УПРАЖНЕНИЯ ПО СТИЛ

Литературните експерименти винаги са ми харесвали – и то не само що се отнася до съдържателната част (като „Гърдата“ на Филип Рот), но и до чисто формалната. „Упражнения по стил“ на французина Реймон Кьоно е нещо точно такова – признавам, преди време ми е хрумвала идеята за подобна книга, разбира се, без да имам амбицията да я пиша аз. Тогава съвсем не съм знаел, че тя е осъществена преди около 60 години. (Два дни по-късно: Тогава въобще не съм знаел и че учещите журналистика я имат в задължителната литература още в първи курс.)

Представете си една адски глупава и обикновена ежедневна случка – грозноват младеж в автобуса, който наругава друг пътник, сяда на освободила се седалка, а два часа по-късно е на площад, където получава съвет за облеклото си. Звучи като скучен епизод от романче без особена стойност. Кьоно обаче прави нещата по необикновен начин. Иначе казано – прави го по 99 начина.

Възхително умение на перото е да можеш в 99 литературни стила, формата, езикови конструкти и т.н. да разкажеш една история (при това – тъпа). Е, Кьоно е впечатляващ в това, нещо повече – той е безумно забавен в някои от текстовете си, докато в други те оставя да седиш и да се чудиш как може да му щукне нещо толкова неконвенционално за правене (впрочем – искрени похвали към преводачите Васил Сотиров, Елена Томалевска-Цанкова, въпреки че не знам френски, съм убеден, че качеството на българския текст е много високо).

Повярвайте – има поне двайсет „парчета“, на които човек се смее с цяло гърло. На останалите пък едва си сдържа усмивката или си седи и се мръщи „какво иска да каже авторът“. Какво, как, къде и защо – това са четирите въпроса, които Кьоно задава и си отговаря в „Упражнения по стил“.

Ето и няколко примера, публикувани с разрешението на изд. ФАМА:

Анотация

Автобус по южната линия. Натоварен час от деня. Младеж на двайсет и шест години – мека шапка с шнур вместо панделка; прекалено дълъг врат, сякаш са го разтягали. Хората слизат. Въпросният младеж се сдърпва със съседа си. Упреква го, че го блъскал всеки път, щом някой минел. Хленчи, а му се иска да е злъчен. Вижда свободно място и се спуска към него.

Два часа по-късно го срещам отново – на площад Ром, пред гара Сен Лазар. Той е с някакъв свой приятел, който му казва: „Ще трябва да добавиш едно копче на палтото си.“ Обяснява му къде (при яката) и защо.

Удвоено

По пладне и по обед се качих и се намирах на платформата и на задната площадка в един автобус и градски рейс, пълен и претъпкан, по южната линия и от Контрес-карп към Шампере. Аз и моя милост видях и забелязах един млад мъж и зрял юноша, твърде смешен и доста комичен, с кльощав врат и тънка шия, а около шапката и покрай капелата – с въженце и канапче. След настаналата суматоха и подир настъпилата бъркотия той каза и рече със сълзлив глас и плачлив тон, че неговият съсед и близкостоящ нарочно и умишлено го бутал и блъскал, щом и колчем някой слизал или излизал. Като свърши словото си и приключи речта си, той се отправи и насочи към едно празно място и свободна седалка.

След два часа и подир сто и двайсет минути отново и пак го срещнах и видях на площад Ром и пред гара Сен Лазар, придружен и съпроводен от свой приятел и негов другар, който го съветваше и убеждаваше да прибави и зашие едно копче и кокалено търкалце на своята горна и връхна дреха и одежда.

Колебливо

Не знам със сигурност къде точно се случи това. В църква, в боклукчийска кофа, в морга? А може би в автобус? Там имаше… Но какво всъщност имаше там? Яйца, килими, репички? Скелети? Ами да, но все още с плът по тях и живи. Разбира се, че беше така. Хора в автобус. Но имаше там един (или друг?), който биеше на очи, ама не знам точно с какво. Със своята мегаломания? С болезнената си пълнота? С меланхолията си? Всъщност по-скоро… със своята младост, украсена с дълъг… Нос? Език? Палец? Не, не – врат. И шапка, ама странна, странна, странна… Той взе да се кара – така беше! – с някой си, по всяка вероятност друг пътник. (Обаче мъж или жена? Дете или старец?) В края на краищата всичко приключи – може би с бягството на единия от двамата.

Май именно същото лице срещнах отново, но… къде ли? Пред църква? Пред морга? Пред боклукчийска кофа?… Като че ли беше с приятел… Който сигурно му е говорил нещо… Но какво ли, какво ли, какво ли?…

Отричащо

Не беше нито кораб, нито самолет, а сухопътно превозно средство. Не беше нито бебе, нито старец, а младеж. Не беше нито панделка, нито връвчица, а плетен ширит. Не беше нито шествие, нито бъркотия, а блъсканица. Не беше нито любезен, нито лош, а гневен. Не беше нито истина, нито лъжа, а повод. Не беше нито прав, нито легнал, а мераклия да седне.

Не беше нито предишният, нито другият, а същият този ден. Не беше нито Северната, нито Лионската гара, а гара Сен Лазар. Не беше нито роднина, нито непознат, а приятел. Не беше нито обида, нито подигравка, а съвет относно облеклото.

Одушевено

Една шапка – мека, кафява, филцова, с провиснала периферия и плетен ширит около бомбето – се мъдреше сред другите, като подскачаше поради неравностите на пътя, преодолявани от колелата на моторното средство, което я превозваше – нея, самата шапка. На всяка спирка, когато пътниците се качваха и слизаха, я отместваха странично, а понякога прекалено, което в края на краищата много я ядоса – нея, самата шапка. Шапката изрази гнева си с човешки глас, изтръгнал се от една снабдена с множество отверстия валчеста и плътна маса с костна структура, която се намираше под нея – под самата шапка. После тя изведнъж се устреми напред, защото се оказа, че има свободно място за нея – за самата шапка.

Час-два по-късно видях как тя – самата шапка, – се носи на метър и шейсет и шест от земята и снове пред гара Сен Лазар. Един приятел я съветваше да прибави копче на палтото си – нея, самата шапка… Допълнително копче… На нейното палто… Да ѝ каже това… На нея… На самата шапка.

Тарикатско

Беше къде обед, като гепих рейса. Гепих го и киризим – кво? – един образ, тъп като гъз, а се дърви на съседа си. „Не моеш ли – вика му – да си отваряш зъркелите? Нарочно – циври му – ме ръгаш, че и ми газиш патъците.“ И духна да седне. Пълен чвор.

Като гилах по площад Ром, го киризим да плямпа с друг образ, също такъв чвор. „Чат ли си? – бъзна го онзи. – Барни тва копче и ще си тупалка!“

СРЕЩА В ЕДНО ПЛАНИНСКО СЕЛО

Вървя замислен по леко стръмния сокак на едно почти изоставено старопланинско село, скътано в дебрите на планината.
Времето e прекрасно, а слънчевите лъчи обгарят с нежността си кадифената ми кожа.
Въпреки горещото време във въздуха се чува песента на птиците,
съпроводена с нежната музика на щурците.
Множеството къщи, край които минах бяха не много големи, мазилката им бе паднала, вратите изкъртени а дворовете обрасли с трева и бурени.
Тази тъжна картина се запечата задълго в сърцето и мислите ми.
Сокака е почти тревясал, но личеше, че скоро бе минала каруца.

Наблизо прелетя самотна птица, която изпляска с крилете си, за да засили скоростта и се чу задавения и крясък.
Усетих аромат на торище, което свидетелстваше за живот в това почти изоставено, забутано и забравено от управляващите село.

По това, което виждах, прецених, че няма осветление в селото, дори и комуникации.
Във въздуха се отрони гърлест мъжки глас. Малко след това видях доста възрастен мъж, който разпрягаше своето непослушно магаре и го ругаеше с непристойни думи.
От първоначалното ми наблюдение подразбрах, че къщата и

двора бяха доста добре поддържани.

