ЛЕГЕНДАТА СТАМБОЛИЙСКИ - есе от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Александър Стамболийски е един от най-великите синове на България. Нарежда се сред най-достойните, най-свидните чеда на нашия народ в цялата ни национална история.

Защото през краткия си земен път остави незаличима следа на Човек и Държавник. Защото приживе бе станал знаме на българското селячество и неотстъпно го водеше по пътя на правдата, свободата и народовластието. Защото измина борчески, славен жизнен път. Той казваше: „В борбата е нашата чест, нашето спасение, в борбата е смисълът на живота”. И целият му живот беше борба.

В духа на възрожденските традиции Александър Стамболийски е и пламенен журналист. Редом с политическата си дейност повече от две десетилетия той пише статии за в. "Земеделско знаме". През 1899 г. публикува първите си дописки в "Земеделска защита", през 1902 г. вече е в редакцията на вестник "Земеделско знаме", а през 1904 г. вече е редактор на съюзния орган.Той добре знае силата на публицистичното слово и го използва като оръжие в борбата, като средство за организиране на земеделското движение, за просвета и пробуждане на селячеството и т. н. Пише уводни и обзорни статии, пише коментари и анализи, води политически полемики...Не престава да пише статии за вестника дори когато е в затвора.

Александър Стамболийски е и поет. Поради липса на време не се посвещава на поезията и не се развива достатъчно като поет, но дарбата личи и от епизодичните му стихотворения. В тях се откроява цялостното му познаване на обществено-политическата действителност у нас, както и творческото му дарование. Повечето от стиховете на Стамболийски са публикувани в началото на миналия век под псевдонима Милен. А някои, както и редица статии - с псевдонимите: Стамбол, Великан, Мариус и други.

А след геройската му смърт на 14 юни 1923 г. се превърна и в легенда. Легенда не само за България, но и за света. Вече почти един век легендата за вожда на българското селячество и на целия български народ се предава от поколение на поколение. И не само че не помръква, а става все по-ярка, все по-актуална! Легендата за неговата държавническа дейност, за неговия живот и мъченическата му гибел е свидна за всяко българско сърце.

Измеренията на легендата за Стамболийски са много – от устните предания, до безбройните народни и авторски песни, стихотворения, разкази, повести, романи, драми...

Легендата за Александър Стамболийски е пресякла границите на България още докато е бил жив. А след зверското му убийство легендата за него отеква по много кътчета на света. Да припомним само книгата на американския професор Джон Д. Бел „Селяни на власт: Александър Стамболийски и Българският земеделски народен съюз”, издавана и преиздавана в България с подкрепата на земеделци-емигранти в САЩ.

Плодната българска земя е родила и откърмила много и свидни безсмъртни чеда, чиито имена са записани със златни букви в олтара на Родината. Много са и легендите за тях, които нашият народ е съхранил в сърцето си и в националната история.

Измежду най-великите синове на България е земеделският водач и недостижим държавник Александър Стамболийски. Легендата за него е незабравима. Другото нейно име е безсмъртие!

 

Кирил Назъров 

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 4, юли-август, 2012 г.

