ЗА ЕРИХ КЕСТНЕР

Знаете ли, че авторът на „Двойната Лотхен” и „Летящата класна стая” Ерих Кестнер е преследван от тайната полиция на Третия Райх – Гестапо, а Адолф Хитлер лично забранява книгите му да се издават в Германия. През 1933 г. негови творби са изгаряни публично на площадите в Берлин, а сред множеството, което гледа пламъците, е и самият писател. Обявен за „политически неблагонадежден”, Кестнер е изключен от Съюза на писателите, гонен от властта и два пъти арестуван. Въпреки че заклеймява твореството му, нацистката власт му разрешава временно да публикува „аполитични” книги в чужбина, за да се набави така необходимата чужда валута за Райха.

ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - повест - шеста част

Прибра се в къщи с подтиснато чувство. Вдишваше жадно свежия въздух, който се усещаше от градската градина. Подпря се на парапета на терасата и се любуваше на зелената пелерина. А тя бе девствена, крехка и свежа – вдъхваше чистота, сила и жажда за живот. Сетне притегли шезлонга към себе си и се облегна. Продължаваше да съзерцава тази природна картина и небесната синева. Потъваше с цялата си същност в бездната на майката природа.
Малко по-късно горещата баня и отдиха се отразиха благоприятно на състоянието му. На сутринта се почувства по спокоен.
Слънцето прокарваше натрапчиво топлината и светлината от тялото си. Със своето присъствие подсказваше нещо по конкретно.
Кирил жадуваше да бъде огън и плам в огнището на една бъдеща любов, която да стопли не само душата му, но и да съгради така желаното семейно гнездо.
Карина вече живееше в сърцето му.
Молеше се да не загуби и този път. Нямаше съмнение – беше влюбен. Това чувство не му даваше мира и вдъхваше както приятни, така и неочаквано опасни моменти.
Не му оставаше нищо друго, освен да предприеме първата крачка.
Направи си кафе и го изпи със сок от касис.
Реши да се обади на Карина. Как ли щеше да реагира на обаждането му? Беше убеден, че не бива да живее с илюзиите, и че всичко ще бъде наред. Най - искреното му желание, бе предстоящата любовна връзка с новата приятелка, да бъде изпълнена с пламенни чувства. Беше наясно, че ще тъпче и тръни по сложния път, който го очакваше. А той бе неизвестен…
Минаваше девет и половина. Стори му се, че времето тече бавно и това го изнервяше. Разтри челото си и сви вежди.
„ Мамка му мечка…” – помисли си той – „ Какво чакам още, а не се взема в ръце?…”
Телефонът звънна.
- Здравей! Карина съм! Как си?
- Здравей! Добре съм! Тъкмо бях решил да ти се обаждам, но ти ме изпревари. Искаш ли да излезем?
- Може! Ще дойдеш ли да ме вземеш?
- Как да те взема?! На ръце ли? – попита шеговито.
Притеснението му избяга. В него се раждаше надеждата…, а и бяха посети кълновете, на новозараждаща се любов, която да изпълни житието му.
- Дори и така да стане, няма да ти се разсърдя!

Вървяха с хванати ръце. Усещаха пулса на сърцата си, биещи в общ ритъм и хармония. Жаркото слънце ги обливаше с топлина и любовните си ласки. Небесният плащ ги прегръщаше с копринената си нежност. В далечината се виждаше самотен тъмен облак, който растеше…
Кирил усещаше сърдечния ритъм на Карина и аромата на дъха й. Маслинените й очи пронизваха същността му и го предизвикваха.
„ Май хлътнах по тази прекрасна кошута – мислеше той – дано не се самозалъгвам? А това познато чувство си знае работата. Ще ми се времето да тече бавно, за да се наслаждавам по-дълго на нежността и топлината й. Страхувам се да мисля за бъдещето. По добре да се наслаждавам на настоящия момент…”
- За какво мислиш? – попита красавицата.
- Предполагам, че и ти мислиш за същото!
- Може би!
Хванаха се през кръста. Той приближи крехкото й тяло плътно до себе си.
Вървяха безмълвно. Бяха като два атома готови да се слеят. А дали не беше илюзия всичко това?
Решиха да се отбият до съседното кафене.
Тя го предизвикваше с поведението си. Усмивката й бе загадъчна. Погледът - дълбок колкото световния океан бе пълен с неизвестности и криеше своите опасности.
Въпреки предизвикателствата, загадките и потайностите, които криеше тази красавица, той не желаеше да я загуби. Случеше ли се
това, може би животът му щеше да бъде ад. Беше наясно, че трябваше да се опознаят…
Тя наруши мълчанието.
- Скъпи, предполагам, че нямаш ангажименти тази вечер!
Той наблюдаваше и следеше всяко нейно движение. А тя бе неузнаваема …
Кирил не бързаше да се впуска в любовна авантюра, но другото негово „аз“ го искаше…
В същността му се бориха разнопосочни мисли, които не му даваха мира.
- Защо мълчиш? Отговори ми! Искам да знам за чувствата ти…
- Напротив! Не можеш да си представиш, колко много те харесвам! – отговори той бавно и уверено.
- Тогава какво има?! – тя попита с нетърпение – Не искаш ли да бъда с теб?
- Не съм казал, че не искам! – беше изненадан от порива на чувствата й.
Вечерта бе изпълнена с необяснима страст. Той бе изненадан от действията й. Не беше подозирал, че може да има интимна връзка, с толкова необуздана и красива жена.
Изминаха няколко месеца, изпълнени с много любов и емоции. Винаги бяха заедно в свободното си време.
Връзката им бе ощастливена след като се събраха, но за сватба все още не бързаха.
Кирил сподели на Карина, за болезнената загуба с Десислава и неродения си син.
Тя прие с разбиране преживяната болка на любимия.