Магарето изпръхтя по своему, тропна няколко пъти с дясното копито, мяташе с опашка, гонейки мухите и завъртя вироглаво главата си. Сетне изпръхтя още веднъж.

- Стой бе, майката ти магарешка! – отсече той и го шибна по врата

- Хайде миличък, хайде… Ако не си ти, какво ще правя без теб?
Магарето го погледна, облиза устни и поклати приятелски глава, като че разбра, какво му се говореше и раздвижи весело опашка.
- Обичам те, приятелю! – рече старецът и го погали.

***

Дворът бе разделен на две части с висока ограда.
В близост до къщата бе направена голяма дървена постройка, където домакинът събираше зимнината си.
В частта пред къщата, която бе на два етажа имаше лехи с цветя

и овощни дръвчета с натежали от плод клони, и насят зеленчук.
Пътеката пред къщата и отстрани бе направена от широки тротоарни плочи, дори и участъка от вратницата до къщата.

За отбелязване беше, че в тази част на двора имаше и кладенец. Беше решен и проблема с осветлението, като на няколко места бяха поставени красиво изработени фенери със свещи.
Приятно беше на човек да стои сред красивата природа ухаеща
на полски аромат и от красивите цветя засадени от домакините.
В другата част от двора, имаше кокошки, които леко чоплеха с крак, за да търсят червеи. Сред тях петелът пристъпваше надменно. Той избираше от време на време някоя от тях и започваше да се върти наоколо и с кратко позитивно къткане, а кокошката лениво се изправяше и го приемаше спокойно, като прегъваше крака и го поддържаше с крилете си.

В дъното на тази част от двора имаше куче, което бе вързано на железен лост забит в земята в близост до неговата къщурка, а в
близката кошара имаше пет овце, които лежаха на сянка и преживяха. Край едната от тях имаше две агънца, които бозаеха.
Всичко това бе прекрасна идилия, която би стоплила душата и сърцето на всеки, който би решил да живее и да се отдаде на прекрасния селски живот, независимо, че той ежедневно изисваше
изключително много труд и всеотдайност.

***
От едната част на лятната постройка се усещаше силна и ароматна миризма на готвено.

- Добър ден! – поздравих с усмивка домакина.
- Добър ден, синко! Извинявай, че говоря така, но такъв ми е дерта. – усмихна се той и зъбите му блеснаха като бисери, озарени от слънцето.
Очите му изразяваха смесени чувства, дори и неопределена тъга.

- Какво те води насам, момко? - попита той изненадан – Тука е почти забравено от бога място.

- Обичам природата и непознатите места, а те са предизвикателство за мен и още нещо…
Възрастният мъж ме огледа отгоре до долу, фотоапарата и камерата, и се усмихна.
- Ти да не си …?! – попита с усмивка и учудване планинеца.

- Неща подобно… - усмихнах се приятелски – Приятно ми е, Стефан се казвам – и протегнах ръка.

- Драго ми е, аз съм Стоян! – отговори той, изкашля се леко, поставяйки ръка пред устните.

- Стоене, покани човека да си отпочине! – обади се домакинята, която бе излязла пред къщата.

- Добре, Пено, добре. Не се вълнувай толкоз! Пази си здравето, скъпа! Идваме.
- Заповядай, момко, заповядай! Радваме се когато ни дойде някой на гости. За нас е голямо удоволствие… Сигурно си изморен, от похода в това горещо време. Сядай! Какво ще пиеш, чай или кафе.

- Благодаря, кафе… и ако може чаша вода!

- Аз съм с кола, но я оставих долу в низкото и реших да се разходя до тук и да направя снимки на тази прекрасна природа. Наистина, много е вълнуващо и прекрасно! Трябва да се радваме и гордеем с красивата ни природа, и това което не предлага. Но това не означава, че другаде има също красиви и прекрасни места, с тази разлика, че в нашата мила родина има четири красиви сезона и красива природа, която не отстъпва по нищо, дори и на Швейцарската. Трябва да се гордеем с нашата история и култура.
А и братята Кирил и Методий са дали на всички славянски народи
своята азбука. Но за съжаление след преврата политиката на тогавашните действащи политици, след свалянето на Тодор Живков
беше с цел пълно ограбване на държавата и какво ли не още…
- Така е, млади момко! – отговори с горчилка домакина – Навсякъде по селата стана така. Обезлюдяха.

***
Разговаряхме надълго и широко за проблемите на българското село и неговите жители. Темата на разговора бе обстойна и задълбочена. Домакините нямаха нищо против да запиша всичко.
Дядо Стоян беше на седемдесет години, а съпругата му на шестдесет и осем Имаха деца и внуци в близкия град намиращ се на петнадесет километра от селото, които ги посещаваха в почивните дни.
Възрастните не желаеха да се отделят от земята и своя дом, и да досаждат на децата си. Чувстваха се спокойни в това село състоящо се от четиридесет къщи, пет от които бяха населени, скътани в красивия балкан и носеща живот природа.
Тука им беше родното място. Тука бяха пуснали корени…
Природата бе обляна от зеленината на полето, зеленината на тревата, а полските и горските цветя пораждаха съществена тръпка за живот и любов към родната земя.

Не можех да откъсна очи от възрастните хора, които ме изпратиха с най-добри пожелания.

За мен те бяха стожерите на живота…

© Николай Пеняшки - Плашков

Животът, но само понякога ®

автор: Христо Карастоянов

Новата хиляда деветстотин осемдесет и еди коя си година го заварила на легло, с няколко неясни и за лекарите от тукашната поликлиника болки в краката, отзад в лявото рамо и нагоре по врата, с пет малки борча от познати, абонамент за "Стършел" за дванайсет месеца и още един за "Работническо дело" за шест. В ония призрачни времена играел на тото с едни и същи тягостни числа всяка седмица и тъй неизлечимо ги помнел и шестте, че редовно посървал в покруса и нетърпелив страх, ако забравел да пусне фиша в събота преди да затворят. Рядко пропущал, но се случвало, и тогава ужасно внимавал да не гледа в телевизора в неделя и направо се махал като чуел да почва тегленето на тиража, а след това в понеделник никога не отгръщал вестника на последната страница (да не би да зърне случайно числата, а те да се окажат неговите!) и чак до четвъртък заобикалял настръхнал тотото на ъгъла до аптеката.
Есента преди това в К. умрял Енчо Махлата.
Бил светла личност и напук на восъчното си лице на юродив вярвал дяволски в три неща: в Дядо Мраз, за когото още от септември, най-късно октомври започвал да подвиква щастливо на всички и да ги дърпа за ръкавите; в цирка; и най-сетне в трамвая, който според Енчо все някога щял да мине с грохот и опасен звън през града. В шумната си мечта за ония оранжеви вагони, за жиците горе, откъдето щели да се сипят непрекъснато искри, и за бръмчащите релси долу по стария паваж той така и не се уморил да тича в кръг по площада или надолу и нагоре по още неасфалтираната "Георги Димитров". Ходел по цяла година закичен с мартеница и като го питали тая мартеница там защо не я свали вече, той им отговарял, че още не е видял щъркел. "И къде да го видя тоя щъркел - викал, - като съм се заврял като малоумник в тоя гараж."
Нямало никакъв гараж, но той все така казвал - че се е заврял в тоя гараж и как да видел щъркел.
Едничкото друго нещо, което той чул от Енчо, било, че звездите са много големи. Бил го спрял през август именно на "Георги Димитров", точно пред новия магазин на "Родопа", и там му го казал. Помълчал и добавил: "Една звезда - казал, - като нищо може да дойде колкото Сливенски окръг." Пак помълчал и накрая отсякъл: "Знам аз! Всичко знам!..."
Когато през октомври умрял, целият площад с пропукания асфалт между старата поща с часовника и "Трите вятъра" опустял без лудия. Бил се стопил без да си дочака жълтия трамвай, без некролог и с една смърт, дотолкова обвита в мътилката от тъмни догадки, че к.-чани дълго щели да таят зловещия слух как Енчо Махлата, този най-безобиден в цял К. мъж, бил убит с ритници от неизвестни негодници, понеже ги изненадал като разбивали павилион заради няколкото пакета марлборо и кент на витрината - или може би когато изнасилвали ученичка според други - и как после го захвърлили (разпарцаливен, със слабини колкото баскетболна топка и целите кървавосини) край циментираната к.-ска река, там, където гнусно изтичали лайняните, гниещи и отровни сапунени води от минералната баня.
Банята отдавна не била минерална, но името й си останало.
Той също чул този слух и сърцето му се свило.

