Драмата в романа „Тютюн“

Романът „Тютюн“ е доказателство за умението и таланта на Димитър Димов да въплъти в образи прозренията си за света и човека, за прекрасното и отблъскващото в човешката природа, за опустошителната стихия на страстта, за иманентната връзка между индивидуалното и общностното живеене. В пресичането на екзистенциално и социално виждане се реализира философията на писателя за същностните аспекти на битието.
Основната тема на романа „Тютюн“ е за грехопадението и за човешката обреченост, която се тълкува в сферата на материалистичните интерпретации. Писателят поставя проблема за нравствената деградация, за неустойчивостта на моралните ценностни ориентири. Прониквайки дълбоко във вътрешния свят на личността, анализирайки детайлно нейния житейския път, Д.Димов проследява драматичното развитие на индивидуалната й съдба – рефлексия на конкретното историческо време. В романът се преплитат множество сюжетни линии, очертани са характерите на различни герои, съсловия и класи. Конфликтната острота на техните взаимоотношения е в основата на повествователното внимание. Макар и да са въплъщение на модерната нагласа и съзнание на търсещия човек, които надраства традиционното и баналното в стремежа си към щастие героите достигат до гибел. Трагедията им е обусловена от невъзможността на един свят да удържи високите смиели на битието, защото е изчерпана реалност на болестта и разрухата.

В своя роман Д. Димов успява да изгради художествено-естетически и аналитично-психологически образи, да изследва техните идеи, да проследи пътя им в обществото, да ги покаже като личности – оригинални и запомнящи се. Романът „Тютюн“ е творба за човешката драма, за тъмните страни на битието, за онези социални предпоставки, които закриват хоризонта на личността. С подчертания си афинитет към философските проблеми авторът прониква в същността на човешката душа и търси искрата на живота, основата на съзиданието и разрушението.

Идеята за злото в символния пласт на романа откроява един културен асоциативен знак – тютюна. Той може да бъде разчетен като образ обобщение на „тютюневия свят“, на социалното неравенство, нищета и несправедливостта, които са предпоставки за драмата на героите.

Сюжетното действие разгръща неговата пространствена характеристика във всички посоки – от обстойната и детайлна картина на мизерията в работническия квартал през убийствената атмосфера в тютюневите складове до ослепителния разкош в домовете на тютюневите магнати, които налагат своята сила, величие и власт. Потресаващият контраст обосновава авторовата идея за времето като изпитание за личността и за съдбовната значимост на индивидуалния избор.

Творческият акцент в романа пада върху света на „Никотиана“- неговото могъщество и крах. Тютюневият концерн израства като тотална метафора на „болния свят“. Писателят създава изумително обобщение за човешките пороци, свързващо в едно греха, упадъка и смъртта : „Всичко започваше и свършваше с „Никотиана“… Тя убиваше не само работниците, но и господарите си. Съществуването й бе станало неразумно, противочовешко.“ В интерпретацията на писателя той е чудовищен звяр, който погубва попадналите в могъщата му орбита: работниците в тютюневите складове се обричат на гладна смърт, а господарите й губят своите способности, почтеност и човечност. Димов непрекъснато подчертава обвързаността на своите герои със съдбата на „Никотиана“. Названието съдържа в себе си разрухата и порока, вкопчващ се в душата на човека. Символният намек (отровата никотин) е повече от очевиден и олицетворява силата на парите, властта на тютюневите магнати и противоречието между бедни и богати. Тя е средство за свръхпечалби, лукс, но и единствената алтернатива за изкарване на прехраната за доведените но нищета работници. Не напразно в романа се казва: „Никотиана приличаше на смъртоносна машина за печелене на пари, която унищожава хората.

Идейно-психологическият конфликт предопределя и композиционната двуплановост на романа - действието е в средата на Немския папирусен концерн и сред тютюноработниците, които изстрадват правата си на по-достойно човешката участ чрез борба, а това определя отношението им към действителността и света. Тези два свята, непримирими един към друг, са показани паралелно, но в хода на повествованието те непрекъснато влизат във взаимодействия, защото са тясно преплетени и съдбите на отделните герои.

Димитър Димов стига до художественото откритие, че границата между двата враждуващи свята минава през семейството. Мотивът за загубата на родовото време като нравствен коректив е първият сигнал, които предопределя крахът в индивидуалните съдби. Особено отчетливо е в семейството на гимназиалният учител по латински – двамата му сина – Павел и Стефан са врагове на света, в който властва третия син – Борис.

