ДО КОГА - есе от АНА ВАСИЛЕВА

Рой мисли се надпреварват, летят, а аз не мога да ги хвана и подредя. Вали сняг, но къде са нашите едри, галещи снежинки? Варненският вятър носи по улиците нещо като тънки, остри иглички, които се забиват в лицата и в земята, хората ги тъпчат и продължават по пътя си, а аз се питам:

Защо? Докога??? Зад човешкия гняв и недоволство все ще се търси - кой стои, кой е поръчителят, кой е подбудителят...

Няма...

1948...

Това е годината, в която завършвам средното си образование, годината в която тръгвам към моето пълнолетие, година на младежки мечти.

Випускът 1947/1948 г. като че ли беше преломен момент в образованието. През 1944 г. всички се стремяхме към средното образование. През 1948 г. по-голям процент от завършващите го мечтаеше за висше. Аз бях една от тях.

Но нека не бързам. През ваканцията, която съвпадна с Великден, съм на село – да помагам с каквото мога. На село разбрах, че 1948 е и годината, в която се основа ТКЗС. Активистите, представители на Новата власт, преметнали шмайзери, ходят от двор на двор и въдворяват „равенство”.

Тази пролет хората притеснени излизаха и под очи оглеждаха портите и стените на къщите. По някои от тях бе написано с блажна боя „КУЛАК”, „ВРАГ НА НАРОДА”, „ТУК ЖИВЕЕ ВРАГ” и т.н. Правеха се, че не са видели нищо и не коментираха, прибираха се по домовете си в очакване на нощта.

Привечер жените, излезли да посрещат добитъка от паша, слушаха разясненията за „оскубаното птиче” от жената на партийния секретар.

„Всичко ще бъде общо” – казва тя пред учудените погледи и продължава – „Ще вземем всичко – ниви, добитък, инвентар, всичко. Ето, гледайте, в тази ръка държа птиче, отварям я и то пи-и-и-р-р-р... литва. И в другата ръка държа птиче, отварям я, а то лежи, не помръдва на дланта ми... Защото няма перца. Оскубано е, та няма и мъх по телцето. Всички ще станат такива оскубани, послушни, не ни трябват птици, които могат да летят” – заключва агитаторката. Жените потръпват от предадения им урок и бързат да се приберат.

Чувствах напрежението и страха. Виждах сведените погледи на хората, потисканото недоволство, болката, че трябва да се разделят с имот, събиран с много труд и лишения от тях, от родители и от деди. Чувах тихо изречени думи-въпрос – „До кога???” Въпрос, замръзнал на устата още в първите години на обещаната правда и свобода. И ето, че написах този въпрос. Как, защо, не зная, не мислех, а чувствах и просто го написах:

„ДО КОГА ЩЕ ТРАЕ БЕСНЕЕНЕТО НА КОМУНИСТИТЕ? КОМИТЕТ ЧОВЕЩИНА, април 1948 г.”

Смущаваше ме думата „беснеене”, чута от старите и патилите, но я написах така, както я чувах. За по-голяма тежест добавих „комитет Човещина”. През 1945 г. бях чела разхвърляни позиви по дворовете в Русе, подписани от този комитет.

И така, лозунгът-въпрос бе написан, и подпомогната от приятелката ми Надя го залепих на селската чешма.

Ваканцията свърши, училището продължи. По въпроса за лозунга – пълна тишина. Дипломирах се и се върнах на село. Хората от селото, останали извън ТКЗС-то, включително моето семейство, изнемогваха от непосилните държавни доставки.

Не смеех да спомена за висше образование. Ходех на нивата всеки ден, а в нощите тайничко се готвех за конкурсен изпит. Не зная защо тогава, през 1948 г. конкурса се проведе в нашата девическа гимназия – „Баба Тонка”. Това ме улесни и никой у дома не разбра за моето кандидатстване. Те не знаеха и за написания и разлепен от мен лозунг. Със свито сърце ден и нощ очаквах милицията да ме потърси за обяснение, а от друга страна чаках и резултата от конкурса.

По средата на август милицията ме потърси, а резултат от изпита все още нямах.

Ана Василева, из „Мигове от младостта”, 

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 2(8), година ІІ, март-април 2013 г.

ТАЗИ ЧАРОДЕЙКА, ПРОЛЕТТА - импресия от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Природата се притопли и у нас се събуди предчувствие за поролетта. Пролетта се събужда първо в нашите души, а сетне - и в природата. Защото сме я чакали с нетърпение. За да отпуснем душите си след дългото зимно свиване от студа.

Така и природата се отпуска след дългата сковаваща прегръдка на зимните студове.

Пролетта е празник за хората, природата, животните… Тя е празник за всемира!

Ето я – отново пристъпва от юг – усмихната, приветлива и весела.