2.

После зимата връхлетяла отведнаж и една сряда намерил във входа премръзнала кукумявка.
Веднага я прибрал да я съживява, но съседката отгоре, Наса, го хванала, че носи вледенената птица към апартамента си и писнала да я махал веднага тая пакост, защото - му викала - преди години, когато в махалата берял душа не знам си чий дядо, някой пак така намерил замръзнала кукумявка и също я прибрал като него да я съживява и уж за добро, а след това дядото до три дена умрял. Вече от вратата й казал, че нямало такива работи, обаче Наса не му давала да затвори, а нареждала ли нареждала, че ако ставало въпрос, то и оная кукумявка била уж само премръзнала, само че дядото после все пак умрял. "Това поне не можеш да го отречеш, нали!..." - викала и нахълтала подире му чак вътре да кълне кукумявката и да прокобва ужаси в антрето, после и в кухнята му, а той тогава също се ядосал и викнал, че да не би според Наса тая кукумявка от хубаво да е дошла да се навира на хората в краката! Вече бил пъхнал птицата под пуловера, а с другата ръка изровил отнякъде парцалив брой на "Огонек", прелистил го отмъстително и светкавично й тикнал под носа снимка на куче, което умирало полузасипано от сняг в телефонна кабина с откъртена врата отпред и изпотрошени стъкла отстрани. "Ей това представляваме, душа! - й казал. Виж - й казал, - как те гледа само и после пак ми приказвай! Недей - казал, - се дърпа сега; няма, казал, да те ухапе!" Кучето от снимката действително гледало с угасващите очи на музикант и скитник, но Наса и тогава казала, че какво я убеждавал и че да го махал туй скапано списание. "Бе той - викнала, - градът пълен с помияри и мастии; от котки - викала, - не можеш да се разминеш при казаните да си хвърлиш боклука като хората; сляп ли си, какво си - викала, - ами ще ме баламосваш ти мене с "Огонек"! И тоя парцал там - викала, - още сега да го махаш, че не е на хубаво!" - и додето те се препирали, кукумявката се стоплила под пуловера, живнала и се задърпала уплашено.
Тогава той я измъкнал, бързо отворил прозореца и птицата се стрелнала навън в оня зимен ден. "Видя ли! - ухилил се той - на, отиде си - казал, - махна се. Ти, казал, нали това искаше?" - а Наса само изхъмкала разочаровано преди да си тръгне, че щяла да я види тая работа. "Много интересна фраза - продължавал да се хили той - за да не кажа нещо по-неприятно."

3.

Тъй или иначе посрещнал празниците на легло. Наса слизала час по час да го наглежда и да се тюхка, че никога не слушал какво му се приказва; суетяла се тежко из кухничката, варяла му липов чай, туряла му омотана в хавлия ютия на краката и го питала пил ли си си е поне лекарствата. "Белята не признава празник, а?" - й викал той, а Наса му отвръщала: "Ти ще мълчиш!..."
По Нова година кожата му вече приличала на кора от банан и единственото хубаво нещо, което имало в тежката несрета на онова залежаване, било каквото се виждало през прозорците му; теменужните балкани на север, а откъм хола му на юг - керемидените покриви на старата тамошна махала с гърбавите плочници и с едрия като калдаръм паваж, сивите дувари и клекналите из дворчетата зад зидовете къщи. И навсякъде в ония дни било бяло, докъдето му стигал погледът.
Към края на януари обаче си признал, че е съвсем зле.
Чак тогава се вдигнал, та - уловен под ръка от Наса - все пак отишъл да го видят докторите. К.-ската поликлиника по онова време била вече пълна с мрачни и напъдени хора и той висял два часа подпрян пред три кабинета поред, изслушал докрай кавгите на Наса кой кого е прередил и кога точно са дошли те, а накрая му казали, че се налагало да му направят такива и такива изследвания. И че трябвало да остане два дни и две нощи в градската болница под обоселия и побелял Свети пророк Илия. Върнал се притеснен в къщи, колкото да си вземе туй-онуй за в болницата, а след това наистина изкарал там ония две денонощия, навлечен с унизителната болнична пижама, която кой знае защо през цялото време му миришела на шевна машина, в халат от чудовищен цвят върху пижамата и не можал нито веднаж да се насили да се докосне до тамошното ядене и до гнусния им чай сутрин и вечер. "Това е положението, Насе! - изхъмкал, когато жената дошла да го види първата сутрин. - Железните мъже - й казал, - да знаеш, ръждясват първи..." - а тя веднага го нахокала, че много му разбирала главата и че все много знаел.
И се разплакала.
- Много ревеш, Насе! - й казал той тогава - От нищо нещо и ревеш!
Случило се обаче, че през тия два дни времето омекнало и когато той най-сетне навлякъл донесените обратно от Наса негови си дрехи, та се махнал от там, навън нагазил вместо в предишния сняг в киша.
А когато се прибрал, видял как пред прозореца му, който уж гледал на север, сега се чернеел първобитен изкоп.
Ахнал и попитал какво става тука, а Наса, както се мотаела из кухничката, свила гнусливо устни и казала, че и тя това се питала и че вече била ходила в съвета да се кара.
- И в съвета какво? - изтръпнал той.
- Какво какво! - изсумтяла тя - Те там гледат през тебе, все едно че те няма, ти ми викаш "какво"!...
Помълчала малко, после изсумтяла повторно и казала убедено:
- Да знаеш, че хората всъщност са много по-глупави, отколкото изглеждат!...
Погледнал я смаян и изхъмкал:
- Което понякога дори им личи.
После пролетта в К. се оказала дъждовна и мрачна като парцал. От магазините били изчезнали не само картофите, саламът, верото и ракията с цигарите - нещо, с което всички били почнали малко по малко да свикват след онзи напразен ропот по опашките: сега отведнаж се свършили и захарта, сиренето, маслото и, вече кой знае защо, дамското бельо. Казала му го пак Наса. Е това вече чисто безобразие! - кипнала тя един ден; това ГАЩИ да не можеш да си намериш!... - изкрещяла и той за първи път я чул да псува грозно и до смърт.

4.

