вторник, 1 март 2011 г.

Отражение - роман - глава девета

След като обядваха, Иван и Наталия излязоха да се разходят. Тръгнаха по посока морската градина. Горещият въздух се дишаше тежко. Бяха се хванали за ръце и разговаряха оживено. Разказваха за себе си с желанието да се опознаят и на други теми.
Тя сподели, че има проблеми с неин познат, който се опитвал да я задява, въпреки желанието ù да го отбягва. Същият е бил двойник на шефа ù.
- Искаш ли да изядем по един сладолед? – предложи Иван.
- Може – отговори с радост Наталия.
Седнаха в заведението, където се бяха запознали. Дадоха поръчката си, която бе изпълнена почти веднага. Двамата седяха един срещу друг, мълчаха и се гледаха. Той наруши мълчанието и попита:
- Как смяташ да се отървеш от този нахалник? – попита притеснен.
- Няма страшно! Държа на него само като на приятел, а и нямам никакви други намерения. Имам усещането, че съществува особено привличане, както спрямо него, така и спрямо шефа ми. Озадачава ме приликата между тях, като че са еднояйчни близнаци. Когато разговарям с господата, изпитвам някакво особено чувство.
- Да не пострадаш?
- Няма страшно!
- Отдавна ли се познавате?
- От година и половина.
- Аа-а-а-а… как се казва?
- Костадин. Двадесет и деветгодишен е.
Иван мълчеше, поглаждайки брадата си, сетне и долната си устна. Гледаше Наталия в очите, фината лебедова шия и прелестните гърди. Върна погледа си на красивото ù лице. Тази прелестна кошута живееше от самото начало в съзнанието и сърцето му. Беше готов на всичко за нея по всяко време на денонощието. Знаеше със сигурност, че тя ще бъде жената на живота му.
Тя също не смъкваше поглед от него. Откакто се запознаха, усещаше промяна в себе си. Чувстваше не само опора, но и сигурност в любимия.
- Какъв е бизнесът на Костадин?
- Какво толкова разпитваш за него?
- От интерес! Но като архитект и проектант, може някой ден да съм му от полза или обратното! Въпрос на бизнес! Ти как мислиш?
- Собственик е на строителна фирма. Освен това е производител на мебели и кухненско обзавеждане.
- А шефът ти?
- Какво за него?! Защо питаш? Какъв е проблемът?
- Искам да знам за обстановката, в която работиш и що за човек е той?!
- Не мога да разбера защо толкова живо се интересуваш от тези близнаци! Нямаш ли си проблеми за разрешаване, та мислиш за чуждите?! Учудваш ме!
- Скъпа, откакто те познавам, мисля непрекъснато за теб и всичко свързано с твоята личност … – гласът му леко заглъхна, преглътна, въздъхна шумно, прехапа долната устна и повдигна вежди. – Затова те моля да ме извиниш! – засега не желаеше да споделя защо пита. – Ще те помоля да продължиш!
- А докъде бях стигнала? – попита тя с енигматична усмивка, а очите светеха като звезди и озаряваха лицето ù. В случая изглеждаше още по-красива.
- Въпросът ми беше, що за индивид е началникът ти – и на лицето му цъфна редовната усмивка.
- Името му е Явор. На двадесет и девет години е. Не много висок, елегантен човек, който държи на вида си. Собственик е на рекламно-издателска къща, печатна база и склад на едро на материали и консумативи за същата дейност. Доколкото знам, се занимава и с някакво производство. Изключително разтропан човек е и с широк замах. Има отлични организаторски качества, дисциплинираност и изисква всичко това от подчинените си. Като човек е общо взето добър.
Иван я слушаше внимателно. Погледна я деликатно и попита:
- Искам да ме извиниш за следния въпрос и не го приемай за ревност! А отношението му към теб какво е? – и на лицето му се появи защитна усмивка.
- Като към служителка. Винаги е внимателен и учтив. Струва ми се, че изпитвам някакви особени чувства към него и обратното - от него към мен. Имаше моменти, когато ми се обясняваше, а след това се извиняваше за поведението си. Но като се замисля и ги съпоставя двамата с Костадин, ми се струва, че в тях съществуват много общи неща; както във външен вид, така и в поведение. Досега не ми е идвало наум за това. Скъпи, моля те, не ми се сърди, че споделям тези неща. Усещането е коренно различно от това, което изпитвам към теб. Загубих доста в живота, най-напред майка ми; лека ù пръст; баща ми – който не знам как изглежда. Но не зная истината, кой е прав и кой е виновен; или и двамата. За мен всичко това е доста болезнено.
Иван слушаше думите ù с внимание, а сетне я прегърна.
- Успокой се, скъпа! – притисна я нежно до себе си и целуна нежно по челото.
Предпочиташе да не говори в момента. Разказаното от Наталия до настоящия момент беше логично, че познава братята си, без да знае, че са те. Мислеше си дали има моралното право да се бърка в живота на това разбито семейство, независимо от чувствата, които съществуваха между него и любимата му.
- Защо мълчиш? Да не криеш нещо от мен? – попита нервно тя. – Бях ти казала и предупредила нещо – допълни красавицата, раздвижвайки раменете си с намерение за атака – както със сила, така и словесна.
За нея той беше все още загадка и знаеше, че в живота винаги е така.
Иван усети вътрешното напрежение и намерението ù. Втренчи поглед в нея с присвити очи, усмихна се по необичаен начин, запали спокойно цигара, хвана я за ръката и каза бавно със сериозен тон.
- Не си права! Моля те, не ме изнудвай с разни заплахи! Няма да ме уплашиш! Не бих позволил такова отношение към мен! Разбирам те много добре, но трябва търпение. Но има неща, за които сега не е моментът. Не съм човекът, който да обира разни луфтове и не желая да изпълнявам ролята на буфер! Не си мисли, че пълната отговорност за решаването на семейните ви проблеми трябва да падне върху мен! Мога само да помогна, доколкото позволява човешката ми същност и когато дойде денят за равносметка, да бъда с чиста съвест; и поглеждайки към изминалата от мен пътека, да видя положителното отражение на делата ми. Искам да знаеш, че много те обичам и чувствата ми към теб са изключителни.