Най-ярките образи в романа „Тютюн“ са тези на Ирина и Борис.

Авторът открива в тях дълбоки характери, изключителни страсти. Героите израстват с различни заложби. Всичко се решава от силата и енергията им. Те носят своята жизнена сетивност и интелектуалност. В устрема си към висшето общество героите реализират огромната си енергия, но постепенно деградират в морално отношение. По пътя си към върховете на обществото Борис и Ирина погазват нормите на човешкия морал, извършват компромиси със съвестта си, опустошават зародилото се между тях любовно чувство и в крайна сметка се разрушават като личности. И за двамата герои е характерна жаждата за утвърждаване. Срещата осъществява връзката между тях.

Образната представа за Борис и Ирина е в сцената с гроздобера. Ирина е романтичка в ученическите си години, мечтателка, четяща до умора любовни романи, а Борис е реалист до цинизъм, прям и дързък. Той влиза в действие внезапно, остро, категорично. Образът му е исторически и психологически достоверен, художествено най-пълно изграден, убедителен и оригинален при цялата си типичност. Още в първата представа за героя писателят търси изключителното: „Той не приличаше на никой друг младеж в града“. Борис говори с презрение за бедността и за всички, които не могат да се справят с нея. Той се срамува от своя произход и презира морала в семейството си, дори когато баща му проявява гражданския и обществения си дълг. Индивидуалистичната му космополитна философия позволява да се разбере, че ще се чувства добре само там, където може да спечели пари. Обзет от желанието си за власт, той със силата на могъщата си воля потиска своя любовен копнеж към Ирина. Така Борис жертва най-святото човешко чувство-любовта пред кървавия олтар на „Никотиана“.

Борис е сложна и противоречива личност, желаеща да извърши нещо голямо, велико. В „Никотиана“ получава възможност да осъществи амбициите си, да се откъсне от ограничеността на средата, в която живее. Праобраз на Борис е татко Пиер, който полага основите на „Никотиана“ и създава болно поколение. Димов следва философията на човешкия характер като родово и индивидуално начало едновременно – „търси типичното като рядко, неповторимо, а не като масово и повтарящо се“. Ето защо обкръжението и вътрешната нагласа за възприемане на света разкриват драмата на …Мария. Фаталното в нейната съдба е типичното за класата като рядко изключение.

Устремил се към света на „Никотиана“, Борис Морев прави изумителна по своята бързина кариера. В разговора с татко Пиер той разкрива „обтегната като стоманен лък воля“, „остър ум“, „хладна пресметливост“, „пламенен устрем“, „богата съобразителност“. Обективните изисквания, нуждите на историческият момент се пресрещат с амбициите на Борис: „Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна…Студеният закон на печалбата търсеше и издигаше тъкмо такива хора“. Енергията и безкрайните му възможности му помагат да се утвърди, а женитбата му с Мария да завладее най-могъщата износителна тютюневата фирма „Никотиана“. За Борис не съществуват морални норми, въпреки че буди възхищение с трудолюбието и енергията си.

Женитбата му с Мария е сделка, но изглежда естествена, защото изпитва към нея уважение и нежност. Тя му е дала богатството си, изискано подредения дом и уют. Миражът, обаче, да бъде това, което е, да стане реалност, е възможен само с Ирина. Любовта му към Ирина е своеобразно бягство от себе си, от собствената си целенасоченост – нормалните човешки чувства нямат място в него, те са пречка по избрания път. Борис обича Ирина като спасително гнездо, като заслон от света и от фасадния Морев-самоуверения знаещ и можеш тютюнопроизводител и специалист. „Никотиана“ го привлече с възможността да покаже уменията си, да напредне, да се издигне.

Миражите пред него са много – да завладее света на тютюна, да се издигне в обществото. Колкото повече успява Борис, толкова повече тази миражи се превръщат в „приказни надежди“. Героят безрезервно приема морала на обществото, в което влиза, защото той не противоречи на мощта, парите, славата и властта, което иска и може да притежава. Сами по себе си те са гибелни, фатални, разрушаващи човешката личност страсти. Да притежаваш мощ и власт, означава да потискаш. Тогава амбициите прекъсват връзките с обществото, близките и стават греховни. Така започва проявява бездушие. Той все още повече отрича и погубва човешкото у себе си. За Борис „Никотиана“ е представа, която носи душата си, „огнена мечта“, която „изгаря въображението му“. Без да е имал време да я анализира, да открие опасния й смисъл, тя се превръща в негова съдба.

