Случка в чалга дискотеката

Тази декемврийска вечер беше характерна с кучия си студ и силна виелица.
При всяко отваряне на вратата на дискотеката, проникваше студен въздух, който напомняше за своето бездушие… А той бе един от господарите на зимата и вилнееше както и когато си иска.
Марков, или както му казваха „шведския”, седеше в чалга – дискотеката и пиеше кафе с кола. Посещаваше я винаги в края на деня. Често подхвърляха, че бе абониран за нея.
На съседната маса седяха двама – облечени в спортни екипи.
- Аа-ама, че студ, Мартине! Кога ще свърши тая зима?!
- Митко-о-о, Митко, ще мръзнем още дълго време – каза Мартин, почесвайки се по челото. – Абе, бармане, дай по едно уиски!
Не след дълго влязоха и други с екипи, които не обърнаха внимание на Митко и Мартин.
Треньорът им Марков се бе вглъбил в себе си. Не проявяваше интерес към нищо.
Въпреки, че в дискотеката бе топло, в душата на всички вилнееше зимния вятър. Изпитваха нужда от нещо друго.
Беше средата на декември. Джобовете на всички бяха отънели.
В крайното сепаре Мартин и Митко пиеха уиски. Митко черпеше събеседника си. Останалите не съществуваха за него.
Чуваха се злобни и ехидни подхвърляния спрямо тях.
Един младеж, чиято коса бе с гел, говореше на останалите.
- Я ги вижте, Мартин и Митко лочат уиски и хич не им пука за никого. Хрантутници на гърба на всички, а ние от две седмици сме само на кола и кафе. Мамка им идиотска.
- А бе, Валери! – обърна се към него едно високо момче – Гледаш постоянно в канчето на другия. Нали беше и ти една година в Италия? Какво постигна там?
- Не се сърди! – подхвърли друг от компанията – Мартин и Митко поне са се реализирали, а ти за една година не можа да направиш нищо.
- Ее-е-е, голям Ганьо си! – обади се друг от близкото сепаре.
- Какъв е тоя Ганьо? – попита Валери – Познавам Алисия, но Ганьо не.
На плазмения телевизор даваха поредния фолк – кич на Ивана.
- Пий едно за подгряване! – изкомандва Валери.
- Какво да пием, като сме на кола и кафе?! Нашият шеф Боби съвсем ни забрави и изхвърли в трета глуха – като опустели вагони.
- Нищо! – отговори друг от сепарето – Гладна мечка хоро не играе. Като не ни плащат овреме, няма да играем! Мамка им…!
Навън вятърът обърна посоката, както бе променена стратегията на националния отбор.
Външната врата хлопаше и вземаше, но не даваше.
На улицата пред дискотеката бе паркиран автомобил – втора употреба, собственост на треньора Марков.
Пред заведението стояха двама фенове, които искаха да влязат, но охраната не ги пускаше.
- А бе, приятел! – обърна се единия към съседа си – Защо не ни пускат? А и какво стана с патриотичните изказвания, че националния отбор е на всички българи!
- Ще ти отговоря! Това е отживелица, приятелю. Сегашният национал не се вълнува, нито се трогва от патриотични изказвания.
- Едно време не вземаха много пари и играеха за България – възмути се първия. – Нали виждаш какво става? Корупция има не само в държавата, но и във футбола, а и къде ли не… Отврат. Всеки ламти за пари. Покупки и продажби. Навсякъде мирише … Нали знаеш, рибата се вмирисва от главата…? Чакали са парите, а като ги вземат малко им се вижда. Мамицата им, не се наядоха…
- Така е! Абсолютно си прав! Ние се чудим как да преживяваме, а като почнеш от управляващите, депутатите и какви ли не – станаха милионери. Да си чул някой от тях да е останал в затвора? Откупуват си свободата и пак са навън, и вилнеят безнаказано… Тя не ще и дума. Според мен трябва референдум в тая държава. И на всички да се изземат имотите и хотелите! Въпреки това, трудно ще стане.
С лакти върху масата и подпрял брадичка със свити пръсти в юмрук, треньорът Марков размишляваше: „ Сигурно тук ще бъда до началото на пролетта, а после не се знае? От две години се връщам и поемам един и същ отбор. Такова животно като мен май нема.”
Музиката бе спряла да свири.
На другото сепаре се водеше следния разговор:
- Я виж! Купил съм си нови футболни обувки.
- И какво от това?! – попита учуден събеседника му, почесвайки се по челото – Каквито и обуеш, все си с два леви крака.
В дискотеката настъпи тишина. Само Митко и Мартин пъшкаха тежко, сърбайки уискито. Заведението заприлича на потъваща подводница, която не предвещаваше нищо особено, но на Мартин и Митко не им пукаше…
Бяха пияни.