Наталия се почувства засегната и може би с право. Положи ръката си върху неговата и въздъхна бавно. Погледът ù се смени. Гледаше го с извинение и нежност. Погали ръката му и я обгърна с ръцете си.
- Съжалявам, скъпи! Прав си! Далеч съм от мисълта да искам отговорност за неща, независещи от теб. Нямам моралното право за това. Доколкото разбирам, искаш да подготвиш баща ми за срещата ни. А той има ли информация за мен…? И ако е така, има ли желанието да се видим? Предполагам, че знаеш какво мисли по въпроса. Щеше ми се да знам къде живее и как е?… Трудно ми е да обясня какво желание изпитвам да го видя…!
Иван се бе облегнал на стола, изработен от камъш, захапа леко долната устна и премигна със замислени очи. Дишаше почти шумно и дълбоко. Лактите му бяха подпрени на стола, а пръстите сключени в юмрук. Мислите се гонеха на приливи и изхвърляха ненужното. Не съжаляваше, че срещна и помогна на Стефан, а сетне запознанството с Наталия, която в настоящия момент обичаше с цялата си душа.

Тези допълнителни и странични моменти в живота му не бяха пречка на неговия бизнес и ангажименти, напротив, бяха му стимул.
Мислите му се пренасочиха към предстоящите задачи.

Пристройката на сградата беше готова. Оставаше да се измаже отвътре с минерална мазилка и да се нанесе обзавеждането. Предстоеше изместването на агенцията в един от офисите, за да не плаща наем. Най-важното за него бе да има собствени сгради за бизнеса си и да затвори цикъла. Целта му бе да изпревари свои конкуренти, най-вече с качество и разширяване на пазарите. Финансово бе стабилен и обезпечен. Трите му големи обекта бяха готови и платени на зелено. Не обичаше да пълни чуждите фирмени джобове, за да купува материали. Затова бе предприел да затвори цикъла производство – търговия – услуги. До един месец цехът за производство на алуминиева дограма започваше работа. Всеки момент очакваше одобряване на лиценза за „Център по образование, квалификация и преквалификация” на кадри, свързани с неговата и други дейности. На база на последното бе сключил договор с бюрото по труда. Беше убеден в решението си да привлече Стефан към фирмата си – човек с опит във финансите и счетоводството.
А срещата му с Наталия и любовта им беше като дар от бога. Тайно в себе си знаеше, че тя ще бъде жената в живота му. Погледнато отстрани, ако някой знаеше амбициите и интересите в живота му, щеше да го упрекне във властолюбие, алчност и егоцентризъм. Иван не би се притеснил от такива упреци. В подобни, би се защитил според закона. Беше убеден, че човек работи това, което знае, може и най-важното - да осигурява работа на хората, да им плаща добре, за да ги задържа като специалисти. Държеше на хората, които му работят, помагат и да бъдат финансово осигурени според възможностите и положения труд.

