Романът “АШЕНДЪН” от СЪМЪРСЕТ МОЪМ

Романът “Ашендън” от английския писател Съмърсет Моъм е написан по времето на Първата световна война, когато авторът е бил служител в английското разузнаване.
С. Моъм бива изпратен в Швейцария, където се убеждава, че шпионския живот е отговорен, опасен и скучен, и няма нищо общо с книгите. Именно в този период писателят открива своя литературен образ Ашендън, т.е. себе си и го поставя на преден план, като главен герой в своето произведение.
Описаните случаи в романа се базират на истинските преживявания на писателя, както казах по горе като служител на английското контраразузнаване.Те са изключително реалистични, че докато се чете книгата, настръхват косите.
Романът е увлекателна и вълнуваща книга, отразяваща реалните факти от безкрупулния и жесток свят на шпионажа, написан с изискан майсторски стил, и изящество на словото на писателя Съмърсет Моъм.

***************************

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

“Ашендън, писател по професия, който се намираше в чужбина, когато войната избухна, успя да се върне в Англия чак в началото на септември. Така се случи, че скоро след завръщането си бе поканен на гости и там бе представен на един полковник на средна възраст, чието име не успя да чуе добре. Двамата обаче добре си поговориха надълго и широко.”  …

… “Ашендън допусна, че счита полковника за варварин, неспособен на по-възвишени чувства.
- Оставих го на гарата.
- Мистър Съмървил има дипломатически паспорт, така че ако желаете, той ще може да го пренесе през границата със своя багаж, без митническа проверка.”…

… ” Р. погледна Ашендън с онази негова едва забележима усмивка, от която лицето му придобиваше израза на опасна проницателност.

… “Като писател въпросът за насилието често занимаваше Ашендън и той си припомни онова страшно описание на убийство в “Престъпление и наказание”. Не искаше да мисли за такива неща, но темата сама се натрапи. Книгата падна на коленете му и втренчил поглед в отсрещната стена ( с кафяви тапети на мръсни рози), той се зачуди къде ли може да се извърши убийство в Неапол, ако се наложи.”…..

“Ашендън пое обратно нагоре по хълма. Беше се стъмнило. Студена ясна нощ с безоблачно небе и нова луна – тънък като конец блестящ бял сърп, който го подсети да преобърне три пъти монетите в джоба си. Едва прекрачил прага, и хотелът неочаквано го отблъсна с хладната си пошлост. Вонеше на зеле и варено овнешко. Стените във фоайето бяха облепени с афиши от железопътните компании, рекламиращи Гренобъл, Каркансон и баните в Нормандия.” ….

” Не веднъж Ашендън го бе наблюдавал в компанията на стария ирландски полковник и неговата съпруга, които бяха единственото друго семейство, отседнало в хотела; учтиво изслушваше отегчителните истории на стареца за войната в Египет, а с дамата се държеше кавалерски. Сега, когато Ашендън вече се бе сближил с Кейнър, откри, че в отношението му към него има повече любопитство, отколкото презрение.” …

” Ашендън живна. Слязоха на сушата. Дребният евреин взе багажа му, сам занесе паспорта на митническите власти, след което и двамата се качиха на файтона, който ги чакаше, и потеглиха към консулството.”

” Той държеше Анастасия Александровна в обятията си, докато пътуваха, главата ù бе отпусната върху рамото му, първо от Париж до Кале и после отново от Дувър до Лондон. Помисли си, че пътуването от Ню Йорк до Сан Франциско продължава пет дни. Когато пристигнаха на Виктория и зачакаха свободен файтон, тя го погледна с кръглите си, блестящи и леко изпъкнали очи.”

“Вечерта преди венчавката всички празнуваха заедно; Темпълтън и Ашендън останаха до късно; пиха шампанско, разправяха си вицове, смееха се и се забавляваха. Венчавката се състоя на следващата сутрин в черквата. Ашендън беше шафер. От санаториума присъстваха всички, които можеха да стоят на крака. Веднага след обяда младоженците щяха да потеглят.  Пациенти, доктори, сестри – всички се събраха да ги изпратят. Някой беше завързал стара обувка отзад на колата, а щом Темпълтън и съпругата му се показаха на вратата, обсипаха ги с оризови зрънца.”…

“Равносметката” - Съмърсет Моъм

Книгата “Равносметката” е невероятна и автобиографична, изпълнена с философски и дълбоки размишления но отношение на изкуството и човешката творческа същност. Мислите изложени в това произведение са изключително точно, ясно и казани на място чрез майсторското слово на писателя. Тя е последната книга от творческата дейност на Съмърсет Моъм. Неговите размишление и сентенции са залегнали под формата на есета и мемоари, в които се усеща блестящите познания и богатия житейски опит на писателя.

С богатството и красотата на словото тази книга е истински литературен бисер. Отразени са размишленията на писателя по отношение на изкуството във всичките му категории – литература, автори, театър, кино до философията като откровение, дори наставления как се пише качествена литература, включително драматургия и сценарии.
Книгата “Равносметката” е изпълнена с вълнуващи и уникални размишления на база равносметка, с насоченост в полза за изграждането на писателя като качествен творец с изграден стил и неустоим дух.
На базата на последните редове, Ви предлагам следния цитат от книгата, написан чрез майсторското слово на Съмърсет Моъм:
“Предпочитам вулгарния пред предвзетия писател, защото животът е вулгарен, а писателят търси  да изобрази именно живота”.

ПРЕДЛАГАМ ВИ ОТКЪСИ ОТ “РАВНОСМЕТКАТА”

 Още не съм се справил с проблема за злото. Той придобива особено значение, когато преценявате дали съществува Бог и (ако съществува) какъв трябва да си го представяме. Един всемогъщ Бог може съвсем справедливо да бъде обвинен за съществуването на злото в света и би било глупаво да се отнасяме с възхищение към него или да се прекланяме пред него. Но умът и сърцето въстават против идеята за един невсеблаг Бог. Тогава ние сме принудени да приемем предположението, че Бог не е всемогъщ; един такъв Бог не съдържа в себе си обяснение за своето собствено съществуване и съществуването на създадения от него свят.

 

 Много от нас изпитват неудобство, когато ни отправят цветисти комплименти. Странно е вярващите да си въобразяват, че Бог е доволен от това щедро отрупване с комплименти. На младини имах един по-възрастен от мен приятел, който често ме канеше на гости. Дълбоко религиозен, той четеше всяка сутрин молитви пред домашните си. Той обаче бе зачертал с молив всички пасажи от молитвеника, които възхваляват Бога. Той казваше, че няма нищо по-вулгарно от това, да възхвалявате хората право в лицето, и като джентълмен, не можеше да допусне, че това ще се понрави на Бога, защото, в края на краищата и самият Бог е джентълмен…

Хората са страстни, хората са слаби, хората са глупави, хората са жалки; да понесат върху себе си такова грандиозно нещо като гнева Господен ми изглежда твърде безсмислено.

 

Бог толкова настойчиво иска да му вярвате, като че без вашата вяра не е убеден в собственото си съществуване. Той обещава награди на онези, които вярват в него, а неверниците заплашва с ужасни наказания. Що се отнася до мен, аз не мога да вярвам в онзи Бог, който ми се сърди за това, че не вярвам в него. Аз не мога да вярвам в един Бог, който е по-нетърпелив от самия мен. Аз не мога да вярвам в Бог, у когото няма нито чувство за хумор, нито здрав разум. Преди много години Плутарх изрази всичко това само с няколко думи: “Нека по-скоро – пише той – да кажат, че Плутарх не съществува и никога не е съществувал, отколкото, че Плутарх е непостоянен, капризен и избухлив, способен да си отмъщава по най-малък повод и да се обижда от дреболии.”

Вярата в безсмъртието не е обезателно свързана с вярата в Бога, но да отделите едното от другото е трудно. На практика, както знаем всички, тези две понятия са така неразривно свързани, че задгробният живот се е разглеждал като най-мощното средство на Бога в неговите отношения с хората. Той дава възможност на милосърдния Бог да награждава праведните и с удовлетворение да наказва неверниците. Доказателствата за безсмъртието са много прости, но не се ли вземат като предпоставка за съществуването на Бога, стават безсмислени, слабо убедителни…

Ако Бог е любов, тогава хората за него са ценност и не е възможно да се вярва, че онова, което е ценно за Бога, може да се остави да загине. Но тази точка поражда съмнение. Обикновеният опит, особено този на философите, сочи, че много от хората не представляват кой знае каква ценност. Безсмъртието е твърде величествено понятие, за да се свързва с него съдбата на простосмъртните. Те са толкова нищожни, че не заслужават вечни мъки, нито пък са достойни за вечно блаженство…

Ако тогава отхвърлим като твърде съмнителни съществуването на Бога и възможността за задгробен живот, за да се ръководим от тях, необходимо е да решим къде се крие смисълът и предназначението на живота. Ако смъртта слага край на всичко, ако не бива да се надявам в идването на доброто, нито да се страхувам от злото, тогава трябва да се запитам защо съм дошъл на тази земя и как трябва да се държа. Отговорът на тези въпроси е твърде прост, но той е толкова неприятен, че повечето хора отбягват да застанат лице в лице с него. В живота няма нито цел, нито смисъл. Ние сме временни заселници на незначителна планета, въртяща се около малка звезда, която на свой ред е частица на една от безброй много галактики… След цяла вечност ще изчезне и човекът. Тогава не е ли все едно дали човекът някога е съществувал? Той ще остане само една глава от историята на Земята, така безполезна, както и главата, в която се говори за живота на странните чудовища, населявали Земята в праисторически времена…

Болшинството хора мислят недостатъчно. Те приемат без разсъждение своето присъствие в света: слепи роби на онази сила, която ги движи, те се въртят насам-натам, за да удовлетворят своите естествени импулси и когато силата изчезне, угасват като пламъка на свещта. Техният живот е чисто инстинктивен. Възможно е да проявяват в това по-голяма мъдрост.

“По-късно опознах в разни страни много политици с високи постове.  И непрестанно недоумявах от посредствеността на техните умове. Установих, че са зле информирани за най-обикновените неща в живота, и твърде рядко откривах у тях остър ум или яркост на въображението. По едно време бях склонен да мисля, че дължат своето знатно положение изключително на ораторския си талант, защото е невъзможно човек да се издигне на власт в едно демократично общество, ако не е в състояние да грабне слуха на публиката; а ораторския талант, както всички знаем, не винаги е съчетан с умствени способности. Но въпросът явно не стои така, понеже видях държавници, които по моему не бяха много умни, а направляваха обществените дела с известен успех. Изглежда, за да управлява една нация, човек се нуждае от специфичен талант, който съществува извън сферата на общите способности. По същия начин опознах и редица делови хора, които спечелиха огромни състояния и доведоха до разцвет големи предприятия. Но по отношение на всичко извън тяхната работа те бяха лишени дори и от най-прост разум.”

 ”Почти всички хора обичат да говорят за себе си и им пречи само обстоятелството, че другите не искат да ги слушат.”

Романът “Червено злато” на Людмила Филипова

Романът “Червено злато” е вторият по ред след дебютната книга на българската писателка и журналистка Людмила Филипова “Анатомия на илюзиите”, която от своя страна се превърна в един от най-продаваните романи за 2006 год.