С нея крачи и верният й спътник – топлият  вятър, който наричаме  Беломорец. Ту припка пред нея, ту поизостава; ту е ласкав и немирен, ту - буен и неудържим. Разтребва й пътя… Шепне й топли думи за красотата, за любовта...

Цялата природа потръпва и заиграва с него веселия танц на пролетното обновление.

Започва необузданото пролетно буйство на природата…

Цялата природа постепенно бива обхваната от великото таинство на тази неподражаема чародейка – Пролетта!

Слънцето се усмихва. Бавно преде бялата къделя на планинския сняг. Пъргавото му вретено се върти с весел звън. Бистрата нишка придърпва къделите на преспите и те се смаляват, смаляват… Докато се влеят в реките, а сетне – в морето.

Свънцето грижовно изприда снега от всички поляни.

Вятърът ги изтупва и премахва от тях всякакви повяхнали останки от есента – шума, трева, съчки…

Пролетните дъждове измиват зимната ръжда от земната повърхност и навред замятат пъстрия губер от резеда, цветя, свежест…

Слънчевата прегръдка притопля цялата земя.

Живителните пролетни сокове бликат от корените по стеблата на треви, храсти, дървета…

Мразовитите тръпки отстъпват. Хукват пред топлия вятър, избягват до планинските върхове и оттам отлитат на север.

Студенината отстъпва. Отстъпват и зимната пустота, и бялата тишина…

Цялата природа се буди от зимния сън...

Всяко зрънце, прикътано в глъбините на плодородния чернозем,  се стопля и покълва. Щиковете на острите стръкчета пробиват земята, за да се срещнат със светлината, с въздуха…Жадувана, вълнуваща, животворна среща.

Отдавна кокичетата са завързали белите си панделки. След тях и минзухарите кривват златистите си калпаци. Под ласките на пролетния топлик едно след друго се усмихват безброй разкошни цветя. И се впускат в лудия пролетен танц под бодрите звуци на звънката песен на работливите пчели.

Златните пчели вдигат благословени наздравици и пият сладкия нектар, налят от пролетта в чашките на шарените цветя и съцветия.

Птичките я посрещат с весели, звучни  песни.

Пролетта идва с упойващия аромат на пъстрите цветя, с живителния вкус на копривата и лапада, на киселеца и спанака. С омайната резеда, обхванала ширинето.

Тази невероятна чародейка, Пролетта!

Тя носи щедри дари за всеки. Нежната й ласка прониква до всяко сърце. Влива му топлина и вяра.

Редом с пролетта у хората напира и един друг сезон – този на надеждата! Надеждата, че животът ще се подобри. Надеждата, че най-сетне страната ни ще тръгне към по-добро.

Ето поради всичко това посрещаме пролетта с по-ведро настроение. С приповдигнато чувство и с трепетно очакване, че както пролетта възражда природата, подобно обновление ще настъпи и в нашия живот.

Живеем в ритъма на четирите сезона, с техните дадености, проблеми  и капризи. С прехода от един сезон към друг. С устрема на непрекъснато изтичащото време през всички сезони. И с трепетно очакване следващият сезон да ни донесе нещо хубаво. И още – с неизбежната мъничка тъга, че  изтичащият сезон, а с него и нещо от нас безвъзвратно си отиват, изчезват в небитието.  

Затворени в четириизмерното време на сезоните, ние посрещаме с надежди и  останалите три сезона, но най-вълнуващо е очакването на пролетта!

Тя носи не само обновление в природата, но и подем в душите на хората.

Поради това сезонът на сезоните си остава Пролетта!

Тя е сезонът на раждането на всичко в природата. Сезонът на възраждането и възкресението. Тя е символ на младостта.

Извечен е човешкият стремеж към здраве и сполуки, към щастие и радости.

Както живителните сокове на пролетта възкресяват природата за нов живот, така и у хората тя буди съкровени спомени, светли мечти и пориви към красота, духовност, обич…

За земеделските стопани пролетта е начало на новия трудов сезон, на исконното сливане с майката земя, на много работа и надежди за добра реколта.

Колелото на живота се върти само напред. Както и сезоните. Живеем в ритъма на сезоните  и на непрекъснато развиващия се свят.

А сега навлизаме в най-хубавия сезон на годината– вълшебницата Пролет!

Честита Пролет!

Кирил Назъров,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 2(8), година ІІ, март-април 2013 г.

СКЪПОЦЕННИЯТ КАМЪК

автор: ДОБРИ НЕМИРОВ
...

