ЗИМНА ПРИКАЗКА

Зимният ден е къс. По стръмната южна улица, която виждам от прозореца на топлата стая, се изкачват група деца със зачервени бузки и мокри нослета. Ръцете, подути от студ, здраво стискат връвчицата на шейната. Скупчват се на камара и оживено спорят. Ято врабци, сгушени да дървото замлъкват, чудейки се кой може да цвърчи по-силно от тях. А децата, стигнали до разбирателство, тръгват – всяко по своята партина към топлите соби, теглейки уморените си шейнички.

Майките оставят хурките или излизат от становете, за вечерната шетня. Бабите разказват приказки до топлия джамал под песента на вретеното.

Годините се плъзгат тихо, безшумно, неусетно – като вълшебна шейна.

Децата от пързалката порастнаха и отлетяха по разни градове из страната. Такава бе политиката на държавата. Родителите им погребаха своите родители. Останали по двама в къща, все още се крепяха, подпирайки се един на друг. Не смееха и с поглед да попитат какво ще стане, когато изнемощеят съвсем. Намираха сили да изпратят тръгналия пръв към отвъдното. Останали сами, превръщаха се в прелетни птици. При първите снежинки децата от пързалката се връщаха от далечните си градове и ги прибираха по новите си домове – да презимуват.

Едва дочакват първото кокиче, събират оскъдните си дрешки и като щъркелите се връщат в старото гнездо.

Промяната завари оцелелите на около осемдесет. В очите им просветнаха искри на надежда и продължиха полетите си. Годините отнемаха последните им сили. Искрицата на надежда остана да проблясва, покрита с пепелта на очакването. Къщите една по една опустяха. Вкамениха се, посивяха от мъка, потънали в избуяли бурени. Няма и сняг да покрие тъжната им грозота. Надничат през паяжините очите-прозорци – да зърнат деца по пързалката... Напразно.

Политиката на държавата обезлюди цели селища и по-късно ги нарече „селища със затихващи функции”. Превърна възрастните хора в прелетни птици, а когато крилете им отслабнаха, ги натика в „старферми”, където с други от стадото броят оставащите им залези, а децата натика в „детферми”, където още с първите стъпки и думи се учат да воюват за своя територия с грубост и цинизъм.

Промяната дойде преди цяло поколение...

Ще спре ли полета на уморените птици, ще възкръснат ли семействата с традиции и доброта?

Ана Василева

в-к "Литературно земеделско знаме"

АЛБЕР КАМЮ

АЛБЕР  КАМЮ ( 1913 – 1960) е френски писател, драматург и философ. През 1957г. получава Нобелова награда за литература.

* Ако съществува грях срещу живота, може би това не е отчаянието от живота, а надеждата за друг живот и пренебрегването на неумолимото величие на настоящия живот.

* Благосъстоянието на хората винаги е било оправдание за

Тираните.

* Блажени са сърцата, които могат да се огъват, те никога не могат да бъдат разбити.

* В дълбините на зимата аз най-накрая открих, че в мен съществува едно непобедимо лято.

* В продължение на векове смъртното наказание, често принудено от варварски подобрения, се опитва да държи престъпността под контрол, и все пак престъпленията продължават. Защо? Защото инстинктите, които се борят у човека не са, както твърди закона, постоянни сили в състояние на равновесие.

* Всички модерни революции са довели до укрепване на властта на държавата.

* „Един водач – един народ” означава един господар и милиони роби.  

* Единственият начин да се справиш с липсата на свобода в света е да станеш абсолютно свободен, така че самото твое съществуване да бъде своеобразен бунт.

* Какво е щастието, ако не простата хармония между човека и живота, който води.

* Като средство за живот в обществото аз бих предложил в големия град. В наши дни това е единствената пустиня, която ни е достъпна.

* Не върви пред мен, може да те последвам. Не върви  зад мен, може да не водя. Върви до мен и ми бъди приятел.

* Нещо като духовен снобизъм кара хората си мислят, че могат да са щастливи без пари.

* Никой не осъзнава, че някои хора изразходват огромно количество енергия, само за да бъдат нормални.

* Обичам страната си твърде много, за да бъда националист.

* Обществото основано на производството е производително,но не и творчеството.

* Почтеността не се нуждае от правила.

* Рядко се доверяваме на тези, които са по-добри от нас.

* Тези, които нямат достатъчно смелост, винаги ще намират философия, с която да се оправдаят.

* Целта на изкуството, както и целта на живота, може да бъде само увеличаване на свободата и отговорностите, които притежава всеки човек на света. Тя не може при никакви обстоятелства да бъде потискане на тази свобода, създадена на основата на омраза или презрение.

* Чарът дава възможност да получиш положителен отговор, без да създадеш ясен въпрос.

* Човек не трябва да опитва първо да разбере, а след това да почувства изкуството – то не се уповава на разсъдък.

*  Човек е единственото създание, което отказва да бъде, каквото е.

 

ЩРИХ ЗА ОТКРОВЕНОСТТА

Откровеността е неподправеност в съжденията и изразяване за истинската същност на нещата, ситуациите, поведението, качеството да даден продукт, и произведение на конкретната личност.
Целта за откровеността в конкретния диалог е доказване (изразяване)  на истината, стига да бъде пожелана от другата страна.
В случая говорим за мнение и искреност относно конкретиката. Често се стига до парадокса, дали е необходимо човек да бъде неподправен с поведението си, или най-често с яснотата на словото  да докаже на другия, дали е постъпил правилно, че продукта който представя, отговоря на съответните критерии за качество и естетика, или пък да сподели възхищението си.
Ако в конкретния  диалог се изразят тези мнения, някои от участниците в него биха си помислили, че изказващият  е или антагонист, или ласкател.
Откровеността винаги е насочена към определени персонажи;  роднини, близки, приятели, познати или непознати. Всеки би я приел различно (позитивно, негативно или с озлобление).
Така, че вероятността човек да бъде откровен (искрен) към определен персонаж, чийто характер и поведение не познава, може да спечели благоволение, приятелство, симпатия, но може да спечели негативизъм, омраза, дори и да си изпати.

автор: Н. Пеняшки - Плашков 

ЩРИХ ЗА ПОЗНАНИЕТО И ЛИЧНОСТНОТО РАЗВИТИЕ

Интересът и познанието за историята на античната култура, изкуство и литература като начин на виждане и мислене на процесите, нещата, човека и обществото е изключително важно.
Именно това познание оформя, определя и надгражда иновационното мислене, което от своя страна дава базата за еволюцинното развитие в по-нови времена.
В случая се изгражда не само широка обща култура, която е определяща за развитието на личността, но и подпомага за оформянето на по-широк кръгозор, и по-различен поглед към съществуващите явления и процеси с цел сравняване и изследване.
Например: сравнението и изследването на египетското изкуство като контрапункт на изкуството на древна Гърция.
В египетското изкуство липсва обемност и движение.
Другото което е; връзката с философските идеи за движението: Хераклит и Елейската школа.
Не напразно римски философи и оратори са добивали своите познания и красотата на словото си от древните гърци.

Смисълът на историческото културно развитие е многопластов: история – култура – обща онтологична същност – толерантност – разбиране – филосовия. Не бива да забравяме и отношенията : общество – природа, семейна среда – общество.
Тук възниква идеята за най-важната ценност; „Човечността” / хуманизмът / еквивалентна на „достойнството”.
Оформя се връзката между културното и научно развитие, която от само себе си дава отпечатъка от изяществото на творчеството, словото: античен – съвременен свят.

© Николай Пеняшки – Плашков 

„ЧУДЕСАТА НА ДЕЦАТА” ИЛИ ЧУДОТО НА ТВОРЧЕСТВОТО ЗА ДЕЦА

Трудно е да кажа кога за първи път прочетох името Кирил Назъров – дали в страничките на сп. „Славейче”, или върху някоя шарена книжка, скътана в най-щурите спомени...

Затова започвам рецензията за новата му книга „Чудесата на децата” с това, че е роден в с. Драгуш, Петричка община и е завършил българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", че е член на Съюза на българските писатели от 1980 г., а негови творби са превеждани на почти всички европейски езици. Автор е на над тридесет книги, от които повече от десет са за деца. В житейската биография на Кирил Назъров откриваме човека, стоял близо до детските вълнения и като учител, и като главен редактор на сп. „Славейче” и председател на детската секция към СБП. Не се учудваме, че стихчета и гатанки, уловени от чародееца Назъров, за да бъдат подарени на малките му приятели, са включени в учебниците за началния курс.

