Романът “Червено злато” на Людмила Филипова

Романът “Червено злато” е вторият по ред след дебютната книга на българската писателка и журналистка Людмила Филипова “Анатомия на илюзиите”, която от своя страна се превърна в един от най-продаваните романи за 2006 год.

Писателката се наложи с умението и таланта да преработва и съчетава документалистиката във вълнуваща художествена литература, на малко известни факти.
Бих казал, че структурното сюжетно изграждане на романа “Червено злато” се приближава да така наречения почти готов “сценарий” за филм. Това се усеща при четенето на романа, най-вече чрез майсторското изграждане във фабулата и композицията на литературното произведение.

Самото заглавие на романа подсказва за историята залегнала в него, а именно за аферата „Червено злато“ – търговия със заразена кръвна плазма и за разследването на детектива Рахмапури, за опита на една сестра да измъкне колежките си и сестра си, за впечатленията на д-р Здравко Георгиев и др. от затвора в който са били; за „Усилията“ които родното правителство е полагало да спаси сънародниците ни … за политическия скандал, в който са били намесени нищо неподозиращите медицински работници, които са работили отдадено и с желание да спасят всеки пациент от болницата, в която са работили…

На Либийска земя Ева, Даря, Варя, Жана и други са изкупителни жертви на тази жестока и убийствена действителност.

Вследствие на търговията със заразената кръвна плазма и прилагането ù, са налице много жертви.
Главните герои са подложени на психически тормоз, недохранване, жестоко изтезаване, изнасилване и т.н.
Писателката Людмила Филипова със силата на словото дава динамика във фабулата на романа, за да покаже на преден план сложността и глобалността на проблема.
Романът е вълнуваща драма, която разкрива множество жестоки човешки съдби, написана чрез убедителното майсторско слово на писателката Людмила Филипова.

                                             ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

“…. Пътят и минаваше покрай Националния център по кръвопреливане. Корина се сети, че не бе идвала от месеци да дава кръв. Ако не ходеше редовно може би щяха да и вземат картата на кръвен донор, помисли си тя. Последните месеци все и беше зле и тя отлагаше за следващата седмица. Сигурно от преумора. Тя все тичаше, тичаше…

“…Състоянието на Лейла се влошиш отново нощес. Детето не бе яло близо 24 часа… Пиеше само по малко вода. Повръщаше често. Айша се опитваше да му дава глюкоза, но то отказваше…”

“… Мъжете се приближаваха към нея. Когато бяха само на крачка, единия от тях неочаквано я дръпна за ръката. Блъсна я в стената с лице към нея. Стана толкова бързо, че Софùя не успя дори да извика. Мъжът ù изви двете ръце на гърба, закопча ги с белезници и без да обясни каквото и да е, я задърпа към някаква странична врата. …”

“… Мъжете с автоматите подредиха българите в редица. Софùя бе последна. До нея стоеше Варя. Софùя се обърна към нея, за да я попита знае ли нещо, все пак тя бе от дневната смяна. Не можа да изрече и дума. От главата на Варя течеше кръв. Беше ударена лошо. Софùя ахна и отвори ужасена уста. Обърна се назад, където стоеше друг неин колега.”

“…Чу се мощен гръм изпод рейса. Не бе минал и половин час откак бяха тръгнали от болницата. Той започна да криволичи и да друса силно. Спря. Софùя никога нямаше да забрави как сърцето ù се разтупа в този момент. Най-сетне са ги намерили, помисли си тогава тя.”

“… На шестия ден започваха да изкарват жените по четири от килия. Тези, които се връщаха мълчаха. Когато ги питаха какво са им правили, те отговаряха само…разпитваха ни.
Мъжете с автоматите връзваха очите им и ги водеха в друга сграда. Разпитваха ги една по една.

Всяка по около час.

Дойде ред на Софùя. Отведоха я двама униформени. В стаята свалиха превръзката ù.
Мъжете които стояха около нея, ù се сториха страшни… гадни. Лицата им бяха пъпчиви и мръсни.
Някои имаха отблъскващи белези. Миришеха на… Те ту я бутаха, ту нагло ù се усмихваха, показвайки без свян развалените си зъби. Сложиха я да седне на един стар ръбест стол.”

“Дадоха им дюшеци и ги заключиха за през нощта. Жените се изплашиха,че може би това не е е краят на ареста, а началото на нов. Двама от въоръжените мъже останаха да ги пазят. Не им даваха да доближават каквито и да е врати и прозорци. Студът пронизваше телата им. Толкова студено им бе, че не можеха да мислят за нищо друго. Сгушиха се една до друга и така дочакаха до изгрева. На другата вечер ги пуснаха. По тъмно, да не ги види никой от къде излизат. Отново ги предупредиха да не забравят, че са били на гости.”