Писателката се наложи с умението и таланта да преработва и съчетава документалистиката във вълнуваща художествена литература, на малко известни факти.
Бих казал, че структурното сюжетно изграждане на романа “Червено злато” се приближава да така наречения почти готов “сценарий” за филм. Това се усеща при четенето на романа, най-вече чрез майсторското изграждане във фабулата и композицията на литературното произведение.

Самото заглавие на романа подсказва за историята залегнала в него, а именно за аферата „Червено злато“ – търговия със заразена кръвна плазма и за разследването на детектива Рахмапури, за опита на една сестра да измъкне колежките си и сестра си, за впечатленията на д-р Здравко Георгиев и др. от затвора в който са били; за „Усилията“ които родното правителство е полагало да спаси сънародниците ни … за политическия скандал, в който са били намесени нищо неподозиращите медицински работници, които са работили отдадено и с желание да спасят всеки пациент от болницата, в която са работили…

На Либийска земя Ева, Даря, Варя, Жана и други са изкупителни жертви на тази жестока и убийствена действителност.

Вследствие на търговията със заразената кръвна плазма и прилагането ù, са налице много жертви.
Главните герои са подложени на психически тормоз, недохранване, жестоко изтезаване, изнасилване и т.н.
Писателката Людмила Филипова със силата на словото дава динамика във фабулата на романа, за да покаже на преден план сложността и глобалността на проблема.
Романът е вълнуваща драма, която разкрива множество жестоки човешки съдби, написана чрез убедителното майсторско слово на писателката Людмила Филипова.

                                             ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

“…. Пътят и минаваше покрай Националния център по кръвопреливане. Корина се сети, че не бе идвала от месеци да дава кръв. Ако не ходеше редовно може би щяха да и вземат картата на кръвен донор, помисли си тя. Последните месеци все и беше зле и тя отлагаше за следващата седмица. Сигурно от преумора. Тя все тичаше, тичаше…

“…Състоянието на Лейла се влошиш отново нощес. Детето не бе яло близо 24 часа… Пиеше само по малко вода. Повръщаше често. Айша се опитваше да му дава глюкоза, но то отказваше…”

“… Мъжете се приближаваха към нея. Когато бяха само на крачка, единия от тях неочаквано я дръпна за ръката. Блъсна я в стената с лице към нея. Стана толкова бързо, че Софùя не успя дори да извика. Мъжът ù изви двете ръце на гърба, закопча ги с белезници и без да обясни каквото и да е, я задърпа към някаква странична врата. …”

“… Мъжете с автоматите подредиха българите в редица. Софùя бе последна. До нея стоеше Варя. Софùя се обърна към нея, за да я попита знае ли нещо, все пак тя бе от дневната смяна. Не можа да изрече и дума. От главата на Варя течеше кръв. Беше ударена лошо. Софùя ахна и отвори ужасена уста. Обърна се назад, където стоеше друг неин колега.”

“…Чу се мощен гръм изпод рейса. Не бе минал и половин час откак бяха тръгнали от болницата. Той започна да криволичи и да друса силно. Спря. Софùя никога нямаше да забрави как сърцето ù се разтупа в този момент. Най-сетне са ги намерили, помисли си тогава тя.”

“… На шестия ден започваха да изкарват жените по четири от килия. Тези, които се връщаха мълчаха. Когато ги питаха какво са им правили, те отговаряха само…разпитваха ни.
Мъжете с автоматите връзваха очите им и ги водеха в друга сграда. Разпитваха ги една по една.

Всяка по около час.

Дойде ред на Софùя. Отведоха я двама униформени. В стаята свалиха превръзката ù.
Мъжете които стояха около нея, ù се сториха страшни… гадни. Лицата им бяха пъпчиви и мръсни.
Някои имаха отблъскващи белези. Миришеха на… Те ту я бутаха, ту нагло ù се усмихваха, показвайки без свян развалените си зъби. Сложиха я да седне на един стар ръбест стол.”

“Дадоха им дюшеци и ги заключиха за през нощта. Жените се изплашиха,че може би това не е е краят на ареста, а началото на нов. Двама от въоръжените мъже останаха да ги пазят. Не им даваха да доближават каквито и да е врати и прозорци. Студът пронизваше телата им. Толкова студено им бе, че не можеха да мислят за нищо друго. Сгушиха се една до друга и така дочакаха до изгрева. На другата вечер ги пуснаха. По тъмно, да не ги види никой от къде излизат. Отново ги предупредиха да не забравят, че са били на гости.”

РОМАНЪТ „ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ” НА ЧАРЛЗ ДИКЕНС

В РОМАНЪТ „ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ” на неповторимия писател – реалист  ЧАРЛЗ  ДИКЕНС  е залегнал  сюжета от известната до тагава класическа новела .
Старта на историята започва  с размишленията на главния герой Филип, който нарича сам себе си Пип  и впоследсвие остава така – наричан от другите.
През един зимен ден 11-годишния сирак Пип се натъква в блатата на избягалия затворник Магуич, който заповядва на изплашеното момче да открадне пила от ковачницата на чичо си, за да може беглецът да свали оковите си.

На връщане освен пилата Пип носи и малко храна и алкохол (бренди). Този невинен акт на човечност води след себе си трайни последствия във времето напред и за двамата.

Пип, добродушен наивен млад сирак, живее с властническата си сестра и нейния мил съпруг ковач - Джо Гарджери. Той бива поканен да стане кавалер на Естела - арогантната осиновена дъщеря на мрачната, порочна и богата г-жа Хевишъм. Тъй като Пип не е виждал друго хубаво момиче през живота си, което печели сърцето му завинаги. Идва моментът когато те се разделят. Скоро след това Пип заминава да се обучава за ковач. Шест години по-късно мистериозен благотворител предлага на Пип да го превърне в джентълмен и плаща по съдебен път разноските за обучението му. Младежът предполага, че спонсорът му е г-жа Хевишъм, но след години научава, че е грешал...
Пип вече е млад мъж с големи надежки, защото ще наследи голямо богатство, когато навърши 21. Има само едно условие: да не пита за името на своя благодетел. Със сърце, отдадено на Естела, Пип напуска скромното си семейство, за да започне нов живот в Лондон като истински джентълмен. Единственото, с което миналото го държи, е детската му любов...

Пип се мести в Лондон и се превъща в мъж с положение, изоставил  корените си и така пътуването му се превръща в класическа история за желанието да бъде някой друг, с привкус на разказ за несподелената любов към една недостижима жена.

РОМАНЪТ „ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ” на великият писател Дикенс е изключителна и вълнуваща история за младостта, любовта и тежките удари свързани с тях.

Литературният стил на  писателят реалист Дикенс се характеризира с ясно изразено езиково творчество, с изключително изчистен и изгладен изказ.
Изключително добър е в алегорията и сатирата.  

         ОТКЪСИ ОТ РОМАНА „ГОЛЕМИТЕ  НАДЕЖДИ”

„... Ние живеехме в блатиста местност, край рече завой на двадесет мили от морето. Струва ми се, че първата си най-ярка и обширна представа за света получих в една паметна студена привечер.”

„ Когато стигна до ниската църковна ограда, той я прескочи като човек, чиито нозе са отекли и вдървени, после ме потърси с поглед. Аз се обърнах и хукнах с все сили към къщи. Но след малко пак се обърнах и отново видях, че човекът бе тръгнал към реката, като продължаваше да се държи с две ръце и стъпваше внимателно с пребитите си нозе по големите камъни, разхвърляни тук-там из блатата, за да може да се минава из тях при поройни дъждове или по време на прилив.

Спрях се да го погледам; блатата се простираха като дълга, водоравна черна ивица; също тъй дълга водоравна ивица, но по-тясна и по-светла беше реката, а небето беше смесица от огненочервени и плътночерни ивици. Край брега на реката едва можах да различа две черни сенки - единствените изправени предмети в цялата местност; единият беше фарът, по който моряците определяха пътя си - много грозен, ако го видите отблизо: като нанизано на прът разковано буре; другият беше бесило с останки от верига, на която някога е бил обесен пират. Човекът вървеше с накуцване към бесилото, сякаш беше оживелият пират, който се връща, за да увисне пак на въжето. Аз изтръпнах при тази мисъл; а като видях, че кравите вдигнаха глави да го погледнат, се запитах дали и те не мислят така. После се огледах за ужасния момък, но не открих никаква следа от него. Въпреки това отново се изплаших и затичах към къщи, без да се спирам.”

„ Сестра ми не беше някоя красавица. Аз предполагах, че пак с двете си ръце тя бе накарала Джо Гарджъри да се ожени за нея. Джо беше светлокос човек с дълги къдрави коси и гладко лице. А очите му бяха толкова светли, че синият им цвят се сливаше сякаш с бялото. Беше тих, добродушен, кротък, отстъпчив, простоват, мил човек — Херкулес по сила и по слабост.
Сестра ми, мисис Джо, беше черноока, чернокоса, с толкова червено лице, че понякога се питах дали не го мие с ренде за индийско орехче вместо със сапун. Беше висока, едра и носеше почти винаги завързана на гърба дебела престилка с четвъртито нагръдниче, по което бяха набодени игли и карфици. Постоянното носене на тази престилка тя смяташе за своя голяма заслуга и за вина на Джо. В същност аз не разбирах защо трябва да я носи и защо никога не я сваля.”

„ Утрото беше мразовито и много влажно. Видях как прозорчето ми бе овлажняло отвън, като че някой призрак бе плакал цяла нощ и вместо с кърпичка бе изтривал сълзите си в прозореца. Сега влагата обвиваше като гъста паяжина голите плетища и рядката трева, спускайки се от вейка на вейка и от стрък на стрък. Стобори и врати бяха подгизнали от влага, а мъглата откъм блатата беше толкова гъста, че можах да видя дървения пръст, който показваше на хората пътя към нашето село (и беше съвсем излишен, защото те не идваха никога насам), едва когато стигнах до него. А докато гледах стичащите се от него струйки, той се стори на угнетената ми съвест като призрак, който ме обрича на кораба-каторга.”

„ Затова когато отивахме на църква, ние с Джо трябва да сме били вълнуващо зрелище за състрадателните сърца. А при това телесните ми мъки бяха нищо в сравнение с душевните. Страхът, който ме обземаше при всяко приближаване на мисис Джо към килера или при всяко нейно излизане от стаята, можеше да се сравни само с угризението на съвестта за постъпката ми. Угнетен от греховната си тайна, аз размишлявах дали, ако и се доверя, църквата би била достатъчно могъща да ме закриля от отмъщението на оня момък. Реших, че когато свещеникът каже след прочитане на съобщенията за предстоящите бракове: „А сега се изкажете!“, аз трябва да стана и да кажа, че искам да поговорим насаме в ризницата и не зная дали, ако не беше Коледа, а обикновен неделен ден, не бих прибягнал до това крайно средство, което би смаяло малцината богомолци.”

