ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - повест - първа част

„ В света на злото, глупостите
неувереността и съмненията, наричани
съществуване, има нещо, за което още
си струва да живееш, и за което несъмнено
е силно като смъртта: това е любовта.”
Хенрих Сенкевич

Кирил живееше в неголям провинциален град на петдесет километра от морето. Имаше неколцина приятели с които се събираше. Сбирките им бяха в едно и също кафене “Блага Вайзе”, намиращо се в центъра на града.
Лятно време седяха на чист въздух, пиеха напитките си и плакнеха очите, гледайки красивите жени, които минаваха по жълтите плочки.
Един от приятелите му често подхвърляше:
- А бе Кириле, кога ще те видим с някоя красавица, че да те оженим?! Стига си скитал като вълк единак.
Кирил слушаше подмятанията понякога на шега, а често и на сериозно. Един ден не се стърпя и отговори.
- Не бери грижа за мен! Мога сам да си реша проблема…
- Стефане, защо не го оставиш намира?! – закани се Драган настоятелно.

Тази група приятели, въпреки, че се зевзечиха помежду си, бяха задружни.
Стефан, който бе с лице към движението, изригна като вулкан.
- Ай-й-й-й, ай, ай-й-й-й…, ако тая блондинка я награбя, ще я правя щастлива всеки ден! Що ми трябваше да се женя толкоз млад! – и заклати глава усмихвайки се.
- Какво ти стана бе?! Нищо ти нямаше! Де ти зайде акъла, а-а-а?! Предлагаш на Киро да се жени, а ти женения какво приказваш? Ако научи жена ти, спуканата ти е работата! – скочи в словесна атака Пламен.
- Ти пък какво искаш? Да не мислиш, че като съм женен, бих могъл да изпусна такава красавица?! Въпреки това, не бих си позволил, да хлътна по някоя фуста!
- Да не би жена ти да е грозна?! Поне я познавам, красива е като топ модел – отговори Пламен, като въртеше химикалка между пръстите си – Та тя е самата Афродита!
- Е-е-е-й, ти да не си хлътнал по жена ми? Внимавай да не станем на кълбо! – закани се Стефан.
След приключване на разговора, Кирил се размърда, разтри ръце и се изкашля.
- Ча-а-ао друзя, отивам на работа.

*****
След приключване на работното време не бързаше да сe прибира. В къщи нямаше кой да го чака. Родителите му бяха починали преди години. Като ерген не се чувстваше комфортно. Започна да му омръзва. Беше на средна възраст и работеше като проектант. Мина край театъра да провери какво предстои. Продължи по посока „Централ”. Очите му шареха, сякаш търсеха някого.

В града имаше доста красиви жени, които пълнеха очите, възбуждайки мъжките страсти; а това не беше най-важното за нашия герой. Чувстваше необходимостта от другарка в живота.
- Кириле, здравей! – поздрави го млада брюнетка. Жрицата на сърцето, за която мислеше преди малко, се усмихваше…
Той я позна, можеше да реагира иначе, но реши да скалъпи сценка.
- Добър ден! Не сте ли Доротея, дъщерята на леля Витка от Габрово?! – отговори той сериозно и преигравайки.
- Не глупчо! Не ме ли помниш?! – Попита тя засегната – Стига с този театър! Помисли си, ако все още изпитваш чувства към мен! – маслинените й очи изразяваха неустоима привлекателност. Кадифената и кожа бе повече от нежна, а устните красиви и привлекателни. Въздъхна тихо и бавно – Браво на теб, а казват, че стара любов ръжда не хваща! Добре, ще ти припомня! Сигурна съм, че знаеш много добре, но се правиш на задръстен!
Той разбра, че бе разкрит. Гледаха се усмихнати.
- Деси, радвам се, че те виждам! Прости ми…!
- Защо не се обади толкова време…?! Не бих приела никакво оправдание! Обидена съм ти!
- Права си! Грехота е да се оправдавам! Извинявай миличка! – заоправда се той и я прегърна през кръста.
Предлагам да изпием по едно кафе на „Блага Вайзе”, а после ще решим какво да правим.
- Не си мисли, че така тънко ще ти се размине!
- Съгласен съм! Бих направил всичко за теб!

След запознанството им като студенти се зароди прекрасна любов между тях; която все още не беше изгаснала. Пасваха си във всяко едно отношение.
Чувствата им оставаха същите дори и в настоящия момент.
- Как е при теб? Нещо ново? – попита Кирил с цел да опипа почвата.
- Нищо ново. Доколкото усещам въпроса ти, нямам си никого. Освен ако ми излезе късмета тук. Смятам да остана дълго време – отговори с предизвикателна усмивка. – А при теб?!
- Родителите ми починаха преди няколко години почти един след друг. Но около мен нищо особено. Работя и чакам да се случи нещо съществено… – отговори с болка.
- Приеми моите най-искрени съболезнования! – каза Деси и го хвана под ръка.
Вървяха по посока градината. Стигнаха до „Блага Вайзе”. Огледаха се за свободни места. Приятелите на Кирил бяха инсталирани около една маса и пиеха питиетата си.
- Привет! – поздрави го един от тях, който бе с лице към движението.