Самият герой се оказва символ на злото, което води до гибел. У Ирина твърде рано се прокрадва мисълта за обречеността на Борис. Преди да се е запознала с новия му живот, тя мисли: „Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го познаваше и обичаше, виждаше ….“

Борис презира и се страхува от бедността. Страстта му към власт хипертрофира всичко човешко у него, прави го удобен инструмент на собствената му безскрупулност. В условията на изостанала в икономическо отношение страна, той успява, тъкмо защото е без скрупули, чужда на всякаква сантименталност, силен, дързък и …“морално тъп“. Кондензираната му воля за власт го превръщат в „служител“, „жрец“ на „Никотиана“. Тази сила подчинява конкурентите му. Тя му позволява да направи от „Никотиана“ концерн. Парите са първостепенната му грижа и те поглъщат и деформират чувствата му към Ирина. Парите са цел и го осъждат на самоунищожение. За Борис богатството е сигурност. Парите му дават власт, правят го недосегаем. Те му позволяват да властва над другите. След всеки връх идва слизане. Върхове и падения, за да остане усещането за нечисти сделки и изнудвания, егоизъм и печалбарска страст, сред които загубва своята индивидуалност. Нравственото му израждане е придружено и с пиянство.

Борис носи идеята за обречеността. Той жертва съпругата си, без да осъзнава, че тя му дава сигурност. Героят е моралният убиец на бащата на Ирина. Сякаш неусетно продава и нея на самия себе си. Презрението му към всекиго и към всичко става негов неотменен спътник. Поставяйки се отвъд санкциите на доброто и злото, чужд изобщо на мисълта за греха, за него няма нищо свято. Спомняме си готовността му да продаде душата си. Борис е изплувал над „тълпата“ и е намерил „най-добрия купувач за душата си“-“Никотиана“. Тя го обсебва всецяло и не му оставя дори усещането, че губи всичко, защото целта му в живота е лишена от елементарно нравствено съдържание.

Богатството, което завоюва с труд и измама, не му носи удовлетворение – в стремежа си към върховете Борис е изгубил вкуса към разкоша, превърнал се е в част от голямата машина на тютюнопроизводството, автоматизирал е живота си.

В своя път нагоре Борис се превръща в типичен успяващ хищник. Въвежда нови правила в бранша, правила, които носят печалба и прогрес, смазват хората, унищожават искриците надежда в бедния им живот. Както характеризира Зара: „Той е същински демон, който не познава милост“, а на го нарича „страхливец и филистер“. Постигнал желаното, Борис разбира че е загубил всичко, за което е мечтал. Смъртта го заварва изгубил управление над тютюневия свят, сам, без жена, без любов, без близки и роднини, разбрал, че миражите са непостижими, усетил, че животът му е минал на празно. Чрез Борис, Димитър Димов осъжда краха на егоцентризма. За писателя ограбването на света не е естествено явление. А света -това са хората. Авторовата гледна точка се насочва към изключителното, силното, катастрофичното в човешкия характер. Така се създава епическа широта и психологизъм на повествованието.

В „Тютюн“ изкушението идва от Борис към Ирина. Водещо е мъжкото начало, което носи своята почит към жената. Към образа на Ирина, Димов се домогва чрез опита на двата си предишни романа. Героинята има важна функция в авторовия замисъл-пораженията са дадени откъм жертвата им.

В началото на романа образът на Ирина е свързан с проблема за красотата. Удивителната й жизненост черпи своята издръжливост от народната среда. Красива е целеустремеността й, свързана с осмислен човешки живот-да помага на хората. Мечтата й да бъде далеч от сивата посредственост на околийското градче, копнежът по романтичната изключителност, акцентува дистанцираността й от семейството, от средата и мотивира връзката й за цял живот с Борис, неговият свят-бляскав свят на фалшиви и романтични мечти. Сцената, която „променя“ живота й (среща Борис и вижда болната Мария) я разкрива като честна, независима в решенията си красива и пламенна натура. Стремежът й обаче към охолен живот я прави „приятелка на женен мъж“. Поради този стремеж тя не може да опази личността си, а поради тази абсолютна аполитичност, Борис я продава на самия себе си. Ирина се оказва жертва на измамния блясък в големия свят на Борис Морев и двамата ще продължават да се отдалечават един от друг в духовно отношение поради поредицата от компромиси.