Той разтри челото и слепоочията си, запали цигара и загледа прекрасното лице на Наталия.
- Скъпа… извинявай за мълчанието ми, но се бях замислил! Това не означава, че присъствието ти е излишно, напротив… то ми дава амбиция да живея…!
- Благодаря ти за прекрасните думи! – каза тя с чаровна усмивка. – Помниш ли какви бяха последните ми въпроси?
- Искаш ли още нещо, или да ставаме? – прекъсна я той.
- По-добре да ставаме и да се разходим.
- Добре! Ще говорим в движение, а сетне ще напазаруваме и се прибираме вкъщи. Ще приемеш ли поканата ми?
- Знаеш много добре, че ще дойда – отговори тя с настроение.– Най-искреното ми желание е да бъда винаги с теб и то по всяко време! А ти…?
- Как мислиш?
Иван плати сметката и станаха.
- И така-а-а, чакам отговор на въпросите, които ти зададох!
- А какви бяха те? За съжаление забравих. Не, че ме е хванала склерозата, но се бях замислил за други неща, за което се извинявам и моля да ми простиш?
- Разбира се.
Тя му напомни и го хвана под ръка.
Иван въздъхна бавно и се закашля. Притесненията му вече изчезнаха. Чувстваше се леко и приятно, защото усещаше присъствието и топлината ù. Дъхът и ароматът ù стопляха душата му. Потвърди желанието на баща ù да се срещне с нея, но не сподели подробности, които би могла да чуе от него.
- Натали… доколкото имам информация, знам, че имаш двама братя близнаци.
- Ти-и-и, сериозно ли говориш?! – попита озадачена и учудена тя. Очите ù бяха широко разтворени от изненада. Вече вярваше във всичко, казано от него. – Може би ще науча подробности по-нататък, за да не ми се събере много?!
- Така е! – потвърди Иван.
- Знаеш ли, струва ми се, че Бог ни събра? Отредено е да бъдем заедно. А и нещата, които знаеш за близките ми, ме озадачават. Изпитвам огромното желание да те прегърна, притисна и отдам цялата си нежност. Освен това искам да видя баща си още днес! Може ли… ще ми позволиш ли това прекрасно удоволствие? – попита тя развълнувана и с насълзени очи.
Извади от чантата еднократна кърпичка, да попие сълзите си.
Иван я прегърна през кръста и внимателно притисна тялото ù към себе си.
Наталия усети неговото вниманието, положи ръце на гърдите му, целуна го и с приятна усмивка каза:
- Благодаря ти, скъпи!
- Няма защо! Нали затова сме приятели?
- Не! Смятам, че сме много повече от приятели! Нали така? – и се усмихна енигматично.
- Аз съм на същото мнение!

Минаха край магазина и напазаруваха.
- Знаеш ли? – каза тя с лека усмивка. – Ще трябва да отидем у дома, за да си взема някои неща, които ще ми трябват. Нали ще бъда твоя домакиня, приятелка, любовница и годеница. Имаш ли нещо против?
- Разбира се, че съм съгласен! Колкото до последното, мислех да ти предложа, но ти ме изпревари. Ще се чувствам щастлив, когато до мен е жената, която е смисълът на живота ми.
- Напълно споделям чувствата ти! – каза с чаровна усмивка Наталия.
Взеха такси, нещата, които ù трябват, и по най-бързия начин бяха в неговото жилище. Оставиха багажа в хола. Първото, което направиха, беше продължителната страстна целувка. Той пожела да я съблече, но Наталия му каза:
- Нямам нищо против, но нека вечеряме и после ще решим какво да правим!
- Добре, миличка! За какво ти е този голям сак? – попита шеговито той.
- Ами-и-и… най-различни дрехи, халат за баня, бельо и други. – отговори игриво тя, като го целуна и направи бърз оглед на хола. – Охо-о-о… има пиано и китара! Значи после ще свирим! А сега да се преоблека и да се мятам в кухнята.
- Добре. Преоблечи се! Ще те чакам там!
Той изкара продуктите, които бяха накупили, а някои сложи в хладилника. Постави две чаши на масата, на която вече имаше портокалов пунш. Сипа си и отпи. Чувстваше се щастлив. Причината беше Наталия. Тя бе феята, както в душата му, така и във въздуха, който дишаше. Беше благодарен с цялата си същност на Венера и Веста.
Наталия влезе при него. Беше с дънки и светлосиня тениска. Златистата ù коса бе прибрана под формата на кок. В този вид изглеждаше още по-привлекателна.
- Сядай да пием по един сок и после ще приготвиш вечерята! Имам следната молба. Приготви три порции! Включил съм скарата да се нагрява. След малко ще дам и картофи.
- Кого имаш предвид за третата порция? – попита Наталия озадачена.
- Искам да те запозная с един приятел, на когото много държа! – каза Иван, без да сподели, че ще бъде баща ù.
Той запали цигара, като си помисли, че по този начин ще скрие вълнението си, но Наталия усети лекото му неспокойствие, усмихна се и попита:
- Да не ми готвиш изненада?
Той усети намека ù и поклати одобрително глава.
- Мисля, че няма нищо лошо в намерението ми! – отговори Иван, с цел да се защити.
- Не съм те обвинила в нищо! Напротив! Смятам, че подходът ти като начало е много добър. Мога да се гордея с теб за това, което правиш!
На думите ù отговори с усмивка.
- Ще отида се преоблека!
След като свърши тази процедура, отиде при Стефан и го покани да слезе за вечеря след час. Помоли го да се приведе в друг вид. Сетне се прибра и пусна музика. Седна, положи лакти на масата и обхвана дланите си. Обходи с поглед тялото на Наталия, а след това погледите им се срещнаха. Тя се приближи към него, погали лицето му, седна на коляното; прегърна го през рамото и се целунаха.
- Обичам те! Искам да бъда винаги с теб! – каза тя и пак го целуна.
За него беше важно да подложи на изпитание взаимните чувства между тях, за да бъде сигурен както в себе си, така и в нея. Гледаха се неотлъчно. Положи ръце на страните ù и ги задържа. Сетне целуна челото ù.
- Време е да обърна пържолите и да подготвя каймата за кебапчета и кюфтета!
- Добре! Аз ще обеля картофите и ще ги подготвя за пържене.

