СЪН - разказ от НИКОЛА БЕЖАНСКИ

     Може би сънищата са се появили с появата на човека. Въпреки многобройните съновници,  отговорите на техните тълкувания са най-различни.

От практика знаем и на шега сме запушвали едната ноздра на някой дълбоко спящ приятел, като сме чакали с нетърпение да се събуди и ни разкаже предизвикания от тежкото дишане сън. Да не говорим за войници, затворници и клети изгнаници, за които сънят е свиждане, радост и ги прави щастливи като деца, когато сънуват близки – майка, баща, брат или сестра, приятел и любима.

Но има и кошмари, от които човек се събужда с вик или подскача като пред разстрел. Безбройните и най-разнообразни сънища са предсказание за едни, други не вярват в тях, а трети изобщо не ги помнят или не сънуват. Баба ми казваше: „Сън като прозявка и въздишка...”

Но позволете ми, драги читатели, да ви разкажа един истински случай – съня на един учител от село Меден кладенец, Ямболско. Моля, не ми казвайте: „Какво ще ни губиш времето със сънища”. Именно, думата ми е за загубеното време. Но не минути и часове, отнася се за цели дванадесет години.

Това се случва с 25 годишния учител Христо Добрев Минчев – слабичък, мургавичък, с черни блестящи очи и куц с левия крак.

Аз го заварих в Пазарджишкия затвор. Беше излежал 9 години и му оставаха още 3, подложен на строг режим, т.е. имаше право да получава само по едно писмо и един колет от 5 кг. на три месеца. Бяхме в съседни килии и понякога правехме заедно „каре”.

Но чуйте сега как Христо Добрев е сънувал, че бяга за Гърция и точно когато преплувал река Марица, за да отиде на спасителния бряг, милицията и граничарите с кучета започнали да стрелят по него. Учителят, „ранен” и изпотен... се събудил. Било призори, точно когато денят прокужда нощта.

Какъв ли е смисълът на този сън?

Гърмежите изпълнили с радостна надежда учителя и той тръгнал по-рано за училище, та да имат време с учителките да разгадаят най-подробно съня.

-            Драги колежки, преди да влезем в класните стаи, аз най-приятелски ви моля да чуете какво съм сънувал.

-            Какво, какво? Разкажи ни, Ице.

През това време директорът влязъл намръщен и важен.

-            Сънувах, че бягам за Гърция и стрелят по мен, даже ме раниха...

-            Чудесен сън, Христо! Гърмежите са хабер – писъмце ще получиш от Ямбол, от твоята годеница.

Директорът, обаче, истерично изревал в лицето му:

-            Как може такава мерзост? – и за да подчертае, че предава по история, казал: - Навремето Василий Българоубиец е ослепил 14000 български войници, като е оставил на всеки сто по един с едно око, за да ги води обратно за България. От тази варварска гледка нашият цар Самуил е получил разрив и е умрял. А ти с куц крак си тръгнал за Гърция да бягаш! Къде се намираш?

-            Но това беше насън, другарю директор!

-            Не ме интересува! Ще те науча аз тебе! – червеният историк набрал телефонния номер на МВР и извикал шефа да дойде веднага.

Младите учителки с насълзени очи, уплашени и онемели, видели как джипът полетял с бясна скорос и откарал техния млад колега там, където „птички не пеят и любов не цари”.

Христо ми разказваше как се разиграл в Съдебната палата фарсът на лъжата:

„Аз само попитах:

-Въз основа на какво ме съдите и с какво право?

-С юридическото право на нашата Димитровска конституция!

-Но това беше сън!

-Щом си сънувал, ти си мислел да избягаш! А в нашите закони всяко помислено деяние е равностойно на извършено и е наказуемо!

-Не е вярно, другарю съдия! Аз не съм и помислял!

-Ти си лишен от правото да ме наричаш „другар”! Твои другари са контрите, престъпниците, изменниците на Родината! А за това, че уж не си мислел да бягаш, че не било вярно, след като полежиш 12 години, сам ще повярваш...

Тук, в затвора, видях и научих всичките мръсотии на комунистите, как и защо са осъдени хиляди съвсем невинни хора и как напълно са погазени човешките права. Трябва упорита борба, борба на живот и смърт срещу това жестоко и еднооко червено царство, което тълкува дори и сънищата така, както дяволът – евангелието!”

Христо Добрев продължаваше:

„Тук, в затвора ми тежи най-много това, че съм изпълнен с мъжка сила, която не мога да използвам в борбата против тези тирани.Но пък вярвам в бъдещето на човешката свобода. Това е най-тежката присъда за комунистите, за това, че те прегърнаха драконовите закони на самозвания диктатор от Кремъл...”

Никола Бежански, из „Шепа вода”, издателски център на Фондация „Ал. Стамболийски”, 1991 г., София,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

ВЕЩИЦИТЕ ОТ ИСТУИК

Великият писател Джон Ъпдайк ни поднася поредния роман „Вещиците на Истуик”, който го прави световно известен. В сюжета на романа се разкриват историите, отразяващи копнежите на три модерни жени – вдовици; Александра, Джейн и Суки, които се завръщат да прекарат лятото в малко крайбрежно градче в Роуд Айланд. Всяка от тях копнее да срещне мъжа на живота си. Със своята артистичност и стаст, те успяват да прелъстят дори и най-закостенелите мъже.

Настъпва моментът и в града пристига тайнствен и красив богаташ Дарил Ван Хорн, който омайва с чаровността си зажаднелите женски души.

Навлизайки в тяхното трио, той ги примамва в своя замък и събужда заспалите чувствени фантазии, и тъмната им женска злосторност.

Над Истуик надвисват скандалът и трагедиите.

Цялата тази история е описана и отразена в изтънчената, иронична и порочна творба на Джон Ъпдайк, която е отражение на красотата и силата на словото на писателя. 

 ОТКЪСИ ОТ РОМАНА:  

  Всъщност тя беше тази, която го дразнеше като развързваше тъмночервените му обувки от мека щавена кожа, какви-то носеха мъжете в колежите, веднага щом той ги завързваше на фльонга; докато той се предаваше и се изнизваше с развързани връзки на обувките, не успял да защити суетата и приличния си външен вид. Стъпките му затихваха по стълбището, звукът от едната преливаше в звука на другата и те затихваха все повече и повече, а затръшването на вратата й изглеждаше като най-малката кукличка от боядисано дърво на загнездените една в друга руски кукли-матрьошки.

............

  Трите жени бяха верни на собствената си природа. И ако светът ги обвиняваше, че се набутват между мъжете и съпругите им опитвайки се да разкъсат семейните връзки, че забиват свредела в местата, в които се проявява импотентността или емоционалната хладина  във вътрешността на нечий брак, привидно изглеждащ сигурен в своя уютен похлупен с покрив притъмнял вечерен дом, и светът не само ги обвиняваше, а ги изгаряше живи върху кладата на езиците на възмутеното обществено мнение, то това мнение щеше да бъде цената, която те трябваше да платят. Стремежът им се раждаше от дълбините им, беше инстиктивен: жената е родена да лекува, да налага с лапа примирената плът или раната на мъжкото желание....

   Сълзите предизвикани от студа в очите на Суки, дариха другите жени с аурата на една разноцветна дъга, а самата тя почувства, че изпитва болка когато говори. По твърдата част на алеята Суки се впусна внезапно в спринт, а зад гърба й останалите я последваха като самотен тромав звяр, който се тътреше по чакълестата настилка....

...

  - Курви, невротици и позор за обществото. А ти, след като „Уърд” е предназначен да бъде гласът на обществеността и негова законна защита, защото осигуряваш работа на тази, тази личност, която не може дори да напише и едно изречение на правилен английски? Защо и позволяваш да разпръсква отровата си в ушите на всички, защо й даваш възможност да властва над хората от града?! Малкото добри хора, които са останали в него се плашат, когато минават край ъглите, край всички тези пороци и безсрамия, които се вършат навсякъде.

Разказът като литературен жанр

Разказът е повествователен жанр, който се характеризира с определен брой думи.

Той е наследник на новелата и продължава по размер нейната форма. Разцъфтява през XiX и XX век като литературен жанр, изразяващ състоянието на обществото с типичните му социални условия. Разказът като като същност и съдържание е близо до реалността, и е критичен.

Първоначално е бил наричан в руската критика "физиологически очерк".

Както очеркът е близо до факта, така и разказът носи в себе си реалното - но повече не като автентично, и измислица, но и като обобщение.

Структурира се   чрез едно събитие или чрез няколко случки, свързващи се помежду си. 

Неговата съкратена структура го различава от повестта и от романа. Разказът предпочита "мигновеността" на действието "случката" и нейния край (завършека). Той работи с малък персонаж и с взаимовъзбудими отношения. 

Разказът обобщава и разкрива типичното, конкретно индивидуалното, като всичко е свързано в така наречените "вътрешни и външни фактори" и носи повествованието на конкретната история, чрез отделен човек или отделно събитие. Конкретната история, въпреки своята мигновеност и ежедневие, предава в общ смисъл стойностите и моралните устои в човешкия живот, предадена предадена и поднесена в необходимия обем думи, било в съвсем кратък или по-голям разказ, носещ необходимото повествование с красотата и изяществото на майсторското слово. 