А на четвърти април рано сутринта тежък грохот разтърсил цялата кооперация.
Рипнал озадачен, дръпнал пердетата и надзърнал навън.
И видял булдозерите.
Мръсни, големи и оранжеви, суровите машини били заръфали уличките на оная махала и разкъртвали тревясалите плочници и паважа. Тръпчивият мирис на изровена земя и стари коренища бързо се разтапял в лошата воня на изгоряла нафта. До обед тя попила през прозорците - чак вътре. Работели бързо и до петък изринали и тротоарчетата, и зеления стар паваж, а през това време други работници с други машини сринали в тухлен и каменен трошляк дуварите отстрани. И къщите отведнаж се озовали беззащитни и притеснени направо на улицата. Самата пък улица се била проснала нашироко от единия край до другия: багерите светкавично изсипвали пръстта в сините самосвали, после самосвалите изчезвали с рев зад ъгъла, но тозчас се връщали, изгърбени вече от тонове сив чакъл, и го изсипвали с грохот на мястото на изринатата градска земя. И уж гледал непрекъснато през цялата седмица, а така и не разбрал кога са изкоренили дърветата. Само видял, че къщите съвсем осиротели в някогашните си дворчета, от които накрая били останали само разградените им места, а после пристигнали още машини - скрепери и валяци - и тъй, сред димилища, пукот и воня, без да знаят умора, те лесно асфалтирали всичко наоколо. После вече нищо не останало да е каквото било преди те да минат от там, защото когато в петък асфалтът спрял да дими, той видял - махалата я нямало, а наоколо навсякъде се носели коли.
А хора не се мяркали.
В оная сутрин, загледан през оловната и восъчна мътилка отвъд прозореца, усетил как всичко, което го било боляло дотогава, сега започнало да го боли още по-силно. Следобед черната болка просто лумнала и се впила във всяка костица на съсипаното му тяло. върнал се с пъшкане в леглото, свил се в усуканите си постели с ютията на Наса в краката и повече не се вдигнал. Обаче нали било петък, та помолил жената да иде да му пусне тотото. Издиктувал й едно по едно всичките онези шест числа и Наса тръгнала с недоволно мърморене да пуска фиша, а когато се върнала обратно уж да го пита пил ли си е лекарствата, намерила го бял и успокоен веднаж завинаги.

5.

Когато на другия ден го отнесли на гробищата, над цял К. валял противен и студен дъжд. Били дошли малцина - един или двама от някогашната му служба в съвета, трима случайни роднини от Враца и от Кърджали и самата Наса, която се вайкала, додето другите нетърпеливо се гърбели срещу косия горчив дъжд. Накрая всички хвърлили набързо по една шепа кал в мокрия гроб и побързали да хукнат, за да не изпуснат автобуса, който вече бълвал парцалив пушек пред новите гробища.
А вечерта Наса го сънувала.
В съня си тя го видяла пак такъв измъчен и изкривен, какъвто си бил през последните няколко месеца, но този път й намигнал.
И уж те двамата пак били в кухничката му.
И той уж й казал, че вече е видял Енчо Махлата.
Тя се засмяла през сълзи, а той й казал, че няма майтап и че Енчо и там тичал в кръг, продължавал все още да дърпа връвчицата и викал, без да спре, "дрън-дрън! - дрън-дрън!"...
И като й казал той така, Наса и тя чула как някой вика "дрън-дрън! - дрън-дрън!"... Погледнала през прозореца и видяла, че там си стои старата махала и че по гърбави паваж тича юродивият.
- За Бога! - възкликнала Наса - Че той Енчо, милият, никога не е идвал чак тука! Той само там по площада си тичаше... Аз - казала - даже нямам представа защо му викаха Махлата...
- И аз не знам какво да ти кажа - й отвърнал той. - Имам чувството - казал, - че всичко се е объркало...

6.

... Събудила се в досадата на една самотна неделя. Мотала се насам и натам през целия ден, объркана и разсеяна от спомена за съня, който все не можела да забрави, а късно следобед, като чула, че по телевизия почва тегленето на тиража на тотото - втренчила се в екрана. Топките затракали бързо в прозрачното изпонадупчено кълбо и първата отведнаж паднала в улея отдолу. Наса припряно изровила от чантата си фиша, който той й бил заръчал да му пусне в петък, разгънала го, погледнала числото на екрана..., погледнала и фиша, и изтръпнала: числото от телевизора ГО ИМАЛО зачеркнато и върху фиша.
В същия миг се изтърколило и второто топче и жената смаяно се ококорила: и второто число го имало във фиша.
После изтракало и третото, после четвъртото..., петото...
И когато накрая видяла как и шестото число върху последното издухано от сферата топче било ясно зачеркнато върху зелената хартийка в ръцете й, жената усетила как отмалява и как незнайна болка я опарва през корема и гърдите.
Отстъпила назад, отпуснала се на крайчеца на стария си стол и безпомощно промълвила:
- Не може да бъде.

Островът на човека

автор: АЛЕК ПОПОВ
******************************

(Вярвам в... Бъдещето на...)

I.

Сава се гърчеше на пода, а върху му се сипеха ударите на мъжете от Униформените Отряди за Сигурност (УОС). Той знаеше, че дълго няма да го бъде ако продължават така, но пък ако кажеше само една дума в знак на протест... щеше да е последната му. Той просто скимтеше и се гърчеше.Вече бяха минали 11 минути, конференцията на ФСХ още не бе започнала. Мит започна да нервничи... Смут също. Това никога преди не бе се случвало и Мит остана много учуден от тишината... Смут пък от шума, който му се стори, че чу преди малко. Може би са отложили конференцията поради мерки за сигурност с персонална поща и него са забравили... Невъзможно. Може да е малка риба в организацията, но в нея всички са равни по отношение на Информацията. Или пък... Невъзможно. Та това е абсурд. Мит пак се размърда неспокойно... Смут също. Проклетото куче или е пипнало някоя бълха или пак го притеснява нечие мише присъствие. Та това куче не мърда от едно място по няколко дни ( самото олицетворение на Мързела и Апатията ). НО бълхи отдавна не съществуват, а последната ( и първа ) мишка, която Мит видя беше с краката нагоре ( и освен това тогава беше 7 годишен ), но това не попречи на Смут да се държи далеч от мястото, където гадинката беше хвърлила топа, цяла седмица."Дезинфекционна". И още е жив ("... добре - яко копеле излезе ,Сава, яко копеле!"). Ако остане жив само още 1 час вероятно пак ще се запознае с някой привични за живота явления (като например Омраза, Гняв , Болка)....O не, пак се започва...Две секунди по-късно Мит беше в тунела и мъкнеше Смут за ушите към най-близкия видеофон (намиращ се само на някакви си 7 километра). В тунелите не бе влизал доста отдавна и се страхуваше, че ако се изгуби скоро нямаше да види видеофон (може би никога вече ), но пък ако се беше забавил само още малко... кой знае. Може пък Смут просто да се е събудил от постоянната си летаргия.Взрив отзад. Не Смут определено е бил уплашен до смърт (всъщност кучето беше създадено именно заради това - да чува Опасността - заради себе си и заради господаря си). Слава Богу, че не го пренебрегна. Но какво по дяволите се е случило с ФСХ...Беше тъмно, толкова тъмно, че не можеше да разбере дали очите му са затворени или не. Хубавото беше, че бе издържал боя и "формалните" процедури... И БЕШЕ ЖИВ!!! Мозъкът му в момента не функционираше беше зациклил, за да си почине малко ( ... циклеше на "УБИЯ" ). Важното е, че беше жив сега основната му цел беше да продължава да живее, а второстепенната да се добере до компютър... рано или късно.

II.

