Из "ЗА БУКВИТЕ"

ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР

 Личността на Черноризец Храбър (IX-X в.) - един от блестящите представители на старобългарската литература от т. нар. Златен век, е обект на множество хипотези. Спори се дали ХРАБЪР е истинското име или е псевдоним. Правени са опити за идентифициране с известни исторически личности: с Константин-Кирил Философ, с Климент Охридски, с Йоан Екзарх, с Наум, с Черноризец Докс. През 1927 г. В. Н. Златарски изказва хипотезата, според която Черноризец Храбър и цар Симеон са едно и също лице.
  Сказанието "За буквите" е въведено в науката от К. Калайдович през 1824 г., който осъществява и първото му издание. Днес са известни около 80 негови преписа. Те са свидетелство за изключителната популярност на съчинението сред славянските книжовници (особено в Русия) до XVIII в. включително (ако се вземат пред вид и старопечатните му издания). Най-ранният препис е от 1348 г. - в среднобългарския Лаврентиев (Иван Александров) сборник (сигн. F. I. 376). Текстовите разлики между преписите дават основание да се говори за две редакции - първична и вторична.

  Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.
 Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но как може да се пише добре с гръцки букви: Богъ или животъ, или дзьло, или црькы, или YAIANНIЕ, или широта, или iадь, или ждоу или ЮNOСТЬ, или iaзыкъ и други тям подобни. И така беше много години.
След това човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, но всички привежда към разум и спасение, смили се над човешкия род, изпрати му свети Константин Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч. Изпърво започна по гръцки: те прочее казват "алфа", а той - "аз". От "а" започват и двете азбуки. И както гърците съставиха своите букви по образец на еврейските, така и той - по гръцките. Първата буква у евреите е "алеф", което ще рече "учение". Като се завежда отначало детето на училище, казва му се: "Учи се" - това е алеф. И гърците, подражавайки на това, казваха "алфа". И така се пригоди този еврейски израз към гръцкия език, че казват на детето "алфа", което значи на гръцки "търси" вместо "търси учение". Подобно на това и св. Кирил създаде буква "аз". Но като първа буква и дадена от бога на славянския род за развързване устата на онези, които чрез азбуката се учат на разум, "аз" се изговаря с широко отваряне на устата, а другите букви се изговарят и произнасят със слабо разтваряне на устата.
Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и произнасят: а, б, в, г.
Някои казват: "Защо е създал 38 букви, когато може да се пише и с по-малко, както гърците пишат с 24 букви?" Но те не знаят с колко пишат гърците. Наистина те имат 24 букви, но не изпълват с тях книгите си, та са прибавили 11 двугласни и три за числата: 6, 90, 900. И като се съберат - 38. Подобно на това и по същия начин св. Кирил създаде 38 букви.
Други пък казват: "Защо са славянските книги? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначални като еврейските, римските и гръцките, които са още отначало и са приети от бога."
А други пък казват, че бог ни е създал буквите. И не знаят, окаяните, какво говорят и мислят, като смятат, че бог е заповядал да се пишат книги на три езика, както пише в Евангелието: "И имаше дъска, написана на еврейски, римски и елински." А славянски там нямаше. Затова славянските книги не са от бога.

На това какво да кажем или що да речем на такива безумци? Но нека да им отговорим, както сме се научили от светите книги, че всичко поред идва от Бога, а не от другиго. Бог не е създал най-напред нито еврейския, нито елинския език, а сирийския, на който е говорил Адам, и от Адама до потопа, и от потопа, докато бог раздели езиците при стълпотворението, както пише: "Размесени бяха езиците." И както се размесиха езиците, така и нравите, и обичаите, и наредбите, и законите, и изкуствата според народите: на египтяните се падна земемеренето, на персите, халдеите и асирийците - звездоброенето, гадаенето, врачуването, магьосничеството и всички човешки изкуства; на евреите пък - светите книги, в които е писано, че бог сътвори небето и земята и всичко, което е на нея, и човека, и всичко поред, както пише; на елините пък даде граматиката, риториката и философията.
Но преди това елините нямаха букви на своя език, а пишеха своята реч с финикийски букви. И така беше много години. После, като дойде Паламид, започна от алфа и вита и състави на елините само 16 букви. Към тях Кадъм Милиски прибави още 3 букви. С тези 19 букви пишеха дълго време. После Симонид изнамери и прибави две букви, а писателят Епихарий изнамери 3 букви. И събраха се 24. След много години Дионисий Граматик изнамери 6 двугласни, после друг - 5 и друг - 3 за числата. И така мнозина за много години едва събраха 38 букви. После пък, като минаха много години, намериха се по божие повеление 70 мъже, които преведоха от еврейски на гръцки език [библията]. А славянските книги сам св. Константин, наречен Кирил, ги преведе и буквите създаде за малко години: онези мнозина, 7 души, и за много години създадоха техните букви, а 70 - превода. Затова славянските букви са по-свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал, а гръцките - елини езичници.
Ако ли пък някой рече, че не ги е нагласил добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: и гръцките също така много пъти са били нагласявани от Акила и Симах, а после и от мнозина други. Защото по-лесно е да се нагласи отпосле, отколкото да се създаде за пръв път.
Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: "Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?", то  рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: "Кой ви е създал азбуката или превел книгите?", всички знаят и в отговор ще рекат: "Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий." И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз, и на Растица моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363³ от създаването на света.
Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време. Така, братя, бог е дал разум на славяните, комуто слава и чест, и власт, и поколение сега и винаги в безкрайните векове, амин.