Следва продължение…

ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - повест - пета част

Сутринта Кирил се събуди с главоболие. Полежа около половин час със затворени очи, разтривайки слепоочията си. Просветна му и застана в седнало положение. Положи ръце върху колената и се загледа в картината, закачена на отсрещната стена. Тя изразяваше жена с дете на ръце, загърбила мъж.
Впи поглед в нея и дълго стоя в това положение. Премрежи очи, въздъхна и преглътна. Обхвана с разтворени пръсти челото, слепоочията и разтри главата си. Замисли се за кратко, обу чехлите, тръгна към нея за да я откачи.
Беше я рисувал преди много време. Сложи я настрани да не я вижда. Разгледа други и се спря на една рисувана в Балчик. Закачи я на мястото на снетата. Загледа се в нея. Очите му тръгнаха по лунната пътека на морската шир за да стигне плаващата лодка. Имаше усещането, че плавателния съд се отдалечаваше все повече.
Навярно това бе ново начало за него.
Решението му бе окончателно. Преоблече се набързо. След тоалета влезе в кухнята и пусна музика. Зареди кафеварката и я постави на газовия котлон.
Хапна малко и сипа кафе. След първата глътка запали цигара и се замисли.
Телефонът му звънна. Беше приятелят Борис.
- Добро утро! Как си? - попита той.
- Добро да е! Добре съм.
- Какви са ти плановете за днес?
- Засега нямам идея! - отговори Кирил почесвайки се по тила - А ти? В момента сам ли си?
- Знаеш, че никога не бих могъл да бъда сам! Защо питаш?
- За какво ме търсиш още от сутринта?! - попита учуден Кирил.
- Гости искаш ли? - попита усмихнат Борис.
- Ти наред ли си? Още от сутринта ли?
- Само те предупреждавам! Знаеш ли какъв ден е днес? Честит рожден ден човече!
- Вярно бе-е-е! Благодаря ти приятелю! Ама че съм разсеяно диване!? Как може да не обърна внимание на датата! Ще ви чакам до час и ще решим какво да правим!
- Идеята ти е добра! Освен това днес е почивен ден. А за теб ще има изненада! - подхвърли усмихнат Борис.
- Какво пак си намислил? От сутринта си пощръклял с изненади! - отговори на подбив Кирил - Да не си решил да ми подариш някоя красавица, че както съм загорял?!
- Изненада-а-а-а!
- Ще се обадя на Калоян и жена му, да дойдат заедно с китарата. Ще ми се да изкарам хубав рожден ден, че да го запомня с години напред!
- Какво искаш да кажеш?! - попита учуден Борис, разтривайки челото си.
- Ще ми се от днес да отворя нова страница в живота си и да открия нова любов, която да ме плени и озари! Вече не желая да съм сам...!
- Май ти дойде акъла, а? Знаеш ли, на твоят празник предлагам да бъдем само подбрани хора!
- Твоите задни мисли са ми ясни. Какво си намислил?
- Нека не протакаме разговора повече! До час и половина ще дойдем.
Кирил покани колегата си Калоян и съпругата му да дойдат с китарата. Те и Борис бяха най-добрите му приятели. Подреди набързо в къщи и напазарува от съседния супермаркет.
Калоян и жена му дойдоха в уговореното време.
- Влизайте! - Кирил ги покани с ведра усмивка.
- Честит рожден ден, Кирчо! Пожелаваме ти много здраве и щастие! Заповядай този скромен подарък от нас! – каза Катерина.
- Приятелю, пожелавам ти възможно най- красивата жена, която да запълни сърцето ти и да озари живота в този дом! Позволи ми в името на твоя ден, да ти кажа следния стих, на един прекрасен шотландски поет:
"..........................................
Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и "лека нощ" ми пожела."
Приеми го с най-голямо уважение! - добави Калоян сърдечно.
- Благодаря ти! - отговори Кирил с променен глас.
- Успокой топката приятелю! Трябва да живеем! Днес е хубав ден – твоят и на българската демокрация. Бъди щастлив приятелче. Хайде - е - е - е...! - и се усмихна.
- Благодаря ти приятелю! Прав си! – отговори Кирил съпричастно и с въздишка – Влизайте! Ще пиете ли кафе? – попита с усмивка, полагайки приятелска ръка върху рамото на Катерина.
- Е-е-ей, мъжкар! Не пускай ръка на жена ми пред мен! – реагира Калоян с особена усмивка – Да не станем на кълбо!
- Ее-е-е-е, да ти се не види врачанеца! Във вашето село всички ли са такива?! Че и кмета ви е такъв! Още малко и манарчето ще хванеш! – жена му направи забележка с особена гримаса, и кимна с глава.
- Шегувам се! Весело да става. Особено пък на приятел никога не бих посегнал! Дори да се целунете, не бих се разсърдил.
- Ти сериозно ли говориш?! – изненада се Катерина – Тогава ще целуна рожденика!
- Стана приближи се до Кирил, прегърна го през раменете, а той от своя страна я прихвана през кръста и се целунаха…
- Ее-е-е-е, хайде де де, май много ви стана! Човек да не ви разреши, а вие се увличате…!
- Скъпо мое врачанско ангелче, сега ще целуна и теб за да не се разсърдиш!
Прегърна го страстно и такава целувка му отпра, че свят му се зави.
- Кирчо, къде е спалнята, че ми стана нещо…?
- Хайде-е-е, не се занасяй чак толкова! Не си в къщи! – каза с упрек жена му.
- Калояне, какво ти стана бе човече? Нищо ти нямаше до сега! – Отговори с ирония Кирил. След кратко мълчание продължи. – Нека минем към съществената част!
- Щом е така да действаме ! – разтри ръце Калоян и се усмихна.
- Обелил съм картофите. Дори и скарата е нагрята – добави домакина.
До час всичко щеше да бъде готово. Катерина разпредели кафето, а през това време въздухът ухаеше апетитно от скарата.
Не след дълго дойдоха Борис със съпругата си и една красива сексапилна брюнетка. Тя бе в прекрасна червена рокля, дълга до средата на финото и бедро. Кожата й бе светла и фина като коприна. А очите като на сърна – омагьосваха с нежността си. Деколтето бе достатъчно дълбоко и оформяше прелестните й възвишения.
Кирил не откъсваше поглед от нея. Стараеше се да поддържа нормална дистанция и въздържаност, докато младата му гостенка го предизвикваше по деликатен начин.
Нашият герой от време на време се опитваше да не забелязва всичко това. Но очите му като рентген улавяха тялото й в естествения си вид.
- Заповядайте! Добре дошли! – покани ги с приветлива усмивка.
- Приятелче, честит рожден ден! Желая ти много здраве, любов, късмет в живота, а и след време в този дом да те ощастливи най-красивата съпруга! – поздрави го Борис с усмивка и намигване.
Боряна – съпругата му, също го поздрави и поднесе общ подарък, и каза:
- Кирчо, запознай се с братовчедка ми Карина!
А те двамата, стояха един срещу друг и се гледаха непрекъснато. Имаха усещането, че очите им се сливаха…
- Приятно ми е! Удоволствието е изцяло мое! – каза той, поемайки нежната й ръка, чувствайки топлината, сливаща се с неговата и я целуна галантно.
- На мен също. Позволи ми да изкажа възхищението си, от вниманието ти! – отговори тя. Лицето й бе озарено от чаровна усмивка. – Знам, че не се познаваме, но ти пожелавам много щастие и красиви моменти. Може би не е редно, но и неудобно да не поднеса подарък, при такъв повод. Заповядай! – каза тя и поднесе красива опаковка с реверанс, и озаряваща усмивка.
Очите й – черни рози, бяха втория му подарък. Дъхът й – свеж, ухаеше на пролет. Лицето – слънце заслепително. Косата – нежната покривка на нощта. Ръцете – върбови клонки.
Трудно би могло да се опише такава красота, съчетана с грациозност.
Погледът й бе непредвидим, пълен с тайнственост, а може би с необуздана страст…
- Най-сърдечно благодаря! – той отговори с лека усмивка, без да откъсва поглед от нея.
Отвори пакета. Беше любимият френски парфюм. Изненадата бе голяма. Явно се е консултирала с Борис и Елена.
Подаръкът който получи от приятелите си, беше картина изразяваща пролетен пейзаж.
- Заповядайте! Влизайте!
Настаниха се в кухнята. Катерина се бе развихрила в подготовката. Калоян седеше, пиеше натурален сок, пушеше цигара и разговаряха. Бяха изключително сплотено семейство. Той беше човек, който обичаше майтапите и шегите. Въпреки проблемите и несгодите в живота, гледаше оптимистично на нещата…, и обичаше да дава кураж на останалите около себе си.
Рожденият ден премина в много настроение и песни. Китарата премина през ръцете на тримата мъже.
Кирил и Карина седяха един срещу друг, и почти през цялото време не откъсваха погледи. На няколко пъти тя му пусна крак, като леко присвиваше извитите си като гайтани фини мигли. Очите й изразяваха необуздана страст, на която не можеше да се устои…
Иван не усети, кога глътна въдицата. В сърцето му бушуваше огън и жупел. Беше готово да изригне като Везувий… Не искаше да бърза и да излива чувствата си веднага.
Уговориха се за следващите дни.
Кирил почисти в кухнята. Реши да си почине. Днешният ден бе щастлив за него, изпълнен с емоции.
Излегна се с цел да поспи, но не можа. Мислите прииждаха на вълни, застигаха се, после се оттегляха и така всичко се повтаряше.
Карина съществуваше в съзнанието му и живееше в него. Усещаше полъха на дъха й, а катранената й коса се разпиляваше като от морски бриз. Тя като че вървеше бавно по лунната пътека, а усмивката й бе обсебваща, привлекателна и загадъчна.
На разстояние зад нея беше Десислава, облечена в бяло. Очите й се усмихваха. Говореше му нещо, а вятъра отвяваше думите й по посока към брега, но се разсейваха и до слуха му почти нищо не достигаше.
Той все още лежеше със затворени очи, дишаше тихо и бавно за да чуе думите и на двете, но вятъра ги отвяваше настрани.
Десислава, спряла в далечината с вдигната дясна ръка за сбогом, а снежнобялата й рокля се разпиляваше напосоки. Искаше да му каже нещо, сочейки с другата си ръка към Карина.
В близост до бледото тяло на Деси, се виждаше детска люлка, в която бе седнало нероденото му дете. Крехките ръце се движеха пъргаво като лапите на малко коте и го гледаше с молещи очи.
Кирил се стресна. Беше изпотен. Дишаше бавно и тежко. Разтри челото и слепоочията. Погледът му бе мрачен. Подпря лакти на коленете и сключи пръсти. Очите му гледаха паркета в спалнята. Пристъпи към отворения прозорец и се подпря на касата. Загледа се в летящия самолет, който пронизваше синевата. Оприличи го на миг от живота … Стигна до мисълта, че трябва да свърши нещо важно. Погледна ръцете си и се сети. Брачната халка беше все още на ръката му.
Преоблече се набързо. Взе такси, което го закара до гроба на съпругата си.
Сложи цветя, запали свещ, разрови черната пръст, свали вергетата и я зарови.
В главата и тялото, като че нахлу рояк буболечки, които се гонеха.
Погледна снимката на Десислава и очите му се напълниха със сълзи. Постоя до гроба, вперил поглед в майката земя, където лежеше и нероденото му дете.
Преля вода и малко вино, за да не остане жадна душата на любимата.
Беше убеден, че времето лекува. Въпреки това, чувствата бяха частично изпепелени…

Следва продължение...

ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - повест - четвърта част

"Животът не е дните, които са преминали:
а тези които са запомнени."
А. Павленко

Изминаха три месеца откакто Кирил и Десислава се събраха. През този период на съжителство взаимоотношенията между тях се задълбочиха.
Вечерите бяха изпълнени в разговори за изграждане на бъдещо семейство и желанието да имат деца. Често лежаха един до друг и винаги идваше момента да се прегърнат, и притиснат.
Тя често го предизвикваше, за да активира чувствата и се наслаждаваше на момента.Той не се предаваше лесно, а й отговаряше по същия начин. Настъпваше и моментът, когато страстите се разпалваха - състоянието от който, всяка частица от телата им приличаше на жарава, която поддържаше огъня.
Събуждаха се сутрин рано, повтаряха всичко и се чувстваха щастливи.
Тези прекрасни моменти за тях бяха един малък миг от безкрайното море на любовта.
В един слънчев, съботен ден решиха да излязат. Минаха през центъра и пообиколиха магазините.Тя си накупи някои неща, необходими за по нататък, без да споменава нищо.
Вървяха под жаркото слънце хванати за ръце. Парещите слънчеви лъчи играеха по лицата им като подгонени зайчета.
За нея беше важно да каже новината, която би го зарадвала, но се притесняваше от реакцията му.
- Скъпи, искаш ли да пием по едно кафе на "Кроноса"?
- Добре! - отговори той с обхванала го апатия.
- Хей човече, откакто сме излезли, почти нищо не си казал! Какво
има?
- Мисля за нещо. Защо питаш?
- Какво ти става? Да не са ти потънали гемиите?! – гласът и изразяваше нетърпимост съчетана със закачка - Мълчиш като риба...
- Моля те, не говори глупости! Знаеш ли, ние с теб сме като два свята, на които им предстои, да се слеят, а по нататък...!
- Пак ли търсиш предизвикателства? - прекъсна го тя.
Той я прегърна през кръста, усмихна се и притисна до себе си.
- Нямам такова намерение! – а усмивката не падна от лицето му -
Да седнем на онази самотна маса! - и посочи към нея - А ти почти през цялото време, мелиш като воденица... Голяма мелница си...
- Хайде, хайде! Понякога и ти си същия. Ако някога имаме дете, не се знае на кого ще прилича...
- Ами то е ясно, красиво като майка си и умно като баща си! - подхвърли с ехидна усмивка.
- Ах ти умнико неден! - отговори тя, като го ощипа не много силно, но с яд - Голяма драка си!
- Ама такава щипалка си, че ми иде да те изям! Но най-напред ще те разцелувам!
Седнаха един до друг. Той раздвижи и сви вежди, разтвори очи, и прехапа долната устна. Хвана й ръката, и я приближи до устните. Целуна я, а после и пръстите.
- Обичам те миличка! Необходима си ми! Искам да ми отговориш на въпроса, който е много важен за мен! - извади кутийка, в която имаше красиво изработен златен пръстен - Ще се омъжиш ли за мен? – и постави пръстена.
Тя го гледаше щастлива и го целуна с цялата си страст.
- Да любов моя, ще се омъжа за теб! Ти си моето щастие! Има нещо, което ще те изненада, но се притеснявам как да ти кажа!
Той я погледна озадачен.
- Какво се е случило! Успокой се...!
- Има две седмици откакто ми закъснява. Бременна съм. Ще ставаш баща!
- Радвам се за това, но-о-о...!
По лицето му се изписа изненада. Усети безпокойствието й. Усмихна се.
- Ти-и-и…, сериозно ли говориш?!
- Да! - отговори тихо и развълнувана.
- Радвам се за добрата новина! - вълнението беше обхванало цялата му същност. Чувстваше, че го беше заляла страхотна топлина, която запълваше и сърцето му. Нещо в него се промени. Изненадата беше голяма - За мен е огромно щастие да бъда баща...!
Чувстваха се щастливи. Решиха да не чакат много за сватбата. След около два месеца сключиха граждански брак.
Десислава бе започнала работа като графичен дизайнер и програмист. Тя и двама нейни колеги заминаха по работа в Бургас. На връщане преди Варна претърпяха тежка катастрофа, при която загинаха тримата.