    Аз, мама и дядо се връщахме от църква. Мама носеше в кърпата си две хапки нафора, а ние с дядо си купихме мекици и лакомо правехме закуската си. Бях истински щастливец, когато мама ме повеждаше в църква, защото ми предстояха две удоволствия: едното беше хорът, който ме омайваше със своите хубави песни, и другото — мекикът, който ме придружаваше от църковната порта чак до дома.
    Хубаво нещо! Това се случваше рядко и може би затова се и услаждаваше. Йордан и Коста можеха всеки ден да ядат мекици, но не искаха. Когато можеш лесно да имаш едно нещо, не се стремиш силно към него. Но когато го нямаш лесно…
    И тъй, като се връщахме един неделен ден от църква, погледът ми, които шареше на всички страни, съвсем случайно падна върху едно светло стъклено зърно. Дигнах го от земята. Загледах го. Дядо, проследил това, също спря поглед върху него.
    - Какво е туй? — попита той и го взе от ръката ми
    - Копче — отвърнах аз, като си спомних, че Йордановата майка имаше на дрешката си също такива стъклени гиздави копчета.
    - Копче ли? То от пръстен, бе!
    Аз не знаех значи ли нещо тази разлика и оставих стъкленото зрънце в ръцете на дядо. И може би съвсем щях да го забравя, но дядо сам ме подсещаше за него. Той ту го скриваше в джоба на жилетката си, ту го вадеше и го обръщаше десетки пъти пред очите си. Любопитството му го правеше пъргав, караше го да бърза, да се развеселява, сегиз-тогиз да си казва по някоя думичка.
    Дори ме догневя, че намерих това зрънце, защото то изцяло погълна вниманието на дядо. Иначе щяхме да се разговаряме чак до дома.
    - Хвърли го бе, дядо! Все за него ли ще мислиш? — рекох аз, като замахнах презрително към копчето. — Ако искаш, мога да ти намеря двайсет такива.
    - Хе — отвърна дядо. — Ти сам не знаеш какво си намерил.
    - Какво?
    - Елмаз бре, муле! Я го гледай! Сляп да е човек, пак ще познае, че е елмаз.
    - Аз се учудих, макар да не ми беше напълно ясно какво е всъщност елмаз. Знаех само, че го турят на пръстените, но скъпо нещо ли е — не знаех.
    - Мама чак тогава се сети да прекъсне разговора с една своя приятелка, която вървеше близо до нас. Като разбра, че този разговор не трябва да бъде чут от други, побърза да си вземе сбогом от приятелката и да я пусне напред.
    - Какво било? — попита мама сепнато.
    - А бе я го виж! Дочко намери един елмаз!
    - Мама ококори очи.
    - Елмаз ли?
    - Елмаз ами! На, гледай!
    Той й го показа.
    Сдържано оживена, тя взе камъчето, почука с него по зъбите си и каза:
    - Не знам… Не ми се вярва.
    - Ти не вярваш, ама аз вярвам. Не е ли то камъче от пръстен?
    - От пръстен е.
    - Тогаз бъди сигурна, че е елмаз.
    - Ама защо?
    - Защото аз ти казвам.
    - Де, де, на стъклото вика елмаз.
    - Стъклото тъй не бива. Аз и в тъмнината мога да позная кое е елмаз, кое не е. Я го виж как свети!… Пък и колкото лешник голямо.
    Мама пак посегна да го вземе от дядо, но той си дръпна ръката.
    - Чакай, стой си настрана! Може да го изтървеш.
    - Как ще го изтърва? Дай, дай да го видя!
    Дядо не даваше.
    - Я гледай, не го дава! Пък дай го най-после! То е Дочково нещо.
    - Хубаво де! Трай си сега! Ще го скрия, да не го угадят хората, пък в къщи си го гледай колкото искаш.
    Дядо стана още по-пъргав, лицето му сияеше от радост. Той вече не вървеше, а подтичваше из улицата… Подтичваше и мама, а след нея и аз. Трябваше да се бърза, за да не ни спре някой, да си го поиска.
    Аз се радвах най-много, защото и двамата казваха, че ако не бях отишъл с тях на църква, не щяхме сега да имаме скъпо камъче.
    - Колко ли ще струва? — попита мама. От бързина ли, или от радостно вълнение, тя се беше силно задъхала.
    - Колко ли? Хиляди!
    - Мама като че ли престана да диша.
    - Хиляди! — но като се съвзе бързо, добави: — Ти все на едро приказваш.
    - Разбира се, елмаз е то. Не е шега!
    Мама се огледа и тихо рече:
    - Хайде, мълчи сега! Като си отидем, тогаз ще говорим.
    - Ние мълчаливо бързахме из улицата. Колкото по бързахме, толкова по-дълъг ставаше пътят. Най-после стигнахме и се блъснахме в двора. Тате седеше на хаетя и пушеше.
    Мама влезе в къщи, а дядо повика тате с движение.
    Трябваше ние четиримата да се уверим, че в нашия дом има цяло богатство.
    Татко добре разгледа камъчето и като прехапа долна устна, смаян и смутен, прошеп-
на:
    - Сега я наредихме! Елмаз!!
    За мама татковата дума беше най-силното и най-вярното нещо. Ето защо и тя се увери, че това камъче, голямо колкото лешник, не е нищо друго, освен елмаз.
    - Ами колко ще струва бе, Ламбо?
    - Колко ли?
    Той не отговори, а ей тъй замахна с ръка, отгдето разбрахме, че много нещо струва.
    Мама, бледна, ококорена и слисана, преглътна смутено и устните й се разтеглиха в широка, но плаха усмивка.
    - Я гледай! — едва произнесе тя.
    - Гледай, не гледай, толкоз!
    - Едно зрънце елмаз преобрази цялата ни къща. Татко, мама и дядо като че ли станаха други хора. Те ту се тревожеха за нещо, ту се оглеждаха с невяра един към друг, ту пък започваха шепнешком да се разправят — нещо, което избиваше на караница.
    Аз не разбирах какво значи това, но започнах да се безпокоя. Във време на такива тайни разговори татко и дядо неочаквано избухваха, бързо се отрупваха с груби думи и веднага замлъкваха.
    - Не съм бе, човече! — оправдаваше се дядо.
    - Как не си? Вчера подир обед камъчето не беше в сандъка. Не виждам ли аз, че си ходил на златаря с него?
    - Не съм ходил!
    - Не си ходил?! Закълни се де!
    - Пък, ако щеш, вярвай!
    - Ами кой е ходил?
    - Кой! — сепна се дядо. — Жена ти! Ама да знаеш, че чудо ще направя, ако липсва камъчето. Имаме еднакъв дял, туй трябва да се знае!
    - А бе, хора! Казах, казвам и сега. Никой да не показва камъчето по златарите, защото, който го е загубил, ще узнае где е и ще си го вземе. Чакайте да мине някой другиден… да се позабрави!
    Аз разбрах, че камъчето се е позагубвало от сандъка и се е връщало пак на три пъти. Значи, всеки поотделно го е носил на златаря и не е обаждал за това. Само че не можах да разбера защо е носено на златар.
    Но по-после и това разбрах. Само златарят можел да каже колко струва.