 
Бележки

1. В някои от преписите са изредени всички букви на славянската азбука, като се посочва и кои са създадени по гръцки образец. Това пълно изреждане трябва да се смята за съставна част на авторския текст, а не за късна добавка на преписвачите (интерполация).

2. Става дума за преводът на седемдесетте (Septuaginta), осъществен по времето на египетския цар Птолемей II Филаделф.

3. Годината 6363 от сътворението на света, изчислена по византийското летоброене (6363-5508), е 855. Някои изследователи имат основание да допускат, че Храбър използва александрийската система на летоброене (6363-550=863). Други изследователи пък смятат, че годините 855 и 863 отразяват две фази в създаването на славянската писменост.

4. Изразът "а сега няма време" може да се тълкува по два начина: или Черноризец Храбър е бързал по някакви причини да зъвърши творбата си или изразът може да се схваща като "сега не му е времето".

...
За пръв път публикувано в Интернет от Литературен клуб. 

ТАЙНАТА / роман /

 Резюме: 

Главната героиня Джудит Хемптън е изключително красива и сексапилна, гордо и лоялна към близките си. Най-близката ̀и приятелка Франсис Катрин, която не е виждала от четири години, трябва скоро да роди и по тази причина Джудит е обещала да бъде да нея в този изключителен момент. Съществува и друга причина за предстоящото пътуване от мрачния и подтискащ английски дом до шотландските планини. Госпожица Хемптън трябва да се срещне и запознае с баща си, леърд Маклийн, за чието съществуване не е подозирала. Тя се оказва неподготвена за неочаквана

среща с един див шотландец, който трябва да я отведе до земите – Иън Мейтланд. Той е леърд на своя клан и е изключително неустоим мъж, когото е срещала някога. Мейтланд е изключително бесен, по причината че брат му е дал на жена си Катрин абсурдното обещание да доведе скъпата и
приятелка. Въпреки острите сблъсъци на различните и силни характери, красивата Джудит се отдава на горещите целувки, блаженство и страсти. Младият и чаровен Иън е объркан от нейното неподчинение, необуздан характер и изключителната ̀и нежност. В сърцето му се разпалва пламъка на любовта, породена в отговор на нейните чувства, нежност и страст. Нищо не може да подкопае и унищожи силната любов, и прекрасните чувства на двамата влюбени, дори и предстоящата истина за родния ̀и баща, и злокобната, разрушителна тайна, която е в състояние да разтрогне най-сплотения съюз и искрена любов.

********

Накратко за автора:

Джули Гарууд е американска писателка, родена на 1януари 1946 г. в Канзас, Мисури, САЩ. Тя е шестото от 7-те деца на голямо ирландско семейства. Има 5 сестри и брат. Претърпява операция на 6-годишна възраст, поради отстраняване на сливиците (тонзилектомия), от която има усложнения на гласните струни. Поради тази причина не може да започне училище и да се научи да чете като останалите деца. Научава се да чете на 11-годишна възраст с помощта на учителката ̀̀И по математика Елизабет , която посвещава цяло лято за тази цел и удоволствието на Джули да се наслади на четенето и красотата на словото. Тя оказва значително и силно влияние върху Гарууд, че впоследсвие нарича дъщеря си Елизабет.

По-късно Джули учи за медицинска сестра. Запленена е от историята и записва едновременно и курс по руска история.    

По време на следването по история един от професорите ѝ е впечатлен от качеството на нейните есета и я убеждава да започне да пише. Резултатът е книга за деца „A Girl Named Summer” и първият ѝ исторически роман „Gentle Warrior”. Въпреки че Гарууд е щастлива да пише, тя не възнамерява да става писател.

