РОМАНЪТ "КЕНТАВЪРЪТ" - ДЖОН ЪПДАЙК

С романът „Кентавърът” големият американски писател Джон Ъпдайк се налага сред над големите американски автори на американския критически реализъм.

Сюжетът на романа е откъснат от реалната действителност на живота – жива, изстрадана и силна. В него се чувства вплита-нето на античните митове със съвременната действителност в Пенсилвания през периода на 1947 г.

На базата на една древногръцка легенда и в съчетание със спомените за своето детство, писателят Ъпдайк преразказва историята през погледа на днешния човек.

Въз основа на всичко това Олинджър се превъплъщава в Олимп, а боговете Зевс, Хефест, Хера, жената на кентавъра Харикло и дъщеря му Окироя също са превъплатени в реални хора. Мъдрият Хирон е представен чрез образа на учителя Колдуел, а неговият син, както казва Ъпдайк – „това бях аз”.

Първото издание на романа „Кентавърът” е през 1967 г. В него се чувства една особена и своеобразна форма на бунтовност на писателя срещу така наречената „упадъчност” или непозната за нас нравствена свобода.

Романът се чете с изключителен интерес и се чувства една блестяща белетристика, която издига Ъпдайк на едно от най-високите нива в съвременната американска литература, а това се дължи на неговият своеобразен и изключителен индивидуален стил и майсторско слово, изпълнено сарказъм, но и със скъсване с формалните традиции.

ПРЕДСТАВЯМ ВИ И ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

Небето е творение, неразбираемо за човека; Земята е творение, разбираемо за него. Сам той е създание, застанало на границата между Небето и Земята.

Карл Барт

Но трябвало да бъде отдаден още един живот за изкуплението на древния грях — открадването на огъня. Случило се тъй, че по него време Хирон, най-благородният от всички кентаври (които са получовеци и полуконе), бродел по света, разяждан от рана, нанесена му при необикновен злощастен случай. На сватбено пиршество сред лапидите в Тесалия един от непокорните кентаври се опитал да отвлече невястата. Последвала люта битка и в настъпилата бъркотия, макар и невинен, Хирон бил ранен от намазана с отрова стрела. Безкрайно измъчван от раната, за която нямало лек, безсмъртният кентавър закопнял за смъртта и се примолил да бъде приет като изкупителна жертва за греха на Прометей. Боговете чули неговата молитва и му отнели болката и безсмъртието. Умрял като уморен простосмъртен, а Зевс го поставил сред звездите като светящ Стрелец…

Из Преразказани древни гръцки народни приказки от Джоузефин Престън Пийбоди, 1897 г.

^***

 

Колдуел се обърна и с обръщането в глезена му се впи стрела. Класът избухна в смях. Болката плъпна нагоре по нежната сърцевина на прасеца, завъртя се из лабиринта на коляното и вече набъбнала и още по-мълниеносна, се покатери към червата. Очите му останаха насила приковани горе, в черната дъска, на която бе написал с тебешир числото 5 000 000 000 — предполагаемата възраст на вселената в години. Прераснал от първоначалния остър лай на изненадата в преднамерено освиркване, смехът на класа сякаш връхлетя отгоре му, срина чувството на уединеност, тъй силно желана от него, уединеност, в която можеше да остане насаме с болката си, за да претегли силата й, да изчисли времетраенето й, да разгледа анатомията й. Болката провря пипало в главата му, разпери мокрите си криле покрай стените на гръдния кош и в тази внезапна и аленочервена слепота той сам се помисли за грамадна птица, събудена от сън. Черната дъска, млечноматова плоча със следи от сношното избърсване, се изпъна в съзнанието му като мембрана. Сякаш болката постави на мястото на сърцето и белите му дробове своите собствени космати отрязъци; и докато зрееше, стегнала го за гърлото, той почувствува, че издига мозъка си като нафора в дискос, нависоко, по-далеч от ръцете на гладните. Няколко момчета с ярки ризи във всички цветове на дъгата се бяха изправили до чиновете, смигаха и подвикваха на учителя си и качваха кални обувки върху подвижните седалки. Хаосът стана непоносим. Колдуел се добра с накуцване до вратата и като я тръшна подире си, прекъсна неудържимия празничен шум.