Дотук добре. Сега само трябваше да провери... да набере номера и да провери. Но той дори не докосна скенера на отпечатъци (отговарящ за коректното заплащане на услугата). Ако го направеше щеше да е по-лошо отколкото да извика с пълно гърло "Ето ме! Това съм аз! ЕЛАТЕ МЕ ХВАНЕТЕ!!!". Ех, ако само се бе сетил да помъкне и SC36-то (SC36<=>Sofia Center 36 NetSerf 801886DМX1,9 Trade Mark of IBM-Intel Corp.). Нищо, ... е ще трябва да си припомни стария занаят. Прекалено грубо е, но си струва да опита. Значи... трябваше му част от шибания видеофон.30 секунди по-късно видеофона бе изкормен, изтърбушен и... останал само на по- ловина. В същият този момент Мит прикачваше една набързо скалъпена плетеница от биочипове към една инфрачервена камера в ЦУМ, докато Смут всяваше смут сред клиентите на магазина забавлявайки се с гонещият го "Робот за Услуги на Гражданите" от щанда за микрокомпютърни системи (,в който Мит си имаше малко работа). Когато Смут стигна до стълбището внезапно спря да обръща внимание на робота и затича спокойно до краката на тинейджер носещ черен сак на Sillicon, докато покрай тях "на 4-та" мина запъхтян мъж от охраната с униформа на УОС.Времето беше прекрасно. Онова спокойно пролетно време, в което майките държат дистанционното в ръка и бавно се разхождат след плъзгащата се на 30тина см от земята бебешка количка. Слънцето пари лицата , а неоозонният купол над 19 милионния град е по прозрачен от всякога. В Борисовата градина всичко се е раззеленило и паркът изглежда така сякаш си в гората на някоя планина по времето, когато слънцето и дъждът все още не са представлявали опасност за живите същества на планетата. Всички бяха усмихнати и доволни от това, което имат, дори Смут спеше усмихнат, но не беше такова положението с Мит. Терминалът, който беше сглобил след като открадна и един преносим видеофон, който прикачи към вече задигнатия PC , мълчеше упорито. Беше изчезнало всичко - конференции, файлове, пощи та дори и видеофонните номера на членовете на ФСХ. Единственото, което бе останало от нелегалната организация гигант бяха тайните канали за свръзка, но на "входовете" им имаше повече датчици от обикновено, което смути Мит и той не посмя да ги използва. Оставаше му само едно : да потърси Сава - единственият човек, който Мит знаеше къде точно може да намери. Той стана прибра терминала и срита безцеремонно Смут (Кучето, което само преди 3 часа му бе спасило живота). Горкият рунтав пес се надигна лениво и се затътри след господаря си. Той все още не знаеше, че отива в Бункера най-прокълнато и преебано от забравата (и може би единствено по рода си) място в града (в същност само входа се намираше в града). Убежището за всеки Обречен ( включително плъховете и може би бълхите).Беше ден, когато Сава се събуди (сега съжаляваше, че го е направил тъй като не можеше да не се запита дали в ада би боляло повече?!). Осветлението беше запалено. Топката окървавено месо и парцали сгърчена в ъгъла на килията не го виждаше, защото не можеше да отвори очите си, но усещаше, че от време на време по някой лъч преминава през обезобразените (почти бивши) зеници. Беше му студено, толкова студено, че чак се тресеше, а това му костваше още толкова болки. Но пък студът опресни съзнанието му и сега той се опитваше да установи причините, поради които беше все още жив... трудничко намираше такива. Опита се да се размърда и пак съжали. Най-вероятно стенанията му накараха надзирателя да отвори вратата. Сава знаеше, че ако започнат отново да го бият няма да издържи и 10 минути. Но вместо това получи купичка с нещо димящо в нея и нечия ръка със студен мокър парцал започна да чисти внимателно засъхналата кръв от лицето му. Когато то придоби пак човешки вид мъжът домъкна одеялото от отсрещната страна на килията и го зави без да се опитва да го мести на "леглото" ( хамак от полирани метални вериги ). После тихо излезе без да каже нищо. След като посвикна с болката Сава се надигна малко и изпи изстиналата храна. След няколко часа сън се чувстваше доста по-добре, но все още болката не му даваше мира. Спомените му започнаха да се изясняват... имаше стая - тъмна стая - терминалът му беше включен ( той постоянно си стоеше включен ), чакаше... чакаше директната връзка... в ФСХ беше обявена тревога предишния ден... бяха открили хипно- предател в организацията. Беше обявено всеобщо задължително "Събрание" за следващият ден. Но терминалът така и не бе пипнат, още 4 минути преди началото на конференцията стената пред Сава се превърна в огън и бетонни отломъци. Той все още не бе изгубил съзнание когато през дупката влязоха УОСи със заредени електрокамшици, който веднага започнаха да използват по предназначение . След това го хванаха за краката и го помъкнаха към черната бронирана кола, чакаща само на 30тина метра от входа на сградата. Сава успя да види още един нещастник, когото мъкнеха към колата преди всичко да се превърне в пурпурна мъгла.

III.

Входът както обикновено бе затворен. Синята плазмена решетка и дебелата сигурно към метър и половина стоманена врата изглеждаха доста голямо препятствие към Отвъд. А малката клавиатура, зад капака с надпис "Само за Оторизиран Персонал", беше ключът към мощната преграда. Тя искаше само някакви си "Име за достъп" и ..."Парола" едното беше произволно голямо а другото някакви си 36 символа. Малко бяха хората обаче, които знаеха, че те са написани върху капака, но така, че да могат да ги четат само определени хора ( всъщност "хората" бяха хакери, фрикъри, и всякакви други "типчета", членове на ФСХ). Мит извади от пазвата си малък медальон-плочка , който постави върху капака и на плочката с бледи петна се оформиха два низа от сим-воли - "Бунт" и "GEO3K760OW12KMFDM03G3YEE8862J092BNPR". Мит набра първо единия, а след това и другия. Решетката се стопи а вратата се отвори широко. На дисплея над малката клавиатура се появи надписа "Броене:" и бавно намаляващи числа започнали от 12. Толкова бяха секундите дадени на "Оторизираното лице" да премине през преградата. Мит и Смут го направиха.Сега за Сава беше периодът на "Въпросите на които не може да се даде отговор". Един от тях беше как бяха разбрали какъв е. Знаеше че има сериозна причина да е тук - беше член на ФСХ - техно партизаните - едната от двете групировки( забранена от закона още със създаването и преди 14 години )борещи се срещу политико-социалната система наречена Самоуправляем Град не само с думи( т. е. както законните организации ). Другата беше ... е, всъщност никой не знае коя е. Тя дори няма име. Но пък има доста добър оръжеен арсенал. Терористи, които нападат, унищожават и се скриват. Те нямаха искания, нямаха политика и не получаваха нищо за това което вършеха - анархисти и нихилисти. Просто създаваха много главоболия на Градския Съвет и УОС (военно-полицейската организация контролираща реда в Града). ФСХ също не жалеше Съвета, но тя приличаше по скоро на древната ИРА - имаше си искания, вътрешни закони, политика, но взривяваше своите "бомби" в областта на висшите технологии и отвличаше информация( най-вече жизнено важната за управниците ). Как я отвличаше ли? Ами "достигаше" до нея, преместваше я някъде, където Съвета да не може да я намери, поставяше исканията си и определяше срок на изпълнението им. След като изтече я унищожаваха( безвъзвратно ). ФСХ имаше около 4000 членове управлявани от 11 Водачи. Сава беше съветник по въпросите на Проникването на един от Водачите.... Ако само имаше терминал сега ... би си изяснил всичко и би се измъкнал оттук( след като разбира се отмъсти хубавичко за стореното му), но да получи достъп до такъв той не се и надяваше. Вероятно тук щеше и да си изгние.

IV.

