РОМАНЪТ "ЕМИГРАНТЪТ" на ВЛАДИМИР ЛЮБЕНОВ

В този роман главният герой Владо непрекъснато бяга - от жена си, от България, от себе си. Стреми се да създаде един сигурен и стабилен свят, в който да приюти децата си, но вместо това животът му е низ от неудачи. Като емигрант в Германия, той е изгонен, защото се влюбва в неподходяща жена. Когато се завръща в България се оказва, че вече е разведен, а родителските права върху децата му са предоставени на бившата му жена. След продължителен съдебен спор Владо най-после се сдобива с известна сума пари. Тя обаче бързо се стопява в любящите джобове на брат му и Владо повторно се завръща в България без пари и без да е осигурил мечтаното бъдеще на децата си. Докато той непрекъснато прави планове за щастие в чужбина, животът му преминава в България. Тук порастват децата му, тук те намират своя път и като че ли тук ще останат завинаги, напук на многобройните планове на своя баща.
Какво пречи на Владо да осъществи мечтите си? Лошият късмет или добротата и глупавата му честност? Могат ли да оцелеят в този свят непрактичните хора? Ще успее ли Владо в своя трети опит да превземе Германия?
И още - за едно приятелство, възникнало случайно и затвърдено във времето. И за енергиите, които ни зареждат позитивно.
Това е една обикновена българска история, написана увлекателно и човешки, с много чувство за хумор и разбиране на героите. Без агресия, без имитации, без изтъркани схеми. Един невероятен роман за прехода.

 БИОГРАФИЯ И ТВОРЧЕСТВО

...

Владо Любенов е роден на 21 август 1961 г. в София. Завършил е Софийския университет "Климент Охридски", специалност "право". Работи като адвокат.


Романът "Емигрантът" излезе тази година от издателска къща "Жанет-45".

Любенов е автор и на документалния филм "Йордан Кръчмаров - един забравен поет", 2003г. Член е на Съюза на българските писатели от 1996 г. Самият той обаче отбелязва, че "За автора говорят стиховете!".

***

ТВОРЧЕСТВО:

..
 * „Аз неспособният” , /стихосбирка/ , изд. „Сюр” 1991
 
 * „Видения”, /стихосбирка/, изд.”Български писатели” 1993

 * „Селски нощи” /стихосбирка/, изд. „Фонд ДГ”, 1996

 * „Брачни сонети” /стихосбирка/, изд. „Ръжана-Ю”, 2002

 * „Приемане на безнадеждното”, /стихосбирка/, изд. „Ръжана-Ю” , 2005

 *  „Адвокати и пеперуди”, /стихосбирка/, изд. „Български писател”, 2007

 *  „Неравноделни тактове” , /стихосбирка/, изд. „Ръжана-Ю”, 2012

 * „Рокля за двама”, разкази, в литературен тандем с Габи Генчева
    изд. „Ръжана-Ю”, 2010

 * „Емигрантът”, роман, изд. „Жанет 45”, 2012-10-26

...
 лична страница:  Литературен сайт на Владо Любенов 
 

РОМАНЪТ "КЕНТАВЪРЪТ" - ДЖОН ЪПДАЙК

С романът „Кентавърът” големият американски писател Джон Ъпдайк се налага сред над големите американски автори на американския критически реализъм.

Сюжетът на романа е откъснат от реалната действителност на живота – жива, изстрадана и силна. В него се чувства вплита-нето на античните митове със съвременната действителност в Пенсилвания през периода на 1947 г.

На базата на една древногръцка легенда и в съчетание със спомените за своето детство, писателят Ъпдайк преразказва историята през погледа на днешния човек.

Въз основа на всичко това Олинджър се превъплъщава в Олимп, а боговете Зевс, Хефест, Хера, жената на кентавъра Харикло и дъщеря му Окироя също са превъплатени в реални хора. Мъдрият Хирон е представен чрез образа на учителя Колдуел, а неговият син, както казва Ъпдайк – „това бях аз”.

Първото издание на романа „Кентавърът” е през 1967 г. В него се чувства една особена и своеобразна форма на бунтовност на писателя срещу така наречената „упадъчност” или непозната за нас нравствена свобода.

Романът се чете с изключителен интерес и се чувства една блестяща белетристика, която издига Ъпдайк на едно от най-високите нива в съвременната американска литература, а това се дължи на неговият своеобразен и изключителен индивидуален стил и майсторско слово, изпълнено сарказъм, но и със скъсване с формалните традиции.

ПРЕДСТАВЯМ ВИ И ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

Небето е творение, неразбираемо за човека; Земята е творение, разбираемо за него. Сам той е създание, застанало на границата между Небето и Земята.

Карл Барт

Но трябвало да бъде отдаден още един живот за изкуплението на древния грях — открадването на огъня. Случило се тъй, че по него време Хирон, най-благородният от всички кентаври (които са получовеци и полуконе), бродел по света, разяждан от рана, нанесена му при необикновен злощастен случай. На сватбено пиршество сред лапидите в Тесалия един от непокорните кентаври се опитал да отвлече невястата. Последвала люта битка и в настъпилата бъркотия, макар и невинен, Хирон бил ранен от намазана с отрова стрела. Безкрайно измъчван от раната, за която нямало лек, безсмъртният кентавър закопнял за смъртта и се примолил да бъде приет като изкупителна жертва за греха на Прометей. Боговете чули неговата молитва и му отнели болката и безсмъртието. Умрял като уморен простосмъртен, а Зевс го поставил сред звездите като светящ Стрелец…

Из Преразказани древни гръцки народни приказки от Джоузефин Престън Пийбоди, 1897 г.

^***

 

Колдуел се обърна и с обръщането в глезена му се впи стрела. Класът избухна в смях. Болката плъпна нагоре по нежната сърцевина на прасеца, завъртя се из лабиринта на коляното и вече набъбнала и още по-мълниеносна, се покатери към червата. Очите му останаха насила приковани горе, в черната дъска, на която бе написал с тебешир числото 5 000 000 000 — предполагаемата възраст на вселената в години. Прераснал от първоначалния остър лай на изненадата в преднамерено освиркване, смехът на класа сякаш връхлетя отгоре му, срина чувството на уединеност, тъй силно желана от него, уединеност, в която можеше да остане насаме с болката си, за да претегли силата й, да изчисли времетраенето й, да разгледа анатомията й. Болката провря пипало в главата му, разпери мокрите си криле покрай стените на гръдния кош и в тази внезапна и аленочервена слепота той сам се помисли за грамадна птица, събудена от сън. Черната дъска, млечноматова плоча със следи от сношното избърсване, се изпъна в съзнанието му като мембрана. Сякаш болката постави на мястото на сърцето и белите му дробове своите собствени космати отрязъци; и докато зрееше, стегнала го за гърлото, той почувствува, че издига мозъка си като нафора в дискос, нависоко, по-далеч от ръцете на гладните. Няколко момчета с ярки ризи във всички цветове на дъгата се бяха изправили до чиновете, смигаха и подвикваха на учителя си и качваха кални обувки върху подвижните седалки. Хаосът стана непоносим. Колдуел се добра с накуцване до вратата и като я тръшна подире си, прекъсна неудържимия празничен шум.

При всяка стъпка в коридора перушиненият край на стрелата дращеше пода. С металическото скърцане дразнещо се сля и твърдият съсък. Стомахът му се залюля от желание да повърне. Мрачните и дълги стени на боядисания в охра коридор се разклатиха; вратите на класните стаи, с вградените в тях номерирани четвъртити прозорци, нашарени като с ледени цветя, му се сториха предметни стъкълца, натопени в активирана течност, която е наситена с детски гласове, тананикащи на френски език, пеещи химни, спорещи по въпросите на социологията. Aves-vous une maison jolie? Oui, j’ai une maison trés jolie за кехлибарените развълнувани жита, за теменужни върхове над плодородните поля нашата история, ученици и ученички (това беше гласът на Фол), федералното правителство натрупа престиж, мощ и авторитет, но не бива да забравяме, ученици и ученички, че по произход ние сме съюз на суверенни републики, Съединените над теб се лее божа благодат и коронясва с братство… хубавата песен упорито се въртеше в главата на Колдуел… до грейналата морска шир. Все старите глупости. За първи път ги бе чул в Пасаик. Колко странно се е променил оттогава! Горната му половина се носеше в звездния простор на идеалите, дето ечаха младите гласове; останалата част от съществото му дълбоко затъваше в блато, където трябваше най-сетне да се удави. При всяко бръсване на перата по пода острието се забиваше навътре в раната. Помъчи се да не докосва пода с този крак, ала неравният тропот на останалите три копита тъй гръмко закънтя, че се стресна: току-виж, отворила се една от вратите и на пътя му застанал някой от другите учители. В този критичен миг му се стори, че неговите колеги са пастири на терора, които го заплашват отново да го тикнат в стаята при учениците. Отмалелите му черва се присвиха: върху лъскавите полирани дъски, точно пред шкафа със спортните трофеи, зяпнал го със стотици сребърни очи, той изхвърли от себе си, без да забавя крачки, един тъмен и димящ разлат конус. Грамадните му, изпъстрени със сиво бутове се сгърчиха от отвращение, но главата и трупът му, подобно статуя върху носа на пробит потъващ кораб, напираха напред.

Притегли го дрезгавото воднисто премрежваме на светлината над страничните врати. Тук, в другия край на коридора, външната виделина проникваше през прозорците, запречени отвън срещу крадци, влизаше в училището и безсилна да се разпростре в лепкавата, гланцирана атмосфера, си оставаше над входните отверстия, пленена като капка вода в масло. Нощната пеперуда, пърхаща у Колдуел, поведе неговото високо, красиво и примирено тяло към този синкав мехур от светлина. В корема му нещо се сви; насекомо го докосна по небцето и прашно пипало. Но пак там, на небцето, той жадно усети и чистия въздух. Въздухът просветна. Той блъсна двойната врата, чиито мръсни стъкла бяха подсилени с желязна мрежа. Сред гневната експлозия на болката — стрелата изтрополя край стоманения парапет — той се хвърли през няколко стъпала към бетонната площадка. Изкачвайки се по тези стъпала, някой ученик набързо бе надраскал с молив върху потъмнялата излъскана стена ЛАЙНО. Колдуел сграбчи месинговата дръжка и стиснал непоколебимо устни под смалени уплашени очи, изхвръкна навън.

^.........

Нощната пеперуда, пърхаща у Колдуел, поведе неговото високо, красиво и примирено тяло към този синкав мехур от светлина. В корема му нещо се сви; насекомо го докосна по небцето и прашно пипало. Но пак там, на небцето, той жадно усети и чистия въздух. Въздухът просветна. Той блъсна двойната врата, чиито мръсни стъкла бяха подсилени с желязна мрежа. Сред гневната експлозия на болката — стрелата изтрополя край стоманения парапет — той се хвърли през няколко стъпала към бетонната площадка. Изкачвайки се по тези стъпала, някой ученик набързо бе надраскал с молив върху потъмнялата излъскана стена ЛАЙНО. Колдуел сграбчи месинговата дръжка и стиснал непоколебимо устни под смалени уплашени очи, изхвръкна навън.

В ноздрите му зашаваха две ледени пера. Беше януари. Ясната синевина на далечното небе изглеждаше осезаема и все пак тайнствена. Обширната, равна, окосена поляна край училището, очертана в ъглите с група борове, макар и посред зима, беше зелена; багрите бяха обаче замръзнали, парализирани, остатъчни, изкуствени. Зад двора на училището, меко подрънкващ, трамваят плаваше нагоре по главната улица към Ийли. Всъщност празен — защото бе единайсет часът и пазаруващите до един слизаха в обратна посока, към Олтън, — той леко се полюшваше върху релсите, а сламените седалки пръскаха през прозорците дъжд от златни искри. Вън, сравнена с величието на пространството, болката, изглежда, се засрами. Сниши се, отдръпна се в глезена, стана твърда, потискаща и окаяна. В странните очертания на Колдуел изплува достойнство; раменете му — малко тесни за такова голямо същество — се изправиха и той тръгна, макар и не тъй наперено, но с такова напрегнато стоическо великолепие, че накуцването се претопи в стъпките му. Пое по павираната алея между замръзналата трева и граничещия с нея паркинг. Намръщената решетка проблясваше под търбуха му на бялото зимно слънце; драскотините по хрома изпускаха лъчи като елмази. Студът почна да ускорява дишането. Зад гърба му, в оранжевочервения корпус на гимназията, зазвуча приглушен звънец — той разпускаше класа, от който бе избягал. В сподавена предобедна глъчка учениците си тръгваха.

^..........

До централната и по-голяма част от гаража се влизаше по асфалтирана рампа, която бе тъй грапава, набраздена, насечена, омърсена и подпухнала, че приличаше на застинала вулканична река. В грамадната зелена врата, която пропускаше моторните возила, се отваряше друга малка врата за хората, на която под дръжката, с блажна синя боя, трепереща ръка бе написала ЗАТВАРЯЙ. Колдуел натисна бравата и влезе. Раненият крак изруга обръщането, необходимо за затваряне на вратата.

Искри осветяваха дълбокия и топъл мрак. Подът на пещерата чернееше, полиран от накапалото масло. В оттатъшния край на дългия тезгях две безформени мъжки фигури със защитни очила галеха някакво голямо, провиснало ветрило от пламък, който се разбиваше в сухи капки. Друг един, облещил нагоре кръгли очни орбити — бели върху черното му лице, — се търколи по гръб и изчезна под каросерията на съседния автомобил. Посвикнали с мрачината, очите на Колдуел забелязаха наоколо прекатурени автомобилни части, крехки и фантасмагорични: брони като трупове на костенурки, настръхнали мотори, сякаш изтръгнати сърца. В разноцветно зацапания въздух витаеха съсъци и гневни удари. Недалеч от мястото, където бе застанал Колдуел, вехта издута печка хвърляше през шевовете си ярка розовина. Той се поколеба да излезе от кръга на топлината й, макар че в глезена му онова нещо се топеше, а стомахът трябваше да поглъща някакви неукротими потръпвания.

На прага на работилницата застана самият Хъмъл. И като тръгнаха един срещу друг, Колдуел изпита измамното чувство, че върви срещу огледалото, защото Хъмъл също накуцваше. След падане в детинство единият му крак бе останал по-къс от другия. Стори му се сгърбен, побледнял, прахосан; през последните години ненадминатият механик се беше смалил. Няколко пресечки по-надолу по главната улица фирмите „Ессо“ и „Мобилгаз“ бяха построили сервизни станции и сега, след свършването на войната, когато всеки можеше с припечелените през това време пари да си купи нова кола, търсенето на ремонтни услуги рязко бе спаднало.

— А, Джордж! Стана ли вече време за обед? — Макар и слаб, гласът на Хъмъл бе майсторски нагласен да пронизва шума на работилницата.

Когато Колдуел понечи да отвърне, няколко необикновено остри последователни металически удара гръмнаха във въздуха и сплескаха думите; изтънял и напрегнат, гласът му като че увисна, заглушен и в собствените му уши.

— Не, за бога, точно сега съм в час.

— Тогава какво? — Чувствителното посивяло лице на Хъмъл, още по-светнало от сребристата небръсната брада, плахо се изопна, сякаш неочакваното би имало власт да му навреди. Причина за това бе жена му, Колдуел знаеше.

— Я виж — каза Колдуел — какво ми направи едно от тия проклети хлапета. — Той вдигна ранения крак на един изкривен калник и дръпна панталона.

Механикът се наведе над стрелата и предпазливо докосна перата й. В ставите на пръстите му дълбоко бе проникнала мръсотия, смазочното масло омекотяваше техния допир.

— Стоманено острие — рече той. — Добре, че се е забило без разкъсвания.

После направи знак и по неравния черен под към него с дрънчене сам-самичко се приближи триножниче на колела. Хъмъл взе от него една резачка за тел от ония, които на едната си челюст имат палец за допълнителна опора. И както връвта на пълен с хелий балон се изплъзва от разсеяните пръсти на детето, тъй страхът понесе нагоре съзнанието на Колдуел. В това свое главозамаяно откъсване той се помъчи да разгледа резачката като диаграма: полезната работа се равнява на теглото върху силата минус триенето, дължината на рамото AF (опорната точка представляваше гайка) върху дължината FB, при което B е точката, в която блестящата челюст като полумесец захапва тела, всичко умножено по вторичната полезна работа на допълнителната комбинация опорна точка-лост, на свой ред умножено по полезната работа на спокойната и мръсна работническа ръка на Хъмъл, стегната в действието на свиващите се мишци и коравите фаланги, пет на брой, МА Х МА Х 5МА равно на нещо ТИТАНИЧНО. Хъмъл наведе гръб, за да може Колдуел да се подпре на раменете му. Несигурен в това, което му се предлага, неподготвен да го предположи, Колдуел остана прав и зарея поглед нагоре. От постоянния дим и следите на паяците равно подредените дъски на тавана бяха станали кадифени. С коляното си Колдуел усети гърба на Хъмъл, който се поместваше и присвиваше да заеме удобна позиция; през чорапа до кожата му достигна докосването на метал. Калникът неустойчиво затрепера. Раменете на Хъмъл се напрегнаха от усилие, а Колдуел стисна зъби да спре вика — стори му се, че клещите захапват не металическото острие, а оголен в тялото му нерв. Челюстите-полумесеци се стегнаха; с рязък телескопичен скок болката на Колдуел се стрелна нагоре; проблесна; после плещите на Хъмъл се отпуснаха.