При всяка стъпка в коридора перушиненият край на стрелата дращеше пода. С металическото скърцане дразнещо се сля и твърдият съсък. Стомахът му се залюля от желание да повърне. Мрачните и дълги стени на боядисания в охра коридор се разклатиха; вратите на класните стаи, с вградените в тях номерирани четвъртити прозорци, нашарени като с ледени цветя, му се сториха предметни стъкълца, натопени в активирана течност, която е наситена с детски гласове, тананикащи на френски език, пеещи химни, спорещи по въпросите на социологията. Aves-vous une maison jolie? Oui, j’ai une maison trés jolie за кехлибарените развълнувани жита, за теменужни върхове над плодородните поля нашата история, ученици и ученички (това беше гласът на Фол), федералното правителство натрупа престиж, мощ и авторитет, но не бива да забравяме, ученици и ученички, че по произход ние сме съюз на суверенни републики, Съединените над теб се лее божа благодат и коронясва с братство… хубавата песен упорито се въртеше в главата на Колдуел… до грейналата морска шир. Все старите глупости. За първи път ги бе чул в Пасаик. Колко странно се е променил оттогава! Горната му половина се носеше в звездния простор на идеалите, дето ечаха младите гласове; останалата част от съществото му дълбоко затъваше в блато, където трябваше най-сетне да се удави. При всяко бръсване на перата по пода острието се забиваше навътре в раната. Помъчи се да не докосва пода с този крак, ала неравният тропот на останалите три копита тъй гръмко закънтя, че се стресна: току-виж, отворила се една от вратите и на пътя му застанал някой от другите учители. В този критичен миг му се стори, че неговите колеги са пастири на терора, които го заплашват отново да го тикнат в стаята при учениците. Отмалелите му черва се присвиха: върху лъскавите полирани дъски, точно пред шкафа със спортните трофеи, зяпнал го със стотици сребърни очи, той изхвърли от себе си, без да забавя крачки, един тъмен и димящ разлат конус. Грамадните му, изпъстрени със сиво бутове се сгърчиха от отвращение, но главата и трупът му, подобно статуя върху носа на пробит потъващ кораб, напираха напред.

Притегли го дрезгавото воднисто премрежваме на светлината над страничните врати. Тук, в другия край на коридора, външната виделина проникваше през прозорците, запречени отвън срещу крадци, влизаше в училището и безсилна да се разпростре в лепкавата, гланцирана атмосфера, си оставаше над входните отверстия, пленена като капка вода в масло. Нощната пеперуда, пърхаща у Колдуел, поведе неговото високо, красиво и примирено тяло към този синкав мехур от светлина. В корема му нещо се сви; насекомо го докосна по небцето и прашно пипало. Но пак там, на небцето, той жадно усети и чистия въздух. Въздухът просветна. Той блъсна двойната врата, чиито мръсни стъкла бяха подсилени с желязна мрежа. Сред гневната експлозия на болката — стрелата изтрополя край стоманения парапет — той се хвърли през няколко стъпала към бетонната площадка. Изкачвайки се по тези стъпала, някой ученик набързо бе надраскал с молив върху потъмнялата излъскана стена ЛАЙНО. Колдуел сграбчи месинговата дръжка и стиснал непоколебимо устни под смалени уплашени очи, изхвръкна навън.

^.........

Нощната пеперуда, пърхаща у Колдуел, поведе неговото високо, красиво и примирено тяло към този синкав мехур от светлина. В корема му нещо се сви; насекомо го докосна по небцето и прашно пипало. Но пак там, на небцето, той жадно усети и чистия въздух. Въздухът просветна. Той блъсна двойната врата, чиито мръсни стъкла бяха подсилени с желязна мрежа. Сред гневната експлозия на болката — стрелата изтрополя край стоманения парапет — той се хвърли през няколко стъпала към бетонната площадка. Изкачвайки се по тези стъпала, някой ученик набързо бе надраскал с молив върху потъмнялата излъскана стена ЛАЙНО. Колдуел сграбчи месинговата дръжка и стиснал непоколебимо устни под смалени уплашени очи, изхвръкна навън.