„ Едва сега, когато дойдохме в тъжната пустош, където преди осем-девет часа бях видял и двамата избягали затворници, аз си помислих за пръв път с ужас дали, ако ги открием, моят познат няма да предположи, че именно аз съм довел войниците. Нали ме запита дали не лъжа и каза, че трябва да съм наистина зло пале, ако помогна да го подгонят? Нима ще си помисли, че съм наистина лъжец и пале и съм го издал?
Безполезно беше да си задавам сега този въпрос. Аз бях на гърба на Джо, а Джо прескачаше канавките като кон на състезание и насърчаваше мистър Уопсъл да не изостава или да не се препъне с римския си нос. Войниците крачеха пред нас в дълга верига, на голямо разстояние един от друг. Вървяхме в същата посока, по която бях тръгнал сутринта, преди да се заблудя в мъглата. Сега мъглата не бе още паднала или пък вятърът я бе разнесъл. В червеникавото сияние на залеза се виждаха ясно и фарът, и бесилото, и хълмът с батареята, и отсрещният бряг на реката — всичко в еднакъв бледосин цвят.”

„Макар в живота той да е грешил, с добро сърце на тоя свят е бил.“

„ Тук всичко беше наистина изоставено, до самия гълъбарник зад пивоварната, така блъскан и изкривен на пръта си от силните ветрове, че ако вътре имаше гълъби, те биха се чувствували като в бурно море. Но в гълъбарника нямаше гълъби, както нямаше нито коне в конюшнята, нито свини в свинарника, нито слад за пиво в склада, нито мирис на зърно и пиво в буретата и казана. Дейността и мирисът на пивоварната се бяха изпарили навярно с последните й кълба дим. В един съседен двор бяха струпани празни бурета, които още напомняха с възкиселия си дъх отдавнашните добри времена; но този дъх беше толкова кисел, че не можеше да даде представа за изчезналата бира; в това отношение тези отшелници приличаха на всички други.”

„ Тъкмо на това място и в тоя миг моето въображение ми изигра странна шега. Тя ми се стори странна тогава и още по-странна след години. Когато обърнах очи - малко замъглени от мразовитата светлина - към една голяма греда в ниския ъгъл на сградата вдясно от мене, видях там една обесена фигура. Тя беше облечена в пожълтели бели дрехи, само с една обувка; можех дори да видя, че извехтелите рюшове на дрехата са от жълтеникава хартия, а лицето беше на мис Хавишам и всичките му черти мърдаха така, като че тя се опитваше да ме извика. Изплашен от тази фигура и уверен, че тя не е била тук до преди миг, аз най-напред избягах, после се спуснах към нея. И още повече се изплаших, като не я видях вече.
Само мразовитата светлина от веселото небе, хората, които минаваха зад желязната дворна врата, и животворното влияние на хляба, месото и бирата можаха да ме опомнят. Но и с тяхна помощ не бих се съвзел може би толкова бързо, ако не бях видял, че Естела идва с ключовете, за да ме изпрати. Ако ме види изплашен, казах си аз, тя ще има още по-голямо основание да ме презира; а не трябваше да го има.”

” Те бяха възрастни хора и използуваха правото си да вършат, каквото искат. Мошеникът Пъмбълчук, изтъкнат като благодетел, комуто се дължи всичко станало, зае почетното място на трапезата; а когато се разприказва за постъпването ми на работа при Джо и подчерта със злорадство, че подлежа на затвор, ако играя на карти, пиянствувам, закъснявам, дружа с пропаднали хора или върша други волности, смятани почти неизбежни в договора за приемането ми на работа, той ме накара да застана пред стола до него за по-голяма нагледност на приказките му.”

„Обучението си водехме при старата батарея край блатата; а учебните ни пособия бяха една счупена плоча и парче от калем, към който Джо прибавяше винаги една лула тютюн. Не забелязах ни веднъж Джо да си спомня нещо от ученото през миналия неделен ден или изобщо да научи нещо от моето преподаване. Но тук, край батареята, той пушеше лулата си с много по-съсредоточено изражение, отколкото където и да е другаде — дори с изражение на учен, — сякаш считаше, че невероятно много е напреднал в учението. Милият човек! Бих искал наистина да е така!
  Приятно и спокойно беше в този край, където зад насипите се плъзгаха платната на плаващи по реката лодки, изглеждащи понякога по време на отлив като платна на потънали кораби, които още плават по дъното на реката. Всеки път, когато гледах как корабите плават към морето, разперили белите си платна, аз си спомнях мис Хавишам и Естела; спомнях си ги и когато светлината от фара осветяваше косо далечината, някой облак, някое корабно платно, зеления склон на хълм или водния хоризонт. Сякаш мис Хавишам и Естела, странната къща и странният живот в нея бяха свързани с всичко прекрасно на тоя свят.
  Един неделен ден, когато Джо пушеше с такова удоволствие лулата си и дотолкова прехвали своята „ужасна тъпота“, че се отказах от обучението през този ден, аз лежах доста време върху насипа, подпрял с ръка брадичката си, като съзирах следи от мис Хавишам и Естела из цялата гледка, по небето и по водата, и най-после се реших да изкажа една мисъл за тях, която отдавна се въртеше из главата ми.”

„Споменах на мистър Пъмбълчук, че бих искал да оставят новите ми дрехи в дома му и той се трогна от честта, която съм се сетил да му направя. Споменах защо искам да не ме зяпат из селото и той възхвали до небесата това мое желание. След като ми даде да разбера, че никой друг освен него не е достоен за доверието ми и… с една дума, ще позволя ли… той ме запита с умиление дали си спомням как сме се забавлявали със задачите по смятане, как сме отишли заедно да ме зачислят чирак при Джо, как е бил винаги мой любим приятел. И десет пъти повече да бях пил, пак щях да зная, че не само не е бил никога мой любим приятел, но ме възмущава до дъното на душата ми подобна възможност. Ала въпреки това почувствувах, че съм го преценявал погрешно и че той е всъщност един разумен, практичен, добродушен, прекрасен човек.
Той започна постепенно да изпитва толкова голямо доверие към мене, че ми поиска съвет за собствените си дела. Спомена, че сегашното му предприятие би могло да се разшири в мощен монопол за търговия със зърнени храни и семена, какъвто не е имало нито в нашия, нито в съседните окръзи. За постигането на голямо забогатяване по този път беше потребен само малко по-голям Капитал. Само тия две думички: по-голям Капитал. И Пъмбълчук смяташе, че ако този капитал бъде вложен в предприятието от нов съдружник, участвуващ само с парите си… А този съдружник, сър, ще има грижата само да проверява от време на време лично или чрез свой заместник търговските книги и да идва два пъти в годината да прибере в джоба си печалбата, достигаща до петдесет на сто от капитала… Да, той смяташе, че това е изгоден случай, заслужаващ вниманието на някой разумен и същевременно състоятелен младеж. Как мисля аз? Той има голямо доверие в моята преценка, затова иска да знае как мисля. Моето мнение бе: „Почакайте малко!“ Размахът и яснотата на това гледище го поразиха дотолкова, че той не поиска вече позволение, а просто каза, че трябва да ми стисне ръката… И направо я стисна.
Докато изпихме всичкото вино, мистър Пъмбълчук многократно се задължи да държи Джоузеф в определените (неизвестно какви) граници и да ми оказва винаги полезни (неизвестно какви) услуги. Повери ми също за пръв път свято пазената досега тайна, че винаги е казвал за мене: „Това момче е необикновено и помнете ми думата, ще има необикновена съдба.“ Просълзен и усмихнат, той каза, че просто се слисва, като си спомня тия свои думи, което аз потвърдих. Най-после си тръгнах със смътното чувство, че слънцето пече някак необикновено, и стигнах до бариерата полузаспал, без да разбера как съм изминал пътя.”

”Докато внимавах как да си служа с ножа, вилицата, лъжицата, чашите и другите средства за самоубийство, от разговора между мисис Покет и Дръмъл (малкото му име беше Бентли) можах да разбера, че този Дръмъл е втори поред наследник на титлата барон. По-нататък се разбра, че книгата, която мисис Покет четеше в градината, се отнася до разните титли и че мисис Покет знаеше точната дата, когато дядо й би попаднал в тази книга, ако изобщо би попаднал. Дръмъл не говореше много, но доколкото вземаше участие в разговора (той ми направи впечатление на намусен младеж), говореше като човек от висшите кръгове, който признава мисис Покет за жена от своята среда. Към разговора им проявяваха интерес само те и раболепната мисис Койлър, а на Хърбърт той като че беше дори неприятен; въпреки това този разговор щеше да продължи може би още много време, ако слугата не бе влязъл да съобщи, че готвачката не знае къде е дянала говеждото. За най-голяма моя изненада видях за първи път как мистър Покет се успокоява по един твърде странен начин, който не прави впечатление на никого и с който и аз като всички други свикнах. Той остави на масата ножа и вилицата, с които в момента разрязваше месо, и улови с две ръце разчорлената си коса, като се мъчеше да се вдигне по тоя начин от мястото си. Но като видя, че не може да се вдигне, продължи спокойно предишното си занимание.”

„Уверен в собственото си богатство, аз щях да поема с готовност разходите на Хърбърт; но той беше горд, та не можех да му направя подобно предложение. Затова затрудненията се трупаха върху него отвред, а той продължаваше да разучава. Когато постепенно свикнахме да се заседяваме до късно, забелязах, че на закуска той изглеждаше доста унил; към пладне изглеждаше по-обнадежден; за вечеря се прибираше съвсем покрусен; след вечеря като че започваше доста ясно да съзира в далечината очертанията на капитала; към полунощ почти го натрупваше; а към два часа сутринта изпадаше пак в такова униние, че заразказваше как ще си купи пушка и ще замине за Америка, за да принуди бизоните да му натрупват богатство.
В Хамърсмит прекарвах обикновено половината седмица и през тия дни често посещавах Ричмонд; но това ще разкажа отделно и постепенно. Хърбърт идваше често в Хамърсмит. При тези посещения бащата сигурно разбираше, че очакваният от сина му щастлив случай още не се е явил. Но при общото катерене в семейството изкатерването на Хърбърт в живота трябваше да се извърши някак от само себе си. Междувременно мистър Покет все повече старееше и все по-често се опитваше да се измъкне от затрудненията с косата си. А мисис Покет препъваше цялото семейство със столчето си, четеше своята книга за титлите, губеше носната си кърпичка, разказваше ни за дядо си и учеше малките да растат, като ги пращаше да спят, щом се мернеха пред очите й.”

„ Щастие бе за мене, че трябваше да се погрижа (доколкото ми беше възможно) за безопасността на моя застрашен гост; защото тази мисъл, която ми се натрапи, щом се събудих, отстрани другите ми объркани мисли."

„Очевидно беше, че не мога да го крия в жилището си. Това беше невъзможно, а ако се опитах да го сторя, неизбежно бих пробудил подозрения. Наистина Отмъстителя не беше вече при мене; но сега ми прислужваше една избухлива старица, с помощта на жив вързоп парцали, наричан от нея племенница; да не ги пусна в някои от стаите, би значило да раздухам любопитството и клюкарството им. И двете имаха слабо зрение, което отдавах на навика им да надничат през ключалките, и двете се явяваха, когато не ти трябват; в същност това беше единственото им неизменно качество извън навика да пипат. За да не надушат нещо, реших още сутринта да им кажа, че неочаквано е пристигнал от провинцията чичо ми.

