ВЕРСИЯ ПЕЛИКАН - ДЖОН ГРИШАМ

Двама съдии от върховния съд са убити.
Една самотна студентка по право, научавайки за тези убийства, решава да приложи своите знания до момента, да вложи всичко от себе си, да разнищи този сложен и заплетен казус.
Идва моментът, когато тя споделя своята чисто теоретична версия, базираща се на точната и ясна логика на разследваща, незавършила адвокатка. Нейното теоретично изложение води до шокиращи последици на най-високо правителствено ниво.
Тя, съвместно с решителен разследващ репортер, искат да разкажат на света какво са разкрили - най-вече ако успеят да останат живи.
Книгата е изпълнена с много динамика, имайки предвид силното слово и майсторския стил на великия писател Джон Гришам.
Гонитбата спрямо двамата герои започва. Въпреки че са преследвани почти през цялото време, те непрекъснато са подвижни мишени.

ИСТОРИЯ НА СТАРИЯ СВЯТ - М. Ростовцев

ПРЕДГОВОР

Авторът на тази история, чието ново издание на български език е в ръцете на читателите, е добре познат както на специалистите по антична история, така и на по-възрастното поколение на българската интелигенция. Проф. М. И. Ростовцев е един от най-добрите познавачи на Древността, но бе държан по конюнктурни политически съображения далеч от вниманието на последните две поколения любознателни българи.
Роден на 28 октомври 1870 г. в Киев, той се оформя като специалист по класическа филология и стара история в родния си град и в Петербург. Следва продължителна академична кариера в Русия, прекъсната от преврата през 1917 г. Принуден да емигрира, М. Ростовцев е поканен през 1920 г. да оглави катедрата по Стара история на Уискънсинския университет в Медисън, САЩ. През 1925 г. се премества в престижния Йейлски университет. През дългия си и плодотворен жизнен и творчески път (той почива през 1952 г.), проф. Ростовцев развива активна академична, проучвателска и научна дейност. Ръководи археологически разкопки, чете лекции и води семинари в различни области на науката за Древността, обявен е за почетен член на редила престижни академии на науките: Британската, Българската, Норвежката, Полската, Понтификалната, Пруската, Руската, Френската. Научните му занимания не е възможно да бъдат дори бегло проследени в един такъв предговор и са обект на специални проучвания и публикации, залегнали в основата на всички световни специализирани справочни издания.
„Историята на Стария свят” на М. Ростовцев излиза през 1924 г. и оттогава претърпява множество издания и преводи на много езици. Първото издание на български се появява през 1932 (Историята на Изтока и Гърция) и 1937 г. (Историята на Рим) в превод от руски на И. Раев, под редакцията на едни от най-големите български специалисти в тази област – проф. Г. Кацаров и проф. Я. Тодоров, При тези имена аз не бих дръзнал да давам свои оценки за предлагания труд на проф. Ростовцев и предлагам на читателите откъси от предговорите на самия автор, както и част от мненията за неговата книга, изказани от многоуважаваните от мен български учени.
Ето какво пише проф. Ростовцев в предговора към своите читатели: „Аз написах тая” История на Стария свят” не само като ръководство за студенти. Главната ми цел бе да събера в едно ония основни положения, идеи и гледища за бщите проблеми на старата история, до които съм достигнал в течение на дългогодишното ми изучаване на тая област… Аз издавам моята книга без научен апарат, като се опитах само да направя изложението колкото може по-ясно и просто.
Така издадена, книгата ми може да служи като ръководство на студенти, за да ги въведе в предмета, а също така може да бъде четена от всички, които желаят да се запознаят с главния ход на развитието на Стария свят.”
Завършвайки своето въведение към първия том на българското издание, проф. Г. Кацаров пише:
„… Едва ли има друго общо съчинение по целокупна история на древността, което да служи тъй добре като увод в изучаването на тоя дял от общата история, В своя увод Ростовцев е изтъкнал отлично какво е значението на древната история за днешното време. Като подчертавам казаното от него ще добавя само, че неговото съчинение трябва да бъде настолна книга на всеки образован човек; то спада към тия книги, които трябва да се четат не само веднъж, защото ни дава поука и подбуда за сравнение е настоящето и доказва, че днешната европейска култура се корени дълбоко в културата на древността,”
В своя предговор към българското издание на втория том на книгата на М. Ростовцев, обхващащ историята на Древния Рим, проф. Я. Тодоров пише: „… Настоящата Римска история – сама по себе си отлично помагало за студенти и учащи се изобщо, трябва да стане настолна книга на всеки образован човек, каквато е станал излезлият преди няколко години (1937 г. – бел. И. И.) първи том; толкова повече че разглежданото тук историческо развитие е по-близко до нас и в главните си моменти е легнало в основите на съвременната европейска култура. Независимо от дълбоките и проницателни твърдения на автора, които се съдържат в последната глава на книгата във връзка с причините, които доведоха до залез и до смърт блестящата и ненадмината по своето духовно извисяване антична цивилизация, всеки читател след като прочете и препрочете внимателно настоящата Римска история, ще може и сам по своему да даде за себе си най-различен, но лично най-задоволителен отговор на споменатия огромен по своето значение проблем. И най-ценното в книгата на Ростовцев, това, което я прави дълбоко поучителна е, че тя не се ограничава ла задоволи само едно просто любопитство на случайния читател с изреждане на известен брой, макар и важни и научно проверени факти, но живо буди и просто натрапва – със своя вещ синтез – един основен проблем, който се загатва в началото и с които завършва книгата: защо и по какъв начин е загинала античната цивилизация? Как загиват цивилизациите? Какво очаква нашата европейска цивилизация? Какво да се прави или по-точно какво да не се прави, за да не се достигне до гибел, до катастрофа? Не че в книгата е даден някакъв догматичен отговор, някаква рецепта. Но с майсторското изложение на един цялостен исторически процес, в неговата стихийност и в неговия трагизъм, книгата подтиква читателя към дълбок размисъл.
А тъкмо това е нужно за нашето време, изпълнено с толкова тревога и с толкова съдбоносна раздвоеност и разпътица. Защото там, където има размисъл, където има търсене, осветено от светлината на разума, има и надежда да бъде налучкан правият път.”
Какво може да се добави към тези редове, към тези поразителни прилики между тревожната напрегнатост на 30 – те години и нашето време? Нека не се стъписваме пред тези факти и да послушаме мъдрите думи на професора „да прочетем и препрочетем тази книга”и да си направим съответните и – дай Боже! – полезните за днешния ни ден изводи…
София, 14 юли 1994 г. ст. н. с. Илия Илиев

Послепис
В края на първия том от „История на Стария свят” читателят ще намери една сравнително подробна хронологическа таблица, обхващаща най-важните събития от историята на Древния Изток, взета от българския превод на „История Древнего Востока” на В. И. Авдеев, С. 1970. Тази добавка се налага поради огромните трудности, които и днес стоят пред учените при преодоляване на хронологическите проблеми на древноизточната история. Пред тези проблеми е стоял на времето и М. Ростовцев и е възприел в своето съчинение един от принципите на датиране на събитията, който днес се смята за остарял и преодолян в науката. Поради това даваме възможност на читателя да прави справки с една от общоприетите днес хронологии на историята на Древния Изток, която при това е придобила през последните десетилетия широко разпространение у нас. Запазваме правописа на оригинала.
И. И.

УВОД
І. ИСТОРИЯТА. ЦЕЛИТЕ И МЕТОДИТЕ Й

Много и разнообразни са теориите за задачите на историята като наука. Но всички теории са съгласни с едно основно положение: задачата на историята е да обясни миналото на човечеството, да възстанови живота на човеците с всичкото му разнообразие и то тъй, както се е развивал той от най-стари времена, та до наши дни.
Историята е възникнала пак благодарение на същите ония свойства па човека, които са създали и другите клонове на човешкото познание. Имам предвид вродения у човека стремеж към знание. Обект на това знание е преди всичко светът в неговата цялост и предимно самият човек. В стремежа ни да опознаем света и човека, да опознаем силите, които действат в природата и в човешкия живот, немалка роля играе и вроденият в човека стремеж да знае миналото си и миналото на света. Всеки човек още в най-старите времена се е стараел да запомни по-главните събития в личния си живот, в живота на своето семейство, на племето си, на държавата си, а по-късно и в живота на човечеството изобщо – като нещо цяло.
Наред с тоя вроден у човека стремеж вървят, както и в другите области на знанието, и практическите задачи. Човек се учи главно чрез опита, а опитът сам по себе си е в миналото. Много права и претенции на човека произтичат от събития, станали в миналото. Ето оттук води началото си и стремежът да се запомнят тия събития и да се увековечат така, че никога да не се забравят.
Но паметта на хората е къса, а фантазията им е богата. Фактите в същинската им форма лесно се забравят и бързо се покриват с надстройки – плод на човешката фантазия. В живота на човека религията и действителността се преплитат. Ето защо историческите събития лесно могат да получат форма на приказки и легенди и да се смесят с представата на човека за висшите сили, които ръководят човешкия живот.
Поради това много исторически факти, когато се предават устно, та дори и писмено, получават форма на митове, т. е. на разкази за намеса в човешкия живот на божествени сили, намиращи се над човека.
От момента, в който човек е изнамерил средство да увековечава събитията в своя живот чрез писмо, вече за първи път става възможно точно да се запише всичко, което се е случило, и за пръв път вече се появява писаното историческо предание. С развоя на цивилизацията интересът към миналото става по-силен и по-голям в съзнанието на човека, количеството на известните му от неговото минало факти се увеличава и се изработват методите, как да се съпоставят тези факти и как да се превърнат те в един цялостен и свързан разказ за миналото на една или на друга група и на цялото човечество изобщо. Както в другите области на знанието, така и в историята, след хаотичното натрупване на отделни наблюдения следва период, през който тия наблюдения се подреждат и систематизират, по-късно пък идва и периодът, през които те почват да се използват посредством цял ред методи, помагащи да обясним какви закони действат в човешкия живот и го ръководят, не е ли възможно да опознаем тия закони въз основа на фактите и, като ги опознаем, не само да разберем миналото, но и да можем да предсказваме бъдещето.
Методите, които човек е създал, за да може с тяхна помощ да се запознае с миналото си, са разнообразни. Първа задача на историята е да събере фактите от това минало. Събитията, които интересуват човека, понякога са били записвани веднага, още в момента, в който са ставали, а понякога, в не тъй точна форма, по-късно, по памет. Много, обаче, е останало съвсем незаписано, а само се е отразило върху едни или други форми, които е приел материалният и духовният живот на човека. Ето защо историкът си поставя задача да събере не само писмените документи за миналото на човека, но и материалните паметници за неговото съществуване от различните периоди на развоя му. За първата цел всички писмени паметници от миналото се събират в архиви, библиотеки и музеи, прочитат се, по-
важните се издават, и по такъв начин се създава скелет на историята – цял ред факти, писмено потвърдени от самия човек. Но за да може да се справи с тази си работа, историкът трябва да бъде и езиковед, т. е. да познава езиците, на които са написани историческите документи и при това да познава тези езици в историческото им развитие, да знае каква форма са имали те през различните периоди от съществуването на една и съща нация. От друга страна, тъй като знаците, с които са си служили и си служат хората за отбелязване на звуковете, на частите от думите и на самите думи в своя език са различни и поради това има безкрайно множество системи за писане, то историкът е длъжен да знае развоя на тия системи и особеностите им, т. е. трябва да е и палеограф (познавач на старите системи за писане).
Неписаните исторически паметници, свидетелстващи за постепенния развой на човешката култура, са предмет за проучване от страна на специалисти – археолози. Един историк трябва добре да познава резултатите от работата на тези специалисти, а също и методите, по които те работят, защото от много епохи в живота на човека не са останали въобще никакви писмени паметници. Не бива да се забравя, че първите писмени знаци са съставени от човека не по-рано от четвъртото хилядолетие пр. Хр., т. е. съществуват не повече от 6000 години; а пък човешкият живот на земята се изчислява с десетки хиляди години. Не бива да се забравя и това, че повечето от европейските народи са възприели употребата на писмените знаци много по-късно от източните народи, с няколко хиляди години по-късно, и че най-ранните писмени паметници на най-старата по цивилизация европейска нация – гърците, са не по-стари от VIII век пр. Хр. За да можем да се запознаем с материалния, а отчасти и с духовния живот на човека през времето до началото на писмеността, остава ни почти едно единствено средство: събиране и проучване на паметниците, останали в развалините на неговите жилища и в гробниците му. Прието е този период от живота на човечеството въобще и от живота на отделните народи да се нарича предисторически.
След като историкът е събрал вече историческите факти, отнасящи се до живота на този или онзи народ, с цел да ги използва за възстановяване на миналото, сега му предстои вече
да установи последователността на тия събития, да определи, кое е станало по-рано, кое по-късно, т. е. да определи относителната им хронология. Следващата пък задача е да се определи още по-точно кога именно са станали тези или онези събития, т. е. колко време преди съвременната на историка епоха; това ние наричаме установяване на абсолютната хронология. За тази цел историкът се вижда принуден да проучи и да разбере различните начини за определяне на времето, които човеците са си изнамерили и установили в различните места и в различните периоди. Тези начини са много разнообразни и често твърде сложни; всички те, лък дори и тези, с които си служим и ние сега, са много несъвършени. Да не забравяме, че нашата година е по-кратка от астрономическата, да не забравяме и това, че нашето летоброене от Рождество Христово почива на условна дата, тъй като не знаем точно в коя година се е родил Христос. Ето защо една от основните задачи на историка е той да умее да изчисли една дата на събитие или на епоха в живота на даден народ точно или приблизително въз основа на редица съображения и съпоставяния.
За да разберем и правилно да преценим историческите събития, не стига да знаем, какво е станало и кога е станало, а трябва още да знаем и къде е станало, т. е. да умеем да свържем дадено събитие с определено място и точно да знаем особеностите на това място. Трябва да познаваме не само човека и как той е живял, но и обстановката, при която е действал – да познаваме Земята, разните й части, геоложките и климатичните й особености, флората (растенията) им и фауната (животните) им. Трябва да знаем, с една дума, в какви условия е живял човек в различните места и в различните периоди от своя живот. Изучаването на Земята е задача на географите. Историкът обаче се нуждае от нещо повече: потребно му е да знае не само какво представлява от себе си Земята сега, но и как Земята се е променяла, каква е нейната история. Трябва му да знае също тъй и как се е променяло разпределението на човечеството по Земята, къде са живели тези или онези племена и къде са били главните центрове на живота на отделните народи, на различните
държави и империи. Физическата география ни запознава с историята на Земята, а историческата география ни запознава с историята на отношенията на хората към Земята.
Огромно значение в историята на човека има това, дали той принадлежи към едно или друго племе, към една или друга раса. Племената и расите се отличават едни от други с физическите си особености, с особеностите на бита и на езика си. С обяснението на тези особености се занимава антропологията (наука за историческия развой на хората, като част от животинското царство) и тясно свързаната с нея етнография (наука за особеностите на отделните племена), а също тъй и сравнителното езикознание (лингвистиката). Всеки историк е длъжен да познава методите и да знае резултатите, до които са стигнали тия науки. Събраните от един историк факти, наредени в хронологичен ред, разпределени по места и по народи, са само скелета на историята. Всички тези факти, особено пък фактите, предадени писмено или устно, трябва да бъдат проверени. Аз и по-горе споменах, че във всеки човек е силно развит стремежът му да знае истината, но не по-малко е развита в него
и наклонността му да я изопачава, все едно дали съзнателно или несъзнателно.
Стремежът към поетично творчество и богатата фантазия на човека често го карат да изменя фактите до неузнаваемост, като сам допълва непознатото и променя познатото или пък като почне да свързва областта на религиозните и приказните представи с областта на истинските събития. Митът и легендата са тясно свързани с историята. Митове и легенди възникват дори и в наше време около по-значителни исторически личности. Наред с това фактите често се изопачават дори и напълно съзнателно под влияние на разни подбуди: материална облага, стремеж у някого да защити репутацията си или репутацията на близък нему човек, да защити това или онова гледище и една или друга политическа теория, Много се върши и по патриотични подбуди: да се докаже, че нацията, към която принадлежи дадено лице, е най-добрата нация в света и че тя винаги е права, а противниците й са неправи. Да не забравяме, че историческите събития са записвани не от машини, а от хора, от отделни личности с определена индивидуалност. Рядко някой от тях при записване на исторически
събития, които тъй или иначе го засягат, е бивал безпристрастен. Ето защо, когато един историк събира факти, наред с това той трябва да ги проверява и да се убеди, че те наистина съответстват на действителността. Тази задача е сложна и мъчна, налага голяма предпазливост и изисква познаване на различни методи, с помощта на които фактите да могат да се проверят. Цялата тази работа на историка се нарича историческа критика.
И едва сега, след като фактите са вече събрани и проверени, историкът пристъпва към изложението им. Едновременно с развитието и усъвършенстването на методите за събиране, разбиране, датиране и критична преценка на фактите се мени и възгледът върху задачите на историка, т. е. върху най-непосредствените пели на работата му. Количеството на историческите факти е грамадно, те засягат различни страни на човешкия живот, който е безкрайно разнообразен. Кое е това, което в тази грамадна маса факти трябва да се вземе като по-ценно и по-важно, кои страни на живота трябва да бъдат предпочетени при научното изследване? Дълго време историята е била предимно политическа история и историческият разказ се е ограничавал главно с разказ за най-важните моменти от политическия живот, с разказ за войни и за видни военни вождове. Но още гърците дошли до убеждението, че макар всички тези факти, т. е. събитията от политическата и военната история на човека, да
са важни сами по себе си, все пак още по-важно е да се изяснят причините за тия събития, да се установи връзката помежду им и връзката им с другите прояви в обществения живот. Станало ясно, че войните са само една (и при това не най-важната, макар и да е правела най-силно впечатление на хората) проява на човешкия живот, и че възникването им и ходът им са тясно свързани с развитието на стопанския, социалния, религиозния и културния живот на човека. Политическата и военната история на отделните групи от човечеството, след като било усвоено последното гледище, не изгубили ни най-малко от интереса си и от важността си, но човечеството разбрало колко е важно да се изучат и условията на мирния човешки развой в мирните, неразтърсвани от войни периоди от неговия живот. От друга страна, по-
критичното отношение към историческите събития изтъкнало и огромното значение на личността в развоя на човечеството и довело до опити да се схване психологията на отделните най-видни личности в историята, да се обясни техният характер и условията, при които се е оформил той. Постепенно става ясно и това, че докато от една страна психологията на личността влияе върху хода на историческото развитие, от друга страна, в не по-малка, а дори може би и в по-голяма степен влияе върху историята и психологията на отделните групи хора, психологията на масите, проявяваща се както в организацията на малките групи хора (например в семейството), тъй също и в характера на устройството на по-големите единици – племето, държавата и нацията. Ясно станало още и това, каква огромна роля играе тая психология на масите при по-резки кризи в обществения живот, каквито са войните или революциите.
В стремежа си да обхване и да си изясни сложното устройство на социалния живот на човечеството историята работи ръка за ръка с постепенно отделилите се от нея и от философията клонове на научното изследване: с икономическите науки, със социологията, с политическите науки, с юридическите науки, с психологията и с науките, които се занимават с проучване на духовния живот и на отделните прояви на културния живот на човека (например литературата, изкуството) и т. н.
В тясна връзка с другите области на човешкото знание историята все повече и повече става наука, чиято крайна цел е да определи законите на развитието, на човешкия живот и закономерността при смяната на едни типове обществен живот с други. Вън от всичко това историята не престава да е и един от клоновете на литературата, защото разказът за събитията, живият и образен разказ за тях, точната и цветиста характеристика на историческите дейци завинаги ще си останат като една от главните задачи на всеки историк – задача с чисто литературен, художествен характер. Ставайки все повече и повече един от клоновете на положителните науки, историята не може и не бива да губи художествения си, а следователно и индивидуалния си характер,