Именно такъв е разказът на световните майстори: Мопасан във Фрация, Чехов в Русия, Елин Пелин и Йордан Йовков у нас. 

Макар да притежава черти на новелата, разказът е по-близо до анекдота, притчата и алегорията. 

Специфичен е езикът. Разказът трябва до разкрие истината за кратко време, с описанието на една две случки. Затова и езикът е не само предметен, а често и сгъстено метафоричен. Това не е подробният метонимичен език на романа, а езикът на едно по-сгъстено изображение. Елин Пелин започва с метафорично образно представяне на обстановката, повече емоционален, отколкото описателен. Разточителността тук е немислима, като отделното трябва да се забележи в хода на цялото действие. На разказа е необходимо "следкодумие" - да събужда интерес, да търси запомнящото се. 

Трудно е да се определи дължината на един разказ. Класическото определение е, че един разказ трябва да може да се прочете наведнъж. В днешно време обаче разказът най-често е литературно произведение, което се състои от не повече от 20 000 думи. Съществуват обаче регионални различия.

Счита се, че разказът е един от трудните белетристични видове. В него най-често участват ограничен брой действащи лица, защото са ограничени възможностите на малката интрига за включване на много персонажи. За да има голямо познавателно и естетическо значение, разказът трябва да представлява убедително и в същото време художествено обобщение на типични явления от живота. С оглед на това, от къде е взет сюжетът и с какви черти се отличават, разказите биват: битови, исторически, приключенски, батални, научно-фантастични, психологически, хумористични, сатирични и др.

Когато се говори за разказа като за жанр, обичайно се има предвид опита в писането преди времето на модернизма. Експериментите на модернизма с езика и с всяка норма на литературно писане – от графичната до жанровата, правят жанровите очертания на разказа и въобще на всеки писан текст по-малко валидни и възможни за разпознаване.

В новата българска литература от времето на Възраждането писателите развиват реалистичният разказ. Началото на този разказ поставя Любен Каравелов  ("Дончо", "Мъченик", "Неда"). След Освобождението разкази пишат Иван Вазов, Т.Г. Влайков, Георги Стаматов, Георги Райчев, а в по-ново време - Георги Караславов, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Павел Фежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов, и други.

Излезе от печат нова книга от авторитетната литературна поредица „Библиотека Романия“

 

Творба на първата френска писателка в историята – Мари дьо Франс – излезе у нас в превод от старофренски. „Куртоазни новели-Ле” (ИК „Изток-Запад”) полагат началото на нов жанр в световната литература.

Първата френска писателка Мари дьо Франс, живяла и творила през втората половина на ХІІ век, полага началото на нов жанр: „повествователното ле” – къс разказ в стихове, който спада към куртоазната литература, има редица сходни черти с рицарския роман, но и се отличава от него чрез своите новели.

Дори днес не е известно много за Мари. Предполага се, че е живяла в един от тогавашните духовни центрове – двора на английския крал Хенри ІІ Плантагенет, управлявал страната в периода 1154–1189 г. Около 1180 г. Мари адаптира от английски на френски в стихове сборник с езопови басни (общо 102 на брой), за чийто автор се смятал английският крал Алберт Велики. Най-вероятно французойката е научила английски език в самата Англия, но по-интересното е, че в края на своята адаптация на въпросните басни тя пише: „Името ми е Мари и съм от Франция.“ Самото твърдение „аз съм от Франция“ по онова време е равнозначно на „аз съм от Ил дьо Франс“ – областта около Париж в централната част на Северна Франция. Οт ХVІ в. насам вече я наричат Мари дьо Франс. Това име – знак за самоличност на пребиваващия в чужбина – става своеобразна емблема и на нейното творчество. Тя твори „на чужда територия“, доколкото не е автор на своите сюжети и черпи материал от книгите на другите или от устната традиция.

Сюжетите в сборника „Куртоазни новели-Ле” Мари е почерпила от бретонски песни и келтски предания. Записала ги е в стихотворна форма, осъществявайки по този начин преход от фолклор към литература. Централна тема е любовта и препятствията пред нея. Всеки разказ представя в нова светлина любовната връзка, която протича според куртоазната етика. В този актуален за времето контекст Мари вгражда приказни мотиви и елементи от келтската митология, превръща ги в символи, в които откриваме тънко поетическо чувство, духа на една далечна епоха и непреходни истини за любовта.

„Куртоазни новели-Ле” е втората книга от поредицата „Библиотека Романия“, в която излезе и първият рицарски роман – „Роман за Граала” на Робер дьо Борон.

==
източник: kafene.bg

"КЪМ СЕБЕ СИ" - МАРК АВРЕЛИЙ

Марк Аврелий Антонин (на латински: Marcus Aurelius Antoninus) е римски император и философ. Той спада към династията на Антонините и е последният от Петимата добри императори.

Семейството на Марк Аврелий има испански произход и консули от предшествениците си — Аний Вер Старши. Марк Аврелий е син на претора Марк Аний Вер и богатата Домиция Луцила, дъщеря на Публий Калвизий Тул Рузон (консул 109 г.) и Домиция Луцила Старша – роднина на император Адриан. Внук е по баща на Марк Аний Вер (три пъти консул) и на Рупилия Фаустина. Брат е на Ания Корнифиция Фаустина. Сестрата на баща му Фаустина Стара е съпруга на римския император Антонин Пий и майка на Фаустина Младша - която става съпруга на Марк Аврелий.

Марк Аврелий е роден в Рим като наследник на патрицианска фамилия, произхождаща от испанския град Укуби (близо до дн. Кордоба). Роднините му притежават голямо грънчарско производство в покрайнините на Рим. При раждането си получава името Марк Аний Вер. Той се ползва с благосклонността на император Адриан, който рано открива бъдещите му способности, лично се грижи за неговото възпитание и го подготвя, за да заеме висшия пост в държавата. Според писанията на Аврелий Виктор, от най-ранна възраст бъдещият император притежавал толкова спокоен характер, че нито радост, нито мъка се изписвали на лицето му и водел аскетично съществуване, въпреки неговото нестабилно здраве, което продължило през целия му живот.

Тъй като Аврелий е още млад, Адриан обявява Елий Цезар за приемник на властта, която е планирано по-късно да премине в ръцете на Марк Аврелий. Елий обаче умира твърде скоро. През 138 г. Адриан, на когото остават само няколко месеца живот, избира за наследник Антонин Пий, но с условие, че той ще осинови веднага непълнолетните Марк Аврелий и Луций Цейоний Комод (синът на Елий Цезар) като следващи кандидати за престола. След осиновяването имената им са променени съответно на Марк Елий Аврелий Вер и.....
продължете от тук: МАРК АВРЕЛИЙ

****************************************

Източник: http://bezmonitor.com

МАRС-АURЕLЕ. РENSEES

Texte еtаbli еt trаduit par А. I. Trannoy

(c) les Belles Lеttеs. Paris, 1953

(c) Богдан Богданов, превод от старогръцки,

уводна студия, бележки, азбучен показалец, 1997 (c) Красимира Деспотова, оформление, 1997

Издателска къща „Кибеа“, 1997 — второ преработено издание ISBN 954-474-083-X

Първо издание ИК, 1986 г. — Библиотека „Хермес“

На корицата е използвана снимка на конната статуя на Марк Аврелий на Капитолийския площад в Рим. 

.

ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА

1. От дядо си Вер#1 добротата и уравновесеността.

2. От спомена за доброто име на моя родител — скромността и поведението на мъж.

3. От майка си#2 благочестието, щедростта и въздържанието — не само от злосторно действие, но и от достигане до такава мисъл; още простотата във всекидневието и да се държа далече от богателия начин на живот.

4. От прадядо#3 си да не посещавам обществените училища, а да се уча от добри учители у дома и да знам, че за такова нещо човек трябва да харчи с широка ръка.

5. От моя възпитател — да не бъда нито от зелените, нито от сините, нито за късите, нито за дългите щитове^[1], също издръжливостта на трудности и да се нуждая от малко. Сам да си върша работата, да не се занимавам с много неща наведнъж и да не допускам до себе си клевети....

.
.

10. От филолога Александър да се пазя да укорявам и да не се подигравам на човек, произнесъл варварска дума или нещо неправилно или неблагозвучно. Да казвам благосклонно само това, което би трябвало да се каже — във формата на отговор, на одобрително допълнение или вметване и да се произнасям за самия предмет, а не за употребената дума. Та по този или по друг подобен начин — с умерено скромно напомняне, което не се натрапва.

11. От фронтон да обърна внимание в Какво клеветничество, двуличие и лукавство изпадат тираните и че така наречените у нас патриции са доста безчувствени хора.

12. От платоника Александър да не казвам и да не пиша някому в писмо често и без нужда, че съм зает и по този начин постоянно да отклонявам онова, към което ме задължават отношенията ми с моите другари по живот, като се извинявам, че съм зает....
....