Омъжва се млада за Джералд Гарууд и има 3 деца: Джералд младши, Брайън и Елизабет. Докато ги отглежда, работи на свободна практика като журналист. След като най-малкото ѝ дете тръгва на училище, тя започва да посещава сбирките на местните писатели. Там среща своя бъдещ агент и чрез него издава 2-те си книги в издателство „Pocket Books” през 1985 г. под псевдоним Емили Чейс, като получава поръчка за още исторически романи. Така се ражда легендата.
Романите на Джули Гарууд се славят с изключителна историческа точност. Известен е фактът, че авторката прекарва много време в библиотеката на университета в Канзас, чрез Интернет или директен контакт, за да намери три исторически източника, потвърждаващи даден факт, преди да го включи в книгите си.

Въпреки успеха си в романтичните исторически романи Гарууд се впуска и в жанра на съвременните романтични романи. Нейните теми в романите са „семейство, лоялност, религия и чест”. Те са наситени с чувство за хумор и интригуващи обрати. Джули Гарууд казва за тях: „Искам моите читатели да се смеят и плачат, и да са обхванати от любов, искам те да избягат в друг свят за известно време и след това да се чувстват така, сякаш са били на едно голямо приключение.”

Нейните книги са отпечатани в тираж над 40 милиона броя. Романите ѝ са били 24 пъти в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс”, „The Wall Street Journal”, и „Publishers Weekly”.
Романът „Венчило с дявола” е отличен с наградата „РИТА” за най-добър роман през 1990 г. Романът „For the Roses” е адаптиран за телевизията от „CBS” през 1997 г. под заглавие "Роуз Хил" с участие в главната роля на Дженифър Гарнър. Романът ѝ „Разбивач на сърца”, е предпочетен за киното и е поредица в списание „Космополитен”.
Джули Гарууд живее със семейството си в Лийуд, Канзас. Все още пише на пишеща машина, за да запази началния си творчески дух, а компютъра използва за другите си дейности. Извън работата посвещава усилията си на програми за повишаване на грамотността.

------------------

автор: ДЖУЛИ ГАРУУД  /  Откъс от романа...
...

Англия, 1181г.

Сприятелиха се още преди да пораснат достатъчно, за да разберат, че би трябвало да се мразят. Бяха съвсем малки момиченца, когато се запознаха на летния фестивал, който се провеждаше на границата между Шотландия и Англия.

Лейди Джудит Хамптън за първи път напускаше изолирания си дом в Англия, за да присъства на шотландските забавления и се вълнуваше толкова много, че едва се насилваше да затвори очи по време на задължителната следобедна дрямка. Имаше толкова да се види и направи, а за едно любопитно четиригодишно дете пакостите никога не свършваха.

Също както Франсис Катрин Къркоуди, която в момента съжаляваше за стореното, защото татко й я бе плеснал доста силно, а после я бе понесъл през поляната на рамо, като чувал с картофи. Накрая я остави да седне на един гладък камък, недалеч от певците и танцьорите, като й нареди да не мърда оттам, преди да дойде да я вземе. Заповяда й също да остане самичка и да се разкае за греховете си.

Но тъй като Франсис Катрин нямаше ни най-малка представа какво значи думата „разкайва“, реши, че не е нужно да се подчинява на тази заповед. Донякъде това бе добре, защото й даде възможност да се съсредоточи върху жуженето на една пчела, кръжаща около главата й.

Джудит видя как бащата наказа дъщеря си и веднага изпита съжаление към смешно изглеждащото момиченце, чието лице бе поръсено обилно с лунички. Знаеше, че на нейно място щеше да реве с цяло гърло и да се оплаква, че чичо й Хърбърт я е плеснал по дупето, но червенокосото момиченце дори не направи гримаса, когато баща му го напляска. Решена да поговори с нея, тя изчака, докато бащата спря да размахва заканително пръст и след като го видя да се оттегля с важна походка, повдигна поли и се затича, заобикаляйки така, че да изскочи иззад скалата.

— Моят татко никога не би ме напляскал — каза наперено Джудит вместо поздрав.

Франсис Катрин дори не обърна глава, за да види кой й говори. Не смееше да отмести поглед от пчелата, която беше кацнала на камъка, близо до лявото й коляно.

Мълчанието й обаче не обезкуражи Джудит.

— Моят татко е мъртъв — обяви тя. — Умрял е още преди да се родя.

— Тогава откъде знаеш дали би те напляскал, или не?

Джудит сви рамене.

— Просто знам, че не би го направил — отвърна тя. — Говориш смешно, сякаш нещо е заседнало в гърлото ти. Така ли е?

— Не — отговори Франсис Катрин. — И ти говориш смешно.

— Защо не ме поглеждаш?

- Не мога.

— Защо не можеш? — попита Джудит. Тя започна да усуква подгъва на розовата си рокличка, докато чакаше отговор.

— Трябва да гледам пчелата — отвърна Франсис Катрин. — Иска да ме ужили. Трябва да съм готова да я убия.

Джудит се наведе по-близо. Забеляза пчелата, която кръжеше около левия крак на момичето.