II. ИСТОРИЯТА НА СТАРИЯ СВЯТ. ЗАДАЧИТЕ И ЗНАЧЕНИЕТО И.

Историята на Стария свят е история на развоя на човечеството в най-ранния период от неговото съществуване и история на създадената и развитата от него в същия период цивилизация, която става основа на културния живот на всички съвременни народи. Под цивилизация аз разбирам създаването на ония форми на политическия, обществения, икономическия и културния ни живот, които ни отличават от дивака, живееш все още в примитивните условия, доближаващи живота му до живота на животното и отличаващи го от живота на съвременния човек.
Тази стара цивилизация, която постепенно станала световна, най-напред се е развила в Близкия изток, главно в Египет, Месопотамия и Средна Азия, по островите на Егейско море и на Балканския полуостров. От Близкия изток тя преминала на Запад, първоначално в Италия, откъдето пък заляла цяла Западна и част от Централна Европа. Тая цивилизация е имала редица епохи на високо развитие, редица творчески периоди, през които са създадени най-важните ценности, както в областта на материалната, така и в областта на духовната култура, но е имала и своите периоди на временен застой и упадък, временно отслабване на творческите сили в една или в друга част от Стария свят. До най-високо културно развитие са стигнали Египет и Вавилон през ІІІ-то хилядолетие пр. Хр.; Египет повторно през II-то хилядолетие, а едновременно с него и Мала Азия и част от Гърция; Асирия, Вавилон и Персия през VIII, VII и VI век пр. Хр.; след това Гърция от VI до II в. пр. Хр. и Италия през I в. пр. Хр. и I в. сл. Хр. От ІІ-ия в. сл. Хр. се наблюдава един общ застой в областта на културното творчество в целия Стар свят, а от III в. – почти пълно изчерпване на творческите сили и бавно връщане към все по-примитивни условия за живот. Обаче основите на културния живот останали и се запазили: на запад в Италия и в западноевропейските провинции на Римската империя, на изток – във Византийската империя, т. е. на Балканския полуостров и в Мала Азия. Тези основи били възприети на запад от новите държавни формации, възникнали в резултат на завоеванията от страна на германските племена на части от Западната Римска империя, а на изток – от славянските държави на Балканския полуостров, в Русия и от великите мохамедански държави – отначало на арабите, а след това на турците.
Веднъж възприети, те изиграли ролята на онази културна основа, която е дала възможност на европейските народи да започнат културното си творчество не от низините на доисторическия си живот, а от онова сравнително високо ниво, което Старият свят завещал на съвременността.
Ето защо не може да се говори за някакво пълно изчезване когато и да било на античната цивилизация: тя и досега още живее като основа на всички главни прояви в нашия културен живот; творческият й период обаче продължава приблизително от началото на ІІІ-то хилядолетие пр. Хр. до II в. сл. Хр., т. е., повече от 3000 години, период, двойно по-продължителен в сравнение с еволюционния период на съвременната европейска култура.
Античната цивилизация от географско гледище е цивилизация на една сравнително малка част от света: на една малка част от Западна и Средна Азия и на крайбрежието на Средиземно море. Най-високото си развитие тя е достигнала на бреговете на Средиземно море и поради това може да се нарече още Средиземноморска цивилизация. Тая цивилизация не е била цивилизация само на един народ или на една раса. Цял ред народи са взели дейно участие в нейното изграждане: в най-ранния период шумерите във Вавилон и най-старото население на Египет, вероятно от африкански произход; след това семитите в Западна Азия; иранците в Персия и в Средна Азия; най-после гърците в Мала Азия и на Балканите, италийците и келтите в Италия. Измежду всички тези народи с особена сила на
творческия си дух се отличавали гърците; главно на тях дължим ние основите на културния си живот.
Но не бива да се забравя, че високото творчество на гърците се е развивало въз основа на културните постижения на Древния изток, че гръцката цивилизация е добила световния си характер само след едно ново и продължително сближаване с източните култури, след като Александър Велики превзе Изтока, и че тя е станала и култура на Запада, т. е. на съвременна Европа, само благодарение на това, че Италия изцяло я бе възприела. Не бива да се забравя и това, че само Италия я направи достъпна, в латинската й форма, за всички онези части от античния свят, които Италия бе събудила за културен живот. Това, че източно-гръцката цивилизация не остана като нещо изключително само за източната част от античния свят, а стана основа на културата на Запада и на съвременна Европа, това тя дължи на Италия и на Рим. Ето защо, ако поискаме да дадем някакво етнографско определение на античната цивилизация, ще трябва да я наречем гръцко-римска цивилизация.
Изучаването на тази антична, гръцко-римска цивилизация има огромно значение за всеки мислещ съвременен културен човек и трябва да бъде една от основите на научното му образование.
Тъкмо сега ние преживяваме процеса на създаване на една обща световна цивилизация и на еднообразни социални и икономически условия за живот по целия културен свят. Този процес е сложен и често мъчно можем да се ориентираме в него.
Ето защо не бива да се забравя, че явлението, което преживяваме, не е ново, не бива да се забравя, че още античният свят векове наред е живял с един общ културен, политически, обществен и икономически живот. Като погледнем, значи, на този процес исторически, ще трябва да приемем, че развитието на съвременния свят се различава от това на стария свят само количествено, а не качествено. Античният свят е преживял и създаването на световна търговия, и пълен разцвет на едрата промишленост, и епохата на научното земеделие, и развитието на социални вражди между разните слоеве от населението, между капитала и труда. Преживял е време, през което всяко едно откритие веднага е ставало общо за цялото културно човечество, преживял е и време, през което нации и народи, разпръснати по огромното пространство в гранилите на Римската империя, всеки ден и постоянно са общували един с друг, време, през което хората вече дошли до съзнанието, че над местното и над националното има нещо друго, по-високо – общочовешкото.
Старият свят, с други думи, е изминал, само че в по-малки размери, същия оня път на развитие, по който вървим и ние сега. Изучаването на последователния напредък в развитието на античния свят ше ни покаже колко близко и колко тясно сме свързани ние с тоя свят. Старият свят е създал, например, трите основни форми за политическо съществуване, които и досега още са главните типове на политическия ни живот. Имам предвид формата на монархичната държава, която се управлява бюрократично от един център, с обединение на всички нишки на управлението в ръцете на едно лице (монархът); формата на самоуправляваща се свободна държава, в която всички са равни политически, в която властта е в ръцете на суверенния народ и на избраните от него представители; най-сетне – формата на федеративната държава, обединяваща в един политически съюз цял ред свободни и самоуправляващи се политически единици. И до днес още не сме излезли вън от рамките на тия три основни форми, и днес още се борим с основната трудност при политическото устройство: как да се свърже практически идеята за свободата па личността и самоуправлението на отделните части на държавата с една силна, обединена и разумно действаща държавна власт.
Не е по-малка зависимостта ни от Античността и в областта на умствения ни и художествен живот. Положителните съвременни науки са изградени изцяло върху емпиричния метод, приложен за пръв път в областта на естествените науки от гръцките мислители през IV и Ш век пр. Хр. В основата на нашата философия и на нашия морал лежат все още научните методи за отвлечено мислене, за пръв път изработени от античната философия, главно от Платон и Аристотел. В литературата и в изобразителните изкуства ние и до днес още строим все още върху основи, поставени и установени от творчеството на античните писатели и художници, разработваме все още същите литературни видове и същите художествени мотиви, които те на времето си първи са създали. Най-после и в областта на религията една
голяма част от съвременното човечество, ако ли не и пялото съвременно човечество, живее все още със същите идеи, които за пръв път бяха усвоени от човечеството и на Изток, и на Запад през епохата на класическата античност. Да не забравяме, че Христос е живял в епохата на Август и на Тиберий; че еврейската религия е една от религиите на арабите – семити, намиращи се под твърде силното влияние на гръцката култура. Стигат дори и само тези няколко указания, за да видим ясно, колко е важно и за съвременния човек да се запознае отблизо с античния свят. Само онзи, който има ясна представа как са се развивали държавата и културата в античния свят, може да разбере добре съвременността.

