Тази декемврийска вечер беше характерна с кучия си студ и силна виелица.
При всяко отваряне на вратата на дискотеката, проникваше студен въздух, който напомняше за своето бездушие… А той бе един от господарите на зимата и вилнееше както и когато си иска.
Марков, или както му казваха „шведския”, седеше в чалга – дискотеката и пиеше кафе с кола. Посещаваше я винаги в края на деня. Често подхвърляха, че бе абониран за нея.
На съседната маса седяха двама – облечени в спортни екипи.
- Аа-ама, че студ, Мартине! Кога ще свърши тая зима?!
- Митко-о-о, Митко, ще мръзнем още дълго време – каза Мартин, почесвайки се по челото. – Абе, бармане, дай по едно уиски!
Не след дълго влязоха и други с екипи, които не обърнаха внимание на Митко и Мартин.
Треньорът им Марков се бе вглъбил в себе си. Не проявяваше интерес към нищо.
Въпреки, че в дискотеката бе топло, в душата на всички вилнееше зимния вятър. Изпитваха нужда от нещо друго.
Беше средата на декември. Джобовете на всички бяха отънели.
В крайното сепаре Мартин и Митко пиеха уиски. Митко черпеше събеседника си. Останалите не съществуваха за него.
Чуваха се злобни и ехидни подхвърляния спрямо тях.
Един младеж, чиято коса бе с гел, говореше на останалите.
- Я ги вижте, Мартин и Митко лочат уиски и хич не им пука за никого. Хрантутници на гърба на всички, а ние от две седмици сме само на кола и кафе. Мамка им идиотска.
- А бе, Валери! – обърна се към него едно високо момче – Гледаш постоянно в канчето на другия. Нали беше и ти една година в Италия? Какво постигна там?
- Не се сърди! – подхвърли друг от компанията – Мартин и Митко поне са се реализирали, а ти за една година не можа да направиш нищо.
- Ее-е-е, голям Ганьо си! – обади се друг от близкото сепаре.
- Какъв е тоя Ганьо? – попита Валери – Познавам Алисия, но Ганьо не.
На плазмения телевизор даваха поредния фолк – кич на Ивана.
- Пий едно за подгряване! – изкомандва Валери.
- Какво да пием, като сме на кола и кафе?! Нашият шеф Боби съвсем ни забрави и изхвърли в трета глуха – като опустели вагони.
- Нищо! – отговори друг от сепарето – Гладна мечка хоро не играе. Като не ни плащат овреме, няма да играем! Мамка им…!
Навън вятърът обърна посоката, както бе променена стратегията на националния отбор.
Външната врата хлопаше и вземаше, но не даваше.
На улицата пред дискотеката бе паркиран автомобил – втора употреба, собственост на треньора Марков.
Пред заведението стояха двама фенове, които искаха да влязат, но охраната не ги пускаше.
- А бе, приятел! – обърна се единия към съседа си – Защо не ни пускат? А и какво стана с патриотичните изказвания, че националния отбор е на всички българи!
- Ще ти отговоря! Това е отживелица, приятелю. Сегашният национал не се вълнува, нито се трогва от патриотични изказвания.
- Едно време не вземаха много пари и играеха за България – възмути се първия. – Нали виждаш какво става? Корупция има не само в държавата, но и във футбола, а и къде ли не… Отврат. Всеки ламти за пари. Покупки и продажби. Навсякъде мирише … Нали знаеш, рибата се вмирисва от главата…? Чакали са парите, а като ги вземат малко им се вижда. Мамицата им, не се наядоха…
- Така е! Абсолютно си прав! Ние се чудим как да преживяваме, а като почнеш от управляващите, депутатите и какви ли не – станаха милионери. Да си чул някой от тях да е останал в затвора? Откупуват си свободата и пак са навън, и вилнеят безнаказано… Тя не ще и дума. Според мен трябва референдум в тая държава. И на всички да се изземат имотите и хотелите! Въпреки това, трудно ще стане.
С лакти върху масата и подпрял брадичка със свити пръсти в юмрук, треньорът Марков размишляваше: „ Сигурно тук ще бъда до началото на пролетта, а после не се знае? От две години се връщам и поемам един и същ отбор. Такова животно като мен май нема.”
Музиката бе спряла да свири.
На другото сепаре се водеше следния разговор:
- Я виж! Купил съм си нови футболни обувки.
- И какво от това?! – попита учуден събеседника му, почесвайки се по челото – Каквито и обуеш, все си с два леви крака.
В дискотеката настъпи тишина. Само Митко и Мартин пъшкаха тежко, сърбайки уискито. Заведението заприлича на потъваща подводница, която не предвещаваше нищо особено, но на Мартин и Митко не им пукаше…
Бяха пияни.