17. На боговете дължа, че съм имал великолепни деди и родители, прекрасна сестра# и отлични учители, добри близки и роднини и добри приятели — почти за всички мога да го кажа. И че спрямо никой не се случи да сбъркам, макар че имах наклонности, които, ако се случеше, можеха да станат причина да сторя нещо подобно. На божието добро дело се дължи, че нямаше такова стечение на обстоятелства, което да ме покрие със срам. И това, че недълго бях отглеждан при незаконната жена на моя дядо. Както и това, че бях младолик и че не станах мъж по-рано, отколкото трябва, а дори по-късно. Че ме ръководеше и бях подчинен на баща#, който се стремеше да премахне всякакво важничене в мене и да ме накара да разбера, че човек може да живее в дворец и да не се нуждае от телохранители, парадни одежди, от тържествено осветление, статуи и други подобни прояви на надменен блясък, а че може да се сдържа и да живее съвсем като обикновен човек и че по този начин няма да се принизи, нито ще занемари това, което е нужно да върши в качеството си на повелител на държавните дела. Че случих с такъв брат#, чийто характер можеше да ме подбуди да се заема със себе си и който ведно с това ми доставяше радост с преценките и обичта си. Че ми се родиха деца#, нормални телом и не ненадарени. Че не напреднах особено в заниманията с реторика и поезия, както и в останалите занимания, в които вероятно щях да се задържа, ако бях усетил, че вървя добре. Че навреме сдобих възпитателите си с почетните длъжности, които според мене те желаеха, а не го отложих, казвайки си, че понеже са още млади, ще го направя по-късно. Че познавах Аполоний, Рустик и Максим; че ясно и много пъти можах да осъзная какво представлява природосъобразният живот. Така че, доколкото зависи от боговете, от предаденото и приетото, от внушеното ми от тях, вече няма никаква пречка да живея природосъобразно, но аз съм виновен, че все още не успявам напълно и не спазвам божиите напомняния, ако не трябва да кажа, уроци. Това, че тялото ми продължава да устоява в един толкова изнурителен живот, Че не съм имал работа нито с Бенедикта, нито с Теодот, а и по-късно, когато ме е обхващала любовна страст, съм оздравявал. И че при честото ми сърдене на Рустик, не съм направил нищо за което да се разкайвам. Че майка ми, която трябваше да умре млада, се случи все пак да живее в последните си години заедно с мене. Че колкото пъти пожелах да помогна на беден или на човек, нуждаещ се от пари за нещо друго, никога не ми беше казано, че няма откъде да се вземат. И че аз самият не изпаднах в подобна нужда, така че да трябва да заемам средства от друг. Че имах такава жена — толкова покорна, любеща и скромна#. Че разполагах с толкова добри възпитатели за децата си. И че ми бяха открити насън и други неща, но и помощни средства срещу храченето на кръв и световъртежите, а и това в Кайета като един вид прорицание. Че когато пожелах да се заема с философия, не попаднах на някой софист и не седнах да правя разбори на автори и силогизми или да се занимавам с разсъждения за небесните явления.

Всичко това стана благодарение на помощта на боговете и на случая.

При квадите на брега на Грануа...
...

1. Щом отворя очи, да си кажа: „Ще срещна любопитни, неблагодарни, надменни, коварни, завистливи хора, ще срещна егоисти. Станали са такива, защото не знаят какво е добро и какво — зло“. А аз понеже съм съзрял, че природата на доброто е красивото, а на злото — грозното и че дори природата на този, който греши, ми е сродна, не със същата кръв и семе, а защото е причастна към ума и има в себе си божествен дял, знам, че никой от тези хора не може да ми навреди и никой с нищо грозно не ще ме засегне. Нито мога да се разгневя на своя сроден, нито да го намразя. Родили сме се за съдружие като краката и ръцете, като клепките и зъбите на горната и долната челюст. Да си противодействуваме е противно на природата. А да се възмущаваме и отвръщаме от някого е един вид противодействие.

2. Това, което съм, е плът, дихание и ръководно начало. Остави книгите. Не се разсейвай повече. Не е позволено. Но презри плътта като човек, който вече умира. Тя е мръсна Кръв, кости, Крехка тъкан от сплитащи се сухожилия, вени и артерии. Забележи и диханието какво представлява — вятър, винаги нещо различно, постоянно бълвано и наново поглъщано. Ръководното начало е третата ти съставка. На следното обърни внимание. Възрастен си. Не го оставяй повече да робува и да бъде разигравано като марионетка от егоистичните ти пориви. И не допускай да негодува срещу предопределеното и настоящето или да гледа с недоверие към бъдещето.

3. Божиите дела са изпълнени с промисъл, а делата на случая не стават, без да се вплита и заприда в тях природата на нещата, които се уреждат с промисъл. Всичко произтича оттам. Добавя се необходимостта и изгодата за вселената, от която си част. За всяка част от природата благо е това, което му се предлага от всеобщата природа и което я съхранява. А съхраняват вселената както промените на елементите, така и промените на съставените от тях тела. Ако това са основни положения, нека са ти достатъчни. Отхвърли жаждата за книги, за да умреш не в роптаене, а наистина благ и от сърце благодарен на боговете.

4. Припомни си откога отлагаш тия работи и колко пъти взимаш отсрочка от боговете, без да я спазваш. Нужно е вече да разбереш от коя вселена си част и на кой неин уредник си издънка и че е определен пределът на твоето време. Ако не го употребиш, за да се проясниш, то ще си отиде и ти ще си отидеш и повторно няма да бъде възможно.

5. Във всеки час твърдо като римлянин и мъж гледай да вършиш, каквото вършиш в момента, с подобаващото непресторено достойнство, с любов, независимост и справедливост. Гледай да не зависиш от никакви други представи. Ще го постигнеш, ако всичко, което вършиш, вършиш като последното в твоя Живот — не необмислено и повърхностно и не отвърнат поради страсти от здравия разум и не неискрено, нито воден от себелюбие и недоволство от това, което ти е отредено. Виждаш колко малко е нужно да се овладее, за да се преживее животът успешно и благочестиво. Защото от човек, който спазва това, и боговете нищо повече няма да искат.

6. Зле, зле се отнасяш към себе си, моя душа. И няма да има време да си окажеш нужната почит. Ограничен е човешкият живот. Твоят вече е почти изчерпан, а ти не си се почела и продължаваш да търсиш своята сполука в душите на другите хора......

....

17. Времето на човешкия живот е миг, същността нещо изтичащо. Възприятията замъглени, връзката на тялото като цялост лесно разрушима, душата блуждаеща, съдбата непредвидима, пребъдването на името спорно. Накратко казано, всичко свързано с тялото е река, а всичко, принадлежащо на душата, сън и дим, животът е война и пребиваване на чужденец, бъдната слава — забрава. Какво може да ни напъти тогава? Само едно — философията. Тя е в това да пазим вътрешния си бог неопетнен и безметежен, надмогнал удоволствието и мъката, да не допускаме да върши нещо напосоки, лъжливо и лицемерно и да изпитва нужда някой да прави или да не прави нещо. Освен това да приема случващото се и отреденото нему като идващо някъде оттам, откъдето е дошъл сам той. И във всички случаи да очаква смъртта със спокойната мисъл, че тя не е друго, а разпадане на елементите, които влизат в състава на всяко живо същество. Ако не се случва нищо страшно на самите елементи при непрекъсната промяна на всеки в друг, защо да се опасява човек от промяната и разпадането на всичко? Става съобразно природата. А нищо лошо не е съобразно природата....

...

1. Не само за това трябва да държиш сметка, че с всеки изминал ден животът ти се съкращава и остава все по-малка част от него. Но и друго е нужно да имаш предвид — че ако човек живее дълго, не е ясно дали в този случай ще разполага с достатъчно ум, способен да разбере нещата и да постигне знанието, отнасящо се до опита в божественото и човешкото. Ако изпадне в старческа глупост, дишането, храненето, представката способност, импулсите и всичко друго от този род ще продължи. Но ще угасне преди смъртта му възможността да разполага със себе си, да осъзнава точно колко са неговите задължения, да анализира явленията, да забележи дали вече не е време да напусне света и много други подобни неща, за които е нужен добре упражнен разсъдък. Та трябва да се бърза не само защото с всеки изминал ден смъртта наближава, но и защото способността да се схващат нещата и да се вниква в тях ни напуска предварително.

2. И на това е редно да се обръща внимание: което съпровожда естествено ставащото, и то е белязано от известна прелест и привлекателност. Както примерно при печенето на хляба на някои места се образуват шупли. Та тия шупли, причина за които е невладеенето на пекарството, и те някак отиват на хляба и по особен начин будят апетит. Също и смокините — когато са най-зрели, се спъхват. И при узрелите на дървото маслини самата близост на гниенето добавя на плода своеобразна красота. Ако човек погледне клюмналите надолу класове, бръчката на лъвското чело, пяната, която се стича от устата на глигана, и много други неща, те са далече от красивото, но все пак поради това, че следват естественото, допринасят някак за красотата и имат привлекателност. Тъй че ако човек притежава по-дълбоко чувство и разбиране за осъществяващото се в целостта на света, за него почти никое измежду тия неща, които стават като следствие, не би било лишено от своеобразно удоволствие. Истинската паст на звяра той ще наблюдава с не по-малко удоволствие от това, което ни доставят художниците и ваятелите в подражанията си. Със своите умни очи той ще може да съзре своеобразен разцвет и красота у старицата и стареца, както и очарование у детето. И много други подобни неща, не от всеки доловими, ще достигнат единствено до оня, който действително се е привързал към природата и нейните дела....

...