В ноздрите му зашаваха две ледени пера. Беше януари. Ясната синевина на далечното небе изглеждаше осезаема и все пак тайнствена. Обширната, равна, окосена поляна край училището, очертана в ъглите с група борове, макар и посред зима, беше зелена; багрите бяха обаче замръзнали, парализирани, остатъчни, изкуствени. Зад двора на училището, меко подрънкващ, трамваят плаваше нагоре по главната улица към Ийли. Всъщност празен — защото бе единайсет часът и пазаруващите до един слизаха в обратна посока, към Олтън, — той леко се полюшваше върху релсите, а сламените седалки пръскаха през прозорците дъжд от златни искри. Вън, сравнена с величието на пространството, болката, изглежда, се засрами. Сниши се, отдръпна се в глезена, стана твърда, потискаща и окаяна. В странните очертания на Колдуел изплува достойнство; раменете му — малко тесни за такова голямо същество — се изправиха и той тръгна, макар и не тъй наперено, но с такова напрегнато стоическо великолепие, че накуцването се претопи в стъпките му. Пое по павираната алея между замръзналата трева и граничещия с нея паркинг. Намръщената решетка проблясваше под търбуха му на бялото зимно слънце; драскотините по хрома изпускаха лъчи като елмази. Студът почна да ускорява дишането. Зад гърба му, в оранжевочервения корпус на гимназията, зазвуча приглушен звънец — той разпускаше класа, от който бе избягал. В сподавена предобедна глъчка учениците си тръгваха.

^..........

До централната и по-голяма част от гаража се влизаше по асфалтирана рампа, която бе тъй грапава, набраздена, насечена, омърсена и подпухнала, че приличаше на застинала вулканична река. В грамадната зелена врата, която пропускаше моторните возила, се отваряше друга малка врата за хората, на която под дръжката, с блажна синя боя, трепереща ръка бе написала ЗАТВАРЯЙ. Колдуел натисна бравата и влезе. Раненият крак изруга обръщането, необходимо за затваряне на вратата.

Искри осветяваха дълбокия и топъл мрак. Подът на пещерата чернееше, полиран от накапалото масло. В оттатъшния край на дългия тезгях две безформени мъжки фигури със защитни очила галеха някакво голямо, провиснало ветрило от пламък, който се разбиваше в сухи капки. Друг един, облещил нагоре кръгли очни орбити — бели върху черното му лице, — се търколи по гръб и изчезна под каросерията на съседния автомобил. Посвикнали с мрачината, очите на Колдуел забелязаха наоколо прекатурени автомобилни части, крехки и фантасмагорични: брони като трупове на костенурки, настръхнали мотори, сякаш изтръгнати сърца. В разноцветно зацапания въздух витаеха съсъци и гневни удари. Недалеч от мястото, където бе застанал Колдуел, вехта издута печка хвърляше през шевовете си ярка розовина. Той се поколеба да излезе от кръга на топлината й, макар че в глезена му онова нещо се топеше, а стомахът трябваше да поглъща някакви неукротими потръпвания.

На прага на работилницата застана самият Хъмъл. И като тръгнаха един срещу друг, Колдуел изпита измамното чувство, че върви срещу огледалото, защото Хъмъл също накуцваше. След падане в детинство единият му крак бе останал по-къс от другия. Стори му се сгърбен, побледнял, прахосан; през последните години ненадминатият механик се беше смалил. Няколко пресечки по-надолу по главната улица фирмите „Ессо“ и „Мобилгаз“ бяха построили сервизни станции и сега, след свършването на войната, когато всеки можеше с припечелените през това време пари да си купи нова кола, търсенето на ремонтни услуги рязко бе спаднало.

— А, Джордж! Стана ли вече време за обед? — Макар и слаб, гласът на Хъмъл бе майсторски нагласен да пронизва шума на работилницата.

Когато Колдуел понечи да отвърне, няколко необикновено остри последователни металически удара гръмнаха във въздуха и сплескаха думите; изтънял и напрегнат, гласът му като че увисна, заглушен и в собствените му уши.

— Не, за бога, точно сега съм в час.

— Тогава какво? — Чувствителното посивяло лице на Хъмъл, още по-светнало от сребристата небръсната брада, плахо се изопна, сякаш неочакваното би имало власт да му навреди. Причина за това бе жена му, Колдуел знаеше.

— Я виж — каза Колдуел — какво ми направи едно от тия проклети хлапета. — Той вдигна ранения крак на един изкривен калник и дръпна панталона.

Механикът се наведе над стрелата и предпазливо докосна перата й. В ставите на пръстите му дълбоко бе проникнала мръсотия, смазочното масло омекотяваше техния допир.

— Стоманено острие — рече той. — Добре, че се е забило без разкъсвания.

