Излезе от печат нова книга от авторитетната литературна поредица „Библиотека Романия“

 

Творба на първата френска писателка в историята – Мари дьо Франс – излезе у нас в превод от старофренски. „Куртоазни новели-Ле” (ИК „Изток-Запад”) полагат началото на нов жанр в световната литература.

Първата френска писателка Мари дьо Франс, живяла и творила през втората половина на ХІІ век, полага началото на нов жанр: „повествователното ле” – къс разказ в стихове, който спада към куртоазната литература, има редица сходни черти с рицарския роман, но и се отличава от него чрез своите новели.

Дори днес не е известно много за Мари. Предполага се, че е живяла в един от тогавашните духовни центрове – двора на английския крал Хенри ІІ Плантагенет, управлявал страната в периода 1154–1189 г. Около 1180 г. Мари адаптира от английски на френски в стихове сборник с езопови басни (общо 102 на брой), за чийто автор се смятал английският крал Алберт Велики. Най-вероятно французойката е научила английски език в самата Англия, но по-интересното е, че в края на своята адаптация на въпросните басни тя пише: „Името ми е Мари и съм от Франция.“ Самото твърдение „аз съм от Франция“ по онова време е равнозначно на „аз съм от Ил дьо Франс“ – областта около Париж в централната част на Северна Франция. Οт ХVІ в. насам вече я наричат Мари дьо Франс. Това име – знак за самоличност на пребиваващия в чужбина – става своеобразна емблема и на нейното творчество. Тя твори „на чужда територия“, доколкото не е автор на своите сюжети и черпи материал от книгите на другите или от устната традиция.

Сюжетите в сборника „Куртоазни новели-Ле” Мари е почерпила от бретонски песни и келтски предания. Записала ги е в стихотворна форма, осъществявайки по този начин преход от фолклор към литература. Централна тема е любовта и препятствията пред нея. Всеки разказ представя в нова светлина любовната връзка, която протича според куртоазната етика. В този актуален за времето контекст Мари вгражда приказни мотиви и елементи от келтската митология, превръща ги в символи, в които откриваме тънко поетическо чувство, духа на една далечна епоха и непреходни истини за любовта.

„Куртоазни новели-Ле” е втората книга от поредицата „Библиотека Романия“, в която излезе и първият рицарски роман – „Роман за Граала” на Робер дьо Борон.

==
източник: kafene.bg

"КЪМ СЕБЕ СИ" - МАРК АВРЕЛИЙ

Марк Аврелий Антонин (на латински: Marcus Aurelius Antoninus) е римски император и философ. Той спада към династията на Антонините и е последният от Петимата добри императори.

Семейството на Марк Аврелий има испански произход и консули от предшествениците си — Аний Вер Старши. Марк Аврелий е син на претора Марк Аний Вер и богатата Домиция Луцила, дъщеря на Публий Калвизий Тул Рузон (консул 109 г.) и Домиция Луцила Старша – роднина на император Адриан. Внук е по баща на Марк Аний Вер (три пъти консул) и на Рупилия Фаустина. Брат е на Ания Корнифиция Фаустина. Сестрата на баща му Фаустина Стара е съпруга на римския император Антонин Пий и майка на Фаустина Младша - която става съпруга на Марк Аврелий.

Марк Аврелий е роден в Рим като наследник на патрицианска фамилия, произхождаща от испанския град Укуби (близо до дн. Кордоба). Роднините му притежават голямо грънчарско производство в покрайнините на Рим. При раждането си получава името Марк Аний Вер. Той се ползва с благосклонността на император Адриан, който рано открива бъдещите му способности, лично се грижи за неговото възпитание и го подготвя, за да заеме висшия пост в държавата. Според писанията на Аврелий Виктор, от най-ранна възраст бъдещият император притежавал толкова спокоен характер, че нито радост, нито мъка се изписвали на лицето му и водел аскетично съществуване, въпреки неговото нестабилно здраве, което продължило през целия му живот.