    Най-после всички си признаха, че са го носили, но че всеки златар различно го е оценявал. Едни казвали, че е елмаз, други — че е от праха на елмаза, а трети — че е само стъкло.
    Таткови вярваха само на оня, който казал, че е елмаз, защото той беше най-старият и най-опитният златар.
    И аз вече вярвах. Един човек отивал на църква или се връщал оттам и като ударил пръстена си о нещо твърдо, камъчето паднало. Така си мислех и, изглежда, така ще да е станало.
    Но какво направи това камъче? Обърка всички ни, замая ни, накара ни само за него да мислим!
    Татко каза, че най-добре е да отиде с него в Букурещ и там да го продаде.
    - Добре си намислил — рече дядо и добави: — Ще дойда и аз с тебе.
    - Защо си ми?
    Той се усмихна загадъчно и отвърна:
    - А бе нека дойда и аз, че да ми е мирна главата.
    - Искаш да кажеш, че нямаш доверие в мене?
    - Не е за доверие думата… Трябва да сме си на ясно и на чисто. Пък ако искаш да знаеш, аз имам доверие само в себе си.
    - Ти ли искаш да идеш в Букурещ.
    - Пък защо да не ида?
    Но мама заядливо възрази:
    - Ха! На тебе останало да ходиш в Букурещ! Не си грамотен. Ще те излъжат. Нека Ламбо иде.
    - Де, де! — отвърна също тъй заядливо дядо. — Колкото Ламбо все ще сме грамотни.
    - Добре, господине — отвърна татко. — Заповядай, иди!
    Всички се съгласихме, че камъчето трябва да се продаде в Букурещ, а никой не тръгваше. Сякаш нещо ги спираше.
    Един ден камъчето изчезна. И тримата наклякаха пред сандъка, извадиха и разпръснаха всичките парцали отвътре, но камъчето не се намери.
    Те шевно се изгледаха. Татко процеди през зъби към дядо:
    - До един час камъкът да бъде в сандъка!
    Тези думи бяха изговорени тъй, че кръвта ми се смрази в жилите.
    Дядо сепнато се изправи:
    - Слушай, Ламбо! — със закана произнесе той. — Наместо да ми ръмжиш тъй и да ми се преструваш, по-добре остави камъчето на мястото му, защото… не знам какво ще стане!
    - Искаш да кажеш, че съм го взел аз ли?
    - Ти, ами кой!
    - Татко се дръпна настрана. Той беше бледен от гняв. Сякаш чакаше да чуе една дума от дядо, за да го смачка с един удар.
    - Вуйчо! — обърна се мама към дядо. — Не искам аз такива работи! Върни камъчето, не ставай такъв! Най-напред, то е Дочково. Дай му го, нека той го даде, на когото иска.
    И тоя път камъчето пак се върна от разходката си. Един го вземаше, носеше го в себе си един ден и пак го слагаше на мястото му, за да го вземе другият.
    Нито татко ходеше на работа, нито дядо се отлъчваше далеч от къщата, а когато случайно мръдваше за малко, мама и татко — ако беше вече мръкнало — изгасяха лампата, туряха камъчето на кревата и като се дръпваха настрана, гледаха към него, за да видят свети ли в мрачината.
    - Гледай, гледай! — викаше той. — Нали свети?
    - Мама гледа известно време и с радостно вълнение отговаря:
    - Виждам, виждам, Ламбо! Сякаш малка звездичка.
    - Повече на светулка прилича.
    Как виждаха светлината — бог знае! Аз не виждах нито звездичка, нито светулка. Мрак и нищо повече.
    - Где свети, ма! Аз не виждам!
    - Хайде, хайде, отваряй си очите по-добре! — сгълчава ме тя недоволна.