© Николай Пеняшки – Плашков

Ноктюрно

„Любовта не гледа с очите, а с душата…“

Шекспир „Сън в лятна нощ“

Борислав се събуди рано сутринта с главоболие. Не му се ставаше. Разтриваше слепоочията си и се опитваше да облекчи болката, но тя се инатеше и не отшумяваше. Не бързаше за никъде. Нямаше работа. Добре че не живееше под наем. Родителите му купиха това жилище, докато беше студент. Желанието му бе, да остане в София. Всички казваха, че в столицата има повече възможности за работа, но за засега не можеше да открие подходящо място за себе си. А беше млад, обещаваш компютърен специалист и добър математик. Даваше таванската си стая под наем и докарваше други странични доходи, така че за сега можеше да си позволи да живее без работа. Главоболието постепенно отшумя. Стана, разкърши рамене и си направи кафе. От кофеина главата съвсем се оправи. Изяде два сандвича и запали цигара. Телефонът звънна настоятелно. – Ало! Здравей, Сашо! – беше приятелят му – Къде ще се видим? Добре! – и затвори. Имаха уговорена среща. Сашо щеше да го чака в кафенето на театъра, което бе наблизо. Борислав се облече и излезе. Трябваха му десетина минути до там. Избра по-сенчеста маса на лятната тераса. Зърна Сашо на отсрещната страна. Приближаваше към него с две красавици. Неговият приятел не си губеше времето, ама никак. Чудеше се на умението му, да осъществява бързо контакти особено с нежния пол. Борислав беше по-скован и по-затворен от него.

– Здравей! Запознай се с приятелката ми…, – и я представи галантно – а тази прекрасна дама е нейна братовчедка… – погледна я закачливо.

Катя и Елена / така се казваха момичетата /, се разположиха удобно, и завързаха разговор. Първоначалната неловкост се стопи и Борислав се почувства в свои води. Елена /братовчедката/ беше седнала срещу него и от време на време му хвърляше закачливи погледи. Това момиче обичаше да флиртува, но дали го правеше със всекиго, или само с онзи, когото харесваше… Борислав се питаше и отпиваше на глътки питието. Елена беше прекалено красива. Маслиненочерната й коса, кафявите големи очи и финия профил на лицето й, галеха погледа му. Под оскъдните летни дрехи личаха овалните й възбуждащи форми. Всеки мъж би бил впечатлен от тази красива принцеса. Сашо говореше и заради него, а след това пое и ролята на сервитьор, и на гид в разговора. Борислав съвсем се изключи, сякаш беше случайно попаднал на тази маса. По едно време приятелят му се усети, че го пренебрегва и реши да се реабилитира за поведението си.

– А Борислав е скромна, но действаща личност и ще го представя от другата му страна.

– Но Сашо, моля те… - прекъсна го той притеснен.

– Не ме прекъсвай…! – отговори Сашо – Аз държа на нашето приятелство и искам дамите да знаят, с кого си имам работа! – усмихна се и продължи уверено – Той е умен и компетентен компютърен гений. За него програмирането е голямо удоволствие. Освен това е и страхотен математик. Говоря ви самата истина. Необходимо е някой, който да го оцени по достойнство.

Борислав се усмихна за самоотбрана.

– Е…, Сашо понякога малко преувеличава… Чак пък гений…! Човек трябва да е амбициозен и последователен в начинанията си. Ако е прекалено скромен и не е агресивен като мен, никога няма да си намери работа, но нека не говорим само за мен… А ти няма ли да кажеш нещо за себе си? – и погледна закачливо към Елена. Тя му харесваше и това стана ясно на всички.

– Аз ли?! – тя не очакваше такъв въпрос – Според мене последователността и амбициозността на човека зависят от неговия характер и вътрешната му нагласа.

Борислав не очакваше такъв отговор. Не само, че беше красива, но се оказа и интелигентна. От този момент, той вече я гледаше по съвсем друг начин. Май започваше още повече да я харесва. Разговорът им продължи доста необичайно. Накрая заговориха за филми, музика и решиха да се видят четиримата отново. Елена се усмихваше загадъчно, присвила закачливо очи, продължаваше да флиртува с Борислав, а той на свой ред и хвърляше нежни погледи. След първата им среща, последваха още през това лято, изпълнени с емоции. Връзката им се задълбочи и укрепна. Борислав се отнасяше внимателно към нея, не бързаше веднага да се впусне в любовна авантюра. Желанието му беше, да се опознаят по-добре. Не искаше да я загуби и постоянно подхранваше в нея интерес към себе си, и й заявяваше чувствата си. Умееше точно в подходящия момент да я прегърне, или целуне, но изчакваше мига за нещо по-интимно, а той според него още не беше настъпил. На свой ред Елена оценяваше поведението му и неусетно се увличаше все повече към него. В свободните минути, мислите й се стремяха все повече към Борислав. Започваше да мечтае тайничко за момента, в който ръцете му ще погалят тялото й и да се случи онова хубаво, и нежно докосване, за което всяка жена мечтае.