ЧАСТ I
ИЗТОК
III. НАЙ-СТАРАТА ИСТОРИЯ НА МЕСОПОТАМИЯ И ЕГИПЕТ

Десетки хиляди години наред човечеството е живяло по цялото земно кълбо в условия, близки до живота на животните. Също както и животните, човекът се хранел с месото на убити от нето диви зверове, с диви треви и плодове; като тях се е скривал от горещини, студ и лошо време в естествени пещери; като тях е живял или на отделни семейства или на малки групи. Но от момента, когато се научил да си служи с огъня и когато почнал да си приготвя първото оръдие от камък с очукани ръбове, нивото на неговия живот бързо се издига в сравнение с нивото на живота на дивите зверове. От камък, дърво и кости, освен все по-сложните и по-сложните си оръдия, човекът почнал да си изработва и разни съответни на нуждите му предмети за покъщнина: от глина почнал да си прави съдове; от клони, земя и камък – да строи наполовина подземни колиби (землянки), да съединява отделни пещери и да строи дори жилища. Появяват се първите наченки на изкуство: по предметите за покъщнина и по стените на жилищата си хората почнали да чертаят и да екипират с бои рисунки на познати животни и хора; от дърво и от кост почнали да изрязват първите релефни образи на окръжаващите ги живи същества. Най-после, една от най-големите победи на човека е това, че тъкмо към края на този период от живота си успял да накара някои животни да му служат и се научил не само да събира диви плодове и треви, но и да ги развъжда около жилището си. Тези дълги хилядолетия на неговия бавно усъвършенстващ се
живот обикновено наричаме старокаменен или палеолитен век, тъй като хората са си приготовлявали през него оръжия, сечива и покъщнина главно от камък (освен дърво и кост), и при това от камък с най-примитивна изработка, само очукан, но не изгладен.
Голяма крачка напред била направена тогава, когато хората се научили не само да очукват камъка, а със силно натискане върху него и с триене да го изглаждат и на изработените от него предмети да придават вече каквато си искат, според потребностите на човека, форма. Векът на изгладените или полираните каменни оръдия се нарича новокаменен или неолитен. Животът на човека и мирогледът му претърпели коренна промяна през тази епоха. Възможно е тая промяна да е свързана с появата на нова раса в Европа, в Предна Азия и Северна Африка – раса, която се е пригодила към новите климатични условия, към новата растителност и новите животни на следледниковата епоха, а също към затвърденото през тъй наречената четвъртична ера разпределяне на горите, реките, езерата, степите и пустините по земната повърхност.
Животът на човека, както казах, станал съвсем друг. Въвеждането на оръдия от изгладен камък било само едно нововъведение и не от най-важните. Фактът, че човек в новите климатични условия престанал да бъде просто един ловец, има много по-голямо значение. По-едрите животни, които били употребявани за храна, постепенно изчезнали от горите и степите, така че ловът ставал все по-трудна работа. Трябвало да се изнамерят нови източници. Земеделието, или изкуственото отглеждане на някои растения, и скотовъдството, или отглеждането на домашни животни, станало главното занятие на човечеството. Тия животни били кози, овце, крави, магарета, камили и коне; те набавяли мляко, масло, сирене и месо за храна и кожи и вълна за облекло; дивите животни вече станали ненужни.
Огромна крачка напред през тази епоха направил човекът тогава, когато се научил за първи път да изработва глинени съдове и да ги изпича, та глинените съдове изместили различните кратуни, кожи, всевъзможни кошници и изкорубени части от дърво, с които по-рано си служел да удовлетворява своите нужди. Това нововъведение в неговата покъщнина принесло голяма полза не само на самия него, но и на нас, защото ни дава възможност да проследим напредъка на неговата цивилизация. Глинените съдове са евтини и удобни, но много чупливи. Затова са намирани парчета от такива съдове навред, дето са живели хората макар и за късо време; а в продължително обитавани места те са оставили зад себе си един върху друг ред слоеве от такива парчета. Тия глинени останки са безсмъртни. Дървото, кожата и платното изгниват в земята, металът се разяжда от ръжда, но печената глина, понеже е неуязвима за влагата и дори за огъня, трае завинаги. По тоя начин е сравнително лесно, като се изучат намерените в едно населено място глинени късове (чирепи) и оставените в гробове глинени съдове, да се проследи постепенното развитие на културата по изменената форма на съдовете или според нововъведени орнаменти, или най-сетне по подобрената техника, която например се е дължала на изнамирането на грънчарското колело. С такъв метод ние можем да проследим особеностите в живота на отделни групи хора и влиянието на една група върху друга.
Промените в жизнената обстановка на човека, които настъпили през новокаменната епоха, създали съответни промени и в навиците му. В най-ранния период на неговото съществуване той е бил номад или полуномад. Той живеел на обширни, обрасли с трева пасища или полета и се е местил постоянно от място на място, за да търси диви птици или животни из степите. Но когато сполучил да опитоми някои животни, макар да е продължавал да бъде скитник, неговият начин на живеене добил друг вид. Неговите преселвания не се налагали вече от движението на дивеча, който му служел за лов. Сега той подкарвал своите стада и ята от опитомени животни от едно място на друго, дето е имало повече трева или се е намирал извор с прясна вода, езеро или река. Подир стадата вървял стопанинът им, яхнал на магаре или камила, които били научени да носят и него, и семейството му, заедно с палатката му или подвижното му жилище, направено от кожи или плъст и заедно със собствеността му и целия му движим имот. Вероятно тая подвижна къща, тая полукаруца и лолупалатка, е била изнамерена най-напред от тия номади.
Скитнически живот е водел човекът и в планинските и горски местности. През зимата той заедно с добитъка си се е стараел да живее в топлите, защитени от снега долини; а през лятото, когато долините се изпълвали с комари, разпространяващи смъртоносна малария, отивал в планините, като се стараел да се изкачи колкото се може по-високо. В горите избирал открити поляни, които да дават кърма за добитъка му и които да му дадат възможност по-лесно да защити себе си, семейството си и добитъка си от нападенията на дивите зверове.
Но щом като човек попаднел в по-благоприятни условия за живот, щом като намерел постоянни пасбища и места, удобни за посев и за събиране на житни растения, той, естествено, с години прекарвал в едни и същи места, като превръщал колата си и палатката си в къща и пазел вече тая своя къща, стадата си и нивите си от други също такива номади, какъвто бил и той, търсещи като него по-удобни постоянни места за заселване. В такива места и особено при устията на големи реки, където ежегодните наводнения създавали отлични пасбища и природно наторени полета за земеделие, а също и по бреговете на големи езера, по течението на големи реки, или наблизо някъде до изобилни извори човек, разбира се, се е стремял да заседне по-здраво и дори, ако е възможно, завинаги, да запази за себе си, и само за себе си, тези пасбища и ниви и да ги защити от други претенденти върху тия благословени земи.
Тъй постепенно от номадския, скитнишкия си бит, от бита си на първоначален ловец и овчар човек идва до желанието да води уседнал живот – живота на земеделец, владеещ ниви и пасбища.
При такива именно условия се изработили първобитните форми и на обществения живот. Още като номади хората вече почнали да се чувстват по-силни, защото се събирали на групи. Когато хората са повече, по-лесно им е да повалят някой едър див звяр или да се защитят от нападенията на хищниците. Още по-остро почнала да се чувства нуждата от обединение на групи когато човек преминал към скитнишко-скотовъдски живот. Сам човек или едно семейство са били безсилни и в борбата със стихиите, и в борбата с глутници вълци, хиени, лъвове, и в борбата със съседи, които искат да се възползват от същото пасбище. Но най-силно се наложил груповият живот тогава, когато хората почнали да водят уседнал живот. Постоянният живот в един определен къс земя засилвал опасността както от страна на диви животни, така и от страна на неуседнали още съседи. Съседите – било зверове, било хора – знаели къде биха могли да намерят богата и прелъстителна плячка. Поради това много естествено е, че тъкмо този уседнал живот е накарал хората да се обединяват, да се заселват на групи – семейства и племена – говорещи на един и същ език и почитащи едни и същи богове. Първата грижа на такава група е, според силите си, да направи недостъпни за
нападения селищата си, като ги зашити и укрепи. Почват вече да строят селата си в езера и блата, а жилищата си и оборите за добитъка строят върху равен под, поддържан отдолу с колове (наколни жилища) и заграден наоколо с вода и мочури. В хълмисти местности предпочитат да живеят на височини със стръмни склонове, заграждайки селищата си със земен или каменен насип и препречвайки всеки достъп с насечени повалени дървета. Понякога такива крепости служат не за жилище, а само за прибежище в случай на опасност за членовете на някоя група, чиито къщи са разпръснати по околностите близо до принадлежащите на всяко едно отделно семейство ниви. Като живеели на групи, хората се и учели едни други и, естествено, възниквала между тях и известна организация, почнали да се подчиняват на известна дисциплина, а заедно с всичко това все повече и повече усъвършенствали условията си за живот, дрехите си, оръжието си, покъщнината си, и то както в практическо, така и в художествено отношение. В такива именно или пък приблизително в такива условия хората са живели с хиляди години в Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия, в различните места различно, в зависимост от климата, характера на страната и
особеностите на производителните й сили. В също такива условия някои хора живеят тук-там и досега.
Силен тласък за по-нататъшно усъвършенстване и усложняване на битовите условия, който тласък завел хората далеч напред по пътя на прогреса, бил даден от две открития, направени вероятно едновременно в два различни центъра на неолитното човечество – в Месопотамия (в Средна Азия) и в Египет. Имам предвид откриването на металите и изнамирането на писмото. Първото откритие дало широка възможност безкрайно да се подобряват материалните условия за живот; второто силно тласнало напред умственото развитие на човечеството и спомогнало да се усложни и задълбочи религиозният, общественият, а отсега нататък и държавният му живот.
Нека разгледаме по-отблизо условията за живот на хората, които първи открили и практически използвали в живота металите (отначало само медта) и писмото.
Месопотамия или Междуречие наричаме страната, която е разположена между двете големи реки на Предна Азия – Тигър и Ефрат. И двете реки, извирайки в Арменските планини, текат на юг и се вливат много близо една до друга в Персийския залив. Наносната земя в устието на реките, вдавайки се все повече и повече навътре в морето, постепенно е създала една плоска равнина, прорязана от ръкавите на едната от споменатите реки – Ефрат, равнина, която отначало – по-близо до морето – е била блатиста, обрасла с тръстика и с ниски гори, богата с дивеч и риба, а по-нататък, колкото отиваме по-далеч от морето, е все по-суха и все по-благоприятна не само за лов и риболов, но и за земеделие и скотовъдство. С тия си качества тая равнина през всички времена е привличала живеещите в съседство с нея хора: и ония, които са живеели по планините на север и на изток, и ония, които са живеели в пустинята на запад.
Ежегодното стопяване на снеговете в планините е давало огромен приток на водата в реките, чиито води, разливайки се над бреговете, заливали широки пространства от наносната равнина. Наводненията изпълвали с влага тая наносна и дори сама по себе си богата почва и оставяли след себе си един слой от влажна тиня, извънредно плодородна: всяко хвърлено в нея зърно под влияние на горещото слънце се развивало много бързо и давало баснословни жътви.
Наводненията и свойствата на наносната земя били, разбира се, веднага забелязани още от първите хора, които успели най-напред да се заселят в равнината, и веднага били използвани за интензивно земеделско и скотовъдско стопанство и за развъждане на някои специални родове дървета, като палмата и др. Климатът обаче на Южна Месопотамия е та къв, че жътвата може да се осигури само ако се задържи водата от наводнението за време по-дълго, отколкото трае самото наводнение; а още по-изобилна става тя, ако полетата и след самото наводнение редовно – от време па време – се напояват, т. е. ако по такъв начин не се даде възможност на земята да се спече под лъчите на горещото южно слънце. И така, за да се използват безкрайно производителните сили на долината, трябвало, значи, да се създаде една мрежа от басейни с помощта на насипи и бентове, трябвало да се урегулира притокът на водата и изтичането й, с една дума трябвало да се създадат условия за изкуствено напояване с помощта на канали. Ето така в устията на Тигър и Ефрат е възникнал живот, който в никой случай не може да се нарече лек и безгрижен и който с течение на времето все повече и повече се усложнявал. Наистина нивите давали богати жътви, но затова пък е трябвало непрекъснато, с план и организирано да се работи над насипите и каналите.
Стадата постоянно се увеличавали на брой, но биха могли и да измрат изведнъж, ако се занемарят пасбищата. Хората се разплодявали и размножавали, но ако не се оставят да ги покосят треска, епидемии, наводнения и гладни години. Ала много по-опасно за човека тук било нещо друго: от планините и степите съседите номади много грижливо и жадно следели това, което става в равнината и били готови всяка минута да нападнат стадата, нивите, градините и къщите на по-богатите си съседи. Мъчно било да се живее в мир дори и със собствените едноплеменници – обитателите на селата оттатък канала или ръкава на реката, с владетелите на най-близките градини и ниви.
Животът, значи, сам настойчиво налагал да се създаде организация, да се уреди целесъобразно ръководство и да се издигнат разумни, силни и опитни водачи. Само такива водачи биха могли да осигурят победата на една група хора в борбата им със съседите, само те биха могли да знаят къде ще трябва да се прокопае канал и как да се запази той от замърсяване и от заприщване, само те биха могли да лекуват и предотвратяват болестите; пак те са научили хората да си служат с металите и с писмото, те са усъвършенствали оръжието и оръдията им, те са ги научили да смятат, да измерват и да наблюдават небесните светила. Още при първите крачки на културния си живот хората вярвали, че богове и богини, с една дума – висши сили ръководят живота им, че само тия богове и богини притежават висшето знание и че без тяхна помощ човек е безсилен. Ето защо и много естествено е, че най-разумните и най-силните членове на всяка община, които са учели хората как да живеят и как да работят, които са ги ръководели в битките, са се считали по-висши същества, същества особени, изключителни, стоящи близко до бога и получаващи от него неговото откровение. Такива именно хора по един естествен път се издигнали като
водачи на населението, станали негови ръководители в борбата му с природата и с враговете, станали посредници между боговете и хората, издигнали се като носители на опит и знание, станали царе, жреци и съдии. Само тия хора знаели, как да се говори с боговете, как да ги умилостивят, как да им се угоди, как да се извършат известни обреди и жертвоприношения и как чрез това да се постигне наводненията не да разрушават, а да оплодотворяват, как хора и животни да се отърват от болести или дори и съвсем да не боледуват, как да се отблъскват неприятели и как да им се превземат нивите и стадата.
Тъй е възникнал и тъй се е развивал общественият живот в устията на Тигър и Ефрат. Отделни групи хора си избирали ръководители – царе-жреци, обединявали се около тях, заселвали се близко около храма на своя бог и около жилището на неговия заместник на земята – царя, заграждали се със здрави стени и ровове, с една дума за пръв път възникнала повече или по-малко уредена държава, имаща за център някой укрепен град и ръководена от един човек – най-силният и най-разумният, около когото се групирали членовете на неговото семейство и най-близките му помощници.
Ние не знаем точно кои са били ония поселници в устията на Тигър и Ефрат, които за пръв път са създали там уреден държавен живот. Самите те са се наричали шумери. Имаме сериозни основания да мислим, че и те не са били коренното население на страната, и че те са се появили там, като са слезли от планинските северни и източни местности. В устията на Тигър и Ефрат те покорили живеещите още от по-рано тук групи хора, които са дошли може би от Арабските пустини. Както и да е, няма съмнение обаче, че шумерите не са били от същото племе, от което са жителите на пустинята, които обикновено наричаме семити и които и досега още съставят по-голямата част от населението на Близкия изток. Но няма съмнение също тъй и в това, че още от първите времена па своя живот в долината на Тигър и Ефрат шумерите са се смесили със семитите, и че през цялото време те били заобиколени почти от всички страни със съседи от семитски произход, които постепенно минали от номадски към уседнал живот. Възможно е дори те да са познавали металите, писмото и основните елементи на държавния живот и на земеделието още преди да се поселят в Месопотамия. Както и да е, всичко това е още в областта на предположенията и гаданията.
Горе-долу в същото онова време и също такъв живот се е развивал и на бреговете на р. Нил в Египет. И тук имаме също такава мощна река, която извира от планините и блатата на Централна Африка и която мъкне водите си пак към морето; и тук имаме същата наносна, създадена от ежегодните наводнения, богата и плодородна почва. Тая наносна област в Египет се простира като една тясна лента от юг към север между двете каменисти стръмнини на пустинята, заграждаща Нил от изток и запад. Към север тя става все по-широка и по-широка, в устието на реката има вече формата на триъгълник (като гръцката буква делта – Д), прорязан във всички посоки, но предимно от юг на север, от ветрилото, което образуват ръкавите на реката. Най-после и тук имаме същите ежегодни наводнения, които налагат същото внимание и същата системна работа, както и в устието на Тигър и Ефрат.
И все пак не всички условия за живот са били еднакви както за Египет, тъй и за Месопотамия. Месопотамия е широко отворена от всички страни, заобикаляли са я сравнително гъсто населени и планински, и равни местности. Съседната равнина не е взимала изведнъж характера на пустиня. Пролетните дъждове правят обширните й части, които достигат до планините на север, до устието на Тигър и Ефрат на изток и до Средиземно море на запад, годни и за земеделие, и за скотовъдство, създават оня „плодороден полумесец”, който е играл немалка роля в историческите съдбини на Предна Азия. Друго е в Египет. Оттатък долината на Нил, зад тясната лента плодородна земя изведнъж и на изток и на запад започва безкрайна, гореща, безплодна пустиня с много малък брой оазиси. Население тук почти не е имало, или поне население, което да е било многобройно и да е живяло на големи групи. Египет е отворен само откъм юг и откъм север. На юг с него граничат сравнително гъсто
населените места по горното течение на Нил (Нубия), към които спада и богатото крайбрежие на Червено море – страната Пунт (Сомалия). Но Нил в горното си течение е слабо плавателен; течението му тук се прерязва на няколко места от каменисти прагове. Затова и задачата за защитата на Египет откъм юг е била сравнително лека.
По-сложно е било положението на север. Разширяващата се тук долина на Нил граничи и от изток и от запад с каменистата пустиня, която на запад отива далеч в дълбините на Африка, а на изток свързва Египет с Предна Азия. Местностите, с които граничи долният Египет откъм запад, така нареченото Либийско крайбрежие на Средиземно море, колкото се отива по на юг, са. все по-малко сурови и безплодни; но при все това и тук климатичните условия и строежът на страната не са били благоприятни за съсредоточаване на по-големи маси население и гъстото население на изрязаната с канали и с ръкавите на Нил Делта е могло лесно да се защищава от евентуални нападения от страна на западните съседи. Главната опасност за Египет е била от изток. Допиращият се до Делтата откъм изток Синайски полуостров е суров, пустинен и безводен. Но пътят през него от Арабия за Палестина е къс. Ето защо за свикналите с пустинята жители на Предна Азия не е било мъчно от време на време да предприемат нахлувания в Египет и дори на гъсти маси. Най-после постоянна опасност е заплашвала Египет и от север – от морето. Откъм морето Египет е незащитен и една силна морска държава лесно би могла по ръкавите на Нил да проникне с кораби дълбоко в богатата Делта.
И все пак географското положение на Египет е допринасяло твърде много животът в него да не е толкова изложен на нападения от съседите от една страна и да не е тъй достъпен за една голяма и оживена международна търговия, както Месопотамия от друга. Египет бил по-затворен в себе си, по-изолиран в сравнение с Месопотамия; при една целесъобразна организация той по-лесно би могъл да се огради от завоевателски опити. Ето защо и животът в Египет е с по-мирен и не тъй военен характер. Но и Египет е трябвало, разбира се, да бъде постоянно готов, ето защо и в Египет царската власт има същия военнорелигиозен характер, както и в Месопотамия, само може би с едно по-голямо преобладаване на икономическия елемент. Но извън тия сравнително незначителни разлики животът и в двете люлки на човешката цивилизация, общо взето, е бил почти еднакъв. Както в Месопотамия, тъй и тук животът е създаден от реката. Както там, тъй и тук животът налагал строга организация, обединение и системно ръководство, карал е хората да работят и да мислят, принуждавал ги е съзнателно да се подчиняват на ръководители и на организатори. И в Египет, и в Месопотамия природата е създала необикновено благоприятни условия за развитие на един уреден, напрегнат живот, живот, който единствен само е способен да създаде същинска култура.