Взех това решение още докато търсех опипом в тъмнината с какво да запаля свещта. Като не намерих нищо, бях принуден да отида до съседната будка, за да помоля нощния пазач да дойде с фенера си. Но докато слизах все така опипом по тъмните стълби, аз се спънах в нещо, което се оказа сгушен в ъгъла човек.
Тъй като човекът не отговори на въпроса ми, какво прави тук, а само се отдръпна мълчаливо, аз изтичах до будката и настоях пред пазача да дойде веднага, като му разказах по пътя какво бях открил. Вятърът беше все така силен, затова не посмяхме да запалим лампите по стълбището от страх да не угасне и свещта във фенера; но макар и да разгледахме стълбището от долу до горе, не намерихме никого там. Тогава ми мина през ум, че човекът може да се е вмъкнал в жилището ми; затова запалих свещта си от фенера на пазача, оставих го да пази пред вратата и разгледах внимателно всичките стаи, включително и тази, в която спеше ужасният ми гост. Навсякъде беше тихо и личеше, че в жилището ми няма чужд човек.”

„На следващия ден извърших низостта да се престоря, че съм обещал да посетя Джо; каква ли низост в същност не бях способен да извърша по отношение на Джо или името му! Провис трябваше да бъде крайно предпазлив, докато ме няма, а Хърбърт щеше да се грижи за него, както се бях грижил аз досега. Щях да отсъствувам само една нощ и след завръщането си щях да задоволя нетърпението му да заживея като истински джентълмен — на по-широка нога. Тогава ми мина през ум — същата мисъл, както узнах по-късно, бе хрумнала и на Хърбърт, — че най-лесно ще е да го отведа в чужбина именно под такъв предлог — за покупки или нещо подобно. Подготвил по този начин отиването си у мис Хавишам, аз заминах с първия дилижанс още преди да съмне, и бях вече далеко от Лондон, когато денят започна да се промъква неуверен, стенещ и зъзнещ, загърнат като просяк в дрипи от облаци и кръпки от мъгла. А когато след пътуването в ситния дъжд пристигнахме пред „Синия глиган“, кой, мислите, излезе с клечка за зъби в ръка да посрещне дилижанса? Сам Бентли Дръмъл!”

”С течение на времето ме обзе мъчителното чувство, че Естела се е омъжила. От страх, че това убеждение ще се потвърди, отбягвах да чета вестници и помолих Хърбърт (на когото бях разказал подробно последната ни среща) да не ми говори никога за нея. Сам не зная защо пазех още жалкото късче от разкъсаната и отнесена от вятъра надежда. Защо ли и ти, читателю, си проявил подобна непоследователност преди година, преди месец или седмица?
Животът ми беше много нещастен и най-голямата тревога в него, извисена като висок връх сред планинска верига, не изчезваше никога от съзнанието ми. А при това нямах никакви нови основания да се страхувам. Колкото и да скачах нощем в леглото, обзет от внезапен страх, че са го открили, колкото и да се ослушвах ужасен, за да чуя дали Хърбърт няма да се върне тичешком с лоши новини, животът течеше с обичайния си ход. Обречен на бездействие, на непрестанно напрежение и безпокойство, аз скитах с лодката си и чаках, чаках, чаках търпеливо.
Понякога се случваше, след като съм слязъл по реката, да не мога да се прибера през водовъртежите под сводовете на стария Лондонски мост; в такива случаи оставях лодката си до пристана край митницата, за да ми я докарат после в Темпъл. Това не ми беше неприятно, защото така хората свикваха с мене и лодката ми. От това незначително обстоятелство последваха две срещи, за които ще трябва да разкажа.”

” От прислугата научих, че Естела е в Париж, и докторът обеща да й пише с първата поща. Роднините на мис Хавишам щях да уведоми аз; възнамерявах да съобщя на Матю Покет, като го оставя да постъпи по-нататък, както намери за добре. Това сторих чрез Хърбърт още на другия ден, щом се завърнах в Лондон.
До някое време тя говореше за станалото свързано, макар и с ужасна възбуда. Към полунощ започна да бълнува, а след това заповтаря пак тихо и бавно: „Какво направих!“ После: „Когато дойде най-напред, исках само да я предпазя от участ като моята!“ или: „Вземи молива и напиши под името ми: прощавам й!“ Без да промени ни веднъж реда на трите изречения, тя изпускаше от време на време някоя дума в едно или друго от тях; но никога не замести изпуснатата дума — просто я изпускаше и продължаваше нататък.”

                
                            ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА
                               
                                            (ПОСЛЕДНА)

Единадесет години не бях виждал Джо и Биди  -  макар и да ги виждах много често мислено, докато живях на Изток — и ето че в една декемврийска вечер, един-два часа след мръкване, сложих тихо ръка върху дръжката на старата кухненска врата. Сложих я толкова тихо, че никой не ме чу, и надникнах вътре, без да ме забележат. С лула в уста на старото си място край камината седеше Джо, бодър и як както винаги, макар и малко посивял; а заграден в ъгъла от крака на Джо, седнал на малкото ми столче и загледан в огъня, седеше… седях самият аз!
- Нарекохме го Пип заради тебе, мили  - съобщи радостно Джо, като видя, че сядам на друг стол до малкия (но без да му разрошвам косите!), -  и се надявахме, че ще прилича поне мъничко на тебе, а изглежда, че така и стана!
И на мене ми се стори, че е така. На другата сутрин го изведох на разходка, където се разговорихме на воля и напълно се разбрахме. Заведох го на гробищата, качих го на един надгробен камък и той ми показа от това възвишение кой паметник е на Филип Пирип, бивш жител на тази енория, и на Джорджиана, съпруга на горепоменатия.
- Биди - казах аз, когато заговорих с нея след вечеря, докато момченцето спеше в скута й, - някой ден трябва да ми дадете Пип; ако не завинаги, то поне за известно време.
- О, не - отвърна ласкаво Биди, - ти трябва да се ожениш.
- Така казват и Хърбърт, и Клара; но аз не мисля да се женя, Биди. Така добре се чувствувам у тях, че надали ще се оженя. Аз съм вече истински стар ерген.
Биди погледна детето си, вдигна ръчицата му до устните си, а след това ми подаде топлата си майчинска ръка, току-що погалила детето. Това ръкостискане и лекото докосване на венчалната й халка бяха красноречиви.
- Мили Пип - рече Биди, - уверен ли си, че не тъгуваш за нея?
- О, не… Струва ми се, че не, Биди.
- Кажи ми като отдавнашен приятел: забрави ли я съвсем?
- Мила Биди, не съм забравил нищо, което е имало значение в моя живот, и съвсем малко от това, което изобщо съм преживял. Но тази жалка мечта, както я наричах някога, се изпари напълно, Биди, напълно се изпари!
  И все пак, докато изричах тия думи, възнамерявах тайно да посетя отново сам тази вечер, заради нея, мястото, където се бе издигал старият дом. Да, именно така. Заради Естела.
  Бях чул, че животът й протекъл много нещастно, че се разделила със съпруга си, който се държал твърде жестоко с нея и се прочул като образец на надменност, скъперничество, грубост и дребнавост. Чул бях и за смъртта на съпруга й, причинена от злополука поради грубото отнасяне с някакъв кон. Това избавление бе дошло преди две години и доколкото знаех, тя се бе омъжила повторно.
У Джо се вечеряше рано, така че без да съкратя разговора си с Биди, пак имах достатъчно време да посетя преди мръкване познатите места. Но тъй като се заглеждах по познати кътчета и се унасях в спомени за миналото, отдавна се бе стъмнило, когато пристигнах на мястото на стария дом.
Тук нямаше вече нито къща, нито пивоварна, нито каквато и да е сграда; останала бе само оградата на някогашната градина. Разчистеното пространство беше заградено с прост стобор; като погледнах през него, видях, че старият бръшлян е покарал отново и се зеленее върху ниските безмълвни развалини. Вратата на стобора беше открехната. Бутнах я и влязох.
Студена сребриста мъгла бе забулвала следобеда, а луната не бе изгряла още, за да я разсее. Но звездите блещукаха през мъглата, луната щеше скоро да се покаже и вечерта не беше тъмна. Аз можех да определя мястото на всяка част от стария дом, мястото на пивоварната, на вратите и на буретата. Припомнил си бях всичко и поглеждах безлюдната градинска пътека, когато ненадейно зърнах някаква самотна фигура там.
Фигурата ме бе забелязала, както изглежда, защото — тръгнала по пътеката срещу мене — се спря изведнъж. Когато наближих, видях, че е жена. Когато наближих още повече, тя понечи да си тръгне, но не тръгна, а дочака да се изравня с нея. И трепвайки от изненада, ме назова по име, а аз извиках:
- Естела!
- Толкова съм променена, че е чудно как ме познахте!
 Свежестта й бе наистина изчезнала, но неизразимата величественост и неизразимият чар бяха останали.
Тях аз бях виждал и по-рано; това, което не бях виждал, беше скръбният, смекчен блясък на някога гордия поглед; а това, което не бях почувствувал, беше приятелското докосване на някога безчувствената ръка.
Седнахме на една близка скамейка и аз казах:
- Странно е, Естела, че трябваше да се срещнем така след толкова години на мястото, където се срещнахме за пръв път! Често ли идвате тук?
- Ни веднъж не съм идвала оттогава.
- И аз също.
Луната се показа и аз си спомних безучастния, отдавна вече угаснал поглед към белия таван. Луната се показа и аз си спомних как той ми стисна ръката, когато изрекох последните думи, които чу на тоя свят.
Естела заговори първа след настъпилото мълчание.
- Много често мечтаех и възнамерявах да дойда тук, но различни обстоятелства ми пречеха. Бедният, бедният стар кът!
Сребристата мъгла бе докосната от първите лъчи на лунната светлина, озарила и сълзите, които се стичаха по бузите на Естела. Без да разбере, че съм ги забелязал, правейки усилие да се овладее, тя каза спокойно:
- Чудехте ли се, докато се разхождахте тук, как всичко е останало в тоя вид?
- Да, Естела.
- Мястото е моя собственост. Това е единственото нещо, което притежавам. Всичко се изплъзна постепенно от ръцете ми, но това запазих. През всичките тия нещастни години само това отстоявах упорито.