„Какъв по-хубав подарък за първия учебен ден за един първокласник, от шарена книжка със стихчета?” – пита той, скрил деликатната си усмивка зад немирна брада.

Разгръщам книжката със зелена корица, събрала усмивките на много дечица. Чета първото стихотворение, което със звънки рими ни повежда по пътя на годишните времена, или по житейско-философския път на повторение и развитие.

В композиционно отношение книгата е изградена от единадесет части с нееднакъв брой творби, обединени от обща тема и подчинени на програмното стихотворение „Годишен кръговрат” – „Пролетничета”, „Цветница”, „Град Гора”, „Чудно лято на морето, в планината и полята”, „Буквички скокливи”, „У дома”, „Мои палави играчки”, „Рисунки”, „Есенни багри”, „Малки приказки” и „Вълшебствата на зимата”.

Но детската година не идва със смразяващото начало на календарната година, нито с началото на учебната година. Тук чудесата започват с първоцвета, когато „слънчевото кокиче”, преварвайки „цвят и птиче” поздравява малкото момиче – лирическата героиня на стихотворението. Юнакът-южняк стопява снега, а полянката изпъстрява с цветя.

Не само звънките, запомнящи се рими вълнуват. Детските стихове на Назъров носят и мъдрост, любов към родната природа и уважение към скритата сила и устойчивотта в оня детски, разбираем смисъл, но и в оня друг смисъл, за който някога не се говореше и който днес почти забравихме... И на въпроса „Къде зимува пролетта”, авторът без колебание отговаря:

„Пролетта бе скътана в сърцата

на най-храбрите, които бяха

в своя роден край и на децата

цяла зима топли песни пяха!”

Пролетта цъфти и диша и в циклите „Цветница” и „Град Гора”, където цветята танцуват, празнуват, лудуват, но и възпитават в любов към прекрасното и доброто. Мило и нежно звучи стихотворението „Къщурка за щурец и щурка”, включено в настоящото издание от едноименната стихосбирка на К. Назъров. Тук е мястото да спомена, че „Чудесата на децата” е сборник с най-добрите (по преценка на автора и редактора проф. Симеон Янев) стихове, събрани от книжките „Ало, Слънчице” (1978), „Хоровод” (1980), „Къщурка за щурец и щурка” (1985), „Барабанче бъбриво” (1985)  и „Буквички скокливи” (1989).

Чудото на лятото се разлива върху малкия читател с щурчова песен край Искъра, с шепот на сребърни пътеки и пясъчни дворци, с трудния път към покорените върхове и с морето, което искаме да отнесем у дома.

А с „Буквички скокливи” идва учебната година. Топло и закачливо майсторът на словото вплита своя жизнен опит и жизнена позиция в чудни картини и живи звуци.

С уют ни загръща цикълът „У дома”.  Децата учат, заедно с веселите си играчки, а с моливчета подреждат върху листа своите фантазии. Но и Есента е художник, обагрил ската, и нестинарка, и весел присмехулко, който помага на хвърчилото на литне.

Във всяко стихотворение Кирил Назъров е скрил по едно чудо, но и по едно знание за света. От неговите римувани приказки малкият читател узнава и за Млечния път, по който летим в сънищата си, и за песента на капчука, която се ражда от дъжда, и за чайката-санитарка на плажа... Незабравими са и образите, сътворени от земеделеца Назъров, чистите и силни метафори, с които свързва звездиците-зърна в небесната нива и слънчевите семена, превърнали се в маргаритки!

Кръговрата на чудесата завършва с „Вълшебствата на зимата”. Студена и бяла, тя носи радост и с украсената елха, и с вълнението от написването на първото писмо - до Дядо Коледа. Снегозаводът на Баба Зима ръси сняг, а децата трябва не само да се пързалят, но и да сковат по един чуден, дъсчен снегорин, с който лирическият герой на едноименното стихотворение е готов „цяла лавина да изрина!”

В този вихър от сняг и веселие е вмъкнат и кратичкият хумористичен подцикъл „Юнаци-веселяци”, в който авторът намигва с всевиждащото си око към немирника-читател. Дори когато осмива най-негативните черти от човешкия характер, в стиховете си за деца поетът никога не прекрачва границата на закачката, която може да бодне, но не и да удари твърде тежко. А Кирил Назъров умее, наистина умее в своите тъжни смешки, писани за възрастни, да изтръгва силни чувства със сатиричните си произведения.

Връщам се към пълната с цветни думи книжка, която гори от словесни картини, но в която не липсват и чудесни илюстрации от художниците Мана Парпулова, Ани Тузсузова, Надежда Йончева, Иван Гонгалов и Христо Алексиев. Какво повече да кажа за „Чудесата на децата” и Кирил Назъров?

Може би това, не е лесно и да се четат книги за деца, когато не си дете... Но колко е хубаво, когато думите, писани за детското, чисто, свежо и пълно с фантазии съзнание, пробият твоето осивяло битие и те върнат в света на чудесата.

Смея да кажа, че Кирил Назъров е постигнал това. Новата му книга помита скучните напластявания в помъдрелите ни глави и ни отнася в свята на детството! А, доколкото си спомням от моето детство, интересно беше да ловиш дъжда с Кирил Назъров и да си говориш със Слънчицето! Сигурна съм, че и днешните му малки читатели ще намерят своите любими стихчета, герои и картини, скрити между страничките на „Чудесата на децата”... а защо не и някое истинско чудо?

Габриела Цанева 

в-к "Литературно земеделско знаме" 

СЪМЪРСЕТ МОЪМ

    Съмърсен Моъм е английски белетрист и драматург. Той е един от най-известните и високо платени западни писатели пред 30-те години на 20 век
   Той е роден на 25. 01. 1874 г. в Париж, Франция. Баща му е юрист  в английското посолство  в Париж. Остава сирак на десет годишна възраст, след като майка му почива от туберкулоза, а две години по-късно баща му умира от рак. Поради това заминава за Англия при чичо си, който е  свещенник  в малък град. Учи в Кралското училище в Кентърбъри. По това време започва да заеква. На 16-годишна възраст Моъм отказва да продължи обучението си в Кралското училище и чичо му позволява да учи литература, философия, и  немски език в университета  в Хайделберг, Германия.Именно там Моъм започва да пише разкази тайно. На 18-годишна възраст се завръща в Англия, за да учи медицина по настояване на чичо си, но посещава медицинското училище на  лондонската болница Св. Томас без желание. След пет години се дипломира, но не работи като лекар, а се отдава изцяло на писането. Отначало публикува кратки разкази и едва 23 годишен става свидетел на публикуване на първата му новела „Лайза от Ламбет” . През следващите години пише предимно пиеси, като четири от тях се играят в  Лондон с голям успех. През 1915 г. публикува автобиографията си Души в окови. По време на
Първата световна война    е английски шпионин в  Швейцария.
През 1928 г. Моъм купува резиденция на  Френската Ривиера, нарича я вила "Мореск" и тя става негов дом до края на живота му. В дома си приема велики хора  Уинстън Чърчил, Хърбърт Уелс, Ноел Коуард.
Две жени остават трайни следи в живота на Моъм. Едната е Етелуин Джоунс, известна като Сю Джоунс, бляскава дъщеря на известен драматург, тя е начинаеща актриса, току-що разведена. По-късно когато тя играе в Чикаго.Моъм ѝ прави предложение, но тя отказва. Оказва се, че е бременна от друг и скоро след това се жени за сина на шестия граф Антрим.  Жената, за която се жени Моъм е  Сири Барнардо Уелкъм, на 22 години, женена за 48-годишния  Хенри Уелкъм,  американски фармацевтичен бос. През 1918 г. Моъм среща Сири, през 1913 г. тя става негова любовница и му ражда дъщеря - Елизабет. След скандалния развод на Сири, Моъм постъпва както смята за правилно, и двамата се женят на  26  май 1917 г. Бракът им не е щастлив, и те се развеждат през 1929 г.  Сири изживява дълбоко своята болка. Любовният живот на Моъм преминава под знака на бисексуалността. Голямата любов на писателя е Джералд Хакстън. Запознават се през Първата световна война  във Франция. Джералд е роден в Сан Франциско, но е отрасъл в Англия. Заживяват заедно на  Ривиерата, Джералд го съпровожда по време на пътешествията и играе ролята на секретар, и компаньон. След смъртта на Хакстън, Моъм си взима нов компаньон - Алън Сърл. През 1962 г. дъщеря му Елизабет иска да го обяви за невменяем. Моъм се отрича от нея официално и осиновява Сърл, но съдът в Ница обезсилва осиновяването и Елизабет получава правата на наследница. През 1965 г. Моъм умира на 91 години от старост.