IV. ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА МЕСОПОТАМИЯ И ЕГИПЕТ В IV И III
ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР. ХР.

Бляскавото развитие на културния живот в Месопотамия и в Египет след откриването на металите и изнамирането на писмото, за което развитие ще говорим в тази глава, подемът в икономическия им живот и все по-оживените търговски връзки със съседите имали важни политически последици за историята и на двете страни.
Вавилония и Египет постепенно се превръщат в гъсто населени страни, изцяло обработени, състоящи се от ниви, градини и богати пасбища; тук-там на високи изкуствени хълмове се издигат храмове и дворци, заградени със стени – първите градове на новия културен свят. Много естествено е, че съседите – планинските номади и същинските скитници по пустинята – със завист са гледали на богатствата и на културния живот на Вавилон и Египет. Те на драго сърце разменяли с тях продуктите си: добитък, слонова кост, редки видове дървета и камъни, ароматични вещества, скъпоценни камъни, вероятно злато и сребро, а получавали срещу тях храни, плодове и зеленчуци, вълнени и ленени материи, но главно разни метални произведения от мед и бронз, чиято обработка във Вавилония и в Египет все повече се усъвършенствала (руди и полуочистени метални късове Вавилон е получавал по Ефрат, от Кавказките планини и от Черноморското крайбрежие, а Египет – от Синайския полуостров). В резултат на продължителното общуване и съседите се запознали с придобивките на вавилонската и египетската техника: съседите почнали не само да купуват метални оръдия и оръжия, но се научили и сами да ги изработват.
Колкото по-близо живеели до центровете на цивилизацията, толкова повече те подобрявали преди всичко военната си техника и организация и с това вече ставали все по-опасни за жителите на богатите долини на Ефрат и Нил. Нападенията на съседите, които били естествена последица от културното влияние върху тях от страна на Вавилон и Египет, накарали и Вавилон, и Египет да се стремят към сплотяване, към обединение в едно цяло на по-малките държавици с нищожни територии. Освен явната полза във военно отношение от такова едно сплотяване, то имало огромно значение за по-нататъшното развитие и на икономическия им живот. Мрежата от насипи и канали се развивала още по-системно, размяната между отделните части на страната се извършвала все по-лесно и по удобно, а благодарение на същите тия насипи и канали връзките със съседите значително се облекчавали и подобрявали.
Обединението не е могло да се постигне по мирен път, защото всеки град смятал, че неговият бог е най-добрият бог и следователно нему трябва да се подчинят всички съседи. Крайграничните спорове за земи, пасбища, напояване довеждали до сблъсквания, сблъскванията довеждали до войни, а след войните идвали завоевания и временно владичество ту на един, ту на друг град над съседите и над цялата плодородна равнина. Щом почнела да отслабва силата на града-владетел, веднага всеки един от съседите заявявал претенциите си да заеме неговото положение, чувал се ясно гласът на съседните царе-жреци, а това довеждало до нови войни и до ново взаимно изтребване. Отслабналите от вътрешните борби жители на долината стават плячка в ръцете на съседните племена. Тези пък племена превземат отделни градове и образуват нов слой върху старото население, предизвиквайки по такъв начин реакция от страна на това население и опити, понякога сполучливи, да се премахне чуждата власт и чуждото иго.
Процесът по-ясно личи във Вавилония, отколкото в Египет, където, както вече казахме, опасността от външни завоевания е била по-малка и поради това обединението на страната се е извършвало по-спокойно, без постоянни сътресения и без смяна на едни външни завоеватели с други. И все пак сведенията ни за постепенния ход на описания по-горе процес във Вавилония са още много непълни, защото имаме на разположение само случайни документи, намерени при разкопките на няколко досега изследвани вавилонски градове. В по-голямата си част това са разкази на отделни царе-жреци (патеси) за победите им над неприятелите и тия документи са запазени в храмовите им архиви; други пък са опити от по-късно време, т. е. несъвременни на събитията опити да се даде една цялостна история на ранния период от живота на Вавилония.
Тия вавилонски свидетелства са от сравнително по-късно време – най-ранните от тях принадлежат към 2300 година пр. Хр. – и не могат да се считат за исторически. В тях легенда и история са смесени. И хронологията на първите династии, които могат да се отнесат към средата на ІV-то хилядолетие пр. Хр., е произволна и явно измислена. Но разкопките във Вавилония продължават и всяка нова експедиция ни открива нови документи. И ние можем да се надяваме, че в близко бъдеще ше знаем за ранната история на Месопотамия много повече, отколкото е възможно това в настоящия момент. От цяла редица стари градове в Шумер твърде малко са тия, които са били проучени обстойно; това са Киш, Ур и Ериду с техните блестящи, неотдавна открити паметници, а също така Лагаш и Нипур, които за първи път ни откриха тайната на шумерския език и култура.
От данните, с които разполагаме в днешно време, ние достигаме до заключението, че в Южна Месопотамия е продължавал споменатият по-горе процес, който се състои в това, че териториите на отделни шумерски и семитски градове били съединявани в по-големи царства начело с тоя или оня шумерски или семитски град. Първите управители на юга и на севера – на Шумер и Акад – образуват династиите на Киш, Урук, Ур и на цяла редица други градове и тия династии са се изреждали една след друга или пък са били до известна степен съвременни една на друга. Третата династия на Киш към края на IV хилядолетие пр. Хр. е напълно автентична и един от най-видните й царе е Месилим. Около 3000 г. пр. Хр. важна роля в историята на Вавилония е играла шумерската династия в Лагаш. Макар градът Лагаш никога да не е смогвал да обедини целия Шумер и Акад, той все пак е бил най-силният измежду градовете, които се домогвали до върховна власт в двете области. Най-прочути царе на Лагаш са били Урнанше и най-вече неговият внук Еанатум (около 3000 г. пр. Хр.), а също така непосредствените приемници на последния. Властта на Лагаш е била унищожена от първия велик шумерски завоевател, за който ние имаме достатъчно сведения. Това е
Лугалзагеси, цар на Ума и Урук, който успял не само да покори градовете на Шумер, но бил в състояние да предприеме към 2900 г. пр. Хр. завоевателни походи в областите между Персийския залив и бреговете на Средиземно море.
Съперник му е бил царят на семитския град Акад, в северната част на долното течение на Ефрат – Саргон I. Около 2800 г. той победил Лугалзагеси и поставил основите на едно сравнително здраво и трайно обединение под властта на акадските царе на всички земи по долното течение па Тигър и Ефрат, населени в северната част на тая област от семити, а в южната – от шумери. Той се явява и като завоевател на една разноплеменна държава. Вместо политиката на пасивна отбрана, Саргон и неговите наследници, между които особено се отличил цар Нарамсин, възприемат за защита на царството си политиката на активната отбрана, т. е. чрез повторни походи в земите на съседите, предимно планинци на изток (Елам) и на запад, да унищожават военните им сили, да изтребват и пленяват войските им, да отмъкват в плен и в робство жените и децата им. Саргоновата политика от негово време нататък става политика на всички по-силни източни държави.
И все пак в резултат от завоеванията не могла да се създаде една голяма разноплеменна държава, управлявана от един център, защото Шумер и Акад нямали още достатъчно сили за това. Царете-завоеватели се задоволявали само с факта, че съседите се признават за победени, налагали им като знак за това ежегоден данък и вземали от тях обещание да не пречат на свободното движение на търговските кервани на победителите през страните на победените. Въз всичко останало победените продължавали да си живеят и да се управляват тъй, както и по-рано, Саргон и наследниците му не създали една централизирана държава дори и в самия Шумер и Акад. Отделните градове си запазили своите пате си или царе-жреци и царството Шумер и Акад представлявало повече едно обединение на малки държави под ръководството на царете на господстващото племе, отколкото една централизирана държава, управлявана от един цар и чиновниците му.
Енергичната външна политика на Саргон и Нарамсин завела тях и войските им далеч вън от гранилите на Тигър и Ефрат, чак до бреговете на Средиземно море и може би дори до остров Кипър. Тя има огромно значение за бъдещето, защото благодарение на нея културните успехи на Шумер сега за пръв път стават достъпни и за цял ред други племена и народи в Предна Азия и влизат в основата на по-нататъшното самостоятелно културно развитие на Мала Азия, Сирия и Южен Кавказ на запад и северозапад, на Елам и Персия на изток. Заслужава да се отбележи още и това, колко благотворно се е отразила властта на Шумер и Акад върху по-нататъшното културно развитие на шумерските градове. Съвременник на приемниците на Саргоновата династия – царете на Урук – бил прочутият патеси на Лагаш Гудеа (около 2600 г.), при когото лагашката култура, както свидетелстват споменатите френски разкопки, достигнала до апогея на своето развитие.
Царството на Саргон просъществувало около два века (приблизително до 2625 г.).
Малко по малко центробежните сили в него взели връх над центростремителните и държавата почнала да се разлага и да отслабва. Същинска катастрофа настъпила за него тогава, когато дивите планински племена от Кутий, може би сродни на хетите, които създали, както ще видим, обширна държава в Мала Азия, почнали част по част да завладяват страната.
Царуването на кутийската династия траяло близо един век. Цивилизованите обитатели на Шумер и Акад – шумери и семити – постепенно признали необходимостта от обединение. И техните обединени сили начело с Утухенгал, цар на Урук, разбили и изгонили кутийските завоеватели. Освобождението било последвано от национално и културно възраждане. Шумерите пак се явили на историческата сцена. Подир 2465 г. пр. Хр. царете Ур-Наму и Шулги обединили трайно целия Шумер и Акад под властта на Ур и дори възсъздали почти изцяло империята на Саргон и Нарамсин: Северна Месопотамия, включително Асирия и дори Кападокия, Елам и планинските области на изток от средното течение на Тигър представлявали все провинции на тая империя. Царуването на Шулги се отличава също така с бележит напредък в изкуството, религията и културата на шумерите. С неговото име се свързва първият опит да се кодифицира гражданското и углавно право; също така той за първи път дал организирана форма на царския култ, или поклонението на царя-бог приживе и
след смъртта на последния. Мощната династия на Ур траяла повече от един век, когато била съборена от въстаналите еламити и на нейно място се явили семитските династии на Ларса, Исин, а след 2129 г. пр. Хр. и тая на Вавилон.
Ръководната роля в страната вече изцяло минава в ръцете на семитски елементи и шумерите като нация постепенно изчезват от историческия хоризонт. Името на най- бележития вавилонски цар Хамурапи е тясно свързано с първия в историята начовечеството опит да се издаде сборник от углавните и гражданските закони, който да определя отношенията между живеещите в една държава хора. Това е най-старият сборник в историята на човечеството и той е запазен почти изпяло. Друго също тъй важно и ново дело на Хамурапи е това, че той успял, макар и временно, да създаде едно централистично държавно управление, начело на което стоял вавилонският цар, като унищожил наред с това почти напълно всяка самостоятелност на градовете, влизащи в състава на царството.
Обединението на страната под властта на Вавилон траяло малко време. Още при приемника на Хамурапи почнали и вътрешни смутове, и нападения на съседите, които смутове продължили почти непрекъснато чак до падането на династията Хамурапи. От Вавилон се отделили южните крайморски области. Постоянните нападения от север, изток и запад подкопали благосъстоянието на страната. Особено опасни станали за Вавилон северните му съседи. В началото на второто хилядолетие народът хети, когото по-късно ще видим като господар на цяла Мала Азия, временно завладял Вавилония. В същото време и източните съседи па Вавилон – племената касити, предприемат цял ред нападения. Най-после, около 1746 г. каситите успяват здраво да се закрепят във Вавилония. Каситската династия, с център във Вавилония, управлява страната оттук нататък непрекъснато цели 576 години, но била вече по-слаба и се видяла принудена да се върне към феодалния строй (самостоятелни градове и едри земевладелци под върховното управление на вавилонския цар).
Политическото развитие на Египет през най-стария период от историческия му живот, общо взето, е много сходно с това на Вавилония. И тук също тъй имаме рязко разделение на страната на две части: северна, съответстваща на месопотамския Акад, и южна, съответстваща на Шумер. И двете части, както изглежда, били населени от племена с различен произход. Южните племена етнически били във връзка, вероятно, с нубийците по горното течение на Нил, а северните – с първоначалното население на северното африканско крайбрежие. Възможно е обаче – и това се вижда от проучването на много предисторически гробове в южен и среден Египет – населението на Египет да е било все от една кръв и наблюдаваните различия да се дължат на появата на външни завоеватели както от север, така и от юг.
Историческият период на Египет, когато имената на царете още приживе са били засвидетелствани от съвременните им паметници, започва в V-то хилядолетие пр. Хр. Той датира вероятно от въвеждането на правилен календар в 4241 г. или 4238 г. пр. Хр. и от времето, когато било усъвършенствано писмото. По-късно (първият списък на царете, който е достигнал до нас, принадлежи на времето на третата династия) били правени опити да се разработят в едно цяло всички съществуващи данни и да се приготвят непрекъснати списъци на всички царе, наречени фараони, които управлявали Египет, преди да бъде съединен в едно царство, когато двете части на страната съдържали цяла редица царства, управлявани от царе. Тия списъци станали основа на египетската история и хронология. Те били продължени и допълнени от по-късните царе. Списъците били издадени наново във времето на XIX династия, когато царете на тая династия открили гробовете на първите фараони в Абидос и използвали новите данни, за да допълнят и поправят списъците, които те вече притежавали. Че те си служели с точни и правилни методи, е доказано от модерните изследвачи, които неотдавна успяха да открият някои от гробовете при Абидос, в които са били погребвани най-старите царе на Египет.
Нашите знания за най-старата история на Египет са, не ще съмнение, несъвършени и неточни. Но основните факти са установени с безспорна сигурност.
Първите решителни крачки по пътя на държавното и културно строителство и в Египет били направени на юг. Тук възникнали най-напред градове, тук се създали първите държави, оформени около тия градове (по-сетнешните номи), тук пак най-напред се проявява стремежът към обединение на тия градове в една държава под ръководството на царете на някой от градовете. Във втората половина на V-то хилядолетие пр. Хр., в тъй наречения преддинастически период, ръководна роля в Южен Египет играе династията, която владеела „града на ястребите”– Хиераконпол (в гръцки превод), в който господарували царе потомци на бога-ястреб Хор. Неговият култ е бил съсредоточен в град Едфу. Обединителните и завоевателните тенденции на тия царе ги довели до стълкновение със северната част от долината на Египет, с „долното” царство, чиито главни центрове, може би временно, били градовете Буто и Санс, покровителствани от богинята-змия, но също така и със северните и южни съседи на Египет, които изиграли там същата роля, като тая на Лугалзагеси и Саргон във Вавилония. По-късни предания споменават царя-обединител с името Менес. Но макар това име да не е засвидетелствано в паметниците на най-стария Египет, в делата на тоя цар, както ги разказва нашето предание, се отразили, вероятно, основните събития от епохата на обединението на Египет, от създаването на едно единно царство от горния и долния Египет. Царете-обединитeли (фараоните) живеели, вероятно, не вече в Хиераконпол, а по-нататък на север – в Тинис. Близко до този град били и гробниците (некрополи) на царете, разкопани от една американска археологическа експедиция. Друг некропол, съседен на Тинис, около Абду (Абидос), намиращ се под защитата на бога-чакал Анубис, постепенно станал град главно на мъртвите, в който всички египетски фараони искали да имат свой гроб и свой надгробен храм дори и ако в действителност ги погребат на друго място. Борбата за обединение траяла, вероятно, през цялото време, през което управлявали царете от първата династия. Важно събитие през този период е това, че един от царете от първата династия, Мерпеба, основал прочутия по-късно град Мемфис и го издигнал като политически център на долния Египет. Главният му бог бил Пта, бог „откривател”; в съседство – в Хелиопол (по-сетнешно гръцко име) се намирало и най-старото светилище на великия бог на слънцето Ра.
Епохата на втората династия, както изглежда, е време, през което Северът е господарувал над Юга. Центърът на царството може би тъкмо през това време бил пренесен в Мемфис. Новият успех на Юга е свързан с началото на една нова династия от енергични войнствени царе, тъй наречената трета династия, която затвърдила политическите успехи на първата. Макар и победата на Юга да била пълна, при все това още при първия цар от третата династия център на обединеното царство си останал Мемфис, който от сега нататък играе в историята на Египет същата роля, която е играл Вавилон в историята на Месопотамия. Към същото това време на борби за обединение ще трябва, вероятно, да се отнесат и първите извънегипетски експедиции на фараоните, предимно на Синайския полуостров, а може би и по-нататък по бреговете на Палестина, на Финикия и на Сирия, с цел да си осигурят достатъчно количество метали и дървен строителен материал. Най-новите разкопки на френски археолози във Финикия говорят, че още царете от първата династия здраво се закрепили във Финикия и строяли дори храмове в чест на боговете си.
Като период на най-голям разцвет на най-стария Египет съвпадащ горе-долу с времената на Саргон и Нарамсин, трябва да се счита времето, през което са управлявали царете от IV, V и VI династия (около 3100 до 2700 г. пр. Хр.), времето на тъй наречените строители на пирамиди. За тая бележита епоха в египетската история и досега още свидетелстват величествените царски гробници, съсредоточени около Мемфис, т. е. грандиозните им пирамиди, свързани с все по-усложнени в своя строеж погребални храмове. Запазените по стените на тия храмове и по заобикалящите всяка пирамида гробници на най-близките царски роднини надписи, често твърде дълги, ни говорят ясно, какви са били титлите на царете и на техните велможи и какви са били религиозните вярвания и представи на оная далечна епоха. Пирамидите, особено най-колосалните от тях, са действали много внушително и произвеждали силно впечатление още на съвременниците и следващите поколения. Имената на техните строители, на великите фараони от IV династия Хуфу (по гръцки Хеопс), Хафра (Хефрен) и Менкаура (Микерин), останали завинаги свързани с гробниците им. Сега ние познаваме дори и чертите на лицето на някои от царете от тая династия, защото са увековечени в статуите им (напр. прочутата статуя на Хафра в Кайро и ред статуи на Менкаура в Бостън, САЩ). Разцветът на Египет при царете от IV династия
продължил и при царете от V – също такива почитатели и жреци на великия бог на слънцето Ра, който постепенно се слял с мощния покровител на фараоните от първите четири династии – Хор. В чест на бога Ра фараоните от V династия почнали за пръв път да издигат храмове, в центъра на които поставяли стройни каменни колони във форма на конус – хубавите обелиски, които заедно с пирамидите стават, тъй да се каже, символи на Египет. Но вече след смъртта на първия цар от VI династия – Пепи I, чиито черти на лицето са увековечени в първата дошла до нас бронзова портретна статуя, обединеното царство на горния и долния Египет почва да се разлага и властта на фараоните все повече и повече става само номинална.
Великото време, през което просъществувал обединеният Египет (от I до VI династия), съвпада с втората половина на IV хилядолетие и началото на III. Дейността на парете през този период за нас сега е повече дейност мирна, епохата им е време на строителство, на създаване на велики паметници и заздравяване на основите на административния и икономически живот на Египет. Наред с това, както личи по всичко, то е и време на мощно външно разширение, време, през което египетските граници се разпростират на юг в Нубия, а на изток към Синай и към крайбрежието на Палестина, Финикия и Сирия. Още при царете от първите династии Египет, без съмнение, престава вече да е една само континентална държава; още тогава е поставил основите и на своята морска сила.
За разложението на обединеното царство станали причина сепартистичните стремежи на управителите на отделните части на Египет – номите, някога си, по-рано, независими държави, които все още още не могли да забравят самостоятелното си минало. Царските управители на номите (номарсите), управляващи от името на царя, постепенно, осланяйки се на населението и на натрупаните си богатства, почнали да затвърждават властта си, да набират своя войска и да настояват властта им да се счита само като номинално васална от царете – носителите на централната власт.
Успехите им в борбата с централната власт довели до разпокъсването на Египет на ред почти самостойни малки царства и до онези условия за живот, които ние, в сравнение с живота на Европа през Средните векове, наричаме феодални. Тая феодална епоха в живота на Египет, която съвпада с времето на слабите VII до XI династия, е време смутно и пълно с мъки в египетската история, време на постоянни вътрешни войни и на дълбок упадък на културното творчество. Това положение е оплакано с патетическо красноречие и дълбок песимизъм от Ипувер в неговите „Напомнялия”; от пророка Неферти в оная мрачна картина на бъдещето, която той разкрива пред фараона Снофру, който е предшественик на Хуфу; а също така в прочутия „Диалог между уморения от живота човек и неговата душа”. Първите
двама от тия писатели предвиждат светло бъдеше и появата на Месия, но третият не намира никаква утеха освен в смъртта.
Центростремителните тенденпии, обаче, и през това време не замират. Отделни фараони правят опити, повечето безуспешни, пак да обединят царството, но опитите довеждат до нови и нови войни, до нови и нови вътрешни сътресения. Централната власт пак почва да се мести: от Мемфис се премества в Хераклеопол (гръцко име), а по-късно се съсредоточава в ръцете на местните управители на Южен Египет, чийто главен град е Тива, който от сега за цели векове вече става религиозен и политически център на Египет.
Тиванската династия сполучва към края на ІІІ-то хилядолетие отново повече или по-малко да обедини феодалния Египет под своя скиптър и да възроди културния и политически живот на Египет. Царете от тая династия (XI и XII по ред) с постоянно повтарящите се имена Аменемхет и Сенусерт (в гръцката транскрипция Сезострис), особено Сенусерт III (2099 – 2061) и Аменемхет III (2061 – 2013) били талантливи и предприемчиви управници. Те успели да принудят васалите си, управителите на отделните номи (номарсите), да им се подчинят и да обединят усилията им в цял ред важни начинания, както вътре в Египет, така и извън него. Велико и важно тяхно дело вътре в Египет било това, че те чрез широко замислени и системно изпълнени напоителни и осушителни подобрения създали една нова плодородна и богата провинция на бреговете на Меридското езеро, сегашното Фаюм, от чийто главен град
те направили втора своя столица, а главния бог на града – бога-крокодил те въздигнали до степен съуправител на тиванския бог Амон, който се слял с хелиополския Ра. Във външната си политика развили и осъществили идеи, завещани им от предшествениците още от IV и V династия. При тях Египет все повече изоставя предишната си изолираност. Сега вече се завързват оживени търговски връзки с бреговете на Африка, с Южна Палестина, със Сирия и с богатите острови Кипър и Крит. Египетски търговски флоти стават постоянни гости на пристанищата на Червено море и на част от средиземноморските брегове. Фараоните от XI и XII династия свързват търговските си предприятия с редица военни експедиции в Нубия, в
Палестина, а, може би, и във Финикия, Сирия, Кипър и Крит. Името на Сенусерт се покрива със същата слава, с каквато и името на Саргон. То става синоним на цар-завоевател.
Но въпреки всичко това и тиванските фараони не успели да надделеят центробежните сили: тяхната държава малко по малко, главно в епохата на ХШ и XIV династия, почнала пак да отслабва и да се разлага. Както в Месопотамия, тъй и тук, този процес довежда до катастрофа. Разните номадски племена от Южна Палестина и от Арабия, които научили много нещо през време на оживените търговски връзки на Египет с Азия от него, към края на ІІІ-то и началото на ІІ-то хилядолетие от отбрана минават в настъпление и в края на краищата, както каситите във Вавилония, проникнали в Египет и затвърдили властта си там за дълги векове (около 1800 г.).
Нашето предание нарича тия номади с името хиксоси.