^{.............}

 

На една от тях имаше котка с вдигната лапа, на друга — гигант, който напразно се мъчи да скъса някакъв патентован радиаторен ремък. Имаше надпис: ПРЕДИ ВСИЧКО БЕЗОПАСНОСТ, а на друг, залепен на едно от стъклата, пишеше: ПАЗИ СИ ! ВТОРИ ЧИФТ НЯМА ДА ПОЛУЧИШ.

Сякаш залян от материален химн за материалната природа, тезгяхът беше осеян с каучукови пръстени, медни тръби, коксови пръчки, износени железни палци, кутии с масла, дървени чукани, парцали, капки и потънали в прах отпадъци от всички елементи. Това изпълнено с инструменти безредие се прорязваше от ослепителните пламъци, изригващи при двамата работници в другия край на тезгяха. Донагласяха нещо, което наподобяваше украсен бронзов пояс за жена с тънък кръст и силно издадени бедра. Хъмъл надяна азбестова ръкавица на лявата си ръка и от купчината избра широка ивица ламарина. С резачката проряза отвор в средата и с отсечено чевръсто движение умело сгъна ламарината като фуниеобразен щит, който надяна около стрелата в глезена на Колдуел.

— Тъй по-малко ще ти пари — обясни той и щракна с пръстите на голата си ръка. — Арчи, би ли ми подал за миг оксижена?

Помагачът му донесе ацетиленовата горелка, като внимаваше да не замотае нозе в последвалия го кабел. Горелката представляваше малко черно гърне, плюещо бял пламък със зелени краища. Там, където пламъкът изтичаше от дюзата, се образуваше прозрачна празнина. Колдуел сключи челюсти да обуздае страха. Стрелата му се струваше едва ли не жив нерв. И се напрегна за неизбежната болка.

Болка не последва. По свръхестествен начин той изведнъж се намери в центъра на огромен неосезаем ореол. Светлината събуди за живот резки триъгълни сенки от всички страни — по тезгяха, по стените. Хванал с ръкавицата ламаринения щит, без да се скрие под защитни очила. Хъмъл присви очи към парещото пулсиращо сърце на Колдуеловия глезен. В лицето му, мъртвешки бледо и поразително скъсено, очите фанатично заблестяха. Колдуел погледна надолу и в този миг кичур от уморената посивяла коса на Хъмъл отхвръкна напред, сгърчи се и изчезна в облаче дим. Работниците наблюдаваха занемели. Изглежда, нямаше да свърши скоро. Сега Колдуел усети горещината; ламарината до крака му започна да ври. Но затваряйки очи, Колдуел виждаше някъде в горната половина на черепа си как стрелата се извива, стапя, как се разпада на молекулите си. На пода издрънча дребен къс метал. Обръчите, които стягаха крака му, паднаха. Отвори очи и горелката угасна. Жълтата електрическа светлина му се стори кафява.

— Рони, дай, моля ти се, един мокър парцал. — После Хъмъл обясни на Колдуел: — Не искам да я вадя гореща.

— Дявол те взел, голям си майстор — каза Колдуел. Гласът му беше по-слаб, отколкото бе очаквал, и затова похвалата излезе безкръвна. Той видя Рони — еднооко момче със смъкнати рамене — как взе омазнен парцал и го топна в малкото ведро с черна вода, оставено под една от отдалечените електрически крушки. Отразената светлина, сякаш освободена, закипя и заскача в разбърканата вода. Рони подаде парцала на Хъмъл, а Хъмъл клекна и го сложи. Студена мокрота прокапа в обувката на Колдуел и до ноздрите му стигна слаб благоуханен съсък.

— Малко почакай — рече Хъмъл все тъй клекнал, предпазливо повдигнал панталона на Колдуел от раната. Колдуел срещна втренчените погледи на тримата работници — третият бе излязъл изпод автомобила — и самосъжалително се усмихна. Сега, когато облекчението бе дошло, той вече можеше да се почувствува смутен. Усмивката му накара помагачите да се намръщят. Изпитаха чувството, че някой автомобил е направил опит да проговори. Колдуел позволи на очите си да излязат от фокус и се замисли за далечни неща, за зелени поляни, за Харикло като кръшна млада жена, за Питър като бебе, за това как го возеше в детското му автомобилче, бутайки го по паважа под дивите кестени с дълга, чаталеста в единия край пръчка. Бяха твърде бедни, за да си позволят бебешка количка; но така детето се научи да кормува — прекалено рано може би? Останеше ли му време, мислеше за детето.

— Хайде, Джордж! Стискай се! — каза Хъмъл. Стрелата се плъзна назад с незабележим прилив на болка. Хъмъл се изправи, целият порозовял — или от облъчването на огъня, или от задоволство. Тримата смахнати помагачи се скупчиха наоколо, бутайки се кой по-напред да види сребристото острие, обагрено в голия си край с кръв. Най-сетне освободен, глезенът на Колдуел омекна, почувствува се разкован; стори му се, че обувката се пълни с топла, небързаща течност. Болката бе променила цвета си, бе преминала в спектъра на изцелението. Тялото усети. Сега болката достигаше сърцето ритмично. Природата отново дишаше.

Хъмъл се наведе и вдигна нещо. Доближи го до носа си и помириса. После, още свистящо от горещина, го постави в дланта на Колдуел. Беше върхът на стрелата. Тристенен, тъй заострен, че ръбовете му изглеждаха вдлъбнати, той беше твърде грациозен, за да причини такова грамадно смущение. Колдуел забеляза, че дланите му са целите в петна от вцепенение и усилие; челото му се покри с пот. Попита Хъмъл:

— А защо го помириса?

— Питах се дали не е намазан с отрова.

— Но не може да бъде, нали?

— Знам ли? Тия, днешните деца… — После добави: — Нищо не подуших.

— Не мисля, че могат да направят такова нещо — настоя Колдуел и се сети за Ахил и Херкулес, Язон и Асклепий, тези внимателни, изпълнени с уважение лица.

— Отде намират пари? Туй искам да знам — каза Хъмъл, сякаш любезно се стараеше да откъсне съзнанието на Колдуел от един безнадеждно тежък въпрос. Той вдигна останалата без острие стрела и обърса с ръкавица кръвта. — Хубава стомана. Пари струва тая стрела!

— От бащите си, негодници такива! — Колдуел се почувствува по-силен, с избистрен мозък. Класът! Трябваше да се върне.

— С много пари се играе — с безцветна злоба рече старият механик. — Купуват всеки боклук, който се произвежда в Детройт. — Лицето му бе възвърнало сивия си цвят, ацетиленовата си окраска; набърчено и поизтъняло като често прегъван станиол, в тихата си горест то изглеждаше почти женско и Колдуел се подразни.

— Ал, колко ти дължа? Трябва да се връщам, че Зимърман ще ми извие врата.

— Нищо, Джордж. Голяма работа! Радвам се, че можах да ти услужа! — Той се засмя. — Не ми се случва всеки ден да вадя с огън стрела от човешки крак.

— Не ми е удобно. Помолил съм един занаятчия да ми услужи със занаята си… — Колдуел неискрено посегна към вътрешния си джоб.

— Забрави, Джордж! Отне ми само една минута! Бъди достатъчно широк по душа и приеми услугата. Вира казва, че там си един от малцината, които не се мъчат да й затрудняват живота.

Колдуел усети, че лицето му се вдървява; почуди се — дали знае Хъмъл кое затруднява живота на Вира. Но трябваше да се върне.

— Ал, много съм ти задължен. Повярвай! — Човек просто не може истински да предаде благодарността си. Живял си в един град, понякога си обирал хората в него и никога не си им казвал това, защото се срамуваш.