Смут се въртеше и душеше неспокойно, но не както в деня на "Голямото Измъкване За Една Бройка От Касата с Лайна". Това беше що годе добър признак. Нищожното осветление, миризмата на изгнило и стичащата се от всякъде вода напомняха за средновековните инквизиторски ями, но всъщност това бяха просто старите като света подземия на София - обичайни за градостроителството от края на 20 и началото на 21 век. ФСХ бе направила частичен план на тези смърдящи останки от миналото с цел да укрива там нелегалните си( предимно загазили с УОС) членове. Всеки от които имаше картата на тунелите, но малко бяха тези, които я изучаваха подробно ( всъщност повечето не я и поглеждаха през живота си). Мит често слизаше тук заради Сава, но познаваше само пътя, по който се стигаше до Леговището( малка стая вероятно използвана в миналото от работниците по поддръжка ). Сава имаше доста проблеми с властите заради работата, която вършеше (т. нар. Проникване), а Мит го снабдяваше с провизии когато беше долу. Обикновено му трябваха по около 75 минути, за да стигне, но този път се забави заради песа( Смут никога не бе слизал с господаря си ). След час и половина уморително ходене из вода(а може би не точно вода) те стигнаха до полузатрупания вход. Мит надникна вътре предпазливо и остана едновременно и доволен и разочарован тъй като нищо не му отхапа главата, но и Сава го нямаше. Е поне тук беше сухо, имаше слаба биофосфоресцентна лампа, а намери и малко храна и патрони за Чезера( малък цифров автоматичен пистолет "Ceser"111 стрелящ с магнезиеви куршуми със скорост 2048/s). Оръжието беше едно от нещата, които Сава ползваше най-често. В подземията се въдеха какви ли не мутанти - дори разумни. Понякога застрелваше и хора приличащи на диваци от каменната ера опитващи се да му отмъкнат храната или друго жизнено необходимо нещо. После с Мит ги изхвърляха в "Реката" - един oт тунелите, в които водата имаше доста силно течение, за да не вонят. Мит реши все пак да прекара нощта в убежището надявайки се приятелят му все пак да се появи. Той наля вода в лампата и слабата зеленикава светлина нашари стените със загадъчни сенки. Биолампите бяха едно от най големите изобретения на Техно Ренесанса - те съдържаха бактерии, които при размножаването си фосфоресцираха и се нуждаеха единствено от вода, в която да го правят( добре регулираният им канибализъм спестяваше проблемите свързани с промяната на количеството и изхранването им). Въпреки светлината обаче нито Мит нито Сава се чувстваха спокойни и с пълно право, макар да не подозираха, че след тази нощ ще се промени коренно живота и на двамата....Седеше пред 3DGAта и жадно поемаше красивите черти на жената, с която тихичко разговаряше. Това нежно създание опияняваше събеседника си не само с телесния си чар, но и с острия като бръснач ум, който все по-често успяваше да подбие доводите му. Но последните две изречения, които бе казал очевидно я учудиха и объркаха. Лицето и направи странна гримаса след, което се отпусна и усмихна... миг по късно на мястото му се намираше грубо и озлобено мъжко лице което крещеше с неимоверна сила. В същият момент светкавично от екрана излетя контурна ръка, като че дошла от кошмарите на древен създател на виртуални реалности и сграбчи в бетонната си хватка шията му. Не по-бавно той се озова изсмукан в монитора и с метален звън захранването изчезна, а с него и Сава...Стресна се и се събуди. Уплашен и потен той се огледа озадачено и не след дълго си спомни къде всъщност беше. В този момент надзирателят тъкмо отделяше ръката си от дръжките на затръшналата се само преди миг зад него метална врата. Слава Богу просто бе сънувал... сърцето му се поуспокои и той се надигна доколкото смъдящите му стави позволиха.-- От кога съм тук ? - попита той с дрезгав и по нищо не приличащ на предишният му глас стон.-- Почти 4 денонощия. - отвърна спокойно надзирателя. - През по голямата част от времето обаче беше в лечебния автомат. Хубаво те бяха пообработили. Даже ги мъмриха защото още не си бил осъден. Как си сега?-- По-добре. - отвърна неуверено Сава - Ти кой си?-- Аз ще съм твой надзирател, адвокат и санитар. Все още имаш нужда от медик, но сега в машината има друг човек.-- Защо не са ми осигурили електронен адвокат?-- За да не успееш да се измъкнеш синко. Той може да докара работата до "Липса на доказателства", което означава, че си невинен и разбира се свободен.-- Сега никой не е свободен... освен може би терористите. Но те са варвари, за какво им е свобода?!-- Май не познаваш добре терористите, а момче? Виждал ли си някога терорист?-- Не, но това, което вършат е абсолютно безсмислено. Даже се чудя за какво го правят. - отвърна Сава със същия спокоен и дрезгав глас.-- За да се прикриват момче... за да се прикриват. Донесъл съм ти малко храна . Беше топла, но пътят до тук е дълъг. Никак няма да ти е лесно да избягаш. Особено щом не познаваш терористи...-- Че може ли да избяга някой от Затвора? Тези неща са се случвали за последен път преди техно ренесанса. - скептично отговори Сава.-- О да, такава е официалната версия, но в момента в Затвора няма нито един терорист. А само преди месец хванаха двама, седмица по-късно ги осъдиха на смърт и тъкмо да ги сработят... хоп и ги няма. Изпариха се. Говори се че имат вътрешен човек сред нас... кой знае може и да е вярно. Но досега не са разбрали нищо от тях. Те или умират или се чупят.-- Значи имам шансове? - попита полу затворени в недоверчива гримаса очи Сава.-- Съжалявам момче, но оттук са бягали само терористи, а ти каза, че не познаваш такива. Дай сега да поговорим за нещо по-сериозно. Първо ми разкажи как и при какви обстоятелства те заловиха...Мит не заспа, но се правеше на заспал с готов за стрелба Чезер. Така евентуалните му врагове щяха да са по-малко предпазливи и предимството на изненадата щеше да е на негова страна. И не съжаляваше, че го е направил защото само два часа след полунощ през една цепнатина в стената срещу Скривалището се измъкна лигаво черно същество с издължено тяло и гладка неокосмена кожа. Когато се намираше само на 4-5 стъпки от Смут то захапа два куршума, които прогориха вътрешностите му там където заседнаха. Мит с погнуса го изхвърли от стаята. До сутринта нямаше проблеми освен, че "нещо" отмъкна трупа нанякъде (с което само спести черната работа на Мит).Сава все още го нямаше и след като разните твари не ги беше страх да се приближат явно въобще не е идвал наскоро тук. Мит нахрани песа и себе си обилно, след което натовари в една раница храна и разни други дреболии, окачи автомата на рамото си и напъха някакъв стар нож в гумените ботуши, които явно някога са принадлежали на Сава. След това се измъкна през вратата поогледа се и хвана посоката водеща извън Града. Надяваше се да намери някое старо превозно средство и по релсите му да стигне до съседният Град. Така щеше да има някакви шансове да оцелее. В новото общество щеше да е незаконен, но с помощта на хубав терминал нещата щяха да се променят.

ДЕНЯТ, КОГАТО МОМИЧЕТАТА МЕ ХАРЕСВАХА

автор: ФРЕДЕРИК БЕГБЕДЕ
*******************************

Настана ден. Искам да кажа, че наистина стана, защото преди това беше седнал. Уверявам ви, че е много странно да гледаш как един ден стои прав.

Животът ми беше същински ад и не бих го пожелал дори на най-върлия си враг. Не бях спал от шест месеца, стомахът ми гореше, макар да изливах в него цели водопади маалокс^[1], жена ми избяга с някаква звезда от шоубизнеса, нямах деца; с една дума обитавах Париж през 1994 година. А ето че тази сутрин, вместо да охкам, на мен също ми се прииска да застана прав. Също като деня.

Без майтап, из въздуха витаеше нещо. Почувствах го още щом излязох от вкъщи. На улицата някакво момиче ми се усмихна, а след това и неговата приятелка: в категорията „усмивки на непознати момичета на улицата“ само за десет минути надминах седмичния си рекорд. Помислих си, че трябва да се възползвам от това.

Без мъка настигнах двете момичета. Както винаги в подобни случаи, едната беше красива, другата грозна. Като цяло това правеше две кафета за моя сметка (три, като броя и моето).

Отправих им предложение:

— Защо не поседнем някъде?

— Има ли смисъл? — отвърнаха те в един глас. — Ако искаш да ни чукаш, няма проблеми. Не е нужно да плащаш две кафета (три, като броим твоето).

Красивата ме целуна по устата и ми пусна език. Грозната в прилив на нежност ме хвана за ташаците. Красивата пъхна ръка под ризата ми, за да погали обезкосмените ми гърди. Грозната ме възбуди. Красивата ме подръпна за косите. Грозната ми пъхна език чак в гърлото. Грозната се оказа по-красива от красивата.

И всичко това ставаше насред улицата пред безразличните погледи на минувачите. Казвам ви, тази сутрин не беше съвсем като другите.

Отидохме да седнем на една пейка и докато аз лигавех ухото на красивата, грозната ме яхна. Тъй като нямаше гащички, открих, че отвътре е доста уютна. След няколко тласъка двамата дружно се изпразнихме.