ЛУИС

автор: Съмърсет Моъм
..
Така и не разбрах защо Луис се занимаваше с мен. Тя определено не ме харесваше и аз си знаех, че зад гърба ми рядко пропускаше случай да каже нещо против мен. Беше твърде деликатна, за да го изрече, но намираше начин да се изрази чрез знаците и жестовете на прекрасните си ръце. Беше богиня в подигравките. Истина е, че за двадесет и пет години бяхме научили почти всичко един за друг, но ми бе невъзможно да повярвам, че е била повлияна от старата ни дружба. Смяташе ме за груб, жесток, циничен и вулгарен тип. Чудех и се, защо така и не ме остави на мира. Не правеше нищо мило, но така и не ме остави сам, постоянно ме канеше на обеди и вечери, а един-два пъти годишно изкарвах уикендите у тях, на село. Най-сетне си помислих, че съм разкрил мотивите и. Тя таеше съмнение, че не и вярвам и то беше не само защото не ме харесваше, но и защото бе схванала истинското ми мнение за нея и злобееше, че гледам на нея като на комична героиня и не искаше да се откаже, докато аз самият не разбера, колко се лъжа. Може би бе прозряла, че съм видял истинското и лице, зад маската, и рано или късно ще успея да го извадя на бял свят. Никога не съм бил напълно сигурен, дали е завършена шарлатанка. Чудех се дали не лъжеше себе си, както мамеше света и дали нямаше поне искрица хумор в празната и глава. Може би бяхме привлечени от това, като двойка мошеници, които знаят определена тайна, скрита от останалия свят.
Познавах Луис, преди да се омъжи. Беше нежно, деликатно момиче, с големи меланхолични очи. Майка и и баща и благоговееха пред нея с нескрито обожание, но някаква болест, ужасна треска, отслаби сърцето и, но бе принудена да поеме грижата за себе си. Когато Том Майлънд и предложи брак, те му отказаха, тъй като смятаха, че тя е прекалено млада и крехка за съпружески живот. Но пък бяха бедни, а Том Майлънд-богат. Той обеща да стори всичко на света за доброто на Луис и накрая те му повериха своята безценна дъщеря. Том беше голям як мъж, добре изглеждащ и прекрасен атлет. Беше влюбен във Луис. Но с нейното слабо сърце, не можеше и да се надява, че тя ще живее дълго, така че си обеща да направи всичко възможно, за да я направи щастлива за малкото и останало време на земята. Той изостави любимите си спортове и то не защото тя го пожела, беше горда, че той може да играе голф и да ловува, а поради фактът, че тя получаваше неизменно сърдечни кризи, в мига, в който той я оставяше и за един ден сама. Ако успееха да се скарат за нещо, тя непременно се съгласяваше с него и въобще беше най-покорната съпруга, която може да има човек, но сърцето и я предаваше и тя трябваше да лежи в тишина и покой поне за седмица в стаята си. А той не можеше да бъде толкова лош, че да я притеснява. Така си спретваха една малка тиха свада кой да победи и в крайна сметка ставаше по нейната воля. Един ден, гледайки я как извървя 8 мили сама пеша, казах на Том Мейлънд, че тя е сто пъти по-силна, отколкото някой би си помислил. Той се хвана за главата и въздъхна.
— Не, не! Тя е крехка до смърт! Била е при най-добрите лекари на света и те всичките са се съгласили, че животът и виси на косъм. Но има непобедим дух.
Казал и, че съм забелязал нейната издръжливост.
— Ще ти платя за това утре! — ми прошепна после, по нейния си неясен начин. — Ще ти платя! Ще почукам на вратата на смъртта.
— Понякога си мисля, че си достатъчно силна да вършиш всичко, което искаш! — измърморих.
Отбелязах само, че ако партито и хареса, тя може да танцува  до  5 сутринта, а ако и доскучее, веднага се разболява и Том трябва да я кара вкъщи рано-рано. Страхувам се, че не хареса забележката ми, тъй като ми се усмихна доста патетично, но не усетих и грам смях в сините и очи.
— Може би, очаквате да падна мъртва, за да ви угодя?
Луис надживя съпруга си. Умря от треска, след като при едно пътешествие с лодки, тя пожела всички дърва за огрев само за себе си. Той и завеща една дъщеря и удобно бъдеще. И тя прекрасно преживя шока. Приятелите и очакваха бързо да последва съпруга си в гроба. Наистина, съжаляваха Ирис, дъщеря и, че ще остане сираче. Визираха и Луис. Те не и позволиха да си мръдне и пръста, настоявайки че ще направят всичко на света, за да я спасят от бедите. Те и трябваше, тъй като, ако се случеше да направи нещо уморително или необичайно, получаваше сърдечна криза и изглежда чукаше на вратата на смъртта. Казваше, че би се затрила без мъж до себе си и че не знаела как, с това деликатно здраве, би оставила Ирис сама на този свят. Приятелите и предлагаха да се омъжи отново. Ох, с това сърце не трябвало да и се задава този въпрос и въпреки че знаела, че скъпият Том го иска и вероятно това би било най-доброто за Ирис, но кой би се занимавал с болен инвалид, като нея? Странно, но точно един млад мъж пое риска и година след смъртта на Том, тя се остави на Джордж Хобхаус да я заведе пред олтара. Той беше красив, почтен мъж и въобще не беше злобен. И не съм виждал човек по благодарен на съдбата, че е бил оставен да се грижи за толкова чупливо нещо.
— Няма дълго да живея, за да те ядосвам! — каза тя.
Беше войник и много амбициозен млад мъж, но си подаде оставката. Здравето на Луис я накара да прекара зимата в Монте Карло, а лятото в Дювил. Той се поколеба малко да си остави кариерата и Луис изпърво не искаше и да чуе за това, но накрая отстъпи, както винаги е отстъпвала и той реши да направи жена си толкова щастлива, колкото може да бъде.
— Няма да трае дълго! Ще се помъча да не съм ти в тежест. — каза тя.
И следващите две три години Луис се помъчи, без да обръща внимание на сърдечните си атаки, да посещава всичките балове, облечена по последна мода, да рискува на комар, да танцува и дори да флиртува с високите и стройни младежи. Но въпреки че Джордж Хобхаус нямаше издръжливостта на първият съпруг на Луис, той трябваше да се вземе в ръце, и с чаша твърд алкохол да се заеме с ежедневната работа на втори съпруг. Този навик растеше, което не се харесваше на Луис, но за нейно щастие скандалите намаляваха. Той се върна в полка си и след три месеца бе убит. Тя почувства, обаче, че в тези кризисни времена не бива да се дава воля на частната скръб и че ако получи сърдечна криза, никой няма да я чуе. И за да забрави, тя превърна вилата в Монте Карло в болница за възстановяване на офицери. Приятелите и казваха, че никога няма да може да преживее напрежението.
— Разбира се, че ще ме убие! Но на кого му пука? Трябва да изпълня дълга си.
Не я уби! Имаше още да живее. И нямаше по популярна болница от нейната в цяла Франция. Случайно я срещнах в Париж. Обядваше в Риц с висок и много приятен наглед млад французин. Обясни ми, че е бизнес-среща, свързана с болницата. Сподели, че офицерите били много мили с нея. Знаели, колко слаба е тя и не я оставяли да върши почти нищо сама. Всички се грижели за нея, почти като съпрузи. Въздъхна.
— Горкият Джордж, кой можеше да си представи, че аз, с моето слабо сърце, ще го надживея?
— И горкият Том! — казах аз.
Така и не разбрах, защо ми се ядоса толкова. Подари ми една от нейните страдалчески усмивки и прекрасните и очи се напълниха със сълзи.
— Говорите така, като че ли ми завиждате за малкото години живот, които ме очакват.
— Между другото, сърцето ви е по-добре, нали?
— Не може да е добре. Днес кардиологът ми каза, че трябва да се подготвя за най-лошото.
— Но вие се подготвяте за него от двадесет години, нали така?
Когато войната свърши, Луис се установи в Лондон. Сега бе жена на 40, с тънка и нежна осанка, с огромни очи и бледи страни и не изглеждаше на повече от 25. Ирис, която доскоро ходеше на училище, порасна и заживя с майка си.
— Сега тя ще поеме грижата за мен! — разказваше Луис. — разбира се, ще и е тежко да се грижи за такъв инвалид като мен, но ще е за толкова кратко, че тя не би имала нищо против.
Ирис бе прекрасно момиче. Израснала бе със знанието, че здравето на майка и зависи от други. Като дете не и е било позволявано да вдига шум. На нея винаги и е било забранявано да тревожи майка си. И сега Луис и каза, че не иска и да чуе за саможертви в името на такава уморена стара жена, каквато е. Не ставало въпрос за саможертва, казваше Ирис, би било щастие за нея да се грижи за горката си стара майка.
— На детето се харесва да бъде полезно! — каза тя.
— Не мислите ли, че то трябва да поеме по пътя си и да успее в живота? — питах аз.
— Това е и онова, което винаги съм и казвала. Не мога да я спра да се забавлява. Небесата знаят, от никого не съм искала нищо за себе си.
Ирис, когато я попитах каза:
— Бедната ми стара майка, тя иска да се забавлявам с приятели и да ходя на балове, но получава сърдечна криза в мига, в който тръгна, така че предпочитам да си седя вкъщи.
Но скоро се влюби. Един млад мой приятел, прекрасно момче и предложи да се ожени за нея и тя прие. Харесвах това дете и се радвах на предоставеният му шанс да поеме по своя път. Тя май и не е предполагала, че това е възможно. Но после този същият млад мъж дойде при мен в голямо отчаяние и ми каза, че женитбата им се отлага за неопределено време. Ирис почувствала, че не може да изостави майка си. Разбира се, това не ми влизаше в работата, но приех да отида и да поговоря с Луис. Тя винаги посрещаше с радост стари приятели на по чай и сега остарявайки бе създала цяло общество от писатели и художници, които я посещаваха.
— Чух, че Ирис не искала да се омъжва. — започнах.
— Не знам за това. Тя не иска да се жени скоро, колкото и да го желая. Молих я на колене да не мисли за мен, но тя категорично отказа да ме изостави.
— Не мислите ли, че и е тежко?
— Ужасно! Разбира се, че е само за няколко месеца, но не желая някой да се жертва за мен.
— Скъпа Луис, вие надживяхте двама съпрузи, не мога да си обясня причината да не погребете и още двама?
— Мислите това за забавно? — използва такъв тон, като че ли говори на престъпник.
— Предполагам, никога не ви е идвало на ум, че сте достатъчно силна, за да правите каквото си искате и че бедното ви сърце е само извинение да вършите онова, което ви е скучно?
— О знам, знам какво мислите за мен! Никога не сте вярвали, че съм болна, нали?
Изгледах я отгоре до долу.
— Никога! Мисля, че 25 години просто блъфирате. Мисля че сте най-себичната и чудовищна жена, която познавам! Съсипахте живота на двама бедни прекрасни мъже и сега сте готова да съсипете живота на собствената си дъщеря!
Нямаше да се учудя много, ако Луис се бе оплакала от сърце след това. Очаквах да изпадне в истерия. Но тя само се усмихна приветливо.
— Мой скъпи приятелю, някой ден наистина ще съжалявате, че сте ми казал всичко това!
— Вие ли сте причината, Ирис да не иска да се омъжи за този млад човек?
— Молих я да се омъжи за него. Знам, че ще ме убие, но не ми пука. Никой не се грижи за мен. Аз съм тегло за всички.
— Казахте ли и, че това ще ви убие?
— Тя ме принуди!
— Да, колкото някой друг на този свят ви е принуждавал да направите нещо, което да не искате.
— Може да се омъжи за него още утре, стига да иска! Ако това ме убие, просто ще ме убие!
— Ами, нека поемем риска, а?
— Нямате ли поне малко милост към мен?
— Не мога да съжаля, някой, който така да ме развеселява, както вие в момента!
Червени петна заляха бледите бузи на Луис и тя пак се усмихна, но сега очите и издаваха гняв и ярост.
— Ирис ще се омъжи до месец и се надявам ако нещо се случи с мен, ти и тя да можете да си простите.
Луис бе дала дума и я изпълни. Бе определена датата. Зестрата бе дадена, поканите бяха написани. Ирис и моето момче сияеха. В дена на сватбата, в десет часа, сутринта, точно преди да излязат пред олтара, Луис, тази дяволска жена получи сърдечна криза и…почина. И умирайки, милостиво прости на Ирис, че е причинила смъртта и.