— Вземи — каза Хъмъл, — не си ли я искаш? — Той протегна лъскавата снага на стрелата. Без да съзнава, Колдуел бе пуснал върха в джоба на сакото си.

— Не, опазил ме бог. Задръж я!

— Ами, за какво ми е? Работилницата и без това е пълна с боклуци. Покажи я на Зимърман. Един учител в нашата държавна училищна система не би трябвало да търпи подобни щуротии.

— Окей, Ал, печелиш. Благодаря ти. Много ти благодаря. — Сребърната пръчка беше твърде дълга; тя щръкна от джоба на сакото му като автомобилна антена.

— Учителят трябва да бъде защитен от такива хлапаци. Кажи го на Зимърман…

— Кажи му ти. Тебе може да послуша.

— Може, защо не? Не се шегувам. Може и да послуша.

— Не исках да кажа, че се шегуваш.

— Както знаеш, бях в съвета, който го назначи.

— Знам, че си бил, Ал.

— И често съжалявам.

— Недей, по дяволите.

— Защо?

— Интелигентен човек.

— Да, така е. И все пак нещо му липсва.

— Зимърман добре схваща властта си, но не поддържа дисциплината. — Нова болка нахлу в коляното и прасеца на Колдуел. Никога не бе виждал Зимърман тъй ясно — помисли той, — нито пък се бе изразявал тъй добре по този въпрос. Досадно нечувствителен, Хъмъл просто повтори собствената си забележка:

— Нещо му липсва.

Чувството, че времето тече, подействува върху стомаха на Колдуел, червата му се стегнаха.

— Трябва да се връщам — рече той.

— На добър час! Кажи на Каси, че градът тъгува за нея.

— Господи, там се чувствува отлично, като чучулига. Вечно за това мечтаеше.

— Ами какво прави татко Крамър?

— Таткото е най-добре. Гони стотака.

— Не ти ли тежи разкарването с колата насам и нататък?

— Не, да ти кажа право, доволен съм. Имам възможност да разговарям със сина. Като живеехме в града, почти не се виждахме.

— Умно момче имаш ти. Вира разправяше.

— Взел е ума на майка си. Моля единствено бога да не се метне на мен по грозотия.

— Джордж, да ти кажа ли нещо?

— Кажи.

— За твое добро.

— Кажи каквото искаш, Ал. Нали сме приятели.

— Знаеш ли какво ти е лошото?

— Че съм опърничав и невежа.

— Бъди сериозен.

Лошото ми е — помисли си Колдуел, — че кракът ужасно боли.

— Какво тогава?

— Много си скромен.

— Сега вече го каза! — рече Колдуел и понечи да тръгне.

Но Хъмъл продължи да го задява.

— Добре ли е колата?

Преди да се преместят на десет мили извън града, Колдуелови караха без автомобил. В Олинджър навсякъде можеше да се иде пеша, а до Олтън отиваше трамвай. Но когато откупиха старото имение на Крамър, колата стана необходимост. Хъмъл им уреди да вземат един буик от трийсет и шеста година само за 375 долара.

— Просто чудна. Чудна кола. Всеки ден ругая как можаха да й смачкат решетката.

— Не може да се запои, Джордж. Но иначе мотора го бива, нали?

— Мечта. Много съм ти благодарен, Ал, не мисли, че не съм.

— Как няма да е добър моторът, когато човекът никога не е карал с повече от четирийсет. Беше собственик на погребално бюро.

Хъмъл повтаряше това за хиляден път. Този факт като че го изпълваше с възхищение.

— Не ме е страх — каза Колдуел, представяйки си как Хъмъл вижда автомобила пълен с призраци. Всъщност беше най-обикновен автомобил с четири врати; за трупове нямаше място. Но действително това бе най-черната кола, която Колдуел бе виждал в живота си. За тия стари буици наистина не жалеха шеллака.

Разговорът с Хъмъл го правеше нетърпелив. В главата му тиктакаше часовник; училището настойчиво го зовеше. Стори му се, че несвързана музика разтегля измореното лице на Хъмъл. Образът на стария приятел се покри с паяжина от разчленени стави, протъркани върви, въглеродни утайки, изнурен метал: нима се разпадаме? В собственото му съзнание някакъв механизъм продължи да протраква: Шеллак на тия стари буици, шеллак, шеллак............

КАН ТЕРВЕЛ - кошмарът на халифата

Премиера на документално-историческия роман "Кан Тервел- кошмарът на халивата" от добричкия писател Емил Димитров
се състоя на 11 октомври 2012 г. във фоаето на регионална библиотека "ДОРА ГАБЕ".
На премиерата присъстваха Камелия Койчева, зам.-кмет при община Добрич, Севдалина Колева
от община Тервел, историци, ученици и приятели
на писателя Емил Димитров.

Представянето на книгата бе представено с откриването на фотоизложбата " Кан Тервел - спасителят на Европа" - представена от община Тервел, по предложение на авторът на книгата Димитров.
Идеята за написване на документално-историческия роман "Кан Тервел - кошмарът на халифата" е още от 2003 г. поради факта, че историографски Кан Тервел е един забравен владетел, е се акцентира най-вече при Аспарух, Симеон, Борис-Покръстител и др.

Именно това е основната причина и идея на писателят Емил Димитров на напише този великолепен и вълнуващ роман.
Премиерата бе открита от председателя на сдружението
Сашо Серафимов. Романът бе подробно представен от историкът проф. Борис Спасов и литературния критик Драгомил Георгиев.

Доцент д-р Иван К. Лазаров, Ръководител катедра и преподавател по Средновековна българска история във Великотърновски университет "Св. Св. Кирил и Методий", написа предговора на книгата и в него отбелязва:

"Всичко подсказва, че е извършена огромна предварителна работа с документални и археологически паметници. Авторът е предприел своеобразен научен поход при проучване на епохата, спецификите в културата на славяни, българи, византийци, араби. Безспорно авторът притежава тънък усет и огромни познания за дипломацията, военното изкуство и политическата система на всички участници в описвания конфликт. Използвал е всички възможни и достъпни източници – арабски, византийски, западни, български.

Достоверността на документално-историческия роман се подсилва и от прецизното навлизане в множество детайли от бита, нравите, религиозните вярвания на българите. Личният свят на героите е част от историята и така тя оживява.
Бележките и поясненията в края на текста предоставят не само информация, но и живо познание на непредубедения читател.

Емил Димитров е роден през 1954 г. в гр. Добрич. Висше образование завършва през 1977 г. във ВНВУ „В. Левски" - гр. В. Търново, Военна академия „Г. С. Раковски" - през 1986 г., и право през 2000 г. в ТУ - Варна. Има публикувани геополитически и военнотехнически анализи в изданията на МО на Р България и сп. „Криле", както и разкази и юридически статии в местния печат в
гр. Добрич. Награждаван е многократно, включително и от министъра на отбраната. Днес е юрисконсулт в Областно пътно управление - Добрич.

                                                                                             

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

І.

Ловът набираше сили и олелията огласяше гората. В един момент Анастасия най-после събра смелост и зададе вълнуващия я от месеци въпрос:

– Кажи ми, моля те, какво става в Константинопол? Верни ли са слуховете, че ще има война?

– Да, наистина ще има война и в царския град вече се готвят за нея – отговори Тервел, без да се изненадва от информираността на съпругата си и нейния интерес – все пак ставаше дума за родния й град и за нейната родина.

– И с кого?

– С Арабския халифат. Те воюват от много години, но този път сарацините са събрали огромна армия и в момента се изнасят през Мала Азия към Босфора, а флотът им плава в Егея към Хелиспонта.

– Но нали Лъв ІІІ подписа с тях мирен договор? – попита наивно Анастасия.

– Вярно е, но тогава договорът беше необходим и на двете страни. Лъв Исавър подготвяше свалянето на Теодосий III и завземането на трона и просто му трябваше спокойствие по южните граници. Халифатът от своя страна вече беше започнал да събира войските си, но тогава още не беше готов за такава голяма кампания, какъвто е походът до Босфора и превземането на огромния град. Така че и Дамаск също се нуждаеше от време за подготовка.

