събота, 9 април 2011 г.

ГОСТЕНКАТА

Румен Петров беше 47 – годишен, не много висок, снажен, с леко побеляла кестенява коса и морско сини очи.
Известно време беше останал без работа. Мразеше бездействието. Стремеше се да гледа с перспектива на нещата - свързани с живота му.
Беше специализирал информационни технологии с тенденцията да се развива и да работи в тази област. Дойде моментът, в който да приложи своята професионална подготовка. Включи в ход фирмата си. Поддържаше договорни взаимоотношения с няколко фирми, дори и частни лица.
В момента подготвяше дизайн на корица на една книга, на която беше подготвил предпечата.

***
По едно време се звънна на входната врата.
Не му стана приятно, понеже имаше доста работа. Намръщи се, въздъхна тежко, сне очилата, които увиснаха на връзката.
- Мамка му мръсна! – каза той гласно, постави наново очилата за да хвърли последен поглед върху станалото досега и поклати одобрително глава – Кой ли ме безпокои по това време?! Като знам, колко работа ме чака…!
Звънна се втори път продължително.
- Кой ли звъни толкоз настоятелно?! – попита се учуден и полугласно – Един момент! – подвикна и отвори вратата.
Срещу него стоеше слаба дама, около 47 – годишна с леко матова гладка кожа, не много дълга черна коса, с черен панталон, червена тениска очертаваща прелестите й, и тюркоазено колие. Очите й бяха скрити от черни слънчеви очила. Ухаеше на скъп парфюм.
Стояха няколко секунди мълчаливо. Тя дори не поздрави. Финото й грациозно тяло изразяваше особено величие и изтънченост. Дишаше бавно, но се усещаше леко напрежение. На рамото и висеше дамска чанта, красиво изработена от крокодилска кожа. Обувките й с къси токчета, бяха изработени от същия материал. Явно дамата беше от висшата класа.
„ За какво ли се изтипоса такава скъпарска дама пред дома ми и кого ли търси?!” – попита се Румен.
- Добър ден, госпожо, или госпожице! – поздрави той, гледайки я учуден …, понеже тя все още мълчеше – Кого търсите? Ако Ви трябва жена ми, тя е на работа и ще се прибере по – късно. Потърсете я след шестнайсет часа. Извинете, но достатъчно много ангажименти и работа имам, за да ми губите времето.
Дамата въздъхна бавно, тежко и се усещаше че плаче без глас. Сетне свали флегматично очилата си. Очите й бяха пълни със сълзи. Дишаше учестено, а устните й бяха леко разтворени. Все още мълчеше. Положи дясната ръка на гърдите си с намерение да облекчи дишането. Сълзите й не спряха.
- Извинете! Какво Ви е? – попита с неудобство Румен – Коя сте Вие и кого търсите?!
- Батко…! Аз съм…! – гласа й трепереше.
- Таня!… Ти ли си? Боже Господи! Откъде се взе?! – Попита учуден той. Имаше усещането, че ток премина през него и мравки пълзяха през тялото, и мозъка му.
Тя бе променена изцяло, с друг външен вид и мутирал глас.
- Знам, че ме мразиш, но все пак ще ме пуснеш ли в къщи?
- Слушай, госпожо Илиева! Не те мразя и бъди сигурна, че скоро няма да ти простя заради постъпките ти спрямо майка и татко! Лека им пръст! Най – напред майка се разболя от мъка по теб и внуците си, а след около три години татко влезе в болница и почина от инсулт. Питаш ли ме, какво мина през главата ми и колко мъка изживях…? Дори не се поинтересува…
Тя го прекъсна, а очите й бяха потънали в сълзи. Като, че водопади падаха на талази.
- Ще ме пуснеш ли в къщи? Ще бъдеш ли…?
Той също я прекъсна. Беше обхванат от напрежение…
- Слушай, сестро! Ще те пусна в къщи, за да не говорим на вратата…, въпреки че не заслужаваш…