V. ДЪРЖАВЕН И КУЛТУРЕН ЖИВОТ НА ЕГИПЕТ И НА ВАВИЛОНИЯ В III
ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР. ХР.

Третото хилядолетие пр. Хр. е велика творческа епоха в областта и на материалната, и на духовната култура, и то както на бреговете на Нил, така и на бреговете на Тигър и Ефрат. Тъкмо през този период и двете страни си създали всяка за себе си един своеобразен, подробно разработен държавен и социален строй, строй, които по-късно легнал в основата на развоя на целия Изток дори до наше време и влиянието на който ясно личи в държавния и социален живот на цяла Източна и Западна Европа. В основите си формите на този строй са еднакви и в Египет и във Вавилония, но все пак с известни характерни различия.
Египетският държавен строй се основава на тесния съюз между религия и държава. Начело на държавата стои царят, който се смята за син на бога и сам бил бог в очите на народа. Властта му е неограничена. Управлява страната от името на бога като пълен неин стопанин и господар: командва въоръжените си поданици във време на война, ръководи стопанския им живот, грижи се за правилното напояване на страната и се разпорежда с държавните средства, както намери за добре.
Негови помощници в религиозните дела били жреците. които живеят в храмовете и помагат на царя да омилостивява боговете с жертви, с тържествени обреди, с химни и с песнопения. Само те могли да осигурят на вярващите задгробен живот, защото те балсамирали труповете и давали наставления, какво да се направи, та да се осигури за умрелите благоприятен край при последния съд над душите им.
В държавните пък работи помощници на царя били чиновниците – изпълнители на царските заповеди и ръководители на населението в стопанския, правовия и военния му живот. Едни от тях командвали войската и флотата; други събирали от населението ония продукти на неговия труд, които царят намирал за нужно да се употребят за нуждите на храмовете, на държавата и за неговите лични нужди; трети ръководели обществените работи и ги разпределяли между населението; едни завеждали съда и поддържали реда между населението, а други служели лично на царя и на семейството му. Някои от чиновниците обединявали в едно и също лице многобройни и разнообразни длъжности. Чиновниците нямат своя воля и своя лична инициатива: те са слуги и агенти лично на царя и на бога, както и жреците. Наред с висшите чиновници и жреци има още стотици и хиляди писари, надзиратели, техници и полицаи. Всички получавали заплата от царя; всички те, и висшите, и низшите, на теория били назначавани от царя (обаче на практика, разбира се, низшите били
назначавани от по-висшите, а само висшите е назначавал сам царят); всички те, най-сетне, били отговорни за всичко пред царя, а той се разпореждал напълно неограничено и произволно и с живота им, и с имотите им.
Населението на страната било длъжно безропотно да се подчинява на царя и на чиновниците му. То не взимало никакво участие в държавния живот на страната. Право на частна собственост, особено върху земя, то нямало. Животът, имотът и трудът на населението били в ръцете на царя, който се разпореждал с тях напълно неограничено. Той определял кои земи и с какво да бъдат засети от дадено лице през дадена година, той определял каква част от жътвата земеделецът е длъжен да отдели за държавата. Той назначавал хора за изпълнение на разните обществени работи: прокарване на канали, устройство на насипи, постройки на храмове, гробници, дворци, кораби, разбиване на канари за камък, лов на диви зверове, добиване на сол, на метали и т. н. По негово назначение определен брой от населението служело във войската и в полицията, служело като гребци и войници в корабите. Пак от царя зависело каква част от продуктите си занаятчиите да отделят за държавата и кои от тях да работят само за царя и за храмовете. Търговците, без съмнение, също тъй давали на държавата част от печалбите си по предписание на царя. Строят на Египет бил напълно самодържавен и неограничен. Понятията политическа свобода и самоуправление били чужди на Египет и си останали чужди за целия Изток чак до
неотдавна.
Работите в Египет не се променили дори и тогава, когато Египет от централизирана държава станал феодална, т. е. когато се разложил на няколко части, начело на всяка една от които стоял вече отделен владетел, признаващ само номинално върховната власт на единия цар. По такъв начин Египет се разделил на няколко отделни, почти независими, държави; но взаимните отношения между цар и население в тези държави останали същите, каквито и по-рано в обединения Египет.
Също такъв държавен, икономически и социален строй се развивал и в шумеро-семитските държави в долината на Тигър и Ефрат. И тук държава и религия били неделими понятия. И тук царската власт е божествена, макар и тази идея да била изразена във Вавилония малко по-иначе. Някои царе и във Вавилония, в това число Саргон, Шулги и приемниците на Шулги, се изтъквали като синове на боговете, но повечето от тях се считали само върховни жреци и божи служители, получили властта си непосредствено от тях, т. е. техни помазаници. И във Вавилония царят е и самодържец, защото управлявал държавата безконтролно, както намери за добре, посредством цяла мрежа назначени от него и напълно зависещи от него чиновници.
Най-после и във Вавилония царят държи в ръцете си всички нишки на религиозния, стопанския и военния живот на страната, разпореждайки се, в случай на нужда, както намери за добре също тъй и с живота, труда и имота на своите поданици. В някои отношения царете на Вавилония, а по-късно и на Асирия отишли дори по-нататък.
Голямото развитие на търговията в Предна Азия и ролята, която дребната търговия играла в живота на населението, накарали царете да се намесят и в тая област. Обнародвани били от време на време митнически тарифи, които определяли максималната цена на стоките. Ние знаем за такива тарифи във Вавилония и Асирия от началото на второто хилядолетие пр. Хр.
Но в Шумер и във Вавилония главно поради особеностите на политическото им развитие, на постоянното напрежение на всички военни сили на страната, а също тъй и поради бързото и ранно засилване на външната търговия, стопанският живот на страната, а във връзка с него и отношението на държавата към личността, получили по-други форми, отколкото в Египет. Царят тук не е вече единственият собственик на цялото народно богатство и на цялата земя. Наред с него и с храмовете на боговете собственици на земята, на добитъка и на движимия имот са и поданиците му и то главно висшата класа от населението – жреците и постоянната царска дружина, жителите на шумерските и на семитските укрепени градове. Правата на тези лица върху земята и върху имота в същата степен, както и правото на царя да се разпорежда с живота на поданиците си и с държавното имущество, са осветени от религията и се намират под закрилата на бога и на неговия заместник на земята – царя. Оттук е и този бърз и силен развой на правото и специално на писаното право.
За пръв път тук възникват разни договорни форми, за пръв път тук се създават и общи закони, които да регулират договорните отношения, пак тук за пръв път имаме царски заявления и разпоредби, как и до колко той ще закриля светостта на тия договори.
Царят почва да издава закони, които, докато той не ги измени, обвързват и него, и приемниците му и стават ръководни норми за поведението му към поданиците. Вече споменахме как отделните закони постепенно се събират, свързват се един с друг, съставят се цели сборници от закони и постепенно се издават за всеобщо сведение и ръководство. Шумер и Вавилония, благодарение на това си развитие, са люлката на гражданското право.
Същият този факт, че съществува частна собственост и че тя се закриля, влияе и върху създаването на отделни класи сред населението, които се ползват с различни права. В Египет всички са равни пред лицето на царя и бога – всички са еднакви техни слуги. И там, разбира се, има неравенство в икономическо и в социално отношение: особена група съставляват жреците, особена царските чиновници – висшите и низшите, и особена – селяните и занаятчиите; обаче рязка граница между тия групи няма; преходът от една група в друга е свободен, а, главно, всички тях ги обединява това, че никой от членовете на коя да е от тия групи не е пълен собственик на своя имот и предимно на земята си. За собственици се смятат само богът и царят, които дават кому по-голяма, кому по-малка част от собствеността си, и то само за ползване, на членовете от своя род, на приятелите си, на чиновниците и слугите си.
Иначе е във Вавилония. Имущественото неравенство и тук, както в Египет, възниква, разбира се, в същите размери и по същите причини. Но тук то още много отрано било признато като нормално явление и било потвърдено и осветено и от религията, и от държавата. Тъкмо то е главната основа, върху която се развиват и оформят различните класи на населението, каквито са: класата на богатите земевладелци и на търговците, класата на жреците, класата на дребните собственици на земя. класата на войниците, на които парят дава за ползване принадлежащата му земя, класата на закрепостените към земята наематели земя (изполичари), и най-после обширната класа от хора, заети в селското стопанство, в промишлеността и в търговията. Постепенно се създават специални наследствени права за някои от тия класи, а държавата се явява като тяхна защитница. Престъпление по отношение на живота и имота на лица от по-висшите класи се наказва с по-строги наказания, отколкото същото престъпление по отношение на лица от по-низшите класи и т. н. И веднъж създадено това правово неравенство, то вече расте, довежда до големи и очебийни злоупотреби, а понякога принуждава висшата власт – царя да излезе като
защитник на угнетените. Такъв цар-закрилник на подтиснатите бил например последният цар от най-старата царска династия на Лагаш – Урукагина, Обща почти за всички царе, но често чисто формална, е фразата в устата на царете, че те са закрилници на интересите на бедните срещу богатите, на по-низшите срещу по-висшите, фраза, която впрочем не е чужда и на египетските царе и велможи.
Във връзка с това развитие на класите се намира и друго едно, чуждо на Египет, явление: висшата класа наред с имуществените си привилегии получила и известна част политически права предимно в областта на градското самоуправление. Обаче тия наченки на самоуправление не могли да се развият до по-чувствителни размери. Във връзка със същото явление е и засилването на влиянието на жреците върху държавните работи, свойствено и на Египет, но особено силно чувстващо се в политическия живот на Вавилония.
Държавният, икономическият и социалният строй на монархиите в Египет и Вавилония повлиял върху развитието и на материалната и духовна култура на тия страни. И в тази област намираме много еднакви явления в двете държави; но не по-малко значителни и характерни са и разликите. Да почнем с Египет. По-горе вече говорихме как под влиянието на регулирания държавен живот и на централизираното ръководство на икономическия живот в страната расте и се засилва материалното й благосъстояние. Мрежата от канали и насипи, под влияние на опита и наблюденията, все повече се разширява и подобрява, а също тъй изобщо и техниката на хидравлическите работи. Наред с това разширение и подобрение на напояването расте и повърхнината на обработваната земя, подобрява се и селскостопанската техника въобще. Земеделските оръдия все повече се усъвършенстват, въвеждат се нови култури, създава се по-правилно редуване на културите, появяват се нови породи домашни животни (напр. конят) и т. н. Благодарение на това, че ръководството на стопанския живот на страната изцяло е съсредоточено в ръцете на царя, всяко ново откритие и подобрение веднага се въвежда в цялата страна.
Постепенното усложнение на икономическия живот на страната, растежът на богатствата й, увеличението на културните нужди на висшите класи – всичко това създало условия за голяма специализация в областта на занаятите и изкуството.
Появили се и специалисти във всяка една област: скулптори, живописци, златари, грънчари и т. н., които не се занимавали с нищо друго, а само със своята работа. Това пък довело до цял ред технически открития, които тласкали силно напред промишлеността и изкуството на страната. Особено голям и бърз бил прогресът в областта на металургията (производство на метални изделия), на тъкачното производство и на грънчарството. Камъкът във военния и в стопанския живот на страната вече завинаги отстъпва мястото си на дървото и метала (мед и бронз).
Плугове, мотики, брани, копия и стрели – сега вече всичко това се прави само от дърво и мед (или бронз). В златарството наред с бронза широко се използват скъпоценните метали (злато и сребро) и скъпоценните камъни. Златарските изделия от епохата на пирамидите и от феодалната епоха свободно могат да съперничат по тънкост и изящност на изработката си със съвременните. Тъканите платове се правят все по-тънки, рисунките по тях – все по-сложни, а цветовете им все по-разнообразни.
Глинените съдове сега се работят не на ръка, а с грънчарско колело и се пекат в специални пещи. Изнамира се и начин да се приготвят и разни дребни предмети от разноцветно стъкло. Пишат не само на дърво, на чирепи, на камък и метал, но и на специално за тази цел приготвена хартия, за изработката на която използват сърцевината па папируса – особена тръстика, която расте в Египет.
Силният напредък на техниката дал възможност на големите художествени дарби на народа да се проявят и в изкуството: архитектура, скулптура, живопис, и да го доведат до една учудваща съвременниците висота. Големите успехи на изкуството се използват и в занаятите и се създават тъй наречените художествени занаяти.
Не знаем какви са били дворците през епохата на пирамидите, защото са ги строили с непечени кирпичи и поради това не са се запазили до наши дни. Но много каменни постройки от този период и досега още са запазени на бреговете на Нил.
Особено богато се развила в Египет архитектурата на гробниците. Вярата на египтяните в задгробния живот, вярата им в това, че е необходимо да се създаде за покойника едно трайно жилище – колкото се може по-удобно, красиво и здраво – довела египтяните до строеж на разкошни каменни гробници вместо прост гроб в земята, в които гробници да продължава да живее безсмъртната част от съществото на покойника. Гробът в земята отначало се превръща в каменен склеп, каменният склеп излиза на повърхността на земята (мастаба) и израства нагоре като надгробен паметник, но с грамадни размери (пирамида), в чиято каменна маса е жилището на покойника. За царя-бог се строят особено разкошни надгробни паметници – величествени пирамиди с големи каменни храмове пред тях. Пирамидите на египетските царе поразяват човешкото въображение не само с грамадните си камъни.
Те са и велики архитектурни произведения, в които стройно са съчетани и художествен усет, и необикновена техника. Линиите на надгробните пирамиди на царете от IV династия – Хафра и Мепкаура – са строги и мощни; впечатлението, което произвеждат, е величествено поради простотата им, а архитектурната идея е напълно съвършена в изпълнението си.