        
  ТВОРЧЕСТВО

* ЛАЙЗА ОТ ЛАМБЕТ  (1897)  повест
* ДУШИ В ОКОВИ   ( 1915)  роман
* ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ИМАШЕ СЪВЕСТ
* ЛУНА И ГРОШ
* ПО ОСТРИЕТО НА БРЪСНАЧА
* РАВНОСМЕТКАТА
* КАТАЛИНА  (1948)
* ЧАСЪТ ПРЕДИ ЗОРАТА
* ПАЛМИ КРАЙ ТРОПИЧЕСКО МОРЕ
* СКЕЛЕТ В ГАРДЕРОБА
* ПРОПУСНАТИТЕ  ВЪЗМОЖНОСТИ
* КРАЯТ НА БЯГСТВОТО
* ЗАБРАВЕНИ ОТ БОГА
* ЦВЕТНИЯТ ВОАЛ
* ЧАСЪТ ПРЕДИ ЗОРАТА
* Collected  Short  Stories. Vol. 2
* Collected  Short  Stories. Vol. 3
* НАТЯСНО В ЪГЪЛА 
* ЛУНА И ГРОШ

СБОРНИЦИ С КЪСИ РАЗКАЗИ:

Orientations (1899)
The Trembling of a Leaf (1921)
The Casuarina Tree (1926)
Ashenden: Or the British Agent (1928)
First Person Singular (1931)
Ah King (1933)
Cosmopolitans – Very Short Stories (1936)
The Mixture As Before (1940)
Creatures of Circumstance (1947)

Освен новелите и сборниците с разкази, Съмърсет Моъм има редица есета, мемоари, памфлети, пътнически очерци, както и стотици статии за пресата. Ето и някои от тях:

The Land of the Blessed Virgin: Sketches and Impressions in Andalusia (1905)
On A Chinese Screen (1922)
The Gentleman in the Parlour: A Record of a Journey From Rangoon to Haiphong (1930)

Don Fernando (1935)
The Summing Up (1938)
France At War (1940)
Books and You (1940)
Strictly Personal (1941)
Great Novelists and Their Novels (1948)
A Writer’s Notebook (1949)
The Vagrant Mood (1952)
Ten Novels and Their Authors (1954)
Points of View (1958)