Свърши обещаното с удоволствие. Беше му ясно, че бе преживял една любов с Невена, която завърши нещастно за него и въпреки това запазиха добро приятелство, без злоба един към друг. Но този път към Наталия изпитваше особено чувство, в което вярваше, че тя ще бъде половинката на сърцето му за дълги години.
Вечерята бе почти готова.
Очакваше се Стефан да дойде всеки момент. Как ли щеше да протече срещата между баща и дъщеря? Не беше я виждал от дете.
Звънна се на входната врата. Иван отвори, покани Стефан и влязоха в кухнята.
- Добър вечер! – поздрави той и погледна Наталия, която подреждаше масата.
Тя се обърна към него и погледите им се срещнаха. Стояха като заковани и се чуваше само дишането им.
- Добър вечер! – отговори тя с лека, но и чаровна усмивка.
Тримата мълчаха за известно време. Ситуацията бе нелепа. Иван реши, че по-правилно би било да реагира първи. Обърна се към Стефан и каза:
- Стефане… да ти представя Наталия!… Тя… тя е твоя дъщеря!
Почувства, че този момент за него бе доста труден и въпреки това сметна, че постъпва правилно.

За Стефан този момент бе стресов, шоков. Като че горещ огън премина през тялото му. Очите му се напълниха със сълзи, преглътна с болка, бавно, а пръстите на ръцете се свиваха нервно. Мислите му като че бяха спрели и не знаеше как да реагира. Беше отписал в живота възможността да срещне някога дъщеря си, въпреки огромното желание да я види и прегърне.
Наталия знаеше от Иван, че ще се види с баща си и въпреки това вълнението ù беше голямо. От малка беше разделена от него, с благословията на майка си. Ако имаше вина майка ù за случая, сигурно не би ù простила; въпреки че е починала. Може би щеше да дойде денят, когато ще научи истината. Сметна за правилно да реагира първа и да пристъпи към него. Приближи се с насълзени очи и го прегърна.
Стефан постъпи по същия начин.
От вълнение не можеха да кажат и дума. Прегръдката продължи доста. Стефан я целуна първи, а след това и тя. Той погали с треперещи ръце косата и лицето ù. От нейна страна последва същото.
- Толкова се радвам… да те видя, татко! – каза Наталия с развълнуван глас, а очите ù плуваха в сълзи.
- Аз… също, малката ми! Не можеш… да си представиш…! – гласът му трепереше от вълнение и радост, дори не можа да си каже думите.
Иван стоеше до тях и вълнението, което чувстваше, беше тъждествено…
Стефан освободи едната си ръка, за да прегърне Иван от благодарност, който се бе приближил към него.
- Благодаря ти… приятелю…! – каза все още развълнуван Стефан.
- Моля те… няма защо! Аз…! – рече Иван, като не се доизказа.
Наталия се поуспокои и предложи да седнат. Изкара „Троянска сливова” от хладилника.
- Скъпи, къде стоят чашите за ракия? – обърна се тя към любимия, без да се усети, че баща ù е при тях. Все пак нямаше значение.
Стефан бе изненадан от обръщението ù към хазяина му. Гледаше ги с приятно чувство и топлота. Душата му се напълни с радост. За него щеше да бъде огромно щастие, ако Иван стане негов зет. Беше убеден, че това ще се случи. Сърцето му се изпълни с любов.
Тримата изкараха една прекрасна вечер.
Какво ли щеше да предложи времето напред?