– Да превземат Константинопол? – възкликна царицата. – Та това е невъзможно, градът е практически непревземаем!
– Е, така мислиш ти – усмихна се Тервел, – но аз го превзех и вкарах цялата си конница вътре, когато помагах на баща ти да се върне на трона, а и арабите са на друго мнение. По моя информация армията им надминава 100 000 души, а флотът е поне хиляда и петстотин кораба. В цялата си история градът не се е изправял пред такава заплаха и положението наистина е много сериозно. Сигурен съм, че и императорът го разбира.
– Но това прави общо над 150 000 души! – изуми се тя.– Империята никога не е събирала такава войска, още повече без азиатските теми, защото ти каза, че арабите са вече в Мала Азия, нали?
– Да, превзели са без проблеми редица крепости и в момента бавно напредват на север.
– Значи, дори и да иска, Лъв ІІІ няма откъде да прекара отрядите от Армениак, Опсикион и Анатоликон. В Тракия, Македония и Илирия войската е малко – знам го още от баща си. В Константинопол обикновено има гарнизон от около 15–20 000 души (поне така беше по мое време) и следователно – градът е обречен! – отрони дъщерята на Юстиниян ІІ и се замисли.
Тервел само кимна с глава в съгласие и двама яздиха дълго, без никой да промълви и дума. Около тях ловът протичаше с пълна сила, но те не забелязваха нищо. Канът, за кой ли път през последния месец, отново и отново премисляше обстановката и търсеше най-правилното за България решение.
Царица Анастасия, хванала здраво юздите на кобилата си, мислено се беше пренесла в Константинопол. Видя богатите стаи на Влахернския дворец и любимата си библиотека с древни манускрипти от цял свят. Спусна се мислено по приказните алеи на парка под двореца „Вукелион“ и стигна до красивата малка мраморна беседка, където получи първата си греховна целувка. Спомни си първото си причастие в прекрасната „Света София“ и златотъканите дрехи на свещениците. Пренесе се на хиподрума и чу рева на възторжената и пъстра тълпа, тропота на копитата и грохота на обкованите в желязо тежки колела във вихрения бяг на състезаващите се квадриги. Разходи се по любимите си тесни улички из града и по златистия пясък на морския бряг. Почти физически усети ласкавия плисък на солените вълни по краката си и потръпна – всичко това беше заплашено да изчезне! Самата мисъл, че може да бъде завладян нейният град – градът на дедите й, сърцето на империята, символът на православната християнска религия, и да бъде унищожено всичко, което олицетворява византийската култура и история, я ужаси, потресе до дъното на душата й и я накара буквално да се разтрепери.
– Моля те, спаси ги! – прошепна тя със сълзи на очи. – Моля те! Твоята конница е непобедима, помогни им! О, Боже! – и сълзите рукнаха от очите й неудържимо.
Чул треперещия глас, Тервел се обърна и видя сълзите в прекрасните очи на съпругата си. Приближи се с коня си, пресегна се, прегърна я ласкаво с лявата ръка и тихо каза:
– Моля те, не плачи, теб не те заплашва нищо!
Ридаейки неудържимо, Анастасия се сгуши през коня в рамото му и хълцайки, през сълзи, тихо отрони:
– Аз съм твоя съпруга, обичам те и тук е семейството ми. Знам, че съм в безопасност в България, но там е душата ми!
Тервел я погледна внимателно. За първи път чуваше от нея подобни думи, очевидно излезли от дълбините на сърцето й, и се замисли дълбоко. Малко по-късно с махване на ръка към охраната си обърна коня обратно и всички поеха към Плиска......

....

„Бурджан е от потомците на Юнан, сина Яфетов. А държавата на бурджаните е голяма и обширна. Те нападат гърците. ... Бурджаните са огромен, могъщ и войнствен народ, който е подчинил всички съседни народи. Един български конник може да излезе на глава на 100 или 200 конници от неверниците.”
Абу ал-Хасан ал-Масуди, „Златни ливади и източниците на бисери”

„При този цар Лъв сарацините нападнаха Цариград и цялата земя, които и потънаха в морето, избити от гърците, а останалите съсякоха българите.”
Константин Манасий, „Историческо сказание”

„Те не можели да излязат навън от стана повече от две мили, когато билипринудени да търсят жито. Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните повече се бояли от българите, отколкото от обсадените ромеи.”
Михаил Сирийски, „Хроника”