***
Влязоха. Покани я в стаята си, която беше оборудвана като офис. Навремето беше детска стая – но доста голяма. Насреща беше ъгловото бюро с компютъра, принтерите, скенера, а отстрани имаше средно голяма библиотека и кожен въртящ стол.
В близост имаше плотер, които бе свързан с компютъра. До южната стена на стаята имаше кожено канапе, ниска маса и четири табуретки, а до библиотеката имаше мини хладилник.
- Какво те води насам? – попита Румен, сядайки на стола си и с реверанс й посочи канапето – Заповядай, госпожо Илиева! - погледна я със загадъчна усмивка.
Кръстоса краката си. Разтри с пръсти главата, челото и слепоочията. Запали цигара „Марлборо” и впери тъмносините очи в сестра си. Този път я пронизваше със студен поглед. Никога нямаше да забрави постъпките й и сатъра с който го бе ударила през кръста, с намерение да съсипе живота му; за да подреди семейството си.
На Румен трябваше много време упорит труд за да стъпи наново на краката си и да издържа децата докато уредят живота си. Освен това имаше прекрасна съпруга, с която се обичаха. Имаше задължения и за дома си. Държеше много на прагматизма. Като всеки човек, имаше и своите недостатъци.
А тази негова сестра, която обичаше преди много години и много пъти й помагаше, постъпи жестоко с него. Дори й помогна, като за начало да стъпи на краката си, за да подеме своя живот в Германия, където избягаха цялото семейство като емигранти по ред причини.

А когато се случи големия фалит Румен се обърна два
пъти към нея, не за пари, а за услуга, с цел решаване на конкретни имотни проблеми, а тя го отряза като краставица, а на третия път му каза: „ Брат ми, забрави за мен и не ме търси за каквото и да е!”
А освен това от години му дължеше 6000 долара.
Брат и сестра мълчаха.
Той я огледа внимателно и не можеше да повярва на коренната промяна на вида, и мутацията на гласа й.
Явно за това би трябвало да има сериозна причина. А за такова нещо, задължително се иска разрешение от съпруг и деца. Всичко това беше като на филм. Беше му неудобно да я пита. За миг в сърцето му заседна и го стопли братската обич.
Именно Господ ни е учил да обичаме ближния, дори да прощаваме и ред други неща. Нали за това са писани 10-те божи заповеди?
В сърцето на Румен се таяха смесени чувства; любов, болка и гняв. В реда на принципите му беше да прощава. Но в случая ставаше дума за друго – за постъпките на сестра му. Много пъти си мислеше, дали да прости или не.
Продължаваше да я гледа, но погледът му беше студен. Изправи се, раздвижи пръсти върху бюрото, присви сериозните си очи, разтри с дясната си ръка челото и темето. Сетне отвори малкия хладилник, извади водка и уиски. От малката остъклена част на библиотеката извади чаши и бадеми.

-Какво ще пиеш? – попита я той – Ще ти дойде добре!
- Уиски! – отговори кратко и неспокойно тя.
Той сипа в чашите и подаде нейната. Отвори стъкления похлупак и постави стъкленицата с ядките пред сестра си.
- Наздраве, госпожо!