Следва продължение.


© Николай Пеняшки – Плашков


Отражение - роман - глава осма

След като изпрати Наталия, Иван се прибра и реши да се обади на Стефан. Звънна на вратата му.
- Здравей! – поздрави усмихнат.
- Здравей! Влизай! – отговори Стефан.
- Как изкара днес?
– В разходка, телевизия, четене, дори и в размисъл. Ще пийнеш ли нещо?
- Бих желал безалкохолно!
- Има тоник и кола.
- Тоник! Това е добре, но върви с джин. След малко ще донеса – промени намерението си Иван, а в гласа му се усещаше лека нервност.
Стефан запали цигара и го погледна многозначително.
- Какво е станало?! – попита с недоумение – Извинявай, но не искам да бъда причина за неща, които могат да се случат около теб, а и не желая да се натрапвам! С една дума се чувствам неадекватно.
Иван слушаше думите му с привидно хладнокръвие. В него се бореха обърканост и припряност – смесени с нежни чувства към Наталия. Беше почти убеден, че тя е дъщерята на Стефан.
- Наистина… имам проблем който трябва да разреша, но засяга само мен! – отговори той, а лицето му изразяваше лека многозначителна усмивка – А колкото до това, което каза, нямаш основателна причина да се чувстваш така! Щом съм те поканил, значи съм преценил достатъчно добре. Моля те за последно, да не говорим повече на тази тема! Може би господ е решил така! Ще сляза долу, да взема джин – а усмивката криеше нервно и объркано настроение.
През това време Стефан извади лед от хладилника. Иван донесе питието, сипа в две чаши и сложи лед.
- Наздраве! – рече той.
- Наздраве!
Мислите на Иван летяха по Наталия. В настоящият момент, според него беше нетактично да сподели със Стефан близката съдба на Наталия с неговата версия.
- За какво се замисли, ако не е тайна?!
- Чувствам се объркан и затруднен, а и не знам как да започна за да ти кажа, тъй като ситуацията е доста забъркана. Нека оставим за друг път! – умълча се за кратко и продължи – Извинявай, но би ли ми казал, къде си живял със семейството си?
Стефан го погледна стреснат и притеснен. Дръпна нервно от цигарата и изпусна тънка струя дим. Очите му се помрачиха, заприличаха на неспокойна нощ, в която се виждаха две далечни и изоставени звезди, обгърнати с мъглявина – подобна на цигарения дим и задиша тежко.
Разтри челото и лицето си с дясната ръка, и впери поглед в лицето на Иван. В очите му се четяха смесени чувства. Преглътна от питието и въздъхна продължително. Заклати глава бавно и с положително намерение.
- Жилището ни е на няколко преки – нагоре по Владислав Варненчик. Апартаментът е доста голям и е на третия етаж. В него живее от доста време млада руса дама. Там все още имам багаж, книги, дори и семейни снимки. Имаше моменти, когато желаех да спра момичето, но не знаех как… и какво да я питам. Това желание и намерение, ми се стори много деликатно и невъзможно. Случвало се е когато съм минавал покрай нея, в сърцето ми да бушуват странни и смесени чувства. Питал съм се „защо ли живее там и дали има нещо общо с жилището?”. Не е ли много странно всичко това? А историята и обстоятелствата около апартамента са доста сложни и забъркани. Животът като дар божи е прекрасен, но всеки сам си го забърква и си дроби, и сърба попарата, особено когато е подведен от най-близкия до себе си, за добро или зло. Всички можем да допуснем грешки, които могат да се случат фатални.
Иван слушаше думите му, които бяха като лава, която изгаряше и унищожаваше всичко по пътя си. Стефан беше безумно прав. Знаеше, че му трябва да мине доста време, за да изгасне този вулкан. Мислеше как да реагира и какво да говори. Трудно му бе да каже, а може би не беше и момента за това, което знаеше по случая. И на кого да каже по-напред, на него или на Наталия. За сега предпочиташе да задава коректни и безболезнени въпроси, за да анализира ситуацията. Не желаеше повече да се натрапва, за да не рови повече в душата на човека, пълна с дълбоки рани. Но му се щеше да изясни още някои неща.