Източник: Уикипедия и интернет

С Л Е Д - М И Н У Т И

автор:  Йордан Викторов Христов

След минути - а по - точно когато свършите да четете това тук - вие отново ще застанете пред мониторите, ще влезете в Internet, ще се потопите във виртуалната реалност. Но преди това искам да ви разкажа нещо. На пръв поглед съвсем обикновена история.
И така... имало един човек. Той бил като всички останали - нито по - глупав, нито по - умен от другите, нито много по - богат или по - беден. Е, вярно, имал страхотни рефлекси и тренинг във виртуалната реалност благодарение на които изкарвал добри пари като тестер на компютърни игри. Всъщност той бил най - добрият. И мнозина му завиждали - и как да не завиждаш на човек, на когото изсипват купища пари за нещо, за което ти трябва да плащаш?! И може дори да се каже, че живеел щастливо. Докато един ден всичко не започнало внезапно. Току - що бил превъртял бетаверсията на игра, разработвана с години, и след като направил и изпратил на създателите и подробен отчет за бъговете и недостатъците, които трябвало да коригират, той се бил отдал на заслужена почивка. Работата го изтощила и той разсеяно зяпал някакъв тъп сантиментален филм по сателитната телевизия. И тъкмо се чудел дали главната героиня ще вземе най - после да се ожени за любимия си или ще реши да изчака още 50 серии, когато дошло - както може да се очаква - време за реклами. И рекламите почнали да го заливат една след друга, а той бил толкова изморен, че дори не превключил на друг канал, както би направил иначе. И тогава, след поредния козметичен продукт и бебешки пелени се появила… РЕКЛАМАТА. Отначало той дори не разбрал какво станало точно. Като че ли имало някакво леко смущение, защото той тъкмо посягал към копчето за настройка на телевизора с мисълта, че трябва да сменя вече старата бракма, когато образът отново се прояснил и той наблюдавал първите кадри на необикновената реклама. Те показвали планетата Земя отдалече, първо в Слънчевата система, а после все по - отблизо като невидимата камера все повече се приближавала към нея. И тъкмо си помислил, че от Земята ще излети вафла, кроасан или прах за пране, когато заговорил някакъв глас и това го потресло. Не, човекът не бил със слаби нерви или с психически отклонения, както сигурно ще си помислите. За жалост нито аз, нито пък дори самият той не би могъл да ви опише какво точно представлявал този глас - дотолкова гласът не приличал на нищо познато на човека досега. Но мога да ви кажа кое разтърсило човека толкова силно. Работата била там че - както казах - гласът бил извънмерно, небивало странен, а и не говорел на никой от съвременните или мъртви човешки езици и въпреки това след една - две секунди човекът с огромно изумление установил, че го разбира!! “… наблюдавате третата по ред планета в Слънчевата система… разположена в края на галактика Млечен път, по - точно в квадрант… “ - говорел гласът. “Обърнете внимание, че на нея има живот и дори - тук гледната точка на камерата рязко се сменила и показала отвисоко няколко града, а после човешко същество в общ план - е населена с хуманоиди, достигнали най - ниското ниво на разумност. Те няма да достигнат следващо ниво поради внезапното им затъпяване през последния им период на развитие и затова са признати за малоценни с решение на Комисията по Космическите видове от 20.05 по Междугалактическия календар.” Тук акцентът на гласа ненадейно се изменил, като от спокойно разказващ изведнъж станал агресивен и нападателен. “Затъпяването им обаче ги прави много ценна и питателна храна!! Необходим е още само един междугалактически месец (три земни месеца незнайно как разбрал човекът), за да стигнат стандарта за първо качество!!“ На екрана отново било показано човешко същество, този път детайлно, като отстрани била изведена статистика за процентното съдържание на водата, въглехидратите, мазнините и белтъците, както и основните химични елементи. “Не чакайте обаче количествата да се изчерпят!! Направете вашите заявки още сега!! Разумноядци, гнуснарници, стогледци, кривоустци и др. - това е идеалната храна за вас!! Компания XYZ - тук пред очите на човека се появили светещи инициали и цифри - ще задоволи всякакви ваши вкусове!! За контакти…” - и отново инициалите присветнали. - “Потърсете ни веднага!!” - и всичко приключило толкова бързо колкото и било започнало и докато се усети човекът вече гледал реклама на дамски превръзки. Изгледал я с невиждащ поглед цялата докато - може би за първи път - почувствал, че има нужда да изключи цялата техника около себе си. Това му струвало поне двадесетина минути да дава отговори на малоумни въпроси като: "Искаш да ме изключиш?", "Ама напълно ли?", "Сигурен ли си че искаш да ме изключиш?", "Сигурен ли си в сигурността си, че искаш да ме изключиш?" и така нататък докато накрая не се видял принуден да изключи главното захранване на жилището си. И ОСТАНАЛ САМ. И което е по - важно - тогава за първи път човекът започнал да прави нещо, което в този си вид не бил правил никога дотогава - А ИМЕННО ЗАПОЧНАЛ ДА МИСЛИ. Ще попитате - ама как така, никога ли не бил мислил дотогава? Нали бил най - добрият? Как може да си най - добър, ако не мислиш?? Обаче изпускате нещо - аз казах "в този си вид" и може би е необходимо да поясня. Човекът действително бил най - добрият. Нямал равен на себе си по рефлекси в бързите екшънигри например - няколкото награди за мрежова игра доказвали това. Нямал равен на себе си и в оценката за това коя игра е добра и коя боклук. Затова бил постоянно претрупан с работа, а и с пари. Но като се изключи всичко това - човекът не мислел, а и нямало за какво - досега всичко му вървяло по мед и масло. Или ако още ще се хващате за думите - до този момент човекът никога не бил мислил ПО ТАКЪВ НАЧИН. И така, той започнал да мисли. Това никак не било лесно и първоначално мислите му се мятали в най - различни посоки като разбягали се зверчета. Опитал се да се успокои, че всичко е някаква идиотска шега. Но дълбоко в себе си чувствал, какво ти чувстване - по някакъв начин почти със сигурност знаел, че това не е така. Имало нещо прекалено необикновено в тази реклама, прекалено нечовешко, прекалено реално изглеждала, за да бъде само шега. И изведнъж се ужасил от следващата мисъл която следвала съвсем логично. "Ами ако всичко е истина?". Ако наистина са ни признали за малоценни защото сме затъпели? Ако ни остават само три месеца живот?! Сега сигурно ще кажете, че човекът изпаднал в паника и истерия, че почнал да се чуди какво да прави, как да се спаси и т.н. Е, може би това би била нормалната човешка реакция. Но в случая не станало нищо подобно. Съвсем неочаквано и за самия него, човекът изведнъж изпитал силен гняв. Той още не бил определен към кого и към какво точно, но човекът усещал как гневът се надигал все по - застрашително в него като помитаща всичко по пътя си лавина. Разбирате ли, човекът не го било страх да умре. Умирал бил хиляди, милиони пъти. Можел да се примири и с мисълта, че му остава още толкова малко време. Е, вярно винаги се бил надявал да живее повече, но какво да се прави... Но това, което го изкарвало от релси, това, което не можел да приеме, била мисълта, че трябва да срещне смъртта си, че цялото човечество трябва да загине ПО ТАКЪВ УНИЗИТЕЛЕН НАЧИН. “ТЕ - казал си той със злоба - ТЕ са виновни за всичко. ТЕ са тези, които държат властта и парите в ръцете си, ТЕ са тези които мислят, че могат да се разпореждат с абсолютно всичко, ТЕ са тези, които се смятат за богоизбрани и недосегаеми. ТЕ са тези, които съзнателно подменят истинските думи и ценности с фалшиви, ТЕ са тези, които правят така че пошлото да изглежда велико, а ВЕЛИКОТО - СМЕШНО. ТЕ са тези, които те карат да плащаш с най - реалното - живота си, за да получиш нещо въображаемо. И дори те правят зависим - като наркоман от ТЕХНИТЕ измислици. ТЕ са тези, които нарочно те държат в безпросветен мрак и ти внушават, че си боклук, за да можеш да плащаш за ТЕХНИТЕ ИЛЮЗИИ. ТЕ са тези, които имат интерес да си колкото може по - тъп, защото тъпи хора лесно се управляват. ТЕ са тези, които съзнателно пренасочват твоето недоволство към неща, които всъщност не те интересуват и ти внушават, че е справедливо да си по - низш от тях. ТЕ са тези...” За съжаление останалите разсъждения на човека са стигнали до мен в много неясна форма, така че не мога да ги предам точно. Знам със сигурност обаче, че той с горчивина осъзнал своята роля в ТЯХНАТА система, разбрал и че през целия си живот той също е давал своя принос (и то немалък), за да се стигне дотук. Той също бил виновен и в този миг на просветление човекът въобще не се самозалъгвал. Помислил си колко е бил нищожен самият той допреди малко, колко дребни и невзрачни са всички тези, които още не знаят... И неочаквано му се приискало да сподели всичко това с някой приятел, с някой който... Протегнал ръка към най - близкото комуникационно средство и... изведнъж я дръпнал като попарена. И това не се дължало на внезапно придобитото му отвращение към техниката - напротив, поне един път щял да я използва за нещо добро, нещо, което си струва. ЧОВЕКЪТ НЯМАЛ ПРИЯТЕЛИ и като помислил още малко разбрал, че всъщност никога и не е имал. Естествено, имало много хора, които познавал и които искали да бъдат като него, също така имало още толкова, които му се пишели добри познати, за да използват я името, я парите му, но това не били ИСТИНСКИ приятели. И чак тогава човекът разбрал колко много е загубил, колко много ТЕ са го ограбвали цял живот. И тогава дошло желанието да се бори. ”Още не всичко е загубено - казал си човекът - имам на разположение три месеца, през които мога да се опитам да променя нещата. Длъжен съм да опитам! Може би ще е достатъчно още съвсем малко хора да се замислят като мен и тогава няма да покрием стандартите за качество на онези - които и да са, и те просто ще ни оставят на мира. В същото време и ТЕЗИ на Земята ще си го получат! - злорадо си помислил човекът.” Само че какво да прави? Как да накара хората да се замислят, без да го вземат за луд?! И човекът решил да каже всичко на някого, не знам точно на кого а и не е важно, но знам, че онзи бил ОТГОВОРЕН ФАКТОР. “Ех, ако имах приятели, щях да почна от тях, но... това е единственото, което ми остава - рекъл си човекът. Но няма да го търся по телефони, видеофони, преплитащи се линии, пейджъри и т.н., ще говоря ЛИЧНО с него, нека има смелостта да ме изгледа в очите и тогава да реши дали съм луд - твърдо решил човекът.” И така, той отишъл на среща с въпросния отговорен фактор. Но там, естествено, фактора го НЯМАЛО. Имало всичко друго, но не и него - тъпа, красива и любезна секретарка и тълпи идващи да си побъбрят при нея колежки гледащи подозрително човека; други тълпи човеци идващи при същия фактор и отново гледащи, този път враждебно нашия човек, защото е преди тях, с една дума всичко си било в реда на нещата. И на човека му се наложило ДА ЧАКА. Естествено, той се бил въоръжил с търпение и нямал НИКАКВО намерение да се отказва, та ако ще да дойде края на света (както си мислел с ирония) само че... Едно нещо не бил предвидил. За убиване на времето на чакащите били предоставени видеоигри и на човека - то се знае - също му предложили. Той погледнал играта и се подсмихнал - та тя била старо поколение, далеч от неговата класа, той я бил превъртял още като ученик! Но защо пък да не изиграе една игра докато чака... само за да си припомни как беше... През първата игра обаче претърпял пълен разгром. Бил забравил че навремето я бил превъртял с много зор. Тъпата игра изведнъж се оказала не чак толкова тъпа и с много тънкости... а той ги бил забравил всичките, дяволите да го вземат! Направо не можел да повярва, че такава игрица ще му се опъва. Хайде още една... този път по - внимателно... по - концентрирано... Хм, така е малко по - добре... айде още една... Не съм сигурен, но мисля, че човекът все пак дочакал отговорния фактор. Само че това вече нямало никакво значение, защото тук идва краят на нашия разказ. Много просто - когато факторът раздразнено попитал човека за какво го търси, човекът само се сепнал от играта, ококорил се невиждащо и изведнъж разбрал, че е забравил. За какво по дяволите се бил домъкнал тука?! Та той нямал никакви проблеми - всичко си му било наред, само дето не можел да превърти проклетата игра... Вярно, за миг го сполетял неясен спомен за нещо голямо и отминало, за някакво знание, което бил придобил и сега отново е изгубил, но това чувство бързо преминало... Той си бил същият вече... това трябва да са били кодовете на тъпата игра...
Това е историята. Само че по - прозорливите от вас сигурно ще изхъмкат и ще кажат, че тук има нещо гнило. Ако всичко това е вярно то откъде мога да я знам?! Нали човекът в крайна сметка не е споделил мислите си с никого? Ами ще ви кажа, тъй като вече и да знаете няма никакво значение. Аз съм шеф на компанията XYZ и побеснях като научих, че тия идиоти от рекламния отдел бяха пуснали една наша реклама, така че да достигне и земния ефир... На всичкото отгоре и с интуитивен превод!! Добре че лъчът попадна само в една точка... Веднага локализирахме обекта и почнахме да следим неговите мисли... Трябва да призная, че имаше моменти, когато почти съжалих, че няма да достигнете по - висшите нива на разумност... Могло е да излезе нещо от вас... но бизнесът си е бизнес, а и съдейки по завършека на историята ненапразно са ви признали за малоценни. Макар че здравата се уплаших, когато човекът влезе при отговорния фактор... но после всичко си дойде на мястото... за мой късмет, разбира се. Ще натрупам цяло състояние от вас... но - да не ви отегчавам повече. Само след секунди вие отново ще включите компютрите, ще загледате тъпите сапунени сериали, ще потънете във виртуалната реалност, ще замъглите по един или друг начин и малкото останало ви съзнание. Така че - давайте! Пропилявайте живота си! Не ви е останал много... съвсем скоро вие ще се превърнете в прахообразен екстракт (или натурален сок според предпочитанията на различните раси) съдържащ средно около 70 - 90% вода, 10 - 20% белтъци, 2 -3% мазнини, 1% въглехидрати, 1% нуклеинови киселини, 1% мин. вещества и др. Уверявам ви, че ще бъде много, много вкусен...