- Ще се строи ли нещо тук?
- Най-после ще се строи. И аз дойдох да се сбогувам с мястото преди промяната. А вие — каза тя със съчувствие към скитащия бездомник — живеете още в чужбина.
- Да, все още.
- И работите ви навярно вървят добре?
- Работя усърдно и си изкарвам добра прехрана. Така, че… Да, работите ми вървят добре.
- Често мислех за вас — рече Естела.
- Така ли?
- Напоследък много често. Имаше дълги, тежки времена, когато се пазех да не си спомням онова, което бях отхвърлила, когато не знаех ценността му. Но откакто този спомен не противоречи на дълга ми, аз го допуснах в сърцето си.
- А в моето сърце вие бяхте винаги — отговорих аз.
Замълчахме отново, докато тя заговори пак.
- Никога не съм помисляла — каза Естела, — че ще се сбогувам с вас, когато се сбогувам с този кът. И се радвам, че стана така.
- Радвате се, че ще се разделим отново ли, Естела? За мене раздялата е винаги тежка. Споменът за последната ни раздяла беше винаги тъжен и мъчителен за мене.
- Но вие ми казахте — възрази припряно Естела — „Бог да ви благослови и прости!“ Щом можахте да кажете това тогава, няма да се поколебаете да го кажете и сега… сега, когато страданието — най-добрият учител — ме научи да разбирам вашето сърце. Животът ме преви и пречупи, но, надявам се, за да ме направи по-добра. Бъдете както винаги снизходителен и добър към мене и ми кажете, че сме приятели.
- Приятели сме — отвърнах аз, когато станах и се наведох към нея, докато тя ставаше от пейката.
- Ще си останем приятели, макар и разделени — каза Естела.
  Аз улових ръката й и ние излязохме от тъжния кът, и както някога, когато напуснах ковачницата за пръв път, утринната мъгла се бе разсеяла пред мене, така се разсея и сега вечерната мъгла и в спокойния лъчист простор пред нас не се мярна ни сянка от нова раздяла. 

 

РОБЪРТ МАККАМЪН

http://en.wikipedia.org/wiki/Robert_McCammon
http://www.robertmccammon.com/

Робърт Маккамън е един от най-популярните американски писатели на ужаси. До момента е написал 16 книги, от които у нас са издадени само 3:

"Стингър" (Хермес, 1994)
"Мое" (Хермес, 1995)
"Мистериозно завръщане" (Силви-Арт, 1999)

От тях безспорен фаворит ми е "Стингър", която напомня (като идея, не като сюжет) на "То" и до днес си остава един от любимите ми хорър романи.







Swan Song (1987)
www.amazon.com

"In a future world born of nuclear rage, an ancient evil as old as time roams a devastated, nightmare wilderness. He is the Man with the Scarlet Eye, the Man of Many Faces, gathering under his power the forces of human greed and madness. He is searching for a child who has the gift of life, a child named Swan, the child who must be destroyed...
In a wasteland born of nuclear rage, in a world of mutant animals and marauding armies, the last people on earth are now the first. Three bands of survivors journey toward destiny---drawn into the final struggle between annihilation and life!"

"Swan Song" е епична постапокалиптична хорър фантастика, която описва последиците от евентуална ядрена зима и прилича на една значително по-мрачна версия на "Сблъсък" на Стивън Кинг. Романът е носител на наградата Bram Stoker Award (1987) и е номиниран за наградата World Fantasy Award for Best Novel (1988).