После направи знак и по неравния черен под към него с дрънчене сам-самичко се приближи триножниче на колела. Хъмъл взе от него една резачка за тел от ония, които на едната си челюст имат палец за допълнителна опора. И както връвта на пълен с хелий балон се изплъзва от разсеяните пръсти на детето, тъй страхът понесе нагоре съзнанието на Колдуел. В това свое главозамаяно откъсване той се помъчи да разгледа резачката като диаграма: полезната работа се равнява на теглото върху силата минус триенето, дължината на рамото AF (опорната точка представляваше гайка) върху дължината FB, при което B е точката, в която блестящата челюст като полумесец захапва тела, всичко умножено по вторичната полезна работа на допълнителната комбинация опорна точка-лост, на свой ред умножено по полезната работа на спокойната и мръсна работническа ръка на Хъмъл, стегната в действието на свиващите се мишци и коравите фаланги, пет на брой, МА Х МА Х 5МА равно на нещо ТИТАНИЧНО. Хъмъл наведе гръб, за да може Колдуел да се подпре на раменете му. Несигурен в това, което му се предлага, неподготвен да го предположи, Колдуел остана прав и зарея поглед нагоре. От постоянния дим и следите на паяците равно подредените дъски на тавана бяха станали кадифени. С коляното си Колдуел усети гърба на Хъмъл, който се поместваше и присвиваше да заеме удобна позиция; през чорапа до кожата му достигна докосването на метал. Калникът неустойчиво затрепера. Раменете на Хъмъл се напрегнаха от усилие, а Колдуел стисна зъби да спре вика — стори му се, че клещите захапват не металическото острие, а оголен в тялото му нерв. Челюстите-полумесеци се стегнаха; с рязък телескопичен скок болката на Колдуел се стрелна нагоре; проблесна; после плещите на Хъмъл се отпуснаха.

^{.............}

 

На една от тях имаше котка с вдигната лапа, на друга — гигант, който напразно се мъчи да скъса някакъв патентован радиаторен ремък. Имаше надпис: ПРЕДИ ВСИЧКО БЕЗОПАСНОСТ, а на друг, залепен на едно от стъклата, пишеше: ПАЗИ СИ ! ВТОРИ ЧИФТ НЯМА ДА ПОЛУЧИШ.

Сякаш залян от материален химн за материалната природа, тезгяхът беше осеян с каучукови пръстени, медни тръби, коксови пръчки, износени железни палци, кутии с масла, дървени чукани, парцали, капки и потънали в прах отпадъци от всички елементи. Това изпълнено с инструменти безредие се прорязваше от ослепителните пламъци, изригващи при двамата работници в другия край на тезгяха. Донагласяха нещо, което наподобяваше украсен бронзов пояс за жена с тънък кръст и силно издадени бедра. Хъмъл надяна азбестова ръкавица на лявата си ръка и от купчината избра широка ивица ламарина. С резачката проряза отвор в средата и с отсечено чевръсто движение умело сгъна ламарината като фуниеобразен щит, който надяна около стрелата в глезена на Колдуел.

— Тъй по-малко ще ти пари — обясни той и щракна с пръстите на голата си ръка. — Арчи, би ли ми подал за миг оксижена?

Помагачът му донесе ацетиленовата горелка, като внимаваше да не замотае нозе в последвалия го кабел. Горелката представляваше малко черно гърне, плюещо бял пламък със зелени краища. Там, където пламъкът изтичаше от дюзата, се образуваше прозрачна празнина. Колдуел сключи челюсти да обуздае страха. Стрелата му се струваше едва ли не жив нерв. И се напрегна за неизбежната болка.

Болка не последва. По свръхестествен начин той изведнъж се намери в центъра на огромен неосезаем ореол. Светлината събуди за живот резки триъгълни сенки от всички страни — по тезгяха, по стените. Хванал с ръкавицата ламаринения щит, без да се скрие под защитни очила. Хъмъл присви очи към парещото пулсиращо сърце на Колдуеловия глезен. В лицето му, мъртвешки бледо и поразително скъсено, очите фанатично заблестяха. Колдуел погледна надолу и в този миг кичур от уморената посивяла коса на Хъмъл отхвръкна напред, сгърчи се и изчезна в облаче дим. Работниците наблюдаваха занемели. Изглежда, нямаше да свърши скоро. Сега Колдуел усети горещината; ламарината до крака му започна да ври. Но затваряйки очи, Колдуел виждаше някъде в горната половина на черепа си как стрелата се извива, стапя, как се разпада на молекулите си. На пода издрънча дребен къс метал. Обръчите, които стягаха крака му, паднаха. Отвори очи и горелката угасна. Жълтата електрическа светлина му се стори кафява.

— Рони, дай, моля ти се, един мокър парцал. — После Хъмъл обясни на Колдуел: — Не искам да я вадя гореща.

