автор: Христо Карастоянов
Новата хиляда деветстотин осемдесет и еди коя си година го заварила на легло, с няколко неясни и за лекарите от тукашната поликлиника болки в краката, отзад в лявото рамо и нагоре по врата, с пет малки борча от познати, абонамент за "Стършел" за дванайсет месеца и още един за "Работническо дело" за шест. В ония призрачни времена играел на тото с едни и същи тягостни числа всяка седмица и тъй неизлечимо ги помнел и шестте, че редовно посървал в покруса и нетърпелив страх, ако забравел да пусне фиша в събота преди да затворят. Рядко пропущал, но се случвало, и тогава ужасно внимавал да не гледа в телевизора в неделя и направо се махал като чуел да почва тегленето на тиража, а след това в понеделник никога не отгръщал вестника на последната страница (да не би да зърне случайно числата, а те да се окажат неговите!) и чак до четвъртък заобикалял настръхнал тотото на ъгъла до аптеката.
Есента преди това в К. умрял Енчо Махлата.
Бил светла личност и напук на восъчното си лице на юродив вярвал дяволски в три неща: в Дядо Мраз, за когото още от септември, най-късно октомври започвал да подвиква щастливо на всички и да ги дърпа за ръкавите; в цирка; и най-сетне в трамвая, който според Енчо все някога щял да мине с грохот и опасен звън през града. В шумната си мечта за ония оранжеви вагони, за жиците горе, откъдето щели да се сипят непрекъснато искри, и за бръмчащите релси долу по стария паваж той така и не се уморил да тича в кръг по площада или надолу и нагоре по още неасфалтираната "Георги Димитров". Ходел по цяла година закичен с мартеница и като го питали тая мартеница там защо не я свали вече, той им отговарял, че още не е видял щъркел. "И къде да го видя тоя щъркел - викал, - като съм се заврял като малоумник в тоя гараж."
Нямало никакъв гараж, но той все така казвал - че се е заврял в тоя гараж и как да видел щъркел.
Едничкото друго нещо, което той чул от Енчо, било, че звездите са много големи. Бил го спрял през август именно на "Георги Димитров", точно пред новия магазин на "Родопа", и там му го казал. Помълчал и добавил: "Една звезда - казал, - като нищо може да дойде колкото Сливенски окръг." Пак помълчал и накрая отсякъл: "Знам аз! Всичко знам!..."
Когато през октомври умрял, целият площад с пропукания асфалт между старата поща с часовника и "Трите вятъра" опустял без лудия. Бил се стопил без да си дочака жълтия трамвай, без некролог и с една смърт, дотолкова обвита в мътилката от тъмни догадки, че к.-чани дълго щели да таят зловещия слух как Енчо Махлата, този най-безобиден в цял К. мъж, бил убит с ритници от неизвестни негодници, понеже ги изненадал като разбивали павилион заради няколкото пакета марлборо и кент на витрината - или може би когато изнасилвали ученичка според други - и как после го захвърлили (разпарцаливен, със слабини колкото баскетболна топка и целите кървавосини) край циментираната к.-ска река, там, където гнусно изтичали лайняните, гниещи и отровни сапунени води от минералната баня.
Банята отдавна не била минерална, но името й си останало.
Той също чул този слух и сърцето му се свило.
2.
После зимата връхлетяла отведнаж и една сряда намерил във входа премръзнала кукумявка.
Веднага я прибрал да я съживява, но съседката отгоре, Наса, го хванала, че носи вледенената птица към апартамента си и писнала да я махал веднага тая пакост, защото - му викала - преди години, когато в махалата берял душа не знам си чий дядо, някой пак така намерил замръзнала кукумявка и също я прибрал като него да я съживява и уж за добро, а след това дядото до три дена умрял. Вече от вратата й казал, че нямало такива работи, обаче Наса не му давала да затвори, а нареждала ли нареждала, че ако ставало въпрос, то и оная кукумявка била уж само премръзнала, само че дядото после все пак умрял. "Това поне не можеш да го отречеш, нали!..." - викала и нахълтала подире му чак вътре да кълне кукумявката и да прокобва ужаси в антрето, после и в кухнята му, а той тогава също се ядосал и викнал, че да не би според Наса тая кукумявка от хубаво да е дошла да се навира на хората в краката! Вече бил пъхнал птицата под пуловера, а с другата ръка изровил отнякъде парцалив брой на "Огонек", прелистил го отмъстително и светкавично й тикнал под носа снимка на куче, което умирало полузасипано от сняг в телефонна кабина с откъртена врата отпред и изпотрошени стъкла отстрани. "Ей това представляваме, душа! - й казал. Виж - й казал, - как те гледа само и после пак ми приказвай! Недей - казал, - се дърпа сега; няма, казал, да те ухапе!" Кучето от снимката действително гледало с угасващите очи на музикант и скитник, но Наса и тогава казала, че какво я убеждавал и че да го махал туй скапано списание. "Бе той - викнала, - градът пълен с помияри и мастии; от котки - викала, - не можеш да се разминеш при казаните да си хвърлиш боклука като хората; сляп ли си, какво си - викала, - ами ще ме баламосваш ти мене с "Огонек"! И тоя парцал там - викала, - още сега да го махаш, че не е на хубаво!" - и додето те се препирали, кукумявката се стоплила под пуловера, живнала и се задърпала уплашено.