КОСТАДИН

Костадин бе тридесетгодишен с тъмна коса и жизнен поглед. Беше от средностатическо семейство. Понякога посещаваше местния пункт на евро – футбол, където пиеше кафе и се срещаше с интересни хора, с които споделяше злободневни теми.
Имаше първи братовчед от Балчик, който се казваше Борислав – живеещ във Варна.
Боби работеше в корабостроителния завод на висока длъжност. Животът за него бе извор или механа, от които можеше да граби и консумира каквото му попадне без каквито и да е задръжки.
Той бе човек, който живееше в друг свят. Добрите взаимоотношенията с братовчед му бяха като далечен спомен във времето, когато сплотеността между тях бе братска.
Костадин бе светлата страна на живота, докато Борислав по подобие на Анакин от „Междузвездни войни” прие тъмната страна.
Коста си спомни времето когато двамата бяха неразделни, а душата му се пълнеше с топлина. „Отдавна не съм се виждал с братовчед си! Как ли е той и какво прави? Какви времена бяха!”
Преди десет години като войник в Балчик, братовчед му идваше често да се видят и почерпят. Коста приемаше с усмивка всяка изречена от него дума.
Настъпи злощастен момент за нашия герой – в рамките на три месеца починаха бащата, дядото и баба му.
Загубата на най – близките се отрази болезнено.
Три месеца след смъртта им, двамата братовчеди имаха уговорена среща в едно кафене.
Коста очакваше духовна подкрепа, но поведението на Борислав бе отблъскващо…
- Ако загубиш и майка си, изобщо не те виждам! Ще си останеш сирак, иначе казано кръгла нула! – рече подигравателно.
Коста бе поразен от думите му. Вместо да получи братска подкрепа за смекчаване на болката, беше наранен… Като че в душата на братовчед му се бе вселил дявола.
След раздялата им, Коста се качи на автобуса за да се прибере. Чувстваше се унизен, а в очите му се четеше болка.
- Какво му става на братовчед ми?! Това ли бе човекът, с когото растяхме заедно и деляхме всичко по братски.
След време Костадин забрави този болезнен разговор и реши да прости.
В един светъл ден Борислав го посети в дома му. Галина – майката на Коста посрещна племенника си. Разговаряха десетина минути в присъствието на Коста, който се чувстваше пренебрегнат.
След като замина госта, той попита майка си:
- Какво му става на Боби?! Дори внимание не ми обърна!
- Какво имаш предвид?! – попита тя учудена и с изненада – Не виждаш ли, че е зает и за това се случи така!
На Коста му стана ясно, че в братовчеда бе настъпила голяма промяна. Тревожеше го и това, че майка му го защити. Реши да му прости за последно. Какво толкова, бил много зает…!
Към края на лятото имаха наново посещение. Този път Борислав беше със съпругата си.
- Добре дошли! – посрещна ги с усмивка домакина и подаде ръка.
- Добре заварил! – отговори със студен тон Борислав и не подаде ръка на братовчед си.
Той и съпругата му отделиха повече внимание на вуйна си. Коста за тях не съществуваше. Между тях се бе отворила дълбока бездна.
Гостите решиха да си отиват.
Костадин се обърна към братовчед си.
- Кога си свободен, да ти дойда на гости за да се видим?
- Обади се и ще се уговорим! – тонът на гласа му отлиташе надалече.
След десетина дни Коста се опита да се свърже няколко пъти, но безуспешно. В един слънчев есенен ден успя да се свърже с него, а това което чу го потресе.
- Здравей, Бориславе! Как си?
- Абе, как да съм! Ти откъде се обаждаш? – прозвуча с неприятен и дрезгав глас Боби.
- От Добрич се обаждам! Защо…?!
- А бе…, ти се сети за нас?! Какво ти става?! Ебаваш ли ни, или ни мразиш?! Много ли ни мразиш?
Коста затвори телефона с тъга на сърцето. Думите на братовчед му го нараниха жестоко. Този кратък и болезнен разговор бе последен в живота на двамата. Явно в сърцето и душата на Борислав се бе вселил злият демон, който бе отнел човешките достойнства в него.
Тази жестока действителност опорочаваше определени личности, които обичаха властта, парите и какво ли не още…
Въпреки всичко Костадин вярваше, че в някой светъл ден доброто ще надделее.

Разказът е по действителен случай.

автор: Николай Пеняшки – Плашков

 

ЛЮБОВ ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД

„Природата е създала женския пол за
любов, а не за жестокост; жената трябва
буди нежност, а не страст…“
                                             Лесинг