— Защо не я убиеш още сега?

— Защото ме е страх — призна Франсис Катрин. — Може да не я улуча. Тогава със сигурност ще ме ужили.

Джудит се намръщи и обмисля дилемата цяла минута.

— Искаш ли аз да я убия вместо теб?

— Би ли го направила?

— Може би — отвърна тя. — Как се казваш? — попита, докато събираше смелост да се изправи срещу пчелата.

— Франсис Катрин. А ти?

— Джудит. Как така имаш две имена? Никога не съм срещала някой, който да има повече от едно.

— Все това ме питат — каза Франсис Катрин и въздъхна драматично. — Франсис е името на майка ми. Тя е умряла, докато ме е раждала. Катрин е името на баба ми, и тя е умряла по същия начин. Не е било позволено да ги погребат на свещена земя, защото според Църквата те не са били чисти. Татко се надява, че ще започна да се държа както подобава и когато отида на небето, господ ще чуе двете ми имена и ще си спомни за мама и баба.

— Защо Църквата смята, че не са били чисти?

— Защото са умрели, докато раждат — обясни Франсис Катрин. — Нищо ли не знаеш?

— Знам някои неща.

— А аз знам абсолютно всичко — похвали се Франсис Катрин. — Или поне татко казва, че смятам, че знам всичко. Дори знам как бебета влизат в коремите на майките. Искаш ли да чуеш?

— О, да.

— След като се омъжат, таткото плюе в чашата си с вино и кара майката да отпие голяма глътка. В мига, в който тя преглътне виното, бебето се озовава в корема й.

Джудит изкриви лице при тази странно неприятна информация, но точно когато реши да попита още нещо, Франсис Катрин изскимтя силно. Тя се наведе към нея и също изхленчи. Пчелата бе кацнала на обувката на приятелката й. Момиченцето имаше чувството, че колкото повече се взира в насекомото, толкова по-голямо става то. Всички мисли за бебета и раждане се изпариха от ума й.

— Ще я прогониш ли? — попита Франсис Катрин.

— Приготвям се.

— Страх ли те е?

— Не — излъга Джудит. — Не ме е страх от нищо. Мислех си, че и теб не те е страх.

— Защо?

— Защото не заплака, когато татко ти те напляска — отговори Джудит.

— Той не ме удари силно — обясни Франсис Катрин. — Никога не го прави. А и него го боли повече, отколкото мен. Или поне така казват Гавин и Кевин. Казват също, че татко е обсебен от мен и горко на мъжа, за когото ще се омъжа, когато порасна, защото съм ужасно разглезена.

— Кои са Гавин и Кевин?

— Моите полубратя — отговори Франсис Катрин. — Татко е и техен баща, но от друга майка. Тя е умряла.

— Да не би и тя да е умряла, докато ги е раждала?

— Не.

— Как тогава?

— Просто се е предала — обясни Франсис Катрин. — Така ми каза татко. Сега, ако ще гониш пчелата, аз ще затворя очи.

Тъй като Джудит наистина искаше да впечатли новата си приятелка, реши повече да не мисли за последствията. Вместо това се пресегна и удари пчелата. В мига, в който крилцата на насекомото докоснаха дланта й, тя инстинктивно сви юмрук. След секунда вече плачеше. Франсис Катрин скочи от скалата и помогна на приятелката си по единствения начин, който знаеше — и тя се разрева. Джудит се затича около скалата, плачейки с цяло гърло, като едва успяваше да си поеме дъх. Новата й приятелка тичаше след нея, пищейки също толкова силно, по-скоро от съчувствие и страх, отколкото от болка.

Бащата на Франсис Катрин се появи тичешком от другия край на поляната. Първо хвана дъщеря си и след като тя му разказа какъв е проблемът, хукна след Джудит. Само след две минути момиченцата бяха утешени. Жилото беше извадено и раничката беше покрита със студена влажна кал. Бащата на приятелката й нежно изтри сълзите от бузите на Джудит с края на вълненото си наметало. След това седна на скалата и постави дъщеря си на едното си коляно и Джудит на другото. Досега никой не се бе суетял толкова около нея и Джудит доста се засрами от вниманието, което получаваше. Но въпреки това не отказа утехата и дори се притисна по-близо за още.

— Вие двете сте жалка гледка — обяви бащата, когато момичетата спряха да хълцат, за да могат да го чуят. — Пищяхте по-силно от тромпетите, които известяват началото на игрите за хвърляне на борови колове, и тичахте наоколо като кокошки с отрязани глави.

Джудит не можеше да разбере дали бащата е ядосан или не. Гласът му бе груб, но не се мръщеше. Франсис Катрин се изкиска и затова Джудит реши, че мъжът се шегува с тях.

— Нея много я болеше, татко — сподели Франсис Катрин.

