********************************
Настана ден. Искам да кажа, че наистина стана, защото преди това беше седнал. Уверявам ви, че е много странно да гледаш как един ден стои прав.
Животът ми беше същински ад и не бих го пожелал дори на най-върлия си враг. Не бях спал от шест месеца, стомахът ми гореше, макар да изливах в него цели водопади маалокс, жена ми избяга с някаква звезда от шоубизнеса, нямах деца; с една дума обитавах Париж през 1994 година. А ето че тази сутрин, вместо да охкам, на мен също ми се прииска да застана прав. Също като деня.

Без майтап, из въздуха витаеше нещо. Почувствах го още щом излязох от вкъщи. На улицата някакво момиче ми се усмихна, а след това и неговата приятелка: в категорията „усмивки на непознати момичета на улицата“ само за десет минути надминах седмичния си рекорд. Помислих си, че трябва да се възползвам от това.
Без мъка настигнах двете момичета. Както винаги в подобни случаи, едната беше красива, другата грозна. Като цяло това правеше две кафета за моя сметка (три, като броя и моето).
Отправих им предложение:
— Защо не поседнем някъде?
— Има ли смисъл? — отвърнаха те в един глас. — Ако искаш да ни чукаш, няма проблеми. Не е нужно да плащаш две кафета (три, като броим твоето).
Красивата ме целуна по устата и ми пусна език. Грозната в прилив на нежност ме хвана за ташаците. Красивата пъхна ръка под ризата ми, за да погали обезкосмените ми гърди. Грозната ме възбуди. Красивата ме подръпна за косите. Грозната ми пъхна език чак в гърлото. Грозната се оказа по-красива от красивата.
И всичко това ставаше насред улицата пред безразличните погледи на минувачите. Казвам ви, тази сутрин не беше съвсем като другите.
Отидохме да седнем на една пейка и докато аз лигавех ухото на красивата, грозната ме яхна. Тъй като нямаше гащички, открих, че отвътре е доста уютна. След няколко тласъка двамата дружно се изпразнихме.
Предполагам, че сме квичали много силно, тъй като, когато отворих очи, около нас се бяха струпали хора. Някои от зяпачите дори бяха хвърлили по някоя пара. Докато успея да ги събера, двете момичета бяха изчезнали.
Закопчах белите си джинси Ливайс 501. Никога преди не ми се бе случвало подобно нещо. Все бях виждал самоубийства, свръхдози, изневери, бях участвал в телевизионни предавания, на няколко пъти се бях обличал като жена. Но никога, абсолютно никога не бях се чукал с непознати, без запознанство и без презерватив. Битието ми се бе устремило към Бог знае какво.
Продължих да се шляя по булеварда. Хората си подсвиркваха, смееха се, някои почти разговаряха помежду си. Градът бе изпълнен с доброта, сякаш Господ внезапно бе удвоил дажбата кислород в атмосферата. Влязох в едно бистро и Орор ми кимна. Орор е момичето от бара. Тя винаги носи прилепнали бодита с голи рамене. Имаше гръдна обиколка 92. Накратко, харесваше ми.
— Не можеш се сети какво ми се случи преди малко — подхвърлих й аз. — Изчуках две мадами на една пейка.
Тя ме погледна право в очите.
— Слушай. Не си кой знае какво, но имаш известен чар. Отдавна се навърташ около мен. Що не вземем да уредим тази работа в ladies room?
— Какво? Тук? Сега?
Орор изобщо не се шегуваше и не виждах причина да се колебая. В края на краищата, ако някой бе решил, че трябва да колекционирам оргазми тъкмо този ден, в това нямаше нищо лошо. Последвах я по витата стълба, цялата в приглушена светлина.
В тоалетната двама типове пикаеха. След като ни видяха да влизаме, пред очите им се разигра следното: ръката на Орор в разкопчания ми дюкян, моят чеп като стомана, нейната тениска вдигната над гърдите, по пламналите ни лица животът се чете като на длан. Това ги раздразни дотам, че те се присъединиха към нас с извадени патки. Тя ги прие с ръце, между кълките си, в задника си. Всеки получи своето според своя ранг. Еякулацията бе обилна и тя погълна голяма част от нея. Аз лично подло изоставих в нея няколко милиона сперматозоида.
Все по-малко разбирах какво става. Да не би съвременното общество да се е превърнало в порнофилм на живо? Или пък аз чисто и просто съм станал хубав?
Във всеки случай ме харесваха, факт — и то нов. Не обичам прибързаните обобщения, но сега бях принуден да констатирам, че безгрижната ми младост, чистата ми риза и чувството ми за отговорност ме бяха превърнали в същинско сексуално хилти. Три мацки за една сутрин! Какво ли добро дело бях извършил, за да заслужа подобна награда?
По-късно — следобедът сияеше с цялата си прелест — взех автобуса. Правих любов с Жозефин, Мюриел, Антоанет, Паскалин, Ан-Кристин и Наоми, само докато изминем разстоянието между спирките Бак-Сен-Жермен и Трокадеро. Даже някакъв дакел на име Марсел се отърка в крачолите на панталона ми.
Едва ли моят чар бе единственото обяснение. Сигурно имаше и нещо друго. Това не беше скромност от моя страна, а проницателност.

Изведнъж погледът ми се спря на будката за вестници. Значи такава била работата. На първа страница на „Фигаро“ пишеше: „СПИН: Открита е ваксина!“ Уводното заглавие на „Либерасион“ беше „Синдром на безкрайната имунна недостатъчност“. За нещастие автобусът се движеше с голяма скорост и не можах да прочета заглавието на вестник „Монд“.
Знаех си аз, че има нещо такова. Затова човек винаги трябва да слуша радио, като стане сутрин. Стана ми доста неприятно, но какво от това, след като светът бе спасен?

——-
Превод от френски: Красимир Петров, 2004  (Пълни авторски права)