© Николай Пеняшки – Плашков
При всяко отваряне на вратата на дискотеката, проникваше студен въздух, който напомняше за своето бездушие… А той бе един от господарите на зимата и вилнееше както и когато си иска.
Марков, или както му казваха „шведския”, седеше в чалга – дискотеката и пиеше кафе с кола. Посещаваше я винаги в края на деня. Често подхвърляха, че бе абониран за нея.
На съседната маса седяха двама – облечени в спортни екипи.
- Аа-ама, че студ, Мартине! Кога ще свърши тая зима?!
- Митко-о-о, Митко, ще мръзнем още дълго време – каза Мартин, почесвайки се по челото. – Абе, бармане, дай по едно уиски!
Не след дълго влязоха и други с екипи, които не обърнаха внимание на Митко и Мартин.
Треньорът им Марков се бе вглъбил в себе си. Не проявяваше интерес към нищо.
Въпреки, че в дискотеката бе топло, в душата на всички вилнееше зимния вятър. Изпитваха нужда от нещо друго.
Беше средата на декември. Джобовете на всички бяха отънели.
В крайното сепаре Мартин и Митко пиеха уиски. Митко черпеше събеседника си. Останалите не съществуваха за него.
Чуваха се злобни и ехидни подхвърляния спрямо тях.
Един младеж, чиято коса бе с гел, говореше на останалите.
- Я ги вижте, Мартин и Митко лочат уиски и хич не им пука за никого. Хрантутници на гърба на всички, а ние от две седмици сме само на кола и кафе. Мамка им идиотска.
- А бе, Валери! – обърна се към него едно високо момче – Гледаш постоянно в канчето на другия. Нали беше и ти една година в Италия? Какво постигна там?
- Не се сърди! – подхвърли друг от компанията – Мартин и Митко поне са се реализирали, а ти за една година не можа да направиш нищо.
- Ее-е-е, голям Ганьо си! – обади се друг от близкото сепаре.
- Какъв е тоя Ганьо? – попита Валери – Познавам Алисия, но Ганьо не.
На плазмения телевизор даваха поредния фолк – кич на Ивана.
- Пий едно за подгряване! – изкомандва Валери.
- Какво да пием, като сме на кола и кафе?! Нашият шеф Боби съвсем ни забрави и изхвърли в трета глуха – като опустели вагони.
- Нищо! – отговори друг от сепарето – Гладна мечка хоро не играе. Като не ни плащат овреме, няма да играем! Мамка им…!
Навън вятърът обърна посоката, както бе променена стратегията на националния отбор.
Външната врата хлопаше и вземаше, но не даваше.
На улицата пред дискотеката бе паркиран автомобил – втора употреба, собственост на треньора Марков.
Пред заведението стояха двама фенове, които искаха да влязат, но охраната не ги пускаше.
- А бе, приятел! – обърна се единия към съседа си – Защо не ни пускат? А и какво стана с патриотичните изказвания, че националния отбор е на всички българи!
- Ще ти отговоря! Това е отживелица, приятелю. Сегашният национал не се вълнува, нито се трогва от патриотични изказвания.
- Едно време не вземаха много пари и играеха за България – възмути се първия. – Нали виждаш какво става? Корупция има не само в държавата, но и във футбола, а и къде ли не… Отврат. Всеки ламти за пари. Покупки и продажби. Навсякъде мирише … Нали знаеш, рибата се вмирисва от главата…? Чакали са парите, а като ги вземат малко им се вижда. Мамицата им, не се наядоха…
- Така е! Абсолютно си прав! Ние се чудим как да преживяваме, а като почнеш от управляващите, депутатите и какви ли не – станаха милионери. Да си чул някой от тях да е останал в затвора? Откупуват си свободата и пак са навън, и вилнеят безнаказано… Тя не ще и дума. Според мен трябва референдум в тая държава. И на всички да се изземат имотите и хотелите! Въпреки това, трудно ще стане.
С лакти върху масата и подпрял брадичка със свити пръсти в юмрук, треньорът Марков размишляваше: „ Сигурно тук ще бъда до началото на пролетта, а после не се знае? От две години се връщам и поемам един и същ отбор. Такова животно като мен май нема.”
Музиката бе спряла да свири.
На другото сепаре се водеше следния разговор:
- Я виж! Купил съм си нови футболни обувки.
- И какво от това?! – попита учуден събеседника му, почесвайки се по челото – Каквито и обуеш, все си с два леви крака.
В дискотеката настъпи тишина. Само Митко и Мартин пъшкаха тежко, сърбайки уискито. Заведението заприлича на потъваща подводница, която не предвещаваше нищо особено, но на Мартин и Митко не им пукаше…
Бяха пияни.
© Николай Пеняшки – Плашков
Няма коментари:
Публикуване на коментар