В романа „Тютюн“ истината за човека е скрита, усложнена, противоречива. Ирина бързо свиква с богатството, разкоша и лукса в „Никотиана“. Понякога, внезапно и неочаквано за околните, тя става отново предишната романтична Ирина – напуска новогодишното празненство заради болно дете, помага на Лила, мъчи се да спаси Динко. Особено трагичен е компромисът, когато осъзнава, че не обича Борис, но остава в неговият свят: „Тя е на прага на драматичното си доброволно и съзнателно затъване в света на „Никотиана“" пише Б.Ничев.

Диалогът покрива индивидуалността на личността. Самоанализа на героите идва паралелно с волевите им изяви. Героите на Димов се стремят да направят света такъв, какъвто им е нужен. Ирина, както и Борис, се подчиняват на желанията си. А желанията им от младостта са свързани с пари (за Борис) и бляскав живот (за Ирина). Така авторът обвързва предпоставките, които оформят човека – семейството и обществото. Волята и разумът са диференцирани, функционират заедно и взаимно се обогатяват.

Героинята е трагична, защото осъзнава падението си. Тя разбира драмата на хората около себе си и предчувства злополучният изход на живота си. Ирина скъсва с мечтата си да бъде полезна на хората. Лекарската професия става без значение и тя я губи. Това е поредният компромис, който прави със себе си. А човек живее чрез смисъла на живота си и когато губи, погубва и самия живот. Ирина съзнателно носи вината в себе си и се самоосъжда.

Високият й интелектуализъм определя и драматизма. В света на „Никотиана“ паразитното й съществуване става извор на нравствено падение. Някак неусетно волята й се размеква и идва леността. Нищо не остава у нея-ни чест, ни пламенност: „Хитра и безскрупулна жена, на която и е все едно дали я почитат или не“. Жизненият му устрем се е превърнал в умора, в окаяно всекидневие. Ирина до края на живота си размишлява над своите постъпки. Тя живее с пълното съзнание за реалност и в това се състои драматизмът на съдбата й: „И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й“. Отношението между минало и настояще поражда тъга, защото физическата и духовна красота, интелигентност и правдивост на поривите не са оценени в света на „Никотиана“.

Егоизмът е изместил благородството. Тя е мечтаела за дом, за семейство, за деца. Не е получила нито едно от трите. Изгубила е и никога невидяната в реалността любов на Борис. Останала сама, Ирина е разбрала, че миражът е само лъжлив образ, фалш. Самата тя живее сред миражи – обществото, което носи маска на благополучие, хора, които като в огромен карнавал крият лицата си зад думи и възприети маниери, любим, който е и чужд съпруг, и сводник, и търгаш. В този свят Ирина е отишла далеч в отчуждението и порока-изгубила е представата за „свое“ и „чуждо“. „Калта се бе втвърдила. Егоизмът и развратът й се бяха превърнали в навик“. Връзката й с фон Гайер няма да я изведе от равнодушието й. Напразни са надеждите й в Павел. Те няма да върнат изгубените чест и достойнство. Затова Ирина сама произнася и изпълнява личната си присъда. Светът й умира. Димитър Димов не дава шанс на своята героиня. Авторът трезво и мъдро осмисля-нежеланието да се бориш поражда равнодушие и тогава идват пораженията на човешкото.

Вътрешното разлагане, дисхармонията и хаотичността е болезнено състояние за героите на Димов. Неизлечима е устремеността им към грандиозни цели, които се постигат с коравосърдечие и безскрупулност. Ирина и Борис са в постоянно противоречие и със средата, и със себе си. Обобщението идва по пътя към унищожената красота, в разкриване опустошението на душата на човека. Такава е и моралистичната присъда на авторовата гледна точка. Борис и Ирина се запознават по време на гроздобера, а умират, сграбчени в пипалата на могъщия октопод „Никотиана“. В религията и митологията гроздето е еквивалент на мъдрост, божественост и безсмъртие (в този аспект се използва в християнската иконография), заместването му с тютюна е израз на физическата и нравствената деградация на героите.