Тогава той я измъкнал, бързо отворил прозореца и птицата се стрелнала навън в оня зимен ден. "Видя ли! - ухилил се той - на, отиде си - казал, - махна се. Ти, казал, нали това искаше?" - а Наса само изхъмкала разочаровано преди да си тръгне, че щяла да я види тая работа. "Много интересна фраза - продължавал да се хили той - за да не кажа нещо по-неприятно."
3.
Тъй или иначе посрещнал празниците на легло. Наса слизала час по час да го наглежда и да се тюхка, че никога не слушал какво му се приказва; суетяла се тежко из кухничката, варяла му липов чай, туряла му омотана в хавлия ютия на краката и го питала пил ли си си е поне лекарствата. "Белята не признава празник, а?" - й викал той, а Наса му отвръщала: "Ти ще мълчиш!..."
По Нова година кожата му вече приличала на кора от банан и единственото хубаво нещо, което имало в тежката несрета на онова залежаване, било каквото се виждало през прозорците му; теменужните балкани на север, а откъм хола му на юг - керемидените покриви на старата тамошна махала с гърбавите плочници и с едрия като калдаръм паваж, сивите дувари и клекналите из дворчетата зад зидовете къщи. И навсякъде в ония дни било бяло, докъдето му стигал погледът.
Към края на януари обаче си признал, че е съвсем зле.
Чак тогава се вдигнал, та - уловен под ръка от Наса - все пак отишъл да го видят докторите. К.-ската поликлиника по онова време била вече пълна с мрачни и напъдени хора и той висял два часа подпрян пред три кабинета поред, изслушал докрай кавгите на Наса кой кого е прередил и кога точно са дошли те, а накрая му казали, че се налагало да му направят такива и такива изследвания. И че трябвало да остане два дни и две нощи в градската болница под обоселия и побелял Свети пророк Илия. Върнал се притеснен в къщи, колкото да си вземе туй-онуй за в болницата, а след това наистина изкарал там ония две денонощия, навлечен с унизителната болнична пижама, която кой знае защо през цялото време му миришела на шевна машина, в халат от чудовищен цвят върху пижамата и не можал нито веднаж да се насили да се докосне до тамошното ядене и до гнусния им чай сутрин и вечер. "Това е положението, Насе! - изхъмкал, когато жената дошла да го види първата сутрин. - Железните мъже - й казал, - да знаеш, ръждясват първи..." - а тя веднага го нахокала, че много му разбирала главата и че все много знаел.
И се разплакала.
- Много ревеш, Насе! - й казал той тогава - От нищо нещо и ревеш!
Случило се обаче, че през тия два дни времето омекнало и когато той най-сетне навлякъл донесените обратно от Наса негови си дрехи, та се махнал от там, навън нагазил вместо в предишния сняг в киша.
А когато се прибрал, видял как пред прозореца му, който уж гледал на север, сега се чернеел първобитен изкоп.
Ахнал и попитал какво става тука, а Наса, както се мотаела из кухничката, свила гнусливо устни и казала, че и тя това се питала и че вече била ходила в съвета да се кара.
- И в съвета какво? - изтръпнал той.
- Какво какво! - изсумтяла тя - Те там гледат през тебе, все едно че те няма, ти ми викаш "какво"!...
Помълчала малко, после изсумтяла повторно и казала убедено:
- Да знаеш, че хората всъщност са много по-глупави, отколкото изглеждат!...
Погледнал я смаян и изхъмкал:
- Което понякога дори им личи.
После пролетта в К. се оказала дъждовна и мрачна като парцал. От магазините били изчезнали не само картофите, саламът, верото и ракията с цигарите - нещо, с което всички били почнали малко по малко да свикват след онзи напразен ропот по опашките: сега отведнаж се свършили и захарта, сиренето, маслото и, вече кой знае защо, дамското бельо. Казала му го пак Наса. Е това вече чисто безобразие! - кипнала тя един ден; това ГАЩИ да не можеш да си намериш!... - изкрещяла и той за първи път я чул да псува грозно и до смърт.
4.
А на четвърти април рано сутринта тежък грохот разтърсил цялата кооперация.
Рипнал озадачен, дръпнал пердетата и надзърнал навън.
И видял булдозерите.
