СЪДБОНИ ГОДИНИ - роман - глава четвърта

На другия ден отиде при Стилян.
Познаваха се от юношеските години и беше излишно да излага фактите на неговото развитие. Уважаваше качества му като рационалност, деликатност и ред други...
Разговорът им продължи дълго.
Диян не очакваше толкова положителна развръзка на нещата около него. Излезе от офиса в отлично настроение. Почувства лекота в душата си. Като че тежък камък бе паднал от нея. Вече имаше средствата, дори и в повече за да развие бизнеса си. А и лихвата беше минимална. Двама със Стилян имаха своята уговорка.
Прибра се в къщи и зарадва родителите си. Нахрани се за обяд и реши да провери как е Стела.
Звънна на съседката й. Баба Мария го посрещна с неособено настроение.
- Добър ден! Идвам при Стела. Как е тя? – попита притеснен, имайки пред вид вида й.
- Дал бог добро, синко! – отговори бабата – Не може да се каже, че е добре. Почти не яде и от време на време на плаче.Събитията които се случиха около нея бяха доста жестоки. Заповядайте, влезте! Нека не говорим на вратата.
Тя му разказа как са загинали родителите на младата дама и за брат й - починал преди три години.
- Тежката депресия в която е изпаднала, няма да отмине скоро! Няма си никого. Опита се снощи да пререже вените си. Добре, че я видях навреме. Колкото и да искам, да я наглеждам, нямам пълната възможност. След няколко дни ще дойдат дъщерята с децата и трябва да им обърна внимание. Предполагам, че ме разбираш. Виждам ги веднъж в годината, понеже живеят в София. А ти трябва да направиш нещо за Стела! Загубила е ключа за апартамента. Извинявай, но не желая да натрапвам мнението си. А ти имаш ли си приятелка?

Той я слушаше внимателно. Ситуацията беше доста сериозна. Присви очи и въздъхна тежко. Подпря ръце на масата, сви дланите в юмрук и подпря брадата. Нямаше време да протака нещата. Събраха се в едно предстоящата му работа и проблемите около Стела. Сърце не му даваше да я остави на произвола съдбата, без ничия подкрепа. Въпреки, че бяха чужди един за друг, съзнанието му не позволяваше да постъпи антихуманно. С чиста съвест реши, редом с работата, да даде всичко от себе си, за здравето и щастието на това момиче. Някой може би щеше да каже, че постъпва наивно или необмислено, но той не смяташе така.
Мария прекъсна мислите му, които напираха на талази.
- Да, да… - каза той и усмихна се приветливо – Имах приятелка, но се разделихме. Не се оказа много добра. Не случих. А ситуацията около Стела се оказа екстремна. Ще намеря решение на въпроса и няма да я оставя сама. Ще дам всичко възможно от себе си. А колкото до Вас, нямам моралното право да изисквам грижи от ваша страна. Това което направихте до сега, Ви прави чест. Жалко за красивото момиче, а заслужава да живее и някой ден да получи щастието… Колко жестока е съдбата понякога?! След малко ще вляза при нея. Извинявам се, но в тази торбичка съм взел продукти да наготвиш. Моля те, не ми отказвай!
- Но защо? Не мога да приема! Колко му е, да сготвя едно ядене!
- Недей така! – усмихна се той – Приеми заради Стела и мен!

Той влезе при нея. Тя беше седнала на леглото със свити и прегърнати крака, на които беше положена главата й, и плачеше.
Диян се приближи. В него се бореха различни чувства. Задиша учестено. Чудеше се как да постъпи. Вътрешният му глас проговори: „ Боже, дай ми сили! Моля те, покажи ми как да постъпя?!”
Положи лявата си ръка на рамото й. Тя вдигна глава. Красивите й очи бяха потънали в сълзи и изразяваха неопределима тъга.
- Здравей! – каза с треперещ глас момичето – Не искам да живея! Моля те, помогни ми за това? Желая да остана някъде сама, на произвола на съдбата, докато издъхна!
Очите й бяха широко разтворени и уплашени. Дишаше тежко.
- Не говори глупости! Колкото и да е трудно, и шока в който си изпаднала, всичко ще се оправи. Никога няма да те оставя! Бъди сигурна, че ще бъде така ! Имаш нужда от внимание, грижи и обич!
Последната дума, която каза без да се усети, беше от чисто човешко чувство.
Тя не очакваше подобни слова. Погледна го със смесени чувства. Дали говори истината, или думите му бяха за успокоение, щеше да разбере по – нататък. Та той беше я спасил от смъртта и довел на сигурно място. Би трябвало да е искрен. Въздъхна бавно и тежко, и премигна няколко пъти, като че искаше да прогони тъгата. Погледът й се избистри.
- Истината ли говориш?! Никой досега не ми е говорил така. Мога ли да ти вярвам?
Диян мълчеше, а очите му излъчваха безкрайна любов. Галеше косата и лицето й. Сетне я прегърна и притисна до себе си. Тя почувства сърцебиенето му, а очите й се напълниха със сълзи и отговори на прегръдката по същия начин.
- Няма да ме оставиш сама, нали? Ти си моят ангел пазител. Ще ти бъда благодарна, докато съм жива!
Положи ръце на лицето му и го целуна продължително. Притегли го към себе си, за да легне до нея и положи глава на рамото, прегръщайки го. Имаха усещането, че сърцата им се сливат.
- Стела, трябва да намеря ключар, да отвори апартамента ти и да сменя патрона, а после ще решим какво да правим. Не можеш да останеш дълго тук ! Бъди сигурна, че ще бъда винаги до теб !
Тя не откъсваше поглед от него и галеше лицето му. Мълчанието и дългата целувка бяха най- прекрасното …
Какво ли щеше да поднесе съдбата по нататък ?

автор: Николай Пеняшки - Плашков