Тъй като Аврелий е още млад, Адриан обявява Елий Цезар за приемник на властта, която е планирано по-късно да премине в ръцете на Марк Аврелий. Елий обаче умира твърде скоро. През 138 г. Адриан, на когото остават само няколко месеца живот, избира за наследник Антонин Пий, но с условие, че той ще осинови веднага непълнолетните Марк Аврелий и Луций Цейоний Комод (синът на Елий Цезар) като следващи кандидати за престола. След осиновяването имената им са променени съответно на Марк Елий Аврелий Вер и.....
продължете от тук: МАРК АВРЕЛИЙ

****************************************

Източник: http://bezmonitor.com

МАRС-АURЕLЕ. РENSEES

Texte еtаbli еt trаduit par А. I. Trannoy

(c) les Belles Lеttеs. Paris, 1953

(c) Богдан Богданов, превод от старогръцки,

уводна студия, бележки, азбучен показалец, 1997 (c) Красимира Деспотова, оформление, 1997

Издателска къща „Кибеа“, 1997 — второ преработено издание ISBN 954-474-083-X

Първо издание ИК, 1986 г. — Библиотека „Хермес“

На корицата е използвана снимка на конната статуя на Марк Аврелий на Капитолийския площад в Рим. 

.

ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА

1. От дядо си Вер#1 добротата и уравновесеността.

2. От спомена за доброто име на моя родител — скромността и поведението на мъж.

3. От майка си#2 благочестието, щедростта и въздържанието — не само от злосторно действие, но и от достигане до такава мисъл; още простотата във всекидневието и да се държа далече от богателия начин на живот.

4. От прадядо#3 си да не посещавам обществените училища, а да се уча от добри учители у дома и да знам, че за такова нещо човек трябва да харчи с широка ръка.

5. От моя възпитател — да не бъда нито от зелените, нито от сините, нито за късите, нито за дългите щитове^[1], също издръжливостта на трудности и да се нуждая от малко. Сам да си върша работата, да не се занимавам с много неща наведнъж и да не допускам до себе си клевети....

.
.

10. От филолога Александър да се пазя да укорявам и да не се подигравам на човек, произнесъл варварска дума или нещо неправилно или неблагозвучно. Да казвам благосклонно само това, което би трябвало да се каже — във формата на отговор, на одобрително допълнение или вметване и да се произнасям за самия предмет, а не за употребената дума. Та по този или по друг подобен начин — с умерено скромно напомняне, което не се натрапва.

11. От фронтон да обърна внимание в Какво клеветничество, двуличие и лукавство изпадат тираните и че така наречените у нас патриции са доста безчувствени хора.

12. От платоника Александър да не казвам и да не пиша някому в писмо често и без нужда, че съм зает и по този начин постоянно да отклонявам онова, към което ме задължават отношенията ми с моите другари по живот, като се извинявам, че съм зает....
....

17. На боговете дължа, че съм имал великолепни деди и родители, прекрасна сестра# и отлични учители, добри близки и роднини и добри приятели — почти за всички мога да го кажа. И че спрямо никой не се случи да сбъркам, макар че имах наклонности, които, ако се случеше, можеха да станат причина да сторя нещо подобно. На божието добро дело се дължи, че нямаше такова стечение на обстоятелства, което да ме покрие със срам. И това, че недълго бях отглеждан при незаконната жена на моя дядо. Както и това, че бях младолик и че не станах мъж по-рано, отколкото трябва, а дори по-късно. Че ме ръководеше и бях подчинен на баща#, който се стремеше да премахне всякакво важничене в мене и да ме накара да разбера, че човек може да живее в дворец и да не се нуждае от телохранители, парадни одежди, от тържествено осветление, статуи и други подобни прояви на надменен блясък, а че може да се сдържа и да живее съвсем като обикновен човек и че по този начин няма да се принизи, нито ще занемари това, което е нужно да върши в качеството си на повелител на държавните дела. Че случих с такъв брат#, чийто характер можеше да ме подбуди да се заема със себе си и който ведно с това ми доставяше радост с преценките и обичта си. Че ми се родиха деца#, нормални телом и не ненадарени. Че не напреднах особено в заниманията с реторика и поезия, както и в останалите занимания, в които вероятно щях да се задържа, ако бях усетил, че вървя добре. Че навреме сдобих възпитателите си с почетните длъжности, които според мене те желаеха, а не го отложих, казвайки си, че понеже са още млади, ще го направя по-късно. Че познавах Аполоний, Рустик и Максим; че ясно и много пъти можах да осъзная какво представлява природосъобразният живот. Така че, доколкото зависи от боговете, от предаденото и приетото, от внушеното ми от тях, вече няма никаква пречка да живея природосъобразно, но аз съм виновен, че все още не успявам напълно и не спазвам божиите напомняния, ако не трябва да кажа, уроци. Това, че тялото ми продължава да устоява в един толкова изнурителен живот, Че не съм имал работа нито с Бенедикта, нито с Теодот, а и по-късно, когато ме е обхващала любовна страст, съм оздравявал. И че при честото ми сърдене на Рустик, не съм направил нищо за което да се разкайвам. Че майка ми, която трябваше да умре млада, се случи все пак да живее в последните си години заедно с мене. Че колкото пъти пожелах да помогна на беден или на човек, нуждаещ се от пари за нещо друго, никога не ми беше казано, че няма откъде да се вземат. И че аз самият не изпаднах в подобна нужда, така че да трябва да заемам средства от друг. Че имах такава жена — толкова покорна, любеща и скромна#. Че разполагах с толкова добри възпитатели за децата си. И че ми бяха открити насън и други неща, но и помощни средства срещу храченето на кръв и световъртежите, а и това в Кайета като един вид прорицание. Че когато пожелах да се заема с философия, не попаднах на някой софист и не седнах да правя разбори на автори и силогизми или да се занимавам с разсъждения за небесните явления.

Всичко това стана благодарение на помощта на боговете и на случая.

При квадите на брега на Грануа...
...

1. Щом отворя очи, да си кажа: „Ще срещна любопитни, неблагодарни, надменни, коварни, завистливи хора, ще срещна егоисти. Станали са такива, защото не знаят какво е добро и какво — зло“. А аз понеже съм съзрял, че природата на доброто е красивото, а на злото — грозното и че дори природата на този, който греши, ми е сродна, не със същата кръв и семе, а защото е причастна към ума и има в себе си божествен дял, знам, че никой от тези хора не може да ми навреди и никой с нищо грозно не ще ме засегне. Нито мога да се разгневя на своя сроден, нито да го намразя. Родили сме се за съдружие като краката и ръцете, като клепките и зъбите на горната и долната челюст. Да си противодействуваме е противно на природата. А да се възмущаваме и отвръщаме от някого е един вид противодействие.

2. Това, което съм, е плът, дихание и ръководно начало. Остави книгите. Не се разсейвай повече. Не е позволено. Но презри плътта като човек, който вече умира. Тя е мръсна Кръв, кости, Крехка тъкан от сплитащи се сухожилия, вени и артерии. Забележи и диханието какво представлява — вятър, винаги нещо различно, постоянно бълвано и наново поглъщано. Ръководното начало е третата ти съставка. На следното обърни внимание. Възрастен си. Не го оставяй повече да робува и да бъде разигравано като марионетка от егоистичните ти пориви. И не допускай да негодува срещу предопределеното и настоящето или да гледа с недоверие към бъдещето.

3. Божиите дела са изпълнени с промисъл, а делата на случая не стават, без да се вплита и заприда в тях природата на нещата, които се уреждат с промисъл. Всичко произтича оттам. Добавя се необходимостта и изгодата за вселената, от която си част. За всяка част от природата благо е това, което му се предлага от всеобщата природа и което я съхранява. А съхраняват вселената както промените на елементите, така и промените на съставените от тях тела. Ако това са основни положения, нека са ти достатъчни. Отхвърли жаждата за книги, за да умреш не в роптаене, а наистина благ и от сърце благодарен на боговете.

4. Припомни си откога отлагаш тия работи и колко пъти взимаш отсрочка от боговете, без да я спазваш. Нужно е вече да разбереш от коя вселена си част и на кой неин уредник си издънка и че е определен пределът на твоето време. Ако не го употребиш, за да се проясниш, то ще си отиде и ти ще си отидеш и повторно няма да бъде възможно.

5. Във всеки час твърдо като римлянин и мъж гледай да вършиш, каквото вършиш в момента, с подобаващото непресторено достойнство, с любов, независимост и справедливост. Гледай да не зависиш от никакви други представи. Ще го постигнеш, ако всичко, което вършиш, вършиш като последното в твоя Живот — не необмислено и повърхностно и не отвърнат поради страсти от здравия разум и не неискрено, нито воден от себелюбие и недоволство от това, което ти е отредено. Виждаш колко малко е нужно да се овладее, за да се преживее животът успешно и благочестиво. Защото от човек, който спазва това, и боговете нищо повече няма да искат.

6. Зле, зле се отнасяш към себе си, моя душа. И няма да има време да си окажеш нужната почит. Ограничен е човешкият живот. Твоят вече е почти изчерпан, а ти не си се почела и продължаваш да търсиш своята сполука в душите на другите хора......

....

17. Времето на човешкия живот е миг, същността нещо изтичащо. Възприятията замъглени, връзката на тялото като цялост лесно разрушима, душата блуждаеща, съдбата непредвидима, пребъдването на името спорно. Накратко казано, всичко свързано с тялото е река, а всичко, принадлежащо на душата, сън и дим, животът е война и пребиваване на чужденец, бъдната слава — забрава. Какво може да ни напъти тогава? Само едно — философията. Тя е в това да пазим вътрешния си бог неопетнен и безметежен, надмогнал удоволствието и мъката, да не допускаме да върши нещо напосоки, лъжливо и лицемерно и да изпитва нужда някой да прави или да не прави нещо. Освен това да приема случващото се и отреденото нему като идващо някъде оттам, откъдето е дошъл сам той. И във всички случаи да очаква смъртта със спокойната мисъл, че тя не е друго, а разпадане на елементите, които влизат в състава на всяко живо същество. Ако не се случва нищо страшно на самите елементи при непрекъсната промяна на всеки в друг, защо да се опасява човек от промяната и разпадането на всичко? Става съобразно природата. А нищо лошо не е съобразно природата....

...

1. Не само за това трябва да държиш сметка, че с всеки изминал ден животът ти се съкращава и остава все по-малка част от него. Но и друго е нужно да имаш предвид — че ако човек живее дълго, не е ясно дали в този случай ще разполага с достатъчно ум, способен да разбере нещата и да постигне знанието, отнасящо се до опита в божественото и човешкото. Ако изпадне в старческа глупост, дишането, храненето, представката способност, импулсите и всичко друго от този род ще продължи. Но ще угасне преди смъртта му възможността да разполага със себе си, да осъзнава точно колко са неговите задължения, да анализира явленията, да забележи дали вече не е време да напусне света и много други подобни неща, за които е нужен добре упражнен разсъдък. Та трябва да се бърза не само защото с всеки изминал ден смъртта наближава, но и защото способността да се схващат нещата и да се вниква в тях ни напуска предварително.

2. И на това е редно да се обръща внимание: което съпровожда естествено ставащото, и то е белязано от известна прелест и привлекателност. Както примерно при печенето на хляба на някои места се образуват шупли. Та тия шупли, причина за които е невладеенето на пекарството, и те някак отиват на хляба и по особен начин будят апетит. Също и смокините — когато са най-зрели, се спъхват. И при узрелите на дървото маслини самата близост на гниенето добавя на плода своеобразна красота. Ако човек погледне клюмналите надолу класове, бръчката на лъвското чело, пяната, която се стича от устата на глигана, и много други неща, те са далече от красивото, но все пак поради това, че следват естественото, допринасят някак за красотата и имат привлекателност. Тъй че ако човек притежава по-дълбоко чувство и разбиране за осъществяващото се в целостта на света, за него почти никое измежду тия неща, които стават като следствие, не би било лишено от своеобразно удоволствие. Истинската паст на звяра той ще наблюдава с не по-малко удоволствие от това, което ни доставят художниците и ваятелите в подражанията си. Със своите умни очи той ще може да съзре своеобразен разцвет и красота у старицата и стареца, както и очарование у детето. И много други подобни неща, не от всеки доловими, ще достигнат единствено до оня, който действително се е привързал към природата и нейните дела....

...

1. Когато е в съгласие с природата, властвуващото вътре в човека начало е така нагласено към това, което се случва, че винаги лесно го преобразува към своята даденост. То не обича определените неща и по изключение се насочва към тях, а всъщност се занимава с онова което ги предпоставя. Така става с огъня, когато овладее изпречващото му се. То може да угаси малкия пламък. Разпаленият огън обаче бързо обсебва всичко, каквото му хвърлят, поглъща го и от това се вдига още по-висок.

2. Никое действие да не се върши напосоки и несъобразено с принцип, основаващ се на метода.

3. Търсят усамотение — на село, на брега на морето, в планината. Ти също имаше навика да се отдаваш на подобни желания. С една дума, това е крайно наивно, след като в който час пожелаеш, можеш да се оттеглиш в себе си. Никъде другаде човек не се уединява по-спокойно и безгрижно тъй, както в своята душа, особено притежаващият вътре в себе си ония блага, в които, като се взре, постига пълна лекота и удобство. А какво друго са те, ако не добър ред. Затова непрестанно се отдавай на това уединение и се обновявай. Нека бъдат Кратки и отнасящи се до основното тези положения, които, попаднеш ли на тях, веднага са в състояние да те уединят по най-добрия начин и като премахнат недоволството ти, да те отпратят натам, накъдето все се каниш да тръгнеш.

От какво си недоволен? От човешката негодност? Като се опреш на съждението, че разумните същества са създадени едно за друго, че търпенето е страна на справедливостта, че хората грешат несъзнателно, като си дадеш сметка колко смъртни врагове, изпълнени с недоверие и омраза, колко вдигнали копие един срещу друг са легнали на смъртното ложе и са се превърнали В пепел, ще престанеш да изпитваш неудоволствие. Да не би да си недоволен от дела, отреден ти от вселената? Наново си припомни дилемата „промисъл или атоми“ и аргументите, които доказват, че вселената е като град. Да не би още да те засяга телесното В тебе?  ...

...

31. Обичай умението, което си усвоил, и си почивай с него. Останалата част от живота си прекарай, като повериш от цялата си душа всичко твое на боговете и без да бъдеш за никого нито тиран, нито роб.

32. Представи си например времето на Веспасиан и ще видиш всичко това — хора, които се женят, отглеждат деца, боледуват, умират, воюват, празнуват, търгуват, обработват земята, ласкаят, постъпват самонадеяно, подозират, замислят зло, желаят смъртта някому, недоволствуват от настоящето, изпитват любов, трупат богатства, желаят консулска и царска власт. И тъй, оня техен живот вече не е никъде. После премини към времето на Траян — отново същото. И онова поколение си е отишло. По същия начин отправи поглед към други епохи и цели народности и виж как са се издигали и не след дълго са погивали, разпадайки се на основните елементи. И най-вече е редно да помислиш за ония, които лично познаваше — разсеяни в празни дела и изоставили отговарящото на собствения им строеж, отказали се да се държат здраво о него и да им бъде достатъчно. Нужно е да помниш, че на всяка работа трябва да се обръща вниманието, съответно на нейната стойност. Защото така ще се предпазиш от недоволството, че не си се задържал повече, отколкото е нужно при нещо незначително.

33. Едновремешните обичайни думи сега стоят в речника. По същия начин и имената на преизвестните някога люде са станали като остарели думи: Камил, Цезон, Волез, Леонат, малко след тях Сципион и Катон, после Август, Адриан и Антонин. Всичко изчезва и бързо се превръща в легенда, бързо го засипва пълна забрава. А твърдя това за людете, които са блестели в слава. Защото другите стават „неизвестни, незнайни“# ведно с последния си дъх. Какво означава изобщо да си спомнят вечно за тебе? Нещо изцяло празно. А за какво си струва да положиш усилия? Единствено за това — мислите ти да са изпълнени с правда, делата ти да бъдат съобразени с човешката общност, да няма измама в словото ти и да си настроен тъй, че да приемаш всичко, което ти се случва, като необходимо и известно, изтичащо от един и същ извор и начало...

...

1. Сутрин, когато се будиш трудно, да ти е подръка положението, че се будиш за делата на човек. Още ли съм недоволен, че се отправям да върша това, заради което съм се родил и заради което съм дошъл на този свят? Или съм създаден да лежа и да се топля под завивките? — Да, но е по-приятно. — А дали си се родил да се наслаждаваш? Изобщо дали за да изпитваш, а не за да действуваш? Не виждаш ли как вършат своето растенията, врабчетата, мравките, паяците и пчелите, как устройват своя свят? Тогава защо отказваш да вършиш човешкото и не се отправяш без бавене към съобразното с твоята природа? — Да, ама е нужно да отдъхнеш. — Нужно е. Съгласен съм. Природата обаче е поставила мярка и за това, и за яденето, и за пиенето, а ти не я ли нарушаваш все пак и не надхвърляш ли достатъчното? Но в действията си не постъпваш тъй, оставаш в границите на възможното. Защото не се цениш. Иначе щеше да зачиташ своята природа и нейното желание. Други, които държат на професиите си, чезнат, потънали в тях немити и неяли. Ти не цениш ли природата си по-малко, отколкото резбарят резбарството, танцьорът танцуването, скъперникът парите си и тщеславният своето тщеславие? Обхванати от страстта си, те са готови да не ядат и да не спят, но да умножат това, към което са устремени. Смяташ ли, че дейностите, полезни за човешката общност, стоят по-долу и заслужават по-малко внимание?

2. Колко лесно е да отхвърлиш и да изличиш всяка тревожеща и несвойствена мисъл и веднага да станеш напълно спокоен и ведър.

3. Смятай се достоен за всякакво слово и дело съобразни с природата. Нека не те разсейват последвалото ги недоволство и приказки и не се съмнявай в собственото си достойнство, ако е правилно да си постъпил или казал това. Защото те имат свое ръководно начало и следват своите подтици. Не се заглеждай в тях, върви право по пътя си и следвай своята и всеобщата природа. Един е пътят и за двете....

...

1. Всеобщата същност е послушна и се насочва лесно. Разумът, който я направлява, няма в себе си никаква причина да върши зло. Защото злото му е чуждо и той нито може да стори зло, нито нещо да претърпи зло от него. Всичко се поражда и осъществява съобразно неговата воля.

2. Да бъде без значение дали трепериш от студ, или ти е топло, когато вършиш подобаващото, дали ти се спи, или си се наспал, дали говорят добри или лоши думи за тебе, дали умираш, или си в друго състояние. Защото и умирането е един от житейските актове. Значи е достатъчно да се извърши добре, каквото е свързано с него.

3. Гледай навътре в нещата. Нека не ти убягва нито собственото им качество, нито стойността им.

4. Всичко съществуващо бързо се променя и или ще се изпари, ако се свежда до една същност, или ще се разпръсне.

5. Направляващият разум знае своето положение, знае какво върши и върху каква материя.

6. Най-добрият начин да се защитиш е да не се оприличаваш.

7. На едно се уповавай и радвай — на това, като сториш нещо полезно за общността, да преминеш към друго полезно за общността, без да забравяш за бога.

8. Ръководното начало в тебе само да се буди, насочва, да прави от себе си каквото желае, да постъпва тъй, че всяко събитие да изглежда каквото желае.

9. Всичко се осъществява според всеобщата природа, а не според някоя друга, обхващаща я отвън, съдържаща се в нея или независима, намираща се извън нея.

10. Било бъркотия, взаимно вплитане и разпръскване, било единство, ред и промисъл. Ако е първото, за какво ми е да пребивавам в подобно случайно съединение и смес? Каква друга грижа бих имал, освен как да стана земя# един ден? И защо да се разстройвам? Каквото и да правя, разпръскването ще споходи и мен. Но ако е второто, спокоен и изпълнен с почит се уповавам на този, който ме направлява.

11. Когато принудата на обстоятелствата един вид те обърка и разстрои, влез веднага в себе си и не нарушавай повече от нужното хармонията. Така ще я овладееш — като влизаш постоянно в себе си.

12. Ако имаше едновременно мащеха и майка, мащехата щеше да уважаваш и все пак постоянно щеше да се връщаш при майка си. Това са за тебе сега дворецът и философията. Затова често се връщай да дириш покой при философията, която прави поносим живота в двореца, а и тебе самия в него....

--- 

продължете да четете от:       "КЪМ СЕБЕ СИ" - Марк Аврелий

БУДИТЕЛИТЕ - ДУХОВНИ ВОДАЧИ НА НАРОДА - статия от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Денят на народните будители – първи ноември – е светъл празник в българския духовен календар. На този ден нашият народ отдава заслужена почит на своите духовни водачи – дейците на националното възраждане, на просветата и културата, на науката и изкуствата. Възрожденският порив на народните будители, техният кристално чист морал, апостолската им безкористна дейност за Отечеството са добродетели, които трябва да служат като светъл пример и на днешните поколения.

Думата будител има санскритски корен – буда,която означава зрящ,буден.

За първи път този празник е честван през 1909 г. в Пловдив от група учители. Те решили да го честват на 19 октомври, когато българската православна църква почита небесния закрилник на България – свети Йоан Рилски.  По новия календарен стил първи ноември е определен за празник на будителите. Свободолюбивите, хуманни и патриотични дела на Иван Рилски с право го поставят в началото на народните будители.

 Гордост за нас, земеделците е, че празникът на народните будители е обявен за общонационален от правителството на Александър Стамболийски през 1922 г.  Това става с Окръжно писмо № 17 742 от 25 юли 1922 г., подписано от министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски.Писмото е изпратено до ректорите на университетите и академиите, учителските институти, всички училища, регионалните отдели на министерството. Ето какво се казво в Окръжното:

„Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели...И още: любов и почит към стариннобългарското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално дело, старание и съревнование към доброто и хубавото. Тия добродетели бидоха основно разклатени от отрицателните резултати на войните преди всичко в самото общество, а оттам и отражението на отрицателните прояви в училищата и младежта. Последната се увлече по всекидневното, забавителното в живота и... полека-лека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото...”

За съжаление след жестокия преврат срещу законното земеделско правителство, а и по-късно народните будители бяха забравени. Улисани в своите лични и теснопартийни интереси много правителства проспаха Деня на народните будители. 

След 1944 г. Денят на народните будители е отменен от комунистическото правителство. Празникът бе възстановен през 1992 г. с решение на Народното събрание.

Корените на будителството срещаме още при великото дело на св. Кирил и Методий, из църквите и манастирите, из килийните училища. Първите народни будители са духовници, учители, поборници за народни правдини и свобода. Искрите на голямото народно пробуждане хвърля Отец Паисий с написването, преписването и четенето на „История славяноболгарская” през 1872 г. Сетне идват последователите и продължителите на неговото дело: Софроний Врачански, Неофит Рилски,Петър Берон, Димитър и Константин Миладинови, Георги Раковски, Найден Геров и много други.

Те пръскаха искрите на знанието и свободолюбието из цялата ни поробена Родина. Повечето от тях са и борци за национално освестяване и освобождение. Делото и заветите на първобудителя Паисий продължават Петко Рачов Славейков, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов...Щафетата е продължена и от стотиците учители, духовници, читалищни дейци, книжовници...И всякакви други напредничави българи. Всички те работят безкористно за духовното издигане и националното самоосъзнаване на народа ни. Тези титани на българския дух със своя безграничен и неудържим порив към свобода, справедливост и напредък запалиха зората на Възраждането на българската духовност и нация, отдадоха силите, таланта и живота си за най-висшия идеал – свободата и напредъка на Отечеството. Техният патриотичен и високоблагороден пример бе подет от стотици монаси, даскали, книжовници, поети, писатели, революционери...

Безкраен е техният списък:  Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Капитан Петко Киряков, Ильо войвода, Георги Бенковски, Бачо Киро, Ангел Кънчев, Баба Тонка и синовете й, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Тодор Каблешков...Всички те и още стотици като тях бяха приели  свободолюбивите идеи на първобудителите, тяхната апостолска и неуморна работа в служба на Отечеството. И изпълниха достойно своя дълг. А техните верни последователи в освободената Родина тачеха патриотиичната им дейност, славните им подвизи и светлата им памет.

Българските възрожденци бяха обладани от патриотичен стремеж и решителност за саможертва в името на своя народ. Те бяха истински народни будители в най-точния смисъл на думата. Благодарение на тях и техните последователи България оцеляваше, извоюваше свободата си и се развиваше през вековете.

Будителите винаги са били духовна опора на народа ни. Те са ни нужни и днес в нашето бездуховно, задрямало и забързано време, за да ни будят. Особено са ни нужнив в днешните тежки и тъжни за обикновените хора дни.  Затова нека не проспиваме Деня на будителите. Нека не го отбелязваме само формално. Днешнте и бъдещи поколения българи трябва да се учат от родолюбивите идеи, от нравствената чистота и от всеотдайната служба на Отечеството, завещани ни от народните будители. Техният възвишен пример ни е нужен днес и утре.За да имаме моралното право да се наречем техни потомци и достойни граждани на Република България. За да се постигне по-достойна участ за народа и Отечеството ни.

Кирил Назъров,

в-к „Литературно земеделско знаме”, брой 6, ноември-декември 2012 г.

СЛУЧКИ В ГОРАТА - приказка от АНА ВАСИЛЕВА

Есен е. Шумолят изсъхналите листа при всяка стъпка и разказват неписани приказки. Тихо, тихо... нека послушаме...

Върви горският из гората, оглежда дърветата, отбелязва болните, счупените или изтръгнати от бури. Слуша – шумолят пожълтелите листа, падат. Гарван грачи, сврака кряска... тишина... А после – туп-туп-туп-туп... Това е брадва.

Тръгва тихо горският, прикрива се зад оголелите клони.

„Да, пак е Дамян!”, мисли си, вдига пушката и вика силно и страшно – „Стой!”

Човекът изпуска брадвата, стои като закован, не прави опит за бягство.

- Пак ли ти, бе, Дамяне? Нали обеща, че няма да се повтори? Защо, не си чак толкова беден?

Полуотсеченото дърво се навежда и пада с болка на земята.

- Хайде да вървим, вземи дървото – нека ти тежи и при всяка стъпка да ти шепти: „крадец, крадец, крадец!”. Дано се засрамиш най-после!

Без дума да каже, Дамян вдига дървото на рамо, взема брадвата в другата ръка и тръгва. Отиват в Общината, а тя е в центъра на селото. Върви Дамян с наведена глава, а погледите от дворовете на всички хора го горят. В Общината оставя дървото, подписва Акта и мълви:

- Не, няма да преживея втори път такъв срам, че и детето ми ме видя, какво ще му река?

Минаха дни, гората съвсем оголя. А горският ходи, ходи и слуша. Тихо е. Всички пойни птички са отлетели на юг, а нашите са се свили от студ. Как се слуша тишината?

Изведнъж, някъде между сухите храсти се мярва черен силует. Мечка? Стиска здраво пушката и се притаява до грапав ствол. А силуетът, клатушкайки се, приближава...

- О-о-о, ти ли си бе, дядо Юсуф? – пита горският с облекчение.

Дядо Юсуф вдига глава, вижда Горския, вижда Закона, и изпуска снопчето сухи съчки.  Облизва сухи устни и промълвя:

- Аз съм, Горски, аз съм...

- Е, хайде, седни на съчките да отдъхнеш и да се съвземеш от уплахата... дай да изпушим по една цигара...

Облегнат на дървото горският вади две листчета от стар вестник, слага сухи листа от тютюн, свива цигара и я подава на стареца. После запалва и той.

- Как е бабата, дядо Юсуф, прави ли чорбица?

- Добре, добре, ама само със слама на огнището е трудно. Рекох да й занеса малко сухи съчки. Това не е добро без разрешение, знам, ама заради бабата...

Цигарите вече са изпушени и всеки е загасил своя фас. Дядо Юсуф разбутва сухите листи и прави дупка с клечка в земята, в която поставят фасовете и ги заравят с пръст.

- Тъй правя аз винаги, Горски. Показвам на децата и внучетата, уча ги как да загасят огнището на двора. Те знаят, че една искра може да изгори цялата къща, цялото село, цялата гора... Страшен е огъня, с него шега не бива...

- Така е, дядо Юсуф. Хайде да вървим, че работа ни чака. Дай да ти наместя на гърба вързопчето със съчките, а ти друг път преди да влезеш в гората ми се обаждай за разрешение – такъв е Законът... Трябва да го спазваме.

- Тъй, тъй, чожум, да си жив и здрав дълги години!

И всеки поема по своя път, а последните позлатени листи се отронват с вятъра, летят... бързат да разкажат случките в гората, които после стават приказки.

Ще попитате защо са станали приказки?

Ами, защото са се случили много, много отдавна, в един изгубен вече свят...

Ана Василева,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 5, септември-октомври 2012 г.