Скоро желанието й се сбъдна. Борислав е покани у дома си, да послушат музика. Беше обещал да й пусне страхотни мелодии, които откри в Интернет, записани на отделен диск специално за нея. Мислеше да и го подари.

Въпреки че имаше моменти, когато спореха и не винаги стигаха до едно и също мнение, между тях се установи интимност, която им харесваше. Двамата до този момент, не бяха имали по – сериозни връзки. Но през тази нощ двата остри камъка някак притъпиха докосването и успяха да преодолеят различията си. Любовта извърши своето чудо и двамата го усещаха, и разбираха.

Неусетно лятото се изниза. Четирите месеца откакто се познаваха, им се сториха много повече. Често Борислав отстъпваше пред упоритостта на Елена, но когато грешеше в преценките и постъпките си, той деликатно й намекваше, че не е на прав път. Стремеше да избягват караниците и обичайните скандали, които останалите двойки имаха. Елена оценяваше това и за нищо на света не искаше да загуби Борислав, макар че често се цупеше и правеше на сърдита.

– Винаги правиш нещата така, че да влезеш в сърцето ми, а аз понякога съм голям инат… Прости ми… – и го целуваше дълго, сякаш да го умилостиви.

– Такава си ми хитруша и лудетина… – усмихваше й се нежно той.

– А ти си несравним артист…Трябвало е да работиш в театъра! – весело го иронизираше.

– Аз ли?! Не обичам скандалите, а и те обичам повече отколкото си представяш, въпреки, че си доста ината, буйна и суетна дама, но ако не беше такава, сигурно нямаше да те харесвам толкова.

– Има ли жена да не е суетна?! – правеше обидена гримаса, но с крайчеца на окото го следеше.

– Ти да не се разплачеш сега ? Ела миличка! – и я притегляше в обятията си, а тя се сгушваше в него и пъхаше ръце под ризата му.

Започна едно лудо боричкане, което неизменно приключи в леглото. Двамата играеха с удоволствие всеки път, този техен спектакъл и така любовта им беше още по – гореща, и истинска.

Случи се голяма беда и прекъсна тези сладки моменти. Бащата на Борислав почина внезапно. Беше получил инсулт и нищо не можа да му помогне. За няколко дни човекът си отиде, а за единствения му син това бе неочакван удар под пояса. Той обичаше баща си и макар че не живееха в един град, говореха често по телефона, и споделяха много неща за живота си. Борислав трябваше да замине в Бургас за погребението. Не знаеше дали Елена, ще иска да го придружи, затова реши да не я задължава, да пътува с него, освен ако сама не пожелае. Тя държеше да бъде до него в този тежък момент и отпътуваха заедно.

Майката на Борислав въпреки събитията и това, че бе съсипана от ненадейната смърт на най-близкия си човек, оцени присъствието на Елена позитивно. Момичето на сина й направи много добро впечатление и ги помоли да останат още няколко дни, докато свикне с положението, макар че едва ли се свиква лесно, и бързо със самотата. Вечерта Борислав заспа в обятията на Елена измъчен и тъжен.Тогава тя за пръв път разбра, че го обича много и пожела да бъде негова съпруга до края на живота си. Не му каза, тъй като момента не беше подходящ, но като се върнаха в София, му разказа за решението си.

Той беше трогнат от искреното й признание и реши, че е време да опитат да живеят заедно. Тя се пренесе при него.

Застанал до прозореца, Борислав гледаше първия сняг и си мислеше, че понякога смъртта води след себе си и хубави моменти. А навън вятърът свиреше своето зимно ноктюрно за тях.

Разказът е написан по действителен случай.

© Николай Пеняшки – Плашков

"НОРМАНДСКА ШЕГА" на МОПАСАН

Ги дьо Мопасан е един безспорните майстори на словото използвайки истинския, чистия и неподправен френски език.
В неговите разкази са залегнали проблемите във френското село, където с изключително майсторство и богат езиков речник, сполучливо е описана френската природа и любовта към родната Нормандия.

Сборникът от разкази "Нормандска шега" за мен е един своеобразен и много добре сформиран и подреден албум с образи на селяни, природни картини и богат на житейски събития.

Чувства се изключителния усет и познание на селската човешка душа, нейните вълнения, интимности, зов към природата и нейната красота. Усещат се и носталгични нотки спрямо детството на автора.

Изключително място заемат и разказите на ловна тематика. В тях се усеща майсторството на словото, с което е описана горската флора и фауна.
В разказите на Мопасан се чувства дълбокото познание на човешката душа и народопсихологията. Именно в тази насока виждаме авторовата стихия. Спокойно мога да
отбележа, че Ги дьо Мопасан може да бъде много добър учител в това отношение.
Особено важно място в неговото творчество заема и Френско - пруската война.
Сборникът от разкази доказва качествата и достойнствата на Мопасановата проза. Той е изключителен майстор на словото и ни изненадва със своите умения да разказва.