- Какво се е случило? – попита Стефан със затаен дъх – Какво има?
- Нищо… нищо ми няма! Защо питаш? – замисли се и попита неочаквано – Извинявай, но как се казва покойната ти съпруга? По каква причина е отсъствала от Варна с дъщеря ти? А нейното име?!
Стефан не очакваше подобни въпроси. Те се забиваха като пирони в сърцето му. Почувства се като закован. Очите му изглеждаха като мрачна и дъждовна нощ, пълни със страх и тъга.
Иван усети всичко това и реши да овладее положението.
- Съжалявам за безпокойството! Предполагам как изживяваш всичко това. Искам да ти помогна да откриеш дъщеря си. Иначе не бих ти задавал подобни въпроси. Моля те, позволи ми това!? Все пак от някъде трябва да се тръгне! Ами-и-и ако дойде моментът да се изправиш срещу нея, как би реагирал?
Стефан го гледаше като прострелян, прикован и уплашен. Като че гърлото му пресъхна и е заседнала буца в него. Дишаше бавно и тежко. Имаше усещането, че в мозъка му пълзяха рояк мравки. Глътна от питието, за да дойде на себе си и въздъхна.
Телефонът на Иван наруши тишината.
- Здравей, скъпа!
- Може ли да се видим?
- Кога?
- Тази вечер! Моля те, имам нужда от теб! Обичам те, скъпи!
- Не мога в момента, зает съм! Бъди сигурна, че това не е повод за ревност!
Иван и Стефан поговориха около петнадесет минути.
- Имам усещането, че знаеш нещо за дъщеря ми и не смееш да кажеш.
Иван запази привидно спокойствие. Опита се да запази това, което знаеше, за известно време, докато дойде подходящият момент, за да разкрие истината. Тя бе като огледало, в което всеки можеше да се огледа продължително, за да види не само облика си, но и внимателно да разбере и проучи отражението на собственото си „его”, променено във времето. А дали ще се хареса…?
В края на краищата, една такава ситуация важи за всеки. Никой не може да избяга от този момент, стига да не е последния на диханието си… А тогава…?
- Да не те задържам? – рече Стефан, нарушавайки мълчанието.
- Не! Не ме задържаш – отговори събеседникът му замислен.
Сетне звънна на Наталия.
- Да не те събудих? – попита той виновно.
- Не, не си. Лежа и си мисля, кое е по-важно за теб, разговорът ти или аз? Може би…?
- Не говори така! От самото начало ли започваш така?
- А за какво да мисля по това време? Цяла нощ ли ще водиш разговори?! Това ли са чувствата ти към мен?
- Знаеш ли защо ти звъннах?
- Да кажеш, че няма да дойдеш ли?!
- Не – е – е, напротив! Скоро ще бъда при теб.
- Нима! Реши ли се?
- Не ме ли искаш? Кажи ми, за да знам какво да правя!
- Сам прецени!
- Идвам!
- Слава богу!
- Как искаш да дойда? Изкъпан или не? – попита той с ехидна усмивка.
- Подиграваш ли се? За каква ме мислиш?
- Не разбираш ли от шега? Независимо от всичко, трябва да знаеш, че те обичам! В движение съм и скоро ще дойда.
- Сериозно ли…? Реши ли се най-сетне? Защо не ме попита дали те искам? Как си позволяваш да ме безпокоиш след полунощ?
- Добре тогава. Съжалявам за безпокойството. Имах сериозен разговор, за да изясня някои неща, но явно няма да се разбираме, въпреки че се влюбих в теб. Болезнено ще ми бъде да те забравя. Може би нямам право да ти говоря така. Въпреки малкото време, откакто се познаваме, имам чувството, че ти ще бъдеш жената на живота ми. Струва ми се, че ако те загубя, ще остана заклет ерген. Щом не желаеш да дойда, въпреки че ми звънна - когато можеше да спя. Колкото и да ми е болно ще изпълня желанието ти, за да не те притеснявам. Знай, че не бих те забравил никога! Чао!
- Чакай, чакай, моля те, не се прибирай! – каза тя, дишайки учестено – Исках да проверя чувствата ти към мен. Като дойдеш, ще говорим!
- Ти си била голяма лудетина и хитруша! – отбеляза усмихнат Иван, като че камък бе паднал от сърцето му.
Изкараха една прекрасна вечер, изпълнена с много нежност и красиви чувства.