Не по-малък интерес представляват и произведенията на скулптурата и на живописта от епохата на пирамидите и на феодалното време, т. е. от епохата на Старото и Средното царство, както е прието да се наричат тези епохи. Любимататема на египетската скулптура, тясно свързана с представатана египтянина за задгробния живот, е изобразяването в гробниците както на самия покойник, така и на всичко, което бимогло да му потрябва за безгрижен живот на онзи свят. Изобразяването на самия покойник в разни статуи и релефи водидо създаване на портретна скулптура и живопис. Още презепохата на Старото царство египетските скулптори са умее – ли да създават поразителни портрети. В тях е предадена несамо приликата; в много статуи те се издигат до умението дапредадат типичното, да доловят преобладаващата черта вхарактера на човека. Знаменитата портретна статуя на царХафра, на която той е изобразен със свещения ястреб, е същински chef d'oeuvre на монументалната портретна скулптура. Още по-поразителен е друг един портрет на същия нар – знаменитият сфинкс, въздигнат пред пирамидата му в Гиза.С тялото на могъщ лъв художникът тук е съчетал колосална – та глава на царя и е дал с това на цялата статуя необикновено величие и сила. Ще споменем и за големия брой портретни каменни и дървени статуи на жреци и чиновници, измежду които със заслужена известност се ползва дървената статуйка на един жрец от епохата на Старото царство. На неятипът е предаден толкова изразително, че работниците, които намерили статуйката, изведнъж познали в нея своя началник – шейха на селото.
Наред с покойника, в релефи по стените на гробницитему и в малки скулптури-играчки, които се поставяли в гроба му, се изобразявал с епична простота и с идилична трогателност целият му живот, всичко, което е обичал и е било ценноза него: първите опити за един цялостен разказ, но не с думи,а с фигури и с техни съчетания. В тия сцени пред нас ясно изпъкват много подробности от живота на знатния египтянин:стопанските му интереси, дейността му като чиновник, забавите му. С най-големи подробности е изобразен и животът
наземята: оран, посев, жътва; животът на стадата от ражданетодо заколването; работата в занаятчийниците; ловни експедиции в блата и пустини; увеселителни пътувания по Нил; музика и танци; борби и състезания. Не е забравен и военният живот: армии, които отиват на поход начело е царе и генерали; обсада и превземане на градове; прекарване на пленници и плячка по суша и по море; преглед на войскови части и на войници, които са на действителна служба. Точността в наблюдението, любовта към природата и животните, понякога дори и хуморът, изразени в тези паметници на изкуството, са неподражаеми.
Огромен път изминал Египет от епохата на пирамидите и на феодалния строй и в областта на духовната култура. Най-голяма роля в това отношение изиграло изнамирането и бързото усъвършенстване на писмото. В неговите ранни стадии всеки писмен знак (или йероглиф, както го наричали гърците) отговарял на определен предмет. Всъщност той е бил това, което ние наричаме идеограма. Но постепенно отделната идеограма е била свързвана не само с определен предмет, но и с определена дума. Идеограмите били употребявани в такъв случай да предадат писмено думи, които не съответстват на предмети, следователно отвлечени идеи и понятия. По тоя начин идеографичната или образната фаза на писане отстъпила място на силабическата или сричковата, в която всеки знак съответства на отделна силаба или сричка. Най-сетне силабическите знаци твърде отрано станали алфабетни знаци или букви, свързани с тоя или оня от 24 – те звука на египетския език. Обаче никога не е било въвеждано чисто фонетично писмо. И до сравнително късна епоха египтяните задържали твърде сложното и затруднително съчетание на трите системи – на идеографическата, силабическата и алфабетната или азбучната. С помощта на писмото правените от отделни лица или от групи лица, главно от жреците, наблюдения се записвали, систематизирали и се допълвали с по-късни наблюдения. Тъй били поставени основите на много науки: на астрономията, на измерването на времето, на летоброенето, на математиката, геометрията, анатомията, медицината. В областта на религията грубите още заклинания от епохата на пирамидите през феодалната епоха се превръщат в поетични, построени по известни правила, понякога пропити с дълбоко религиозно чувство, химни на божеството. Наред с духовната се създава и светска литература: приказки, описания на пътувания, любовна лирика. Най-после и основните начала на правото и морала се предават също тъй от поколение на поколение в писани документи-сборници, съдържащи царски решения и разпоредби, а главно техни наставления към наследниците и чиновниците, как да управляват по божия закон, а към поданиците, как да живеят, та да бъдат угодни на бога и на царя.
Същия напредък в материалната култура, в изкуството и в умственото развитие наблюдаваме и във Вавилония. И тук, под влияние на организацията и на системния развой на труда, страната за няколкостотин години се превърнала в една непрекъсната нива и градина. И тук се наблюдава постоянно подобрение на земеделските оръдия: на един печат например имаме остроумно съединение на плуг и сеячка – първата механическа сеячка в световната история. И тук занаятите, особено металното и текстилното производство, достигнали до висок разцвет. Майсторите още от ІІІ-то хилядолетие умеели да изработват огромни съдове от мед и сребро, умеели да ги изпъстрят с изковани или лети фигури, изобразяващи сцени от религиозния и военния живот на държавата; големи излети изображения на хора и животни са намерени обикновено като украшения на храмовете. В областта на тъкаческото производство силно впечатление правят дрехите, направени от материя, напомняща овнешко руно. Оръжието също тъй постепенно се подобрява и усъвършенства. В съответствие с военния характер на Вавилония се въвеждат новаторства и в областта на военната техника: например боят в сгъстен строй.
В областта на изкуството успехите на Вавилон не са по-малки от тия на Египет, но развоят му е вървял малко в по-друга насока. Във Вавилония няма камък, ето защо всички постройки, дори и най-грамадните, се строяли главно с неизпечени кирпичи, размесени само с малко количество изпечени. Много естествено е, че такива постройки лесно са се разрушавали и че най-старите от тях са се запазили до наши дни само в жалки останки. А консервативният характер на религиозния и държавен живот на Вавилония е запазил в основните им черти веднъж създадените типове постройки. По-късните вавилонски и асирийски царе строяли, общо взето, все същите такива храмове и дворни, каквито и шумерските им предшественици. Понеже много от тия по-късни постройки, отчасти построени от камък, са запазени до нас в доста големи руини, то по тях можем да съдим, каква е била най-старата вавилонска архитектура. Една от най-интересните й характерни особености са високите кули, съставляващи центъра на храмовете (зикурати). Те били посветени на бога-Слънце. В няколко етажа се издигали на значителна височина. В най-горното кубе се намирало светилището на бога и на най-горната платформа се извършвал неговият култ. Красивата легенда за „вавилонското стълпотворение”, запазена ни от Библията, е съставена, разбира се, под впечатлението от тоя вид постройки. Понеже нямали камък за постройките си, шумерите и вавилонцитс се стараели да покрият грозния цвят на кирпичените стени на храмовете и дворците си с блестяща многоцветна покривка: с богато изтъкани килими, с подражания на тези килими от цветни релефи и с мозайки от разни цветни материали. Всичките тия декоративни средства били познати и на Египет, но във Вавилония те достигнали до по-бляскаво развитие.
Представите на шумерите и на вавилонците за задгробния живот били, без съмнение, по-други в сравнение с тия на Египет. Те не си представяли, че земният живот продължава и след смъртта все такъв с всичките му прелести и удоволствия.
„Онзи свят” са си го представяли като мрачно място, в което всички минали във вечността, запазвайки съзнанието си, били осъдени да лежат без движение за вечни времена под суровата власт на богинята на задгробното царство. Ето защо те отделяли сравнително по-малко внимание на постройката и украсата на гробниците си.
Вавилонските художници насочват цялата сила на творческия си гений към боговете и живите хора. Вниманието им е насочено специално към религията и държавата, към храмовете и дворните, към живота и делата на боговете и дарете. Религиозната скулптура играе голяма роля в изкуството на Шумер и Вавилон. Наред с човешките фигури на богове, вавилонските художници създават и цял ред фантастични божествени образи, в които по един чуден начин се съчетават части на човешка фигура с части от фигури на животни. Такъв тип образи имаме и в Египет, но Египет никога не е познавал това разнообразие на съчетанията, което е тъй характерно за вавилонското изкуство. Всички познати ни хералдически и митически фигури на фантастични същества са все от шумерски произход: грифонът, драконът, сфинксът, хералдическите орли и лъвове. Значително новаторство, в сравнение с Египет, било и това, че фигурите на хората, животните и на фантастичните същества се съчетават от художниците в декоративни, чисто орнаментални, почти геометрични групи, които са родоначалници на същите тези групи в нашето декоративно и хералдично изкуство. Не по-малки били успехите на шумерските и вавилонските художници и в областта на изкуството, което има за цел да прослави парете и да увековечи делата им.Портретната скулптура на Шумер и Вавилон не е тъй съвършена и не е тъй индивидуална, както в Египет. Във фигурите на царете няма онази портретна прилика и онова спокойно величие, както в Египет. И все пак силата и значението на царя като такъв са предадени и в тях – доста ярко. Силата на шумерския и на вавилонския художник не е тук, а в умението му да създаде превъзходно групирани сцени от религиозния и военен живот, пълни с живот и движение, понякога затрогващи душата с трагизма на концепцията си. Един от най-поразителните паметници на тая историческа скулптура е намерената в Лагаш – тъй наречената стела (изправена каменна плоча) на гологлавите орли, посветена на бога от цар Еанатум, един от най-старите управители на Лагаш. Царят е представен тук като победител над неприятелите, трупащ телата им на огромни купове и празнуващ победата над тия купове тела; над стелата – в небето, над царя и войската му летят орли, отнасящи части от телата на убитите царски неприятели. Работата на този паметник е груба и примитивна, но той целият е пълен с живот и трагизъм. На другата страна на стелата е мощната фигура на бога, който помага на царя в борбата му с неприятелите: в едната си ръка държи огромна мрежа,
пълна с хванати от него неприятели на Лагаш; един по един той ги избива с големия си боздуган. По-изтънчени и по-изящни, по-изкусно групирани са победните сцени над неприятеля и завземането на крепостта му, дадени върху стелата на цар Нарамсин. На никой египетски релеф няма такава маса движение, каквото виждаме тук, характерно и за фигурата на царя-победител, и за фигурите на победените, молещи за пощада. Никъде в Египет не ще намерим друга такава строга композиция, такова планомерно разпределение на фигурите и такова органично съчетание на фигурите с пейзажа, каквото имаме на стелата на Нарамсин.
Велики били успехите на Шумер и Вавилон и в областта на науката и литературата и, както и в Египет, това развитие било предшествано от изнамирането на особена система за писане. И в Месопотамия също така първата фаза на писмото е било картинното или образното писмо. Но то било скоро изоставено и заменено с фонетическата система на писане. Измислени били около 350 знака, които съответствали на срички. Развитието на писмото спряло на тая точка и никога не станало алфабетно или азбучно с отделна буква за всеки отделен звук. По липса на камък и хартия употребявана била за писане глината. Символите или писмените знаци били писани с изострено тръстиково перо върху глинени тухли или цилиндри с различна форма. Поради това и писмените знаци добили вид на клин и са наречени „клиновидни”. Различни клинове и съчетания от тях представят отделни срички и думи.
Тухлите били след това изпичани и могли да се запазят в това състояние за хиляди години. При всички разкопки в Месопотамия се откриват с хиляди надписани тухли – останки от стари архиви и библиотеки, твърде различни по своето съдържание. В Египет жреците натрупват грамадно количество наблюдения, систематизират ги и там спират. В Шумер и Вавилон паралелно и независимо от Египет се извършва същата работа и резултатите от нея имат за историята на човечеството току-речи по-голямо значение от онова, което е направено в Египет. Много от тия систематизирани наблюдения през Сирия и Мала Азия са дошли в Европа и чрез гърците и римляните са усвоени и от съвременната европейска култура: тъй например, няма съмнение, че от вавилонски произход е нашето деление на денонощието на две части от по 12 часа и на годината на 12 месеца, делението на неделята на 7 дни, имената на тези дни според имената на планетите; от вавилонски произход са и много от и сега още действащите системи за мерки и теглилки. Пак вавилонски са и първите точни наблюдения на небесните светила, вавилонска е системата на планетите, знаците на зодиака, взаимната им връзка и т. н. Първите крачки в областта на тия наблюдения се отнасят, вероятно, още към най-ранния период от историята на Месопотамия. Вавилонците заедно с египтяните без съмнение трябва да бъдат считани като бащи на съвременната астрономия. Те са създатели и на онова учение, което през вековете е имало огромно влияние върху човечеството, на учението за научното предсказване на бъдещето посредством системни наблюдения на вътрешните органи на жертвени животни и на движението на небесните светила, поставено във връзка със зачатието, раждането и бъдещата съдба на човека (астрологията). Всичко това е крачка напред в сравнение с египетските научни наблюдения. Вавилонците се стремят да свържат наблюденията си едно с друго, а не само да ги нанижат едно върху друго, стремят се повече или по-малко научно да ги систематизират и да направят въз основа на тях някакви научни заключения.
Същият този техен стремеж личи и в отношението им към миналото. Вавилонците не се задоволяват само да изброят имената на царете за практически цели. Още а най-ранните записи личи стремежът им да създадат от тези отделни дати една цялостна история както на отделните царе, тъй и на целия народ. Те използвали като материал: 1) списъците на царете, 2) съвременни паметници на победите, 3) посветени на боговете паметници от различни царе, 4) храмови предсказания относно важни събития, най-вече походи и 5) астрономически наблюдения, извършени по желание на царя при такива важни събития. Кодекси от предсказания са запазени до наше време в по-късни преписи.
В областта на литературата шумерите и вавилонците са създатели на митологичния и историческия епос. Поетичната обработка на митовете, тясно свързани с историята на хората по земята, по-рано е възникнала и по-богато се е развила във Вавилония, отколкото в Египет. Много от тези митове са ни познати, зашото ги намираме заимствани у евреите и увекове – чени от тях а Библията. Такива са например митовете за бореца Гилгамеш, за първия въздухоплавател Етана, който литнал към небето да търси вечен живот, за мъртвата и живата вода, за спущането в ада и връщането на великата богиня Ищар, за смъртта на нейния любим Тамуз и т. н. Няма съмнение, че някои от тези разкази са повлияли и върху гръцката митология. Пълни са с дълбоко религиозно чувство и с красиви образи и шумерските химни в чест на великите богове. Много по-малко са дошлите до нас паметници на светската литература. В това отношение, без съмнение, египтяните имат първенство.
Отбелязахме по-горе и бляскавото развитие на гражданското и углавното право в старите шумерски градове и във Вавилон. Ще отбележим още само това, че пак в Шумер са намерени и първите документи, отнасящи се до областта на международното право, първите международни договори (напр. договорът между Елам и един от шумерските царе), първите опити да се решават спорове не с война, а от третейски съд (един от първите царе на града Киш, Месилим, се явява в ролята на третейски съдия в пограничния спор между царете на Ума и Лагаш).