 …
превод от английски: Мирена Пламенова

ПРЕОБРАЗОВАНИЕТО НА МАРТИН БЪРНИ

автор: О. Хенри (Уилям Сидни Портър)

В защита на успокоителното въздействие, упражнявано от растението на Сър Уолтър, нека разгледала случая Мартин Бърни.
Те строяха скоростната магистрала покрай западния бряг на река Харлем. „Плаващата столова“ на Денис Кориган, нает да извърши работата по договора, бе завързана за едно дърво на брега. Двайсет и двама мъже от малкия зелен остров бяха подложени там на изнурителен труд. Единият от тях, който работеше в кухнята на лодката-столова, беше от племето на варварите. Над всички тях стоеше непоносимият Кориган, който ги пришпорваше да работят, все едно че бяха роби на галера. Плащаше им толкова малко, че колкото и да се трепеха, повечето от групата изкарваха само колкото за храна и тютюн, а много от тях дори му бяха длъжници. Всички работници ядяха на лодката-столова, при това Кориган се грижеше да им осигурява добра дажба, защото така му работеха повече.
Мартин Бърни винаги оставаше последен, много след всички други. Беше дребен човек, целият мускули, ръце и нозе, със сивкаво червеникав а четинеста брада. Беше твърде лек за този вид дейност, която би могла да надхвърли капацитета на парна лопата.
Работата беше извънредно тежка. Освен това бреговете на реката гъмжаха от комари. Тъй както едно дете в тъмна стая впива поглед в бледата светлина на вдъхващ успокоение прозорец, така и тези черноработници наблюдаваха слънцето, което им докарваше единствения час през целия ден с по-малко горчив вкус. След вечеря те се скупчваха заедно на речния бряг и жаловито бръмчащите комари на рояци се понасяха надалеч, подгонени от гибелните вълма дим на двайсет и три бълващи лули. Така обединени срещу общия враг, те изцеждаха от часа няколко добре наситени с пушек капчици от чашата на доволството.
С всяка изтекла седмица Бърни задлъжняваше все повече. Кориган държеше на лодката малък запас от стоки и ги продаваше на цени, които далеч не му бяха на загуба. Бърни беше редовен клиент на щанда за тютюн. Един пакет, когато отиваше на работа сутринта, и един, когато се връщаше вечерта — такава бе разкладката му на ден. Бърни беше заклет пушач. Въпреки това си беше чиста измислица, че се хранел с лула в устата, както говореха за него. Малкият човечец беше доволен. Имаше много храна, много тютюн и тиранин, когото да кълне, тъй че защо той, ирландецът, да не бъде доволен?
Една сутрин, на тръгване за работа заедно с другите, той спря при боровия тезгях за обичайния пакет тютюн.
— Повече не ти се полага — отсече Кориган. — Сметката ти е закрита. Ти си губещо предприятие. Не, никакъв тютюн, синко. Повече никакъв тютюн на кредит. Ако искаш да продължаваш да работиш и да ядеш, давай, ама всичкия ти пушек излетя. Да ти кажа, най-добре си търси нова работа.
— Нямам тютюн за лулата си за днес, господин Кориган — поясни Бърни, без да проумява съвсем, че подобно нещо може да се случи точно на него.
— Изработи си го — рече Кориган — и тогава си купи.
Бърни остана. Нямаше представа какво друго би могъл да работи. Отначало не си даваше сметка, че тютюнът трябваше да му замести майка, баща, изповедник, любима съпруга и дете.
През следващите три дена все успяваше някак да си напълни лулата от пакетите на другите мъже, но после и те го отрязаха — всички, до един. Заявиха му безцеремонно, но приятелски, че от всички неща на света тютюн най-бързо се намира за другаря, който има нужда, но че отвъд належащата временна необходимост, настоятелното искане, предявявано към запасите на откликващия, крие сериозна опасност за самото приятелство.
Тогава мракът на преизподнята изригна и заля сърцето на Бърни. Засмукал трупа на безжизнената си къса лула, залитайки, той пое да изпълнява обичайните си задължения с количката, пълна с камъни и пръст, чувствайки за първи път, че върху му тегне проклятието на Адам. Хората, лишени от едно удоволствие, могат да потърсят други радости, но Бърни имаше само две утехи в живота си. Едната бе лулата му, а драгата — отчаяната надежда, че от другата страна на река Йордан няма да се строят скоростни магистрали.
Дойдеше ли време за храна, той оставяше другите да отидат преди него в плаващата столова и тогава се хвърляше на земята на четири крака и риеше в пръстта там където бяха седели другарите му, в отчаяни усилия да намери някое случайно изпаднало късче тютюн. Веднъж се промъкна до брега на реката и натъпка лулата си със сухи върбови листа. При първото дръпване на дима се изплю в посока към лодката и отправи към Кориган най-превъзходната ругатня, която знаеше — такава, дето започваше с първите Кориган, родени на белия свят, и завършваше с онези, които ще чуят призивните трели на Габриел. Хрумна му дори беглата мисъл за убийство. Пет дена изкара без вкуса на тютюн. Той, който пушеше непрестанно и смяташе нощта за зле изкарана, ако не се събудеше за една-две лули под завивките.
Един ден някакъв човек спря при лодката и съобщи, че ще се предлага работа в парка в Бронкс, където се търсели много работници, защото щели да се правят подобрения.
След вечеря Бърни измина пеша трийсетина ярда надолу по брега на реката, за да избяга от влудяващия аромат на лулите на останалите. Седна на един камък. Мислеше да поеме към Бронкс. Там поне можеше да изкара за тютюн. Какво толкова, ако регистрите показват, че е длъжник на Кориган? Всеки човек си заслужава работата, на която седи. Но от друга страна му беше противно да замине без да си е уредил сметките с онзи безсърдечен негодник, който бе отнел пламъчето на лулата му. Имаше ли начин да го направи?
Стъпвайки тихо между буците пръст, към него се приближи Тони, онзи от племето на варварите, който работеше в кухнята. Той спря до Бърни, ухили му се и този нещастен човек, изпълнен с расова омраза и презрение към градския живот, изръмжа към него:
— К’во искаш бе, циганин?
Тони също си имаше болка и таен план. И той хранеше неистова омраза към Кориган, а освен това имаше преимуществото да я открива в околните.
— Как ти се струва Кориган? — попита Тони. — Смяташ ли, че е добър човек?
— Да върви по дяволите! — отвърна другият — Дано черният му дроб се втечни и костите му се строшат от студа на сърцето му. Дано гробовете на предците му обраснат с копър, а внуците на децата му се родят слепи. Всяка глътка уиски да се превръща в пресечено мляко и всеки път щом кихне, да му излизат пришки на ходилата. А димът от лулата му… нека насълзява очите му, сълзите да падат на тревата, дето пасат кравите му, и да тровят маслото, което маже на хляба си.