1. Когато е в съгласие с природата, властвуващото вътре в човека начало е така нагласено към това, което се случва, че винаги лесно го преобразува към своята даденост. То не обича определените неща и по изключение се насочва към тях, а всъщност се занимава с онова което ги предпоставя. Така става с огъня, когато овладее изпречващото му се. То може да угаси малкия пламък. Разпаленият огън обаче бързо обсебва всичко, каквото му хвърлят, поглъща го и от това се вдига още по-висок.

2. Никое действие да не се върши напосоки и несъобразено с принцип, основаващ се на метода.

3. Търсят усамотение — на село, на брега на морето, в планината. Ти също имаше навика да се отдаваш на подобни желания. С една дума, това е крайно наивно, след като в който час пожелаеш, можеш да се оттеглиш в себе си. Никъде другаде човек не се уединява по-спокойно и безгрижно тъй, както в своята душа, особено притежаващият вътре в себе си ония блага, в които, като се взре, постига пълна лекота и удобство. А какво друго са те, ако не добър ред. Затова непрестанно се отдавай на това уединение и се обновявай. Нека бъдат Кратки и отнасящи се до основното тези положения, които, попаднеш ли на тях, веднага са в състояние да те уединят по най-добрия начин и като премахнат недоволството ти, да те отпратят натам, накъдето все се каниш да тръгнеш.

От какво си недоволен? От човешката негодност? Като се опреш на съждението, че разумните същества са създадени едно за друго, че търпенето е страна на справедливостта, че хората грешат несъзнателно, като си дадеш сметка колко смъртни врагове, изпълнени с недоверие и омраза, колко вдигнали копие един срещу друг са легнали на смъртното ложе и са се превърнали В пепел, ще престанеш да изпитваш неудоволствие. Да не би да си недоволен от дела, отреден ти от вселената? Наново си припомни дилемата „промисъл или атоми“ и аргументите, които доказват, че вселената е като град. Да не би още да те засяга телесното В тебе?  ...

...

31. Обичай умението, което си усвоил, и си почивай с него. Останалата част от живота си прекарай, като повериш от цялата си душа всичко твое на боговете и без да бъдеш за никого нито тиран, нито роб.

32. Представи си например времето на Веспасиан и ще видиш всичко това — хора, които се женят, отглеждат деца, боледуват, умират, воюват, празнуват, търгуват, обработват земята, ласкаят, постъпват самонадеяно, подозират, замислят зло, желаят смъртта някому, недоволствуват от настоящето, изпитват любов, трупат богатства, желаят консулска и царска власт. И тъй, оня техен живот вече не е никъде. После премини към времето на Траян — отново същото. И онова поколение си е отишло. По същия начин отправи поглед към други епохи и цели народности и виж как са се издигали и не след дълго са погивали, разпадайки се на основните елементи. И най-вече е редно да помислиш за ония, които лично познаваше — разсеяни в празни дела и изоставили отговарящото на собствения им строеж, отказали се да се държат здраво о него и да им бъде достатъчно. Нужно е да помниш, че на всяка работа трябва да се обръща вниманието, съответно на нейната стойност. Защото така ще се предпазиш от недоволството, че не си се задържал повече, отколкото е нужно при нещо незначително.

33. Едновремешните обичайни думи сега стоят в речника. По същия начин и имената на преизвестните някога люде са станали като остарели думи: Камил, Цезон, Волез, Леонат, малко след тях Сципион и Катон, после Август, Адриан и Антонин. Всичко изчезва и бързо се превръща в легенда, бързо го засипва пълна забрава. А твърдя това за людете, които са блестели в слава. Защото другите стават „неизвестни, незнайни“# ведно с последния си дъх. Какво означава изобщо да си спомнят вечно за тебе? Нещо изцяло празно. А за какво си струва да положиш усилия? Единствено за това — мислите ти да са изпълнени с правда, делата ти да бъдат съобразени с човешката общност, да няма измама в словото ти и да си настроен тъй, че да приемаш всичко, което ти се случва, като необходимо и известно, изтичащо от един и същ извор и начало...

...

1. Сутрин, когато се будиш трудно, да ти е подръка положението, че се будиш за делата на човек. Още ли съм недоволен, че се отправям да върша това, заради което съм се родил и заради което съм дошъл на този свят? Или съм създаден да лежа и да се топля под завивките? — Да, но е по-приятно. — А дали си се родил да се наслаждаваш? Изобщо дали за да изпитваш, а не за да действуваш? Не виждаш ли как вършат своето растенията, врабчетата, мравките, паяците и пчелите, как устройват своя свят? Тогава защо отказваш да вършиш човешкото и не се отправяш без бавене към съобразното с твоята природа? — Да, ама е нужно да отдъхнеш. — Нужно е. Съгласен съм. Природата обаче е поставила мярка и за това, и за яденето, и за пиенето, а ти не я ли нарушаваш все пак и не надхвърляш ли достатъчното? Но в действията си не постъпваш тъй, оставаш в границите на възможното. Защото не се цениш. Иначе щеше да зачиташ своята природа и нейното желание. Други, които държат на професиите си, чезнат, потънали в тях немити и неяли. Ти не цениш ли природата си по-малко, отколкото резбарят резбарството, танцьорът танцуването, скъперникът парите си и тщеславният своето тщеславие? Обхванати от страстта си, те са готови да не ядат и да не спят, но да умножат това, към което са устремени. Смяташ ли, че дейностите, полезни за човешката общност, стоят по-долу и заслужават по-малко внимание?

2. Колко лесно е да отхвърлиш и да изличиш всяка тревожеща и несвойствена мисъл и веднага да станеш напълно спокоен и ведър.

3. Смятай се достоен за всякакво слово и дело съобразни с природата. Нека не те разсейват последвалото ги недоволство и приказки и не се съмнявай в собственото си достойнство, ако е правилно да си постъпил или казал това. Защото те имат свое ръководно начало и следват своите подтици. Не се заглеждай в тях, върви право по пътя си и следвай своята и всеобщата природа. Един е пътят и за двете....

...

1. Всеобщата същност е послушна и се насочва лесно. Разумът, който я направлява, няма в себе си никаква причина да върши зло. Защото злото му е чуждо и той нито може да стори зло, нито нещо да претърпи зло от него. Всичко се поражда и осъществява съобразно неговата воля.

2. Да бъде без значение дали трепериш от студ, или ти е топло, когато вършиш подобаващото, дали ти се спи, или си се наспал, дали говорят добри или лоши думи за тебе, дали умираш, или си в друго състояние. Защото и умирането е един от житейските актове. Значи е достатъчно да се извърши добре, каквото е свързано с него.

3. Гледай навътре в нещата. Нека не ти убягва нито собственото им качество, нито стойността им.

4. Всичко съществуващо бързо се променя и или ще се изпари, ако се свежда до една същност, или ще се разпръсне.

5. Направляващият разум знае своето положение, знае какво върши и върху каква материя.

6. Най-добрият начин да се защитиш е да не се оприличаваш.

7. На едно се уповавай и радвай — на това, като сториш нещо полезно за общността, да преминеш към друго полезно за общността, без да забравяш за бога.

8. Ръководното начало в тебе само да се буди, насочва, да прави от себе си каквото желае, да постъпва тъй, че всяко събитие да изглежда каквото желае.

9. Всичко се осъществява според всеобщата природа, а не според някоя друга, обхващаща я отвън, съдържаща се в нея или независима, намираща се извън нея.

10. Било бъркотия, взаимно вплитане и разпръскване, било единство, ред и промисъл. Ако е първото, за какво ми е да пребивавам в подобно случайно съединение и смес? Каква друга грижа бих имал, освен как да стана земя# един ден? И защо да се разстройвам? Каквото и да правя, разпръскването ще споходи и мен. Но ако е второто, спокоен и изпълнен с почит се уповавам на този, който ме направлява.

11. Когато принудата на обстоятелствата един вид те обърка и разстрои, влез веднага в себе си и не нарушавай повече от нужното хармонията. Така ще я овладееш — като влизаш постоянно в себе си.

12. Ако имаше едновременно мащеха и майка, мащехата щеше да уважаваш и все пак постоянно щеше да се връщаш при майка си. Това са за тебе сега дворецът и философията. Затова често се връщай да дириш покой при философията, която прави поносим живота в двореца, а и тебе самия в него....

--- 

продължете да четете от:       "КЪМ СЕБЕ СИ" - Марк Аврелий

БУДИТЕЛИТЕ - ДУХОВНИ ВОДАЧИ НА НАРОДА - статия от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Денят на народните будители – първи ноември – е светъл празник в българския духовен календар. На този ден нашият народ отдава заслужена почит на своите духовни водачи – дейците на националното възраждане, на просветата и културата, на науката и изкуствата. Възрожденският порив на народните будители, техният кристално чист морал, апостолската им безкористна дейност за Отечеството са добродетели, които трябва да служат като светъл пример и на днешните поколения.

Думата будител има санскритски корен – буда,която означава зрящ,буден.

За първи път този празник е честван през 1909 г. в Пловдив от група учители. Те решили да го честват на 19 октомври, когато българската православна църква почита небесния закрилник на България – свети Йоан Рилски.  По новия календарен стил първи ноември е определен за празник на будителите. Свободолюбивите, хуманни и патриотични дела на Иван Рилски с право го поставят в началото на народните будители.