    Мама и тате образуваха партия срещу дядо, който, от весел и шеговит човек, стана зъл като оса. Не можеш нищо да го попиташ, дума не можеш да му кажеш.
    Нашата къща потъмня. Като че дяволът беше влязъл и обърнал всичко надолу с главата. От мисъл за богатството мама беше запуснала къщата, забравяше ястията на огъня и те прегаряха, докато станат горчиви като пелин.
    Никой вече не се засмиваше, а мама, която сутрин обичаше да пее, стана залисана, сопната и плаха. Само нощем чувах как тя и татко крояха да си наредят живота, каква къща ще си построят и на кое място ще си купят лозе. Но на сутринта пак мълчание от всички.
    Аз видях ясно, че загубвам и баща, и майка, и дядо. Тия умни, добри и мъдри хора станаха груби, студени и тъпи!…
    Една сутрин, като играех с приятели из улицата, един от тях ми пукна главата с камък. При такъв случай по-рано мама ще ме цери, ще кълне приятелите ми и ще ги гони с точилка из улицата, а този път не обърна никакво внимание. Нещо друго беше за нея важното, а моята рана не е голямо нещо. „Ще оздравее като на кученце!“
    Това именно ме накара да видя, че съм загубил и майка, и баща, и дядо. Смутих се. Проклинах часа, когато намерих тоя омразен камък. Идеше ми да го взема и да го запратя някъде или да го стрия на прах с теслата.
    Но един добър случай ми дойде на помощ. Една сутрин на площадката между двете улички барабанчето заби.
    Аз изтичах и с радост изслушах думите на глашатая: „Загубен е един камък от пръстен близо при църквата «Св. Троица». Който го е намерил, да го предаде на семейство Иван Гатеви, еди-коя си улица и еди-кой си номер, срещу добро възнаграждение.“
    Глашатаят добави още, че за трети и последен път подканя гражданството.
    Тая новина се посрещна у дома не с благодарност. Мама здраво нагълча татко, защото се забавил и не продал в Букурещ камъка, а дядо се ухили широко и победоносно.
    - Ха сега да видим какво ще правите! Докато не знаехте чий е камъкът, свободно си крояхте високи и скъпи работи. Ами сега? Ха де? Продайте го де!
   - Че защо да не мога? — рече татко сухо. — Да не са го загубвали! Мога още утре да го продам. Това е намерен камък.
   -  Хубаво, намерен! Ха, продай го де! За мене не се грижи. Халал да ти е всичко. Змийска кост не ща.
    На следния ден татко не намери камъка в сандъка, но не обади. Вечерта той каза:
    - Тоя ваджийски камък пак липсва. До гуша ми дойде от него. Който го е взел, да го остави, пък утре ще го върнем на хората. Съсипахме се от него. Живота си развалихме. Хайде, казвайте кой го е взел!
    Всички мълчаха.
    Тогава аз извадих от джоба си една шепичка левове и ги показах.
    - Ето! — извиках.
    - Какво е туй!
    - Тази сутрин аз взех камъка и го занесох у Иван Гатеви. Голяма похвала получих от тях и… тези пари.
    Облекчителна усмивка озари потъмнелите лица на моите старци.
    Ние пак се намерихме, слава богу! 

РОМАНЪТ „ЛОЛИТА” – ВЛАДИМИР НАБОКОВ

   Лолита е героиня от едноименния роман на Набоков. Нейната история е скандална от момента, когато книгата излиза на пазара, като книжно тяло.