Въпреки че красотата на този вдъхновен образ остана непонятна за Тони, той създаде у него твърдото убеждение, че в основен смисъл е насочен срещу Кориган. И тъй, с убедеността на съзаклятник, той седна на камъка до Бърни и му разкри тайния си замисъл.
Планът беше много елементарен. Всеки ден след вечеря Кориган имаше навика да поспива около час на койката си. По това време готвачът и помощникът му бяха длъжни да напуснат лодката, за да не се вдига никакъв шум, който би могъл да обезпокои тиранина. Готвачът винаги прекарваше времето си в разходки. А планът на Тони бе следният: след като Кориган заспи, двамата с Бърни да отрежат въжетата, с които лодката е вързана за брега. Тони нямаше смелостта да го свърши сам. Тогава неуправляемата черупка щеше да се понесе по бързото течение и със сигурност щеше да се преобърне, удряйки се в някоя подводна скала.
— Хайде де, направи го — рече Бърни. — Ако гърбът те боли от боя, който понасяш, тъй както вътрешностите ми изгарят за аромата на глътка тютюн, няма начин да отрежем въжетата прекалено бавно.
— Тъй си е — отвърна Тони. — Ама нека изчакаме още десетина минути, та Кориган да има достатъчно време да заспи дълбоко.
Седнали на камъка, двамата зачакаха. Останалите мъже бяха на работа зад завоя на пътя и не се виждаха. Всичко щеше да мине добре… освен може би за Кориган, ако Тони не беше изкушен да разкраси сюжета с обичайната съпътстваща линия. Драматизмът бе неделима част от неговата природа и може би по тази причина той интуитивно боготвореше злодейските машинации като допълнителни сценични похвати. Затова той извади от пазвата си дълга, черна, прекрасна, отровна пура и я подаде на Бърни.
— Искаш ли да запушиш, докато чакаме? — попита той.
Бърни я сграбчи и отхапа кранчето й както териер захапва плъх и я поднесе към устните си като отдавна изгубена любима. Той я запали, остави я да се разгори добре и дръпна тъй дълбоко, че краищата на сивочервеникавите му мустаци се усукаха около пурата като орлови нокти. Постепенно червенината изчезна от бялото на очите му и Бърни отправи замечтан поглед към хълмовете отвъд реката. Минутите идваха и си отиваха.
— Май вече е време да тръгваме — рече Тони. — Тоя проклетник Кориган много скоро ще се озове в реката.

Бърни се сепна, изръмжа и се изтръгна от транса си. Обърна глава и погледна с недоумение, обида и горчива суровост своя съучастник. След това издърпа леко пурата от устата си, но незабавно я засмука отново, заби гальовно зъби в нея един-два пъти и заговори откъм ъгъла на устата си, като пускаше мъжествено кълбета пушек.
— Какво си замислил, подъл циганино? Нима заговорничиш срещу просветените раси на земята, ти, подбудител на незаконни престъпления! Нима искаш да оплетеш Мартин Бърни в мръсните номера на един подъл манго? Значи си за убийството на твоя благодетел, на онзи добър човек, дето ти дава храна и работа? На ти, недодялан убиец такъв!
Пороят негодувание, който се изля от Бърни, търсеше своя чисто физически израз. Носът на обувката му се устреми към бъдещия резач на въжета и го събори от камъка.
Тони стана и хукна да бяга. За пореден път му се налагаше да отнесе вендетата си към архива на възможните, но осуетени начинания. Той подмина лодката, но продължи да тича нататък, все по-далеч и по-далеч, защото по обясними причини се боеше да остане.
Дишайки дълбоко, Бърни известно време наблюдаваше как доскорошният му съучастник в заговора изчезва в далечината. После също пое по своя път с лице, обърнато по посока към Бронкс.
Зад него се стелеше диря от зловонен, отвратителен и гибелен дим, който обвиваше душата му в покой и прогонваше птичките край пътя в най-дълбоките гъсталаци.
...

превод от английски: Людмила Левкова 

ЗА СВОБОДАТА

Според мен тази тема има не само личен, но и обществено-национален характер. Погледнато от тематичен аспект, свободата е полифонична, но независимо от това е ограничена.
В библията са заложени общовалидни принципи относно най-добрата употреба на нашето време. С една дума, „Всичко е позволено, но не всичко е полезно.” „Всичко е полезно, но не всичко е назидателно” (1 Коритяни 10:23-24, Римляни 14:19)

    Правя това леко и моментно отклонение поради причината, личността да има правото да подбира желаната дейност, която ще върши. Изключително важно е, тя да бъде не само в личностна, но и в обществена полза.
Така, че свободата, която ни е отредена като възможност за подбор, за да живеем, съществуваме и с правото да се развиваме, и усъвършенстваме в позитивен аспект е похвално.
Свободата да избираме, не е свободия. Свободата на избор за изпълнение на нашите желания в положителен и градивен аспект  не бива да се променя заради обърканите, необмислени а понякога и порочни желания на шепа хора, независимо кои са.