 Гордост за нас, земеделците е, че празникът на народните будители е обявен за общонационален от правителството на Александър Стамболийски през 1922 г.  Това става с Окръжно писмо № 17 742 от 25 юли 1922 г., подписано от министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски.Писмото е изпратено до ректорите на университетите и академиите, учителските институти, всички училища, регионалните отдели на министерството. Ето какво се казво в Окръжното:

„Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели...И още: любов и почит към стариннобългарското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално дело, старание и съревнование към доброто и хубавото. Тия добродетели бидоха основно разклатени от отрицателните резултати на войните преди всичко в самото общество, а оттам и отражението на отрицателните прояви в училищата и младежта. Последната се увлече по всекидневното, забавителното в живота и... полека-лека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото...”

За съжаление след жестокия преврат срещу законното земеделско правителство, а и по-късно народните будители бяха забравени. Улисани в своите лични и теснопартийни интереси много правителства проспаха Деня на народните будители. 

След 1944 г. Денят на народните будители е отменен от комунистическото правителство. Празникът бе възстановен през 1992 г. с решение на Народното събрание.

Корените на будителството срещаме още при великото дело на св. Кирил и Методий, из църквите и манастирите, из килийните училища. Първите народни будители са духовници, учители, поборници за народни правдини и свобода. Искрите на голямото народно пробуждане хвърля Отец Паисий с написването, преписването и четенето на „История славяноболгарская” през 1872 г. Сетне идват последователите и продължителите на неговото дело: Софроний Врачански, Неофит Рилски,Петър Берон, Димитър и Константин Миладинови, Георги Раковски, Найден Геров и много други.

Те пръскаха искрите на знанието и свободолюбието из цялата ни поробена Родина. Повечето от тях са и борци за национално освестяване и освобождение. Делото и заветите на първобудителя Паисий продължават Петко Рачов Славейков, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов...Щафетата е продължена и от стотиците учители, духовници, читалищни дейци, книжовници...И всякакви други напредничави българи. Всички те работят безкористно за духовното издигане и националното самоосъзнаване на народа ни. Тези титани на българския дух със своя безграничен и неудържим порив към свобода, справедливост и напредък запалиха зората на Възраждането на българската духовност и нация, отдадоха силите, таланта и живота си за най-висшия идеал – свободата и напредъка на Отечеството. Техният патриотичен и високоблагороден пример бе подет от стотици монаси, даскали, книжовници, поети, писатели, революционери...

Безкраен е техният списък:  Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Капитан Петко Киряков, Ильо войвода, Георги Бенковски, Бачо Киро, Ангел Кънчев, Баба Тонка и синовете й, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Тодор Каблешков...Всички те и още стотици като тях бяха приели  свободолюбивите идеи на първобудителите, тяхната апостолска и неуморна работа в служба на Отечеството. И изпълниха достойно своя дълг. А техните верни последователи в освободената Родина тачеха патриотиичната им дейност, славните им подвизи и светлата им памет.

Българските възрожденци бяха обладани от патриотичен стремеж и решителност за саможертва в името на своя народ. Те бяха истински народни будители в най-точния смисъл на думата. Благодарение на тях и техните последователи България оцеляваше, извоюваше свободата си и се развиваше през вековете.

Будителите винаги са били духовна опора на народа ни. Те са ни нужни и днес в нашето бездуховно, задрямало и забързано време, за да ни будят. Особено са ни нужнив в днешните тежки и тъжни за обикновените хора дни.  Затова нека не проспиваме Деня на будителите. Нека не го отбелязваме само формално. Днешнте и бъдещи поколения българи трябва да се учат от родолюбивите идеи, от нравствената чистота и от всеотдайната служба на Отечеството, завещани ни от народните будители. Техният възвишен пример ни е нужен днес и утре.За да имаме моралното право да се наречем техни потомци и достойни граждани на Република България. За да се постигне по-достойна участ за народа и Отечеството ни.

Кирил Назъров,

в-к „Литературно земеделско знаме”, брой 6, ноември-декември 2012 г.

СЛУЧКИ В ГОРАТА - приказка от АНА ВАСИЛЕВА

Есен е. Шумолят изсъхналите листа при всяка стъпка и разказват неписани приказки. Тихо, тихо... нека послушаме...

Върви горският из гората, оглежда дърветата, отбелязва болните, счупените или изтръгнати от бури. Слуша – шумолят пожълтелите листа, падат. Гарван грачи, сврака кряска... тишина... А после – туп-туп-туп-туп... Това е брадва.

Тръгва тихо горският, прикрива се зад оголелите клони.

„Да, пак е Дамян!”, мисли си, вдига пушката и вика силно и страшно – „Стой!”

Човекът изпуска брадвата, стои като закован, не прави опит за бягство.

- Пак ли ти, бе, Дамяне? Нали обеща, че няма да се повтори? Защо, не си чак толкова беден?

Полуотсеченото дърво се навежда и пада с болка на земята.

- Хайде да вървим, вземи дървото – нека ти тежи и при всяка стъпка да ти шепти: „крадец, крадец, крадец!”. Дано се засрамиш най-после!

Без дума да каже, Дамян вдига дървото на рамо, взема брадвата в другата ръка и тръгва. Отиват в Общината, а тя е в центъра на селото. Върви Дамян с наведена глава, а погледите от дворовете на всички хора го горят. В Общината оставя дървото, подписва Акта и мълви:

- Не, няма да преживея втори път такъв срам, че и детето ми ме видя, какво ще му река?

Минаха дни, гората съвсем оголя. А горският ходи, ходи и слуша. Тихо е. Всички пойни птички са отлетели на юг, а нашите са се свили от студ. Как се слуша тишината?

Изведнъж, някъде между сухите храсти се мярва черен силует. Мечка? Стиска здраво пушката и се притаява до грапав ствол. А силуетът, клатушкайки се, приближава...

- О-о-о, ти ли си бе, дядо Юсуф? – пита горският с облекчение.

Дядо Юсуф вдига глава, вижда Горския, вижда Закона, и изпуска снопчето сухи съчки.  Облизва сухи устни и промълвя:

- Аз съм, Горски, аз съм...

- Е, хайде, седни на съчките да отдъхнеш и да се съвземеш от уплахата... дай да изпушим по една цигара...

Облегнат на дървото горският вади две листчета от стар вестник, слага сухи листа от тютюн, свива цигара и я подава на стареца. После запалва и той.

- Как е бабата, дядо Юсуф, прави ли чорбица?

- Добре, добре, ама само със слама на огнището е трудно. Рекох да й занеса малко сухи съчки. Това не е добро без разрешение, знам, ама заради бабата...

Цигарите вече са изпушени и всеки е загасил своя фас. Дядо Юсуф разбутва сухите листи и прави дупка с клечка в земята, в която поставят фасовете и ги заравят с пръст.

- Тъй правя аз винаги, Горски. Показвам на децата и внучетата, уча ги как да загасят огнището на двора. Те знаят, че една искра може да изгори цялата къща, цялото село, цялата гора... Страшен е огъня, с него шега не бива...

- Така е, дядо Юсуф. Хайде да вървим, че работа ни чака. Дай да ти наместя на гърба вързопчето със съчките, а ти друг път преди да влезеш в гората ми се обаждай за разрешение – такъв е Законът... Трябва да го спазваме.

- Тъй, тъй, чожум, да си жив и здрав дълги години!

И всеки поема по своя път, а последните позлатени листи се отронват с вятъра, летят... бързат да разкажат случките в гората, които после стават приказки.

Ще попитате защо са станали приказки?

Ами, защото са се случили много, много отдавна, в един изгубен вече свят...

Ана Василева,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 5, септември-октомври 2012 г.

РОМАНЪТ "ЕМИГРАНТЪТ" на ВЛАДИМИР ЛЮБЕНОВ

В този роман главният герой Владо непрекъснато бяга - от жена си, от България, от себе си. Стреми се да създаде един сигурен и стабилен свят, в който да приюти децата си, но вместо това животът му е низ от неудачи. Като емигрант в Германия, той е изгонен, защото се влюбва в неподходяща жена. Когато се завръща в България се оказва, че вече е разведен, а родителските права върху децата му са предоставени на бившата му жена. След продължителен съдебен спор Владо най-после се сдобива с известна сума пари. Тя обаче бързо се стопява в любящите джобове на брат му и Владо повторно се завръща в България без пари и без да е осигурил мечтаното бъдеще на децата си. Докато той непрекъснато прави планове за щастие в чужбина, животът му преминава в България. Тук порастват децата му, тук те намират своя път и като че ли тук ще останат завинаги, напук на многобройните планове на своя баща.
Какво пречи на Владо да осъществи мечтите си? Лошият късмет или добротата и глупавата му честност? Могат ли да оцелеят в този свят непрактичните хора? Ще успее ли Владо в своя трети опит да превземе Германия?
И още - за едно приятелство, възникнало случайно и затвърдено във времето. И за енергиите, които ни зареждат позитивно.
Това е една обикновена българска история, написана увлекателно и човешки, с много чувство за хумор и разбиране на героите. Без агресия, без имитации, без изтъркани схеми. Един невероятен роман за прехода.

 БИОГРАФИЯ И ТВОРЧЕСТВО

...

Владо Любенов е роден на 21 август 1961 г. в София. Завършил е Софийския университет "Климент Охридски", специалност "право". Работи като адвокат.