— Дявол те взел, голям си майстор — каза Колдуел. Гласът му беше по-слаб, отколкото бе очаквал, и затова похвалата излезе безкръвна. Той видя Рони — еднооко момче със смъкнати рамене — как взе омазнен парцал и го топна в малкото ведро с черна вода, оставено под една от отдалечените електрически крушки. Отразената светлина, сякаш освободена, закипя и заскача в разбърканата вода. Рони подаде парцала на Хъмъл, а Хъмъл клекна и го сложи. Студена мокрота прокапа в обувката на Колдуел и до ноздрите му стигна слаб благоуханен съсък.

— Малко почакай — рече Хъмъл все тъй клекнал, предпазливо повдигнал панталона на Колдуел от раната. Колдуел срещна втренчените погледи на тримата работници — третият бе излязъл изпод автомобила — и самосъжалително се усмихна. Сега, когато облекчението бе дошло, той вече можеше да се почувствува смутен. Усмивката му накара помагачите да се намръщят. Изпитаха чувството, че някой автомобил е направил опит да проговори. Колдуел позволи на очите си да излязат от фокус и се замисли за далечни неща, за зелени поляни, за Харикло като кръшна млада жена, за Питър като бебе, за това как го возеше в детското му автомобилче, бутайки го по паважа под дивите кестени с дълга, чаталеста в единия край пръчка. Бяха твърде бедни, за да си позволят бебешка количка; но така детето се научи да кормува — прекалено рано може би? Останеше ли му време, мислеше за детето.

— Хайде, Джордж! Стискай се! — каза Хъмъл. Стрелата се плъзна назад с незабележим прилив на болка. Хъмъл се изправи, целият порозовял — или от облъчването на огъня, или от задоволство. Тримата смахнати помагачи се скупчиха наоколо, бутайки се кой по-напред да види сребристото острие, обагрено в голия си край с кръв. Най-сетне освободен, глезенът на Колдуел омекна, почувствува се разкован; стори му се, че обувката се пълни с топла, небързаща течност. Болката бе променила цвета си, бе преминала в спектъра на изцелението. Тялото усети. Сега болката достигаше сърцето ритмично. Природата отново дишаше.

Хъмъл се наведе и вдигна нещо. Доближи го до носа си и помириса. После, още свистящо от горещина, го постави в дланта на Колдуел. Беше върхът на стрелата. Тристенен, тъй заострен, че ръбовете му изглеждаха вдлъбнати, той беше твърде грациозен, за да причини такова грамадно смущение. Колдуел забеляза, че дланите му са целите в петна от вцепенение и усилие; челото му се покри с пот. Попита Хъмъл:

— А защо го помириса?

— Питах се дали не е намазан с отрова.

— Но не може да бъде, нали?

— Знам ли? Тия, днешните деца… — После добави: — Нищо не подуших.

— Не мисля, че могат да направят такова нещо — настоя Колдуел и се сети за Ахил и Херкулес, Язон и Асклепий, тези внимателни, изпълнени с уважение лица.

— Отде намират пари? Туй искам да знам — каза Хъмъл, сякаш любезно се стараеше да откъсне съзнанието на Колдуел от един безнадеждно тежък въпрос. Той вдигна останалата без острие стрела и обърса с ръкавица кръвта. — Хубава стомана. Пари струва тая стрела!

— От бащите си, негодници такива! — Колдуел се почувствува по-силен, с избистрен мозък. Класът! Трябваше да се върне.

— С много пари се играе — с безцветна злоба рече старият механик. — Купуват всеки боклук, който се произвежда в Детройт. — Лицето му бе възвърнало сивия си цвят, ацетиленовата си окраска; набърчено и поизтъняло като често прегъван станиол, в тихата си горест то изглеждаше почти женско и Колдуел се подразни.

— Ал, колко ти дължа? Трябва да се връщам, че Зимърман ще ми извие врата.

— Нищо, Джордж. Голяма работа! Радвам се, че можах да ти услужа! — Той се засмя. — Не ми се случва всеки ден да вадя с огън стрела от човешки крак.

— Не ми е удобно. Помолил съм един занаятчия да ми услужи със занаята си… — Колдуел неискрено посегна към вътрешния си джоб.

— Забрави, Джордж! Отне ми само една минута! Бъди достатъчно широк по душа и приеми услугата. Вира казва, че там си един от малцината, които не се мъчат да й затрудняват живота.

Колдуел усети, че лицето му се вдървява; почуди се — дали знае Хъмъл кое затруднява живота на Вира. Но трябваше да се върне.