   Не може да съществува устойчиво и прогресивно развитие на обществото, без свободата на неговите членове, въпреки бюрократичните ограничения… (някъде са повече, а някъде по-малко).

    Появата на личността при човека е дълъг полифоничен процес на базата на социални и обществено-исторически фактори, условия и инструменти.

    Личността е изграден субект, личностно дефиниран с необходимото образование, придобито в индивидуалното развитие на човека.

     Личността не би могла да съществува и да се усъвършенства

(в позитивен аспект) без възможността за правото на социална свобода, а това означава и предполага равнопоставеност на социалните субекти и да изявяват свободната си воля.

    Съществуват следните видове социална свобода:

    – на отделната личност;
- на общности на личността;
- юридическа;
- религиозна;
- морална;
и пр.
- мнима;
- действителна;
Не винаги свободата може да се разглежда от правната положителна страна.
Следейки парламентарната аудитория, бих могъл да наблегна на факта върху така наречената неподражаема „партизанска” реторика и спираща дъха умозаключения, които я кореспондират оттук-оттам  с фактите, дори нямат никаква връзка с релността.
Именно такава изява бих нарекъл „Словесна свободия”. Точно такива политици определящи лицето на държавата, изразяват своето държание и речи извън необходимия протокол и словоред.
Съществува и друг вид свобода, която трябва да се спазва – информационната.
Именно чрез нея потребителите получават реалната възможност да творят, да се развиват и усъвършенствуват, ползвайки скъпоструващ софтуер напълно безплатно (поради безпаричие).
„Информационната свободия” на която е подложен нашия съвременник, го води до мързел, който реално погледнато не
води до прогрес.
Криворазбраната свобода подведе доста хора, начина на мислене, дори и техния изказ (погледнато в ретрограден аспект).
Свободата като право на избор, отношение, търсене, решаване, слово и т.н. се ражда в демократично общество.
Всички знаем, че е така. Не случайно го казвам.
Раждането на демокрацията в нашата мила  родина, не означава, че е налице такава както трябва да бъде. В началния и стадий за повечето граждани  на страната се промени възприемането на „Свободата” като такава. Промениха се много неща, дори се родиха доста крехки „недъгави” и „болни” отрочета.
Свободата не е тази, която се ражда, а тази която всевишния ни предлага след нашето раждане, но не е сто процентова. Тя предлага своите трудни моменти, които трябва да преодолеем,
дори и препятствията и ограниченията, които ще съществуват вечно.
Бих добавил и темата за любовта, понеже без свободата да се обича, животът е немислим.
Любовта към другия, позволява да му се даде правото да бъде себе си във всяко едно начинание и да не се жертва заради егоистичните намерения (включително и близките), за да се развива личностно и творчески.
Имайки предвид  жертвата, която правят „Великите учители” за да подпомагат хората за тяхното духовно развитие е доказателство за едно от ограниченията на свободата.
По същия начин се тълкуват и ограниченията, в които се впримчват родителите  за да отгледат и изучат децата си.
Съгласно една от теориите на Дзен, е да отвори очите на съзнанието за истинския смисъл на съществуването. Той настоява за постигане на този факт, а свободата тук се разбира като освобождаване на всички неестествени прегради, в  тава число и такива, които и ние сами си  поставяме.
Когато говорим за ограничения, прегради, не да се забравя и правото на  свободното слово. То е изключително важно …
В едно ново общество езикът следва политическите и икономическите промени.
Темата за свободата на словото и на българският език  породи редица дискусии, най-вече в медиите, които реагираха негативно спрямо ползването на чуждици.
Явиха се нови поддръжници за чистотата на българския език.
Като обобщение искам да напомня, че всеки народ се е борил за свободата си, и я отстоявал до края на живота си, както постъпиха Левски, Ботев и други наши велики герои за „чиста и свята република”.
Свободата е тази, която ражда надеждата.

…
©  Николай Пеняшки – Плашков

 

НА ПАЗАРА

-Хайде на фасула-а-а! На евтиния, сладкия фасул! Няма хиляда, няма хиляда и двеста – само осемстотин лева. Нашенски фасул, на наша земя расъл, наше слънце го пекло. Хайде, не остана, не остана.

Спрях се и се загледах в трътлестия селянин: одухотворено лице, украсено с хубава усмивка. Докато му се любувах, събраха се неколцина мъже и почнаха да го здрависват:

-Ненко, ти не си само на думи земеделец, а? На пазара излизаш.

-Добър ден, бай Ненко. Ти пак ни даваш урок.

А той все така усмихнат, отговаря:

-А бе лани се скъсах да купувам фасул. Тая година саднах повечко – даде Господ, роди се. Рекох си: чакай поне неколцина сиромаси да зарадвам с малко по-евтин фасул. Па и пазарът да види, че може по-евтино да се продава. А то, както е тръгнало, живот няма.

-Знаеш си ти работата, знаеш.

Докато разговарят, спряха се и купувачи.

-Хайде на евтинията, хайде-е-е-е! – провикна се Ненко и подава пликовете с боб.

-Дали е точно кило, брей, да не ни лъжеш?

-Ей ти там кантар, булке, иди провери. Грам по-малко ако е, давам ти го без пари.

-Тоя човек не лъже. Ако беше до лъжа и той щеше да го продава като другите по хиляда и двеста – обажда се един от селяните.

Идва наперена, на средна възраст жена.

-Колко ти е фасула, бре?

-Осемстотин лева, госпожо.

-Не, не – колко килограма имаш всичко, питам?

-Ами, май слезе вече към осемдесетте – отговаря Ненко и подава пликовете на струпалите се купувачи.

-Не продавай повече, ще го купя всичкия!

-А-а-а, тая няма да я бъде.

-Защо, бре?

-На търговци не продавам, продавам на сиромаси хора. Ти като видя евтина стока, искаш да я купиш и после да я продаваш колкото на пазара, нали? Няма да стане ная – говори Ненко и подава пликове.

-Ох, чума те ръгнала. Ти продаваш – аз купувам. Какво те интересува по-нататък? Това си е моя работа.

-Там е въпросът, че не е само твоя работа. Няма да се разберем с теб, госпожо. Ни не знаеш що значи земеделец. Ние живеем от труда си и уважаваме всички, които от труда си живеят. Изкарал съм тук това за такива като мен, що живеят от труда си. Мога и аз да го продавам по хиляда и двеста лева, ама сърце не ми дава, като знам как живеят хората. Хайде повече да не се разправяме, няма да се разберем.

Жената чумосва още веднъж, връцва се и си тръгва разлютена, сподирена от смеха на мъжете- „Добре й го каза” – обади се един.

Зад Ненко се чува плачлив детски глас – „Чичо-о-о”. Той се обръща и се навежда над дребничко, слабичко момченце.

-Какво, чичковото?

-Мама е болна и си нямаме пари. А на мен много ми се яде фасул.