Предполагам, че сме квичали много силно, тъй като, когато отворих очи, около нас се бяха струпали хора. Някои от зяпачите дори бяха хвърлили по някоя пара. Докато успея да ги събера, двете момичета бяха изчезнали.

Закопчах белите си джинси Ливайс 501. Никога преди не ми се бе случвало подобно нещо. Все бях виждал самоубийства, свръхдози, изневери, бях участвал в телевизионни предавания, на няколко пъти се бях обличал като жена. Но никога, абсолютно никога не бях се чукал с непознати, без запознанство и без презерватив. Битието ми се бе устремило към Бог знае какво.

Продължих да се шляя по булеварда. Хората си подсвиркваха, смееха се, някои почти разговаряха помежду си. Градът бе изпълнен с доброта, сякаш Господ внезапно бе удвоил дажбата кислород в атмосферата. Влязох в едно бистро и Орор ми кимна. Орор е момичето от бара. Тя винаги носи прилепнали бодита с голи рамене. Имаше гръдна обиколка 92. Накратко, харесваше ми.

— Не можеш се сети какво ми се случи преди малко — подхвърлих й аз. — Изчуках две мадами на една пейка.

Тя ме погледна право в очите.

— Слушай. Не си кой знае какво, но имаш известен чар. Отдавна се навърташ около мен. Що не вземем да уредим тази работа в ladies room?

— Какво? Тук? Сега?

Орор изобщо не се шегуваше и не виждах причина да се колебая. В края на краищата, ако някой бе решил, че трябва да колекционирам оргазми тъкмо този ден, в това нямаше нищо лошо. Последвах я по витата стълба, цялата в приглушена светлина.

В тоалетната двама типове пикаеха. След като ни видяха да влизаме, пред очите им се разигра следното: ръката на Орор в разкопчания ми дюкян, моят чеп като стомана, нейната тениска вдигната над гърдите, по пламналите ни лица животът се чете като на длан. Това ги раздразни дотам, че те се присъединиха към нас с извадени патки. Тя ги прие с ръце, между кълките си, в задника си. Всеки получи своето според своя ранг. Еякулацията бе обилна и тя погълна голяма част от нея. Аз лично подло изоставих в нея няколко милиона сперматозоида.

Все по-малко разбирах какво става. Да не би съвременното общество да се е превърнало в порнофилм на живо? Или пък аз чисто и просто съм станал хубав?

Във всеки случай ме харесваха, факт — и то нов. Не обичам прибързаните обобщения, но сега бях принуден да констатирам, че безгрижната ми младост, чистата ми риза и чувството ми за отговорност ме бяха превърнали в същинско сексуално хилти. Три мацки за една сутрин! Какво ли добро дело бях извършил, за да заслужа подобна награда?

По-късно — следобедът сияеше с цялата си прелест — взех автобуса. Правих любов с Жозефин, Мюриел, Антоанет, Паскалин, Ан-Кристин и Наоми, само докато изминем разстоянието между спирките Бак-Сен-Жермен и Трокадеро. Даже някакъв дакел на име Марсел се отърка в крачолите на панталона ми.

Едва ли моят чар бе единственото обяснение. Сигурно имаше и нещо друго. Това не беше скромност от моя страна, а проницателност.

Изведнъж погледът ми се спря на будката за вестници. Значи такава била работата. На първа страница на „Фигаро“ пишеше: „СПИН: Открита е ваксина!“ Уводното заглавие на „Либерасион“ беше „Синдром на безкрайната имунна недостатъчност“. За нещастие автобусът се движеше с голяма скорост и не можах да прочета заглавието на вестник „Монд“.

Знаех си аз, че има нещо такова. Затова човек винаги трябва да слуша радио, като стане сутрин. Стана ми доста неприятно, но какво от това, след като светът бе спасен?

Превод от френски: Красимир Петров, 2004 (Пълни авторски права)

ИЗКУШЕНИЕТО НА МОРЕТО

автор: Карлос Бастидас Падиля

******************************

Окак Теофраст, вълшебникът, им извести, че звездата на селището щяла да падне в морето, хората, които го населяваха, вече не си правеха никакъв труд: оставиха къщите си на раците и отидоха да живеят като тях по пясъка на брега.

А звездата не падаше.

Все гледаха и гледаха небето, толкова, че дори самите те не разбраха кога жълтите им очи станаха сини. „Това е знамение“ — рече отец Хулио, като отиваше към кмета, който изведнъж, сякаш разтърсен от някакво болезнено разкритие, започна да се мята из пясъка и да говори на пресекулки, докато от устата му хвърчеше пяна:

— Трябва да се работи! — и отец Хулио го подкрепи, казвайки на стадото си, че като не прави нищо, човек се изкушава от желанието да стане риба и да живее само като отваря и затваря уста; тъй че, засрамени, оттогава всички почнаха да съчетават наблюдаването на небосвода с работата из пясъка; адвокатите рисуваха мечове и звезди, докато поглъщаха огромните си кодекси; политиците брояха песъчинки; лекарите вадеха вътрешностите на раците; а най-главният сержант се зае да прави пясъчни човечета, за да ги разваля после с огромните си ботуши.

И тъй, животът на селото се заключаваше само в това; и никой не се заемаше да гледа кога идваше и се оттегляше приливът; дори и тогава, когато той връхлиташе отгоре им и пълнеше косите им с анемони, морски гроздове, миди и дори с дребни сирени от злато и сребро.

Деня, в който Улпиано Муньос се върна от едно дълго пътешествие около света, никой не можа да го познае. „Трябва да е някой обитател от дълбините на океана“ — рече отец Хулио, докато отърсваше с ръка многото пяна, която никнеше по главата му; тогава Улпиано извади очите си и в празните кухини сложи две късчета море.

— Това е Улпиано! — викнаха всички и тъй като той беше със съвсем новички очи, успя да види, че те бяха станали сребристи и вече почваха да пускат люспи.

— Като не се прави нищо, човек се изкушава да стане на риба — думаше пак отец Хулио, потопен в морето, което пълнеше косите му е дребни сирени.

Земята беше направила вече десет милиона двеста и една хиляди обиколки около слънцето; и на следващата Улпиано извика: „Падна звездата!“ — и от пясъците по брега рибите се хвърлиха да плуват и след небесното светило, което се потапяше в морето, те заплуваха по всички тъмни води на времето.

Превод от испански: Екатерина Делева, 1979 (Пълни авторски права)

ПИСАТЕЛИ НА ФАНТАСТИКА И ФЕНТЪЗИ

1. Пиер Балбе
2. Борис Бело

3. Александър Беляев
4. Дмитрии Биленкин
5. Едуард Брайнт
6. Джон Бранър
7. Рей Бредбъри
8. Кир Буличов

9. Кобо Абе
10. Дъглас Адамс
11. Айзък Азимов
12. Алфред ван Вогт

13. Владимир Василев

14. Жул Верн

15. Кърт Вонегът

16. Григор Гачев

17. Георги Георгиев

18. Хюго Герисбек

19. Уйлям Гибсън

20 Урсула Ле Гуин

21. Евгений Гуляковски
22. Джон Джейкс
23. Филип Дик

24. Любен Дилов

25. Жан-Клод Дюнак

26. Януш Зайдел

27. Тимъти Зан

28. Александър Зарубин

29. Ерик Зимон

30. Ивайло П. Иванов
31. Мирон Иванов

32. Емануел Икономов

33. Волфганг Йешке
34. Мартин Йоцев

35 Орсън Скот Кард
36. Джонатан Карол

37. Франсис Карсак
38. Лин Картър
39. Хенри Катнер
40. Катрин Кер
41 Никола Кесаровски