Призори сънят му бе неспокоен, дори започна да бълнува. Наталия слушаше думите му внимателно, но и неспокойно.
Някакъв глас проговори в нея и намери подходящия момент да го събуди нежно с целувка.
- Добро утро! Хей, сънчо, събуждай се! – и се усмихна.
- Добро да е! Знаеш ли, че ти си една сладка лудетина, която плени сърцето ми? Обичам те!
- Аз също, скъпи! Дори повече от теб! Преди да те събудя, бълнуваше и това, което каза, ми направи голямо впечатление. Мисля, че сега не е момента да те питам. Дори спомена и за мен.
- Шегуваш ли се?! – попита учуден той.
- Не, сериозно говоря! Предлагам да се изкъпем, закусим и ще говорим!
- Скъпа… колко стана часа? – попита Иван, разтривайки челото и слепоочията си с цел да се разсъни.
- Часът е девет – отговори тя, поглеждайки часовника, който бе на нощното шкафче.
- Благодаря! Ще се обадя в офиса на колегата, който ме замества, когато отсъствам. Освен това от две години не съм ползвал отпуск.
- Ще се радвам да я ползваш! Да се съчетае с моята и да прекараме красиви и щастливи дни.
Той се усмихна и се замисли. Наистина беше време да разкрие действителните факти на Наталия и после на баща й. Нямаше смисъл да протака повече.
След като Наталия се изкъпа, Иван свърши същото. По характер не обичаше да излива душата си пред когото и да било и за проблемите, които го притискат. В случая нещата бяха съвсем други. Виждаше в Наталия нежността, любовта, интелигентността, порива на вятъра, бурята в морето, утрото което ражда деня; и всичко прекрасно което допълваше, и оформяше другата половина на сърцето му. Душите им се преплитаха, прегръщаха и целуваха. Сърцата пулсираха в хармония и се сливаха. Мислите му работеха бързо и се гонеха на приливи. Очите му – два черни въглена, бяха подпалени наново от жаркия пламък на любовта, която никога нямаше да изгасне.
Той влезе в кухнята с приятна усмивка.
Наталия се обърна към него, свали престилката, с която шеташе, преметна я на близкия стол, приближи се към любимия; прегърна го и се целунаха продължително.
- Как искам всеки ден да сме заедно, дори и нощите, да си помагаме, да споделяме всичко, което ни вълнува и обичаме! Искам да знаеш, че мразя измамата и лъжата! Както мога силно да обичам, така и мразя! Имам причини за това…
- Аз съм на същото мнение! Затова трябва да знаем всичко един за друг, за да се опознаем напълно! Желателно е да нямаме скрити помисли. Извинявай, но ще изляза на терасата да изпуша една цигара – каза той с усмивка – Разрешаваш ли?
- Защо на терасата?
- Не ми е удобно вътре.
- Сядай, ще ти правя компания! – предложи тя, като притисна раменете му – Няма за какво да се притесняваш! Аз също понякога паля по някоя друга цигара с кафе, или когато съм на банкет. Обичам да се веселя и танцувам. Освен това съм много добра танцьорка. Минала съм през тази школа.
- Браво! Кои са любимите ти танци? – попита Иван с усмивка.
- Българските, латиноамерикански, гръцки и други.
- Я – я – я гледай каква танцьорка си имам! Радвам се! Предполагам, че имаш и други скрити заложби!? – беше приятно изненадан.
- Предполага се! – отговори тя с усмивка – Предлагам да закусим, а след това ще решим какво ще правим!
- Дадено! Но първо искам една целувка!
След закуската Наталия сипа кафе и натурален сок. Иван подразбра, че донякъде се допълваха и по вкусови качества. По подредбата и хигиената си личеше, качеството й като домакиня. Обади се на колегата си да го замести, докато е в отпуск. Запали цигара, погледна сериозно, но и с любов красивите й очи. В душата му пърхаха възможно най-нежните чувства, които можеше да изпитва. Хвана ръката й и се усмихна.
Тя усети всичко това и отговори по същия начин. Беше решен да каже всичко за баща й по най-деликатния начин. Притесняваше се да не загуби любовта, а освен това каква ли щеше да бъде реакцията й спрямо баща си, като се имаше предвид, че от малка не го е виждала? Срещата сигурно щеше да бъде болезнена и за двамата. А за братята й…?
- Натали, имаш ли снимки на родителите си и ако е възможно да ги видя?
- Може! Защо питаш? А-а-а… и между другото, снощи, преди да дойдеш, ми подметна нещо! Спомняш ли си?
- Беше ми разказала за тях. Затова питам… Сещам се какво ти казах снощи!
- Извинявай, че те прекъсвам, но нека отидем в хола! Ще долея кафе и сок! – предложи Наталия.
Влязоха в хола, който беше обзаведен в доста изискан стил. В ъгъла, откъм остъклената част имаше кактус и непосредствено до него, на красиви стойки бяха поставени вази с цветя. Библиотеката бе доста голяма и претъпкана с книги. На подходящо място беше инсталирано пиано, а непосредствено до него и китара.
- Я виж… какво има тук?! – възкликна Иван изненадан и възхитен.