-Наздраве батко! – тя го гледаше с тъжни очи, които бяха готови да пролеят наново сълзи – Моля те, прости ми! Та ние сме една кръв…!
- Минаха доста години откакто ми каза: „ Брат ми, забрави за мен и не ме търси за нищо!” Не помисли ли, как преживях тези думи, изречени от теб. Заби ми ножа, а после ме молиш за прошка. А защо навремето продаде магазина по най-долния начин, когато бях в болница, взе моя дял и каза на жена ми, да пия една студена вода, за да ги прибавиш като лихви към твоите. Аз не съм виновен, че забавиха толкова дълго кооперацията. Животът в нашата мила Родина не е като в Германия, която е уредена държава. Впрочем, прибираш се там само за Коледа и Нова година. През останалото време светът е в краката ти. А сега за какво идваш?! Почти си като богиня! Знаеш ли? Не ми пука вече от нищо! Имам си работата, печеля много добре, радвам се на добро здраве, обичаме се с жена си и да са живи и здрави децата ни. Не ламтя за милиони и да имам гузна съвест. Когато погребах родителите ни, ти не дойде на кончината им. А когато работеше в Германия и
имаше голямо собствено заведение, помниш ли какво беше
обещала на майка? Отговори ми! Или си забравила? Кажи де! Защо не й плати билет за вашата любима Германия да ти гостува, да се порадва на внуците си и да се увери, че сте добре, за да се успокои. Както плетеше терлици на децата, мислите и душата й бяха там в Берлин – твоята голяма къща, заведението и бизнеса ти. Много добре ми е ясно, как се живее в развита и уредена държава, за да се издържа семейство. Специално за това нямам думи. Не съм господар на твоя живот, бизнеса и парите ти, нямам право на това. В нашата мила Родина, системата е пълна анархия, а за управниците да не говоря. А в законодателната и правната система трябва много ремонт. На всички е ясно, че рибата се вмирисва от главата. Ти, ако си на мое място, би ли простила подобни постъпки?! Попита ме, дали те мразя? Казах ти, че не бих могъл да го направя! Една майка ни е раждала, която загубихме заради твоето поведение. Знам, каква причина ще изтъкнеш за оправдание и ако ти простя, ще бъде заради това. А за дългото ти мълчание, ще си помисля! Не искам да обиждам мъжа ти, но знам, какво ти е казал: „ Щом, аз не се обаждам на родителите си и не ги посещавам, нямаш право и ти да се обаждаш на твоите, и на брат си!” Как я мислите, да отделяте децата от бабите и дядовците им?! Твоят мил съпруг е сам на майка и баща, а ти имаш брат, който много те обичаше, а и само той ти остана. Може би ще ме попиташ, дали те обичам сега?! Как мислиш? Знаеш ли, че когато се сещам за всичко това и за теб, в сърцето ми се събира много горчилка, гняв, но и много любов – след всичко това което каза Румен, очите му се напълниха със сълзи – Разбра ли ме? – попита с болка в сърцето.

Тя слушаше дългия монолог на брат си, изпълнен с много горчилка, болка, гняв, но и с обич. Въздъхна тежко и бавно. Сякаш буца бе заседнала в гърлото и преглътна трудно.
- Прав си батко! Така е! Моля те, прости ми…! – каза с болка тя и се разплака.
Той пристъпи и седна до нея, помилва я и целуна. Сетне я прегърна нежно. Усети неравния ритъм на сърцето й, а в неговото пламна братска любов. Целуна я още веднъж – дълго и нежно, с желанието да успокои сестра си, но и да докаже човешкото в него. Тя също го прегърна. Очите й бяха потънали в сълзи.

- Обичам те, батко! Само ти ми остана…!
- Поплачи, скъпа! Облегни се на мен! Нали за това съм ти батко!


Разказът е написан по действителен случай.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

четвъртък, 7 април 2011 г.