VI. ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА ДРЕВНИЯ ИЗТОК ПРЕЗ
II ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР. ХР. ПЕРИОД НА РАВНОВЕСИЕ НА СИЛИТЕ.

Временният упадък на Египет и Вавилония през време на господството на хиксосите в Египет и на каситите във Вавилония повлиял силно върху развитието на политическия и културен живот по целия Изток. Но не по-малко значение имал той и за постепенното присъединяване към културата и на ония части от Изтока, които както и Египет, били тясно свързани със Средиземно море. Имаме предвид сирийското, финикийското и палестинското крайбрежие, Южна и Северна Сирия по р. Оронт и по горното течение на Ефрат, Мала Азия и близките до нея егейски острови, особено двата най-богати и най-големи: Кипър и Крит. В Предна Азия, в която първите крачки на културен развой били тясно свързани с частите й, допиращи се до Средна Азия, първите огнища на култура били не само във Вавилония, но може би от по-рано и в Персия, в Туркестан, вероятно, и в Кавказ. Тук центърът на тежестта на културния развой все повече и повече преминава от една страна от Персийския залив (т. е. от чисто азиатското море) към Черно море (част от Средиземно море), а от друга страна,
и към Егейско море.
Завоеванията на Саргон, на Нарамсин и на вавилонски-те им приемници били насочени предимно към север и северозапад, по долините на Тигър и особено на Ефрат и по плодородния полумесец, който граничи с арабската пустиня, и единият край на който е Вавилония, а другият – Южна Сирия. Египет, в целта си да си намери източници на дървен строителен материал и метали, не веднъж е проявявал стремеж да завладее части от споменатия плодороден полумесец, особено край-морската част от Палестина и Сирия. Крайбрежието на Червено море и Нубия привличали вниманието на Египет с богатството си от злато, редки видове дървета и слонова кост.
Все пак египетските експедиции в Нубия и в страната Пунт (сомалийското крайбрежие) не могли да имат онова решително историческо значение, каквото имали няколкото опита на Египет да завладее крайбрежието на плодородния азиатски полумесец.
Завоевателните стремежи на Вавилон и Египет, както вече казахме, имали огромно значение за живота на Стария свят. Те постепенно въвличали в кръга на културния живот една след друга все нови области от Предна Азия. Пред военните експедиции вървят, разбира се, търговските отношения, които, като последица от експедициите, се развивали и засилвали. И ето по такъв начин Вавилония и Египет, в своето военно разширение, се срещат на палестинското и сирийското крайбрежие и посредством него влизат в тесни търговски връзки. Търговската размяна води след себе си и размяна на идеи, размяна на културни придобивки. Египетската и вавилонската цивилизация почват да се сближават една с друга, в много отношения влияят една на друга, в резултат на което се зараждат смесени култури в точките на съприкосновение.
Временният упадък на Египет и Вавилония не само не спрял, но и засилил този процес. При хиксосите и при каситите Египет и Вавилония били още богати и културни страни. Размахът на творческата им дейност, наистина, станал по-слаб и по-тесен, но не е имало продължителен по време застой. От друга страна те не притискали вече със своето превъзходство съседите си и им дали възможност да развият собствените си творчески сили в областта на държавния живот и на културата. Ето защо няма нищо чудно в историческия факт, че първата половина на ІІ-то хилядолетие станала период на образуване на нови държави и на нови културни центрове в тясно съседство с Вавилония и Египет. Сега вече знаем няколко такива центрове, а ще ни станат известни и още повече, когато археологичното изследване на Предна Азия получи отново предишния си систематичен и чисто научен характер, какъвто имаше то преди войните.
В близко съседство с Вавилония, ползвайки се от политическата й слабост, възникват и се развиват ред нови държави. Един от най-старите културни центрове на Предна Азия – Елам, чиято култура едва ли е много по-млада от вавилонската, от векове враг ца Вавилония, си остава голяма и богата държава. Едва ли може да се допусне, че той е бил единствената държава на Иранския свят. По-сетнешната участ на Иранска Азия, за която ше говорим по-нататък, ни доказва, че и тази част от света е имала в ІІІ-то и ІІ-то хилядолетие свой собствен, макар и не тъй добре познат на нас, културен и държавен живот, тясно свързан с държавите и културата на Месопотамия.
На север от Вавилония почва да се оформя една асирийска семитска държава по планинските долини на средното течение на Тигър и по една част от плодородната равнина между Тигър и Ефрат. Тя дълго преди това попаднала под културното влияние на Шумер и Акад; в действителност, тя трябва да е била едно от първите стъпала на шумерите в техния ход от север и изток към устията на Тигър и Ефрат.
Растат бъдещите й столици Ашур и Ниневия, още отсега вече съперници на каситския Вавилон. По-нататък – на север и североизток – възниква все още загадъчната за нас държава Митани, която играла не малка роля в политическия живот на ІІ-то хилядолетие; изглежда, че управляващата класа в нея се е състояла от арийски или ирански завоеватели. Поставят се и първите основи на държавен и културен живот по южните и северните скатове на Кавказките планини и в южния Кавказ с главни центрове около Банското езеро: на юг – в днешна Армения, а на север – по течението на реката Кубан. В първото хилядолетие Банското царство става сериозен съперник на всемогъщата Асирия.
Господари в тая част на Стария свят са били карите; това население, тясно сродно на митаните, е с еднакво тъмна като на митаните история. Най-сетне, една колония от асирийски търговци и рудари се заселила в Кападокия по бреговете на Черно море, като ни е завещала цяла редица клинообразни текстове, които ни разказват за техния живот и тяхната история. Това заселване трябва да е станало във времето на Саргон I или по-рано. То сигурно не е по-късно от царуването на Ур-Наму и Шулги. Заселниците достигнали до висока култура във времето на Саргон и по-късно били включени в Хетската империя. Обаче най-голяма от всички тия нови държави в Предна Азия била хетската държава, която постепенно се оформила през първата половина на ІІ-то хилядолетие в централна Мала Азия и достигнала до най-голямо политическо развитие около средата на това хилядолетие. Центърът й бил в планинската централна Мала Азия (Богазкьой) и достигнала до черноморските брегове, но наред с това хетската държава постоянно се стремяла и към същото сирийско крайбрежие, което привличало и Египет, и Вавилония, и Асирия. По-слаби били стремежите й към западното малоазийско крайбрежие, с което все пак хетската държава поддържала търговски отношения.
Историята на хетите вече започва да се изяснява постепенно. Откритият в Богазкьой богат запас от клинообразни текстове, представляващи царски архиви и изучени от редица учени, ни показват, че хетската държава се превърнала постепенно във феодална империя през първата половина на второто хилядолетие пр. Хр.
Първият хетски цар е носил името Табарна. Господстващото население в империята е говорело индоевропейски език; но по-раншните жители на страната, чийто език няма нищо общо с арийските езици, още заемали важно положение. Към тия жители принадлежат лувийците, а също така и хетите, които дали своето име на империята.
Развитието на тая империя е още неясно. Ние видяхме, че по едно време хетите станали господари на Вавилон. По-късно те образували част от голямата империя, която възникнала около град Алепо. Те създали голяма независима държава, когато Вавилон бил покорен от каситите, а Египет – от хиксосите и когато започнали да се формират държавите на митаните и карите. Възможно е предимството, което хетите спечелили над другите народи, да се дължи на по-съвършените оръжия, които притежавали и на военните колесници, с които свободно си служели. Трябва да се отбележи, че конят, а заедно с него и военната колесница за първи път се явяват в Предна Азия и в Египет през времето на хиксосите и каситите. Вавилонското име на коня е „планинско магаре”.
Още по-богат културен живот се развива на сирийското, финикийското и палестинското крайбрежие. Тук той се съсредоточава най-напред около най-добрите пристанища на тия крайбрежия и на неголемите им плодородни територии. Възникват отделни укрепени градове, всеки от които живее свой самостоятелен живот било като търговски посредник, било като моряшки град, било като колонизатор или пират.
Измежду тях се издигат на преден план градове като Газа, Тир, Сидон, Бибъл, Арад, а по-нататък – на север – и Тарс в Киликия. Те лесно могли да развиват посредническата си дейност, защото имали пълна възможност да се ползват от слабостта на съседите си и от неизмеримите ресурси на плодородния полумесец и на намиращите се близо до него планински местности, особено на Ливан и Антиливан с вековните им кедрови гори, които и до ден днешен още не са напълно изсечени и които на времето си давали най-добрия материал в света за постройка на кораби: дърво и смола. На изток от тия крайморски градове, под благотворното им влияние, се развил нов културен живот и се оформили нови градски културни центрове в достигащите до крайбрежието части от плодородния полумесец: в Палестина – по течението на р. Йордан, а в Сирия – по течението на р. Оронт и на Горния Ефрат.
Постепенно и тук възникват големи градове с голямо историческо бъдеще: Йерусалим в Палестина, Алепо, Дамаск и Кадет в Сирия. Наред пък с тях намираме десетки, ако не и стотици по-малки градове. Същото нещо виждаме и в съседната Малоазийска Киликия. Ние не знаем обаче какъв е бил етническият състав на населението на тия градове. По-нататък ще видим, че Палестина много отдавна, дори може би и от самото начало, била населена от семити. Сирия път имала, без съмнение, население, което не е принадлежало към семитската раса. Същото трябва да кажем и за населението на крайморските градове. Жителите, които са живели тук, имали по-други обичаи и принадлежали, вероятно, към друга раса, не към семитите, които постепенно и сравнително късно са дошли в допир с морето. Семитите – в това число аморитите, арамейците, ханаанейните, северните и южните араби – продължавали да живеят своя номадски или полуномадски живот, освен когато се смесвали с по-културни народи в градове и привиквали на по-други условия. Такова влияние упражнили върху тях
Вавилония и Асирия. Палестина и Финикия също така са били подложени до известна степен на по-високото културно влияние и на Египет.
Този номадски или полуномадски живот е добре описан в простонародния египетски роман, в който се разказва за похожденията на Синухет, съвременник на Сенусерт I, който стигнал до Сирия и се издигнал там като главатар на семитско племе. Някакъв фактически материал може да се намери също така и в библейските разкази за Авраам, Яков, Лот и за другите патриарси – и тия разкази съставят част от квази-историческата традиция относно ранните съдбини на евреите. За минейското и сабейското царство в южна Арабия са известни малко неща. Но те са били семитски и са достигнали, изглежда, по независим път до висока цивилизация.
Не знаем с положителност към коя раса е принадлежало и населението на Мала Азия, на Егейските острови и на южната част от Балканския полуостров – бъдещата Гърция. Разкопките на Шлиман и приемниците му в Мала Азия и в Гърция, на сър Артър Евънс и други в Крит, на цял ред археолози в Кипър за пръв път ни дадоха възможност да си представим какъв оживен политически и културен живот е кипял по тия места през II хилядолетие др. Хр. Едва сега можем вече да проследим, как жителите на посочените места и на Финикия са се движели постепенно все по-нататък и по-нататък на запад – по африканския бряг и по-бреговете на Сицилия, Италия и Испания. Западният свят дължи първите си успехи в областта на държавния и културния живот тъкмо на тези търговски и колонизатор ски стремежи на тия смели мореплаватели. Мъчно е с положителност да се каже, дали творците на току-що споменатия значителен културен напредък са били хора от една раса (за по-голяма простота занапред ще ги наричаме просто егейци) и дали тая култура се е зародила само на едно място или пък едновременно в няколко центъра. Извън всяко съмнение обаче остава, че един от тия центрове е бил остров Крит – бариерата, отделяща Егейско море от оная част на Средиземното, която е свързана с Египет и Сирия,
остров, обърнат с едната си страна на юг – към Египет и Азия, а с другата – на север, към Егейските острови, Гърция и Мала Азия, Под влияние на твърде отрано започналите отношения с Египет, под влияние на съседството си с богатия на метали Кипър, към който още много отрано протягали ръце и Египет, и Вавилон, Крит през късния неолитен период има вече широко развита култура. След това, като се запознал с обработката на металите и като си създал по египетски образец своя собствена писменост, той бързо тръгнал напред, поставяйки основите на своя собствена цивилизация и преработвайки културните придобивки на Изтока. Един след друг покрай удобните заливи на Крит възникват големите градове: Кнос, Фест, Гурния, Тилис и т. н. (старите егейски имена на тези градове и досега са ни непознати).