Тази тежка загуба се отрази пагубно за Кирил. Не можа да дойде на себе си цял месец. Загубата на любимата и очакваното дете, го докара до алкохола.
Наложи се да вземе платена отпуска.
Любовта и щастието която изпитваха, изгоряха. Остана неизгасена жар, която дълго време поддържаше огъня, който с течение на времето изпепеляваше чувствата му.
Минаха три месеца докато дойде на себе си, но чувствата оставаха похабени.
Единствената утеха бе работата, която временно го разсейваше. Ежедневието бе сиво и не предвещаваше нищо ново. Оценяваше добре, че не може все така да я кара. Животът си искаше неговото...
Засега не искаше да се впуска в друга връзка. Щеше му се да мине още някой друг месец преди да направи решаващата крачка. А беше все още млад. Често мислеше за живота си. Как ли щеше да протече?
Споделяше с най-близкия си приятел проблемите които го вълнуваха и това го утешаваше.
Изминаха няколко месеца от загубата на Десислава. Мислите за нея понякога се връщаха в красиво преживяните моменти. Не се знаеше, дали времето щеше да ги заличи. Надяваше се на това, а все пак не му се щеше.

Следва продължение...

ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - повест - трета част

Рано сутринта Десислава приготви сандвичи и кафе. Беше в страхотно настроение. Щастието което беше я обхванало изпълваше сърцето и.
Кирил се появи, а на лицето ме грееше дежурната усмивка.
- Как ми е момичето?
- Много добре! - а лицето й грейна като слънце.
Тя отвори хладилника и изкара натурален сок.
После пристъпи към приятеля си и го целуна продължително.
- Какви са ти плановете за днес? - попита той и разтри челото си.
- Нямам за сега! - погледна го с недоумение.
Кръстоса крака, положи лакти върху масата и сключи пръстите на ръцете си.
Кирил глътна от кафето и впери поглед в нея.
Този път я гледаше сериозно, подпрял глава с дясната си ръка свита в юмрук. Въздъхна бавно и продължително. Очите му бяха присвити. Опитваше се да подреди мислите, които пърхаха като разгонени птици.
- Зле ли ти е? - попита притеснена Деси.
- Нищо ми няма! - отговори той тихо и бавно - Вчера сподели едно съкровено желание, за което мислех дълго. Сериозно ли е, или са празни приказки?!
- Момент! - прекъсна го тя, почувствайки се засегната - Как може да мислиш така за мен? Никога не съм имала намерение да говоря празни приказки! Знам за какво питаш; за желанието ми да бъда твоя приятелка, съпруга и майка на децата ни. Само че-е-е... Щом мислиш така, да си кажем сбогом, колкото и болезнено да е...!
- Не е така мила! – въздъхна той, погледна я нежно и хвана ръката й - Разбирам те много добре. Аз също го желая. Редно би било, аз да те поискам за съпруга!
Замълчаха за известно време. Той запали цигара.
Тя не откъсваше поглед от него и следеше поведението му.
- Мислил съм често, за вероятността да се оженя. За мен ще бъде голямо щастие да споделя живота си с теб! А родителите ти...?!
Тя очакваше подобни думи. Беше наясно със себе си... Никой не би могъл да и попречи, да бъде щастлива с човека когото обичаше. Усмивка озари лицето й.
- Щом съм споделила желанието си, какво искаш повече? Колкото до родителите ми, те не са важни в момента. Казваш, че би могъл да ме поискаш за съпруга? Какво чакаш още...?!
Той винаги предвиждаше поведението й. Беше права. Познаваха се отдавна. Със сигурност тя щеше да бъде неговата спътница в живота. Не му трябваше послушно, глезено коте, което да се умилква и подвива опашка. С една дума не му допадаха такъв тип жени. Усети напрежението в нея. Понякога обичаше да държи нежния пол в неведение и да се шегува… В случая не биваше да си играе с чувствата й.
Очите му изразяваха насъбралата се нежност.
- Скъпа…, желаеш ли да бъдеш моя съпруга? Имам нужда от теб!
- Да миличък, винаги ще бъда твоя до края на живота си!
Приближи се до него, седна на коляното му и го прегърна.
- Да не закъснееш за работа?
- Не се притеснявай! Тръгвам! Нека те подържа още малко…!
- Скъпи, какво ще кажеш, да заживеем от днес като семейство. Убедена съм, че можем да си имаме доверие!
- Разбира се, че съм съгласен! И понеже вече е решено, полага ти се да имаш ключ за в къщи. Ще ти оставя пари да напазаруваш и те моля, да дойдеш към дванадесет часа в „Блага Вайзе”!
- Разбира се, ще дойда! – отговори с настроение и с грейнали от щастие очи.
Тя все още седеше на бедрата му и го прегърна през рамо. А той беше я притиснал да себе си.
- Ще ми позволиш ли, да споделяме разходите в къщи? Държа на това! Не си длъжен да плащаш всичко!
- Но ти все още не си на работа, а и не мога да искам това от теб поне за сега?!
- Не се притеснявай, пак ще говорим! – отговори тя, притискайки се в него.

На отиване за работа, той купи кутия луксозни шоколадови бонбони, две коли и водка, с желанието да почерпи колегите, за този прекрасен момент в живота си.
Когато го видяха с бонбоните, безалкохолното и водката, колегите му го посрещнаха с усмивка.
Шефът му седеше на бюрото, надигна глава, свали очилата си, погали подстриганата и добре оформена брада – тип катинарче. Засмя се иронично и казаа:
- Ее-е-е Кире…, снощи май не си спал сам, или няколко поредни…!

Май е време да те женим! Стар ерген ли искаш да останеш? Какво чакаш, да завалят булки ли? – и се усмихна…
Кирил се засмя и очите му светнаха. В тях заиграха неугасващи пламъчета. Остави нещата на бюрото си.
Всички чакаха с нетърпение горещата новина на деня.
- Каква изненада си ни подготвил?! – попита шефът му. Присви вежди и на челото му се появиха две тънки бръчки. Изкашля се и поглади темето си.
- Сгодих се! - отговори Кирил с усмивка.
Колегите му замълчаха за кратко, а усмивките им бяха подарък за него.
Един от тях – Калоян си приближи с приятелска усмивка.
- Ей богу, ти се престраши бе човек! Най – сърдечно ти пожелавам, да не бъдеш под чехъл! Мамка му…, като знам мойта каква лисица е! Ако има начин и кожата ми ще одере, но аз навреме й хванах цаката! Не се давай! Ако искаш, можеш да се запишеш на курс при мен за укротяване на жени. Ако не укротиш и не озаптиш звяра, загубен си. Все пак честито! Моля за извинение ако съм те засегнал!
- Колега, може би имаш право, но зависи от силната страна как ще подходи. Бъди сигурен, че понякога и мъжете не са цвете за мирисане. Винаги се получават недоразумения, но в такива случаи са необходими съответните действия. Колкото до твойта жена, нямаш право да се оплакваш от нея.