Останалите направиха същото. Усмивките не падаха от лицата им, а насрещния с кестенявия мустак се подхилваше.
Десислава продължаваше да държи Кирил под ръка, подбутна го и каза:
- Скъпи, онази маса се освободи. Вдясно от приятелите ти.
Той и поднесе стола за да седне с лице към движението. Дългата и катранена коса галеше фината кадифена кожа на оголените рамене.
Червената рокля оформяше красивото и тяло, и фините гърди.
- Какво ще желаеш? – попита той, като я изпиваше с поглед.
- Теб! – отговори нежно тя – Но ще пия дълго кафе и сок от касис.
Погледът беше енигматичен. Сетне положи ръка върху неговата.
- А-а-а-а…, как са Диян и Катерина? Отдавна не съм се чувал с тях.
- Добре са! – отговори тя свивайки вежди, приглади косата си и я намести зад раменете. Замисли се за нещо и допълни - работят и си гледат детето.
- Радвам се за тях! Момче ли е или момиче? – изкашля се той, слагайки ръка пред устните.
Сервитьорката кацна при тях.
Десислава отметна галантно косата си и я намести. Извади черна шнола и я прихвана. Фината дълга шия и красивото нежно лице придаваха по-голяма чаровност на госпожицата. Златните обици и огърлицата с рубинени камъни й придаваха готически вид.

Разговорът им продължи доста време…
Появи се негов познат, с когото често стигаха до конфликтни ситуации. В случая беше доста пийнал и вървеше като препънат кон. Досега не беше го виждал в този вид - с протъркани, пробити над колената дънки и бледосиня – смачкана риза.
Пияният се опита да промени с гримаса измъчената си физиономия и се насочи към тях. Кирил се престори, че не го забелязва и докато обясни на Деси, какво може да се случи, другият го изпревари.

- Охо-о-о-о! … Киро-о-о… – заклати се като щъркел пред масата – Мара ба! – и не дочака отговор. Очите му бяха изцъклени от напрежение. В гърлото му сякаш бе заседнало яйце и не достигаше въздух да диша. Преглътна мъчително и рече:
– Кво ма глеаш така?
- Стояне, изчезвай и да не те виждам в този вид! Хайде – е -е…!
- Ш-ш-што-о-о не ма запознайш с туй готиното гадже?… П-п-приятно ми е мадам, пардон!

Кирил не се стърпя, стана, хвана го за ръкава и избута настрани, каза му няколко думи и другия си замина. После се извини на Десислава за ситуацията, обясни как стоят нещата и стихията споходила живота на Стоян.
Загуба на родители, съпруга и деца в рамките на половин година.
- Жалко за човека, жестока съдба!
Решиха да се разходят в градската градина. Той прегърна Деси през кръста и внимателно приближи тялото и към себе си. Реакцията и беше позитивна, дори се усмихна. Сърцата им забиха лудо, готови да изхвръкнат…

- Имаш ли ангажименти тази вечер?
- Защо? – попита със закачлива усмивка – Какво имаш предвид?
- Каня те на вечеря! – отговори той по същия начин.
- А после? – усмивката й не слезе от лицето и сви устни като за целувка.
- Какво после? – той попита разсеяно, уж не разбрал намека и.
- Ами-и-и…, ако откажа! – гласа и се промени с нотка да не го засегне, но и да разбере до колко е сериозен в намерението си.
- Ако ми откажеш за тази вечер, ще те поканя утре, или в следващите дни докато се съгласиш, но няма да се откажа да бъда с теб.
Очите и заиграха като танцуващи птици, излъчващи нежност. Усмихна се.
- Приемам поканата. Аз също желая да бъда винаги с теб, като добра приятелка, съпруга, домакиня и любовница.
Кирил се изненада от думите и.
- Кажи нещо? – подкани го тя с нетърпение.

Вървяха мълчаливо и въпреки множеството граждани чуваха бавните си стъпки, любовния ритъм на сърцата и желанието да се слеят.
- Това което каза, ме изненада! Вярно, че човек трябва да има семейство, но вместо аз – ти ми правиш предложение, а това…
Изпитваше необходимостта да и се обясни в любов, но трябваше да намери подходящия момент.
- Хайде де, направи го…! Нима се притесняваш, че ще ти откажа?!

Зеленината и цветята в парка бяха великолепен пейзаж, който успокояваше и предразполагаше душата на всеки…
Най-красивото цвете за Кирил беше Десислава. Усещаше аромата на нежната кожа и дъха й. Изпита желание да я прегърне, да целуне сочните й устни, кожата и като пчела да погълне соковете й, без да се отлепи от нея.
Седнаха на близката пейка и се притиснаха един - друг. Разговаряха за доста неща, но ръцете им говореха повече.
По едно време тя стисна с ръка бедрото му, леко се озъби и присви очи.
- Слушай мошенико! Когато се видяхме, реакцията ти беше, че не си спомняш за мен. Каква беше тази постановка?
Той се почувства уязвим и виновен. Въпреки това на лицето му цъфна усмивка.
- Понякога си такъв артист, че не си за понасяне! Обиди ме с поведеннието си. Не бих могла да ти простя толкова бързо – погледна го сериозно, но със закачка.
Той я гледаше с лека иронична усмивка и донякъде с умиление. Погали я по лицето и целуна челото.

- Не съм искал да те обидя скъпа! Бих направил всичко, за да ми простиш!
- Знаеш ли…, ще ти простя ако ме целунеш още веднъж, но ще искам и още нещо! А за довечер си знаеш урока…
Кирил изпълни желанието й с удоволствие.
- За какъв урок говориш? – попита с усмивка и с недоумение, все едно че не разбира.
- Не се прави на задръстен! – отговори тя с укор.

Той я изгледа с иронична усмивка, прегърна я и притисна тялото и към себе си. Сърцето му се разигра от вълнение, а стомахът се сви на топка. Чувството което танцуваше в него не му даваше мира.

- Доста хаплива лисичка си, но не бих позволил, да те загубя! Усещам те прекалено близка, ако разбираш какво искам да ти кажа. Имам нужда от теб!
- Ще ставаме ли? – попита тя и сви вежди – Нали ще ходим на вечеря?

© Николай Пеняшки – Плашков