Ужасяващата история за човека с медните пръсти

автор: ДОРОТИ СЕЙЪРС

Клубът на егоистите е едно от най-гостоприемните места в Лондон. Там можеш да отидеш, за да разкажеш странния сън, който си сънувал снощи, или пък да оповестиш какъв добър зъболекар си намерил. Ако искаш, можеш да пишеш писма, стига да имаш нрава на Джейн Остин, защото там няма зала за тихи занимания, а би било нарушение на клубните правила да се покажеш зает или погълнат от нещо, когато друг член на клуба се обърне към теб. За голф и риболов обаче не трябва да се споменава и ако предложението на благородния Фреди Арбътнот се приеме на следващото заседание на клубния комитет (а настроението поне засега е в полза на това), ще бъде забранено да се говори и за новините по радиото. Както каза онзи ден лорд Питър, докато се спореше по въпроса в пушалнята, по тия теми можеш да разговаряш където и да е другаде. Иначе клубът не е с ограничен достъп. Всеки може да бъде допуснат до членство, стига да не е сериозен и мълчалив. Кандидатите обаче трябва да минат проверка, за чието естество красноречиво говори фактът, че един виден изследовател си изпатил, като изпушил предложената му силна пура „Трихинополи“ като допълнение към портвайн от ’63 година. От друга страна, добрият стар Роджър Бънт (разносвачът, който стана милионер, след като спечели 20 000 лири от лотарията, организирана от един неделен вестник, и разгърна огромен бизнес с хранителни стоки в Централните графства) бе горещо препоръчан и единодушно избран, след като откровено заяви, че му стигат бирата и лулата. И пак според думите на лорд Питър: „Никой няма нищо против липсата на финес, но човек трябва да тегли граница пред грубостта.“
Тази вечер Мастърман (поетът-кубист) бе довел гост — млад мъж на име Вардън. Вардън бе започнал кариерата си като професионален спортист, но претоварване на сърцето го принудило да сложи край на бляскавата си спортна кариера и да се възползува от своето красиво лице и изключително хубавото си тяло чрез филмовия екран. Той бе дошъл в Лондон от Лос Анжелос, за да подпомогне рекламата за новия си голям филм „Маратон“ и се оказа приятна, непокварена от популярността си личност — за голямо облекчение на клубните членове, тъй като гостите на Мастърман можеха да бъдат най-разллчни.
Заедно с Вардън тази вечер в кафявата стая бяха осем човека. В клуба имаше пет или шест малки пушални, но тази беше може би най-уютната и приятната — с ламперия по стените, с мека светлина от лампите и плътни сини завеси. Разговорът беше започнал съвсем непринудено с разказа на Армстронг за някаква любопитна случка, на която станал свидетел същия ден следобед на Темпъл Стейшън, а оттам Бейс бе продължил, като каза, че това е нищо в сравнение с наистина странното произшествие, станало с него самия една нощ в гъста мъгла на Юстън Роуд.
Мастърман заяви, че по-усамотените лондонски площади изобилствуват с материал за сюжети, които само чакат своя автор, и даде като пример как се бил сблъскал с една разплакана жена и умряла маймуна, а после Джадсън подхвана темата и разказа как в някакво отдалечено предградие късно през нощта се натъкнал на женски труп, проснат на паважа с нож в гърба, а наблизо стоял неподвижно един полицай. Попитал може ли да помогне с нещо, но полицаят отговорил: „На ваше място не бих се бъркал, сър, тя си получи заслуженото.“ Джадсън призна, че не може да престане да мисли за видяното, а после Петифър разказа един необясним случай от лекарската си практика, когато някакъв съвършено непознат човек го завел в Блумсбъри в някаква къща, където една жена била отровена със стрихнин. Мъжът му помагал с вещина цяла нощ и когато пациентката била вече вън от опасност, напуснал къщата и не се появил никога повече; странното тук било, че когато той (Петифър) разпитал жената, тя изненадана заявила, че никога през живота си не била виждала този човек, когото взела за асистент на Петифър.
— Това ми напомня — каза Вардън — за нещо още по-странно, което ми се случи веднъж в Ню Йорк. Луд ли беше този човек, лош номер ли ми бяха погодили, или наистина едва се отървах от някаква опасност — не зная и до днес.
Началото беше многообещаващо и всички заувещаваха госта да продължи.
— Е, добре, това започна много отдавна, има седем години оттогава — малко преди Америка да влезе във войната. Бях на двадесет и пет и от две години вече работех във филмовия бранш. Имаше един човек — Ерик П. Лоудър, доста известен тогава в Ню Йорк, който можеше да бъде много добър скулптор, ако нямаше прекалено много пари, поне така казваха хората, които разбираха от подобни неща. Той представяше много работи, имаше много самостоятелни изложби, на които ходеха интелектуалци. Работеше главно с бронз. Сигурно сте чували за него, Мастърман.
— Не съм виждал негови неща — отговори поетът, — но си спомням някои снимки от „Изкуството утре“. Бяха добри, но доста демоде. Не правеше ли и статуетки от злато и слонова кост? Предполагам, че само и само за да докаже, че може да си позволи лукса да купува материалите.
— Да, това беше в стила му.
— Разбира се. Той направи и една много претенциозна, но и много грозна скулптурна група, доста реалистична, наречена „Лусина“, и има наглостта да я отлее от масивно злато и да я постави в салона си.
— О, онова нещо ли? Да, наистина беше отвратително и не намирах нищо артистично в хрумването. Сигурно ще кажете рализъм. Аз харесвам картините, скулптурите, които пораждат приятно чувство, иначе защо са създадени? Въпреки всичко у Лоудър имаше нещо много привлекателно.
— Как се запознахте с него?
— А, да — той ме гледал в онова филмче, „Аполон пристига в Ню Йорк“, може би го помните.
За първи път ми даваха роля на звезда. Разказваше се за една съживена статуя — за древен бог, как се оправя в един модерен град. Добрият стар Рубънсън беше продуцент. Ето, това беше човек, който можеше да направи филм с ненадмината артистичност. Филмът беше издържан с много вкус, от началото до края нямаше нищо скандализиращо, макар че в първата част единственото ни облекло бе някакво наметало, заимствувано от античната статуя.
— Аполон Белведерски ли?
— Предполагам. И така, Лоудър ми писа, че се интересува от мене като скулптор, защото съм бил подходящ за модел и така нататък и ме покани да го посетя в Ню Йорк, когато остана свободен. Поразпитах за него, реших, че това ще е добра реклама и когато договорът ми изтече и се поосвободих, отидох му на гости. Посрещна ме много добре и ми предложи да остана в дома му няколко седмици, докато поразгледам наоколо.
Лоудър имаше голяма разкошна къща на около осем километра извън града, цялата натъпкана с картини, антики и други подобни неща. Той беше, струва ми се, някъде между трийсет и пет и четирийсет, чернокос и младолик, с живи, бързи движения. Много хубаво говореше — изглежда, нямаше място, където да не е ходил, и нещо, което да не е видял, и за никого нямаше кой знае колко добро мнение. Човек можеше да го слуша с часове; знаеше анекдоти за всекиго — като започнеш от Папата и стигнеш до онзи Фенеас Е. Грут от Чикагската банда. Обаче нямах желание да го слушам, когато разказваше пикантни истории. Не искам да кажа, че ми е неприятно, когато се поотпуснат хората след вечеря, не, сър, не искам да ме мислите за прекален светец, но докато раз-казваше, погледът му така се впиваше в тебе, сякаш те подозира, че имаш нещо общо с това. Виждал съм жени да го правят, виждал съм и мъже да се държат така, когато има жени в компанията, а жените да не знаят къде да се дянат от смущение, но той е единственият мъж, който ме е карал мен да изпитвам такова чувство.
Като изключим това, Лоудър бе най-очарователният човек, когото някога съм познавал. Освен това, както вече казах, имаше прекрасен дом и чудесна кухня.
Той обичаше да притежава от всичко хубаво — най-хубавото. Ами каква беше любовницата му — Мария Морано! Не мога да намеря сравнение, а когато човек работи в киното, той има доста високи критерии за женска красота. Беше висока, спокойна, с изящни движения, беше ведра, с широка, спокойна усмивка. В Щатите такива жени не се раждат. Бе дошла от юг, Лоудър казваше, че била танцувала из кабарета и тя не възразяваше. Той се гордееше с нея, а и тя като че ли бе привързана към него по своему. Лоудър често я караше да застава гола, само с някакво подобие на смокинов лист, на видно място в ателието, изправяше я до някоя от статуите, за които бе позирала, и ги сравняваше детайл по детайл. Имаше, буквално казано, само един сантиметър от тялото й, който не удовлетворяваше изискванията му на художник — вторият пръст на лявото й стъпало беше по-къс от големия. Разбира се, в статуите той поправяше този недостатък. Тя се отнасяше към всичко това с добродушна усмивка, някак смътно поласкана, макар че според мен понякога й омръзваше да я оглеждат така. От време на време тя откриваше къде съм, идваше при мен и ми доверяваше, че винаги е мечтала да има собствен ресторант с кабаретна програма, с много готвачи в бели престилки и с лъскави готварски печки. „И тогава — казваше тя — ще се омъжа, ще имам четирима сина и една дъщеря“, и ми изброяваше имената, които бе избрала. Всичко това ми се струваше много тъжно и трогателно. Лоудър влезе веднъж към края на един такъв разговор. Подхилваше се, затова предположих, че е подслушвал. Не мисля, че му отдаде някакво значение, от което пролича, че не разбира момичето. По, струва ми се, Лоудър не допускаше, че има на тоя свят жена, способна да се откаже от живота, на който той я бе свикнал, и макар че в отношението му имаше нещо собственическо, той поне никога не й даде повод за ревност. Защото с всичките му приказки и неприятни статуи тя го бе спечелила и съзнаваше това.
Прекарах чудесно там почти цял месец. На два пъти Лоудър получи творчески пристъп, затваряше се в ателието да работи и не пускаше никого при себе си дни наред. Той имаше слабост към подобни номера; минеше ли пристъпът — давахме прием, на който идваха всички негови приятели и почитатели, за да видят творението му.
Лоудър работеше над статуята на някаква нимфа или богиня, която възнамеряваше да отлее от сребро, и Мария му позираше. Като изключим тези моменти, той ходеше навсякъде и успяхме да видим всичко, което можеше да се види.
Признавам, яд ме беше, че всичко свърши. Обявиха войната, а предварително бях решил, че ще отида доброволец. Заради сърцето си не можех да искам назначение за окопите, но се надявах че ще съумея с упоритост да получа някаква служба, стегнах си багажа и заминах.
Не очаквах, че Лоудър ще се натъжи така искрено от раздялата. Той все повтаряше, че скоро ще се видим пак. Но аз получих назначение в санитарните части, прехвърлиха ме в Европа и едва през 1920 година го видях отново. Беше ми писал още преди това, но през деветнайсета година трябваше да участвувам в два големи филма, така че нямаше как да се видим. Но през двайсета се оказах отново в Ню Йорк за рекламата на „Миг на страст“ и получих от Лоудър бележка — канеше ме да погостувам и пишеше, че иска да му позирам. Това щеше да бъде, нали разбирате, реклама на негови разноски, така че се съгласих. Имах договор с „Мистофилмс лимитед“ за „Джейк от мъртвешката пустиня“ — един филм за джуджета, който се снимаше извън студиото сред австралийските бушмени. Телеграфирах на компанията, че ще ги настигна в Сидней през третата седмица на април и заминах при Лоудър.
Той ме посрещна сърдечно, но ми се видя поостарял. Станал бе по-нервен. Беше — как да кажа — по-напрегнат, някак си по-естествен. Говореше с присъщата му циничност, сякаш наистина мислеше нещата, които изрича, и създаваше впечатление, че думите му са насочени пряко към теб. Преди смятах, че неверието му във всичко бе артистична поза, но започнах да разбирам, че съм бил несправедлив към него. Виждах добре, че той наистина е нещастен, а скоро узнах и причината. Още в колата попитах как е Мария. „Тя ме напусна“ — отговори той. Знаете ли, това наистина ме изненада. Да си призная честно, не очаквах от момичето такава ак-тивност и казах: „Ами! Да не е отворила ресторанта, за който толкова мечтаеше?“
„О, тя ви е разказвала за ресторанта?! Е, да, вие сте от тоя тип мъже, на които жените доверяват подобни неща. Не, тя постъпи като последна глупачка. Отиде си.“
Не знаех какво да кажа. Бяха засегнати и гордостта, и чувствата му. Измърморих обичайните за такива случаи фрази и добавих, че това навярно е било голяма загуба — и за работата му, и в друго отношение. Той отговори, че е така. Поисках да разбера кога се е случило и дали е успял да завърши статуята, над която работеше. Той отвърна, че я завършил и направил друга, нещо наистина оригинално, което сигурно щяло да ми хареса.
И така пристигнахме, вечеряхме, после Лоудър ми каза, че съвсем скоро щял да отпътува за Европа — всъщност няколко дена след като си замина и аз самият. Нимфата беше поставена в трапезарията, в специална ниша на стената. Беше наистина великолепна, не така показна, както повечето му работи, и удивително приличаше на Мария. Лоудър ме сложи да седна срещу нея, така че да мога да я гледам, докато вечерям, и наистина едва откъсвах очи. Той безспорно се гордееше с творението си и непрекъснато подчертаваше колко много се радва, че го харесвам. Направи ми впечатление, че е придобил навика да повтаря едно и също нещо.