Освен професията, музиката живееше в него, действаше като животворна и притегателна сила, наред с рисуването и дизайна. Той инстинктивно седна до пианото и засвири „Лунната соната”. Музиката се лееше във въздуха, вливаше се и затопляше сърцата на двамата. Наталия застана до него и го прегърна през рамо.
- Разкошен си! С една дума съм възхитена!
Иван грабна китарата, провери дали е настроена и изпълни едно парче на „Куинс”. След кратко мълчание, през което той я гледаше в очите и изпълни за финал песента от филма „Осъдени души”.
Наталия седна на коляното му, прегърна го и помилва по челото, и лицето. След това положи глава на рамото му. Така постояха известно време. Иван беше я обхванал през кръста.
- Знаеш ли, че кафето изстина? – каза той с лека усмивка.
- Сега ще го стопля.
Малко след това, седнали един срещу друг, пиеха кафе и натурален сок.
- Ако искаш да запалиш цигара, не се притеснявай! – подкани го тя и сложи пепелник на ниската маса. – Дори и аз ще ти прави компания!
Тя взе не много голям албум и го поднесе на Иван. Той се загледа в картините на отсрещната стена за известно време, а на лицето му се появи привлекателна и одобрителна усмивка.
- Картините са прекрасни! Кой е художникът? – попита възхитен.
- Моя милост! – отговори кратко тя с особена усмивка.
- Имаш голяма дарба! – отговори усмихнат.
Наталия го гледаше притеснена. В нея живееха смесени чувства…
- Знаеш ли… струва ми се, че има нещо, което те притеснява и вълнува, и търсиш подходящия момент да ми кажеш?! Казвай това, което знаеш, за да ти олекне! – промени темата Наталия.
Иван не очакваше тази промяна в разговора. Нормално беше да се случи.
- Имаш право! Трябва да се абстрахирам от притесненията в мен!
- За какво говориш?! Свързано ли е мен?!
Колкото и да се опитваше да запази спокойствие, вълнението му се усещаше.
- Така е! Мм-м-м – реагира той, гледайки я в очите, кръстосал крак върху крак, сключил ръцете в юмрук върху коляното и след продължителна тежка въздишка продължи.
– А-а-а - м - м… първо притеснението ми е в това, да не загубя любовта ни!
- Какъв е проблемът? Защо мислиш, че ще загубим съществуващата ни близост? Бъди сигурен, че няма да се случи!
- Обещаваш ли?
- Обещавам! – отговори тя, като го гледаше нежно – Вярвай ми! Моля те, не ме дръж в неведение и напрежение?!
- Добре-е-е! – каза той, запазил позата, която беше заел – Как би реагирала… ако разбереш… че баща ти е жив и се изправи срещу теб?
Тя изтръпна от неочаквания въпрос. Като че ток мина през нея. Усети пареща болка в гърдите. Очите й се разшириха. В този си вид изглеждаха още по-красиви. Задиша учестено. Глътна от безалкохолното и запали нервно цигара.
- О-о-о, Господи! Какво говориш?!… Сигурен ли си?… Нима е възможно?!
Той мълчеше, гледайки я в очите, подреди мислите си и продължи:
- Хм-м-м!… Как да ти кажа?… Възможно е! Моля те, отговори ми на въпроса? Предполагам, че си мислела за него?! Би трябвало да таиш някакви чувства?! Искам да знаеш, че познавам баща ти!
- Познаваш баща ми?! Ти-и-и… сериозно ли говориш?
Иван отключи ръце и смени позата. Разтри челото и слепоочията, отпи от сока и запали цигара. Хвана ръката на Наталия, целуна я и я погали по косата.
- Прости ми, скъпа! Моля те! Вярно е. Дори сме в много добри отношения. Запознанството ми с него стана случайно. Разказа ми съдбата си, която напълно съответства с историята, която чух от теб. Това е, което исках да ти кажа…!
- Миличък, това не трябва да те безпокои! – гледаше го с широко отворени очи - Чувствата ми към теб няма да се променят! – отговори тя, като го прегърна и целуна – Знам, че все още няма обяд, но предлагам да глътнем по една малка водка за отпускане!
Тя стана без да чака отговор, сложи две чаши на масата и наля водка „Търговище”. Сипа и натурален сок.
- Наздраве, скъпи!
- Наздраве!
Мълчаха. Държаха си ръцете, като че се сливаха един друг.
- Може би чакаш реакцията ми…? Въпреки че от малка не съм го виждала, нямам моралното право да имам лоши чувства към него. По-скоро бих имала неприязън към вторите си родители, ако са знаели някаква истина и са криели от мен. За покойната ми майка нищо не мога да кажа! Предполагам, че с течение на времето от баща си бих могла да разбера каква е истината, колкото и да е болезнена.
- Натали, нека да разведрим атмосферата! – предложи Иван с приветлива усмивка – Чувствам се прекрасно с теб и изпитвам желанието да усетя дъха ти, аромата на нежната ти кожа и…
Разговаряха доста време на различни теми.
Само времето можеше да покаже какво ги очаква по нататък.

Следва продължение…

© Николай Пеняшки – Плашков