Настъпи кратко мълчание. Чуваше се само шумоленето на махалото на стенния часовник, който отмерваше всяка промяна в живота, съответно и в емоциите…
Времето като житейска необходимост, летеше като подгонена птица и поднасяше всички възможни, неочаквани и какви ли не изненади – комфортни и болезнени… Но съществуваше и еликсира...
- Браво Кире! – намеси се шефът му – Радвам се, че мислиш така. Не познавам половинката ти, но ви пожелавам дълги години разбирателство и любов.! Наистина, един мъж трябва да бъде хитър.
- Колегата донесъл да черпи, а ние ударихме на философстване - нетърпеливо добави Калоян - Като е тъй, да си кажа последната дума и да я мятаме, че времето минава… Не хапнеш ли, не пийнеш ли, а и секса е необходим, какво друго остава… Утре или някой друг ден, ще се гътнем в майката земя. На всички ни е драсната чертата. Затова нека да грабим това, което ни се предлага, пък каквото ще да става…
Кирил отвори бонбоните и колата, а Калоян извади през това време чаши за безалкохолно.
- Няма ли да отвориш горивото? – попита шефът му с нетърпение.
- Не е ли рано? - реагира Кирил с притеснение и приятна усмивка.
- Знам, че си отговорен служител, както и другите колеги, но не съм ви извикал днес да работим. Днешният съботен ден ще го използваме за решаване на някои проблеми, които ще са изненада за вас. После ще следва банкетна част.
- Шефе-е-е …, да не си решил да се развеждаш, с намерение да запазиш баланса в колектива? – попита Калоян с ирония – Ей да му се невиди! Що не бях по-млад, че да забърша някоя красива брюнетка, елегантна, с гърди – като футболни топки и дълги фини бедра.
Шефът им го изгледа строго, засегнат от думите му и отговори с ирония.
- Калояне-е-е , Калояне, твойта да не е мечка стръвница? Като те гледам как си се стопил, не ти завиждам! Затова ли мечтаеш да се подмладиш! Но си мисля, защо ли не те изхвърля от работа?! Как я мислиш…?

Другият разбра иронията му и понеже я заслужаваше, не й обърна голямо значение и се усмихна. Те бяха братовчеди и затова си позволяваха подобни разговори…
- Кирчо, отваряй водката! – нетърпеливо рече шефът им - Да си смажа гърлото и да хващам китарата.
Чашите за водка бяха инсталирани навреме. Калоян подаде бутилката на Кирил.
- Приятелю, запознай се с тази бутилчица! – рече с усмивка - А защо е само една, ама и ти…?! – иронията не падна от лицето му.
- Наздраве колеги!

Калоян глътна от водката и изригна като вулкан. А и видът му беше исполински.
- Мамка му мечка! Дойде ми музата! Къде е китарата? Шефе какъв е повода, да ни викаш в този слънчев, съботно– сексуален ден?
Седящият до него, синеок Слави подаде китарата.
- Хайде, изливай музикалните си качества умнико!
- Да-а-а вярно, аз съм най- умното и музикалното момче на мама и тати.
Кръстоса крак върху крак, глътна от водката, изкашля се и се почеса по тила.
След като изпя песента, шефът им - Георги каза:
- Колеги, необходимо е да направим разстановка, за да се отвори място, а малко по-късно ще разберете повода. Ще си позволя да поиграя с емоциите и чувствата ви. Първо ще помоля да изместите кинексите в склада. Четирите маси ще наредим откъм стената. Поканете и жените си. Нека дойдат към дванайсет и половина!
Стана от стола и прибра документите си.

- Шефе-е-е …, предполагам, че новините са радостни, щом ще има банкетна част? – попита Калоян с нетърпение, почесвайки темето си. Погледна го с усмивка и продължи – Да не си решил да вдигаш заплатите?! Ако е така, да се изреждаме да те целуваме?
- Калояне-е-е, Калояне! – въздъхна Георги, присви очи и раздвижи пръсти върху бюрото – Не си свършил грам работа за пет пари, а искаш повишаване на заплатата. Ако реша някога да правя това, ще бъдеш последния. Така, че не се надявай!
- Така кажи, че да си плета кошницата другаде.
Знаеше много добре, че братовчед му както обичаше да се шегува, би могъл да го направи. За самият него, щеше да бъде по-добре да се захване на друго място, или да пусне наново фирмата си. Имаше и друг вариант, да стане съдружник на братовчед си, стига да се разберат. По спокойно щеше да бъде и за колегите.
- Разбирам те, накъде биеш! Умен си и знаеш какво искаш.
Останалите слушаха разговора им и мълчаха тактично.
- Колеги…, разговорът който чухте, смятам, че не ви е притеснил, а и няма за какво. Да си призная, рядко се среща сплотен колектив като нашия, а и разните там майтапи. Когато дойде моментът, да не съм ви пряк началник, мисля, че няма да се забравим…?!
- Шефе, имам чувството, че ни държиш прощална реч. Нов началник ли ще имаме? Свикнахме с Вас, а и смятам, че не сме се изложили.
- Прав си Кириле! Ще си имате нов началник! Убеден съм, че той притежава по-добри качества от мен. Познавам го достатъчно добре и гарантирам това което казвам. Всички го познавате. А към теб Калояне, имам друго предложение. Това не означава, че няма да имаш взаимоотношения с колектива си тук. За сега само това, после останалото.

Обстановката в този сплотен колектив се разведри.
Всички разбраха, че Георги бе решил да прави реформа, а и още нещо. Казаното от него бе кратко и загадъчно. Той бе позитивен и рационален ръководител. Винаги подхождаше с необходимото внимание и строгост – когато трябва. Държеше на професионализма и екипността.

Отрядът свърши набързо възложената задача. Всеки се обади на половинката си, да дойде в уговореното време.

Георги обясни, за какво ги беше извикал. Зарадва ги с повишение на заплатите. Тъй като разширяваше бизнеса, който трябваше да ръководи, назначи Кирил на своето място. Предостави му и служебен автомобил, който го чакаше на близкия паркинг.
По-късно предложи на Калоян бизнес – оферта насаме. Обясни на колектива, че проектантския отдел ще се мести в собствена двуетажна сграда, с три цеха до нея.
Предстоеше увеличаване състава.
Калоян взе китарата по настояване на колегите си, и банкетът премина в много настроение.

Следва продължение.

© Николай Пеняшки - Плашков

ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - повест - втора част

След вечерята в „Централ” почувстваха свежия въздух в приятната юнска вечер. Беше пълнолуние. Звездите като хиляди очи следяха с нежността си и пръскаха любов по цялата Земя. Усещайки посланието им, Десислава се сгуши в Кирил и го целуна.
- Обичам те! Нямаш представа колко е силно това чувство в мен… Ако знаеш, как ми се прияде нещо сладко! – каза усмихната.
- Какво по точно?
- Ами-и-и, шоколад! Трябва да знаеш, че от време на време съм доста капризна и обичам да ми угаждат!
Сърцето й беше изпълнено с много нежност и любов. Чувстваше се щастлива в присъствието на любимия.

- Надявам се да не ти е постоянен навик! – погледна я иронично, а сърцето му бе готово да изхвръкне от вълнение – В момента изпитвам приятното чувство да ти угодя, но-о-о…
- Хайде! Хайде! Мисля, че разбирам намека ти! Не съм от най-глезените.
Вървяха по посока кино „Добрич”, където имаше денонощен магазин. Купиха каквото им трябва и се прибраха. Десислава се преоблече. Появи се с дънки и червена тениска. На свой ред Кирил свърши същата процедура.
- Аа-а-а-а така и ти да не останеш по назад! – възкликна тя, виждайки го с дънки и синя риза – Ти да не си се-де-сар?! – попита тя и се усмихна.
- А ти от червените ли си?! – усмивката цъфна на лицето му – Знаеш ли, че ти си моята коалиционна половинка? – прегърна я и притисна до себе си – Искаш ли натурален сок? – целуна челото и,
а ръцете му плъзнаха по гърба й.
- Не възразявам, но с нещо твърдо!
- Късно е вече!
- Моля те! От колко време не сме се виждали, така че нека полеем случая за нашата среща!
- Добре де! Добре! Знаеш, че не мога да ти откажа.
Тя го погледна предизвикателно с прекрасните си очи и попита:
- Ако пожелая да ме любиш цяла нощ…?
- Не знам, ще си помисля! – отговори той с шеговита усмивка.
Кирил винаги изпитваше прекрасни чувства към нея и с най-голямо желание би споделил живота си в името на тази прекрасна любов. За него Десислава бе единствената жена, която би могла да осмисли битието му.
- Ако за всяко мое желание реагираш така, не знам как ще бъде по нататък! – тя се разсърди и нацупи.
Той се приближи до нея, прегърна я и целуна.
- Прощавай миличка, не исках да те обидя! Толкова те обичам, че не бих го направил никога! Права си, че с чувствата не бива да има шега. Не само тази вечер, а винаги ще бъдеш моя…!
Прегърна я и притисна до себе си.
- Прощавам ти! Нека бъде за последно! Да пием по едно питие, заслужава си случая!
Той извади водка и натурален сок. Наля в чашите. Взе ги и подаде едната на Десислава.
Очите излъчваха цялото щастие, което можеше да му се случи, а сърцето плуваше в любов…
- Наздраве, скъпа…! За нас и-и-и…!
- Шш-ш-ш-ш, тихо…! – тя го целуна и каза - Нека чуем звъна на чашите и усетим желанията си…! Наздраве миличък !
След като изпиха питието се изкъпаха. Той я взе на ръце и понесе към спалнята. Положи я на леглото. Прибра косата й назад. Галеше лицето, шията и прекрасните й възвишения. Устните им се сляха. Приближи тялото си до нейното. Галеше гърдите й, нежната кадифена кожа, всяка падина и извивка на тялото. Дланите му се плъзгаха по дългите й фини бедра. Обсипваше със страстни целувки гърдите й. Докосваше нежно с език зърната. Тялото й тръпнеше от страст, разтвори краката си и доказа огромното желание което искаше. Ръката му се плъзна под нея и повдигна ханша й нагоре.
Тя прегърна раменете му, забивайки пръсти в кожата и се вкопчи в него. Сляха се…

Следва продължение…

© Николай Пеняшки – Плашков

ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - повест - първа част

„ В света на злото, глупостите
неувереността и съмненията, наричани
съществуване, има нещо, за което още
си струва да живееш, и за което несъмнено
е силно като смъртта: това е любовта.”
Хенрих Сенкевич

Кирил живееше в неголям провинциален град на петдесет километра от морето. Имаше неколцина приятели с които се събираше. Сбирките им бяха в едно и също кафене “Блага Вайзе”, намиращо се в центъра на града.
Лятно време седяха на чист въздух, пиеха напитките си и плакнеха очите, гледайки красивите жени, които минаваха по жълтите плочки.
Един от приятелите му често подхвърляше:
- А бе Кириле, кога ще те видим с някоя красавица, че да те оженим?! Стига си скитал като вълк единак.
Кирил слушаше подмятанията понякога на шега, а често и на сериозно. Един ден не се стърпя и отговори.
- Не бери грижа за мен! Мога сам да си реша проблема…
- Стефане, защо не го оставиш намира?! – закани се Драган настоятелно.