Сутринта се събудих рано. Заредих по навик кафеварката. За кратко време кафето беше готово. На фона на прекрасната утрин се лееше песен на „Щурците“. С първата глътка от кафето запалих цигара. Жена ми сновеше из апартамента и мърмореше тихичко, докато търсеше нещо. Не си казахме нито дума.
Телефонът звънна продължително.
- Киро, Пламен те търси! – провикна се Стела.
- Здравей! Чакам те да пием кафе и да тръгваме! До пет минути да си в къщи!
Докато изядох сандвича, на вратата се звънна. Беше Пламен.
- Голям бързак си! – казах усмихнат с пълна уста.
- Здрасти! Къде е жена ти? – попита той, влизайки в антрето. Държеше цветя и парфюм.
- Сега идвам! – откликна тя, навярно чула разговора ни.
Извадих и моя подарък. Беше ден на будителя. Жена ми работеше като учителка в близката детска градина. Когато се появи в антрето, Пламен и аз й връчихме подаръците и цветята. Бях й купил черна дамска чанта от естествена кожа, за каквато отдавна си мечтаеше.
- Не очаквах, признавам си! Когато се приберете, ще ви почерпя както се полага! – закани се целувайки и двама ни.
Изпихме кафето и излязохме. Отпрашихме с мерцедеса към Варна. Бяхме поканени в едно читалище за празника. Двамата костюмирани, ухаещи на скъп парфюм летяхме по пътя. Слънцето блестеше в очите ми и се отразяваше в тях като в огледало. Сложих тъмните очила, а мислите в главата ми прииждаха като вълни и се застигаха една друга. Като опитен морски вълк държах кормилото и владеех кораба. Въпреки хаоса в главата ми  успявах почти винаги да се справя.
- Кажи нещо! Много си мълчалив! – подхвана Пламен.
С него отдавна бяхме приятели и не си спомнях да е мълчал повече от десет минути.Така, че и този път говореше повече отколкото трябва.
- Какво си се размечтал? Не след дълго  ще те запозная с една красавица – направи красречив жест, поглаждайки самодоволно брадата си – А за мене остава една чародейка! Готина мадама, с черна коса и възможно най-финното бедро което някога би съзерцавал!
- Стига си бърборил! Лесно ти е на тебе, като не си женен – отговорих раздразнен.
В мене се бореха различни чувства. Обичах жена си и имах задължения към семейството, но страстта към нежния пол ми пречеше. Поне жена ми да беше дала някакъв повод, но нямаше  за какво да я упрекна. Пуснах музика.
Хитовете на „Куин“ изпълниха пространството. Натиснах педала и полетяхме по пътя. Скоростта беше другата ми слабост. Пристигнахме бързо и паркирах колата на подходящо място пред читалището. Повечето гости не бяха дошли.
- След малко се връщам – каза Пламен и влезе в сградата.
Появи се на изхода с една чернокоса красавица под ръка – навярно неговата чародейка.
- Запознай се с приятеля ми! – обърна се към нея.
- Аз съм Наталия! – протегна грациозно ръка.
- Удоволствието е мое! – представих се, поех ръката й, която целунах галантно. Успях да я разгледам. Наистина беше  красавица. Вече тайно завиждах на Пламен за откритието му.
- Да отидем в съседното кафене! Има още доста време – предложи Наталия – След малко ще дойде една приятелка.
Очаквах нещо подобно, защото мъжете са солидарни в търсене на компания, а моят приятел винаги мислеше за мен.
Не след дълго към нас се присъедини изискана дама около четиридесетгодишна, която в първия момент ме впечатли. Когато спря погледа си върху мене, имах чувството, че през същността ми протича електричество. Не осъзнавах какво точно се случва, но когато седна срещу мен, потънах в гълъбовите й очи. Изведнъж разбрах, че се влюбвам и то от пръв поглед. Ако някой ми беше казал допреди час, че ще ми се случи нещо подобно на моята възраст, щях да му се изсмея в лицето. Но сега се случи и бях като омагьосан.
- Казвам се Нина!… – промълви тя и се усмихна невинно.
- Кирил… – отговорих тихо и поех ръката й. Докоснах я с устни и сякаш летях в облациите. Обзе ме такава безтегловност и си мислех, че ако се изправя, няма да се задържа и сигурно ще отплавам нанякъде.
Разглеждах я с нескрит интерес. Кестенявата й коса падаше върху раменете привидно небрежно, а красивото й лице сякаш беше модел – представено от ренесансов художник. Отгатвах великолепните форми на тялото й под дрехите и не бях на себе си. Тя ме изпиваше с поглед и продължаваше да ми се усмихва.
- Какво да Ви поръчам? – сетих се да попитам – Какво ще желаете?
- Хайде да си говорим на „ти“, нали нямаш възражения? Днес още не съм пила кафе.
Пламен и Наталия си говореха нещо, и не пречеха на разговора ни, ако въобще това беше разговор.
- Казаха ми, че си инженер, математик и обичаш поезията. Дори пишеш стихове…- гледаше ме с не скрито любопитство. Аз преподавам по литература, така че имаме обща тема за разговор.
- Вярно е! Навремето баща ми настояваше да запиша инженерна специалност, въпреки че ме влечеше литературата. Не съжалявам, че го послушах, но не се отказах от писането, макар че е трудно да вършат две различни неща – не знаех какво друго да й кажа и замълчах.
- Някой беше казал, че поезията е математика… – погледна ме с проницателните си гълъбови очи.
- Сигурно е вярно, но в живота често взема връх чистата проза. Писането ми е отдушник от напрежението… – мислех, че говоря глупости.
В друг случай едва ли бих казал такива неща, но тя някак ме караше да бъда откровен.
- Харесвам мъжете от твоя тип и имам слабост към тях – беше директна и това ме порази. Между нас вече се оформяше нещо страхотно и то с такава скорост, че свят да ти се завие.
Не си бях представял, че за половин час, ще съм така хлътнал. Сякаш беше сън…
- Очарован съм от теб и от искреността ти! Много си красива и интелигентна, а малко жени притежават тези качества.
Сякаш се гледах отстрани и се чувствах изумен, как сипя комплименти на тази почти непозната жена.
- Искрен си и го оценявам! Това има голямо значение за мене – каза ми тя, като продължаваше да ме съзерцава – Можеш ли да ми кажеш някое твое стихотворение? – погледът й ме умоляваше и бях готов да направя всичко за нея.
Въпреки, че досега не бях рецитирал стихове особено в бар, го направих. По-късно щях да се чудя, но в момента не бях на себе си.
Изрецитирах любимото си стихотворение, което й направи страхотно впечатление.
- Прекрасно е! – възкликна развълнувана – Кажи ми още някое!… – и аз продължих. Харесваше ми  да имам такава почитателка.
А тя сякаш бе открила съкровище. Очите й блестяха. Сигурно сме изглеждали доста задълбочени, защото другите двама се извиниха и ни оставиха насаме. След около час трябваше да започне празненството. Забравих за какво бях дошъл. Едва се въздържах. Изпитвах силно желание, да протегна ръце към нея и да я притегля, а после…, не смеех да си представя какво ще последва.
Тя се премести до мен и погали ръката ми. Прегърнах я. И тогава се случи нещо неестествено и неочаквано… Целувката…! Беше зашеметяваща и не приличаше на нито една през живота ми. Имаше нещо необикновено в нея, в тази жена и в този ден… Ако това наистина беше любов от пръв поглед, значи до този момент не я бях изпитвал и не знаех нищо… Само съм си въобразявал…
Всичко това ми дойде, като гръм от ясно небе.
Мисълта да я любя веднага, ме изпълваше докрай и нищо друго не ме интересуваше. Но изведнъж осъзнах, че губя разсъдъка си и трябваше да се овладея.
- Нина, всичко това е толкова неочаквано…! Просто не разбрах как се случи… Прости ми…! – не знаех какво друго да кажа в момента.
- Няма за какво да ти прощавам. Аз... изпитвам същото. Случвало ми се е много отдавна и почти бях забравила какво е… – тя ме гледаше по детски чисто и открито.
Отново я целунах.
- И… какво да правим…? – попитах.
- Да отидем някъде…! Този миг е наш и ще е жалко, ако го пропуснем!
Подчиних се. Исках го повече от нея в момента. Платих сметката и отпрашихме с колата към най – близкия хотел. Не мислех за празника, нито за концерта, нито за жена ми, която сигурно щеше да ни чака, сложила масата. Сякаш бях в някаква мъгла, която ме отнасяше все по-нататък.
Дори не помня какво говорихме в колата.

Любихме се страстно и неочаквано нежно…Тя беше толкова различна от другите ми връзки, че дори не се опитвах да я сравнявам.
Животът понякога е изумителен. Сякаш отваря за нас вълшебната си кутия и като фокусник прави чудеса, които никога няма да си обясним. Този ден беше такъв за мене.
Да казвам ли, че останах с Нина и през нощта и че после често се виждахме…!?
И нека Бог ми прости, ако любовта която изпитвах, беше грях।

Разказът е написан по действителен случай.

© Николай Пеняшки – Плашков

 

СТАНИМИР

Беше роден в един красив провинциален град, намиращ се в дебрите на Стара Планина.Тя му даде силния дух на българските войводи и скритата сила на мощната балканска снага. Очите му с цвят на родното небе, омайваха с усмивката и искреността си.
Родителите му го учеха от малък на трудолюбие, честност, уважение, дори и да оценява стойностите на живота.
Беше ученик последна година в местния техникум. Станимир или Стан, както го наричаха приятелите и съучениците беше винаги център на внимание и душата на всяка една компания. Обгръщаше всички с уважение, развеселяваше ги, но и съществуваха моменти на сериозни разговори.
Почти винаги след училище се събираха и разговаряха на различни теми. Вълнуваха се за предстоящата абитуриентска вечер.
Както винаги не се разделяше с китарата си и изпълняваше почти всички желания. Гласът му с нежността проникваше в сърцата и разлистваше разпилените им мисли.
Дори птиците спираха да летят и припяваха, а Балканът спираше дъха си.
Стан се увличаше по рок, джас, кънтри и блусове. Освен хубавите български песни обичаше руски, английски и френски.
При всяка сбирка от двете му страни седяха едни и същи момичета.
Едната се казваше Петя – с дълга черна коса, с очи на кошута и не откъсваше поглед от него. Другата – Ирина, беше с тъмнокестенява не много дълга коса прихваната с панделка, която откриваше нежната кадифена кожа и фината  лебедова шия. В дъха й се усещаше нежния полъх на балканския вятър и аромата на горски цветя. Зениците плуваха като два облака в небесната синева.
Често приятелите му го караха да рецитира части от „Хамлет“, а понякога сонети от Шекспир.
Определена част от съучениците му чувстваха дълбоко в себе си неговата извисеност. Тя бе като ореол над него и това го отличаваше от останалите.
Момчетата тайно му завиждаха, а той с усмивката си и широката душа не обръщаше внимание на злобните им погледи.
- Станимире, откъде този талант бе…?! – попита отсечено Димитър, гледайки го с усмивка и завист.
- Слушай приятелю, или го имаш – или го нямаш! Ако го имаш, трябва да го усетиш навреме, но трябва и развитие. Във всеки един има заложена дарба. Останалото следва от това което казах преди малко – отговори Стан усмихнат а очите му огряваха наоколо.
- Сигурно е така, но хубавите гаджета все около теб се въртят. Едната с кърпичка челото ще бърше, другата те гледа с любовен поглед мила – засмена, третата в леглото ще те тръшне, а четвъртата…
- Много добра интерпретация…! Хареса ми! Всички знаем, че си отличник по литература – така го погледна с проницателните си очи, че другия насреща онемя.
След като се разделиха, Станимир остана с Ирина. Бяха съученици и приятели от първи клас, но последните две години стигнаха до интимност.
Привечер ходеха на театър, а след това решиха да се разходят в градината. Нощта бе приятна. От близкия ресторант се разстилаше прекрасна италианска песен галеща душите им. Звездите като влюбени очи ги следяха с нежността си, а луната им се усмихваше и закриляше.
Вървяха прегърнати. Последва продължителна целувка.
Малко след това от близките храсти изкочиха двама с ножове в ръце. Лицата им бяха закрити с черни качулки.
Ирина се уплаши и стъписа, но се изтегли бързо назад.
Стан знаеше много добре какви са времената. Винаги го учеха да бъде добре подготвен, дори и при най-сложните ситуации. Никой не знаеше скритият му талант за самоотбрана, дори и срещу въоръжени с хладно оръжие. От осем години тренираше усилено карате в полицията. 
Нападателите бяха на достатъчно разстояние до него и имаше възможност да реагира. Направи неочакван отскок, изби ножовете от ръцете им и ги повали от земята.
Ударът бе достатъчно силен, за да ги зашемети.
- Рени, имаш ли торбичка в чантата си и кърпички?
- Да! – отговори тя все още уплашена.
- Успокой се мила! Страшното мина. Вземи внимателно ножовете с кърпичките и ги завий с торбата!
- Няма ли да се обадиш на полицията? Какво ще правим сега? – попита тя, все още не излязла от уплахата.
Ръцете й леко потрепваха, а думите бяха накъсани.
- Стан, моля те …, обаждай се на полицията и да се прибираме?! Става късно! 
- Добре! Мамка ви мръсна! Не знаете с кого си имате работа! – рече той на нападателите си, и ги срита. 
Беше изкарал колана от панталона си, който бе достатъчно прилепнал по него, с цел да върже ръцете им.
- Станимире, моля те не викай полицията?! – помолиха почти едновременно двамата нападатели.
- Кои сте вие бе? Мамка ви…! – попита ядосан той  и пак ги срита. 
Гласовете им се сториха познати. Двамата бяха все още с качулките. Той ги хвана и изтегли от главите им.
- Вие?! Не може да бъде! Очаквах всичко друго от вас, но не и това!
- Искахме само да те сплашим! – заоправдавайки се единия с треперещ глас – Моля те не викай полицията?! Какво ще стане с живота ни…?
Ирина бе дошла на себе си и викна почти гневно.
- Няма прошка за вас! Постъпката ви е престъпление…!
След около две минути полицията ги прибра!