ОТРАЖЕНИЕ - роман - глава единадесета

След закуска, Наталия и баща и решиха да излязат.
Въпреки, че беше в отпуск, Иван трябваше да провери как вървят нещата във фирмата, а сетне реши да се обади на родителите си.
В службата всичко вървеше нормално, дори и организацията с обзавеждането в новата сграда беше наред. Познаваше много добре хората от екипа си, дори и партньорите с които работеше. Знаеше че никога няма да го издънят. Причината бе той…
Беше минало доста време от връзката му с Наталия, която даваше смисъл в живота. Преди да се запознае с нея, имаше работата и ангажиментите си, но в настоящия момент предстоеше да пренареди пъзела.
Мислите напираха и не даваха покой, дори оставаха недовършени. В него живееше нежността на гласа й, допира на кадифената кожа, звездите в очите и сладостта на устните.
Вървеше бавно и замислен, но щастлив. Знаеше, че редом с прекрасните моменти в живота, възникват не само трудни, но жестоки и коварни ситуации. Не за всички човек може да бъде подготвен… Зависи…
Телефонът звънна настоятелно и прекъсна мислите му. Беше Валя, която настоя да се видят. Решиха да се срещнат в кафенето, намиращо се до сградата на фирмата.
Той влезе в заведението по – рано от уговореното време. Избра самостоятелна маса и се настани. Напоследък мислеше за много неща…, което не беше новост за него.
А начинът му на разбиране върху нещата и ситуациите в живота, го правеше различен от този на себеподобните. Предпочиташе да анализира и отсява баластрата, но запазваше и двете.
Чудеше се, за какво толкова важно го търсеше Валя. Гласът й беше тревожен и неспокоен.
Не след дълго се появи и тя.
- Здравей, скъпи! – поздрави с приветлива и сдържана усмивка.
Поведението и го смути. „Какво ли се е случило?” – попита се той. Както винаги успя да запази самообладание.
- Здравей! Как си? – а усмивката му бе приветлива и сдържана.
- Благодаря! Добре ! Но не това е важното – отговори тя, а в погледа и се четеше притеснение.
Беше й приятно с присъствието му, държеше на него и го обичаше. Харесваше неговата сдържаност, която я подтикваше да разгадае с огромно желание. Знаеше много добре, че той не е от онези мъже, които говорят празни приказки и притежаваше странна, но скрита комбинация от откритост, резервираност и строга логичност. А тази редовна, негова усмивка, бе привлекателна и предизвикателна. Беше убедена, че не е безразличен към нея. Прекрасните моменти на духовно и физическо привличане оставиха завинаги своите спомени в живота на двамата.
- Усещам, че те притеснява нещо? Това което искаш да ми кажеш, приятно ли е, или не?
Тя все още мълчеше. Дишането й беше учестено. Не бързаше да отговаря.
- Знам, че при теб има съществена промяна. А това което искам да ти кажа, ще те изненада. Но преди това искам да знаеш, че много те обичам и непрекъснато мисля за теб, въпреки пожеланието ми да намериш голямата любов… и съм убедена, че си случил, - очите й бяха натъжени.
- Моля те! Не говори така! Обичам друга жена и съм решил да се оженя за нея… Ще ми кажеш ли изненадата, която криеш?!
- Разбира се! Затова се обадих. Бременна съм скъпи.
- Моля! Какво каза?! … Сигурна ли си?! – попита стреснат. Тази новина за него беше съвсем неочаквана, беше като като бич, дори като остър нож, който се забиваше бавно в сърцето му. Имаше усещането, че ток премина през него и мравки пропълзяха през кожата. Въпреки това успя да запази самообладание и върху лицето му се появи по различна от друг път лека усмивка, придружена с искрящия, но енигматичен поглед.
Въздъхна бавно и по същия начин изпусна въздуха. Положи внимателно ръка върху нейната и я погали с възглавничките на пръстите си, - Ти-и-и ... не се шегуваш, нали?!

- Не-е, скъпи! Не е шега. Това е самата истина. Затова ти се обадих. Бях длъжна…
- А какво смяташ да правиш, - попита той прекъсвайки мисълта и.
Този въпрос съвсем я обърка. Не го очакваше. Невъзможно бе да има незаинтересованост от негова страна. Беше сигурна в обратното. Преодоля моментното затруднение и каза.
- Бих могла да родя детето, или да го махна, колкото и да ми е болно. А махането на едно дете, за мен е вид убийство. Бих се чувствала престъпница при подобна постъпка. Но то е и твое дете. Може да съм имала познати и приятели, но интимност преживях само с теб. Има и друг вариант. Знам, че не можем да се оженим, но няма да искам издръжка за него!
Опасявам се, че при тази ситуация мога да остана без работа, понеже съм твоя служителка!… Не биваше да се отдавам на чувствата си! – красивите и очи се напълниха със сълзи. Имаше усещането, че следващите думи биха я задавили и остана без глас