— Сигурен съм — съгласи се той. След това погледна към Джудит, която също вдигна глава, и я похвали. — Много смело от твоя страна да помогнеш на дъщеря ми, малко девойче. Но следващият път се опитай да не хващаш пчелата. Става ли? — Джудит кимна покорно. Таткото на Франсис Катрин погали ръчичката й. — Ама колко си красива само! — възкликна той. — Как е името ти, дете?

-- Тя се казва Джудит, тате, и ми е приятелка. Може ли да вечеря с нас?

— Е, това зависи от родителите й — отвърна баща й.

— Баща й е мъртъв — съобщи Франсис Катрин. — Това е много жалко, нали, тате?

— Да, наистина — съгласи се той. Ъгълчетата на очите му се извиха, но той не се усмихна. — И има най-хубавите сини очи, които съм виждал.

— А моите очи не са ли най-хубавите, които си виждал, тате?

— Да, Франсис Катрин. Ти имаш най-хубавите кафяви очи, които някога съм виждал. Наистина.

Франсис Катрин бе толкова доволна от думите на баща си, че присви рамене и се закикоти отново.

— Татко й е умрял още преди да се роди — продължи след малко. Току-що си бе спомнила тази информация и бе сигурна, че баща й ще иска да я чуе.

Той кимна и каза:

— Сега, дъще, искам да пазиш тишина, докато поговоря с приятелката ти.

-- Добре, тате.

Той насочи вниманието си към Джудит. Почувства се неловко, защото тя го наблюдаваше много съсредоточено. Бе толкова мъничка и сериозна, всъщност много по-сериозна, отколкото би трябвало да бъде на тази възраст.

— Колко си голяма, Джудит?

Тя му показа четири пръста.

— Тате, виждаш ли? Тя е на моята възраст.

— Не, Франсис Катрин, не е точно на твоята възраст. Джудит е на четири годинки, а ти си вече на пет. Забрави ли?

— Не съм.

Той се усмихна на дъщеря си, след което се обърна отново към Джудит.

— Не се страхуваш от мен, нали?

— Тя не се бои от нищо. Сама ми го каза.

— Замълчи, дъще. Искам да разменя няколко думи с приятелката ти. Джудит, майка ти тук ли е?

Момиченцето поклати глава, после започна да навива на пръст една от светлорусите си къдрици, издавайки, че е нервна, но въпреки това не откъсна поглед от него. Лицето му бе покрито с червена брада и когато говореше мустаците му мърдаха. Прииска й се да може да докосне брадата, за да почувства каква е на допир.

— Джудит? Майка ти тук ли е? — отново попита той.

— Не, мама остана при вуйчо Текел. Двамата не знаят, че съм тук. Това трябва да си остане тайна, защото ако разберат, няма да ми позволят да се върна на фестивала. Леля Милисънт ми го каза.

Щом започна да говори, тя реши да му каже абсолютно всичко, което знаеше.

— Вуйчо Текел казва, че е като мой баща, но всъщност е брат на мама и аз никога не седя в скута му. Не бих го направила, дори и да можех, но тъй като не мога, това е без значение, нали?

На бащата на Франсис Катрин му бе трудно да проследи обяснението, но дъщеря му нямаше никакъв проблем с това, а беше и доста любопитна.

— Защо нямаше да го направиш, ако можеше? — попита тя.

— Неговите крака са счупени.

Франсис Катрин възкликна.

— Тате, това не е ли жалко?

Баща й въздъхна. Едва успяваше да следи разговора.

— Да, със сигурност — съгласи се той. — Сега, Джудит, щом майка ти е вкъщи, ти как се озова тук?

— Със сестрата на мама — отвърна Джудит. — Живеех с леля Милисънт и чичо Хърбърт през цялото време, но мама вече не ми позволява.

— И защо така? — поинтересува се Франсис Катрин.

— Защото ме чу да казвам на чичо Хърбърт „татко“. Беше наистина бясна и ме удари по главата. После вуйчо Текел ми каза, че трябва да живея с него и с мама през следващите шест месеца, за да знам на кого принадлежа и че леля Милисънт и чичо Хърбърт ще трябва да живеят без мен. Точно това каза Текел. Мама не обича да съм далеч дори за половин година, но тъй като вуйчо Текел не беше започнал още да пие, тя знаеше, че ще запомни какво е казал. Той винаги помни, когато не е пиян. Мама отново беше много ядосана.

— Майка ти е била бясна, защото си щяла да й липсваш през тези шест месеца? — попита Франсис Катрин.

— Не — прошепна Джудит. — Мама казва, че създавам само грижи.

— Тогава защо не иска да заминаваш?

— Тя не харесва чичо Хърбърт — отвърна Джудит. — Заради това се противи.