На сутринта, спазвайки стародавната традиция, кан Тервел първо посети семейството си в цитаделата на крепостта. Анастасия го очакваше на прага, поля му да си измие ръцете и лично поднесе закуската на съпруга си и десетгодишната им дъщеря Елена – носеща името на света Елена, майката на Константин І Велики, кръстена в християнската вяра в Плиска от специално пристигналата от Константинопол църковна делегация от висши епископи.
Макар и дъщеря на императора и израснала в двореца в Константинопол, Анастасия беше скромна и тиха жена, бързо научи български и славянски език и свикна с порядките и обичаите в България. Омъжена по волята на баща си Юстиниан II за българския владетел, тя успя да се привърже към съпруга си и дори по своему да го обикне. Прие като свой вече порасналия канартикин1 Таберган (майка му беше починала още при раждането) и отдаде цялото си свободно време в обучението му по гръцки и латински езици, византийска и римска история и литература, а на военно изкуство го учеше баща му.
Час по-късно, седнал на любимия си стол в кръглата стая, облечен в ежедневните си дрехи, без владетелските символи и ризницата си, само с красив тежък нож, окачен на колана, кан Тервел попита кавхан Кормесий:
- Прочете всички писма и знаеш това, което знам и аз. Как можем да научим още за ставащото в Константинопол?
- От три дни в полето край външния град са разпънали стан сарацини, казват, че били търговци и пристигали от Константинопол. – след кратко обмисляне отвърна кавханът.
- Знам ги. Сарацини, пък идвали от Константинопол – съмнителна работа! И какво предлагаш?
- Да приемеш водача им, да купим част от стоките им, за да ги предразположим, и след това да го разпитаме заедно за всичко, което знаят.
- За разпита – добре, но няма да купуваме нищо, докато не сме доволни от казаното. Ако бъде честен с нас, ще купим стоката им и ще ги пусна да си вървят с мир, ако ли не – ще конфискуваме всичко, ще бичуваме всички и ще ги върнем обратно на ромеите, както е по договора. Всъщност, те откъде са влезли в саракта2 ми? – попита кан Тервел.
- Не зная ювиги, не съм говорил с тях.
- Добре, така да бъде. И без това друг избор за момента нямаме. Прати един десетник с хората си да го доведе веднага при мен. Ще го приема в тронната зала. На разговора ще присъстваш и ти, извикай и канартикина, както и ичиргу-боил Сермон. След това ще съберем всички боили тук да обсъдим чутото и да решим какво ще правим.
След около час кан Тервел, седнал в позлатения си трон, облечен със златна люспеста броня с масивно златно слънце на нея – символ на Тангра, наметнат с царствена червена мантия, закопчана на дясното му рамо със златна тока с изобразен на нея орел, с разпуснати по раменете добре сресани и оформени дълги, смолисто черни коси и обсипана със скъпоценни камъни корона, обут с везани ботуши от червена кожа, а на кръста с тежък, обкован със златни и сребърни апликации колан, затъкнат с малък ритуален кинжал, махна с ръка към охраната на тронната зала. Двамата снажни войници отвориха тежката двукрила врата и в залата влезе достолепен арабин, придружаван от други двама охранника.
Чужденецът бе около петдесетгодишен, строен, облечен по източен маниер с пищни копринени одежди, с широка и посребрена брада, а на главата си носеше огромна бяла чалма. Умните му кафяви очи бързо обходиха изправените до стената български боили, стоящите зад кана двама тежко въоръжени чиготи и спирайки взора си на кан Тервел, бавно и с достойнство прекоси залата, приближи се до трона и се отпусна на едно коляно на килима пред българския владетел. Поклони се дълбоко и в тишината прозвуча плътният му глас, произнасяйки своето приветствие на добър гръцки език. Кан Тервел също говореше гръцки добре и разбра всичко, но се обърна с питащ поглед към канартикина Таберган, който веднага преведе на български:
- Поздрави на великия кесар, владетеля на България кан ювиги Тервел, повелител на всички народи на север и на юг от река Истър от халифа на Дамаск  Сулейман ибн Абд ал-Малик – нека Аллах го дари с дълъг живот и неговия покорен роб Башпар ибн ал-Талиб.
Изчаквайки преводът да завърши, арабинът продължи:
- Покорно благодаря, господарю, за честта да бъда приет и като израз на признателност си позволявам да поднеса на Ваше величество скромен подарък. – и бъркайки в пазвата си, извади неголяма и богато инкрустирана златна кутия, която с дълбок поклон поднесе на кана.
Тервел не помръдна. Към госта се приближи кавхан4 Кормесий, пое от протегнатите му ръце кутията, постави я на масата пред владетеля и я отвори. Оказа се пълна догоре с внимателно подбрани и перфектно обработени, различни по вид, големина и цвят скъпоценни камъни. Кан Тервел ги погледна за миг и спирайки отново острия си поглед на чужденеца, запита:
- Разкажи откъде и кога влезе в саракта ми, закъде пътуваш и какви са целите ти.
- Корабът ни спря на малко пристанище, в дъното на залива северно от Панион. – отговори арабинът и продължи. – Заобиколих града с кервана си и подкупвайки византийската стража, преминах границата преди месец, продължих по долината на река Хеброс, отбягвайки крепостите и стражниците, като целта ми беше да стигна до гр. Филипопол. Навлизайки в Тракия на север, разбрах, че най-великият град на България е Плиска и реших да го видя. Така се озовах пред стените на твоята столица и моля да ми простиш, милостиви господарю. Ако в нещо съм нарушил твоите закони – от незнание е, а не нарочно. Ако заслужавам наказание – накажи само мен, а хората ми пощади, те не са виновни в нищо.
Кан Тервел бавно обърна глава и заби острия си като кинжал поглед в кавхан Кормесий и ичиргу-боила Сермон. Мълчанието му продължи сякаш цяла вечност и двамата разбраха, че не просто е ядосан, владетелят беше направо бесен – керван от около петдесет човека, въоръжени, качени на коне и камили, беше влязъл необезпокояван и непроверен от никого в българската територия, прекосил бе цяла Тракия, преминал проходите на Хемус и се бе озовал пред неговата столица. А през цялото това време никой не ги бе спрял и питал нищо! Скърцайки със зъби от яд, двамата боили виновно наведоха погледи и им беше пределно ясно – щяха да хвърчат глави!
  Все така бавно кан Тервел се обърна отново към госта си и запита остро:
- Не разбрах защо всъщност си тук?
Усетил неловката пауза, явно давайки си сметка за незаконното си влизане в България, и че скъпият му дар въобще не е впечатлил българския владетел, арабинът сведе още по-ниско глава и усещайки вече въжето по шията си, тихо отговори:
- Твоят покорен роб, господарю, не е търговец, а кашафа5 на великия главнокомандващ войските на халифата емир Маслама ибн Абд ал-Малик.
Всички в залата се напрегнаха при споменаването на прочутото име, известно по цяла Византия, включително и в България, с успешните си военни операции срещу империята. По лицето на кана не трепна и един мускул, а думите му изплющяха във въздуха като бич по гърба на непокорен слуга:
- Продължавай! Защо си изпратен?
Башпар ибн ал-Талиб преглътна мъчително:
- Великият Маслама, Аллах да го запази от твоя гняв, ме изпрати да науча пътищата от Константинопол, през Филипопол, към Сердика и оттам към Бонония и централна Европа. Аз съм пътешественик и географ, господарю, и ми бе заповядано да изуча пътищата в равнините, проходите в планините и най-важните крепости от Константинопол на северозапад.
- Но халифатът е в Азия, откъснахте половината от Византия, завладяхте Северна Африка, за какво Ви е и Европа? – възкликна остро и учудено канът.
- Ще ти разкажа всичко, но пощади нищожния ми живот, о велики! – простена арабинът.
Канът махна нетърпеливо с ръка и в тишината на тронната зала в Плиска, пред смълчаните и настръхнали боили, арабският географ и пътешественик Башпар ибн ал-Талиб, превил гръб и свел глава пред българския владетел, започна своя разказ, а канартикинът Таберган трескаво превеждаше, разбирайки отлично важността на чутото и страхувайки се от гнева на баща си.
- Както вече знаеш, милостиви господарю, след праведните халифи, тия, които вървяха по правия път, Аллах да се погрижи за душите им, в халифата управлява династията на Омеидите, а халиф днес е Сулейман ибн Абд ал-Малик. – започна тихо арабинът и продължи: – Вярно е, че по Божията воля завладяхме земите от Средиземно море до Кавказ, Сирия, Месопотамия, Египет и цяла Северна Африка, както ти посочи, но и Северна Индия, а и планинските земи над нея вече са наши. Войските на предишния халиф ал-Валид ибн Абд ал-Малик, мир на праха му, известен в Европа като Валид І, през 709 г. по вашето летоброене, стигнаха до Морето на мрака, наричано от гърците Атлантически океан, завладявайки Танжер.
Прокашляйки се, за да прочисти пресъхналото си гърло и виждайки интереса, с който го слушаха канът и боилите, вече малко по-спокоен, Башпар ибн ал-Талиб продължи:
- По заповед на халифа, емир Абу Зура Тарик ибн Зийад премина с огромен флот пролива при Херкулесовите стълбове през 711 г. и войските му завладяха за славата на Аллаха и неговия наместник на земята градове като Толедо, Кордова и други в Испания. На следващата година от Северна Африка в Европа се прехвърлиха войските на Муса ибн Нусайра, покориха местните рицари, разбиха войските на вестготите и вече са завладели почти целия
полуостров. Вече може да се влезли и в Галия, не знам, но няма кой да ги спре – осемнайсет хиляди са! След смъртта на халифа Валид І делото днес продължава брат му Сулейман. Планът, завещан от баща им халиф Абд ал-Малик, е завладяване за прослава на Аллах и учението на неговия пророк Мухаммед на цяла Европа. Използвайки като повод неизпълненото обещание на император Лъв ІІІ Исавър, халифът заповяда на брат си емир Маслама да събере войска и флота, да превземе Константинопол и продължавайки на северозапад, да се съедини с армията на Муса ибн Нусайра в центъра на Европа. Затова и съм изпратен - да проуча пътищата, планинските проходи, реките и крепостите по пътя на войската. Повярвай ми, господарю, България няма да я закачаме. – завърши арабинът и забърса с ръкав обилно стичащата се по лицето и брадата му пот.
След като заглъхнаха и последните думи от превода на канартикина, в тронната зала легна тежка тишина, нарушавана единствено от пращящите факли по бронзовите стойки на стените. Облегнат удобно на трона си, поглаждайки малката си остра брада и забил поглед в Башпар ибн ал-Талиб, сякаш за да проникне до дъното на душата му и да разбере дали говори истината, след дълго мълчание кан Тервел попита:
- С каква войска настъпва Маслама и кога ще стигне до Босфора?
- Над сто хиляди са, господарю милостиви, събрани са от народите от цяла Мала Азия. – отговори веднага и с готовност арабинът. - От тях конниците са петнадесет хиляди, пет хиляди са с камили, а каруците за обоза никой не знае колко са. Когато тръгвах с кораба си от Александрета, войската вече беше превзела Иконий и Аморий и продължаваше към Никомедия. Предполагам, че вече са изминали половината път до Константинопол и до стените му няма кой да ги спре.
- Значи, искаш да кажеш, че до три-четири месеца Маслама ще бъде с войската си при Босфора? – поиска да уточни канът.
- Да, господарю.
- А как ще се прехвърли в Тракия? – продължи с въпросите си Тервел.
- Когато тръгвах, в залива на Александрета вече бяха събрани над хиляда кораба. Знам, че флот се събира и в Александрия. Предполагам, че общо ще бъдат над две хиляди и вероятно вече са тръгнали на север през Егея. За главнокомандващ на флота халифът назначи емир Сулейман – най-добрия адмирал на халифата и без загубена морска битка. Именно този флот ще прехвърли пешаците, конниците и обоза в Тракия и обсаждайки по море Константинопол, ще спомогне за неговото завладяване. Такава армия светът не е виждал от времето на Ксеркс и Дарий, господарю, а царският град е обречен! – завърши убедено Башпар ибн ал-Талиб.
- Да, те завладяха Азия, но в Европа бяха разбити и се върнаха безславно. – усмихна се канът за първи път и продължи с въпросите: - Как откри моя град и стигна до Плиска?
- Нищожният ти слуга, господарю, както вече казах, е географ и пътешественик. В библиотеката в Дамаск се пазят карти на всички походи още от древни времена. По заповед на везира бях допуснат до тях, изучих ги и открих пътя,
по който е минал великият цар Дарий при похода си в Скития. Така не беше трудно да намеря пътя и да премина с кервана си проходите на Хемус – отговори арабинът.
- И как така никой не те спря?
- Представях се навсякъде за търговец и като такъв търгувах с местните велможи, и то ... твърде изгодно за тях – с кисела усмивка отговори Башпар.
Кан Тервел отново изгледа двамата си първи помощници, помълча малко и с махване на ръка повика един от охранниците до врата на залата. Накара го да се наведе и му прошепна нещо на ухото. Мъжът се поклони мълчаливо и бързо излезе навън, а българският владетел, обръщайки се към арабина, отново попита:
- Каза, че трябвало да минеш от Филипопол, през Сердика до крепостта Бонония. Какво знаеш за нея и изобщо – докъде трябваше да стигнеш?
- На река Истър, милостиви господарю, през нея минава най-прекият път от Константинопол към централните равнини на Европа. Тази крепост е основана още от римските легиони. А преди мен по тези земи са пътешествали и други арабски географи и техните карти и записки също се пазят в Дамаск. Запазени са и карти от Римската империя при завладяването на Сирия и Палестина и пътищата за движение на легионите към Ориента. Аз само трябваше да ги проверя и да опиша на емир Маслама промените, новите крепости и всичко, което би могло да го затрудни в похода му на северозапад. От Бонония трябваше да продължа по долината на Истър на запад до крепостта Виндобона6 в Панония.
- Бонония днес вече е Бъдин7. – отбеляза Тервел. – А защо трябваше да стигнеш до Панония?
- Там, в равнините край тази крепост в центъра на Европа, северно и южно от Истър, ще се срещнат войските на халифата и там ще бъде европейската ни столица. – прошепна тихо Башпар ибн ал-Талиб, давайки се сметка, че за да запази живота си, изрича най-съкровената тайна на Дамаск пред българския владетел.
Кан Тервел се изправи рязко, слезе по трите стъпала пред трона и скръстил ръце зад гърба си, замислен започна да се разхожда из тронната зала. От време на време поглеждаше замислен към арабския географ, сякаш се чудеше дали всичко, казано от него е истина. Боилите стояха като вцепенени от чутото и, вперили невярващи погледи в Башпар, трескаво мислеха какво трябва да се направи, за да се запази България от надигащата се от юг страховита заплаха.
След няколко обиколки из залата българският владетел се спря до неканения си гост и надвесил се над превития му гръб, тихо попита:
- Но защо? Защо ви е да нападате Константинопол, защо ви е да завладявате цяла Европа? Не ви ли стигна половината свят?
- Слава на Аллах, господаря на всички светове! Благословен да бъде господарят на Божиите пратеници, нашият застъпник и владика Мухаммед! Благословени и честити да са онези, които ще пребъдат до деня на Страшния съд! – също така тихо отговори Башпар, и продължи: - За вас – безбожници и многобожници, в Свещения Коран е писано: “И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите. И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете оттам, откъдето те ви прогониха! Да заблуждаваш е по-тежко, отколкото да убиваш. И не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас! А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. А престанат ли – Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах!”, а заветът на Пророка е: „Дръжте в готовност всички, каквито можете, военни сили и отряди конници, с тях вие ще застрашите враговете на Аллах и враговете ваши и другите, освен тези, които вие може и да не знаете, но тях ги знае Аллах. Каквото и да пожертвате вие по пътя на Аллах, ще ви бъде напълно възмездено и с вас няма да постъпят несправедливо.” Това е нашият дълг и смисълът на нашия живот, господарю, това е нашият джихад, а в исляма това означава стремеж с всички сили към това, което за човека се явява най-благородната цел на земята, а няма по-висша цел от победата на Аллах над всички безбожници! – завърши все така тихо, но спокойно и убедено арабинът.
Кан Тервел бавно се изправи, изгледа втренчено неканения си гост, поклати глава и с решителна крачка се отправи към трона си. И от него, величествен и страховит като небесния съдник, изрече своето решение:
- Да се отведе и затвори в югозападната ъглова кула на втората стена. Да му се отнемат оръжията, да му се даде всичко необходимо за писане, хляб и вода. Да не се допуска при него абсолютно никой, освен мен и кавхана в мое отсъствие, а пред вратата – денонощна охрана. – и, обръщайки се към пътешественика и географ Башпар ибн ал-Талиб, оказал се шпионин на халифата, продължи: - Ще останеш в Плиска, докато аз реша. Още от днес започваш да пишеш всичко, което знаеш – земи и местности, реки, планини и проходи, крепости, градове и села, държави, народи, племена, обичаи и религия, занаяти и търговия, земеделие и домашни животни, държавно устройство, закони и армия – пълно описание на всичко! Ще ми начертаеш и най-подробните карти на Европа – Тракия, Мизия, Македония, Скития и всичко останали области и държави, както и за всички земи южно от Босфора, ще начертаеш всички планини и проходи, всички реки и главните мостове по тях, пътищата и главните градове и пристанища, всичко! Докато пишеш – ще си жив, като свършиш – ще решавам в зависимост от това какво си написал. Водете го!
Арабинът изслуша пребледнял и с наведена глава решението на българския владетел, изправи се бавно, поклони се дълбоко и без да каже и дума, с превит гръб, отчаян за бъдещето си, проклинайки любопитството си и потресен от случилото се с него, придружаван от двамата чиготи, които му изглеждаха страховити като безмилостните джинове, се отправи към своя затвор.
Като стигна до вратата на тронната зала, вече отворена от двамата охранника до нея, го настигна острият глас на кан Тервел:
- Каза, че България няма да я закачате. Защо?
Арабинът се обърна стреснат – въпросът беше изречен на отличен гръцки. Башпар ибн ал-Талиб се усмихна измъчено и, поклащайки глава, вперил уморените си, но умни очи в българския владетел, отговори:
- Знаем всичко за победите на твоя меч над ромеите, но днес разбрах, че наистина си велик, милостиви господарю. А на въпроса ти – Диванът в Дамаск реши, опасявайки се от твоята страховита и многобройна конница, България да не се напада. След падането на Константинопол, в твоята столица ще бъде изпратена специална делегация за преговори за мир с халифата и група високопоставени факихи, за да разяснят на твоя народ учението на Пророка и мирно да го привлекат към лоното на Аллах - всезнаещия и всемилостивия – завърши арабинът, и след като не последва друг въпрос, бавно се обърна, оправи смъкналата се от едното му рамо фарджия, намести чалмата си и провлачвайки краката си във везани чехли, излезе от тронната зала, и, вече навън, впери поглед в яркото пролетно слънце – сякаш искаше да го запомни за целия остатък на очакващия го жалък затворнически живот.