— Ал, много съм ти задължен. Повярвай! — Човек просто не може истински да предаде благодарността си. Живял си в един град, понякога си обирал хората в него и никога не си им казвал това, защото се срамуваш.

— Вземи — каза Хъмъл, — не си ли я искаш? — Той протегна лъскавата снага на стрелата. Без да съзнава, Колдуел бе пуснал върха в джоба на сакото си.

— Не, опазил ме бог. Задръж я!

— Ами, за какво ми е? Работилницата и без това е пълна с боклуци. Покажи я на Зимърман. Един учител в нашата държавна училищна система не би трябвало да търпи подобни щуротии.

— Окей, Ал, печелиш. Благодаря ти. Много ти благодаря. — Сребърната пръчка беше твърде дълга; тя щръкна от джоба на сакото му като автомобилна антена.

— Учителят трябва да бъде защитен от такива хлапаци. Кажи го на Зимърман…

— Кажи му ти. Тебе може да послуша.

— Може, защо не? Не се шегувам. Може и да послуша.

— Не исках да кажа, че се шегуваш.

— Както знаеш, бях в съвета, който го назначи.

— Знам, че си бил, Ал.

— И често съжалявам.

— Недей, по дяволите.

— Защо?

— Интелигентен човек.

— Да, така е. И все пак нещо му липсва.

— Зимърман добре схваща властта си, но не поддържа дисциплината. — Нова болка нахлу в коляното и прасеца на Колдуел. Никога не бе виждал Зимърман тъй ясно — помисли той, — нито пък се бе изразявал тъй добре по този въпрос. Досадно нечувствителен, Хъмъл просто повтори собствената си забележка:

— Нещо му липсва.

Чувството, че времето тече, подействува върху стомаха на Колдуел, червата му се стегнаха.

— Трябва да се връщам — рече той.

— На добър час! Кажи на Каси, че градът тъгува за нея.

— Господи, там се чувствува отлично, като чучулига. Вечно за това мечтаеше.

— Ами какво прави татко Крамър?

— Таткото е най-добре. Гони стотака.

— Не ти ли тежи разкарването с колата насам и нататък?

— Не, да ти кажа право, доволен съм. Имам възможност да разговарям със сина. Като живеехме в града, почти не се виждахме.

— Умно момче имаш ти. Вира разправяше.

— Взел е ума на майка си. Моля единствено бога да не се метне на мен по грозотия.

— Джордж, да ти кажа ли нещо?

— Кажи.

— За твое добро.

— Кажи каквото искаш, Ал. Нали сме приятели.

— Знаеш ли какво ти е лошото?

— Че съм опърничав и невежа.

— Бъди сериозен.

Лошото ми е — помисли си Колдуел, — че кракът ужасно боли.

— Какво тогава?

— Много си скромен.

— Сега вече го каза! — рече Колдуел и понечи да тръгне.

Но Хъмъл продължи да го задява.

— Добре ли е колата?

Преди да се преместят на десет мили извън града, Колдуелови караха без автомобил. В Олинджър навсякъде можеше да се иде пеша, а до Олтън отиваше трамвай. Но когато откупиха старото имение на Крамър, колата стана необходимост. Хъмъл им уреди да вземат един буик от трийсет и шеста година само за 375 долара.

— Просто чудна. Чудна кола. Всеки ден ругая как можаха да й смачкат решетката.

— Не може да се запои, Джордж. Но иначе мотора го бива, нали?

— Мечта. Много съм ти благодарен, Ал, не мисли, че не съм.

— Как няма да е добър моторът, когато човекът никога не е карал с повече от четирийсет. Беше собственик на погребално бюро.

Хъмъл повтаряше това за хиляден път. Този факт като че го изпълваше с възхищение.

— Не ме е страх — каза Колдуел, представяйки си как Хъмъл вижда автомобила пълен с призраци. Всъщност беше най-обикновен автомобил с четири врати; за трупове нямаше място. Но действително това бе най-черната кола, която Колдуел бе виждал в живота си. За тия стари буици наистина не жалеха шеллака.

Разговорът с Хъмъл го правеше нетърпелив. В главата му тиктакаше часовник; училището настойчиво го зовеше. Стори му се, че несвързана музика разтегля измореното лице на Хъмъл. Образът на стария приятел се покри с паяжина от разчленени стави, протъркани върви, въглеродни утайки, изнурен метал: нима се разпадаме? В собственото му съзнание някакъв механизъм продължи да протраква: Шеллак на тия стари буици, шеллак, шеллак............