Тази група приятели, въпреки, че се зевзечиха помежду си, бяха задружни.
Стефан, който бе с лице към движението, изригна като вулкан.
- Ай-й-й-й, ай, ай-й-й-й…, ако тая блондинка я награбя, ще я правя щастлива всеки ден! Що ми трябваше да се женя толкоз млад! – и заклати глава усмихвайки се.
- Какво ти стана бе?! Нищо ти нямаше! Де ти зайде акъла, а-а-а?! Предлагаш на Киро да се жени, а ти женения какво приказваш? Ако научи жена ти, спуканата ти е работата! – скочи в словесна атака Пламен.
- Ти пък какво искаш? Да не мислиш, че като съм женен, бих могъл да изпусна такава красавица?! Въпреки това, не бих си позволил, да хлътна по някоя фуста!
- Да не би жена ти да е грозна?! Поне я познавам, красива е като топ модел – отговори Пламен, като въртеше химикалка между пръстите си – Та тя е самата Афродита!
- Е-е-е-й, ти да не си хлътнал по жена ми? Внимавай да не станем на кълбо! – закани се Стефан.
След приключване на разговора, Кирил се размърда, разтри ръце и се изкашля.
- Ча-а-ао друзя, отивам на работа.

*****
След приключване на работното време не бързаше да сe прибира. В къщи нямаше кой да го чака. Родителите му бяха починали преди години. Като ерген не се чувстваше комфортно. Започна да му омръзва. Беше на средна възраст и работеше като проектант. Мина край театъра да провери какво предстои. Продължи по посока „Централ”. Очите му шареха, сякаш търсеха някого.

В града имаше доста красиви жени, които пълнеха очите, възбуждайки мъжките страсти; а това не беше най-важното за нашия герой. Чувстваше необходимостта от другарка в живота.
- Кириле, здравей! – поздрави го млада брюнетка. Жрицата на сърцето, за която мислеше преди малко, се усмихваше…
Той я позна, можеше да реагира иначе, но реши да скалъпи сценка.
- Добър ден! Не сте ли Доротея, дъщерята на леля Витка от Габрово?! – отговори той сериозно и преигравайки.
- Не глупчо! Не ме ли помниш?! – Попита тя засегната – Стига с този театър! Помисли си, ако все още изпитваш чувства към мен! – маслинените й очи изразяваха неустоима привлекателност. Кадифената и кожа бе повече от нежна, а устните красиви и привлекателни. Въздъхна тихо и бавно – Браво на теб, а казват, че стара любов ръжда не хваща! Добре, ще ти припомня! Сигурна съм, че знаеш много добре, но се правиш на задръстен!
Той разбра, че бе разкрит. Гледаха се усмихнати.
- Деси, радвам се, че те виждам! Прости ми…!
- Защо не се обади толкова време…?! Не бих приела никакво оправдание! Обидена съм ти!
- Права си! Грехота е да се оправдавам! Извинявай миличка! – заоправда се той и я прегърна през кръста.
Предлагам да изпием по едно кафе на „Блага Вайзе”, а после ще решим какво да правим.
- Не си мисли, че така тънко ще ти се размине!
- Съгласен съм! Бих направил всичко за теб!

След запознанството им като студенти се зароди прекрасна любов между тях; която все още не беше изгаснала. Пасваха си във всяко едно отношение.
Чувствата им оставаха същите дори и в настоящия момент.
- Как е при теб? Нещо ново? – попита Кирил с цел да опипа почвата.
- Нищо ново. Доколкото усещам въпроса ти, нямам си никого. Освен ако ми излезе късмета тук. Смятам да остана дълго време – отговори с предизвикателна усмивка. – А при теб?!
- Родителите ми починаха преди няколко години почти един след друг. Но около мен нищо особено. Работя и чакам да се случи нещо съществено… – отговори с болка.
- Приеми моите най-искрени съболезнования! – каза Деси и го хвана под ръка.
Вървяха по посока градината. Стигнаха до „Блага Вайзе”. Огледаха се за свободни места. Приятелите на Кирил бяха инсталирани около една маса и пиеха питиетата си.
- Привет! – поздрави го един от тях, който бе с лице към движението.

Останалите направиха същото. Усмивките не падаха от лицата им, а насрещния с кестенявия мустак се подхилваше.
Десислава продължаваше да държи Кирил под ръка, подбутна го и каза:
- Скъпи, онази маса се освободи. Вдясно от приятелите ти.
Той и поднесе стола за да седне с лице към движението. Дългата и катранена коса галеше фината кадифена кожа на оголените рамене.
Червената рокля оформяше красивото и тяло, и фините гърди.
- Какво ще желаеш? – попита той, като я изпиваше с поглед.
- Теб! – отговори нежно тя – Но ще пия дълго кафе и сок от касис.
Погледът беше енигматичен. Сетне положи ръка върху неговата.
- А-а-а-а…, как са Диян и Катерина? Отдавна не съм се чувал с тях.
- Добре са! – отговори тя свивайки вежди, приглади косата си и я намести зад раменете. Замисли се за нещо и допълни - работят и си гледат детето.
- Радвам се за тях! Момче ли е или момиче? – изкашля се той, слагайки ръка пред устните.
Сервитьорката кацна при тях.
Десислава отметна галантно косата си и я намести. Извади черна шнола и я прихвана. Фината дълга шия и красивото нежно лице придаваха по-голяма чаровност на госпожицата. Златните обици и огърлицата с рубинени камъни й придаваха готически вид.

Разговорът им продължи доста време…
Появи се негов познат, с когото често стигаха до конфликтни ситуации. В случая беше доста пийнал и вървеше като препънат кон. Досега не беше го виждал в този вид - с протъркани, пробити над колената дънки и бледосиня – смачкана риза.
Пияният се опита да промени с гримаса измъчената си физиономия и се насочи към тях. Кирил се престори, че не го забелязва и докато обясни на Деси, какво може да се случи, другият го изпревари.

- Охо-о-о-о! … Киро-о-о… – заклати се като щъркел пред масата – Мара ба! – и не дочака отговор. Очите му бяха изцъклени от напрежение. В гърлото му сякаш бе заседнало яйце и не достигаше въздух да диша. Преглътна мъчително и рече:
– Кво ма глеаш така?
- Стояне, изчезвай и да не те виждам в този вид! Хайде – е -е…!
- Ш-ш-што-о-о не ма запознайш с туй готиното гадже?… П-п-приятно ми е мадам, пардон!

Кирил не се стърпя, стана, хвана го за ръкава и избута настрани, каза му няколко думи и другия си замина. После се извини на Десислава за ситуацията, обясни как стоят нещата и стихията споходила живота на Стоян.
Загуба на родители, съпруга и деца в рамките на половин година.
- Жалко за човека, жестока съдба!
Решиха да се разходят в градската градина. Той прегърна Деси през кръста и внимателно приближи тялото и към себе си. Реакцията и беше позитивна, дори се усмихна. Сърцата им забиха лудо, готови да изхвръкнат…

- Имаш ли ангажименти тази вечер?
- Защо? – попита със закачлива усмивка – Какво имаш предвид?
- Каня те на вечеря! – отговори той по същия начин.
- А после? – усмивката й не слезе от лицето и сви устни като за целувка.
- Какво после? – той попита разсеяно, уж не разбрал намека и.
- Ами-и-и…, ако откажа! – гласа и се промени с нотка да не го засегне, но и да разбере до колко е сериозен в намерението си.
- Ако ми откажеш за тази вечер, ще те поканя утре, или в следващите дни докато се съгласиш, но няма да се откажа да бъда с теб.
Очите и заиграха като танцуващи птици, излъчващи нежност. Усмихна се.
- Приемам поканата. Аз също желая да бъда винаги с теб, като добра приятелка, съпруга, домакиня и любовница.
Кирил се изненада от думите и.
- Кажи нещо? – подкани го тя с нетърпение.

Вървяха мълчаливо и въпреки множеството граждани чуваха бавните си стъпки, любовния ритъм на сърцата и желанието да се слеят.
- Това което каза, ме изненада! Вярно, че човек трябва да има семейство, но вместо аз – ти ми правиш предложение, а това…
Изпитваше необходимостта да и се обясни в любов, но трябваше да намери подходящия момент.
- Хайде де, направи го…! Нима се притесняваш, че ще ти откажа?!

Зеленината и цветята в парка бяха великолепен пейзаж, който успокояваше и предразполагаше душата на всеки…
Най-красивото цвете за Кирил беше Десислава. Усещаше аромата на нежната кожа и дъха й. Изпита желание да я прегърне, да целуне сочните й устни, кожата и като пчела да погълне соковете й, без да се отлепи от нея.
Седнаха на близката пейка и се притиснаха един - друг. Разговаряха за доста неща, но ръцете им говореха повече.
По едно време тя стисна с ръка бедрото му, леко се озъби и присви очи.
- Слушай мошенико! Когато се видяхме, реакцията ти беше, че не си спомняш за мен. Каква беше тази постановка?
Той се почувства уязвим и виновен. Въпреки това на лицето му цъфна усмивка.
- Понякога си такъв артист, че не си за понасяне! Обиди ме с поведеннието си. Не бих могла да ти простя толкова бързо – погледна го сериозно, но със закачка.
Той я гледаше с лека иронична усмивка и донякъде с умиление. Погали я по лицето и целуна челото.