42. Стивън Кинг
43. Джон Кипакс
44. Артър Кларк
45. Тиодор Когсуел

46. Златимир Коларов

47. Сирил Корнблът
48. Бърнард Корнуел
49. Красномир Крачунов

50. Ролф Крон

51. Марио Кроненбърг
52. Спас Крушков

53. Петър Кърджилов
54. Бари Късел
55. Йовко Ламбрев
56. Стирлинг Ланер
57. Олга Ларионова
58.Мъри Лейнстър
59.Станислав Лем
60. Алексей Леонидов
61. Танит Ли
62. Тошо Лижев
63. Дмитрий Лиханов

64. Евгений Лукин
65. Клод Льогран
66. Клайв Люис
67. Весела Люцканова
68. Сибин Майналовски
69. Джак Макдевид
70. Филис Макленън
71. Георги Малинов
72. Емил Манов
73. Юлиана Манова
74. Иван Мариновски
75. Владимир Мегре
76. Юлиана Манова
77. Иван Мариновски

78. Владимир Мегре

79. Юрий Медведев

80 Джулиан Мей

81. Велко Милоев
82. Михаил Милушев
83. Александър Мирер
84. Александър Морозов
85. Джоди Най
86. Величка Настрадинова
87. Снежана Неделчева
88. Алън Нелсън
89. Ней Нелсън

90. Лари Нивън

91. Георги Николов
92. Уилям Нолън
93. Андре Нортън
94. Алън Нурс
95. Ерик Нуршин
96. Брайън Олдис
97. Рей Олдридж
98. Чад Оливър
99. Джордж Оруел
100. Елена Павлова
101. Хорас Пайпър
102. Радослав Парушев
103. Ернст Пашицки
104. Мирослав Пенков
105. Стив Пери
106. Едгар Алан По

107. Живко Попов
108. Геннадий Прашкевич
109. Васил Райков
110. Робърт Ранкин
111. Майк Резник
112. Игор Росоховатски
113. Ерик Ръсел
114. Фред Саберхаген
115. Димитър Сашков
116. Робърт Силвърбърг
118. Симеон Симов
119. Дан Симънс
120. Светослав Славчев
121. Хенри Слесар
122. Дийн Смит
123. Кордуайнър Смит
124. Робърт Сойер

125. Жан-Франсоа Сомсински
126. Константин Спиров
127. Митко Стойнов
128. Братя Стругацки
129. Ханк Сърлз

130. Кодзи Танака
131. Димитър Тенчев
132. Цветана Тодорова
133. Алексей Толстой
134. Теодор Томас
135. Доротея Асенова Трифонова
136. Джеймс Уайт
137. Лорънс Уат-Ивънс
138. Франсис Уилсън
139. Кейт Уилхем
140. Кейт Уилхем
141. Бернд Улбрих
142. Конрад Фиалковски
143. Валентина Фиданова
144. Джак Фини
145. Джулиан Флъд
146. Алън Фостър
147. Херберт Франке
148. Иван Хаджиев
149. Робърт Хайнлайн
150. Хари Харисън
151. Евгений Харитонов
152. Зена Хендерсън
153. Фред Хойл
154. Норма Хътман
155. Ясутака Цуцуи
156. Гилберт Честертон

156. Янчо Чолаков
157. Робърт Шекли
158. Александър Шемелеков

159. Лусиъс Шепард
160. Вадим Шефнер
161. Ивайло Шонов
163. Борис Штерн
164. Тетсу Яно

СЪДБОВНИ ГОДИНИ - роман - глава седма

Диян бе в пълно неведение относно ситуациите, свързани със Стела и случилото се в дома й.

Близките дни бяха наситени със събития, които възбуждаха в него неприятни усещания и вълнения.

Чувстваше се като участник в един нескончаем трилър, в който всеки един момент се очакваше действието да предизвика неочаквани обрати, които биха могли да разбъркат душата му и да го поставят пред нови препятствия, но за него не беше проблем да издържи на всичко това, понеже понасяше като стоик неочакваните предизвикателства.

Сутринта беше топла, но се усещаше се свежия въздух на морския бриз и от време на време писъка на гларусите. Нашият приятел седеше на тапицирания стол, преглеждаше сутрешния ежедневник и пиеше кафе. Обожаваше вкуса и аромата на тази напитка. Погледът му се спря на статия отразяваща случилото се в дома на Стела.

- Дияне – обади се майка му, която беше излязла от къщи. – Видя ли статията на пета страница за момичето, което си спасил?

- Да, в момента я чета.

- Нищо не отбягва от зоркия поглед и перото на папараците – отбеляза тя.

- Това им е работата – отговори Диян и се усмихна, все едно, че нищо не е станало.

- Сине – е, не те ли вълнува всичко това, а и какво смяташ да правиш? – попита майка му – Искаш ли още кафе и безалкохолно?

- Няма да откажа – отговори спокойно, вдигна поглед от вестника и въздъхна безшумно – а колкото до моите намерения, решил съм какво да правя.

Вдигна поглед от вестника и погледна спокойно майка си. Дъхът му беше спокоен, сякаш нищо не беше се случило, дори и бизнес проекта не го вълнуваше. Въпреки това не желаеше да го поставя на втори план.

- Дияне, сестра ти се обажда и имаш поздрави от нея.

- Благодаря й за поздравите! Но не ми трябват! Желая й здраве, както и на цялото й семейство! А как са племенниците ми?

- Добре. Знаеш как стоят нещата там. Синът им е студент, а малката ще бъде абитуриентка.

- Радвам се за тях. Как ми се ще да ги видя. Домъчняло ми е. За какво се обажда сестра ми? Да не й трябва нещо…- усмихна се ехидно той.

- Не говори така! - прекъсна го майка му.

- Я кажи, от кога не се е обаждала? Та тя не се обади и за рождения ти ден! А минаха двайсет дни от тогава! Какво ще кажеш, а … ?! Как определяш това поведение?

- Била е командировка един месец в щатите. Извини се за това. Вчера си получих подаръка от нея.

- Сериозно ли говориш?

- Разбира се! – отговори тя и показа роклята, и тюркоазеното които беше получила – А това е за теб сине! – и му подаде доста голям красив пакет.

- Не може да бъде?! Но как така се откъснало от сърцето й!

- Не говори така! Та тя ти е сестра!

- Знам майко! Имам предвид думите, които ми отправи преди време; да не я търся за нищо и да забравя… Или в момента я гризе съвестта?! Чудна работа…!

- Отвори го! Какво чакаш? - отговори майка му - Нима се съмняваш в чувства й ?

Диян огледа големия пакет, изпратен от Ню Йорк. Прехвърли го от ръка в ръка, остави го в дясната, като че го мереше на кантар.

- Не е много лек. Какво ли има вътре? Дали не сложила някоя бомба?! – повдигна вежди, погледна с усмивка майка си.

- Голям шегаджия си – реагира майка му. – Няма ли да го отвориш вече? Изгарям от любопитство.

- Много бързаш, мамче. По-о-о бавно! Като, че си комшийката Станка… ?!

- Не ме поднасяй с нея! В района около нас няма по – голяма клюкарка от нея. Така, че внимавай…! Да не ти се случи нещо!

Диян постави пакета на коленете си, кръстоса ръце пред гърдите и се замисли.

- Не знам майко… Все пак ми е сестра – въздъхна тихо, бавно и преглътна, но беше спокоен – Знаеш ли…? Не бих постъпил към нея, както тя към мен !

- Е, какво чакаш тогава? - отсече нетърпеливо тя, разтвори красивите си черни очи, а фините й вежди бяха като полумесец.

- Сестра ми каза ли друго? Мисля, че се досещаш защо питам?

- Не – е - е, нищо не каза.

- Дияне, почваш да ми лазиш по нервите! Ще те оставя сам и прави каквото искаш! С твоето спокойствие и мнителност можеш да побъркаш човек.

- Добре де, добре! Трай, сега ще отворя пустия пакет! Нали е за мен?

Какво от това? Сипи ми ако обичаш малко уиски! Ще ми трябва за кураж! – каза той и се усмихна.

Отвори пакета, изсипа съдържанието на масата и разтвори очи.

автор: Николай Пеняшки - Плашков

>> Следва продължение…