  В романът почти често се среща думата „нимфетка”, която е рожба на писателят Набоков, която неговият герой – протагонист определя като сексуално привлекателните вече „зрели” момичета от 12 до 14 годишна възраст.

   Известно е, романът „Лолита” на знаменития руско-американски писател Владимир Набоков е изключително скандален поради своя характер и сюжет.

 Историята разказана в романа отразява необузданото сексуално влечение на главния герой и протагонист Хумберт Хумберт, литератор -  роден през 1910 г. в Париж, чиито мисли са обзети от малките „нимфи” – така той нарича малките – красиви и сексуално привлекателни момичета на възраст от 12 – 14 години.

 Въпреки, че книгата „Лолита” е остро критикувана от известни литературоведи и критици, е един искрящ и привлекателен „Бисер” в световната художествената литература и като бестселър носи изключителна слава на своя баща – писателя Владимир Набоков.

  По-сериозно влечение Хумберт има спрямо доведената си дъщеря Долорес, която е наречена галено Лолита, което е в резултат на несподелена детска любов.

  В романът ненатрапчиво се усещат трагичните вътрешни терзания на главния герой и психическата му борба  с изгарящите сексуални желания. Причината за това е травмата, получена на млади години нереализирани сексуални връзки, без любов, нежност и ласки, и загуба на неговата първа любов.

  Романът се откроява с неповторим и изящен стил, и ама своите класически аспекти. Отличава се с изключителния начин на разказване, своеобразна писателска техника с цел стремеж за пълно и задълбочено описание на персонажите, и тяхната социална маргиналност. Всичко това показва и доказва всеобхватния поглед и мирогледа на писателя спрямо житейските проблеми и съдби.

                              ОТКЪСИ ОТ РОМАНА „ЛОЛИТА”

       1.

   Лолита светлина на живота ми, огън за слабините ми. Мой грях, моя душа, Ло-ли-та: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се сблъсква в зъбите. Ло. Ли. Та.

   Сутринта тя беше Ло, просто Ло, на ръст метър и половина (без няколко пръста и по едно чорапче). Тя беше Долорес върху пунктира на бланките. Но в моите прегръдки бе винаги Лолита. 
   А имаше ли предшественички? Разбира се – имаше… Ще кажа нещо повече: дори изобщо не би имало Лолита, ако през едно далечно лято не бих се влюбил в едно изначално момиче.
………………..

       2.
    А сега искам да изложа следната мисъл. Във възрастовите грани-

ци между девет и четиринадесет години се срещат момиченца, които за някои омагьосани страници, два или много пъти по-възрастни от тях, разкриват истинската си същност – тя не е човешка, а нимфа (т.е. демонска); така предлагам да наричаме тези малки избранички: нимфетки.

  Читателят ще забележи, че замествам пространствените понятия с времеви. Нещо повече: бих искал той да съзре границите от 9 до 14 години, като видими очертания (огледални плитчини, аленеещи скали) от омагьосания остров, на който се срещат тези мои нимфетки и който е заобиколен от обширния мъглив океан. Пита се: дали в тези възрастови граници всички момиченца са нимфетки? Разбира се, не. Иначе ние, посветените, ние, самотните мореплаватели, ние, нимфолептите, отдавна сме се побъркали. Обаче и красотата не е критерии, докато вулгарността или поне това, което наричат вулгарност в една или друга среда, нека не наричат тайнстгвени черти – приказна страна: грация, неуловимият капризен и ласкав чар, който отличава нимфетката от връстничките й, доста повече зависещи от пространствения свят на еднократните явления, отколкото от безтегловния остров на омагьосаното време, където Лолита играе със себеподобните си. В същите си възрастови граници броят на истинските нимфетки е доста по-малък от този на грозните или просто „миловидните”, или дори „хубавките”, но съвсем банални пухкави, размъкнати, студенокожи, човешки по естеството си момиченца с кръгли коремчета, с плитчици, такива, които могат или не могат по-късно да се превърнат, както се казва, в красиви жени (погледнете някоя отвратителна поничка с черни чорапи и бяла шапка как се преобразява в дивна кинозвезда). ……….
……………………

       11. 

   Нощта. Никога не съм изживявам такива терзания. Бих искал да опиша лицето, движенията й – а не мога, защото озове ли се наблизо, страстта ме заслепява. По дяволите – не съм свикнал в компанията на нимфетки! Затворя ли очи, виждам само застиналата част от нейния образ, рекламен диапозитив, проблясък на прелестна гладка кожа отвътре на бедрото, когато тя, седнала и вдигнала високо коляно под карираната поличка, завързва обувките си. „Долорес Хейз”, не монтре ла вуа жамб” (така говори майка й, като си мисли, че знае френски). {Не си показвайте краката – на български}}
   …….