— А защо не го харесва — поиска да узнае бащата на Франсис Катрин.

— Защото е роднина на „проклетите“ шотландци — избъбри Джудит, повтаряйки думите, които майка й бе изричала безброй пъти. — Мама казва, че дори не трябва да разговарям с тях.

— Тате, аз проклета шотландка ли съм?

— Не, разбира се.

— Ами аз? — попита Джудит с разтревожен глас.

— Ти си англичанка, Джудит — обясни бащата на приятелката й.

— Проклета англичанка ли?

Мъжът изглеждаше видимо раздразнен.

— Никой не е проклет! — настоя той. Понечи да каже още нещо, но неочаквано избухна в смях и големият му корем започна да се тресе. — Ще е най-добре да запомня, че не бива да казвам нищо пред вас двете, ако не искам да го повторите.

— Защо, тате?

-- Няма значение.

Той се изправи, хванал дъщеря си в едната ръка, а Джудит с другата. Двете момиченца изпищяха развълнувано, когато се престори, че ги изпуска.

— Най-добре да намерим леля ти и чичо ти, преди да са се притеснили. Джудит, покажи ми къде е вашата палатка?

Детето веднага се изплаши. Не можеше да си спомни къде е палатката им. А тъй като все още не познаваше цветовете, нямаше как и да я опише на бащата на Франсис Катрин.

Опита се да не заплаче и прошепна със сведена глава:

— Не помня.

После го зачака да избухне. Помисли, че ще й се развика, задето е невежа, както правеше вуйчо Текел, когато беше пиян и ядосан, затова че е сторила нещо по невнимание.

Но бащата на Франсис Катрин не се ядоса. Тя повдигна лице, за да го погледне, и съзря усмивката му. Страховете й напълно изчезнаха, когато й каза да не се тревожи, защото той обеща да открие роднините й.

— Ще им липсваш ли, ако не се върнеш? — попита Франсис Катрин.

Джудит кимна.

— Чичо Хърбърт и леля Милисънт ще плачат за мен — каза тя на приятелката си. — Понякога ми се иска те да ми бяха мама и татко. Наистина ми се иска.

— Защо?

Джудит сви рамене. Не знаеше как да го обясни.

— Няма нищо лошо в това да желаеш нещо — успокои я бащата на Франсис Катрин.

Джудит бе толкова доволна от одобрението му, че склони глава на рамото му. Топлината му стопли бузата й. Миришеше на гора. Помисли си, че той вероятно е най-добрият татко на света. И тъй като не я гледаше, реши да задоволи любопитството си. Пресегна се и докосна брадата му. Косъмчета погъделичкаха пръстите й и тя се разкиска.

— Тате, харесваш ли новата ми приятелка? — попита Франсис Катрин, докато пресичаха поляната.

— Разбира се, че я харесвам.

— Може ли да я задържим?

— В името на… Не, не може да я задържим. Тя не е бездомно кученце. Но може да бъдете приятелки — побърза да добави, преди дъщеря му да възрази.

— Завинаги ли, татко?

Тя зададе въпроса на баща си, но получи отговор от Джудит, която прошепна срамежливо:

— Завинаги.

Франсис Катрин се пресегна през гърдите на баща си и хвана ръката й.

— Завинаги — закле се и тя.

И така започна всичко.

От този момент нататък двете момиченца станаха неразделни. Фестивалът продължи цели три седмици, тъй като постоянно прииждаха воини от различни кланове и състезанието бе насрочено за последната неделя на месеца. Джудит и Франсис Катрин обаче не му обърнаха особено внимание. Бяха заети да разкриват тайните си една на друга. Приятелството им беше най-доброто, което би могло да съществува. Франсис Катрин най-после бе намерила някой, който иска да я слуша, а Джудит откри някой, който иска да говори с нея.

И двете обаче се оказаха истинско изпитание за търпението на роднините си. Франсис Катрин бе започнала да използва „проклет“ след всяка своя втора дума, а Джудит използваше думата „жалко“ дори още по-често. Един следобед, когато се предполагаше, че трябва да спят следобедния си сън, те взаимно си отрязаха косите. Щом леля Милисънт видя какво са сторили, започна да пищи и не се успокои, докато не им нахлупи бели шапчици, за да скрие гледката. Беше бясна и на чичо Хърбърт, тъй като се предполагаше, че той трябва да наглежда момичетата и вместо да се чувства засрамен, задето не е предотвратил катастрофата, се хилеше като умопобъркан. Тя го накара да ги отведе през поляната до камъка за наказание, където да се разкаят за срамното си поведение.

Момичетата наистина доста помислиха, но не върху поведението си. На Франсис Катрин й хрумна прекрасната идея и Джудит да има две имена, точно като нея. Отне им доста време, докато измислят името Елизабет. Решиха Джудит да се превърне в Джудит Елизабет и да отказва да отговаря, ако не я наричат и с двете й имена.