След вечерята се преместихме в пушалнята. Тя беше подредена по нов начин и първото нещо което се набиваше на очи, беше едно голямо канапе пред камината. Беше високо към половин метър, долната му част бе оформена като римска кушетка — с възглавници и дълга, висока облегалка, изработена от дъб с инкрустация на сребро, и върху нея, образувайки истинското място за седене, ако сте ме разбрали, имаше голяма сребърна фигура на гола жена в естествен ръст, легнала с отметната назад глава и протегнати върху двете страни на канапето ръце. С няколко големи възглавници ставаше възможно да ползуваш това нещо като истинско канапе, но трябва да си призная, че ако човек искаше да седне прилично, не беше никак удобно. Щеше да е изключително подходящо като сценичен декор, за да изразява разпуснатост, но ми ставаше много противно, като гледах Лоудър проснат върху него пред собствената си камина.
„Аз ви казах — рече той, — че е нещо оригинално.“ Тогава се вгледах по-внимателно и видях, че фигурата е всъщност на Мария, макар че лицето бе само леко загатнато, ако разбирате какво искам да кажа. Навярно Лоудър бе решил, че за мебел повече подхожда едно по-смело решение. След като видях кушетката, си помислих, че у Лоудър има нещо извратено. През следващите две седмици се чувствувах все по-неудобно в негово присъствие. Този негов маниер да насочва нещата пряко към теб ставаше от ден на ден все по-подчертан и често, докато му позирах, той седеше и ми разправяше разни ужасии с отвратително впит в лицето ми поглед, просто за да види как ще реагирам. Честна дума, макар че той се отнасяше към мен изключително добре, започнах да изпивам чувството, че ще ми бъде много по-спокойно сред бушмените.
Сега идва странното в тази история.
Всички се поизправиха и се заслушаха с повече нетърпение.
— На следващия ден трябваше да отпътувам за Ню Йорк — продължи Вардън. — Седях си следобед …
В този момент някой отвори вратата на кафявата стая и Бейс му направи знак да не вдига шум. Новодошлият озадачено се отпусна на един фотьойл и си наля уиски много внимателно, за да не смути разказвача.
— Седях си в пушалнята — продължи Вардьн — и чаках Лоудър. Къщата беше на мое разположение — Лоудър беше пуснал прислугата да иде на някакво представление ли, на лекция ли, а самият той се стягаше за предстоящото пътуване и бързаше за уговорената среща с човека, който движеше деловите му въпроси. Навярно съм задрямал, защото вече се бе смрачило, когато се сепнах и видях до себе си млад мъж. Той нямаше вид на крадец, а още по-малко приличаше на призрак. Облечен бе в сив английски костюм, беше преметнал сиво-бежово палто през ръката си и държеше мека шапка и бастун. Светлата му коса беше пригладена, а лицето му беше доста глуповато с дълъг нос и монокъл. Втрещих се, защото знаех, че външната врата е заключена, но още преди да дойда на себе си, той заговори.
Гласът му беше особен, колеблив и дрезгав, с подчертан английски акцент. За моя най-голяма изненада той попита: „Вие сте мистър Вардън, нали?“
„Вие знаете повече за мен, отколкото аз за вас.“
„Моля да ме извините, че нахълтах така. Наистина малко невъзпитано изглежда, но трябва да изчезнете оттук колкото се може по-скоро, не се ли сещате?“
„Какво, до дяволите, искате да кажете?“ — по-питах аз.
„Нямам желание да ви обиждам, но разберете — Лоудър не ви е простил и има намерение да ви превърне в закачалка за шапки, лампион или нещо от този род.“
Господи! Казвам ви, не знаех какво да сторя. Гласът му бе така спокоен, маниерите — безупречни и все пак думите му бяха безсмислени. Нали казват, че лудите са изключително силни и аз тръгнах към звънеца, но изведнъж застинах — та аз бях съвсем сам в къщата.
„Как влязохте?“ — попитах смело аз.
„Да си призная — с шперц — отвърна той така нехайно, като че ли се извиняваше, че не носи визитната си картичка. — Не можех да бъда сигурен, че Лоудър не се е върнал. Но наистина смятам, че трябва да се махнете оттук колкото можете по-бързо.“
„Вижте какво — казах аз. — Кой сте вие и какво, по дяволите, целите? Какво значи това, че Лоудър не ми е простил? Какво да ми прости?“
„Ами за … моля да ме извините, че се бъркам в личния ви живот… за Мария Морано.“
„По дяволите, какво пък за нея? Какво всъщност знаете за тази жена? — извиках аз. — Тя го е напуснала, докато съм бил на война. Какво общо имам аз с това?“
„О! — възкликна странният млад мъж. — Изглежда, съм се предоверил в преценките му. Ама че глупаво, не ми мина през ум, че той може да греши. Лоудър смята, че сте станали любовник на Мария, когато сте били тук миналия път.“
„Любовник на Мария! — извиках аз. — Ама че абсурд! Мария е заминала със своя любим, кой-то и да е бил той. Лоудър трябва да знае, че тя не си е тръгнала с мен.“
„Мария никога не е напускала този дом — каза младият мъж — и ако не тръгнете веднага, не ви гарантирам, че й вие ще успеете да го напуснете някога.“
„Какво, за бога, искате да кажете?“ — извиках аз изгубил всякакво търпение.
Мъжът се обърна и дръпна синята възглавница от края на сребърното канапе.
„Вглеждали ли сте се някога внимателно в пръста?“ — попита той.
„Не особено — отвърнах аз, озадачен все по-вече и повече. — А защо?“
„Знаете ли Лоудър да е правил друга статуя на Мария освен този с подобен пръст на левия крак?“
Е, и тогава аз се вгледах внимателно и видях, че той е прав. Вторият пръст на лявото стъпало беше по-къс.
„Така е — казах аз, — нозащо не, в края на краищата?“
„Защо не наистина? — отвърна младият мъж. — Искате ли да разберете, защо от всичките статуи на Мария Морано, които Лоудър е правил, само на тази стъпалото е като на живата жена? Гледайте!“ — каза той и замахна с ръжена. Със сила, каквато не подозирах у него, мъжът стовари ръжена върху сребърната кушетка. Ударът попадна върху лакътната свивка на едната ръка и проби грапава дупка в среброто. Мъжът дръпна силно ръката на статуята и я изтръгна. Тя беше куха и честен кръст — в нея имаше дълга, изсъхнала човешка кост. Вардън млъкна и отпи голяма глътка уиски.
— И?! — извикаха няколко изпълнени с напрежение гласа.
— И — продължи Вардън — не ме е срам да призная, че се измъкнах от къщата като заек, подушил приближаването на ловеца. Вън чакаше кола и шофьорът ми отвори вратата. Вмъкнах се вътре, но после ми дойде наум, че това може да е клопка, измъкнах се веднага и тичах, докато стигна до тролейбусната спирка. Обаче на другия ден намерих багажа си на гарата, регистриран за Ванкувър. Когато дойдох на себе си, зачудих се какво ли си е помислил Лоудър за внезапното ми изчезване. Но за нищо на света не бих се върнал в онази ужасна къща, по-скоро бих глътнал отрова. На другия ден заминах за Ванкувър и повече не видях нито един от двамата. И досега нямам представа кой беше русият и какво е станало с него, но по заобиколен път разбрах, че Лоудър е умрял май че при нещастен случай.
Настана мълчание, след което …
— Страшно хубава история, мистър Вардън — каза Армстронг, който се занимаваше съвсем дилетантски с разни ръчни изработки и всъщност главно заради него мистър Арбътнот беше направил предложението си за радиото, — вие наистина ли предполагате, че в сребърната отливка е имало цял скелет? Да не искате да кажете, че Лоудър го е сложил в сърцето на калъпа, когато са отливали статуята? Би било ужасно трудно и опасно. При най-малката случайност Лоудър е щял да се издаде пред майсторите. И освен това статуята трябва доста да е надхвърляла естествения човешки ръст, за да се покрие добре скелетът.
— Мистър Вардън несъзнателно ви подведе, Армстронг — обади се внезапно тих, дрезгав глас от полумрака зад стола на Вардън. — Фигурата не беше от плътно сребро, а беше посребрена чрез галванопластика върху медна основа, отложена направо върху тялото. Жената фактически беше плакирана със сребро. Допускам, че след завършването на процеса меките части на тялото са били разложени с пепсин или някакъв друг подобен препарат, но не съм сигурен в това.
— Ей, Уимзи — извика Армстронг, — вие ли влязохте преди малко? И откъде накъде сте така категоричен?
Поразително бе въздействието, което гласът на Уимзи оказа върху Вардън. Той бе скочил от стола си и бе насочил лампата така, че да освети лицето на Уимзи.
— Добър вечер, мистър Вардън — каза лорд Питър. — Радвам се да ви видя отново и моля да ме извините за безцеремонното ми държане в случая, за който току-що разказахте.
Вардън пое протегнатата ръка, но остана безмълвен. — Значи с тая ваша мания да се правите на загадъчен, вие сте били Великият Непознат на Вардън, а? — попита Бейс. — Е, да — допълни той предизвикателно, — трябваше да се досетим по образното описание.
— Аз мисля, че след като сте тук, — каза Смит Харингтън, представителят на пресата, — трябва да ни разкажете края на тази история.
— Шега ли е било? — попита Джъдсън.
— Не, разбира се — прекъсна го Петифър, преди още лорд Питър да успее да отговори. — Откъде накъде? Уимзи е видял с очите си толкова странни неща, че няма защо да си губи времето да измисля странни положения.
— Много вярно — каза Бейс — и причината е, че разбира от логика и че има навика да си пъха носа там, където е по-добре да не се рови.
— Прав сте, Бейс — отговори негова светлост. — Но ако не бях споменал някои неща пред Вардън в онази нощ, какво щеше да стане с него?
— Да, какво? Точно това искаме да знаем — каза Смит Харингтън настойчиво. — Хайде, Уимзи, не се измъквайте! Трябва да чуем тази история.
— Цялата история! — добави Петифър.
— И нищо друго освен историята! — каза Бейс и ловко измъкна изпод носа на лорд Питър бутилката уиски и пурата. — Хайде, почвайте, драги. Няма да видите нито глътка, нито пура, преди да сте изчуруликали всичко.
— Бруте! — извика жаловито негова светлост. — Всъщност — продължи той, като рязко смени тона — не искам тази история да се разчуе. Може да изпадна в много неудобно положение заради нея — да ме обвинят в непредумишлено, а може би и в предумишлено убийство.
— О, боже! — възкликна Бейс. — Няма страшно! — каза Армстронг. — Никой няма да проговори. Знаете, че не можем да си позволим да ви загубим като член на клуба. Само дето Харингтън ще трябва да обуздае страстта си да записва.
След като от всички страни бяха дадени обещания за дискретност, лорд Питър се облегна удобни назад и започна своя разказ.
— Необикновеният случай на Ерик П. Лоудър е само още един пример за странния начин, по който някаква сила извън слабата ни човешка воля насочва нашите дела. Наречете я провидение, наречете я съдба …
— Ние ще й намерим име — каза Бейс. — Можете да пропуснете тази част.
Лорд Питър изпъшка и започна отначало.
— И така, първото нещо, което привлече вниманието ми към Лоудър, бе неволната забележка на един чиновник от службата за визи в Ню Йорк, където случайно бях отишъл по повод на онази глупава история с мисис Билтс. Той каза: „Какво, по дяволите, ще прави Ерик Лоудър в Австралия? Мислех, че Европа го интересува повече.“
„Австралия?! — рекох аз. — Заблуждавате се, друже. Оня ден той-самият ми каза, че след три седмици заминава за Италия.“
„Ами, Италия, нищо подобно! — отвърна чиновникът. — Днес обиколи цялата служба, разпитваше как се стига до Сидней, какви са необ-ходимите формалности и така нататък.“
„Аха! — рекох аз. — Предполагам, че ще пътува през Тихия океан и ще спре за малко в Сидней.“ Но се зачудих защо Лоудър не ми бе казал нищо такова, когато се видяхме преди два дни. Той със сигурност спомена, че ще отплува за Европа, ще се отбие в Париж и ще продължи за Рим. Така дяволски ме загриза любопитството, че две вечери по-късно посетих Лоудър. Стори ми се че доста ми се зарадва, беше преизпълнен с мисли за предстоящото пътуване. Отново го попитах за маршрута и той съвсем определено заяви, че ще мине през Париж.
И това беше, пък и не ми влизаше в работата къде ще ходи човекът, така че побъбрихме за други неща. Каза ми, че мистър Вардън щял да му погостува в дните до заминаването и че се надявал да направи една фигура, ако той се съгласи да му позира. Спомена, че не бил виждал мъж с толкова съвършено тяло. „Аз и преди исках да го използувам като модел — каза той, — но избух-на войната, Вардън замина в армията, преди да успея да започна.“
Той се излежаваше на онова отвратително канапе, аз случайно се обърнах и за миг зърнах в очите му едно злобно пламъче, от което ме побиха тръпки. Той галеше врата на фигурата и се подхилваше.
„Дано да не е пак някое от вашите постижения в посребряването“ — казах аз.
„Ами имам намерение да ги направя двойка заедно с тази. «Спящият атлет», да речем, или не-що подобно.“
„По-добре е да я отлеете — рекох аз. — Защо сте положили такъв дебел слой сребро? Губят се изящните детайли.“
Това го подразни. Не обичаше да слуша възражения, насочени към тази негова творба.
„Това беше експеримент — каза той. — Следващата ще бъде истински шедьовър. Ще видите!“
Мисля, че бяхме стигнали дотук, когато икономът влезе да пита дали да ми приготвят легло, тъй като нощта била отвратителна. Не бяхме обърнали никакво внимание на времето, макар че като тръгвах от Ню Йорк, имаше всички изгледи да се развали. Погледнахме навън и видяхме, че вали като из ведро. Ако не бях с малка, открита състезателна кола и без връхна дреха, нямаше да има никакво значение, но да карам осем километра в този порой не беше, общо взето, привлекателна перспектива. Лоудър настоя да остана и аз се съгласих.
Бях изморен и си легнах веднага. Лоудър каза, че иска първо да поработи малко в ателието си и го видях да се отправя по коридора.