  Неделя. Тя е изменчива, тя е капризна, тя е непохватна, изпълнена с тръпчивата грация на палаво хлапе. Неудържимо е привлекателна от глава до пети (давам цяла Нова Англия за перото на популярна романистка!) – като се почне от готовата панделка и фибите в косата, и се свърши с малкия белег долу на стройния й глезен (ритнало я момче от Писки с ролкова кънка), точно над равнището на бялото късо вълнено чорапче. Току-що тръгна с майка си за хамилтънови – май щели да празнуват рождения ден на нейната майка. Памучна карирана рокля с бухнала пола. Гърдичките са май добре оформени. Къде бързаш, моя прелест? …….
……………………..
 

   12.
   Читателят е забелязал и друго: занимателния мираж на езерото. Логично би било от страна на мистър Мак Фатум (както искам да нарека моя дявол) да ми приготви малко подаръче на обетования бряг, в предвидената борова горичка. Всъщност хрумването на Хейзица криеше коварна измама: тя не ме предупреди, че Роузичка Хамилтън (много сладка мургавелка) също ще дойде на излета и че нимфетките ще си шепнат отстрани, ще играят отстрани, ще се веселят съвсем отделно от нас — а в същото време мисис Хейз и нейният красавец квартирант ще си приказват почтено полуголи доста далеч от любопитните, очи. Очите все пак дебнеха и езиците клюкарствуваха.
   Какво нещо е животът! Опълчваме срещу си тъкмо онези сили на Фатума, които бихме искали да умилостивим. Преди пристигането ми хазайката имала намерение да покани една стара мома, мис Фалън (майка й някога била готвачка у Хейзица), да поживее при Лолита и при мен, а самата домакиня, чиновничка по натура, да си намери служба в големия град. Тя си представяла цялата работа съвсем ясно: настанява се прегърбеният, очилат хер Хумберт със средноевропейските си сандъци и потъва в прах из дебрите на къщата, затрупан от камара вехти книги; безинтересната за всички неугледна дъщеря е под строгия надзор на мис Фалън, която веднъж, през 1944 година, вече държала Лолита под досадното си крило (Ло си спомняше онова лято разтреперана от възмущение), а мисис Хейз служи в елегантна фирма. Обаче съвсем простичко произшествие попречило на плана: мис Фалън си счупила бедрото в Савана (Джорджия) в деня, когато пристигнах в Рамсдейл.

………………..

     14.
   А сега се полюбувайте на наградата, която получих заради страданията си. Лолита не се върна с майка си — отишла на кино с Чатфийлдови. Масата за вечеря се оказа сервирана за двама, твърде изящно: горяха свещи (ах, моля ви се). Сред тази превзета аура Хейзица леко докосваше сребърните прибори от двете страни на чинията, сякаш досягаше клавиши, и се усмихваше на празната си чиния (пазеше диета), и ме питаше дали ми харесва салатата (по рецепта от дамско списание). Интересуваше се също дали обичам студено говеждо. Каза, че прекарала деня извънредно приятно.
  Прекрасна жена била тази мисис Чатфийлд. Филис (дъщерята) заминавала утре на летен лагер за момичета. За три седмици. Решено било Лолита да бъде изпратена там следващия четвъртък. Вместо да чакат до юли, както било решено преди. Щяла да прекара там по-дълго от Филис. Чак до започване на училище. Много мила перспектива, клето мое сърце!
  Ах, колко ме потресе това! Излизаше, че ми отнемат душичката тъкмо когато скришом я сторих своя. За да обясня мрачното настроение, което ме обзе, се наложи да се аргументирам със същия зъбобол, който симулирах сутринта. Зъбът наистина беше кътник, грамаден, с възпаление колкото вишня от компот.
  „В нашия град — каза Хейзица — имаме чудесен дентист. А именно нашият съсед, доктор Куилти, роднина на известния драматург. Ще мине ли според вас? Добре, както искате. Наесен ще сложим на предните й зъби „машинка“, както се изразяваше мама. Може би тя ще обуздае нашата Лолитка. Безпокоя се, че тя ужасно ви пречеше напоследък. И предвиждам два-три доста бурни дни, преди да замине. В началото категорично отказа да замине и да ви призная, оставих я у Чатфийлдови, защото ме е страх да се озова насаме с нея, докато е в такова настроение. Може би киното ще я успокои. Филис е чудесно момиченце, чудя се защо не я понася. Наистина, мосю, искрено ми е мъчно за вас заради зъбобола ви. Ще е доста по-разумно да се свържа с Айвър Куилти още утре заранта, ако продължи да ви боли. Да ви кажа, според мен летният лагер е доста по-полезен за момичето — толкова по-смислен е, отколкото да се шляе из ливадите край града и да отмъква червилото на майка си, да пречи на скромния джентълмен да работи, на всичкото отгоре да прави сцени за щяло и нещяло.“

………………………….

