Всяка вечер, след проверката на плаца, под студената светлина и пронизващия вятър, следваше заповед: „Към помещенията, ходом марш!”.
Чува се тътрене на уморени крака и добитъкът тихо влиза - всеки в своето помещение, в своя обор. Няма смях, висок говор, шум. По неписана и нечетена заповед, всичко се върши тихо.
И така - безшумно се събличаме, опъваме затворническите клинове под одеалата – да ни е по-топличко, а и да се поизгладят. Първа на нара се качва Надя Христова от София и се долепва до стената. Тя е около 30-годишна, миньонка с маслинени засмени очи и къдрава коса. Гледайки я през своите 17 години, тя ми изглеждаше възрастна. Толкова нощи делим твърдите дъски на този нар, а нищо не знаем една за друга. До нея се свива Гина Шаркова от Асеновград. Лицето й вече се е изгубило в мъглата на изминалите години. Идва ред на моята приятелка Надя, онази, която е тук, защото не ме предаде в ДС. Притискаме се една в друга, да не падне крайната и въздъхваме облекчено.
Тишина. Лампата е загасена и всяка от нас разговаря с мислите си.
Зимният вятър свири около помещението и лудей на воля. Хихика на малките прозорчета, а после тича и блъска на вратата.
Често обаче не го чуваме, във въздуха се носи тих ласкав глас. Лея пее. Никой не помръдва. Забравяме изтръпналите ръце и крака. Като че ли спираме и да дишаме, за да не прекъснем това приказно очарование. Аз действително виждах как звезда със звезда си говори за нашите човешки неволи. Лея сигурно чувстваше каква топлина и мечтание ни дарява и гласът й ставаше още по-топъл, не глас, а нежен галещ лъх. Пълна тишина. Смълчаните жени под продънения покрив, под протритите одеала, тихата благодарност, струяща от всяко сърце... това не може да се сравни и с най-бляскавата сцена, и с най-възторжената публика. Вълшебните нощи, които Лея ни подаряваше, не могат да се сравнят с нищо. Тя ни понасяше с копнежа си, нас, жените откъснати от дом и близки, и ни даваше широтата на целия свят, окъпан от красотата на песента й.
А виелицата, уморена и засрамена, тихо подсвирква и дооформя натрупаните преспи край обора, в който живеехме.
Във въздуха трепти последния звук на песента и всяка уста на изнурените лагернички шепти „И звезда звездую говори-и-и-и-и”.
* * *
Снежинките падат зад прозореца ми, скрили звездите, или самите те превърнали се в звезди... В нощи като тази, отново и отново застава пред мен силуетът на Лея Иванова, неуловим, като топлия й глас, който топлеше най-студените ми нощи... понякога виждам немирните й коси, стегнати в памучна забадка, чувам смеха й... и се опитвам да си спомня думите, които сме си казвали, но те бягат, бягат...
Ана Василева,
из „Мигове от младостта”, спомени
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар