СТАНИМИР

Беше роден в един красив провинциален град, намиращ се в дебрите на Стара Планина.Тя му даде силния дух на българските войводи и скритата сила на мощната балканска снага. Очите му с цвят на родното небе, омайваха с усмивката и искреността си.
Родителите му го учеха от малък на трудолюбие, честност, уважение, дори и да оценява стойностите на живота.
Беше ученик последна година в местния техникум. Станимир или Стан, както го наричаха приятелите и съучениците беше винаги център на внимание и душата на всяка една компания. Обгръщаше всички с уважение, развеселяваше ги, но и съществуваха моменти на сериозни разговори.
Почти винаги след училище се събираха и разговаряха на различни теми. Вълнуваха се за предстоящата абитуриентска вечер.
Както винаги не се разделяше с китарата си и изпълняваше почти всички желания. Гласът му с нежността проникваше в сърцата и разлистваше разпилените им мисли.
Дори птиците спираха да летят и припяваха, а Балканът спираше дъха си.
Стан се увличаше по рок, джас, кънтри и блусове. Освен хубавите български песни обичаше руски, английски и френски.
При всяка сбирка от двете му страни седяха едни и същи момичета.
Едната се казваше Петя – с дълга черна коса, с очи на кошута и не откъсваше поглед от него. Другата – Ирина, беше с тъмнокестенява не много дълга коса прихваната с панделка, която откриваше нежната кадифена кожа и фината  лебедова шия. В дъха й се усещаше нежния полъх на балканския вятър и аромата на горски цветя. Зениците плуваха като два облака в небесната синева.
Често приятелите му го караха да рецитира части от „Хамлет“, а понякога сонети от Шекспир.
Определена част от съучениците му чувстваха дълбоко в себе си неговата извисеност. Тя бе като ореол над него и това го отличаваше от останалите.
Момчетата тайно му завиждаха, а той с усмивката си и широката душа не обръщаше внимание на злобните им погледи.
- Станимире, откъде този талант бе…?! – попита отсечено Димитър, гледайки го с усмивка и завист.
- Слушай приятелю, или го имаш – или го нямаш! Ако го имаш, трябва да го усетиш навреме, но трябва и развитие. Във всеки един има заложена дарба. Останалото следва от това което казах преди малко – отговори Стан усмихнат а очите му огряваха наоколо.
- Сигурно е така, но хубавите гаджета все около теб се въртят. Едната с кърпичка челото ще бърше, другата те гледа с любовен поглед мила – засмена, третата в леглото ще те тръшне, а четвъртата…
- Много добра интерпретация…! Хареса ми! Всички знаем, че си отличник по литература – така го погледна с проницателните си очи, че другия насреща онемя.
След като се разделиха, Станимир остана с Ирина. Бяха съученици и приятели от първи клас, но последните две години стигнаха до интимност.
Привечер ходеха на театър, а след това решиха да се разходят в градината. Нощта бе приятна. От близкия ресторант се разстилаше прекрасна италианска песен галеща душите им. Звездите като влюбени очи ги следяха с нежността си, а луната им се усмихваше и закриляше.
Вървяха прегърнати. Последва продължителна целувка.
Малко след това от близките храсти изкочиха двама с ножове в ръце. Лицата им бяха закрити с черни качулки.
Ирина се уплаши и стъписа, но се изтегли бързо назад.
Стан знаеше много добре какви са времената. Винаги го учеха да бъде добре подготвен, дори и при най-сложните ситуации. Никой не знаеше скритият му талант за самоотбрана, дори и срещу въоръжени с хладно оръжие. От осем години тренираше усилено карате в полицията. 
Нападателите бяха на достатъчно разстояние до него и имаше възможност да реагира. Направи неочакван отскок, изби ножовете от ръцете им и ги повали от земята.
Ударът бе достатъчно силен, за да ги зашемети.
- Рени, имаш ли торбичка в чантата си и кърпички?
- Да! – отговори тя все още уплашена.
- Успокой се мила! Страшното мина. Вземи внимателно ножовете с кърпичките и ги завий с торбата!
- Няма ли да се обадиш на полицията? Какво ще правим сега? – попита тя, все още не излязла от уплахата.
Ръцете й леко потрепваха, а думите бяха накъсани.
- Стан, моля те …, обаждай се на полицията и да се прибираме?! Става късно! 
- Добре! Мамка ви мръсна! Не знаете с кого си имате работа! – рече той на нападателите си, и ги срита. 
Беше изкарал колана от панталона си, който бе достатъчно прилепнал по него, с цел да върже ръцете им.
- Станимире, моля те не викай полицията?! – помолиха почти едновременно двамата нападатели.
- Кои сте вие бе? Мамка ви…! – попита ядосан той  и пак ги срита. 
Гласовете им се сториха познати. Двамата бяха все още с качулките. Той ги хвана и изтегли от главите им.
- Вие?! Не може да бъде! Очаквах всичко друго от вас, но не и това!
- Искахме само да те сплашим! – заоправдавайки се единия с треперещ глас – Моля те не викай полицията?! Какво ще стане с живота ни…?
Ирина бе дошла на себе си и викна почти гневно.
- Няма прошка за вас! Постъпката ви е престъпление…!
След около две минути полицията ги прибра!

© Николай Пеняшки - Плашков