Романът "Емигрантът" излезе тази година от издателска къща "Жанет-45".

Любенов е автор и на документалния филм "Йордан Кръчмаров - един забравен поет", 2003г. Член е на Съюза на българските писатели от 1996 г. Самият той обаче отбелязва, че "За автора говорят стиховете!".

***

ТВОРЧЕСТВО:

..
 * „Аз неспособният” , /стихосбирка/ , изд. „Сюр” 1991
 
 * „Видения”, /стихосбирка/, изд.”Български писатели” 1993

 * „Селски нощи” /стихосбирка/, изд. „Фонд ДГ”, 1996

 * „Брачни сонети” /стихосбирка/, изд. „Ръжана-Ю”, 2002

 * „Приемане на безнадеждното”, /стихосбирка/, изд. „Ръжана-Ю” , 2005

 *  „Адвокати и пеперуди”, /стихосбирка/, изд. „Български писател”, 2007

 *  „Неравноделни тактове” , /стихосбирка/, изд. „Ръжана-Ю”, 2012

 * „Рокля за двама”, разкази, в литературен тандем с Габи Генчева
    изд. „Ръжана-Ю”, 2010

 * „Емигрантът”, роман, изд. „Жанет 45”, 2012-10-26

...
 лична страница:  Литературен сайт на Владо Любенов 
 

РОМАНЪТ "КЕНТАВЪРЪТ" - ДЖОН ЪПДАЙК

С романът „Кентавърът” големият американски писател Джон Ъпдайк се налага сред над големите американски автори на американския критически реализъм.

Сюжетът на романа е откъснат от реалната действителност на живота – жива, изстрадана и силна. В него се чувства вплита-нето на античните митове със съвременната действителност в Пенсилвания през периода на 1947 г.

На базата на една древногръцка легенда и в съчетание със спомените за своето детство, писателят Ъпдайк преразказва историята през погледа на днешния човек.

Въз основа на всичко това Олинджър се превъплъщава в Олимп, а боговете Зевс, Хефест, Хера, жената на кентавъра Харикло и дъщеря му Окироя също са превъплатени в реални хора. Мъдрият Хирон е представен чрез образа на учителя Колдуел, а неговият син, както казва Ъпдайк – „това бях аз”.

Първото издание на романа „Кентавърът” е през 1967 г. В него се чувства една особена и своеобразна форма на бунтовност на писателя срещу така наречената „упадъчност” или непозната за нас нравствена свобода.

Романът се чете с изключителен интерес и се чувства една блестяща белетристика, която издига Ъпдайк на едно от най-високите нива в съвременната американска литература, а това се дължи на неговият своеобразен и изключителен индивидуален стил и майсторско слово, изпълнено сарказъм, но и със скъсване с формалните традиции.

ПРЕДСТАВЯМ ВИ И ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

Небето е творение, неразбираемо за човека; Земята е творение, разбираемо за него. Сам той е създание, застанало на границата между Небето и Земята.

Карл Барт

Но трябвало да бъде отдаден още един живот за изкуплението на древния грях — открадването на огъня. Случило се тъй, че по него време Хирон, най-благородният от всички кентаври (които са получовеци и полуконе), бродел по света, разяждан от рана, нанесена му при необикновен злощастен случай. На сватбено пиршество сред лапидите в Тесалия един от непокорните кентаври се опитал да отвлече невястата. Последвала люта битка и в настъпилата бъркотия, макар и невинен, Хирон бил ранен от намазана с отрова стрела. Безкрайно измъчван от раната, за която нямало лек, безсмъртният кентавър закопнял за смъртта и се примолил да бъде приет като изкупителна жертва за греха на Прометей. Боговете чули неговата молитва и му отнели болката и безсмъртието. Умрял като уморен простосмъртен, а Зевс го поставил сред звездите като светящ Стрелец…

Из Преразказани древни гръцки народни приказки от Джоузефин Престън Пийбоди, 1897 г.

^***

 

Колдуел се обърна и с обръщането в глезена му се впи стрела. Класът избухна в смях. Болката плъпна нагоре по нежната сърцевина на прасеца, завъртя се из лабиринта на коляното и вече набъбнала и още по-мълниеносна, се покатери към червата. Очите му останаха насила приковани горе, в черната дъска, на която бе написал с тебешир числото 5 000 000 000 — предполагаемата възраст на вселената в години. Прераснал от първоначалния остър лай на изненадата в преднамерено освиркване, смехът на класа сякаш връхлетя отгоре му, срина чувството на уединеност, тъй силно желана от него, уединеност, в която можеше да остане насаме с болката си, за да претегли силата й, да изчисли времетраенето й, да разгледа анатомията й. Болката провря пипало в главата му, разпери мокрите си криле покрай стените на гръдния кош и в тази внезапна и аленочервена слепота той сам се помисли за грамадна птица, събудена от сън. Черната дъска, млечноматова плоча със следи от сношното избърсване, се изпъна в съзнанието му като мембрана. Сякаш болката постави на мястото на сърцето и белите му дробове своите собствени космати отрязъци; и докато зрееше, стегнала го за гърлото, той почувствува, че издига мозъка си като нафора в дискос, нависоко, по-далеч от ръцете на гладните. Няколко момчета с ярки ризи във всички цветове на дъгата се бяха изправили до чиновете, смигаха и подвикваха на учителя си и качваха кални обувки върху подвижните седалки. Хаосът стана непоносим. Колдуел се добра с накуцване до вратата и като я тръшна подире си, прекъсна неудържимия празничен шум.

При всяка стъпка в коридора перушиненият край на стрелата дращеше пода. С металическото скърцане дразнещо се сля и твърдият съсък. Стомахът му се залюля от желание да повърне. Мрачните и дълги стени на боядисания в охра коридор се разклатиха; вратите на класните стаи, с вградените в тях номерирани четвъртити прозорци, нашарени като с ледени цветя, му се сториха предметни стъкълца, натопени в активирана течност, която е наситена с детски гласове, тананикащи на френски език, пеещи химни, спорещи по въпросите на социологията. Aves-vous une maison jolie? Oui, j’ai une maison trés jolie за кехлибарените развълнувани жита, за теменужни върхове над плодородните поля нашата история, ученици и ученички (това беше гласът на Фол), федералното правителство натрупа престиж, мощ и авторитет, но не бива да забравяме, ученици и ученички, че по произход ние сме съюз на суверенни републики, Съединените над теб се лее божа благодат и коронясва с братство… хубавата песен упорито се въртеше в главата на Колдуел… до грейналата морска шир. Все старите глупости. За първи път ги бе чул в Пасаик. Колко странно се е променил оттогава! Горната му половина се носеше в звездния простор на идеалите, дето ечаха младите гласове; останалата част от съществото му дълбоко затъваше в блато, където трябваше най-сетне да се удави. При всяко бръсване на перата по пода острието се забиваше навътре в раната. Помъчи се да не докосва пода с този крак, ала неравният тропот на останалите три копита тъй гръмко закънтя, че се стресна: току-виж, отворила се една от вратите и на пътя му застанал някой от другите учители. В този критичен миг му се стори, че неговите колеги са пастири на терора, които го заплашват отново да го тикнат в стаята при учениците. Отмалелите му черва се присвиха: върху лъскавите полирани дъски, точно пред шкафа със спортните трофеи, зяпнал го със стотици сребърни очи, той изхвърли от себе си, без да забавя крачки, един тъмен и димящ разлат конус. Грамадните му, изпъстрени със сиво бутове се сгърчиха от отвращение, но главата и трупът му, подобно статуя върху носа на пробит потъващ кораб, напираха напред.

Притегли го дрезгавото воднисто премрежваме на светлината над страничните врати. Тук, в другия край на коридора, външната виделина проникваше през прозорците, запречени отвън срещу крадци, влизаше в училището и безсилна да се разпростре в лепкавата, гланцирана атмосфера, си оставаше над входните отверстия, пленена като капка вода в масло. Нощната пеперуда, пърхаща у Колдуел, поведе неговото високо, красиво и примирено тяло към този синкав мехур от светлина. В корема му нещо се сви; насекомо го докосна по небцето и прашно пипало. Но пак там, на небцето, той жадно усети и чистия въздух. Въздухът просветна. Той блъсна двойната врата, чиито мръсни стъкла бяха подсилени с желязна мрежа. Сред гневната експлозия на болката — стрелата изтрополя край стоманения парапет — той се хвърли през няколко стъпала към бетонната площадка. Изкачвайки се по тези стъпала, някой ученик набързо бе надраскал с молив върху потъмнялата излъскана стена ЛАЙНО. Колдуел сграбчи месинговата дръжка и стиснал непоколебимо устни под смалени уплашени очи, изхвръкна навън.

^.........

Нощната пеперуда, пърхаща у Колдуел, поведе неговото високо, красиво и примирено тяло към този синкав мехур от светлина. В корема му нещо се сви; насекомо го докосна по небцето и прашно пипало. Но пак там, на небцето, той жадно усети и чистия въздух. Въздухът просветна. Той блъсна двойната врата, чиито мръсни стъкла бяха подсилени с желязна мрежа. Сред гневната експлозия на болката — стрелата изтрополя край стоманения парапет — той се хвърли през няколко стъпала към бетонната площадка. Изкачвайки се по тези стъпала, някой ученик набързо бе надраскал с молив върху потъмнялата излъскана стена ЛАЙНО. Колдуел сграбчи месинговата дръжка и стиснал непоколебимо устни под смалени уплашени очи, изхвръкна навън.