© Николай Пеняшки - Плашков

МИГЛЕНА

Миглена слезе от таксито на бившия си приятел. Връщаха се от "Дъбовете" - ресторант намиращ се в едноименната гориста местност, която беше на седем километра от града.
Владимир я беше поканил на вечеря.
Излизанията й с него, бяха най-вече за запълване на времето, а бяха съученици още от деца. Семействата им подържаха връзка от много години.
Родителите на Владо и майката на Миглена, бяха загинали при автомобилна катастрофа, преди три години.
Баща й останал сам и дълго време не можа да преодолее загубата на съпругата си.
Вина за тази трагедия, беше изпреварващ автомобил, навлязъл в
тяхното платно с висока скорост, управляван от пиян шофьор.
Напоследък бащата на Миглена имаше много работа на вилата, която строеше - намираща се в лозята.
Владимир му помагаше във всичко. Между тях съществуваше много близка връзка, като между баща и син.

През годините Владо и Меги - като съученици бяха много добри приятели, дори и след това. Изпитваха силни чувства един към друг. След казармата, приятелството им лродължи няколко месеца. Дори имаха сериозни намерения.
Изведнъж Миглена охладня към него. Излизаха когато се прибираше в Добрич, тъй като беше студентка в Софийския университет.
Преди да се прибере в къщи, тя се обърна към него с особено настроение.
- Владо,... имам молба към теб! Моля те, не ме търси повече по какъвто и да е повод!
Думите й бяха като нож, забит в сърцето му. Беше като попарен.
- Какво ти стана?! Нищо ти нямаше! Защо постъпваш така? Винаги съм бил внимателен към теб. А освен това...
- Разбирам, какво искаш, да кажеш.
- Добре-е-е, добре! Баща ти, така ли…?
- Ти, какво искаш бе? Като помагаш на баща ми и сте като баща и син, трябва непременно да съм с теб?! Така ли? Не си познал! Забрави за мен!
Погледът й шареше наоколо и се взря в далечината над главата му.
Градът бе безмълвен. Нощта го бе притиснала с черния ся си плащ.
Явно Миглена бе предпочела да се раздели с него. Предстоеше й да се връща в София. Беше студентка втора година - журналистика. За нея беше унизително да поддържа приятелски отношения с таксиметров шофьор - човек със средно - специално образование. Не знаеше, че той също беше студент, но задочник - специалност "Архитектура".
Владимир нарочно не й каза тази подробност...
Двамата стояха един срещу друг, готови да си издерат лицата. Погледите им се преплитаха. Не излъчваха омраза, а студенина, която растеше между тях.
- Добре, както желаеш! Така да бъде! Повече нищо няма да ти кажа!
- Дори не желая да те чуя! Не ме интересуваш! - вдигна гордо брадичката си и присви великодушно красивите студени очи - Не искам да имам нищо общо с теб, с един ...!
- Слушай, какво ще ти кажа! Не си мисли, че като следваш в Софийския, си хванала Господ за шлифера! Един ден ще съжаляваш, ще ме молиш за прошка!
- Яя-я-я-яа, кой го каза! Ти никога не можеш да бъдеш на моето ниво, ама никога...!
- Не казвай силни думи! Понякога живота носи изненади. Никога не подценявай другия до себе си! Не си мисли, че можеш да бъдеш по-умна от другия до теб! Така няма да спечелиш приятелство, дори и любов! Познавам те от години и си ми ясна отвсякъде. Въпреки това те обичах. Колкото и да ми е тежко, ще го преодолея.

Мракът стана още по-гъст и леден. Вечерницата и звездите бяха скрити. Нощният вятър биеше шамари с широките си шепи по лицата им. И не само той, а и думите на Миглена бяха достатъчно силни. Сърцето му се сви на топка.
Въпреки поведението й и острите думи, които го нараниха, той постъпи тактично ... Така сметна за правилно.
Въпреки студеният вятър те все още стояха един срещу друг и мълчаха.
Край тях мина млад човек - на възраст почти колкото Владимир.
- Оо-о-о-о, Владо, здравей приятелю! Как си? Как е студентският живот в София. В твое лице виждам един бъдещ архитект в нашия град. Преди да тръгнеш за очни занятия, обади се, да пътуваме заедно!
Владимир се изненада от срещата с колегата си Стоян.
- Здравей! - отговори той - Радвам се, че те виждам! Как си?
- Благодаря, добре! Изпратих приятелката си и си отивам.
- И аз тръгвам! Влизай в колата, да те закарам! Тъкмо ще си правим компания.
- А-а-а-а така-а-а, и Миглена виждам! Приятелят ми много хубави неща е говорил за теб. Трябва да се гордееш, че имаш такъв другар, като Владо. Той е прекрасен човек и верен приятел. Бъди сигурна, че говоря искрено!...
Тя стоеше като истукана и изненадана от думите, които чу за Владимир. Разбра много добре, защо той не й каза и се почувства гузна... Изражението й се промени и тръгна към тях.
- Владо, не знаех …, аз…
Той обърна гръб, влязоха с приятеля си в колата и преди да потеглят я погледна с тъга.
Тя замръзна като статуя. Очите й се напълниха със сълзи. Мра-
зеше се за постъпката си.
"Колко съм цинична и несъобразителна! Загубих човека, с когото се обичахме години наред!" - помисли си тя и се разплака на глас.
Прибра се в кьщи с насълзени и зачервени очи. Не можа да спи цяла нощ.
Заспа чак към сутринта. Събуди се слетобяд с главоболие.
Беше решила да направи всичко възможно, да си върне човека, когото обичаше. Не се знаеше, дали щеше да й прости!


Разказът е написан по действителен случай.