Той мълчеше, впил поглед в лицето и. Положи лакти на масата и преплете пръсти в юмрук. Въздъхна бавно и продължително. Склони глава замислен. Вярно че харесваше Валя, но чувства към нея бяха приятелски. Знаеше много добре, че тя не би могла да бъде онзи тип жена, с която да се обвърже за цял живот, дори и в случая, че очаква дете от него. Това невинно същество, което би могло да се роди, бе резултат на тяхното взаимно привличане и страст. Тази изненада за Иван беше преломен момент. Реши да поеме своята отговорност за детето и да не я загуби като специалист.
- Скъпи, не желая да те изнудвам! Моля те, да ме разбереш! – рече тя и изпъна раменете си с въздишка – Знам, че обичаш друга жена, с която желаете да създадете семейство. Нормално да е така и да се притесняваш как ще реагира, при положение че разбере за мен и детето… Знаеш много добре, че вината е взаимна! А любовта ми към теб, вероятно е забранена… – очите и потънаха в сълзи, преглътна бавно, въздъхна дълбоко и замълча за кратко – Най – добре ще бъде, да напусна работа…
Иван слушаше думите и внимателно.
- Но защо? Никой не знае, че сме стигнали до такава близост. Така, че няма от какво да се притесняваш и е безмислено да напускаш!
- Вярно е така! Но аз… не желая да насилвам нещата!
- Искам да знаеш, че каквото и да стане, независимо от решението ти, разчитай на мен като добър приятел. А колкото до работата бъди спокойна!
- Но как така?! Ще се чувствам не комфортно…
- Слушай, какво ще ти кажа! Сформирам нов отдел по дизайн и архитектура и ти ще му бъдеш началник. Мислех да ти кажа по нататък, но реших, че сега е удачния момент.
- Благодаря ти, скъпи! В такъв случай искам да те почерпя. Какво ще пиеш!
- Няма да ти откажа, – отговори той и на лицето му се появи редовната усмивка – с удоволствие ще изпия една водка и кола за твое здраве и детето което носиш! Бих се радвал ако бъде момче, дори и момиче да е, но да бъде здраво. Както решиш, но искам да знаеш, че ще поема своята отговорност!

Напитките бяха сервирани. Двамата мълчаха и се гледаха. Знаеха, че при това положение, мълчанието, уважението, свързани със своеобразна обич, бяха еднозначни, но се явяваха антагонист, на най – силното и прекрасно чувство любовта. Те знаеха и осъзнаваха ситуацията. Вината беше взаимна, но резултата беше налице…

Той запали цигара, въздъхна, а в сърцето му живееше една единствена любов – Наталия. А това дете ако се роди, с най – голямо удоволствие би помогнал за отглеждането и възпитанието му, но времето което би отделил за него, все някой светъл ден щеше усети от жената на живота му. Какво ли щеше да и обясни тогава? Щеше да бъде една огромна лъжа спрямо любимата, а и още нещо…

Сетне разговаряха за много неща, но в тези рамки мислеше за последствията, които биха се случили във взаимоотношенията с любовта на живота си.

Иван забеляза, че настроението на Валя се подобри и въпреки, че тъжните и болезнени мисли пълзяха като змийчета и безпокояха душата и сърцето му. Положи значително по-голямо, но и невидимо усилие да прикрие огъня и силата на бушуващия в него вулкан.
Тези присъщи за него качества, биха били непосилни и
вероятно невъзможни за много хора, дори биха ги разболяли.

Тя наблюдаваше и най-малкото негово движение, погледа и в този конкретен момент приятелят и беше не само отворена, но и прочетена книга, въпреки волята и силният му характер да не показва слабост пред другите…
- Скъпи, много добре знам какво те притеснява и вълнува в момента, - каза тя, положила лакти на масата, сключила пръсти в юмрук. Беше вперила зорките и проницателни очи на психоаналитик в лицето му и анализираше дори и най-малкото движение, - Нямам моралното право да преча на взаимоотношенията ти с Наталия и на желанието Ви да създадете семейство, и да отделяш значително време извън него. Все
някой ден съпругата ти ще разбере истината. Така че бъди спокоен…
Колкото до работата, която ми предлагаш, най-сърдечно ти благодаря!
Ще приема! – и се усмихна – Ще се радвам ако останем приятели. Приемаш ли…?
Той слушаше с изненада и недоумение словата и. Те се запечатваха завинаги в неговия личен дневник и го стоплиха. Както винаги не изрази силната вътрешна емоция, само се усмихна чистосърдечно и отговори:
-Приемам! Има сделка… Приятели!
Изпрати я до службата и се разделиха.

Следва продължение...

© Николай Пеняшки – Плашков