Измина цяла година преди да се срещнат отново, но те се държаха така, сякаш са се разделили преди няколко часа. Франсис Катрин нямаше търпение да остане насаме с Джудит, защото бе открила нов изумителен факт, който трябваше да сподели с приятелката си. Беше разбрала, че все пак не е нужно жената да бъде омъжена, за да има дете. Знаеше го много добре, защото една от жените в клана Къркоуди носеше бебе в корема си, а не беше омъжена. Момиченцето сподели шепнешком, че някои от по-старите жени започнали да замерят горката жена с камъни, но татко й ги накарал да спрат.

— А хвърляха ли камъни по мъжа, който се е изплюл в питието си? — поинтересува се Джудит.

Франсис Катрин поклати глава.

— Жената не каза кой го е направил — отвърна тя.

После Франсис Катрин продължи, като заключи, че всичко било съвсем ясно. Щом пораснала жена пие от чашата на мъж, дори и да не й е съпруг, тя щяла да се сдобие с бебе, което ще расте в корема й. Накрая накара Джудит да обещае никога да не прави нещо подобно. Джудит, от своя страна, накара и Франсис Катрин да обещае същото.

В последвалите години спомените на Джудит станаха доста неясни и й бе трудно да проумее защо шотландците и англичаните се мразят. Знаеше много добре, че майка й и вуйчо Текел мразят шотландците, но предполагаше, че е просто защото не ги познават. Нали омразата, в повечето случаи, бе предизвикана от невежество. Или поне така твърдеше чичо й Хърбърт. А тя вярваше на всяка негова дума. Той бе толкова мил и любящ, че когато Джудит предположи, че Текел и майка й никога не са били в компанията на шотландското семейство за по-дълго време и за това не разбират колко добри и сърдечни хора са те, чичо й Хърбърт я бе целунал по челото и й бе казал, че вероятно това е самата истина.

Но по тъгата в очите му, момичето бе разбрало, че той се съгласява с нея само за да й достави удоволствие и да я предпази от ненужните предубеждения на майка й.

Когато стана на единадесет години и бе на път за фестивала, Джудит разбра истинската причина майка й да мрази шотландците. Оказа се, че всъщност самата тя се бе омъжила за такъв.
.....

Какво са работили известните писатели преди да станат такива

Феновете на Стивън Кинг знаят, че той е работил като портиер преди да стане известен писател.

Вижте и някои други известни писатели, които са работили професии, съвсем далечни на литературата преди да добият слава:

Робърт Фрост е разнасял вестници като малък. След това е бил асистент на майка си, която е била учителка. На младини е работил във фабрика.

Джеймс Джойс е свирил на пиано и е пял по кръчми, докато е събирал пари, за да издаде сборника с разкази Дъблинчани. Той бил отхвърлян 22 пъти от различни редакции.

Набоков е бил ентомолог (ентомологията е дял от биологията, изучаваща насекомите). Неговата теория за еволюцията на пеперудите е потвърдена в наши дни с ДНК анализи.

Маргарет Атууд е работила на касата на кафене в Торонто. Тя е мразила работата си, като описва гнева си по нея в есето Ka-Ching!

Авторът на „Полет над кукувиче гнездо“ Кен Кейси е участвал в психо експерименти на ЦРУ. Някои от тях включвали това да бъде надрусан с ЛСД.

Харлан Елисън твърди, че е ловил риба тон, работил е на полето в Ню Орлиънс, карал е камион в Северна Каролина, бил е таксиметров шофьор, готвач, продавач на книги и актьор.

Зейн Грей е бил зъболекар 9 години. Той наистина е мразил работата си и когато се е оженил е спрял практиката си и се е фокусирал над писането, тъй като съпругата му е имала голямо наследство.

Като тийнейджър Джон Гришам е работил в детска градина, където е поливал градината за 1 долар на час. След това е бил водопроводчик.

Джордж Оруел е бил полицай в Индийската полиция в Бурма.

Кърт Вонегът е бил мениджър на къща на Saab в Масачузетс – това е била една от първите автокъщи на компанията в САЩ. Той е работил и в ПР отдела на General Electric, бил е и доброволец към пожарната.

Всички знаят, че Джак Лондон е бил златотърсач. Но не всички знаят, че преди това той е работил в консервна фабрика, а след това е бил на нелегален кораб за лов на миди.

Джон Стайнбек се е запознал със съпругата си Карол, докато е бил екскурзовод.

Джак Керуак е работил доста странни неща – на бензиностанция, брал е памук, бил е нощен пазач, строителен работник и помощник на док.