- Не съм искал да те обидя скъпа! Бих направил всичко, за да ми простиш!
- Знаеш ли…, ще ти простя ако ме целунеш още веднъж, но ще искам и още нещо! А за довечер си знаеш урока…
Кирил изпълни желанието й с удоволствие.
- За какъв урок говориш? – попита с усмивка и с недоумение, все едно че не разбира.
- Не се прави на задръстен! – отговори тя с укор.

Той я изгледа с иронична усмивка, прегърна я и притисна тялото и към себе си. Сърцето му се разигра от вълнение, а стомахът се сви на топка. Чувството което танцуваше в него не му даваше мира.

- Доста хаплива лисичка си, но не бих позволил, да те загубя! Усещам те прекалено близка, ако разбираш какво искам да ти кажа. Имам нужда от теб!
- Ще ставаме ли? – попита тя и сви вежди – Нали ще ходим на вечеря?

© Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ - роман - глава тринадесета

- Какво ти е татко? – попита разтревожена Наталия – Ако трябва да се обадя на бърза помощ?
- Не, недей дъще! Само ми прилоша, ще се оправя! Вече съм по-добре. А и морския въздух ме освежава.
Всъщност Стефан се чувстваше значително освежен; само дето му дойде много и най-вече вълнението беше значително след срещата с дъщерята с помощта на Иван, на когото не би стигнало цял живот да отблагодари.
Задиша по-спокойно и на лицето му пробяга неопределена усмивка.
Причината за това болезнено вълнение беше трудният и невъзможен за сега отговор за двамата братя близнаци.
Но как да й каже, като единият беше неин работодател, а другия с когото също се познаваше и изпитваше и към двамата особено близки чувства, които Наталия не можеше да определи…, като че бяха родени и расли от един корен.
В случая тя не можеше да има приоритет към някой от двамата.
Наталия наблюдаваше баща си с неособено спокойствие, но същевременно се страхуваше за здравето му. Не желаеше да го притиска с въпроси, независимо че искаше да научи
за брат си, но не знаеше, че са двама близнаци. Причината за това бе непростимата лъжа на майка й и на другите близки роднини.
Информацията която криеха от нея, може би криеше злонамерено поведение, или пък нещо друго.
През мислите и мина болезнена вълна, сещайки се за смъртта на майка си следствие от катастрофата, която беше потулена за известно време, а сетне получиха урната с праха и.
Спомените й бяха бегли по причината, че по него време беше малка.
Странното беше, че нито съпруга й и синовете не научиха навреме за ужасната катастрофа, причинила коварната смърт.
А тази все пак млада жена беше изцяло обгорена.
Точно по това време сестра й - нейна близначка беше в Германия и никой не можа да се свърже с нея, за да й съобщят за смъртта. Всичко това беше много странно и забулено в загадка. Времето минаваше и нямаше никаква информация за другата в чужбина.
Наталия и баща й мълчаха и гледаха към хоризонта, който очертаваше морската диря – с оттенък на синьо-златист цвят, представляващ своево рода отражение. А то изразяваше своята многозначителност, която можеше да определи само този, който притежаваше значими философско-психологически познания и усет, за да сравни природните и абстрактните явления и дадености с моментните човешки чувства и вълнения, дори и психологическо- емоционалната настройка.
Мълчанието продължи. Те усещаха дишането и влажния морски бриз, определящ колоритността на положението.
Цялото това моментно положение беше един вид поема, която изразяваше значимостта и своята самобитна мелодия за краткия човешки живот – с неговата красота, любов, нежност, изпълнен с препятствия, несгоди, омраза, подлост, потайности и жестокости. ..
Всичко това се случва не само в мълчанието, но и в бунта.
А мълчанието е също вид бунт…
Подобен вид мисли минаваха през мозъка на Наталия и баща й.
Те се разлистваха като прочетени и излитаха като есенни листа подгонени от влажния и не много студен вятър, който изпращаше отминаващото лято.
Дишаха с пълни гърди, и с надежда очакваха да се случат нещата, които ги вълнуват.
Лицата им грееха като слънце, и желаеха да посрещнат прекрасната вечер, усмивката на луната и искрящите звезди.
- Виждам, че си по-спокоен – каза Наталия и се сгуши в баща си.
- Да скъпа – отговори той, прегръщайки я с лявата си ръка. – Много ми липсваше. Жадувах за този момент.
- И аз татко… Извини ме за притеснението и многото въпроси …, а очите й се напълниха със сълзи.
- Няма нищо, дъще! Имаш право да знаеш!
Въпреки успокоението, в душата му се беше загнездило полузагаснанло въгленче и трябваше малко повече въздух за да се разпали, и по тази причина се стремеше да диша бавно и спокойно.
- Така е! Знам, че ти дойде много. Прости ми! Надявам се в скоро време да науча. Нали миличък? – тонът й бе мек, а в сърцето се таеше щастие смесено с тъга.
Тя все още бе облегната на рамото и слушаше неравномерното биене на сърцето му.
При друг случай той би й казал всичко, и въпреки това кой би могъл да бъде по-изгоден?
Стефан беше убеден, че колкото повече бави момента да каже истината на дъщеря си, толкова по-зле щеше да й се отрази. Предчувстваше, че няма да му се сърди а и нямаше за какво.
Ако й каже сега? Когато и да е, реакцията й щеше да бъде една и съща.
Двамата продължаваха да седят прегърнати, наслаждавайки се на свежия морски въздух, писъка на гларусите, небесната пелерина прегръщаща с нежността си родната земя, флората и фауната.
Спокойното море целуваше родния бряг с безкрайната си нежност, а къпещите се на смрачаване пореха с любов синята му мантия.
А то беше като огледало, върху което се отразяваше не само хоризонта, а и всичко останало.

Николай Пеняшки - Плашков

АБРАХАМ МЕРИТ

Абрахам Мерит е роден в 1884 г. , в Бевърли / Ню Джърси/
Той е американски редактор и автор на фантастични произведения, и е един от създателите и класиците на фантастична и хорър литература.
Премества се в Пенсилвания през 1894 г.
След първоначално образование по право се насочва към журналистиката. Той е един от най-платените журналисти на своето време. За 1919 има налични 25000 щатски долара, а до
края на живота печели 100 000 долара годишно, които са изключителни суми за периода.
Неговият финансов успех му позволява да инвестира в недвижими имоти в Ямайка и Еквадор и екзотични хобита.
Неговата лична библиотека с окултна литература надвишава
5000 тома.
За първи път работи като кореспондент, а по-късно и като редактор. Работи и като помощник - редактор на The Amerikan в периода 1912 - 1937 год., а след това като редактор до края на смъртта си от сърдечен удар през 1943 год.

Неговата фантастика е само странична дейност, която донякъде е в помощ на журналистическата му кариера.

Абрахам Мерит е женен два пъти. Първия път в 1910 за Eleonore Ratclifee , с която осиновяват дъжеря, и отново през 1930 за З. Джонсън Елинор.

Историите които описва са свързани с изгубени цивилизации, отвратителни чудовища и т.н.
Неговите герои са галантни ирланци и скандинавци, и др.
Неговият стил в прозата е пищен, изчерпателен и на моменти изтощителен. Той има склонност към прилагателно-натоварени подробности.
През 1917 г. публикува първото си фатастично произведение "Чрез Дракон стъкло".

Работата на Мерит многократно и заимствана и адаптирана за за киното и телевизията, често без необходимите кредити.

Включени са:

* "Седем Отпечатъци на Сатана" ( 1929), адаптация по роман със същото име и режисьор
Бенджамин Кристенсон

* "Дяволът кукла" ( 1936) адаптиран от романа "Вит Вит вещица" с режисьор Тод Браунинг.

Някои от творбите на Мерит са предлагани за телевизионни сериали.


ПРОИЗВЕДЕНИЯ:

*** ЛУНАТА БАСЕЙН / в две части/ 1918 г.

*** The Monster Metal / в осем части/ 1920 г.

*** ЛИЦЕТО НА БЕЗДНАТА 1923 г.

*** КОРАБЪТ НА ИЩАР / фентъзи 1924 г.

*** СЕДЕМ ОТПЕЧАТЪЦИ НА САТАНАТА 1927 г.

*** ОБИТАТЕЛИТЕ В МИРАЖ 1932 г.

*** Burn, Вешица, Гори! 1933 г.
/ филм по книгата /

*** Creep, Shadow, Creep! 1934 г.

*** ЛИСИЦАТА ЖЕНА

*** ЧРЕЗ ДРАКОН СТЪКЛО

ТЪРТЕЯТ

автор: Ейбрахам Мерит /1884 – 1943/

Около масата в Клуба на първооткривателите седяха четирима: Хюит, току-що завърнал се от двегодишна ботаническа експедиция в Абисиния; Каранак, етнолог; Маклеъд - преди всичко поет, а също учен от Азиатския музей; и Уинстън - археолог, който заедно с руснака Козлов разкопаха руините на Кара Кора, Градът на Черните камъни, в северната част на Гоби, някогашната столица на Чингиз хан.
Разговорът се въртеше около върколаци, вампири, караконджи и други подобни суеверия. Поводът бе едно телеграфно съобщение за мерките, предприети срещу Глутницата на Леопарда - фанатични убийци, които надяват леопардови кожи, също като тях се притулват зад храстите и оттам нападат жертвите си, разкъсвайки гърлата им със стоманени нокти. А също и едно съобщение за убийството на вещица в Пенсилвания. Намерили пребита до смърт жена; съседите решили, че тя може да приема облика на котка и да носи зло в онези домове, в които се е промъквала в котешкото си превъплъщение.
Каранак каза:
- Съществува дълбоко вкоренено и много древно вярване, че мъж или жена могат да приемат облика на звяр, на змия, на птица, дори на насекомо. Някога са вярвали в това навсякъде. Някои вярват и досега: жени-лисици и мъже-лисици в Китай и Япония, хора-вълци, хора-бобри и хора-птици у нашите собствени индианци... Винаги се е смятало, че съществува някаква гранична зона между световете на човешкото и на животинското съзнание - зона, в която външната обвивка може да бъде променяна и човекът да се превърне в животно или обратното.
Маклеъд продължи:
- Египтяните са имали основания да придават на боговете си глави на животни, на птици, на насекоми. Защо рисуват Апис с глава на бик? Защо дават на Анубис, Владетелят на мъртвите, глава на чакал? Или на Тот, богът на мъдростта, глава на ибис? И на Гор, божествения син на Изида и Озирис, глава на ястреб? Или на Себек, бога на злото, глава на крокодил, а на Баст - на котка? Трябва да е имало причина, но ние можем само да правим догадки.
Думата пак взе Каранак:
- Мисля, че в тази идея за граничната зона има нещо... Във всеки човек, повече или по-малко, има по нещо от звяр, от рептилия, от птица. Познавах мъж, който имаше миша физиономия и миша душа. Също жена, която принадлежеше към семейството на конете, личеше си по гласа и по външността. Без съмнение съществуват хора-птици - с лица на орли, на ястреби, хищни... Мъжете най-често са от рода на совите, а жените - на гургулиците. Отчетливо се различават типовете вълци и змии. Да предположим, че у някои тази животинска част е толкова силно развита, че могат да прескачат граничната зона и да стават за известно време животни. Така може да се обясни съществуването на върколаци, вампири...
Уинстън попита:
- Ама вие сериозно ли говорите, Каранак?
Каранак се разсмя.
- Наполовина. Имах приятел с невероятно остро усещане за животинските качества на човека. Виждаше хората не като хора, а по-скоро като животни и птици. Възприемаше животинското съзнание. Неприятна дарба. Приличаше на лекар с толкова развита интуиция, че вижда пациентите не като мъже и жени, а направо техните болести. Обикновено контролираше тази своя способност. Но понякога, както ми е казвал, в метрото, в автобус, в театър, или дори насаме с хубава жена, изведнъж всичко наоколо потъва в мъгла и когато мъглата се разсее, той се оказва между мишки и лисици, вълци и змии, тигри и птици; всички са облечени по човешки, но нищо друго човешко в тях няма. Тази картина продължава само миг, но твърде неприятен миг.

Уинстън попита недоверчиво:
- Искате да кажете, че мускулите и скелетът на човека за миг се превръщат в мускули и скелет на вълк? Че човешката кожа става козина или пера? Че за миг се появяват крила и специализирани мускули за управлението им? Че се появяват бивни... носът става рило...
Каранак се усмихна.
- Не, нищо подобно. Аз предполагам само следното: животинската част от двойната природа на човека може да разтвори човешката част до такава степен, че тънкият наблюдател да забележи това. Като моят приятел, за когото разказах.
Уинстън вдигна ръце в иронично възхищение.
- Най-после съвременната наука обясни легендата за Цирцея! Вълшебницата Цирцея давала на хората напитки, които ги превръщали в животни. Значи тази напитка е усилвала животинската част на душата и човешката външност спирала да се възприема от околните. Съгласен съм с вас, Каранак - какво по-просто? Аз обаче употребявам думата "просто" в друг смисъл.
Усмихвайки се, Каранак рече:
- А защо не? Преходът от едната форма в другата обикновено се съпровожда от напитки и обряди. Виждал съм напитки и наркотици, които превръщат човека в животно без никакви вълшебства.
Уинстън се опита да опонира, но беше прекъснат от Хюит:
- А не може ли да бъде изслушан още един свидетел? Каранак, аз съм ви признателен - дадохте ми смелост да разкажа нещо, което никога не бих разказал, ако не бяха вашите думи. Не знам дали сте прав, или не, но... но вие свалихте от рамото ми злия дух, който ме е обяздил от няколко месеца.
Това се случи четири месеца преди да замина за Абисиния. Връщах се от Адис Абеба. С моите носачи се промъквахме през западните джунгли. Стигнахме до едно село и си устроихме бивак. Вечерта при мен дойде един десятник, беше нервен и помоли на сутринта да си тръгваме. Тъй като исках ден-два да отдъхнем, попитах го за причината. Отвърна, че в селото живее жрец, велик магьосник, който през нощта се превръща в хиена и тръгва на лов. "За човешко месо" - прошепна десятникът. Жителите на селцето са в безопасност, защото той ги защитава. Но другите не са. Хората наоколо били наплашени. Та може ли на сутринта да отговоря дали...
Не се изсмях. Няма никаква полза да се надсмиваш над вярванията на диваците. Изслушах го сериозно и го уверих, че моето вълшебство е по-силно от вълшебството на магьосника. Не беше удовлетворен, но замълча. На другия ден намерих жреца и разбрах как той е успял да разпространи тази история и да накара туземците да й повярват. Ако някой някога е приличал на хиена, това беше той. При това на раменете си носеше кожа на огромна хиена, никога не бях виждал такава, а главата на хиената се зъбеше върху неговата. Зъбите им бяха еднакви. Подозирам, че беше изпилил своите, за да приличат на кучешки. И вонеше на хиена. Дори само при спомена за тази миризма всичко в мен се преобръща. Разбира се, това е кожа - помислих си тогава.
И тъй. Приседнах до него и известно време се гледахме мълчаливо. Колкото по-дълго го гледах, толкова повече той изгубваше човешкото и се превръщаше в животното, с чията кожа беше. Честно казано, това ме изнервяше. Нещо дебнеше в тази кожа. Нещо искаше да се предам пръв. Затова се изправих и погладих оръжието си. И казах: "Аз не обичам хиените. Разбра ли ме?" И пак погладих оръжието. Ако се готвеше да прави фокуси, които ще наплашат хората ми, трябваше да удуша желанието му още в зародиш. Нищо не каза, само продължи да ме гледа. Отидох си.
През целия ден моите хора бяха изнервени, а надвечер съвсем. Направи ми впечатление, че това не е обичайната весела суматоха преди здрач, типична за тези селца. Рано-рано жителите се прибраха по домовете си. Бивакът ни беше на поляната, пред защитното ограждение от колове. Носачите се насъбраха около огньовете. Седях върху купчината от сандъци, за да наблюдавам поляната. На коленете ми - пушка, до мен - още една. Дали беше от страха, обгърнал хората ми като изпарение, дали пък от спомена за жреца-звяр, докато бях при него, не знам, но фактът си остава факт: не бях на себе си! Десятникът беше до мен с дълъг нож в ръка.
По някое време иззад дърветата се показа луната и освети поляната. И съвсем неочаквано в нейния край, на не повече от сто ярда от мен, видях жреца. Имаше нещо тревожно в тази внезапност на появата му. Няма никой и нищо и след частица от мига - той. Луната се отразяваше върху зъбите - неговите и на хиената. Ако не броим кожата, беше напълно гол. Войникът до мен трепереше като куче, чувах тракането на зъбите му.
И тогава се появи мъглата! Бях поразен от разказа за вашия възприемчив приятел, Каранак. А когато мъглата се разсея, жрецът вече го нямаше. Не, не... Там, където само преди миг беше той, имаше огромна хиена - изправена на задните си лапи като човек, вперила очи в мен. Предните си лапи притискаше към гърдите си като скръстени ръце. Усетих тежката й воня. Не посегнах към оръжието, дори не се сетих за него, мозъкът ми се беше вцепенил.
Звярът разтвори паст. Усмихна ми се. После тръгна, да, тръгна - това е точната дума, направи шест крачки, после падна на четирите си лапи, промъкна се през храстите и изчезна.
Успях да изляза от вцепенението си, взех фенер и оръжието си и отидох там, където стоеше хиената. Земята беше влажна и мека. Виждаха се отпечатъци от човешки ръце и крака. Сякаш в храстите се бе вмъкнал човек. Имаше и отпечатъци от два крака - сякаш беше стоял прав. А нататък... Нататък само следи от лапи на хиена.
Шест отпечатъка на еднакви разстояния, сякаш звярът бе направил шест крачки на задните си лапи. После обикновени следи от хиена, която върви на четирите си лапи. И повече никакви отпечатъци от човешки крака. А от мястото, където стоеше жрецът, нямаше никакви следи в друга посока.
Хюит млъкна. Уинстън попита:
- И това ли е всичко?
Хюит сякаш изобщо не го чу.
- И какво, Каранак, вие смятате, че този жрец е имал душа на хиена? И че аз съм видял тази зверска душа? Или когато съм бил при него, той ми е внушил, че в еди-кое си време и на еди-какво си място аз ще видя хиена? И аз я видях?