Романът „Тютюн“ е сложно, многопластово и многопосочно творение, в което писателят рисува сблъсъка на класите и идеите през 30-те и 40-те години, обществената поляризация на обществото. Контрастните светове в „Тютюн“ са гибелното противоречие на улицата, в душите на героите. В света на „Никотиана“ всяко положение води към сложно стълкновение. То поражда и онази експлозивност на света, чийто два полюса са Борис и Павел. Дори и последната среща на Ирина с Динко е условна с поставка на два разминали се свята. Основното у личността позволява на Димов да използва различно възможностите на психологизма: вътрешната самохарактеристика, диалога, скрития контекст. Докато Талев внушава пълнотата и при него елементите са общочовешки, то Димитър Димов всичко подчинява на една цел-разрушаването на човешката личност. Епизодите са подчинени на общата теза – Димовският принцип на контраста. При него фразата казва точно онова, което става. Тя е скрито подсещане и за втория план при характеристиката на героя, който е ту ироничен, ту трагично-драматичен. Авторът търси философията на личността в нейната натура, волевите стремежи, идеалите и самоизмамите й. Той изтъква с ироничен под текст несъответствието между външността и духовното нищожество. Погребението на Борис е тъжна и сурова гротеска на химерата за всевластно богатство.

Той е само един ненужен труп, а паметта за него угнетява: „Една безразлична съпруга стоеше до гроба му….един злобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее“.

Героите на Димитър Димов свикват със света, в който живеят и това ги убива. Бездушието и равнодушието са убийствени за тях: фон Гайер добре разбра, че Ирина никога не може никого да обича, че идва при него със знанието на Борис, но тази истина ласкае аристократичното му самолюбие и напълно отговаря на представата му за света и за самия него. Всеки носи своята обреченост и между героите има много общо. Гайер подчинява духа си на съждението, на разума, на волята, на способността си да презира обикновеното, душевната пустота и егоизмът на Тенфелд, плебейската посредственост на Прайбиш, жизнеността, човешко милосърдие и леността на Ирина, активността на Варвара в търсене на свое място в света и нежеланието й да види истината, реалността стремежът на Павел да бъде личност и миражът за общочовешкото щастие, безоблачното бъдеще. Така Димов открива равновесието между европейското и българското като търси голямата философска идея в националното.

В границите на реализма Димов използва самоанализа, за да създаде трагично разгънатата си метафора на един човешки живот. В „Тютюн“ той акцентира върху волята, която изхабява, върху борбата между разума, знанието и страстта. За героите на Димов подлостта е породена от наситеността. Не само Борис и Ирина са жертва на собствените си амбиции. При тях драматичното в съдбата им се състои в унищожената представа красивото, което те носят като заложби и способности, в моралното им падение. Героите осъзнават невъзможността да изживеят щастлив живот, осмислен от нравствени добродетелни ценности и го осъзнават. Димитър Димов не отрича стремежа на човека към по-добър живот, към удобства и рязко но внушава, че това не става с цената на деморализация на обществото и погазването на хуманността и любовта, които са най-ценното в живота. Стремежът да се съобразяваш само със собственото си „Аз“ обезсмисля живота. Така драмата се преобразява в трагедия, а трагичното е дълбоко същностна черта за героите на Димитър Димов.

Чрез възхода и гибелта на концерна „Никотиана“, писателят проследява икономическите процеси у нас, смяната на поколенията в тази област, износването и смъртта на онези, които не успяват да пуснат корен в реалността. Но център на романа си остават героите – образна система времето, нравите, идеите, търсенията, мечтите и разочарованията, борбите със себе си и със света. Всеки от тях е типичен за епохата и средата, но и оригинален, носител на много индивидуални черти, колоритен, правдоподобен. Димитър Димов си остава психолог, изследовател на неизбродимите тайни на човешката душа, носител на европейското в родната ни класика.

Романът „Тютюн“ е едно от най-оспорваните и противоречиво оценявани произведения, съобразно обществено политическите и социалните условия, които го създават и утвърждават. Те предопределят историческия и личностен драматизъм на епохата и личността.
Димитър Димов е от онези творци, чиято творческа индивидуалност търси смисъла на човешкия живот , неговите ценности, морал и амбиции, които разрушават личността.

автор: Николай Пеняшки – Плашков