-А-а-а, такава ли била работата? Не плачи – слага ръце на раменете му Ненко и се изправя. Поглежда насъбраните мъже. Някои навели глави, други гледат в страни с помръкнали лица.

-Познавате ли го? – пита Ненко.

-Как да не го познаваме – обажда се един от по-възрастните. – Комунистите изядоха дядо му още когато правеха ТКЗС-то. Баща му беше колкото е то сега. Като наякна, емнаха го по затвори, по лагери, с години. После, години ходеше като замаян. С никого не приказваше. Ожени се, когато помислихме, че комунистите са паднали от власт. Но... нема късмет да види детенцето си. Почина. А невестата, майката на детето, се бъхти сама, ето вече десет години. Болна ще е, как няма да е.

Ненко позина да каже нещо, но прехапа устни и замълча за миг-два. А после каза:

-Постойте тук за малко. Стой и ти, малкия. Ще занесеш фасул да свари майка ти – и забърза към отсрещния магазин. След малко се върна с голям найлонов плик, издут от нещо в него. Разгърна го и сложи три плика фасул.

-Ето, заповядай сега и носи на майка. А! Чакай! Ти не можеш да го занесеш. Ай да се не види, макар. Далече ли живете?

-Аз ще му помогна. Ние живеем нататък – обади се млад мъж и пое чантата. – Сполай ти, бай Ненко, сполай ти за урока. Ако всички бяха като теб, светът щеше да бъде рай.

-Светът няма да стане рай, докато казваме „Ако всички бяха”, а не „бяхме”. – Тебе си къде слагаш? Не си разбрал добре урока ми. – отговори Ненко.

-Ето, това е истинският урок за нас – обади се един от по-възрастните. – Хайде, човекът си продаде стоката, сложи печалбата в чантата на детето, сега да си ходим.

-Няма по-хубава печалба от това – да знаеш, че в един сиромашки дом ще има, барем два-три дни радост. – отговори Ненко.

Стоях и гледах тоя здрав, с приятно усмихнато лице селяк и се чудех на простата му житейска философия: „Ако всички бяхме!”

                         

Цветко Николаев

„Усилни години”, разкази, издание на СПЗБ, София, 2001 г.

в-к "Литературно земеделско знаме"  

ЕДИН ЧАС ПО БЪЛГАРСКИ

автор: КРАСИМИР БАЧКОВ 

.

Понякога хората с добри намерения, могат да ти причинят повече неприятности от останалите. Влизам в двора на даскалото и моята съученичка Стефи ме спира с въпрос:
    - Думата "принчипеса" как ти звучи, Тони?
    - Надуто! Като принцеса, например.
    - То точно това си и значи, само че на италиански! А ти си прекалено голям селяндур, за да направиш разлика в мелодията на думите.
    - Както кажеш, царице! - съгласявам се. - Ако питаш мен, и Стефка ми звучи като кошче, но според мен кошчето е по-полезното нещо. Особено ако е кошче за смет!
    Моята доста симпатична съученичка, която адски мрази да я наричат с истинското и име, ме поглежда като скумрия в консерва и просъсква:
    - Не те питам, глупако! След 300 години, ако се научиш на обноски, мога да реша да те питам колко е часът, например! Но до тогава ще стоиш на не по-малко разстояние от една галактическа година от мен! Ясно? Кретен такъв! - тропва с крак и ми обръща едно съвсем не за пренебрегване задниче. Завърта го като професионална манекенка и аз тръгвам несъзнателно подире и.
    Всъщност, ако трябва да бъда честен, между един дванадесетокласник като мен и мъжко улично куче има много малка разлика и тя определено е в полза на кучето. Особено ако има наблизо разгонена кучка. Според мен кучетата са много по-достойни същества от хората, но това заключение си го пазя за себе си, защото иначе такива като Стефи не биха разменили и дума с мен. Така, воден от хормоните и недостойните си мисли, влизам в училище и първият час започва.
    Имаме български, час който не ме кефи изобщо. Бас хващам, че от целия ни клас няма нито един ученик, който да може да напише граматически правилно дори само едно сложно изречение. А днес българичката Рафаилова е нещо напушена и ни дава есе на тема: "Защо обичам милата си родина." Ако аз поставях темата, тя щеше да е: "Защо още не съм се спасил от мизерната си родина?", или "Защо обичам родината, а мразя държавата си." Само че такива като мен по принцип никой не ги пита за нищо и може би точно затова даскалото е тъпо. Захапвам химикалката и се опитвам да мисля. Пред мен, в ляво до прозореца, стои Мая и машинално си оправя падналия виолетов кичур , от рапърската прическа. Вратлето и е доста нежно с тоя светъл мъх, преди да започне косата и е само за целуване. Представям си меките извивки на ханша и гърдите и, и притварям очи. Като в оная реклама за бира, тя стои само на една ръка разстояние от мен, но аз геройски се сдържам и изявявам първосигналния си мерак само с една въздишка.
    - Какво, Тони? - засякла ме е Рафаилова. - Трудна ли е темата?
    - Защо? Не! - отвръщам категорично.
    - Нещо много тежко въздишаш! - продължава явно незадоволената през нощта даскалица.
    - Може пък да въздишам по Вас! - не и оставам длъжен, на което тя приближава и ме шляпва гальовно по главата:
    - Толкова хубави момичета в класа, ти по мен ще въздишаш! Я не се занасяй!
    - Той си пада по зрели ябълки, госпожо! - обажда се Косьо някъде отзад.
    Всички се хилят, докато Рафаилова не ни усмирява:
    - Хайде, стига! Пишете сега!
    Да пиша, ама като нищо не ми ражда главата! Всъщност ражда, но само сексуални фантазии. Сега вместо есе даскалицата да ме поканеше у тях! К`во като е на трийсет и кусур години? Тя иначе хваща окото старата чанта! Всичко и е о`кей и като нищо бих я изплющял, но отде тоз късмет!

    В този момент се сещам за онзи сперматозоид премиера, който вчера по телевизията говореше велики глупости за родината ни. И то на фона на лудите кражби и кошмарните убийства напоследък! Опитвам се да напиша нещо подобно, но за да сътвориш такива небивалици, трябва да си не по-малко луд от депутат или министър. Как да е претупвам есето защото знам, че Рафаилова ще ми пише поне тройка. Отдавна съм наясно, че си пада по мен, но не върви да го признае, щото е даскалица все пак. Още от девети клас се пробва да ме излъже да вляза в някакъв литературен кръжок, дето го води в гимназията, но аз не съм толкоз прост. Тя вика, че било за мое добро, щото съм бил доста зрял за годините си и можело да стана един ден журналист или писател. Аз знам, че съм узрял, но малко под пъпа. А за журналист не се натискам, щото като чета вестници си мисля, че тия, дето ги пишат, са хванати направо от улицата. По-зле са и от мен, горките, и откъм граматика, и откъм текст. А доколкото съм чувал, и заплатите им не са за завиждане. То изобщо какво ли е за завиждане у нас, в България? Една хубава природа имаме, но и нея осрахме с хотели и кръчми.

    Звънецът бие и часът свършва. Предаваме есетата и излизаме на двора, да изпушим по една цигара. На мен определено не ми харесва да пуша, но не върви някак да се деля от другите. Събираме се на игрището, под баскетболния кош, и над нас се вдига дим като от запален контейнер с боклук. Не се крием, щото от никого не ни пука. В този момент, сякаш нарочно, директорката идва на работа, но далновидно ни заобикаля, като гледа на другата страна. Тя не е толкоз глупава, че да седне да ни прави забележки, за някакви цигари. Нали веднага можем да я запитаме, какви кинти вади от далаверата с бригадата, дето строи новия физкултурен салон. Тя си трае и ние също. Така си я караме кротко и спокойно, като всичко в шарената ни държавица.
    Към групичката ни се приближава Нейчев, даскалът по физическо. Спира точно пред мен, прегръща ме през рамо и свойски пита:
    - Тони, `айде да те запишем за турнира по шах? Няма кой да представи училището тази година!
    Внимателно свалям ръката му от рамото си и скромно отвръщам:
    - Аз ли съм единственият балък в т`ва даскало бе, господине?! Всички дупки ли с мен ще запълвате?
    - Що бе, Тони? Че ти и мен биеш на шах! Кажи някой друг, дето да играе добре като тебе!
    - То вас и лелката, дето ни продава хамбургери, ще ви бие! Хванете си друг будала!
    - Виж, сега! - не се предава Нейчев. - Ти отиваш на турнира, а аз още довечера ти уреждам среща с Невена от 12-ти" а"! Става ли?
    Хитрото копеле играе нечестно, както винаги впрочем. Знае, че всички искаме да се уредим с Невена, щото е адски хубава. А той при нея много върви, щото я е вкарал в художествената гимнастика. Тя дори играе в националния отбор. Гледам го замислено, а той кове желязото докато е горещо:
    - Даже "Хондата" ще ти отпусна като премия, стига да не я издуваш много! - и вади ключовете на мотоциклета, за който всички му завиждаме.
    - Ама честно? - не мога да повярвам в щедростта му. Явно доста му е припарило с тоя турнир по шах.
    - Мъжка дума! - вдига длан той и двамата пляскаме ръцете си.
    Момчетата наоколо цъкат с уста като часовници, учудени до немай къде. Така, в очакване на вечерта, минават и останалите часове. За всеки случай се завъртам край стенното огледало на стълбището и си оправям леко косата. Според мен хващам окото, но дали и Невенчето ще мисли така? Долу на двора, до "Хондата", вече ме чака хубавата гимнастичка, а няколко момчета се правят, че се възхищават на мотора. Всъщност зяпат Невена и сега е моментът да им покажа кой е номер едно в това даскало. Спирам до нея и нехайно питам:
    - Готова ли си?
    - Разбира се! - усмихва се красавицата. Тя каквото и да каже, все звучи умно, но сега направо събира очите на другите:
    - Винаги съм искала да се возя на такъв мотор! Много ти благодаря, Тони! - и пред всички най-неочаквано ме целува. Аз, естествено, само дето не получавам инфаркт, но външно се държа и двамата се мятаме на японския звяр. Натискам стартера и двигателят изръмжава страхотно. Невена ме обгръща здраво с ръце, а гърдите и буквално ми запалват гърба. В очите на момчетата встрани блести такава завист, каквато едва ли и Том Круз е забелязвал някога у съперниците си. Давам газ и излитаме
    от двора на училището. По улиците на града съм пълен цар, щото с мотоциклета мога да се провирам през всякакви задръствания.
    - Накъде да ходим? - обръщам се към Невена.
    - Където искаш! - отвръща въодушевено тя. - Само да е извън града!
    Леле! Не мога да повярвам! Това момиче да не би да си пада по мен?! Излизаме от крайните квартали и хващам пътя за морето. С тая хала можем да стигнем до там за петнадесетина минути. Издувам Хондата яко, а феята зад мен се страхува, но си трае и само по-здраво ме стиска с нежните си ръчички. По някое време пристигаме на високия бряг, при село Топола. Спускам се бавно по чакълестия път към брега и спирам там, където лятото опъваме палатки и ходим на плаж. Сега е октомври, но времето е приятно и слънцето все още не е залязло. Невероятно тихо е. Само встрани, от време на време, се чува глухо чукане. То идва от новите грозни хотели, които са нацвъкани като курешки върху красивия бряг. Морето е зелено като сибирска елха и притихнало, сякаш специално за нас.
    - Тук е страхотно! - въздъхва очарована Невена. Изпъчвам се, като че ли цялата заслуга за това е моя. Момичето ме поглежда с някакво очакване и аз, като привлечен от магнит, заставам пред нея. Тя свежда очи и ме прегръща през врата. Целувам я. Буквално политам от възторг!
    - Невена! - започвам, но тя слага пръст на устните ми.
    - Не казвай нищо, Тони! Аз помолих Нейчев да ти даде мотора. Не ми се сърдиш, нали?
    Да и се сърдя?! Това момиче е изкрейзило! Та аз и в най-смелите си мечти не съм си въобразявал, че може да ме огрее такъв луд късмет! Целуваме се още няколко пъти и после си тръгваме замаяни, сякаш сме се напушили с трева. Карам бавно, за да запазя всичко възможно по-дълго. Вечерта е красива и нежна като пеперуда. Запалвам фара и пътят светва пред нас, тук-там прободен от черните очи на дупките по асфалта.
    По някое време застигам две коли, които карат една до друга успоредно. Един малък "Опел" се опитва да изпревари едно малко "Рено", но нещо не се получава. Двамата шофьори надуват до дупка скапаните си таратайки и се съмнявам, че знаят какво искат да си докажат един на друг. На кого колата е по-счупена или кой е по-голям тъпак? И както карам почти залепен за тях, изведнъж Реното подскача, вероятно уцелило някоя дълбока дупка, и се удря в другата кола странично. Един дълъг миг, двете коли стържат с ламарините си, после едната се завърта пред другата и като на кино започват да се търкалят по шосето. Удрям спирачки, но кой знае защо и моторът поднася. Политаме с Невена и последното, което си мисля е, че провалих най-хубавия момент в живота си.