Алагатор Умор, командир на отряд от петдесет леко въоръжени конници, беше около тридесетгодишен, кален в много битки войн, с потъмняло и изпечено от вятъра лице, остри скули и тесни, черни, пронизващи очи, гърбав нос и дълги, провиснали мустаци. Облечен беше с плетена бойна ризница, островърх шлем и закачен на седлото щит, с гола сабя в ръка. Алагаторът обикаляше с коня си лагера на сарацините и ги разглеждаше с любопитство.
По заповед на кан Тервел отрядът му излезе в галоп от Плиска и преди арабите да разберат какво става, обгради от всички страни малкия им стан. Войниците му обърнаха конете си към стана, свалиха лъковете от раменете си и със стрела на тетивата ги взеха на прицел.
Изплашени, арабите се разтичаха насам и натам, двама дори се опитаха да яхнат конете си, но бяха веднага простреляни и това вразуми останалите. Скупчени изплашени в центъра, те стояха като стадо и очакваха съдбата си.
Чакаха дълго. Слънцето вече беше преминало половината си път, когато крепостните стени на Плиска се отвориха отново и през тях премина конен отряд от около тридесет тежковъоръжени българи, предвождан от ичиргу-боила Сермон в пълно бойно снаряжение. До него яздеше Боян - млад славянин, с красиви сини очи и веещи се на вятъра дълги руси коси, облечен с дълга до коленете бяла дреха, пристегната в кръста от широк кожен колан, на който висеше тежък меч.
С махване на ръка Умор изкомандва войниците си и кордонът около лагера се отвори, за да мине отрядът на ичиргу-боила. Арабите се скупчиха още по плътно един до друг и изплашено се втренчиха в непознатия им военоначалник. Напред излезе Боян и като го видяха, арабите изплашено се развикаха нещо, а някой дори паднаха на земята по очи. Сермон и Умор се спогледаха неразбиращо и ичиргу-боилът се обърна към Боян:
- Давай, знаеш заповедта на кана.
Обръщайки се към скупчените мъже, Боян попита на добър гръцки:
- Има ли някой от вас да говори гръцки?
След кратко мълчание и изплашено и смутено подбутване, групата се разтвори и от нея излезе възрастен арабин, дебел и тресящ се от страх. Очите му играеха по българската група, бързо разбра кой е началникът и се просна по очи пред него, проплаквайки:
- Аз, господарю!
- Аз ще говоря, а ти ще превеждаш на всички. И ги предупреди още сега – ако някой мръдне или проговори – загива на място! – каза високо ичиргу-боилът Сермон, Боян преведе на гръцки, а старият арабин – преведе на своите.
В настъпилата мъртва тишина, нарушавана само от пръхтенето на конете и далечни птичи песни, без излишни предисловия и обяснения, ичиргу-боилът Сермон изрече първата си заповед:
- Всички да се строят в редици по десет, редица от редица – три крачки.
Изпълнено бе изненадващо бързо, което показваше добрата дисциплина и военна подготовка на арабите.
- Всички оръжия, връхни дрехи, шапки и скъпоценности да се оставят на земята. Ако някой скрие нещо в дрехите си, ще бъде убит на място.
На земята пред всеки арабин веднага се образува малка купчинка от дрехи, оръжия и кожени торбички със злато. Те се споглеждаха неразбиращо, изплашено и явно бяха готови на всичко, за да защитят живота си. След като приключиха, между редиците преминаха няколко български войници, които мълчаливо събраха и отнесоха пред началника си всичко, сортирайки отделно дрехи, оръжие и скъпоценности, а след тях минаха други, които бързо и професионално обискираха всички араби. Намериха скрити три торбички, пълни с тежки златни монети, отнесоха ги на общата купчина, изведоха тримата араби пред останалите и, преди някой от тях да разбере какво става, бяха посечени – за назидание на останалите, които гледаха ужасени, пребледнели и треперещи от страх.
Ичиргу-боил Сермон стоеше величествен на коня си, наблюдаваше всичко ставащо строго и мълчаливо и след като войниците му се отдръпнаха встрани, изрече високо следващата си заповед:
- Като наказание за незаконното влизане в България ще ви бъдат обръснати брадите и благодарете на ювиги кан Тервел, че запазвате главите си.
За първи път арабите избухнаха във викове, а войниците от отряда на алагатор Умор отново вдигнаха лъковете. Старият арабин, със стичащи се бузите му сълзи, пълзейки, се приближи до коня на българския военоначалник и се опита да прегърне краката на животното. Конят се разигра, изплашен се изправи на задните си крака, но бе бързо овладян от Сермон. Без да мръдне и крачка назад, арабинът високо проплака:
- Моля те, милостиви господарю, не ни позори! Вземи ни главите, но запази брадите ни – арабин без брада е нищо!
- Тишина! – прогърмя гласът на ичиргу-боилът, а камшикът му, бърз като светкавица, изплющя по гърба на арабина, като наказание за проявената дързост. – Това е заповед на владетеля на България и който не е съгласен или се противи – ще бъде убит на място!
След превода на казаното от български през гръцки на арабски, с викове „Аллах Акбар” няколко сарацини се хвърлиха с голи ръце към българските конници и бяха мигновено посечени. Паднали на колене и ридаейки, останалите биеха глави в земята и си посипваха главите с пепел и пръст. Между редиците тръгнаха отново няколко войници и безцеремонно започнаха да стрижат с големи ножици до голо арабските бради, а около тях се чуваха неразбираеми вопли и молитви към Аллах.