Вие не искате да споменавам провидението, затова ще кажа само едно — беше много странно, че се събудих в два часа през нощта целият във вода. Икономът беше пъхнал грейка в леглото, което не бе използувано напоследък, и тя за проклетия се бе отпушила. Полежах буден десетина минути, мокър и нещастен, докато събера сили да проверя какво е станало. Открих, че положението е безнадеждно: чаршафите, одеялата, дюшекът — всичко беше подгизнало. Погледът ми попадна върху креслото и тогава ми хрумна чудесна идея. Сетих се, че в ателието има прекрасен огромен диван, покрит с голяма кожа и цяла купчина възглавници. Защо да не дочакам там края на нощта? Взех електрическото фенерче, което винаги нося със себе си, и тръгнах.
Ателието беше празно, затова предположих, че Лоудър е привършил работа и си е легнал. Диванът беше на мястото си, закрит отчасти с разгърнат параван, така че се завих с кожата и се приготвих да подремна. Тъкмо хубавичко се унасях, когато чух стъпки, но не от коридора, а, както изглежда, от другата страна на коридора. Учудих се, тъй като не знаех да има изход в тази посока. Продължих да лежа тихо и скоро видях ивица светлина, която се процеди през шкафа, в който Лоудър държеше разни инструменти и материали. Ивицата се разшири и самият Лоудър се появи, с електрическо фенерче в ръка. Много внимателно затвори след себе си вратата на шкафа и с леки стъпки прекоси ателието. Спря се пред статива и го отви — наблюдавах го през един процеп на паравана. Постоя няколко минути, като се взираше в скицата на статива, и след това се изсмя — най-отвратителния гърлен смях, който някога съм чувал. И да бях възнамерявал да разкрия непозволеното си присъствие, в този момент изоставих всякаква подобна мисъл. Междувременно Лоудър отново покри статива и излезе през вратата, през която бях влязъл и аз.
Изчаках, докато се убедя, че той си е отишъл и станах, много тихо, смея да твърдя. Отидох на пръсти до статива, за да видя какво е това чудно произведение на изкуството. Веднага разбрах, че е скица на фигурата на спящия атлет, а докато я гледах, усетих, че в мен се прокрадва увереност в нещо ужасно. Мисълта сякаш се зароди в стомаха ми и запълзя нагоре към корените на косата ми.
Моите роднини твърдят, че съм много любопитен. Мога само да кажа, че нямаше сила на тоя свят, която да ме възпре да не разгледам както трябва този шкаф. С чувството, че може да се срещна с нещо наистина гнусно — бях малко възбуден, а и всичко ставаше по това отвратително време на нощта — сложих смело ръка върху топката на вратата. За мое най-голямо учудване тя дори не беше заключена. Отвори се веднага и пред погледа ми се разкриха цял ред безобидни и подредени лавици, но явно Лоудър не би могъл да стои на това тясно място. Вече горях от възбуда, така че започнах да търся секрета — бях убеден, че трябва да има такъв — и го открих без особено затруднение. Дъното на шкафа безшумно се отвори като врата и аз се озовах в горния край на тясно стълбище. Бях достатъчно благоразумен да проверя дали вратата може да се отваря отвътре, преди да продължа, и освен това избрах от лавиците едно добро, здраво чукало от хаван — за оръжие, ако ми се случи премеждие. После затворих вратата и леко като приказен елф заслизах по тези чудесни стари стълби. В долния край имаше още една врата, но бързо открих и нейния секрет. Напрегнат до краен предел, стиснал чукалото, отворих вратата. Стаята обаче изглеждаше празна. Фенерчето ми улови блясъка на нещо течно, а после открих къде е ключът за лампата.
Пред погледа ми се разкри доста просторна квадратна стая, обзаведена като работилница. На дясната стена имаше голямо електрическо табло, с под него — тезгях. От тавана висеше голям прожектор, който осветяваше стъклена вана, дълга повече от два метра и широка около един. Включих прожектора и погледнах във ваната. Тя беше пълна с тъмнокафява течност, в която разпознах обичайния електролит на цианид с меден сулфат, който се използува при галванизирането с мед.
Пръчките висяха с празни куки, но в единия край на стаята някой, изглежда, беше започнал да отваря някакъв сандък и като дръпнах капака, видях вътре наредени медни аноди — достатъчно на брой за покритие от половин сантиметър, като се нанася върху фигура с човешки ръст. Имаше и по-малък сандък с още неразкован капак — по вида и тежестта му предположих, че съдържа среброто, нужно, за да се довърши процесът. Търсех още нещо и скоро го открих — значително количество приготвен графит и голям съд с лак.
Разбира се, нямаше всъщност никакво доказателство за нещо нередно. Защо Лоудър да не направи гипсова отливка, и да я посребри, щом това му харесва? Но след това открих нещо, което не би могло да дойде по законен път. На тезгяха имаше овална медна плочка, дълга около четири сантиметра, навярно тазнощното творение на Лоудър. Тя представляваше копие от печата на консулската служба — този, с който подпечатват снимката ти, за да не я махнеш и подмениш с тази на приятеля ти, който би желал да напусне Англия, защото се ползува с твърде голяма популярност в Скотланд Ярд.
Седнах на столчето на Лоудър и разработих едно тънко планче във всичките му подробности. Разбрах, че всичко се върти около три неща. На първо място, трябваше да разбера дали Вардън не се кани да пътува в скоро време за Австралия — защото ако той нямаше такова намерение, цялата ми елегантна версия рухваше. На второ място, щеше да стане много по-ясно, ако се окажеше, че косата на Вардън е тъмна като тази на Лоудър, защото, видите ли, между двамата имаше прилика — във всеки случай достатъчна, за да съответствува на данните от паспорта. Бях виждал Вардън само в онзи филм като Аполон Белведерски, когато носеше руса перука. Но знаех, че ако се навъртам тук, ще го видя, когато дойде да погостува на Лоудър. И на последно място трябваше да разбера дали Лоудър има някакво основание ла мрази Вардън.
И така, реших, че да стоя повече в онази стая е нездравословно. Лоудър можеше да се върне всеки момент, а не бях забравил, че вана, пълна с меден сулфат и цианкалий, е много удобно средство да се отървеш от някой прекалено любопитен гост. И мога да кажа, че нямах особено желание да се превърна в част от мебелировката на Лоудър. Винаги съм мразил предмети, направени във формата на нещо друго — томове на Дикенс, които се оказват метална кутия за бисквити, и всякакви такива подвеждащи хитроумия; и въпреки че не храня непреодолим интерес към собственото си погребение, бих желал то да бъде издържано с вкус. Стигнах дотам да изтрия всички отпечатъци, които предполагах, че съм оставил, после се върнах в ателието и оправих дивана. Имах чувството, че Лоудър няма да се зарадва, ако разбере, че съм бил тук.
Любопитен бях да разбера още нещо. Минах на пръсти през хола и влязох в пушалнята. Сребърното канапе лъсна на светлината на фенерчето ми. Стори ми се сто пъти по-неприятно от преди. Както и да е, стегнах се и внимателно огледах стъпалото на фигурата. Бях слушал всичко за прословутия втори пръст на Мария Морано.
В крайна сметка останалата част от нощта прекарах в креслото.
Онази история с мисис Билтс, някои други работи, които трябваше да свърша, както и сведенията, които трябваше да събера — всичко това ме принуди да отложа за доста по-късно намесата си в малката игра на Лоудър. Открих, че Вардън му е бил на гости няколко месеца преди красивата Мария Морано да изчезне. Страхувам се, че в този случаи не се оказах особено умен, мистър Вардън. Помислих, че наистина е имало нещо.
— Не се извинявайте — каза Вардън с лек смях. — Киноартистите се ползуват със славата на покварени хора.
— Защо трябва да я подсилваме? — отвърна, леко засегнат, Уимзи. — Извинявам се. Но колкото до Лоудър, това наистина е така. Имах нужда от още едно малко доказателство, за да бъда напълно убеден. Галванопластиката, по-точно деликатната работа, която очаквах, че предстои, не можеше да се свърши за една нощ; от друга страна, изглежда, беше необходимо мистър Вардън да бъде виждан жив и здрав в Ню Йорк до определения за заминаване ден. Освен това беше ясно, че Лоудър е искал да си осигури възможността да докаже, че някой си мистър Вардън е заминал благополучно от Ню Йорк, така както се е предвиждало и действително е пристигнал в Сидней.
Един мним мистър Вардън трябваше съответно да отпътува с документите и паспорта на Вардън, но с нова снимка, надлежно подпечатана с консулското клеймо, да изчезне мирно и тихо в Сидней и да се превърне отново в мистър Ерик Лоудър, пътуващ с напълно редовния си паспорт. Но при това положение очевидно беше необходимо на „Мистофилмс лимитед“ да се изпрати телеграма, за да чакат Вардън с по-късен параход. Прехвърлих тази част от работата си на моя камердинер Бънтър, който е изключително способен. Този доверен служител ходи цели три седмици по петите на Лоудър и най-сетне в деня преди Вардън да отпътува, телеграмата беше изпратена от един пощенски клон в Бродуей, където за щастие (провидението още веднъж) дават моливи с много твърд графит за попълваме на бланките.
— Дявол да го вземе! — извика Вардън. — Сега си спомням, че като стигнах, ми казаха за някаква телеграма, но никога не съм я свързвал с Лоудър. Реших, че е някаква тъпотия, измислена от хората на „Уестърн електрик“.
— Тъй. И след като узнах това, забързах към дома на Лоудър с шперц в единия джоб и пистолет в другия. Взех Бънтър със себе си — той е много опитен и му наредих, ако не се върна след известно време, да извика полиция. Както виждате, всичко беше добре подсигурено. Бънтър беше шофьорът, който ви чакаше, мистър Вардън, но вие станахте подозрителен — съвсем не ви упреквам за това, — така че единственото, което можахме да направим, беше да изпратим багажа ви на влака.
На отиване към дома на Лоудър срещнахме прислугата му, с кола на път за Ню Йорк, което показваше, че сме на вярна следа и освен това, че задачата ми ще бъде съвсем лека.
Чухте вече всичко за разговора ми с мистър Вардън. Не мисля, че бих могъл да добавя нещо към неговия разказ. След като изпратих и него, и вещите му, аз се отправих към ателието. То беше празно, така че отворих тайния вход и както очаквах, съзрях ивица светлина под вратата на работилницата в долния край на коридора.
— Значи Лоудър е бил там през цялото време, така ли?
— Разбира се. Стиснах здраво в ръка пистолета и внимателно отворих вратата. Лоудър беше застанал между ваната и електрическото табло и прансше нещо много съсредоточено — толкова съсредоточено, че не усети влизането ми. Ръцете му бяха целите изцапани с графит от голямата купчина, разстлана на лист хартия върху пода, а той държеше дълга намотка от медна жица, свързана с трансформатора. Големият сандък беше отворен и всички куки над ваната бяха заети.
„Лоудър“ — извиках аз.
Той се обърна към мен с нечовешки израз на лицето.
„Уимзи! Какво, по дяволите, правите тук?“ „Дойдох да ви кажа, че знам по какъв начин птичката ще влезе в капана“ — и му показах, пистолета.
Той изкрещя, втурна се към таблото и изключи осветлението, така че да не мога да се прицеля. Чух го, че се хвърля към мен и след това в тъмното се разнесе трясък, плисък, а след това такъв вик, какъвто през живота си не съм чувал дори и през петте години война, а и не бих искал да чуя някога отново.
Слепешката затърсих електрическото табло. Разбира се, включих какво ли не, преди да налучкам ключа на осветлението, но най-после го открих — от прожектора над ваната плисна силен, ослепителен лъч.
Лоудър беше паднал във ваната и все още леко потреперваше. Сигурно знаете, че цианидът предизвиква почти най-бързата и болезнена смърт. Разбрах, че е мъртъв, преди да успея да направя каквото и да е — отровен, удавен и мъртъв. Жицата, в която се бе препънал, също бе паднала във ваната. Пипнах я, без да се замисля, и бях здравата зашеметен от удара на тока. Тогава разбрах, че съм пуснал шалтера, когато исках да включа осветлението. Погледнах отново във ваната. Падайки, Лоудър се бе хванал за жицата. Намотките се извиваха около пръстите му и електрическият ток отлагаше равномерно тънък слой мед върху ръцете му, почернели от графита.
Все пак бях в състояние да разбера, че Лоудър с мъртъв и че ако всичко това излезе наяве, за мене щеше да стане много неприятно, след като бях стигнал дотам да го заплашвам с пистолет.
Претърсих наоколо, докато открия припой и поялник. После се качих горе и извиках Бънтър, който се беше върнал много бързо. Отидохме в пушалнята, запоихме ръката — доколкото ни беше по силите. След това занесохме обратно всичко в работилницата. Избърсахме отпечатъците от пръсти и заличихме следите от присъствието си. Оставихме електрическото табло и осветлението така, както си бяха преди, и по много заобиколен път се прибрахме в Ню Йорк. Единственото, което взехме със себе си, беше копието от консулския печат, което хвърлихме в реката.
Лоудър беше намерен от иконома си на следващата сутрин. Прочетохме във вестниците за това как бил паднал във ваната по време на някакви експерименти с галванопластика. Коментираше се ужасният факт, че ръцете на мъртвия били плътно покрити с мед. Не било възможно да я отстранят, без да се стига до неприятни крайности, затова го погребали така.
Това е всичко. Ако обичате, Армстронг, мога ли да си получа уискито със сода?
— Какво стана с канапето? — попита междувременно Смит Хартингтън.
— Купих го, когато се разпродаваха вещите на Лоудър — отговори Уимзи, — свързах се с един добър, стар католически свещеник, когото познанах, разказах му цялата история и той се закле да пази тайна. Той беше оправен човек, много свестен и разбран и така една вечер двамата с Бънтър закарахме кушетката с колата до неговата черква, на няколко километра извън града, и я погребахме по християнски в края на гробището. Това беше най-доброто, което можехме да направим.
.......
© 1928 Дороти Сейърс
© 1984 превод от английски: Владимира Накова - Трачева