Скиташе нощем из улиците на града. Беше беден самотник без цент в джоба. Погледът му излъчваше тъга.
Наближаваше Коледа.
От небето се сипеха едри парцали сняг. Студеният вятър ги разпиляваше в различни посоки. Красивите бели кристали падаха усмихнати, покриваха земята, дрехите на минаващите, а сетне плачеха и сълзите им щипеха лицата на мало и голямо, и напомняха както за красотата на зимата, така и за нейната коварност…
Млади двойки минаваха край самотника, прегърнати и усмихнати. Бяха почти на годините на децата му.
Огнена болка беше обхващаше неговата душата и сърце, когато се сещаше за семейството си…
Този декември бе много студен. Кучият студ беше сковал града и всичко живо се криеше на топло.
Скитникът изпитваше чувството, че кръвта му замръзва. Духаше често в ръцете си. Разтриваше ги а после и лицето. Завиваше с увехтелия вълнен шал устата и носа.
„Мамка му живот!“ – помисли си той.
Заподскача на едно място за да се стопли. Пъхна ръце в скъсаните джобове на дрипавото зимно палто. Ушанките на стария калпак бяха спуснати.
Вятърът ги подмяташе. Веждите и миглите бяха заскрежени а очите бяха като ледени езера.
Оглеждаше празничните витрини на магазините.Чувстваше се унижен, смачкан и ненужен на това общество, като стар вестник. Никой за нищо не го имаше. Не искаше да си спомня за миналото, когато беше уважавана личност. Действителността сега бе друга – тя му разката фамилията. А жена му го напусна когато децата бяха още малки.
Спря се пред денонощния супермаркет. Загледа се и няколко пъти преглътна бавно…
„Мамка му! Дори на кучетата подхвърлят…!“
Разплака се. Болеше го всичко.
Влезе в тясното фоайе на супера и седна на стола поставен в дъното.
Сложи калпака до нозете. Разтри лицето си, очите и заподсмърча. Раздвижи устните и ги облиза. Въздъхна бавно. Разтри ръцете за да ги стопли. Потропваше и с крака.
На излизане от магазина край него минаха мъж и жена – почти на неговите години, съпроводени от млада дама. Тя се спря до него, положи ръка на рамото, загледа се в тъжните му небесносини очи и сложи торбичка с продукти до него. Дори пусна няколко банкноти в калпака. Същото направиха и по-възрастните.
Той нямаше сили да благодари. А беше обхванал с ръка наведената си глава.
Позна минаващите край него. Разплака се. Сълзите му замръзнаха.
Наближаваше Коледа.
От небето се сипеха едри парцали сняг. Студеният вятър ги разпиляваше в различни посоки. Красивите бели кристали падаха усмихнати, покриваха земята, дрехите на минаващите, а сетне плачеха и сълзите им щипеха лицата на мало и голямо, и напомняха както за красотата на зимата, така и за нейната коварност…
Млади двойки минаваха край самотника, прегърнати и усмихнати. Бяха почти на годините на децата му.
Огнена болка беше обхващаше неговата душата и сърце, когато се сещаше за семейството си…
Този декември бе много студен. Кучият студ беше сковал града и всичко живо се криеше на топло.
Скитникът изпитваше чувството, че кръвта му замръзва. Духаше често в ръцете си. Разтриваше ги а после и лицето. Завиваше с увехтелия вълнен шал устата и носа.
„Мамка му живот!“ – помисли си той.
Заподскача на едно място за да се стопли. Пъхна ръце в скъсаните джобове на дрипавото зимно палто. Ушанките на стария калпак бяха спуснати.
Вятърът ги подмяташе. Веждите и миглите бяха заскрежени а очите бяха като ледени езера.
Оглеждаше празничните витрини на магазините.Чувстваше се унижен, смачкан и ненужен на това общество, като стар вестник. Никой за нищо не го имаше. Не искаше да си спомня за миналото, когато беше уважавана личност. Действителността сега бе друга – тя му разката фамилията. А жена му го напусна когато децата бяха още малки.
Спря се пред денонощния супермаркет. Загледа се и няколко пъти преглътна бавно…
„Мамка му! Дори на кучетата подхвърлят…!“
Разплака се. Болеше го всичко.
Влезе в тясното фоайе на супера и седна на стола поставен в дъното.
Сложи калпака до нозете. Разтри лицето си, очите и заподсмърча. Раздвижи устните и ги облиза. Въздъхна бавно. Разтри ръцете за да ги стопли. Потропваше и с крака.
На излизане от магазина край него минаха мъж и жена – почти на неговите години, съпроводени от млада дама. Тя се спря до него, положи ръка на рамото, загледа се в тъжните му небесносини очи и сложи торбичка с продукти до него. Дори пусна няколко банкноти в калпака. Същото направиха и по-възрастните.
Той нямаше сили да благодари. А беше обхванал с ръка наведената си глава.
Позна минаващите край него. Разплака се. Сълзите му замръзнаха.
* Разказът е написан по действителен случай.
© 2010; Николай Пеняшки – Плашков
Няма коментари:
Публикуване на коментар