След като бе обръснат и последният арабин и стоновете позатихнаха, ичиргу-боилът Сермон вдигна високо ръка и каза:
- Това беше вашето наказание за влизането в България. И помнете, че ювиги кан Тервел ви подари живота! А сега тръгвате обратно за Византия под охрана на българския отряд, като на границата ще бъдете предадени на ромеите и те ще решават какво да правят с вас. Ще вървите ден и нощ, ще получавате само хляб и вода, и ако по пътя някой се опита да избяга или не изпълнява нарежданията на алагатор Умор – ще бъде убит на място. – и обръщайки се към своя подчинен, Сермон продължи: - Хората ти да тръгват веднага на път с арестантите, а ти идваш с мен при кана за допълнителни указания – тъй ми каза, като ме изпращаше насам. – завърши ичиргу-боилът и като обърна коня си към крепостта, пое в галоп, следван от своя отряд.
По предварително дадените му заповеди десетина войници останаха, за да пренесат събраното от арабите, както и да отведат конете и всичко от стана им в Плиска.
Алагатор Умор отдаде разпорежданията си към своите войници, които, свикнали на всичко и без никакви колебания, обградиха ридаещите араби и ги подкараха с камшиците си като стадо на юг. С тях пое на път и Боян – за преводач и помощник на командира, радостен и окрилен от гласуваното му доверие, но и напрегнат от очакващото го – за първи път през живота си напускаше селото си и Плиска за толкова дълго пътешествие.

Модерният литературен класик Карлос Руис Сафон ни запознава със „Затворникът на Рая”

Испанска готическа приказка за герои, злодеи и страховити загадки – това е романът „Затворникът на Рая” (ИК „Изток-Запад”), в който любимият на цял свят автор Карлос Руис Сафон разгръща разказваческия си талант с пълни сили и с неподражаема оригиналност.
Барселона, средата на XX век. Мъглата сякаш никога не изпуска града от задушаващата си прегръдка. Това е мракобесното време на генералисимус Франсиско Франко: зловещи драми обагрят къщите и улиците, а всяка скрита история дава началото на нова, още по-мрачна мистерия. В тази обстановка започват премеждията на симпатичния герой Фермин Ромеро де Торес. Когато във фамилната книжарница „Семпере и синове” пристъпва тъмното му минало, се задвижва поредица от събития, която ни отвежда до страховития замък-затвор „Монжуик”... и която изважда на повърхността както забравени демони, така и неподозирани тайни.
„Затворникът на Рая” е най-новата история от вече станалия прословут барселонски цикъл, обединен от сходни персонажи, теми и фабулни връзки, които превърнаха Карлос Руис Сафон в един от най-продаваните автори както в Западна Европа, така и извън нея. Из „Затворникът на Рая” лежи връзката между предните литературни сензации на писателя – романите „Сянката на вятъра” и „Играта на ангела”; тук се спотайва и отправната точка на предстоящата развръзка... която крие своите мистерии нейде из безкрайните коридори на Гробището на забравените книги.
Творчеството на Сафон е увлекателна, интелигентна и изключително вдъхновяваща комбинация от романтика, трилър, исторически елементи и...

продължете да четете от ТУК...

НИЙЛ ГЕЙМЪН - КНИГИ И ПРАВИЛА ЗА ПИСАНЕ

Нийл Геймън е известен английски писател, роден през 1960 г. Той пише най- вече фентъзи. Известни негови книги са „Добри поличби”, „Каролайн”, „Книга за гробището” и др. Двукратен носител е на наградите „Хюго” и „Небюла”. 

КНИГИ НА НИЙЛ ГЕЙМЪТ ОТ   ТУК

Сайтът brainpickings.org публикува осемте правила на писането според популярния автор.

1. Пиши.

2. Изпробвай различни думи. Избери правилната.

3. Приключи започнатото. Каквото и да ти коства, приключи го.

4. Остави го настрана за известно време. След това го прочети, но се опиташ да се престориш, че не си го виждал преди. След това го покажи на приятели, които уважаваш.

5. Запомни: когато хората ти казват, че има нещо, което не струва или просто не им е по вкуса – почти винаги са прави. Когато обаче ти казват какво точно не струва и как точно да го поправиш, почти винаги грешат.

6. Поправяй. Но запомни, че рано или късно, преди трудът ти да постигне съвършенството, ще трябва да го оставиш и да се захванеш с нещо друго. Да преследваш съвършенството е като да гониш хоризонта. Трябва да продължиш напред.

7. Смей се на собствените си шеги.

8. Най-главното правило в писането е, че ако го правиш със сигурност и увереност, можеш да правиш каквото си искаш (Това правило може да се приложи и в живота, но със сигурност е много подходящо за писането). Пиши историята както я чувстваш. Пиши откровено и дай всичко от себе си. Не съм сигурен дали има още правила. Поне не и такива, които си струват.