В ноздрите му зашаваха две ледени пера. Беше януари. Ясната синевина на далечното небе изглеждаше осезаема и все пак тайнствена. Обширната, равна, окосена поляна край училището, очертана в ъглите с група борове, макар и посред зима, беше зелена; багрите бяха обаче замръзнали, парализирани, остатъчни, изкуствени. Зад двора на училището, меко подрънкващ, трамваят плаваше нагоре по главната улица към Ийли. Всъщност празен — защото бе единайсет часът и пазаруващите до един слизаха в обратна посока, към Олтън, — той леко се полюшваше върху релсите, а сламените седалки пръскаха през прозорците дъжд от златни искри. Вън, сравнена с величието на пространството, болката, изглежда, се засрами. Сниши се, отдръпна се в глезена, стана твърда, потискаща и окаяна. В странните очертания на Колдуел изплува достойнство; раменете му — малко тесни за такова голямо същество — се изправиха и той тръгна, макар и не тъй наперено, но с такова напрегнато стоическо великолепие, че накуцването се претопи в стъпките му. Пое по павираната алея между замръзналата трева и граничещия с нея паркинг. Намръщената решетка проблясваше под търбуха му на бялото зимно слънце; драскотините по хрома изпускаха лъчи като елмази. Студът почна да ускорява дишането. Зад гърба му, в оранжевочервения корпус на гимназията, зазвуча приглушен звънец — той разпускаше класа, от който бе избягал. В сподавена предобедна глъчка учениците си тръгваха.

^..........

До централната и по-голяма част от гаража се влизаше по асфалтирана рампа, която бе тъй грапава, набраздена, насечена, омърсена и подпухнала, че приличаше на застинала вулканична река. В грамадната зелена врата, която пропускаше моторните возила, се отваряше друга малка врата за хората, на която под дръжката, с блажна синя боя, трепереща ръка бе написала ЗАТВАРЯЙ. Колдуел натисна бравата и влезе. Раненият крак изруга обръщането, необходимо за затваряне на вратата.

Искри осветяваха дълбокия и топъл мрак. Подът на пещерата чернееше, полиран от накапалото масло. В оттатъшния край на дългия тезгях две безформени мъжки фигури със защитни очила галеха някакво голямо, провиснало ветрило от пламък, който се разбиваше в сухи капки. Друг един, облещил нагоре кръгли очни орбити — бели върху черното му лице, — се търколи по гръб и изчезна под каросерията на съседния автомобил. Посвикнали с мрачината, очите на Колдуел забелязаха наоколо прекатурени автомобилни части, крехки и фантасмагорични: брони като трупове на костенурки, настръхнали мотори, сякаш изтръгнати сърца. В разноцветно зацапания въздух витаеха съсъци и гневни удари. Недалеч от мястото, където бе застанал Колдуел, вехта издута печка хвърляше през шевовете си ярка розовина. Той се поколеба да излезе от кръга на топлината й, макар че в глезена му онова нещо се топеше, а стомахът трябваше да поглъща някакви неукротими потръпвания.

На прага на работилницата застана самият Хъмъл. И като тръгнаха един срещу друг, Колдуел изпита измамното чувство, че върви срещу огледалото, защото Хъмъл също накуцваше. След падане в детинство единият му крак бе останал по-къс от другия. Стори му се сгърбен, побледнял, прахосан; през последните години ненадминатият механик се беше смалил. Няколко пресечки по-надолу по главната улица фирмите „Ессо“ и „Мобилгаз“ бяха построили сервизни станции и сега, след свършването на войната, когато всеки можеше с припечелените през това време пари да си купи нова кола, търсенето на ремонтни услуги рязко бе спаднало.

— А, Джордж! Стана ли вече време за обед? — Макар и слаб, гласът на Хъмъл бе майсторски нагласен да пронизва шума на работилницата.

Когато Колдуел понечи да отвърне, няколко необикновено остри последователни металически удара гръмнаха във въздуха и сплескаха думите; изтънял и напрегнат, гласът му като че увисна, заглушен и в собствените му уши.

— Не, за бога, точно сега съм в час.

— Тогава какво? — Чувствителното посивяло лице на Хъмъл, още по-светнало от сребристата небръсната брада, плахо се изопна, сякаш неочакваното би имало власт да му навреди. Причина за това бе жена му, Колдуел знаеше.

— Я виж — каза Колдуел — какво ми направи едно от тия проклети хлапета. — Той вдигна ранения крак на един изкривен калник и дръпна панталона.

Механикът се наведе над стрелата и предпазливо докосна перата й. В ставите на пръстите му дълбоко бе проникнала мръсотия, смазочното масло омекотяваше техния допир.

— Стоманено острие — рече той. — Добре, че се е забило без разкъсвания.

После направи знак и по неравния черен под към него с дрънчене сам-самичко се приближи триножниче на колела. Хъмъл взе от него една резачка за тел от ония, които на едната си челюст имат палец за допълнителна опора. И както връвта на пълен с хелий балон се изплъзва от разсеяните пръсти на детето, тъй страхът понесе нагоре съзнанието на Колдуел. В това свое главозамаяно откъсване той се помъчи да разгледа резачката като диаграма: полезната работа се равнява на теглото върху силата минус триенето, дължината на рамото AF (опорната точка представляваше гайка) върху дължината FB, при което B е точката, в която блестящата челюст като полумесец захапва тела, всичко умножено по вторичната полезна работа на допълнителната комбинация опорна точка-лост, на свой ред умножено по полезната работа на спокойната и мръсна работническа ръка на Хъмъл, стегната в действието на свиващите се мишци и коравите фаланги, пет на брой, МА Х МА Х 5МА равно на нещо ТИТАНИЧНО. Хъмъл наведе гръб, за да може Колдуел да се подпре на раменете му. Несигурен в това, което му се предлага, неподготвен да го предположи, Колдуел остана прав и зарея поглед нагоре. От постоянния дим и следите на паяците равно подредените дъски на тавана бяха станали кадифени. С коляното си Колдуел усети гърба на Хъмъл, който се поместваше и присвиваше да заеме удобна позиция; през чорапа до кожата му достигна докосването на метал. Калникът неустойчиво затрепера. Раменете на Хъмъл се напрегнаха от усилие, а Колдуел стисна зъби да спре вика — стори му се, че клещите захапват не металическото острие, а оголен в тялото му нерв. Челюстите-полумесеци се стегнаха; с рязък телескопичен скок болката на Колдуел се стрелна нагоре; проблесна; после плещите на Хъмъл се отпуснаха.

^{.............}

 

На една от тях имаше котка с вдигната лапа, на друга — гигант, който напразно се мъчи да скъса някакъв патентован радиаторен ремък. Имаше надпис: ПРЕДИ ВСИЧКО БЕЗОПАСНОСТ, а на друг, залепен на едно от стъклата, пишеше: ПАЗИ СИ ! ВТОРИ ЧИФТ НЯМА ДА ПОЛУЧИШ.

Сякаш залян от материален химн за материалната природа, тезгяхът беше осеян с каучукови пръстени, медни тръби, коксови пръчки, износени железни палци, кутии с масла, дървени чукани, парцали, капки и потънали в прах отпадъци от всички елементи. Това изпълнено с инструменти безредие се прорязваше от ослепителните пламъци, изригващи при двамата работници в другия край на тезгяха. Донагласяха нещо, което наподобяваше украсен бронзов пояс за жена с тънък кръст и силно издадени бедра. Хъмъл надяна азбестова ръкавица на лявата си ръка и от купчината избра широка ивица ламарина. С резачката проряза отвор в средата и с отсечено чевръсто движение умело сгъна ламарината като фуниеобразен щит, който надяна около стрелата в глезена на Колдуел.

— Тъй по-малко ще ти пари — обясни той и щракна с пръстите на голата си ръка. — Арчи, би ли ми подал за миг оксижена?

Помагачът му донесе ацетиленовата горелка, като внимаваше да не замотае нозе в последвалия го кабел. Горелката представляваше малко черно гърне, плюещо бял пламък със зелени краища. Там, където пламъкът изтичаше от дюзата, се образуваше прозрачна празнина. Колдуел сключи челюсти да обуздае страха. Стрелата му се струваше едва ли не жив нерв. И се напрегна за неизбежната болка.

Болка не последва. По свръхестествен начин той изведнъж се намери в центъра на огромен неосезаем ореол. Светлината събуди за живот резки триъгълни сенки от всички страни — по тезгяха, по стените. Хванал с ръкавицата ламаринения щит, без да се скрие под защитни очила. Хъмъл присви очи към парещото пулсиращо сърце на Колдуеловия глезен. В лицето му, мъртвешки бледо и поразително скъсено, очите фанатично заблестяха. Колдуел погледна надолу и в този миг кичур от уморената посивяла коса на Хъмъл отхвръкна напред, сгърчи се и изчезна в облаче дим. Работниците наблюдаваха занемели. Изглежда, нямаше да свърши скоро. Сега Колдуел усети горещината; ламарината до крака му започна да ври. Но затваряйки очи, Колдуел виждаше някъде в горната половина на черепа си как стрелата се извива, стапя, как се разпада на молекулите си. На пода издрънча дребен къс метал. Обръчите, които стягаха крака му, паднаха. Отвори очи и горелката угасна. Жълтата електрическа светлина му се стори кафява.