Мръсни, големи и оранжеви, суровите машини били заръфали уличките на оная махала и разкъртвали тревясалите плочници и паважа. Тръпчивият мирис на изровена земя и стари коренища бързо се разтапял в лошата воня на изгоряла нафта. До обед тя попила през прозорците - чак вътре. Работели бързо и до петък изринали и тротоарчетата, и зеления стар паваж, а през това време други работници с други машини сринали в тухлен и каменен трошляк дуварите отстрани. И къщите отведнаж се озовали беззащитни и притеснени направо на улицата. Самата пък улица се била проснала нашироко от единия край до другия: багерите светкавично изсипвали пръстта в сините самосвали, после самосвалите изчезвали с рев зад ъгъла, но тозчас се връщали, изгърбени вече от тонове сив чакъл, и го изсипвали с грохот на мястото на изринатата градска земя. И уж гледал непрекъснато през цялата седмица, а така и не разбрал кога са изкоренили дърветата. Само видял, че къщите съвсем осиротели в някогашните си дворчета, от които накрая били останали само разградените им места, а после пристигнали още машини - скрепери и валяци - и тъй, сред димилища, пукот и воня, без да знаят умора, те лесно асфалтирали всичко наоколо. После вече нищо не останало да е каквото било преди те да минат от там, защото когато в петък асфалтът спрял да дими, той видял - махалата я нямало, а наоколо навсякъде се носели коли.
А хора не се мяркали.
В оная сутрин, загледан през оловната и восъчна мътилка отвъд прозореца, усетил как всичко, което го било боляло дотогава, сега започнало да го боли още по-силно. Следобед черната болка просто лумнала и се впила във всяка костица на съсипаното му тяло. върнал се с пъшкане в леглото, свил се в усуканите си постели с ютията на Наса в краката и повече не се вдигнал. Обаче нали било петък, та помолил жената да иде да му пусне тотото. Издиктувал й едно по едно всичките онези шест числа и Наса тръгнала с недоволно мърморене да пуска фиша, а когато се върнала обратно уж да го пита пил ли си е лекарствата, намерила го бял и успокоен веднаж завинаги.
5.
Когато на другия ден го отнесли на гробищата, над цял К. валял противен и студен дъжд. Били дошли малцина - един или двама от някогашната му служба в съвета, трима случайни роднини от Враца и от Кърджали и самата Наса, която се вайкала, додето другите нетърпеливо се гърбели срещу косия горчив дъжд. Накрая всички хвърлили набързо по една шепа кал в мокрия гроб и побързали да хукнат, за да не изпуснат автобуса, който вече бълвал парцалив пушек пред новите гробища.
А вечерта Наса го сънувала.
В съня си тя го видяла пак такъв измъчен и изкривен, какъвто си бил през последните няколко месеца, но този път й намигнал.
И уж те двамата пак били в кухничката му.
И той уж й казал, че вече е видял Енчо Махлата.
Тя се засмяла през сълзи, а той й казал, че няма майтап и че Енчо и там тичал в кръг, продължавал все още да дърпа връвчицата и викал, без да спре, "дрън-дрън! - дрън-дрън!"...
И като й казал той така, Наса и тя чула как някой вика "дрън-дрън! - дрън-дрън!"... Погледнала през прозореца и видяла, че там си стои старата махала и че по гърбави паваж тича юродивият.
- За Бога! - възкликнала Наса - Че той Енчо, милият, никога не е идвал чак тука! Той само там по площада си тичаше... Аз - казала - даже нямам представа защо му викаха Махлата...
- И аз не знам какво да ти кажа - й отвърнал той. - Имам чувството - казал, - че всичко се е объркало...
6.
... Събудила се в досадата на една самотна неделя. Мотала се насам и натам през целия ден, объркана и разсеяна от спомена за съня, който все не можела да забрави, а късно следобед, като чула, че по телевизия почва тегленето на тиража на тотото - втренчила се в екрана. Топките затракали бързо в прозрачното изпонадупчено кълбо и първата отведнаж паднала в улея отдолу. Наса припряно изровила от чантата си фиша, който той й бил заръчал да му пусне в петък, разгънала го, погледнала числото на екрана..., погледнала и фиша, и изтръпнала: числото от телевизора ГО ИМАЛО зачеркнато и върху фиша.
В същия миг се изтърколило и второто топче и жената смаяно се ококорила: и второто число го имало във фиша.
После изтракало и третото, после четвъртото..., петото...
И когато накрая видяла как и шестото число върху последното издухано от сферата топче било ясно зачеркнато върху зелената хартийка в ръцете й, жената усетила как отмалява и как незнайна болка я опарва през корема и гърдите.
Отстъпила назад, отпуснала се на крайчеца на стария си стол и безпомощно промълвила:
- Не може да бъде.
Няма коментари:
Публикуване на коментар