       15.
   В сряда успях да примамя Лолита за няколко секунди: това се случи на стълбищната площадка, където тя по фланелка и бели панталонки, изцапани отзад със зелено, ровеше из скрина. Умишлено произнесох нещо приятелско и смешно, но тя само презрително изфуча, без да ме погледне. Окаяният, умиращ Хумберт неумело я погали по края на гръбнака, а малката го цапардоса, и то много болезнено, с един от калъпите за обувки на покойния господин Хейз. „Подъл предател“ — каза тя, а аз се повлякох надолу и си търках рамото с вида на дълбоко обиден. Тя не благоволи да вечеря с Хуми и с мамчето: изми си косата и си легна заедно с глупашките книжлета; а в четвъртък безстрастната й майка я откара за лагера „Ку“.
   Както пишат авторите, по-утвърдени от мен: „Читателят лесно може да си представи…“, и тъй нататък. Впрочем ще сритам по задника това прехвалено въображение. Знаех, че съм се влюбил навеки в Лолита; но знаех също, че тя няма да остане навеки Лолита: на първи януари ще навърши тринайсет години. След още две години ще престане да бъде нимфетка и ще се превърне в „млада девойка“, а сетне в „колиджгърл“, тоест в „студентка“ — едва ли може да се измисли нещо по-отвратително. Думата „навеки“ се отнасяше единствено към страстта ми, само към тази Лолита, която непоклатимо се отразяваше в кръвта ми. Към същата Лолита, чиито тазови кости още не са се разширили, към Лолита, достъпна днес за моето осезание и обоняние, за моя слух и зрение, острогласата и лъскаворусата Лолита с подравнена отпред, но отстрани вълниста и отзад разлюляна на букли коса, към Лолита, чиято шийка бе толкова гореща и лепкава, а лексикончето толкова вулгарно — „гаднярско“, „върха“, „печен“, „скапан“, „смотаняк“, — тази Лолита, моята Лолита щеше да загуби навеки клетият Катул.
   Но как в такъв случай ще преживея без нея два месеца — летни, безсънни? Цели два месеца, отнети от двете оставащи нимфетски годинки? Дали, мислех си аз, да не се облека като мрачна старомодна мома, идиотска мадмоазел Хумберт, да не опъна палатка до лагера „Ку“ с надеждата, че порижавелите от слънцето нимфетки ще се развикат: „Ах, нека да вземем при нас в лагера тази бежанка с дебелия глас!“, и ще помъкнат към огъня си тъжната, смутено усмихната Berthe au Grand Pied. Берта ще сподели леглото на Долорес Хейз!

…………………………
       27.
   Преди още колата да спре, Лолита се гмурна в прегръдките ми. Като не смеех, не смеех да си дам воля — не смеех да осъзная, че именно това (сладката влажност, разлюленият огън) е началото на този неизразим живот, който с усилието си и при умелата подкрепа на съдбата най-сетне бях осъществил, — като не смеех истински да я целувам, докосвах горещите й разтварящи се устни с огромно благоговение, пиех я на малки глътки — о, напълно безсрамно! Но тя, като нетърпеливо се размърда, притисна устата си до моята толкова силно, че почувствувах едрите й предни зъби и споделих с нея ментовия вкус на слюнката й. Разбира се, знаех, че от нейна страна това е само невинна игра, лудория на хлапачка. Подражаване и имитация на фалшив роман. Всеки душелечител, както и всеки развратител ще ви потвърди, че границите и правилата на тези детски игри са разлети или най-малкото са твърде детински субтилни, за да ги долови един възрастен партньор, затова ужасно се страхувах да не стигна прекалено далеч и тя да се отдръпне уплашено, отвратена и тъй като най-много, най-мъчително ми се искаше час по-скоро да я преведа под полите си в херметичното усамотяване на „Омагьосаните ловци“, докъдето имаше още осемдесет мили, благословеният усет разтвори прегръдката ни — четвърт секунда, преди до нас да спре колата на пътната полиция.

 

Относно юбилея на великия писател Габриел Гарсия Маркес

Преди 85 години на 6 март е роден колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес . Беше му присъдена Нобелова нограда за „Романи и разкази в които фантазията и реалността са в комбинация, и отразяват живота и конфликтите на континента.:

Най-известният му роман „Сто години самота” е забележителна и вълнуваща творба отразяваща „магическия реализъм”.

По убеждение писателят Маркес винаги е подкрепял левите политически движения в Латинска Америка.

Носител е на Нобелова награда за литература през 1982 г. и е лауреат Neyshtadtskoy литературна награда за 1972 год.