“Равносметката” - Съмърсет Моъм

Книгата “Равносметката” е невероятна и автобиографична, изпълнена с философски и дълбоки размишления но отношение на изкуството и човешката творческа същност. Мислите изложени в това произведение са изключително точно, ясно и казани на място чрез майсторското слово на писателя. Тя е последната книга от творческата дейност на Съмърсет Моъм. Неговите размишление и сентенции са залегнали под формата на есета и мемоари, в които се усеща блестящите познания и богатия житейски опит на писателя.

С богатството и красотата на словото тази книга е истински литературен бисер. Отразени са размишленията на писателя по отношение на изкуството във всичките му категории – литература, автори, театър, кино до философията като откровение, дори наставления как се пише качествена литература, включително драматургия и сценарии.
Книгата “Равносметката” е изпълнена с вълнуващи и уникални размишления на база равносметка, с насоченост в полза за изграждането на писателя като качествен творец с изграден стил и неустоим дух.
На базата на последните редове, Ви предлагам следния цитат от книгата, написан чрез майсторското слово на Съмърсет Моъм:
“Предпочитам вулгарния пред предвзетия писател, защото животът е вулгарен, а писателят търси  да изобрази именно живота”.

ПРЕДЛАГАМ ВИ ОТКЪСИ ОТ “РАВНОСМЕТКАТА”

 Още не съм се справил с проблема за злото. Той придобива особено значение, когато преценявате дали съществува Бог и (ако съществува) какъв трябва да си го представяме. Един всемогъщ Бог може съвсем справедливо да бъде обвинен за съществуването на злото в света и би било глупаво да се отнасяме с възхищение към него или да се прекланяме пред него. Но умът и сърцето въстават против идеята за един невсеблаг Бог. Тогава ние сме принудени да приемем предположението, че Бог не е всемогъщ; един такъв Бог не съдържа в себе си обяснение за своето собствено съществуване и съществуването на създадения от него свят.

 

 Много от нас изпитват неудобство, когато ни отправят цветисти комплименти. Странно е вярващите да си въобразяват, че Бог е доволен от това щедро отрупване с комплименти. На младини имах един по-възрастен от мен приятел, който често ме канеше на гости. Дълбоко религиозен, той четеше всяка сутрин молитви пред домашните си. Той обаче бе зачертал с молив всички пасажи от молитвеника, които възхваляват Бога. Той казваше, че няма нищо по-вулгарно от това, да възхвалявате хората право в лицето, и като джентълмен, не можеше да допусне, че това ще се понрави на Бога, защото, в края на краищата и самият Бог е джентълмен…

Хората са страстни, хората са слаби, хората са глупави, хората са жалки; да понесат върху себе си такова грандиозно нещо като гнева Господен ми изглежда твърде безсмислено.

 

Бог толкова настойчиво иска да му вярвате, като че без вашата вяра не е убеден в собственото си съществуване. Той обещава награди на онези, които вярват в него, а неверниците заплашва с ужасни наказания. Що се отнася до мен, аз не мога да вярвам в онзи Бог, който ми се сърди за това, че не вярвам в него. Аз не мога да вярвам в един Бог, който е по-нетърпелив от самия мен. Аз не мога да вярвам в Бог, у когото няма нито чувство за хумор, нито здрав разум. Преди много години Плутарх изрази всичко това само с няколко думи: “Нека по-скоро – пише той – да кажат, че Плутарх не съществува и никога не е съществувал, отколкото, че Плутарх е непостоянен, капризен и избухлив, способен да си отмъщава по най-малък повод и да се обижда от дреболии.”

Вярата в безсмъртието не е обезателно свързана с вярата в Бога, но да отделите едното от другото е трудно. На практика, както знаем всички, тези две понятия са така неразривно свързани, че задгробният живот се е разглеждал като най-мощното средство на Бога в неговите отношения с хората. Той дава възможност на милосърдния Бог да награждава праведните и с удовлетворение да наказва неверниците. Доказателствата за безсмъртието са много прости, но не се ли вземат като предпоставка за съществуването на Бога, стават безсмислени, слабо убедителни…

Ако Бог е любов, тогава хората за него са ценност и не е възможно да се вярва, че онова, което е ценно за Бога, може да се остави да загине. Но тази точка поражда съмнение. Обикновеният опит, особено този на философите, сочи, че много от хората не представляват кой знае каква ценност. Безсмъртието е твърде величествено понятие, за да се свързва с него съдбата на простосмъртните. Те са толкова нищожни, че не заслужават вечни мъки, нито пък са достойни за вечно блаженство…

Ако тогава отхвърлим като твърде съмнителни съществуването на Бога и възможността за задгробен живот, за да се ръководим от тях, необходимо е да решим къде се крие смисълът и предназначението на живота. Ако смъртта слага край на всичко, ако не бива да се надявам в идването на доброто, нито да се страхувам от злото, тогава трябва да се запитам защо съм дошъл на тази земя и как трябва да се държа. Отговорът на тези въпроси е твърде прост, но той е толкова неприятен, че повечето хора отбягват да застанат лице в лице с него. В живота няма нито цел, нито смисъл. Ние сме временни заселници на незначителна планета, въртяща се около малка звезда, която на свой ред е частица на една от безброй много галактики… След цяла вечност ще изчезне и човекът. Тогава не е ли все едно дали човекът някога е съществувал? Той ще остане само една глава от историята на Земята, така безполезна, както и главата, в която се говори за живота на странните чудовища, населявали Земята в праисторически времена…

Болшинството хора мислят недостатъчно. Те приемат без разсъждение своето присъствие в света: слепи роби на онази сила, която ги движи, те се въртят насам-натам, за да удовлетворят своите естествени импулси и когато силата изчезне, угасват като пламъка на свещта. Техният живот е чисто инстинктивен. Възможно е да проявяват в това по-голяма мъдрост.

“По-късно опознах в разни страни много политици с високи постове.  И непрестанно недоумявах от посредствеността на техните умове. Установих, че са зле информирани за най-обикновените неща в живота, и твърде рядко откривах у тях остър ум или яркост на въображението. По едно време бях склонен да мисля, че дължат своето знатно положение изключително на ораторския си талант, защото е невъзможно човек да се издигне на власт в едно демократично общество, ако не е в състояние да грабне слуха на публиката; а ораторския талант, както всички знаем, не винаги е съчетан с умствени способности. Но въпросът явно не стои така, понеже видях държавници, които по моему не бяха много умни, а направляваха обществените дела с известен успех. Изглежда, за да управлява една нация, човек се нуждае от специфичен талант, който съществува извън сферата на общите способности. По същия начин опознах и редица делови хора, които спечелиха огромни състояния и доведоха до разцвет големи предприятия. Но по отношение на всичко извън тяхната работа те бяха лишени дори и от най-прост разум.”

 ”Почти всички хора обичат да говорят за себе си и им пречи само обстоятелството, че другите не искат да ги слушат.”