Каранак отвърна:
- Възможно е и едното, и другото. Аз бих предпочел първото обяснение.
Хюит:
- Тогава как ще обясните промяната на човешките следи в животински?
Уинстън попита:
- А някой друг, освен вас, видя ли тези следи?
- Не, по разбираеми причини аз не ги показах на войника.
Уинстън рече:
- Склонен съм да приема версията за хипноза. Отпечатъците са част от тази хипноза.
- Вие попитахте дали това е всичко - започна Хюит. - Не, не е. На сутрешната проверка открих, че един човек липсва. Намерихме го. По-точно намерихме това, което беше останало от него, на четвърт миля от храстите. Някакво животно се бе вмъкнало в лагера, старателно разкъсало гърлото му и го отмъкнало, без да събуди никого. Дори аз не бях забелязал, а не бях мигнал секунда. Около трупа имаше следи на необикновено едра хиена. Без съмнение това беше нейно дело.
- Просто съвпадение - промърмори Уинстън.
- Тръгнахме по следите на звяра - продължи Хюит. - Намерихме вира, от който беше пил. Проследихме отпечатъците до края на вира, но...
Той се поколеба, Уинстън попита нетърпеливо:
- И какво "но"?
- Но не намерихме обратната следа. Обратната следа беше човешка. А в посока към вира нямаше човешка следа. При това човешките следи бяха точно такива, каквито бяха на поляната на онова място, където започваха животинските следи. Сигурен съм, защото липсваше големият пръст на левия крак.
- И какво направихте? - попита Каранак.
- Нищо. Прибрахме палатките и си тръгнахме. Доста войници бяха видели следите, абсурдно бе да ги убедя да останем. Тъй че вашата теория за хипнозата, Уинстън, е твърде анемична. Само пет-шест души бяха виждали жреца, а следите видяха всички.
- Масова халюцинация. Грешка в наблюденията. Има много рационнални обяснения - настояваше Уинстън.
Заговори Маклеъд:
- Така ли, Мартин Хюит? Е, тогава аз пък ще ви разказа една история, която видях със собствените си очи. Аз ви подкрепям, Алън Каранак, но ще отида по-далеч. Вие казвате, че съзнанието на човека може да съществува едновременно с друго съзнание - на животно, птица и тъй нататък. Пък аз казвам, че тези две съзнания принадлежат на един и същи живот. Единна сила, мислеща и съзнаваща сила, в която дърветата, животните, цветята и човекът - изобщо всичко живо, са само отделни частици. Както например милиардите човешки клетки образуват единен организъм. И при определени условия отделните частици могат да се смесят. Така са се родили древните легенди за дриадите и нимфите, харпиите, върколаците и тям подобните.

А ето историята. Нашият род произхожда от Хибридните острови. Там знаят някои неща, които ги няма в книгите. На осемнайсет години постъпих в малък колеж. Живеехме в една стая със... е, да го наречем Фергюсън. В колежа имаше един професор със странни идеи, каквито трудно виреят по тези места. "Кажете ми какво чувства лисицата, когато я преследват ловни кучета - казваше той. - Или ми разкажете как изглежда градината през очите на червея. Излезте от себе си. Въображението е най-великият дар от боговете - казваше, - но и тяхното най-тежко проклятие. Но дар или проклятие, трябва да ги притежаваш. Разширете съзнанието си и опишете вашите наблюдения и чувства."
Фергюсън се нахвърли на тази задача като муха на захар. Той пишеше не като човек, който разказва за лисицата, заека или ястреба; не, самата лисица, заякът и ястребът говореха посредством човека. Описваше не само емоциите на тези същества - какво виждат и чуват, как виждат и чуват, какво миришат... Но и какво мислят!
Някои от нас бяха очаровани, други му се надсмиваха. Но професорът гледаше сериозно на това. Дори беше доста обезпокоен и веднъж твърде дълго разговаря с Фергюсън. "Господи, как го правиш, Ферг? При теб всичко е толкова реално" - попитах. "Ами то си е реалност - обясни той. - Аз преследвам заедно с кучетата и бягам заедно със заяка. Потапям съзнанието си в животното и след малко се сливам с него. В буквалния смисъл на думата. Сякаш излизам от себе си. А когато се върна в себе си, помня преживяното." "Само не казвай, че се превръщаш в едно от тези създания" - казах. Той се поколеба. "Не, не телесно. Но знам, че моето съзнание... душата... духът... наречи го както щеш, се променя."
Не влязохме в спор. Знаех, че не ми казва всичко докрай. А професорът съвсем неочаквано и без обяснения отмени тези странни домашни. След няколко седмици завърших колежа.

Беше преди повече от трийсет години. Преди десетина години седя веднъж в кабинета си и секретарката ми съобщава, че е дошъл човек на име Фергюсън. Бил мой съученик и искал да говори с мен. Веднага си спомних и казах да го пуснат.
Когато влезе, аз ахнах. Фергюсън, когото помнех като кльощаво мургаво момче, нямаше нищо общо с този. Този беше съвсем друг. Косите му бяха странно златисти и изключтелно тънки, като пух. Лицето му беше овално и плоско, с изтеглена назад долна челюст. Носеше огромни тъмни очила, приличаха на очи на муха, гледани под микроскоп. Или по-точно - очи на пчела. Но истинското потресение дойде, когато се здрависахме. Не беше човешка ръка, по-скоро лапа на насекомо. И тогава видях, че е покрита със златист мъх. Каза: "Здрасти, Маклеъд, страхувах се, че няма да ме познаеш." Беше гласът на Фергюсън и в същото време не беше. В него имаше някакво странно бръмчене или жужене.
И все пак това беше Фергюсън. Скоро го доказа. Говореше почти без прекъсване, защото аз... аз бях притеснен от странния му нечовешки глас и не можех да откъсна очи от финия жълтеникав мъх на ръцете му... та затова аз мълчах. Разказа ми, че си купил ферма в Ню Джърси, но не се занимавал с фермерство. Просто му трябвало място за пчелин. Гледал пчели. После каза: "Опитах да съм всички видове животни. Дори по-различно от животно. Разбираш ли, Мак, да си човек не е интересно. В човека няма нищо, освен печал. Животните също не са щастливи. Затова се съсредоточих върху пчелите. По-точно - върху търтеите, Мак. Кратък живот, но изключително весел."
Попитах го: "За какво говориш?" А той се разсмя със своя жужащ смях: "Добре разбираш какво казвам. Теб винаги са те интересували моите малки екскурзии, Мак. А не съм ти разказал и една стотна от тях. Ела при мен следващата сряда и аз ще задоволя любопитството ти. Струва ми се, че ще ти бъде интересно."
Е, поговорихме си още малко и той си тръгна. Даде ми точни указания как да намеря фермата му. Изпратих го до изхода и в мен се появи невероятното усещане, че около него бръмчи и жужи някаква огромна гайда.
Моето любопитство, дори нещо по-дълбоко, беше провокирано до крайност. И в следващата сряда заминах. Прекрасно място - много цветя и цъфнали дървета. В градината - неколкостотин кошера. Фергюсън ме посрещна. Беше още по-жълтеникав и пухкав от преди. И жуженето в гласа му беше по-отчетливо. Покани ме в къщата си. Странно място. Една стая с много висок покрив и затворени с кепенци прозорци - всички, без един. Светлината една такава разсеяна и светло златиста... И вратата необикновена - ниска и широка. Щукна ми, че стаята прилича на вътрешността на кошер. Затвореният прозорец беше с мрежа.
Донесе ядене и пиене: мед и медени напитки, меденки с плодове. Каза, че не яде месо. И започна да разказва. За живота на пчелите. За пълното щастие на търтея, който си лети на слънце, пие нектара на цветовете, с който хранят другите пчели, свободен, безгрижен, и тъй - ден и нощ, вслушан във възторжения звън на секундите... "И какво че в края на краищата те убиват? - попита той. - Живял си всяка една секунда! И още - възторгът от нощния полет! Търтей след търтей летят в нощния въздух по следата на някоя девственица. С всеки размах на крилете животът в теб става все по-силен, по-силен! И накрая - пламенният екстаз... пламенният екстаз на огъня... същността на живота, излъгал смъртта. Да, смъртта те настига в този пламък, но... но твърде късно! Умираш, но какво от това?! Ти си излъгал смъртта. Ти не съзнаваш, че смъртта те е настигнала, защото умираш в самото сърце на екстаза..."

Млъкна. Отвън се чу сдържано бучене, което се усилваше непрекъснато. Пърхането на хиляди и хиляди пчелни крила... като рева на стотици хиляди малки самолетчета...
Фергюсън скочи към прозореца.
"Роякът! Роякът!" - закрещя той. По тялото му пробяга някаква могъща тръпка, втора, трета... Все по-бърза, все по-бърза. Изпънатите му ръце затрепериха, започнаха да удрят въздуха нагоре-надолу, нагоре-надолу и все по-често, по-често, докато не станаха кат примигване, като размах на колибри... като пърхане на пчелни крилца. Чу се гласът му... жужжащ... жужжащ... "Утре отличат девствениците... нощният полет... аз съм длъжжжен да съм там... длъжжжжжен... длжжжж... жжжжж..."
И в този миг човекът до прозореца изчезна. На мястото му бръмчеше и жужеше огромен търтей... опитваше се да разкъса мрежата... да се освободи.... да полети....
После Фергюсън се метна назад. Падна от перваза. При падането дебелите му очила се счупиха. Две огромни черни очи - не човешки очи, а фасетъчни очи на пчела - се извърнаха към мен. Наведох се над него. Вслушах се в биенето на сърцето му. Беше мъртъв.
И тогава бавно, много бавно мъртвата уста се отвори. Между устните се появи главичка на търтей... антенките потръпваха, очичките се бяха вперили в мен. Търтеят изпълзя между устните. Един прекрасен търтей... Един странен търтей... Повъртя се малко върху устните, после крилцата му завибрираха... все по-бързо и по-бързо... Отлетя от устните не Фергюсън, прелетя два-три пъти около главата ми, после хвръкна към прозореца и се впи в мрежата, жужеше, пълзеше, биеше я с крилца...
На масата имаше нож. Взех го и разрязах мрежата. Търтеят се хвърли към разреза и изчезна.
Приближих се до мъртвия си приятел. Очите му ме гледаха. Мъртвите очи. Но вече не черни... вече сини, каквито ги помня от нашата младост. Човешки. И косите му не бяха златист пух, а черни - каквито ги помня от нашата младост. А ръцете му - мускулести и... неокосмени.

Преведе: Златан Станимиров