    След малко болката ме свестява и с голям труд се надигам. По пътя куцайки към мен, идва Невена.
    - Здрав ли си, Тони? - загрижено ме пита тя.
    Лявата ми ръка изгаря, защото е счупена над китката, а гръдният ми кош от дясно сякаш е смазан, но успявам да отвърна, че съм добре. Тя ме гледа с недоверие и внимателно избърсва някакви мехурчета от устните ми.
    - Имаш белодробни наранявания!
    - Добре съм! - изпъшквам и тръгвам към преобърнатите коли, от които се носят глухи стонове. Добре, че поне не са се запалили! В този момент пак губя съзнание и се събуждам вече в линейката. Невена е наведена над мен и внимателно изтрива лицето ми.
    Някъде по пътя пред нас, се чува сирената и на друга линейка.
    Няма що, весело завършва тоя ден!
    Аз, разбира се, вече се оправям. Не съм допускал, че всички от класа са ми толкова близки приятели! Без изключения вече трети ден, съучениците ми идват вечерта на свиждане. Мъкнат толкова много сокове и портокали, че раздавам после на болните от цялото отделение. Невена идва и преди обяд и забелязвам, че един млад доктор доста я позаглежда. Като ми се оправи ръката, май трябва да я пробвам върху нахалната му физиономия. Без да искам се превърнах в нещо като герой, макар да не се сещам какво толкоз важно съм сторил. Добре, че загинали от двете коли няма, а най-хубавото е, че Хондата няма никакви повреди! Само едното и огледало било счупено. Невена ми прошепна на ухото, че помолила Нейчев, като ме изпишат и се оправя, пак да ми даде мотора да се повозим. Така се правело, за да не се стресира човек след катастрофата.
    Аз се радвам и не мога да сваля поглед от нея. Толкова е хубава и добра, че е като измислена! И сега чакам утре да ме изпишат, чакам учебната година да свърши, чакам абитуриентския бал и всички хубави и лоши неща след него, които ми предстоят в живота. Чакам и държавата ни да се оправи, макар да се съмнявам,че това ще стане докато съм жив. Обичам най-хубавото момиче на света и искам всички да са щастливи като мен!
    Понякога хората с добри намерения могат да ти причинят повече неприятности от останалите, но е добре, че ги има! С тях е весело, а иначе денят ще е тъжен - като час по български език, в края на учебната година.

Разказът е защитен съгласно закона за авторските права!

Романът "ДУШИ В ОКОВИ" - СЪМЪРСЕТ МОЪМ

За романът „Души в окови” би могло да се каже, че е първия истински шедьовър на един от най-известните английски писатели – Съмърсет Моъм.

Романът излиза за първи път през 1915 година, посрещнат враждебно от критиката, но въпреки това издържа изпитанията на времето и не бил забравен (по думите на писателя).

„Души в окови” (както казва писателят) е автобиографичен роман, в който чувствата са негови, но събитията не отговарят на истинската действителност. Някои от епизодите отговарят  на житейските съдби, на неговите близки и познати.

Първоначално замисленото заглавие е било „Красота от пепел” (цитат от Исея), но Моъм научава, че заглавието е било използувано и озаглавява романа „Души в окови” (название от разделите от етиката на Спиноза).

Съмърсет Моъм е роден в Париж и на осем години остава без майка, а на десет загубва и баща си.

Живее в Лондон при дядо си. Учи в пансион за деца на отбрани семейства в Кентърбъри и в Хайделбергския университет в Германия. Впоследствие постъпва в медицинския институт в Лондон.

Главният герой в романа – Филип е хром (има плоско стъпало и накуцва).

Писателят Съмърсет Моъм е страдал от друг недъг – заеквал е и поради тази причина се измъчвал много.

Моъм описва живота така както го е усещал и виждал грижите и проблемите на хората в един малък провинциален град скучното ежедневие на дребните чиновници в счетоводната кантора, бохемския живот в Париж, болниците, немотията и живота в бедните квартали на Лондон.

Главната сюжетна линия в романа е любовта (бих казал трагическо сантиментална) на Филип към Милдрит.

Тя е дребнава, апатична и безлична сервитьорка, но и неустоима.

Той започва с нея своеобразна връзка, изпълнена с изключително до болка страдание, самоунижение и болезнено душевен мазъхизъм, която го смъква до дъното на човешкото съществуване във физически и духовен аспект.

Краят на тази вълнуваща и невероятна, изпълнена с обрати история на Филип, поставя читателя в пълно недоумение.

Краят на тази изпълнена с обрати и емоционални вълнения история на Филип Кери, поставя читателя в пълно неведение.

 „Души в окови” е блестящ роман. В него са отразени биографични сходства с моменти от живота на белетриста Съмърсет Моъм, но въпреки че авторът е променил имената, фактите, които са очевидни, заради живите описания на живота в Лондон, Париж и Хайделберг.

В този вълнуващ роман се чувства неповторимата дарба на писателя да направи пълната дисекция на човешката душа и да я раздипли с тънкия финес и богатството на словото.

„Души в окови” е феноменален, многопластов роман, в който се усеща един блестящ, изчистен от натрапчивост изказ. Именно в това се състои красотата на художественото слово.То е словото на живота като цяло, включвам флората и фауната, които са неделима част от него (неутразени в романа).

Именно поради тази причина романът „Души в окови” е блестящ и ненадминат.

Една фина дисекция на романа ни води до мисълта за смисъла на човешкия живот; от раждането до смъртта, ограниченията, възможността за свободата на избор и изява, казано иначе  дали всички живеем с равни права? Но в действителност  не е така.

Душата на обикновения човек – труженика на село, гражданина, дребния и среден чиновник е „душа в окови”. Един вид робска душа, с изключителни ограничения…

Казано накратко  вероятността за свободна изява е ограничена, т.е. зависима от много други фактори.

Темата за любовта засегната в романа има своя подтекст. Попадайки в оковите на любовта, почти няма оттърване. Държи здраво. А любовта е болка и страдание. Тя е красив параван на похотта.

Понякога любовта допуска и мазохистично удоволствие. Леополд Ритер фон Захер-Мазох (1836-1895) е писал обемни романи, изпълнени с робска покорност спрямо властни, насилващи и жестоки жени. Наименованието с тази девиация (мазохизъм) е свързана с неговото име.

Любовта е като монета с две страни. От едната страна садистът е този, който би желал да причини болката в любовната връзка, а от другата страна мазохистът -  който иска да я  изстрада.

В конкретния случай в романа Филип с неговата мазохистична любов, а от друга страна Милдрид – дребнавата, безлична, студена и буйна млада жена.

Любовта, която изпитва Филип е изпълнена с много болка, страдания и болезнено душевна. Той е готов да прости в дадени моменти, за да изпита любовната тръпка и плътските трепети, стигайки до себеунижение.

В случая говоря за чисто за мазохистично поведение. Накратко казано – садомазохизъм.

Имайки предвид начина на мислене, поведението и отношението; изразяващи пренебрежение към моралните норми от страна на Филип, бих казал че е циник.
Бих добавил, че Съмърсет Моъм също е циник, при това изящен.

Романът следва дълга и вълнуща история, изпълнена с психологическа дълбочина и изключителен стил, които определят книгата, като идеално балансирана без излишни думи.

Тя е трудно, но интересно, вълнуващо и дълбоко психологическо четиво.

…
© Николай Пеняшки – Плашков