Ричард Райт е имал труден период по време на Голямата депресия. Той е бил пощенски служител, но бил съкратен. След това е живял на помощи, докато не започнал да получава хонорари за творбите си.

Авторът на Параграф 22Джоузеф Хелър е роден в бедно семейство и трябвало да работи от млада възраст. Той е бил чирак на ковач, пощальон и чиновник.

Джоузеф Конрад е прекарал голяма част от живота си по море, но малко известен факт е, че се е занимавал с търговия на оръжия и политически заговори.

Носителката на Пулицър Харпър Лий е работила с години в отдел резервации на Eastern Airlines. Един ден тя получила бележка от приятели „Имаш една година, в която не трябва да работиш и можеш да пишеш. Весела Коледа.“ През тази година тя написала „Да убиещ присмехулник.“

източник: http://profit.bg
 

Писателят ГАЛИН НИКИФОРОВ

Галин Никифоров е един от значимите български писатели, който е роден в гр.Добрич. Мъжът, който вече има 20 години стаж в производството като инженер химик, в един момент заряза занаята, за да може да има повече време за това, което му доставя удоволствие - писането. "Това е нещото, което лежи на сърцето ми. Пишех сутрин по два часа от 5 до 7 часа, преди работа, а вечер - редактирах. В един момент обаче нещата така се стекоха, че нито работата ми вървеше, защото тя бе изключително отговорна, нито писането - нещото, което ми носи удовлетворение. Затова преди три месеца напуснах работа", разказва с усмивка младият автор, който спокойно може да бъде наречен явление в съвременната българска литература.
Галин е зодия Близнаци, възпитаник е на природоматематическата гимназия в Добрич. След това продължава образованието си в химико-технологичния институт в Пловдив, където се дипломира като инженер химик. Там среща и дамата на сърцето си Виолина, като химията протекла между двамата, ги свързва в здраво съединение, защото вече почти 20 години са заедно.
 Тази година писателят взе две престижни награди за литература - тази за "Роман на годината" за книгата му "Лятото на неудачниците" и голямата литературна награда на името на писателя нобелист "Елиас Канети" за романа му "Къщата на клоуните". Авторът разкрива, че този роман е и сред номинациите и за наградата "Хеликон", като с усмивка добавя: "Ако имам късмет, може да направя голям шлем или да реализирам хеттрик". Авторът определя себе си като обикновен човек, като признава, че литературата не е била сред най-обичаните от него предмети в училище. "Любим предмет ми беше физическото", смее се Галин и допълва: "Започнах да пиша просто така. Първата ми книга е сборник с новели - "Последната истина", който излезе от печат през 1998 г. За него почти не говоря, защото той е като най-грозната дъщеря на фермера, която все я крият в хамбара". След новелите се появяват романите. Никифоров обича всеки един от тях като свое дете и не може да назове кой от всички му е най-любим, но добавя, че най-много време му е отнело написването на "Фотографът: Obscura Reperta*". Той определя творчеството си като бягство от действителността, като допълва, че историите, които разказва, са изцяло плод на един негов измислен свят. Признава, че в творчеството си се е повлиял от много автори като Джак Керуак, Димитър Паунов, Реймънд Чандлър, Кормак Маккарти, от когото и в момента чете книга. "Всяка от идеите и историите, които съм разказал в книгите си, е плод на различна емоция. Аз съм хамелеон в писането и мога да пресъздавам героите си според идеята. Всички герои в книгите ми са измислени с изключение на тези в "Лятото на неудачниците". Това е роман за спомените от детството ми. Той се появи неочаквано като цветна бременност от само себе си. Започнах да записвам всичко, което ми се въртеше в главата, на листи, повлиян от стила на Д. Паунов - с неговия език и в трето лице, единствено число. Записвах и така след 2 години събрах всичкия материал, подредих го хронологично и се роди "Лятото на неудачниците", спомня си Никифоров.

ОРХИДЕИ И ДИАМАНТИ

Старта на действието в романа е през 1907 г., когато красивата и очарователно невинна Жулиет Кладел се връща в Париж и с помощта на по-голямата си сестра се отдава изцяло на висшата мода.
Още в началото на кариерата си в прочутата модна къща „Ланден”, чиято собственичка е сестра и, пленителната Жулиет се влюбва от пръв поглед в елегантния и очарователен руски граф Николай Карасвин – скулптор и бохем.
Двамата влюбени се разделят от обстоятелствата, когато той е принуден да се върне в Русия, за да изпълни семейния си дълг, а Жулиет заминава в Италия. Там се озовава в капана на Първата Световна война и на един брак без любов.
Идва момента, когато съдбата отново ги среща в Париж едва сред края на войната. Жулиет е протеже на прочутия моделиер Фортуни, а Николай се е отдал безвъзвратно на скулптурата, след като революцията помита завинаги руската аристокрация.