Градовете не са били укрепени, защото нямало никаква опасност за нападение отвътре; животът на тия градове бил свързан главно с морето, от което и водачите, и населението получавали главните си приходи. Отделните критски градове живеели в мир със съседите си на острова и успели да създадат нещо като федеративна общокритска държава. Постепенно Крит закрепнал и се обединил не само вътрешно, но си спечелил голям авторитет и между жителите на съседните острови – също такива търговци, пирати и колонизатори, каквито били критяните; и тук, както изглежда, се създало нещо като съюз под хегемонията на Крит. Около 1600 г. пр. Хр. се случила някаква голяма катастрофа, може би земетресение или вътрешна революция.
Известно е поне това, че дворците в Кнос и Фест са били разрушени през тая епоха (може би от огън). Но скоро настъпило съвземане, и най-високият разцвет на критската култура се пада в XVI в. пр. Хр.
В същото време, в което се развил описаният живот на Крит, развил се почти също такъв живот и по сирийско-финикийското крайбрежие, и в Мала Азия. Научното изследване обаче на тия места е постигнало твърде малко успехи и още не можем да си съставим онази ясна картина за живота и културата им, каквато имаме сега за Крит.
Систематичните разкопки в Тир, Сидон и Бибъл едва-що са почнати. В Мала Азия добре познаваме само един град – Троя, центърът на съюза на северозападните малоазийски градове и племена, също такъв, като Кнос на о-в Крит, но намиращ се в по-неудобно положение, защото откъм сушата е бил открит за нападенията на силните си съседи. Ето защо Троя винаги е била силна крепост, заградена със здрави стени.
Не се съмняваме ни най-малко, че разкопките в едно много скоро бъдеше ше ни запознаят с още други все такива политически центрове от егейски тип и то както по крайбрежието, тъй и в централна Мала Азия и в бъдещата Йония, а също така и по бреговете на югозападната й част – Ликия и Киликия.
По гръцките брегове имаме същите явления. Навсякъде тук през II хилядолетие възникват укрепени градове, заградени с каменни стени, с царски дворец, със светилища, складове, магазини и с помещения за дружината вътре в стените, а жилищата на поданиците на царя – извън тях. Навсякъде тия градове растат и богатеят. Навсякъде културата им постепенно получава същият онзи егейски характер, какъвто и на Крит – Тиринт, Микена, Аргос в източен Пелопонес, Пилос на западния пелопонески бряг, Орхомен, Тива и Тисбе в Беотия, Атина в Атика; първите от тях са ни най-добре познати.
Целият този особен свят от егейски градове-държави използвал широко политическата слабост на Египет, който още по времето на XI и XII династия успял да стане голяма морска сила. Под властта на хиксосите Египет почти напълно изгубил морската си сила и отново тръгнал по пътя на свойствената му още от ранния период на живота му политическа изолация. И затова егейците лесно успели да разгърнат политическия си и търговски живот и на финикийското крайбрежие, и на съседния с Египет Кипър. Оттук и от Крит те, няма съмнение, повели оживена търговия със самия Египет. Трябва да се предположи, че техният износ се е състоял главно от дървено масло и вино, които били все още гордостта на Гърция. Конкуренцията на Изтока била невъзможна поради неговото по-долнокачествено и по-оскъдно производство.
Процесът на образуването на нови държави с повече или с по-малко културен живот не се ограничил само с Европа и Азия. В Африка, в съседство с Египет, наблюдаваме същото нещо: в Нубия – на южната египетска граница, и в Либия – по западната му граница, й тъй, значи, Египет и Вавилония, някогашните господари на Северна Африка и Предна Азия, през първите векове от II хилядолетие били вече заобиколени с цял ред нови държави, постепенно засилващи се и развиващи се.
Всички те, коя по-силно, коя по-слабо, се стремели да разширят териториите си особено за сметка на предишните владетели на Северна Африка и на Предна Азия – Египет и Вавилония. И ето, и двете последните изпадат вече в положението да бъдат постоянно нащрек новите държави да не ги погълнат.
При господството на хиксосите, чиято власт била омразна на туземното египетско население, и дума не могло да става за някакво си възстановяване или възраждане на политическото значение на Египет. Това станало възможно едва тогава, когато неколцина поред енергични дейци от Южен Египет, център на чиято власт станала Тива, успели да разкъсат веригите на чуждоземното иго и да възстановят в Египет предишната обединена национална държава. Борбата с хиксосите била трудна, но завършила с пълна победа на тиванските ръководители на националното движение, завършила с изтребление, поробване и прогонване на семитските завоеватели на страната. Естествено, когато първите царе от XVIII династия вече завършили делото за освобождението на Египет, сега вече като първа и главна своя задача те си поставят делта по всякакъв начин да осигурят страната срещу нови и повторни нахлувания на племена откъм Азия, т. е., възобновили политиката на царете от IV и V династия. Станало явно, че Египет ще бъде вън от всяка опасност само тогава, когато Палестина, Сирия и Финикия паднат под негова власт и само тогава, когато засили
флотата си дотолкова, че тя да е в състояние да брани египетските брегове от нападания откъм морето, нападения, еднакво възможни както откъм финикийските, тъй и откъм критските пристанища, а също тъй откъм Кипър и Мала Азия. Ето защо и фараоните от XVIII династия възприели не отбранителна, а настъпателна, чисто империалистическа политика, която се отличавала от политиката на предшествениците им с това, че сега тя е трябвало да се стреми не към случайни завладявания на отделни места в Азия, а към трайна власт над една голяма част от Азия, а също тъй и над най-големите съседни острови – Кипър и Крит.
Бляскаво осъществили тази си задача царете от XVIII династия (1580 – 1346). Основател на XVIII династия и освободител на Египет бил Яхмос – националният египетски герой. Първият по-значителен завоевател бил Тутмос I (1545 – 1514). Делото му временно било прекъснато през време на мирното царуване на първата жена на египетския трон – Хатшепсут, вероятно, дъщеря на Тутмос I (1501 – 1479), която предпочитала да строи и да развива търговските си отношения пред външните войни, обаче се започва отново и се продължава през времето на Тутмос III – племенник на Тутмос I и, вероятно, съпруг на Хатшепсут. Известно време Тутмос III бил само съуправител на Хатшепсут и се държал настрана. Едва след смъртта й излиза на сцената и става един от най-великите завоеватели в световната история, когото много историци на Стария свят наричат египетски Наполеон. За дългото му управление, пълно със славни военни подвизи, и за това, как е създал египетската азиатско-
африканска държава, за всичко това имаме много положителни сведения от точния и подробен разказ за делата му, изрязан по стените на Карнаксия храм в Тива. Това е първата глава от военната и политическа история в световната литература, в която разказвачът не се задоволява само да изреди имената на победените народя, на превзетите градове, на убитите неприятели и да изброи взетата плячка, а ни дава и цялостен разказ за хода на военните действия. Повторните походи в Сирия, Финикия и Палестина довели до разпростиране на египетската власт над тия места и до присъединяването им към Египет като васални, подчинени нему държави, управлявани от възпитани в Египет членове на техните царски родове. За да си осигурят верността на тия държави, фараоните поддържали в главните им центрове силни египетски гарнизони под командата на египетски генерали. Военните подвизи на Тутмос не се ограничили само със завоюването на Сирия. Няма съмнение, че той е затвърдил египетската власт и в Нубия, той пак поставил във васална от Египет зависимост и Кипър, и федерацията на критските гра-дове-държави.
Тутмос III царувал 54 години, т. е. повече от половин век. Последните 12 години от управлението му били години не на войни, а на мирно културно развитие. Най-близките му наследници – Аменхотеп II (1447 – 1420), Тутмос IV (1420 – 1412) и Аменхотеп III (1412 – 1376) продължили усилията му да закрепи и да развие
Египетската империя. Тъкмо от времето на Аменхотеп III и на наследника му Аменхотеп IV – последният цар от XVIII династия, имаме една от най-интересните серии официални документи, които ни е завещал Старият свят. Тя представлява от себе си официална кореспонденция между споменатите двама царе и царете на Митани, на Асирия и Вавилония; намерена е в развалините на двореца на Аменхотеп IV в Тел-ел-Амарна. Като допълнение към намерените в Египет писма – 350 (174 от тях са вече прочетени и издадени), могат да служат многото писма от същия този период, намерени в столицата на Хетското царство Богазкьой, а също тъй и няколкото писма от архивата на незначителния палестински цар, който владеел Таанах.
Всички тия писма са били писани на дипломатическия език на епохата – езика на Шумер и Акад. Освен това в Богазкьой са намерени около 10 000 най-различни документи, писани на хетски езици. От тия документи се вижда, че създадената от XVIII династия държава била една от най-силните в тогавашния културен свят, но далеч още не е била световна държава. Изброените по-горе азиатски царе били съвсем самостойни. Едва ли е продължила дълго време васалната зависимост и на Крит. Между тия държави и Египет има оживени връзки – търговски и дипломатически; наред с явната дипломация водят се и тайни дипломатически игри: азиатските царе използват всички средства да могат да отслабят Египет и си служат дори с интриги между египетските васали в Азия, интриги, които довеждат до смутове и въстания.
Египетските пък царе от своя страна се мъчат да не допускат засилването на която и да било азиатска държава, като срещу всяка засилваща се настройват и поддържат другите по-слаби и по такъв начин, доколкото е възможно, запазвали равновесието на силите на Изток. Най-обикновеното средство за въздействие са паричните субсидии и междудинастичните бракове.
Обаче нито повтарящите се походи на египетските царе в Азия, нито дейността на египетската дипломация помогнали: влиянието на Египет в Азия при приемниците на Тутмос III вече все повече и повече отслабва. Силите на Египет не били достатъчни, та да могат да спрат растежа на хетската държава, отделена от Египет с непроходимата за египтяните стена от покритите със сняг Тавърски планини. Постепенно почва да се чувства и силата на Асирия. Интригите на тези две държави създавали постоянни вълнения в азиатските египетски провинции, а при царуването на Аменхотеп IV – Ехнатон, което име той приел по религиозни съображения, египетската държава е вече в пълен упадък. Причините са не само принудителните религиозни реформи, които царят предприел и които довели почти до гражданска война вътре в Египет.
Смутовете, предизвикани от въвеждането на мястото на старите местни култове на един главен имперски култ на великия бог на слънцето – Атон, еднакво почитан както в Египет, тъй и в Азия, разбира се, само отслабили Египет и отвлекли вниманието на царя от задачите на външната политика. Но главната причина не са смутовете, а изтощението на прекомерно напрегнатите сили на Египет и на местното му население, от което се изпращали непрекъснато една след друга армии в Азия и Нубия и което е трябвало да служи във флотата; наред с всичко това пак на неговите плещи падала и тежестта на принудителните работи по извършването на разните грамадни постройки и предприятия (пирамиди, гробници, канали и др.), тъй характерни за Египет през времето на XVIII династия.
Фараоните не успели да слеят държавата си с външните и владения. Въстанията в Азия следвали едно след друго и египетската власт там могла да бъде крепена само чрез нови и нови продължителни и изтощителни военни експедиции. Твърде е възможно една от целите на реформата на Ехнатон да е била чрез нея да обедини империята, като създаде единен държавен култ и по такъв начин да премахне причините за походи и войни. А решителната съпротива на тиванските жреци срещу въвеждането на този култ, съпротива, радостно посрещната и подзета и от населението, можем да си обясним като проява на национална съпротива срещу интернационалната Ехнатонова политика. Както и да е, опитите на Ехнатон не дали положителни резултати. След смъртта му в 1362 г. бляскавата редица монарси от XVIII династия свършва и в Египет пак почва политическата анархия, която продължила около 40 години (до 1321 г.).

http://ei-sega.com/userfiles/editor/file/biblioteka/elektronni%20knigi/%D0%93%D0%95%D0%9E%D0%93%D0%A0%D0%90%D0%A4%D0%98%D0%AF,%20%D0%98%D0%A1%D0%A2%D0%9E%D0%A0%D0%98%D0%AF/%D0%98%D0%A1%D0%A2%D0%9E%D0%A0%D0%98%D0%AF/m.rostovcev.pdf