© 2010, Николай Пеняшки - Плашков

ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ

Димитър израсна в семейство на заможни родители. Баща му Теодор, българин по бащина линия, бе роден във Франция, а баба му беше французойка – наследничка на кралска династия.
След смъртта й Теодор се оказа единствения жив наследник, който получи цялото имуществено притежание, а то не беше никак малко.
Той се оказа собственик на няколко имота, и голямо предприятие в Париж и Марсилия. Поради големите си задължения рядко идваше в България.
Майката на Митко, Мария, работеше в една френска фондация.
Двамата родители бяха възпитали сина си в почтеност, лоялност и коректност в отношенията с хората.
Като юноша беше луда глава. Увличаха го плуването и различните изкуства. Никога не се разделяше с китарата си, а когато се срещаше с приятели обичаше да ги черпи, въпреки това предпочиташе да инвестира в разумни, перспективни начинания, които му носиха приходи.

В един слънчев есенен ден баща му пристигна. Искаше да се видят и поговорят. Разговорът беше дълъг и необичаен.
- Одобрявам нещата с които се занимаваш, но не си мисли, че те са смисъла на живота ти… - поучаваше го Теодор, въпреки че не желаеше да внушава на сина си своите възгледи за нещата – Животът има други измерения. Трябва да сме полезни на хората, защото в един миг всички си отиваме от този свят. Ние сме само пътници, и най-ценното се оказва доброто, което оставяме след себе си. Е…, човек работейки има нужда да печели, но парите трябва преди всичко да помагат на хората. Има една мисъл на Русо, според която животът като живот не представлява нищо. Цената му зависи от това как ще го използваш.

Димитър слушаше баща си и думите му попиваха в неговото съзнание, без дори да го осъзнава напълно.
Не винаги водеха подобни разговори, но старият явно бе решил да се застрахова един вид за бъдещето. Митко бе съгласен със всичко това и обеща на баща си, че ще се опита да стори каквото е по силите му. Пък и възпитанието нямаше да му позволи да пристъпи принципите, с които живееха родителите му, и които бяха придали и на самия него във времето.

- Открил съм солидна банкова сметка на твое име. Говорих с влиятелни хора, които се ползват с авторитет и ще ти помогнат, ако решиш да създадеш фондация с общественополезна дейност. Всичко зависи от тебе. Ще можеш да ангажираш тези хора да участват в управителния съвет на фондацията. Парите ще използваш само и единствено за целите на организацията. Това е моето условие. Ако си готов с решението си, ще ти връча веднага документа за дарението. Открих също и лична сметка на твое име, за да живееш спокойно, а и за семейството ти, ако скоро създадеш такова. Докато съм жив и здрав, искам да съм полезен. Наполовина съм българин, а животът е твърде кратък; затова трябва да се живее достойно.
Имаше намерение да попита дали смята скоро да се задоми, но му се стори прекалено в този разговор да засяга такава лична тема, макар че се отнасяше за собствения му син. Чувстваше, че всичко ще бъде както подобава и не бива да бърза. Синът му бе разумен, пък и твърде добре се познаваха един - друг.
Този разговор повече не се повтори. Той оказа голямо влияние върху по – нататъшния живот на Димитър.
Митко направи това, за което говориха, а след няколко години се задоми и му се роди син.

Дейността на фондацията подпомагаше старчески домове, сираци и училища. Изпращаше студенти във Франция и Англия. Поощряваше млади творци в изкуствата.Дарителската дейност беше всеобхватна – в областта на литературата, изкуствата и здравеопазването. Създаваше школи и центрове за квалификация.
Прибираше се вечер изморен, и имаше малко време да се порадва на сина си и съпругата. Въпреки всичко чувстваше голямо удоволствие от изминалия ден, а усмивката на лицето му бе оправдана и спокойна. Очите му излъчваха топлина и всички които се срещаха с него, го усещаха. А съпругата му го подкрепяше безрезервно във всичко.

В един от обичайните работни дни се прибра по – рано. Поигра със сина си, поговори и с Ирина. Предстоеше му командировка в София. На сутринта пиха кафе, целуна ги и излезе.

На връщане по пътя, един тир влезе в платното му за изпреварване и го блъсна челно. Ударът бе жесток. Митко почина по пътя към пловдивската болница. Животът му в полза на другите приключи рано…

© Николай Пеняшки – Плашков

ПОСЛЕДЕН РИТЪМ

Теодор седеше на канапето в хола по домашен халат, елегантно кръстосал крака и четеше „24 – часа”. Беше пуснал музикален канал, а музиката се разстилаше нежно във въздуха.
Навън валеше ситен дъжд, чиито капки се стичаха бавно по стъклото на прозореца и оставяха тънки дири след себе си, а после изчезваха.

Теодор изправи глава, раздвижи я, сякаш врата му беше се схванал, сви вежди; сгъна вестника, остави го на канапето, прехапа долната устна и се прозя. Разтри с пръсти челото, слепоочията, очите и изпъшка шумно. Бяха го обхванали болезнени мисли и се опитваше с музиката, и вестника да се разсее. Предстоеше му една раздяла и нова страница в живота, а това не му даваше покой. С нетърпение чакаше да поеме новия път…

Годеницата му бе излязла от банята по розов незакопчан хавлиен халат. Косата й бе прибрана и загърната с дълга хавлиена кърпа като чалма. Пееше тихо някаква песен и се приближи към Тео. Красивите й морски очи го гледаха предизвикателно, а той не усети как потъна в тях, въпреки че не го желаеше. Елена бе няколко години по – млада, красива, а стройното й елегантно тяло предизвикваше. Гърдите й стегнати, оформени – обичаха да бъдат масажирани.
Беше спряла да пее. Разтвори крака и единственото което желаеше бе да хвърли халата, и да затанцува гола и предизвикателно срещу младия черноок красавец. Досега никога не беше правила това, въпреки необуздания, неуравновесен и разпилян характер. Не й пукаше от нищо.

Дъждът се засили. Гръмотевица продъни небето, а електрическата искра бе доста голяма – наподобяваща взаимоотношенията…
Водните струи ръкопляскаха бурно по стъклата. Приличаха на водопади и изразяваха своята философия да опитомят живота, с цел подчиняване на реда, духовната сила и желанията…

Тео бе спокоен, уравновесен и ангажиран човек. Обичаше да степенува нещата и всичко да има своята последователност. Държеше на принципите, които осигуряваха удобство и сигурност.

Елена продължаваше да стои в същата поза, а погледът й бе съсредоточен и въздействаше хипнотизиращо. Дишаше спокойно.
Беше леко разкрачена и не откъсваше поглед от приятеля си. Въпреки всичко знаеше какъв ще бъде края…
От музикалният канал се чуваше нежна песен.
Нашият приятел продължаваше да седи с кръстосани крака, а ръцете му бяха положени една върху друга, легнали върху бедрото.
Съзерцаваше я неотлъчно, но реакция никаква. Въздъхна дълбоко и тихо. Преглътна бавно и раздвижи устни. Погледът му обходи голото й тяло.

Усещайки всичко това, тя раздвижи тялото си елегантно под въздействие на музиката, сви леко устни, като че изпращаше въздушна целувка. Облиза устни устни предизвикателно, а тялото не спираше ритъма си… Приличаше на струна, готова да изсвири своята мелодия. Опъна лявата си ръка с дланта нагоре и опънат показалец. После го сви, сякаш канеше Теодор на танц.
А той бе в същата поза и продължаваше да я съзерцава. Нямаше намерение да реагира. Дори и дишането му бе спокойно. След няколко минути попита възмутен.
- Какво правиш?! Мамка му!
Имаше усещането, че каквото предстоеше да се случи, ще стане. Виждаше я за пръв път в такова състояние на похотливост.
Въпреки ситуацията, от негова страна нямаше ответна реакция, но в мислите и съзнанието имаше промяна. Потискаше го нарочно, дори не знаеше защо… Емоционалните му струни бяха изопнати и настроени за всичко възможно.

Елена се приближи към него. Хвана го под мишници, изправи го и съблече дрехите, без той да реагира.
Играта му хареса. Въпреки това знаеше, че е за последно…
- А-а-ах, тази разкрепостена Елена! – Мислеше си той. – Дори и Парис не би устоил на такава красота. Ще се оставя да ме обладае.
Дълбоко в съзнанието и въображението бе решил да бъде зрител, но и да изпълнява ролята на второстепенен герой. Остави се изцяло в ръцете и привлекателното тяло на разголената, и възбудена лъвица. Сетивата му вече не издържаха и се отдаде с цялата си страст, и обаяние за последно.

Знаеха, че между тях беше невъзможно да има сериозна връзка.


P.S. Разказът е по действителен случай.