— Рони, дай, моля ти се, един мокър парцал. — После Хъмъл обясни на Колдуел: — Не искам да я вадя гореща.

— Дявол те взел, голям си майстор — каза Колдуел. Гласът му беше по-слаб, отколкото бе очаквал, и затова похвалата излезе безкръвна. Той видя Рони — еднооко момче със смъкнати рамене — как взе омазнен парцал и го топна в малкото ведро с черна вода, оставено под една от отдалечените електрически крушки. Отразената светлина, сякаш освободена, закипя и заскача в разбърканата вода. Рони подаде парцала на Хъмъл, а Хъмъл клекна и го сложи. Студена мокрота прокапа в обувката на Колдуел и до ноздрите му стигна слаб благоуханен съсък.

— Малко почакай — рече Хъмъл все тъй клекнал, предпазливо повдигнал панталона на Колдуел от раната. Колдуел срещна втренчените погледи на тримата работници — третият бе излязъл изпод автомобила — и самосъжалително се усмихна. Сега, когато облекчението бе дошло, той вече можеше да се почувствува смутен. Усмивката му накара помагачите да се намръщят. Изпитаха чувството, че някой автомобил е направил опит да проговори. Колдуел позволи на очите си да излязат от фокус и се замисли за далечни неща, за зелени поляни, за Харикло като кръшна млада жена, за Питър като бебе, за това как го возеше в детското му автомобилче, бутайки го по паважа под дивите кестени с дълга, чаталеста в единия край пръчка. Бяха твърде бедни, за да си позволят бебешка количка; но така детето се научи да кормува — прекалено рано може би? Останеше ли му време, мислеше за детето.

— Хайде, Джордж! Стискай се! — каза Хъмъл. Стрелата се плъзна назад с незабележим прилив на болка. Хъмъл се изправи, целият порозовял — или от облъчването на огъня, или от задоволство. Тримата смахнати помагачи се скупчиха наоколо, бутайки се кой по-напред да види сребристото острие, обагрено в голия си край с кръв. Най-сетне освободен, глезенът на Колдуел омекна, почувствува се разкован; стори му се, че обувката се пълни с топла, небързаща течност. Болката бе променила цвета си, бе преминала в спектъра на изцелението. Тялото усети. Сега болката достигаше сърцето ритмично. Природата отново дишаше.

Хъмъл се наведе и вдигна нещо. Доближи го до носа си и помириса. После, още свистящо от горещина, го постави в дланта на Колдуел. Беше върхът на стрелата. Тристенен, тъй заострен, че ръбовете му изглеждаха вдлъбнати, той беше твърде грациозен, за да причини такова грамадно смущение. Колдуел забеляза, че дланите му са целите в петна от вцепенение и усилие; челото му се покри с пот. Попита Хъмъл:

— А защо го помириса?

— Питах се дали не е намазан с отрова.

— Но не може да бъде, нали?

— Знам ли? Тия, днешните деца… — После добави: — Нищо не подуших.

— Не мисля, че могат да направят такова нещо — настоя Колдуел и се сети за Ахил и Херкулес, Язон и Асклепий, тези внимателни, изпълнени с уважение лица.

— Отде намират пари? Туй искам да знам — каза Хъмъл, сякаш любезно се стараеше да откъсне съзнанието на Колдуел от един безнадеждно тежък въпрос. Той вдигна останалата без острие стрела и обърса с ръкавица кръвта. — Хубава стомана. Пари струва тая стрела!

— От бащите си, негодници такива! — Колдуел се почувствува по-силен, с избистрен мозък. Класът! Трябваше да се върне.

— С много пари се играе — с безцветна злоба рече старият механик. — Купуват всеки боклук, който се произвежда в Детройт. — Лицето му бе възвърнало сивия си цвят, ацетиленовата си окраска; набърчено и поизтъняло като често прегъван станиол, в тихата си горест то изглеждаше почти женско и Колдуел се подразни.

— Ал, колко ти дължа? Трябва да се връщам, че Зимърман ще ми извие врата.

— Нищо, Джордж. Голяма работа! Радвам се, че можах да ти услужа! — Той се засмя. — Не ми се случва всеки ден да вадя с огън стрела от човешки крак.

— Не ми е удобно. Помолил съм един занаятчия да ми услужи със занаята си… — Колдуел неискрено посегна към вътрешния си джоб.

— Забрави, Джордж! Отне ми само една минута! Бъди достатъчно широк по душа и приеми услугата. Вира казва, че там си един от малцината, които не се мъчат да й затрудняват живота.

Колдуел усети, че лицето му се вдървява; почуди се — дали знае Хъмъл кое затруднява живота на Вира. Но трябваше да се върне.

— Ал, много съм ти задължен. Повярвай! — Човек просто не може истински да предаде благодарността си. Живял си в един град, понякога си обирал хората в него и никога не си им казвал това, защото се срамуваш.

— Вземи — каза Хъмъл, — не си ли я искаш? — Той протегна лъскавата снага на стрелата. Без да съзнава, Колдуел бе пуснал върха в джоба на сакото си.

— Не, опазил ме бог. Задръж я!

— Ами, за какво ми е? Работилницата и без това е пълна с боклуци. Покажи я на Зимърман. Един учител в нашата държавна училищна система не би трябвало да търпи подобни щуротии.

— Окей, Ал, печелиш. Благодаря ти. Много ти благодаря. — Сребърната пръчка беше твърде дълга; тя щръкна от джоба на сакото му като автомобилна антена.

— Учителят трябва да бъде защитен от такива хлапаци. Кажи го на Зимърман…

— Кажи му ти. Тебе може да послуша.

— Може, защо не? Не се шегувам. Може и да послуша.

— Не исках да кажа, че се шегуваш.

— Както знаеш, бях в съвета, който го назначи.

— Знам, че си бил, Ал.

— И често съжалявам.

— Недей, по дяволите.

— Защо?

— Интелигентен човек.

— Да, така е. И все пак нещо му липсва.

— Зимърман добре схваща властта си, но не поддържа дисциплината. — Нова болка нахлу в коляното и прасеца на Колдуел. Никога не бе виждал Зимърман тъй ясно — помисли той, — нито пък се бе изразявал тъй добре по този въпрос. Досадно нечувствителен, Хъмъл просто повтори собствената си забележка:

— Нещо му липсва.

Чувството, че времето тече, подействува върху стомаха на Колдуел, червата му се стегнаха.

— Трябва да се връщам — рече той.

— На добър час! Кажи на Каси, че градът тъгува за нея.

— Господи, там се чувствува отлично, като чучулига. Вечно за това мечтаеше.

— Ами какво прави татко Крамър?

— Таткото е най-добре. Гони стотака.

— Не ти ли тежи разкарването с колата насам и нататък?

— Не, да ти кажа право, доволен съм. Имам възможност да разговарям със сина. Като живеехме в града, почти не се виждахме.

— Умно момче имаш ти. Вира разправяше.

— Взел е ума на майка си. Моля единствено бога да не се метне на мен по грозотия.

— Джордж, да ти кажа ли нещо?

— Кажи.

— За твое добро.

— Кажи каквото искаш, Ал. Нали сме приятели.

— Знаеш ли какво ти е лошото?

— Че съм опърничав и невежа.

— Бъди сериозен.

Лошото ми е — помисли си Колдуел, — че кракът ужасно боли.

— Какво тогава?

— Много си скромен.

— Сега вече го каза! — рече Колдуел и понечи да тръгне.

Но Хъмъл продължи да го задява.

— Добре ли е колата?

Преди да се преместят на десет мили извън града, Колдуелови караха без автомобил. В Олинджър навсякъде можеше да се иде пеша, а до Олтън отиваше трамвай. Но когато откупиха старото имение на Крамър, колата стана необходимост. Хъмъл им уреди да вземат един буик от трийсет и шеста година само за 375 долара.

— Просто чудна. Чудна кола. Всеки ден ругая как можаха да й смачкат решетката.

— Не може да се запои, Джордж. Но иначе мотора го бива, нали?

— Мечта. Много съм ти благодарен, Ал, не мисли, че не съм.

— Как няма да е добър моторът, когато човекът никога не е карал с повече от четирийсет. Беше собственик на погребално бюро.

Хъмъл повтаряше това за хиляден път. Този факт като че го изпълваше с възхищение.

— Не ме е страх — каза Колдуел, представяйки си как Хъмъл вижда автомобила пълен с призраци. Всъщност беше най-обикновен автомобил с четири врати; за трупове нямаше място. Но действително това бе най-черната кола, която Колдуел бе виждал в живота си. За тия стари буици наистина не жалеха шеллака.

Разговорът с Хъмъл го правеше нетърпелив. В главата му тиктакаше часовник; училището настойчиво го зовеше. Стори му се, че несвързана музика разтегля измореното лице на Хъмъл. Образът на стария приятел се покри с паяжина от разчленени стави, протъркани върви, въглеродни утайки, изнурен метал: нима се разпадаме? В собственото му съзнание някакъв механизъм продължи да протраква: Шеллак на тия стари буици, шеллак, шеллак............