Беше привечер, на залез слънце. Бабата вървеше с притаен дъх и с присвити крехки гърди, а дядото, с дъх на овнешка супа със спанак и чесън, въртеше потури с препасан ален пояс. Дългите ръкави на разкопчаната бяла свилена риза, изпод която се показваха космати гърди, му придаваха едно превъзходство и великолепие. Лице с полски загар, със засукан дълъг мустак и кривнал калпак над челото. С оня орлов балкански поглед и благ славянски характер, изпъчен над накъдрените си телешки опинци, потвърждаваха трудовото му великолепие. Една канара! Истински исполин, стъпващ здраво на краката си.
Полският труд го беше направил знатен човек с твърд характер. Баща, дядо, прадядо – черноземът ги беше прибрал в своите обятия.
Ширналото се поле след есенната оран, над което се рееха черни грачещи врани, го правеха още по-щастлив. Морното чело и напуканите длани, отдали се на кърския труд, му даваха увереност, че утрешният ден ще бъде плоден, натежал от житни класове. Хамбарите ще бъдат пълни, ще има хляб. А има ли го, животът им ще бъде добър. Деца, жени, старци, всички ще бъдат щастливи.
Васил Калфов,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар